Косово поле (август 1389), новоизмислената Сърбия (от 1817-1833 г. насетне та до днес) и ново-сърбите. Сръбският гноен уж-проблем “Косово“

Днешният сръбски гноен проблем „Косово“ има към 200-годишна „древност“. Той е свързан пряко с един всеизвестен факт, който обаче винаги се заобикаля отдалече от Европейските, Балканските, Российските и прочее управници, дипломати, политици, държавни историоведи и пр., и заради това остава „невидим“ и за погледите и перата на журналисти и „активисти“-общественици.  А този факт е, че в периода 1817-1833 г. властниците на Россия изкуствено създават новоизмислената Сърбия в изконно български земи, населени с етнически българи – в областите Белградска, Браничевска (Смедаревска) и Сремска, като в 1833 г. прибавят към тях изконно българските, Куршумлия, Зайчар, Неготин, Божник,  Княжевец (Княжевац), Лесковец (Лесковац) и много други, а в 1878 г. им “подаряват“ и безспорно българските Ниш и Нишка област с Пирот, Бела паланка и тъй нататък.

Този умишлен и злостен антибългарски акт на Российската власт и властници, който те си позволяват чак след същинското отстраняване на Наполеон I (22 юни – 7 август 1815 г.) и създаването на т.н. “Свешен съюз“ от Австрия, Прусия и Россия с Парижкия договор (26 септ. 1815 г.), е нито случаен, нито e еднократен.

Още през 1764-1768 г. прусачката-императрица Екатерина II „Велѝкая“ (1762-1796), нямаща никакво пряко кръвно родство с император Петър I “Велѝкия“ ( = „Големия, Високия“, бил висок 2,03 м., император 1721-1725, Московски цар – велик княз 1682/1896-1721, роден 1672 г.), провъзгласява своя т.н. „Гръцки проект“. Според „проекта“ на изток от Херцоговина и Босна (влизащи в интересите на Австрия) чак до западния бряг на Черно море и земите на Западна Мала Азия, и на север от о-в Крит до долни Дунав – дунавското русло от района западно от Белград*, чак до Черно море*– включително цялата Дунавска делта, трябва да се създаде държава на (!) „Гръцката монархия“; в нея ще се говори на „гръцки език“, а източно-православната ѝ църква трябва да бъде подчинена на Российско-Московската патриаршия.

[Границата по южния бряг на долни Дунав, начертана от Екатерина II, включва безспорно българските градове и селища, заедно с техните жители, хинтерланди и административни области, които са днешните Белград*, Срем* (на р. Сава*; Срем на ново-срб. е Сремска Митровица), Гроцка, Винча, Смедарево*, Кулич (Кула*), Острово*, Косталац, Речица*, Велико градище, Браничево*, Голубац (Гълъбец), Брньица (Бърница – от Бърна*, или Браница – от Бран*), Добра*, Кладово*, Велика Врбица (Върбица*), Ртково (Рътково – от Рът, Рид*), Слатина*, Мала Каменица*, Прахово*, Връв*, Флорентин*, Кутово,  Видин*, Дунавци (от Дунав*), Арчар*, Лом*, Долни Цибър, Козлодуй*, Оряхово*, Остров*, Горни Вадин, Загражден, Сомовит*, Никопол*, Белене*, Свищов*, Вардим*, Батин*, Русе*, Ряхово* (Оряхово*), Пожарово*, Ветрен*, Тутракан*, Силистра* (Дръстър*), Остров*, Буджак*, Галица*, Козлуджак*, Липница*, Олтина*, Дунарени (срв. Дунавци), Влахи*, Кочирлени, Расово*, Черна вода*, Дунареа*, Топалу, Гиндерещи, Хърсово*, Магурени* (Măgureni, вж. Магура*), Смардан*, Гарван*, Гринду, Исакча*, Сомово*, Къшла*, Тулча*, Патладжанка*, Парадина, Таранир, Килия* (Khilia Veche), Периправа* ( = бълг. Брод*), Свищовка (Sfiştofca, срв Свищов*), Сулина* и пр. и много други];

Успоредно с това пък, Екатерина II „Велѝкая“ желае и планира на север от руслото на долни Дунав да създаде под натиска и с ресурсите на Россия под името “Дакия“ (Dacia) латино-езично и източно-православно княжество на обединените Влашко и Молдова, което също да бъде подвластно на Российската върхушка и имперската ѝ администрация и църква (С това Екатерина II поставя официалното начало на фалшификата-мит и пошла измислицата, че влахи* и молдовци* – т.е. бъдещите „румънци“ /от 1861 г./ – са смес от „даки и римляни“! Тая новопръкнала се в дворцовите кулоари на Россия уж-легенда и до днес се употребява в Румъния като базова за идеологическата националистическо-шовинистичната доктрината на множеството от демагозите – политици, администратори и държавни историоведи (БЪЛ*), искащи и наивно вярващи, че около този фалшификат може или би могло някой ден да се обединят в единен еднороден народ разноетносните и разнокултурни жители на Румънската държава, от които най-малко на брой са същинските етнически Влахи*; вж. российската карта за т.н. “Гръцки проект“, която до ден днешен се изучава в Российските учебни заведения).

Този дългосрочен стратегически план на висшата властово-икономическа робовладелска (т.е. става дума за всеобхватното феодално-крепостническо робство в империята) върхушка на Россия целѝ окупирането на Българските етнически територии от външни вражески сили, а след това пълното заличаване на българите, на българската култура, на българския език, на българската писменост, на българската история, на българския стопанско-икономически потенциал, на здраво заложената демокрация в традициите на българските обществено-икономически отношения, на многовековните безспорни достижения на българския народ и нация, и изобщо на фактора България и името българи. Тази стратегия остава БАЗОВА и НЕПРОМЕНИМА за Российската експанзионистична хищна политика и цел през XIX (19-ти) век и началните години на ХХ (20-ти) век, и по време на Първата световна война (1914-1918), и при болшевишките кръволоци – масови убийци – Ленин (1917-1922/1924) и Сталин (1918-1953), и при ген.-секретарите Н. Хрушчов (1953-1964) и Л. Брежнев (1964-1982), на коѝто именно сатрапа-диктатор Тодор Живков (1954-1989, †1998) – единствено в своя лична изгода – дарява безвъзмездно в 1959-1964 г. целия златен резерв на България, и при ген.-секите Андропов (1982-1984, шеф на КГБ в 1967-1982 г. и дефакто до 1984 г.) и Черненко (1984-1985), и т.н. чак до ден днешен!

Пруската принцеса и Российска императрица Екатерина II (1762-1796), активно подкрепяна от върхушката на алчната робовладелска дворянско-административна властваща хунта в Россия, веднага пристъпва към реализиране на своите планове на югозапад, в това число спрямо Балканите с ареала на Карпатите*, като действията ѝ по своята същност са антибългарски; понеже Российската хищна върхушка, жаждаща да завладее земите на западните си съседи (включително част от Унгарския регион и Прибалтийските територии – Лифландия, Курландия и пр.) и на т.н. слОвйнски* народи (РН* и др.) – Литовци, Поляци (Ляхи), Галицийци, Волѝнци, Трансилванци, Чехи, Моравци*, Словаци, Молдованци, Влахи* и пр., и да стане техен върховен властник-хегемон, се страхува до смъртоносна злост от българите и висотата на българската култура, бит, морал, писменост, език, литература, църква, история, древни традиции, философско-митологична база и пр. и т.н., защото именно българите са естествения безспорен и многовековен предводител на посочените СЛОВЕНСКИ етноси в Централна, Източна и Югоизточна Европа (вж. Саклани*, Склави*, Славяни*, Самбат*, Киев*, Сърби*, Влах*, Гърци*, Българският език*, Кирили* и пр.).

ПЪРВИЯТ значим ход на Екатерина II по посока на осъществяване на плановете ѝ от 1764-1768 г. е още с мирния договор от село Кючук-Кайнарджа (днес с. Кайнарджа, Силистренско, на 29 км от Силистра), сключен на 10 юли 1774 г. между владетелите на Российската империя и на Османската империя., с който се слага край на росийско-османотурската война от 1768-1774 г. и чрез който за първи път се официализира в международното политическо и дипломатическо пространство т.н. Източен въпрос* („В дипломацията възниква т. нар. "Източен въпрос", който има две страни: 1/ изгонване на Турция от Европа и 2/ поява и развитие на нацио-налноосвободително движение, готвещо се да възстанови свободата и независимостта на поробените страни и народи.“, вж.  http://conf.uni-ruse.bg/bg/docs/cp09/6.2/6.2-un.pdf - статия-проучване на д-р Станка Н. Георгиева);

Договорът е ратифициран от Россия на 11 август 1774 г., а от Турция на 13 януари 1775 г., като по-късно е препотвърден (в Истанбул) от Айнали-кавакската конвенция на 10 март 1779 г., и (в Яш) от Яшкия мирен договор на 29 декември 1791 година. Россия установява и гарантира в договора от Кючук Кайнарджа (http://www.hist.msu.ru/ER/Etext/FOREIGN/kuchuk.htm) своето право – тоест това на Российските императори и на тяхната имперска администрация – да бъдат главни и единствени покровители и защитници на християните и християнството в Османо-ислямската империя, като параграфи 1., 7., 14., 16., 17., 23. и 25. гарантират защита на “християнското“ (а НЕ т.н. ! СлАвЯнско*, понеже терминът Славяни* все още не съществува) население в пределите на Османската империя от асимилация и геноцид (вж. Уикипед.).

Всъщност, обаче, в мрачната светлина на „Гърцкия проект“ на Екатерина II, създаден още през 1764-1768 г., именно и най-вече българите са потърпевши от Кючук-Кайнарджийския договор (10 юли 1774 г.), защото остават напълно беззащитни в ръцете на феодалната крепостническа (робовладелска) Российска абсолютна императорска власт – еднолична и вездесъща „защитничка“ и „покровителка“ на християните и християнството в Османската империя; това се потвърждава и от факта, че след сключването на договора през юли 1774 г. Екатерина II активизира създаването на российска агентурна мрежа в общността на българите.

При това Босненцо-Херцоговците, които в голямата си част са мюсюлманизирани още от XVI в. (вж. Мехмед паша Соколович /сл. 1521 – 11, Х, 1579/, роден ок. 1505), заедно с Хърватите (в Далмация), Склавинците (обл. Склавиниа е Сев. Хърватия) и Словенците (Каринтийците), са след 1740-1750 г. трайно в сферата на интересите на Свещената Римо-Германска империя и на Австрийската корона (тук се визѝрат събитията след 1740 г. – от възкачването на Мария Терезия /1740-1480, род. 1717/ и при нейните наследници), които Российската върхушка не може и не смее да нарушава, като предава под властта на Австрия (и на Прусия) западна половина на Полша и Литовия (1772 г., т.н. „Първа подялба на Полша“), а пък Османската империя, под Австрийско-Российски натиск, преотстъпва Буковина (Источна Галиция*) на Австрия още в 1775 г. – веднага след ратифицирането на Кючук-Кайнарджийския мирен договор от Турция.  

Тоест, Кючук-Кайнарджийския договор между Российската императрица и Османския султан от 10 юли 1774 г., по отношение на Югоизточната част на Европа с Балканите* (т.е без М. Азия и живеещите там „малоазийски“ българи, гърци, арменци и други християни), фактически се отнася преди всичко и най-вече за етническите българи, населяващи Европейската част на Османската империя и околните ѝ владения – включително Трансилвания*, Панония с Банат, Галиция*, Волиния*, а също и Молдавия, Бесарабия*, Влахия*, Крим*, Запорожието* и пр. (вж. картите). От останалите, формално уж не-български територии, Россия (т.е. Екатерина II с близкото ѝ обкръжение) се интересува в този период само от два субекта:

1., Кримското татарско ханство, което след откъсването му от Османската корона ще бъде по-малка пречка за российските кораби в Азов и р. Дон по пътя им към Черно море, Проливите и Средиземно море;

2., от Морея (т.е. неголемия п-ов Пелопонес) в най-южната част на континентална Елада или Гърция, като Елада-Гърция се състои общо от земите на днешната Южна половина на Гърция с областите Морея, Коринт, Ливадия с Атика, най-южните части на Тесалия и на Епир (в Ср. Гърция), както и прилежащите острови (вж. картата от 1778 г.);

Всъщност до XIX (19) и XX (20) век цяла днешна т.н. Южна Гърция (това е цялата територия на Същинска Гърция в периода до ХХ в. – от Атика, Беотия, Фокида, Дорида, Етолия и Акарнания до южните предели на Спарта) е относително доста гъсто населена с българи, които, след смесената многоетническа сборна “общност“ на местните гърци*, били вторият съществен етнически фактор в региона – т.е. в Ю. Гърция. Пък и следва да припомним, че най-висшите представители на Византийско-Българската династия Палеолог – по-точно Палеолог-Асен (1261-1453, вж. герба на Палеолозите), управлявали християнската Морея поне до 1460 г. сл. Хр. и то съвместно и в близко сътрудничество с принцове от Българската династия Асен* (вж. Асен /3/* и пр. на www.azb-istoria-bulg.bg ), с които те са братовчеди и/или много близки родственици. При това през XIV (14), XV (15) и до XVI (16) векове османският мюсюлманизъм все още, относително! и то в определени социални плоскости и ниши, не бил толкова краен и агресивен (ИОД*), за което говори например това, че самоубийството не се възприемало още от мюсюлманите като религиозно престъпление (Баязид I в 1402 г., ИОД*), че християните, които служели в елитния еничарски корпус доброволно или след като били пленени в битка или при акънджийски (разбойнически) грабеж, не били задължавани да приемат исляма (ИОД*, НА*), а пък някои от “турците“ заптиета – явно поради своя етнически произход, който те безспорно знаели – говорели помежду си “на венетски“ (НА*), т.е. говорели си на някакъв склавски диалект на словенския език*, в този случай най-вероятно конкретно на босненски или словено-каринтийски (вж. картата от 1826-1828 г. с безспорните български селища и названия в Ю. Гърция през периода преди 1826 г. и до 1828-1913/1918 г. и след това).

Посочените факти, в тяхната съвкупност сочат, че в частта си за етносите – посочени като “християните в Османската империя“ – Кючук-Кайнарджийския договор се отнася най-вече за българите и преди всичко именно за тях. Същевременно българите населяват гъсто и са основно население в териториите от Дон*, Кубан*, Крим* и Бесарабия* до Ю. Албания и до границата на земите на босненцо-херцоговците, и от района на Ливадия (Ср. Гърция) до земите на Панония (с Банат), на Трансилвания*, на Краков* и Галиция* (вижте картите Геометрична орнаментика).

По времето, когато българският францисканец Клазиус Блайнер пише своята “История на България“ (ок. 1750-1761), а пък Паисий Хилендарски пише своята “История слбвно-българска*“ (ок. 1758-1762), българите в посочения регион – общо християни и мюсюлмани или помаци* – живеещи в единна национална общност и имащи свои единни език, култура и морал, бит, философо-митологични представи и канони, пре-древен епос и традиции, са вече повече от 9,5 милиона и продължават бързо да нарастват поради добрите си икономически условия и показатели (вж. Защо и как*). А това ги прави огромна монолитна сила, с грамаден личен потенциал, която препречва пътя на Российската монархия и империя ѝ за нейно разрастване в западна посока и към Проливите (Босфор и Дарданели). При това т.н. Влахи* (византизирани склави* от най-южните земи на ЮИ Балкани, пленявани от 9-ти и 10-ти век и насетне (нпр. при цар Калоян*, заселващ пленниците си “в Дунавските земи“) от Българските владетели и въдворявани в т.н. Вълахиа*: “Вътрешната област“, между Дунавските притоци Серет*, горни Арджеш* и Яломница*, и обградена от север и юг с валове), доколкото изобщо ги има през втората половина на XVIII (18) век, са твърде българизирани като етно-група, църква и православна религия, и са доста малобройни дори в самото т.н. Влашко войводство*, заемащо тереториално до и под около 1/4 от земите на Влашката равнина* с прилежащите ѝ Карпати* и обитаемите карпатски речни долини (вж. карти на Влашкото воеводство* преди 1791 г.; вж. карти на етно-българската Геометрична орнаментика*).

ВТОРИЯТ значим ход на Екатерина II по посока на осъществяване на плановете ѝ от 1764-1768 г. е началото на физическото разчленяване на безспорните български (населени с българи) земи, които са извън формалните граници на околните държави, но са в територията на Османската империя. По това време, в 1787-1791 г. Австрия активно подкрепя с армия военните действия на Екатерина II срещу Османската империя, обаче към 1790-1791 г. Австрийската корона е вече доста силно притеснена от пруско-османския сговор и от бурните събития във Франция, от което пък се възползвала безскрупулната Россия и безочливо-циничната Екатерина. Под силния натиск на Российския дворец – целящ да създаде базата за подвластната на Россия бъдеща латино-езична източно-православна монархия “Дакия“ (Dacia), Австрия с османско-австрийския договор от 4 август 1791 г. (Свищовски договор) предава на маломерното до този момент Влашко войводство деюре и дефакто цялата населена с българи Влашка равнина, заедно с прилежащите ѝ Карпати*, чак до границите на Трансилвания* (Седмоградско*) и на Унгария. Този Австрийски акт е препотвърден с российско-османския Яшки мирен договор (29 дек. 1791 г.), с който са препотвърдени отново и клаузите на Кючук-Кайнарджийския договор от 1774 година (вж. Манифестът на Екатерина II по повод на Яшкия договор).

ТРЕТИЯТ съществен акт на Российската имперска корона e от XIX (19) век и потвърждава факта, че тя следва вече неотменно заложената още през XVIII (18) век от Екатерина II (1762-1796) агресивна стратегическа политика относно териториите на югозапад от Днепър* и Днестър* – към Карпатско-Балканския регион, но стигаща на запад само до границите на безспорните Австрийски интереси – включващи Босна и Херцоговина (от Херцог, = Херцогство), Унгария с Трансилвания*, Хърватия и прочее. Осъществяването му станало възможно едва след края на войните с Наполеон I Бонапарт (пр. 1799-1814, 20 март – 22 юни 1815) и то чак след създаването на т.н. „Свещен съюз“ между победителите-владетелите на Россия, Австрия и Прусия, със сключения в Париж съюзен договор на 26, IX, 1815 г., който развързва ръцете на Российските императори Александър I (1801-1825) и Николай I (1825-1855) за действия в Европа – тоест извън пределите на империята си.

Този пореден нагъл антибългарски акт на Российската власт е създаването през периода 1817-1833 г. на новоизмисленото прото-държавно образувание Сърбия* в изконно българските и населени с българи територии (НА*) на областите Белградска*, Сремска* и Браничевска* (Смедаревска), включващи всеизвестната огромна Българска Гора* и долното течение на Българска Морава* (сега наречена от ново-сърбите „Голяма Морава“ или „Велика Морава“, за да заличат определението „Българска“, точно както „Сръбска Морава“ е преименувана от ново-сърбите на Западна Морава, за да се скрие действителната северна граница на етническата сръбска територия). Това образувание – Сърбия* – е разширено в 1829-1833 г. с нови изконно български и населени с българи райони, градове и селища – Крушевецка (срб. Крушевачка), Парачинска с Парачин и Делиград, Черноречка (срб. Црноречка) със Зайчар, Вратарница, Гургусовец и пр., Кладовска (срб. Краjинска) с Кладово, Кладушница, Бърза Паланка, Радуевец, Неготин и пр., а по-късно – в 1878 г. – новото Сръбско княжество е „дарено“ от Российската корона и с безспорно българските население, селища и територии на Ниш* и Нишка област, Пирот* с областта му, земите на юг и изток почти до самия град Кюстендил*, и прочее и прочее.

Обаче!

Всяко едно нещо, създадено в противоречие с истината и въпреки истината (дори и да не е създадено с крайната цел да бъде докрак физически унищожено, т.е. буквално поголовно избито, местното българско население), задължително изисква лъжа и фалшификация, винаги гарнирани с антидемократична държавно-администривна среда и диктаторска власт; изисква създаването на лъжлива политическо-демагогска историческа и морална база, лъже-митологична хранителна идеологическа среда и измислена действителност, изградени върху фалшиви и неистински факти и невярно тълкуване и обяснение на онези от истинските факти, които са твърде големи и видими – а поради това и незаобиколими. Затова именно Россия и нейните ново-отрочета Гърция (получила независимост в 1830, след Российско-Турската война), Влахо-Румъния (от 1792-1861/1878 г.) и Сърбия (от 1817-1833/1878 г.) попадат в капана на постоянните и нескончаеми лъжи, изискващи все по-нови и нови допълнения от измами, свръх национализъм, злостна антибългарщина и пр., които нямат нищо общо с действителността и винаги са в лоното на абсурдността, наглостта и цинизма.


(СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ) ...