Самбатис* (Киев*) от 865-866 до 882 г. (ДТ*, стр. 37), също се дава своеобразно описание на събитията от Ледниковия период. И това знание показва пряката връзка между народа БЪЛГАРИ и предбългарската (прабългарската) общност, от която той произлязъл.

Интерес представлява фактът, че в древно-българската легенда Ледниковата епоха е поставена след появата на хората, което по същество отговаря на истината. Според някои днешни изследователи преди студения колапс, който започнал приблизително към 72 000 години пр. Хр. и продължил около 60 000 години – до 13 500 г. пр. Хр. и вторично до към 8300 г. пр. Хр., човеците на Земята вече били достигнали до 2 милиона индивида (His., NG). Хората имали култово-религиозни ритуали и култови предмети (нпр., открит е един оцветен ритуален гердан, датиран към 84-82 хиляди години пр. н.е.), а значи те вече имали и нужната им философско-митологична културогенна база от представи и притчи, и историческа памет, и оформен обществен живот и жизнена среда, и социална структура, и йерархичен ред. След това броят им катастрофално спаднал до около 2000 (между 1000 и 3000) индивида към 62 000 години пр. Хр., за да може през следващите векове наново да се разраснат и до Рождество Христово – т.е. към 21/22 декември 1 г. п.н.е. – да станат 250 милиона човеци на цялата планета, населяващи вече Океания, Австралия и някои острови, както и предпланинските полета и планински долини до максимална височина към 550-650 м. надморско равнище (първият високопланински град в Света на голямо надморско ниво – и то в близост до екватора – на над 2000-2300 м височина и конкретно на ± h 2 430 m, е построен в Андите чак към 1440 г. след Христа).

***

Микаил Бащу* (ок. 819-900), според легендите и митовите, които е ползвал, е описал създаването на боговете и появата на човеците в своето “Сказание”, наред със спомена на хората за Ледниковия период. Но разглеждайки достигналия до нас текст трябва да имаме предвид няколко факта. А именно, че:

І., Отделни части от “Сказанието“ са преразказани, цитирани или заимствани от други автори в техните произведения. Най-старите от тях са арабски. Едното е пътеписът на Арабския дипломат ибн-Фадлан (ІХ-Х в.), който през 922 г. посетил областта-феод на град Болгар* и от името на Багдатския халиф Джафар ал-Муктадир (908-932) официално въвел Кана на Болгар Алмъш* (895-925) и част от поданиците му в ислямското вероизповедание (ФА*). Арабският географ ибн-Руста (кр. на ІХ – нач. на Х в.) също ползва описание на Русите (Скандинавците) от остров в Балтийско море с “обиколка… три дни път” – вероятно остров Готия (Gothia) или Шелани (Sjaeliland) на пролива Әресуни, което всъщност е преразказ на един конкретен абзац от “Сказанието“ на Микаил Бащу (СБ*). Прякото влияние на “Сказанието“ се вижда в Грузинската поема от края на ХІІ в. “Витяз в тигрова кожа” на поета (азнавур) Шота (Руставели) или “княз Нур-шада” (Нов-Шада, Млад-Шада), както и върху знаменитата поема за Александър ІІІ Велики (336-323 г. пр. Хр.) “Искандер-наме” на Низами Гянджеви (СБ*), а също и в др.-руската “Певест временных лет” – например в частта й за образуването на Киев от тримата братя Кий, Шчек и Хорыв, и сестра им Лыбед (ПВ*), които се припокриват с описаните от Микаил Бащу персонажи Куйан или Кук-Куйан, Таш-баш, Хара* или Хоревица*, златната дева-Лебед и пр. (СБ*, вж. Хоревица*).

Образът на свирача на баян и изключителен певец-разказвач Боян или Боян Вещия – внук на Бог Велес (СПИр*), който е лиричен герой в “Слово за полка на Игор (1154-1202)” от ХІІ-ХІІІ век и в други руски епически народни и авторови творби, също е зает пряко от “Сказанието“, където божествения Боян* или Боян-Имен – син на боговете Слънце и Луна и внук на Върховния бог, “обичал пеенето и свиренето … на сладкозвучната домбра” (СБ*, пес. V, ст. 97-100; срв. бълг. Дръмба, несв., “свиря, дрънка/м на тамбура” /БД*/).

Много данни, споменати в “Сказанието”, се съобщават или се потвърждават чрез други независими източници и от Гази Барадж* (1229-1246) в неговата “История”, завършена към 1246 г. (ДТ*). Всички тези факти доказват по категоричен и безспорен начин съществуването още от ІХ век на сказанието “На Кана за щерка му”, което се разпространявало както в писмена форма, така и чрез заучаването му наизуст и честото му художествено рецитиране по време на големи тържествени и многолюдни празненства (ДТ*);

ІІ., Обаче текстът на “Сказанието“, който е достигнал до нас, не е оригиналният, а е съставен по по-късни преписи и преразкази, с надеждата, че те съдържат основните авторови идеи и мисли. Това е казано още във въвеждащите стихове, които явно са включени след смъртта на Микаил Бащу (ок. 819-900) от някой пореден редактор на първоначалния вариант, завършен в 882 година:

“(1) Послушайте удивителното Сказание

за тримата богатѝра (елбѝра),

и за това как те образували

великия народ на българите

 

(2) и държавата им в страната,

назовавана Атил (Волга*, Буляр*),

а сега най-славна

страна Булгар (България, Ак-Булгар: “Източна България”).

 

(3) Него го написал (завършил) в 882 лето –

в годината на въздигане на сина на [кан] Джилки* (855-882)

[кан] Бат-Угър* (882-895) – 

мъдрият наставник на храбреци (мъже) –

[Микаил] Бащу (ок. 819-900), [това] било името на поета.

 

(4) Ще преразкажем Сказанието със словата на хората,

които са го чели.

Може би не са запомнили те всичко –

но са съхранили главното…”

(СБ*, песен І, стр. 5);

ІІІ., От други източници се знае, че още Абдалах* (пр. 900 – сл. 925) – синът на Микаил Бащу*, прередактирал бащиното си Сказание, записал го на арабица и го изпратил като подарък на Багдатския халиф Али ал-Муктафи (902-908), заедно с молбата на Болгарския кан Алмъш* (895-925) да бъде въведен в исляма (ДТ*). Това редактиране станало след смъртта на Микаил Бащу* (ок. 819-900) и преди 905-906 г., когато било изпратено посланието до Багдат. В съответствие с преследваната цел най-вероятно точно тогава текстът е бил за първи път малко или повече ислямизиран от Абдаллах ибн-Бащу, но все още в него не се споменавало името Тангра* или Тенгри, както и някои други тюркско-ислямски имена и ислямски митологични сюжетни версии. Същинското ислямизиране и тюркизиране на текста станало през следващите векове, като изглежда най-мощно това се случило след средата на ХІІІ век и XIV век (според “Казанска история” на Бат Оркан, завършена в 1551 г., съществено тюркизиране на волжко-бълтарския език започнало по-мащабно след 1359 г., ДТ* - стр. 212);

ІV., Знае се, че съвременните на Микаил Бащу волжко-български ерудити и учени, които били част от обкръжението на Българския кан Бат-Угър Мумин (882-895) в двореца му в град Болгар*, не приемали неговото “Сказание“ като сериозен исторически труд, смятали го за твърде волна измислица и обвинявали създателя му, че се е повел по народностните легендарни разкази (ДТ*). Вероятно това отношение се дължало и на факта, че авторът се опитал да направи разказът си по-пъстър и по-близък до жителите на Киевска област, като същевременно създаде сборен виртуали образ на съчетаването на различни етногрупи в народа на Източна България, независимо че този образ не можел да се побере в границите на буквалната истина и конкретиката. А пък в периода 858-870 г. в Киев* живеели българи с традиционно др.-българско изповедание, саклани*, анчийци*, дошлите от Ср. Европа през 658 г. т.н. Дулеби* от склавино-аварски произход, езичници руси* (скандинавци), християни, тюрките хазари-йудеисти, мюсюлмани и др. (ДТ*, стр. 35-43), като Микаил Бащу изглежда включил в текста си и някои Себерски* (Угърски*) митологични образи и версии (в земите на източното крайбрежие на среден Днепър – фронтално срещу Киев и от р. Десна* и град Чернигов* на юг до към Днепърския приток Сула* земите били владяни от угри*, наричани също Себери*, Маджари*, Мишари*, Торки*, Турци* и др.; тези угри от десетилетия били в активни съюзни и роднински връзки с Киевчани и жителите на Киевска област, като още Киевския областен управник Айдар* /814-855/ се оженил за Угърска княгиня, поради което получил и епитета Угър);

V., Следва да се има предвид и политико-религиозната позиция на Микаил Бащу* в периода 858-882 г., когато “получил вдъхновение свише” да започне и завърши своето “Сказание“ (ДТ*, с. 37). Като личен секретар и началник на Канцеларията на Източно-Българския кан Айдар* (814-855) от 840 г., а от 855 г. и на сина му кан Джилки* (855-882), вероятно Микаил още през 855 или в самото начало на 856 г. се запознал с новата модерна българска азбука (тържествената Глаголица* и бързописния й вариант Кирилица*), която по изричната заповед на Върховния владетел на България и Велик кан (император, василевс) Борис І* (852-914) започнала да се прилага на практика още с началото на т. нар. Брегалнишка мисия* (855-865 г. и след това).

Изглежда в края на 863 г. Микаил Бащу приел и християнството, установено по това време от Българския велик кан = цар = император Борис І Михаил* (852-914). За такава негова постъпка говори както името му Микаил (Михаил, др.-бълг. Михаилъ, перс. ﻤﻴﺤﺎﻴﻞ), което е еднозначно с християнското име на Българския владетел Борис І – Михаил (получено с покръстването през есента на 863 г.), така и поведението му по време на Киевските българо-християнски бунтове през 863-864 г. срещу хазарите-йудеи и срещу антихристияните, когато действал в единство с Киевския върховен войвода-християнин Джир-Ас (др.-рус. Дир /ПВ*/). Едва през 870 г., след като седял няколко месеца в Киевската тъмница в очакване да бъде убит от Хазарския наместник Ас-Халиба (рус. Асколд /ПВ*/), а след случайното си освобождение пак станал секретар на кан Джилки* (855-882) в столицата му Караджар* (дн. Чернигов*), той имал причини да започне да се обръща към мюсюлманството и в единство с това да застане зад каузата за автономна Източна България, която да започне да се откъсва от единната Велика България, управлявана от Борис І Михаил (852-914, род. ок. 819 г.) и от сина му Симеон І* (893-927). При това и сина на Микаил Бащу носи името Абдалах* или Абд-Аллах (Абд-Алах): “ново-поислямчен”, което показва, че преди да приеме мюсюлманската вяра той, а най-вероятно и баща му, изповядвали друга – не-мохамеданска – вяра;

Имайки предвид посочените факти и съображения, а и като знаем, че от средата на ІІ хдл пр. Хр. Древните българи са Заратустристи и Митрианци (вж. Митра*), е трудно да приемем, че посочената в текста митология е точно древнобългарската. По-скоро това е някаква сборна митология, авторова представа на Микаил Бащу, която е само частично валидна дори и за Източна България (в.-бълг. Ак-Булгар*), доколкото е фриволен сбор от различни митологични представи – български и небългарски, на уседнали народи и на номадски племена, на др.-ирански етноси и на тюркски племена (Себери* = Утри* = Маджари*).

VI. При това е доста вероятно първичните имена и събития, поставени първоначално от Микаил Бащу (ок. 819-900), постепенно в преписите на текста на „Сказанието“ през следващите векове, поради различни канони и лични желания, както и поради възходящото силно догматизиране на ислямската религия след XVI (16-ти) век и продължаващо до днес, да са заменени с нови названия и дори да са били добавени някои елементи. Така например не е изключено името на Гайомарт* (Гайо) или Йима – “живия мъртвец”, който е родоначалник на хората (смъртните човеци) и първа жертва на Бога на Злото, да е било заменено в някакъв период с божеството Яребица (тур. Кеклик, Kеklik), което е много по-близко до традицията на угрите* (себери*, маджари*), обожествяващи птици и други животни (ДТ*).

Ето обаче дошлия до наши дни текст на “Сказанието“, в който се разказва за Сътворението на Небето и Земята, и за появата на първите смъртни хора:

“(5) В древните времена,  

когато на Земята

още нямало хора,

създал Всевишният [бог] божества-дивове.

 

Първо създал

старшите алпове (божества):

Слънцето и Луната (Месеца*),

и някои други.

 

От старшите алпове (божества)

се родили средните диви (божества) –

станали алповете (божествата) много [на Земята].

Заради теснотията възникнали спорове [между тях].

 

Потрябвало на враждуващите оръжие –

него го направил за тях

сина на Слънцето,

алп Хурса* (Кур*, Курса*, Бог на Огъня*, на Живота, на Духа, на Героизма и на Човешките души, на Справедливостта, на Наказанието, Светкавиците и гръмотевиците, Рударството, Металургията и ковачество, металните оръжия и броните, Пътищата, пътниците и търговците).

 

Бил той ненадминат ковач,

избродил цялата Земя

в търсене на руди

за своята ковачница.

 

(10) По неговите пътеки (пътища)

и сега яздят (пътуват) хора,

считащи Хурса* (Кур*)

свой покровител.

 

Нямал право никой

да пребягва (пресича) пътя на Хурса,

понеже изчезвала

силата от неговите оръжия.

 

Около ковачницата на Хурса

се образували планини от шлака.

Започнали да ги наричат “Хурса-алп” –

от там се получило [името на планината] Урал (срв. Хара*, Ара*, откъдето Арал ~ Урал; срв. Арбана*, Арта* и пр.).

 

Макар и алпите* (божествата) да били безсмъртни,

но уязвими били за оръжията на Хурса* (Кур*, Курса*, който е син на Слънцето* и брат на първия Български владетел – богът-звезда Боян /1/*).

След много битки те (божествата) се изплашили  от гибелта

и се договорили да не пускат в ход оръжията.

 

За известно време

се възцарила на Земята тишина (мир).

Но се появили на Света младшите алпи (божества) –

и враждите пламнали отново.

 

(15) Тогава ги наказал Всевишният [бог] –

направил така, че от последните (младшите) алпи

да могат да се раждат само смъртни хора.

Така се появили те (човеците) на Земята.

 

Първите люде

се родили от [алп-бика] Яребицата (богинята-господарка Яребица; вж. Гайомарт* или Гайа Мартан: “живият мъртвец, живият смъртен”, наричан също Йима* - откъдето е др.-бълг. Имен*, който е родоначалник на човечеството, а при това е и първата жертва на Ангро Майню – водача на силите на злото, на тъмата и на смъртта, и противник на Върховния бог-творец Ахура-Мазда*; Гайомарт или Йима създал чрез гибелта си образа на Смъртта в света /МН*/; възможно е при тюркизация и ислямизация на текста във времето чрез някаква неясна трансформация първоначалното име да е било сведено до “Яребица”, което в руския вариант е записано като рус. Куропатка).

Държал я баща й

под ключ заради опърничевост (непокорност).

 

Поръчал охраната й на

[старшите божества] Слънцето и Луната –

че тя не поискала

да се подчини на Бащината воля

 

и да се омъжи

за могъщото божество Алабастий (Бог на Подземната земя, вж. Тъма-Таркан*).

[Понеже] любела тя [божеството] Борис* (Божество на Огъня*, на Възмездието и на Справедливостта; вж. Борис /2/*) –

единствено от него желаела деца.

 

Всевишният [бог] (Господ Бог) й помогнал

да избяга от затвора си,

макар че бдително я пазели

[старшите] богове Слънце и Луна.

 

(20) Постоянно (непрестанно) държали те

пленницата [Яребица] за ръката и ногата (крака), …

Но казал (заповядал) Творецът (Всевишният бог):

“Нека ръката и ногата безболезнено да се отделят”.

 

Измъкнала се Яребицата от пленничеството (без ръка и крак),

добрала се до Борис.

От него родила първите хора –

три момчета и едно момиче.

 

Били те уродливи (като майка си, с по една ръка и един крак)

и това разстроило майка им.

Тук се появил алп Шурале (Бог на Смъртта)

и казал: “Аз тях ще ги направя красиви!”.

[Тук уродливостта на първите появили се на Земятя хора, е в паралел с древната шумеро-иранска митология, в която се разказва как боговете, след като направили от пръст първия човек, седнали да отпразнуват този свой успех, но когато се напили продължили да правят хора и тогава в пиянството си създали всички сакати и уродливи];