Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.08.2019 23:35 - КОСОВО - ГНОЙНИЯТ ЦИРЕЙ НА ЗАДНИКА НА СЪРБИЯ (7)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 932 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 02.09.2019 14:11

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Ще продължим по хронологичния ред на събитията, както те са се случили според османските източници; и то точно от там, където след идването си от М. Азия в Европа беше пристигнал Мурад І през пролетта на 1389 г., тоест от Ямбол или околностите му:

Султан Мурад Гази стоял няколко дни в Янболъ (Ямбол*), а след туй се вдигнал и дошъл в Тавуслъ (? Завуслъ, срв. перс.-араб. “Т” [] и “З” [], тур. Тavus kuşu: “паун”; селище в Ямбулско, което не може да се идентифицира, може би е Гълъбово, вж. карта Старозагорски окръг), където спрял. Явил се [там] и Негово Превъзходителство пашата (везирът Али паша Чандарлъ или Чантарлъ, който дотогава се подвизавал с войската си в Мизия). …

След това султан Мурад Гази сложил Али паша начело на Румелийската (Тракийската, Балканската, Европейската) [османска] войска и го пратил към земята на Лазар (сръбският деспот Лазар Хреблянович). Стигнал Али паша до Филибе (Пловдив, антич. Филипополис, който е на 100-110 км от Гълъбово) и останал там два (2) месеца; река Мерич (Марица*) била силно придошла. Било пролетброд [през реката, откъдето да премине войската,] нямало.

От по-преди чухме (разбрахме, прочетохме), че големият син на султан Мурад Хан Гази – Баязид Челеби, преминал [от Анадола в Румелия] веднага след султан Мурад. Но малкият му син – Якуб Челеби, останал в Анадола. По онуй време той (Якуб Челеби) господарувал в санджака Караси. Гази Мурад проводил при него човек и заръчал: “Стегни бързо оръжието си и поне в тази война за вярата бъди с мене!”. Веднага… Якуб Челеби потегнал оръжието си, минал през Гелиболъ (пристанището Галиполи) и се присъединил към Повелителя.

Така Гази Мурад събрал войска, каквато дотогава не била събирана в Румелия. Само хората на обоза (Обоз – тур. орду пазаръ: “войнишки пазар, ордов пазар”) стигнали 10 хиляди.

(Обозът е от до 1/4 спрямо числеността на бойната армия, т.е. при 10-хиляден обоз Мурад е имал 30 до 35-хилядна войска, към която следва да прибавим и до 2-3 хиляди акънджии – ордите на Дели Балабан, Гази Евреноз, Янджъ бей и Кутлу Бога; все още няма цигани в състава на Османската орда, които се появяват на Балканите чак след 1520-1540 година /НА*/);

Многобройна била войската пък и евтинѝята [в Българската Тракия] била голяма, та и помен не останал ни от месо, ни от хляб, ни от мед, ни от масло, ни от други блага. Било [в Българската Тракия] жаркото време на розите (т.е. става въпрос най-рано за месец май, когато започват да цъфтят розите; всъщност това сведение за Ямболско-Пловдивдивското поле през 1389 година е най-ранното за наличието на впечатляващо количество на рози в България). Ама млеко и йогурт (кумис?, кобилешко мляко?) имало в изобилие (ИОД*, 81, 82, 83).

Хункяр (т.е. Мурад Хан) събрал своите сили в полето на Филибе (Пловдив, тур. Philiba, Philibe; това станало във времето, когато Али паша останал “два месеца” във Филибе, т.е. през април и май или по-скоро до юни, защото “било жаркото време на розите” и времето, когато млечните животни вече трябвало да престанат да дават мляко). Когато владетелят Лаз (сърбина Лазар Хреблянович – 1367/1376-1389) чул това, огън го избил от вътре и той си рекъл: “Горко ми! Аз събудих тигъра, разярих лъва… Друго не ми остава, освен да се боря насмърти!”

След като събрал колкото се може повече неверници от собствената си страна, той разпратил вестоносци до всички околни владетели и велики банове (велик бан на Босна е Твърдко І), и им съобщил: “Турците тръгнаха срещу ми с огромна войска. Аз останах сам и безпомощен. Ако не ми се притечете на помощ, турчинът ще победи и мен, и вас!”.

Тогава се събрали – зетят му Вук (Вълко*, Въло*, деспот Вълко Бранкович*, управлявал около богатия на сребро и други руди български район на Прищина*, Вълчитрън*, Трепча*, Звенчан или Звечан, Дреница*, от 1377 г. Скопие*, от 1378 г. Призрен*, умрял на 6, Х, 1398 г.; Вълко е син на Бранко и е баща на Георги Бранкович* /1398-1456/, вж. Бранкович*; тук трябва да се подчертае, че нито Вълко Бранкович е „сърбин“, нито земите му са „сръбски“, нито е кръвен роднина с Лазар Хреблянович – за чиято дъщеря се жени, нито пък Прищина* е във феода на Лазар, както сегашните сръбски историчари се опитват да ни внушават; нито Бранковият син Георги Бранкович е „сърбин“; при това Сърбия* не съществува от 7, ХI, 1376 г., когато умира Сръбската царица Елена Българска* /1332-1376/, а етническите сръбски земи, т.е. Лазаровото княжество, са покорени напълно и безвъзвратно от османците в 1439 г., когато са разделени на малки имения и са раздадени като лична собственост на османските военни; за ситуацията в Лазаровия феод и в етническите сръбски земи е показателен факта, че по времето на Лазар Хреблянович /1377 – август 1389/ начело на поставената в схизма от Цариградската патриаршия т.н. Печка /сръбска/ архиепископия стоят българи – Ефрем Печки и Спиридон),

Юндоглу Димитри (може би войводата Димитри, син на Войхна; но по-скоро Юнд-оглу е производно от Иоан ~ Иоант/а, Иоантов),

и Босненският владетел Саруджа Гиом (или Киом, може би най-вероятно това е Стефан Твърдко І Котроманич /1353-1391/, което е трансформирано от Цар- и Котром-; босненските войски на Косово поле били командвани от войводата Владко Хранич /ИРЧ*, ИОД*/, но войвода не може да носи турския епитет Саруджа = Царич, Царѝчи, Царчи, Царстващ – от бълг. Цар*).

Лаз (Лазар Хреблянович /1371-1389/) бил изпратил хора (пратеници) до всички неверници (християни) и поискал помощ; притекли се също:

ефляк (българи от Влашката равнина, т.е. на Иоан Шишман*, чиито войски на юг от Дунав била ангажирана в сражения с османците в Средецко /Софийско/ и в отбрана на южните граници); същевременно всичко на север от Пловдивската равнина се смятало за “Ефляк”, т.е. за “Влахия”, а при това: 1., с името “Ефлак” се нарича и Трансилвания*; 2., същевременно и войводата на областта Влахия и по-точно Влад ІІІ Драгола (1431, 1436-1442, 1443-1447) се нарича също “Ефляк-оглу” – т.е. “Ефляк-господар”; 3., даже и през ХVІ в. Балканът* или Стара планина е определяна с нарицателното “Влашките планини”: – срв. че през 1533 г. Корнелий дьо Шепер, пътуващ от изток на запад – т.е. от Одрин през Пловдив за София, и ясно виждащ масива на Балкана, стоящ на север от пътя му, пише: “[река] Тунджа* извира от Влашките планини” (НА*), което изглежда той е научил от османците и гърците в Одрин, както и от съпровождащите го османци, а това означава, че по онова време днешната Северна България също е влизала в понятието “Ефляк” или Влахия; 4., през 1587 г. Райнхолд Лубенау също поставя България и Влахия в една общност, пишейки: “страната Сервиа* и Босна се нарича Долна Мизия, а България и Влахия – Горна Мизия, и Св. Теофилакт [Охридски] (ок. 1090-1118) е бил Епископ на българите (т.е. епископ в Охрид* и на цяла България и всички българи)” (НА*), от което се вижда, независимо от объркването на епитетите “Горна” с “Долна”, че тук може да се приеме равенство между турското Ефляк и римската област Долна Мизия по времето на Траян (98-117) от Карпатите до Балкана* или Стара планина* (вж. карти: 117 г., Рим-максимум; 1849 г., Балканите, антично областно деление…; 395 г., римски области…; 100-160 г., Табула Сарматия …), като такова сравнение и приравняване към античните дадености е в синхрон с модерните тенденции към началните десетилетия и векове на Ренесанса; 5., видимо под това топонимно нарицателно – Ефляк, което явно е сборно, може да се имат предвид и Трансилванците, защото по време на събитията от 1388-1389 г. Трансилвания* е в състава на Унгария и е под властта на Сигизмунд І* /1387-1437/, а пък същевременно през ХV в. – времето на писането на османските хроники, самата Трансилвания е отделна от Унгария страна и това както би наложило специалното споменаване на участието й в събитията от 1389 г., така и би объркало и заблудило самите хронисти при боравенето с фактите.,

унгурус (унгарци; Унгарски крал е Сигизмунд І* /1387-1437/),

чех (чехи, бохемци; по това време Крал на Унгария и Крал на Бохемия-Чехия е Сигизмунд І* Люксембург /1387-1437/),

сърф (от Сърфиа*, т.е. българи от Добруджа*, а вероятно и от Бесарабия*; турците наричат с името Сърфиа*, Syrfia /”у” = “ъ”/, земите на Добруджа, а там управлява деспот Иванко Басараб* /сл. 1385 – сл. 1400~/, който е принц от Българската царска династия, родственик с Иоан Срацимир, с Иоан Шишман и с Александър Асен*, а също и с Иоан Мирчо Старши* /1385-1418/; вж. Басараб*, Иванко*, Добротица*; някои приемат названието Сърф за Сърби*, обаче в това няма логика, защото самият Лазар Хреблянович представлявал сърбите, а и в османския вариант би било по-скоро със “п”, т.е. Сърп, Сърпи, срв. тур. sırp, sırbiyalı: “сърп, сърб, сърбин”, Sırbistan, Sırbiya: “Сърбия”, БТР*),

арнавуд (арбанци*, българи от Арбана*; там управлява Александър Асен* /сл. 1363-1385/1400~/, който е син на Иоан Комнин Асен* и е първи братовчед на Иоан Срацимир* и на Иоан Шишман*, вж. Асен /11/*),

улгар (българи на Иоан Срацимир*, включително от Южна Македония; това, че Иоан Срацимир официално бил в съюз със зет си Мурад – женен от 1372 г. за сестра му Кера Тамара*, не противоречи на факта, че неофициално изпратил свои васали в коалиционната армия, която събирал Лазар; най-късно при битката през 1389 г. османците разбрали за наличието на тези българи в противниковата армия, а в османските хроники писани през ХV в. отбелязват тези данни пост-фактум),

френк (западни християни от германия, франция, италия и пр. – т.е. от Свещената Римска империя, чийто император по това време е Венцеслас Люксембург /1378-1400/).

Така се събрали толкова неверници (християни), колкото не се събрали вече никога повече. Говорят, че имало 500 хиляди мъже-гяури.

Две реки текат по сръбската (сервийската, вж. Сервиа*) земя. Едната наричат Улу Морава (Голяма Морава, Дълга Морава), а другата – Кичи Морава (Малка Морава). Малката е отсам (най-вероятно Южна Морава), а голямата – оттатък (Западна Морава или Сръбска Морава, заедно с Ибър; Южна Морава и Голяма/Велика Морава, която тече от сливането на Западна и Южна Морава до Дунава, образуват Българска Морава, а само Западна Морава е Сръбска Морава; земите на сърбите и на Лазар Хреблянович не стигат до Велика Морава, която тече между българските Белградска област* и Браничевска област*).

А придойдат ли водите им, и птичката, дето лети, не може да премине оттам. Раздалечени са една от друга на два дни конски тръс (т.е. те са в някаква степен успоредни, което е още едно потвърждение, че става дума за Южна Морава и за Западна или Сръбска Морава; между Южна Морава и най-големия приток на Западна/Сръбска Морава – Ибар или Ибър, има средно около 80-90 км разстояние, което точно отговаря на “2 дни конски тръс”). Войската на Лазар и дошлите неверници (християни) се събрали край брега на оттатъшната Морава (т.е. по-скоро зад Ибър, вероятно на запад от района на Нови Пазар или тогавашното Търговище, където са етническите сръбски земи)”;

После променили позицията си – “Вдигнали се, та разгърнали стана на отсамната (източната) страна на река Улу Морава (Ибър) и проводили човек при Хункяр (Мурад)”, който “да иде и изучи намеренията на Мурад, да разбере как е разположена войската му, как е [войската му] в боя” (ИОД*, 86);

Същевременно, “Повелителят [Мурад] потеглил от Филибе (Пловдив) [на запад] (това вероятно станало в началото на юни). На третия ден той спрял в полето на Ихтиман (на Щипоне*, защото към това време все още не съществува Ихтиман) и останал три дни (т.е. общо 6 дни).

Там (т.е. в близост до този район) дошъл с войските си и владетелят Сарадж (Иоан Срацимир*) и се присъединил към Мурад Хан. Оттук пътят се разделял на две. Единият път отивал на дясно (север), стигал до София* (Средец*, защото името София се наложило от 40-те години на ХV в.) и водел през Шехир Кьой [букв. “Град-село/къща (кьоше, дом, хан)”, дн. Владичин Хан] за Ниш* (всъщност този път е: Средец/София, Знеполе, Стрезимировци, Сурдулица, Владичи Хан /Шехир Кьой/, а от там на север за Ниш*, но на югозапад за Враня, Гниляне и Прищина*, за където се бил запътил Мурад; в бележките към текста на османската хроника на Нешри се твърди, че Шехир Кьой е Пирот, но в пътеписите на австро-германските дипломатически лица от ХVІ в., които преминават през България, ясно е посочено, че Пирот се нарича Шар-кьойZscharakyо, Tschargoy и пр.,  срв. също: “който българите наричат Пирот /Pyrot/, а турците [го наричат] Шаркьой /Sareck/… ”, и пр. /НА*/).

Другият път, пък, отивал на ляво (юг), минавал покрай Илиджа (Кюстендил) и пресичал много реки (по-големите са Струма*, Пчиня – съставна на Вардар*, и Ю. Морава, докато по северния път е само Ю. Морава). Повелителят извикал някои от неверниците (християните) на Сарадж (Иван Срацимир) и ги запитал: “Вие най-добре познавате проходимостта на тези места (понеже те идвали точно от тази посока). По кой път е по-лесно да се върви?”. Всички отговорили: “Най-удобен и лек за вървене е левият път. Десният много лъкатуши”. …

Хункяр (Мурад) избрал левия път и тръгнал. На третия (3) ден спрял в Алаеддин овасъ (“Алаеддиново поле”, “земята на Али”, вероятно при брода на Струма* източно от Кюстендил, като явно тази местност е била наречена така от османците през ХV в. или по-късно; срв., че в текста се ползват имената София и Ихтиман, които също са чак от ХV в.) и останал там два (2) дни. На следващия ден дошъл с войските си и Кьостендил (българския деспот Константин*, чиято столица бил Кюстендил; тук отново имаме посочени 6 дни). Присъединил се към Повелителя. …

Така за няколко дни султан Мурад стигнал до Илиджа (града и крепостта Кюстендил). Знаел Кьостендил (българския деспот Константин*, син на Вълкашин*), че Повелителят ще се отбие в земятя му, та приготвил [! предварително] неизброимо количество храни и продукти. Мед, масло и хляб потекли като река към войската (такива приготовления не се правят и за месец, което подсказва, че Константин е участвал в заговора на Иоан Срацимир, който прасращнал Мурад, отклонил го да мине през Кюстендил, за да може от там да го подведе по предварително набелязан път към мястото на сражението).

Де що имало господари в Илиджа (тоест в Кюстендилското деспотство), всички дошли и се присъединили към Повелителя.

След туй Повелителят [Мурад] се вдигнал и отседнал в Улу Ова (“Голямо Поле”, между Кюстендил и Кратово, като може да е и самото Кратово или пък да е Куманово). Тогава казал на Али паша: “Трябва ни някой, който [в тези чужди и враждебни земи] да върви пред нас, да лови от неверниците “език” и да ни праща вести!”.

… Тогаз Евреноз Гази тръгнал с 40 души към крепостта Юскюп (Скопие*). Внезапно налетели (нападнали най-вероятно хора, които били по нивите и градините около Скопие), взели (отвлекли) неколцина роби и ги завели при Хункяр.” (ИОД*, 87, 88); Тук за първи път се споменава за нападение към Скопие*, което тогава, през лятото на 1389 г., явно не е превзето от османците;

Повелителят се вдигнал от Улу Ова. За малко спрял на едно място, наречено Кара Тонлу (също Кара-донлу: “Западна Река”, може би река Моравица – течаща от запад на изток и главна съставна на Южна Морава, при която има селище Коре/тин, Koretin – по пряка линия на ок. 45 км на северозапад от Куманово, и на ок. 35 км югоизточно от Прищина). Там пристигнал пратеник на Лаз (Лазар Хреблянович). Неговата вест (реч, от името на Лазар) била такава: “Ето, аз (Лазар) съм готов! А ти (Мурад) и с волска кола да се беше влачил, за три (3) месеца все трябваше да пристигнеш [при (!а не във) владенията ми]. Ако си мъж, ела да се бием!...” (т.е., Мурад пътувал от Ямбол и Пловдив до мястото Кара Туна цели “3 месеца”, което поставя срещата с пратеника най-рано вече през месец юли 1389 г.);

Повелителят … се разярил на пратеника и креснал: “…!”. Като изрекъл това, той (Мурад) прогонил пратеника, а войската си отново разположил (изпратил) да станува” (ИОД*, 89); Тоест, Мурад останал с армията си при Кара Туна, сегашната р. Моравица, вероятно в района между днешните селища Бояновац (Bojanovac) и Витиня (Vitina);

Известно време след срещата с Лазаровия пратеник, Мурад решил да приближи към враговете си и заповядал на двама от по-изпитаните си воини “да тръгнат напред, да минат през прохода и да проправят път за правоверните (османците)!

… Съмнало. Хаджи Евреноз и Паша Йигит взели неколцина смелчаци и тръгнали напред като стража. Стигнали прохода. Мястото било много тясно, та конниците минали един по един. Когато Хаджи Евреноз с другарите си влязъл в прохода, Лаз (Лазар) тозчас изпратил нататък 30 храбри неверника (християни, православни; вероятно това били пазачите на прохода, защото след отстраняването им Мурад преминал с армията си през него). Заповядал им да вземат от турците “език”. … Онези гяури застанали на едната страна [на прохода] и щом газиите влезли, моментално пришпорили конете си срещу тях. …”.

Според хрониката, османците “погубили 5-10 души от онези неверници, а 8 хванали живи и се завърнали при Повелителя. Зарадвал се Хункяр (Мурад) и се вдигнал от Кара Тонлу. Прехвърлил прохода и стигнал до река Кичи Морава (“Малка Морава”, т.е. Моравица, но може би Южна Морава). Преминали я и решили там да стануват” (ИОД*, 91), за което “спрели пред Гюмюш Хисар (на река Баничка Морава). Този ден станували там, а на другия – пак се вдигнали…

Станало пладне. Стигнали до едно хубаво място без урви, камънаци и скали (т.е. някаква равнина, неголямо поле, всред околните възвишения, като задължително през нея трябвало да тече поне една малка река, но достатъчна по дебит, за да задоволи нуждите от чиста вода за османската армия от към 40 хиляди човека и поне толкова едри и по-дребни животни – от коне, камили и волове, до овце и кози; за сведение: конниците трябвало да имат по 3 бойни коня, а каруцарите и коларите трябвало да водят резервни теглилни и товарни животни и пр., включително към обоза имало и достатъчно по-големи и по-малки стада от едър и дребен добитък за ежедневното изхранване на войската с прясно месо). Повелителят наредил и спрели. Ислямската (османската) войска приличала на бебрежно разбушувано море, а шатрите напомняли острови и огромни корабни платна. …

Говорят, че щом Хункяр (Мурад) се спрял на стан, Евреноз бей (пр. 1361-1417) видял гяурската (робската - т.е. християнската) войска. Дошъл и известил своя Повелител. …

През онзи [горещ] ден останали там. Хункяр и синът му Баязид възседнали конете, излезли на една височина и хвърлили поглед към войската на неверниците. Видели, че полето било от край до край залято с войска. Земята не се виждала от воини. Като че ли планина от сребросиво желязо се била извисила (надигнала). Тази рат наброявала точно 500 господари на коне и 500 хиляди бойци. Никой не бил виждал аскер с толкоз много конници и пешаци. …” (ИОД*, 93, 94);

Посоченото съотношение, че 1 “господар” (бей) отговаря на 1000 бойци (полк), които той при война събира, води в османската армия и предвожда в боевете, и на 1 санджак – т.е. на 1 “знаме” (тур. Санджак: “знаме”), е по-скоро традиционно за самите османци, отколкото за християните. Така например, за битката през втората половина на септември 1396 г. при Никопол* (Nicopoli), който Унгарският крал Сигизмунд І* (1387-1437) “обсажда по вода и по суша 16 дни”, участникът Ханс Шилтбергер също свързва броя на османските знамена с количеството войници, макар и сведението на 15-16-годишния младеж да е доста механично обобщено и вероятно 10-торно преувеличено:

Тогава в помощ на [османския гарнизон в едната от двете крепости на] града (Никопол*) пристигна Турският султан на име Баязид (1389-1402), с 200 хиляди души (цифрата видимо е силно преувеличена, за да се извини османския погром над християнската коалиция на 25 септември 1396 г.; същевременно това може да е истински слух, който по онова време е битувал в християнската армия). Като научи това, Крал Сигизмунд потегли с войската си, която броеше 60 хиляди души (? рицари), и застана срещу султана на една миля (ок. 7,5 км) път от града (Никопол*). Тогава князът (господарят) на [войводство] Влахия*, наричан Мирча войвода (Иоан Мирчо Старши* /1386-1418/), поиска разрешение от Краля [на Унгария Сигизмунд І*] да извърши разузнаване на неприятеля. Това му беше разрешено. Той взе 1000 души (един полк) свои войници и разузна разположението на врага. След това се върна при Краля и му каза, че турците имат 20 знамена (санджака) и под всяко знаме по 10 000 бойци, като всеки полк (от 1000 човека = 1 санджак = 1 знаме) е разположен поотделно” (НА*). При това не може да се пренебрегва и вероятността, че по няколко полка (знамена) от по 1000 човека били групирани около един отделен център; обаче срв., че на страната на Баязид се сражавал сръбския деспот и мюсюлманин Стефан Лазаревич* (1389-1427), който бил “с 15 хиляди души добра войска” (НА*), т.е. въоръжена, бронирана и обучена по европейски, но той едва ли е участвал в някакъв общ корпус от 20 000 човека, включващ и още някой предводител;

На друго място християнските войници се преценяват от Мурад като “двойно колкото нашите (османските), че и повече” (ИОД*, 91). А когато османските хронисти описват как християните преувеличават явно силата си, за да се перчат, те самоопределяли войската си като “три пъти колкото тяхната (османската)!” (ИОД*, 92). Тоест, хронистите на османците подчертават, че реалното съотношение е 1 към 2 в полза на европейските християнски сили, но вероятно и при това положение броят на войската на християнския противник е преувеличен;

Ако изходим от цифрата “500 хиляди (християнски) бойци”, то тогава османската армия, заедно с васалите и съюзниците си, следва да е към 250 хиляди. Обаче това е по-скоро съвсем невъзможно. Същевременно можем да изходим от цифрата “10 хиляди”, отнасяща се за броя на османските обозни и тилови части. И въпреки, че и тя вероятно е завишена, явно е много по-близка до действителността. При това следва да се има предвид, че на всеки един (1) еничар и спахия, който трябвало да се яви в армията с най-малко 3 коня (НА*, стр. 256-257), отговаряли поне двама (2) слуги – коняр и оръженосец, влизащи в състава на тиловия корпус, а трябва да се прибавят и онези, които пренасят и разпъват шатрите на велможите и наемниците, както и многобройните оръжейни специалисти и майстори на кожа, дърво и метал, пастирите на коне, волове и камили (още Херодот съобщава, че конете имат несъвместимост с камилите), коларите и каруцарите за различни товари, инженерните части (от специално подбрани за целта майстори и селяни), готвачите и хлебарите, водоносците и винарите, огнярите и дърварите, и прочее.

Според тези бегли представи излиза, че вероятното съотношение на хората от обозните части към броя на същинската войска е вероятно 1 към 3 до 3,5 или 1 към 4, и най-много 1 към 4,5, като османската армия достигнала максимумът си едва след като към нея се присъединили частите на Иоан Срацимир, на Константин и на всички български велможи – васали на Срацимир, от земите на юг от Кюстендилско и от Софийско-Нишкиия район, и от цяла Македония и Арбана* (Албания); тоест, непосредствено преди директното заставане на двете сили една срещу друга, османската армия била между 30 000 и 40 000 и най-много до 45 000, а заедно с обозниците ставала от 40 до 55 хилядна. Това отговаря на представите на османците за огромна армия (които те придобивали изглежда най-вече по правените разходи), защото до тогава Османския феод никога не бил разполагал с такова количество войска. В Мала Азия противниците им – всред които най-мощна била Карамания, извеждали в последната си кампания най-много до 25-30-хилядна армия, включително обозите, а османците трябвало да им отговорят с реципрочна по брой войска, набирана от ясно ограничените - като територия и жители - ресурси на Османския феод и от съюзници, наемници и васали.

От това произлиза, че, ако не е много завишена, християнската войска следва да е била най-много до към 90-100-хилядна, заедно с обозните си части, които са в същото съотношение спрямо броя на бойците. Тоест, от 1 към 3 или 3,5 до 1 към 4,5, което е приблизително средно между съотношението 18 000 към 80 000 и до 15 000 към 60-65 000, като второто е по-близко до вероятното. За сравнение, през 1396 г. Унгарският крал Сигизмунд І* (1387-1437), който участвал със свои унгарски, чешки (бохемски) и трансилвански войски в Косовския конфликт през лятото на 1389 г. и добре познавал ситуацията, навлязъл в земите на България с повече от 60 000-на обединена християнска армия и тя при Никопол*, след като били отделени от нея и оставени гарнизони в няколко крепости, е оценена точно на 60 000 (НА*); но и при това положение тя явно била по-голяма от сборната християнска армия на Косово поле* през 1389 година. Следователно, можем да предположим, макар и грубо, че християнските войски в Косово поле през 1389 г. били не повече от 55 хиляди и около 1,5 пъти колкото османската армия, която, при такова съотношение, следва да е била до към 36-37 хилядна; от това излиза, че общо двете армии били около или по-малко от 90 хиляди човека.

А в ранните османски хроники от ХV в. цифрата (!) “90 хиляди”, свързвана с християнските войски, е конкретно спомената във връзка с някой си “Йона, който водел със себе си 90 хиляди юнаци” (ИОД*, 97), и който самостоятелно вземал решение дали да се атакува или не османската армия, като не разрешил на сръбския деспот Лазар да предприеме нападение срещу Мурад. Тоест, този Йона (срв. перс. м. име, което е и библейско, Йонос, Йонас, Йонъс, Йона-, перс.: ﮃﻭﻨﺲ /ПС*/), който еднолично се разпореждал със сборната християнската армия, може да е именно предводителят на Босненската войска, и той всъщност, поради липсата на по-старши от него сановници (нямало ги нито прекият му суверен – Босненския бан Трърдко І, нито Унгарския крал Сигизмунд І*, нито Търновския цар Иоан Шишман*), се явявал върховен предводител и на цялата християнска коалиция, стояща срещу коалиционната армия на Мурад. Обаче в случаят, от тези и други следи в текстовете става преди всичко ясно, че най-вероятно ранните османски хронисти са имали точни сведения за големината на двете армии и за общия сбор на войските, участвали в двубоя през 1389 г. на Косово поле*, но в процеса на преминаването от конкретиката към създаването на идеологическия мит-приказка за османското господство в Европа, тези факти били завоалирани, после пренебрегнати, а накрая почти напълно заличени в преписите;

За нас представлява интерес, че непосредствено преди срещата на Косово поле на двете противостоящи се сили, в Мурадовата армия имало поне 15-тина хилядна българска войска (и то без да броим частите на Малоазийските българи, които били включени във войската на Мурад от района на Биледжик, поречието на река Кара-су* и околните земи, и които участвали в османската армия още от времето на Осман /1280-1326/ и на Орхан /1326-1362/). Обаче в армията на християнската коалиция имало още повече български воини – над 20 хиляди, като вероятно само Влашкия войвода Иоан Мирчо Старши* (1386-1418) – васал на Търновския цар Иоан Шишман* и част от Шишмановата войска, предвождал поне 5 хиляди и повече бойци. Важното е, че общият сбор на българските войски, които били в османската и в християнската армии, е по-голям от този на османските войски и по-голям или равен на сръбско-босненската сборна армия – наброяваща към 35 хиляди (само сръбското деспотство давало до 15-хиляден корпус), а същевременно унгаро-чешко-трансилванско-германските части на Сигизмун І* (1387-1437) били отделен контингент, който нямало да предприеме действия срещу българските войски. Но за всичко това ще стане дума по-нататък;

(Следва продължение);



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194411
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031