Шурале се родил

от лелята на Яребицата и от Лисанът (както вълкът*, така и лисицата или лисугерът, за българите са персонажи, които традиционно са свързани с Подземния свят и силите на злото; вж. Мамата*).

Много приличал той на своя дядо [Алабастий] (Бог на Подземния свят)

и заради това оня го покровителствал.

 

Казал даже на внука си [тайната] за това

как да стане Цар на Земята –

като прогалопира осем кръга

върху дядовия си [черен] богатирски кон Тулпар (това е вълшебно-божественият летящ “кон-вихрогон със звезда на челото” в българските народни приказки-притчи /БНТ*/, чийто български митичен образ е с векове по-древен от времето, когато се появяват на света склавите-славяни).

 

(25) Седнал Шурале върху Тулпар,

галопирал седем кръга,

но на осмият

излетял от седлото.

 

…

Когато [Шурале] узнал за раждането на хората,

страшно се зарадвал:

 

“Ще поправя техните тела –

и ще стана техен собственик.

Нали след смъртта си

те стават мои.

 

Нямат хората нищо, освен тяло.

Като се боят от моя съд след смъртта си,

ще ми се подчиняват хората и по време на живота си.

С тяхна помощ ще завоювам целия Свят”.

 

(30) Така решил Шурале.

Замесил пръст с [пчелен] мед

и с помощта на тази смес

направил телата на момчетата красиви.

 

За девойката меда не стигнал.

Тогава алп [Шурале] замесил калта

със собствената си слюнка – по тази причина,

казват, жената е нечиста.

 

Поправил телата на децата –

от тях тръгнал рода на човеците,

но били първите люде

още като скотове.

 

И Всевишният заповядал

на алп Хурса*

да вложи в людете

своето огнено дихание.

 

Така у човеците

се появила Душата.

А тя е безсмърна

и е главното в човека.

 

(35) Стопанин на душите

се явявал Всевишният [бог].

[А] Шурале загубил

влиянието си над хората.

 

И като загубил – възненавидил загубеното.

Към старата мечта за [коня-божество] Тулпар

се прибавила нова –

да унищожи рода човешки.

 

От близостта на последните (младшите) алпове (божества)

с хората

се появили хора-богатири,

които назовавали елбири.

 

Възглавили елбирите (богатирите)

племената на човеците.

Изковал Хурса и за богатирите* (елбирите)

смъртоносно за алповете (божествата) оръжие.

 

Но имало всред хората

едно племе – Имен* (“именити, славни”, самоназвание на Древните българи),

което било възглавявано не от елбир,

а от истински алп (бог) – Боян* (вж. Боян /1/*).

 

(40) Родил се той звезда

от боговете Слънце и Луна,

всичките звезди му били

братя и сестри. 

…” (СБ*, песни І и ІІ).

Едва след като било създадено човечеството, божествата решили да унищожат хората и за целта създали Ледниковата епоха. Това много прилича на описаните събития в Епоса за Гилгамеш* или Билга-мес*. Там се разказва, че именно боговете създали Потопа*, а после не могли да го спрат, за което най-много упреквала себе си Богинята-майка Ищар* (Инана), като този факт предполага, че епосът е още от времето на матриархата.

В случая за нас представлява интерес фактът, че през ІХ век българите съхранявали знания за Ледниковия период, който продължил около 60 хиляди години и завършил към 8300 години преди Христа. Ето този разказ: 

“(44) Постепенно започнали хората [с нарастването си]

да стесняват алповете (божествата).

И решили тогава дивовете (божествата)

да унищожат рода човешки.

 

(45) Възглавил това дело

алп Алабастий (Богът на Подземиня свят) –

ненавиждал той Яребицата

заради отказа й да му стане жена.

 

(46) Мечтаел също този алп (бог)

да стане Владетел на Земята (това е целта на Ангро Майню или Ахра-Манйу, Ахриман – Злият дух и Богът на Злото, тъмнината, разрушението и смъртта в Заратустризма*, който е враг на Бога на доброто, светлината и Дух свети Спетна Манйу* или Ахура-Мазда*; видимо е припокриването между Ахриман или *Ахлиман, *А’лиман, и Алабастий, като не е изключено първоначалното Ахра-Манйу или Ахриман да е подменено във времето след Х-ХІ век със синонимното име-епитет Алабастий; вж. Заратустра*, Мазда*, Ахурамазда*, Спента Манйу*, Иранска митология*).

Отнасял се в мечтите си Алабастий

чак на Деветото небе.

 

(47) Изградили дивовете (божествата) на остров Чулман* (на североизток, в Северния ледовит океан, откъдето изгрява Слънцето)

висока стена от камъни,

закриваща от хората

живителните лъчи на Слънцето.

 

(48) Настъпил навсякъде мрак и хлад.

Земята се покрила с лед и престанала да ражда.

А хората започнали да копаят пещери –

но смъртта ги настигала и там.

 

(49) Застъпил се за хората [алпът] Бат Терек.

Бил той добър алп (бог).

Появявал се в [клоните на] дърветата

ту там, ту тук.

 

(50) Любимата обител на дива (бога) [Бат Терек]

било [Световното дърво] Бат Терек, откъдето е и името му (Световното божие дърво, което стига чак до Небето, а корените му преминават през цялата Земна твърд, през Подземното или Долното царство и излизат отдругата страна на Земята, е паралелен образ на Световната божа планина, имаща същите параметри и посетена от Гилгамеш* или Билга-мес*, чиято най-висока част и връх е Хара* и Машу*, а отвъдземния й край са антиподните й окончания Арарат* или Харарат* и Масис*. Световното божие дърво е известно от много древната, най-късно от VІ-V или началото на ІV хдл пр. Хр., др.-иранска и др.-българска притча-приказка за Юнака*, Змията* и Орела*, чието гнездо било във върхарите на това дърво. Тя се свързва с акта на първото преминаване на част от човешкото общество от матриархат в патриалхат, понеже Юнака, носен на гърба на Орела, се издигнал до Горната Земя или Небеснот царство и се срещнал с Вълховната богиня-майка, за да получи от нея правото той и другите мъже да започнат да управляват хората в Земното царство).

Достигала неговата корона

върха на Святото Небе.

 

Прониквали неговите корени

През всички недра на Земята.

Чрез неговите прораслеци (филизи, разклонения)

се появявал Бат Терек навсякъде [по Земята] (още в Епоса за Гилгамеш* или Билга-мес* също се говори за Непребродимата и огромна гора в Ливан, която всъщност представлявала единно цяло от свързани помежду си могъщи кедрови дървета и коренища, владяни и управлявани от Бога-чудовище Хумвава, Хумваба или Хумбаба).

 

Видни му били от върховете

нечистите дела [на Алабастий].

Предупреждавал той много [хора]

за опасностите.

 

Помагал им в бедата,

бил пастир на доброто.

Ненавиждали го

Алабастий и Шурале.

 

Казал Бат Терек за човешката беда

на самия Бог-Творец.

Заповядал Всевишният на алп Карга (Гарга*, Гарван*)

да разруши стената.

 

(55) Имал този алп (бог)

вид на гарван.

А живеел на планината Симбир (от *Самбар, вероятно името на Световната божия планина Самар* /ДТ*/, наричана също с епитетите Сара*, Тара*, Хара*, Хон*, Машу* и др.),

затова и го наричали Симбир-Карга (Самар-Гарга, Гарван).

 

Жена на Карга

била алп-бия (божеството-господарка) Чак-Чак (Врабка).

От нея у Симбир-Карга

се родили синовете Сак и Сок (Бухал и Сова).

 

Отправил се дива (бога) [Карга] с децата си

да изпълни волята на Твореца.

Започнал да разбива стената,

а на синовете си повелил да разнасят камъните.

 

Когато зад полуразрушената стена

започнала да се усеща жарта на Слънцето,

изпратил Карга синовете си

у дома за [пчелен] мед.

 

Казал им: “За да не може Слънцето

да ни изпепели,

трябва да се облеем с мед –

летете за него по-бързо”.

 

(60) Но се изплашили Сак и Сок

от жаркостта на Слънцето.

Не изпълнили волята на баща си –

отлетели надалеч.

 

Дълго Карга (Гарга, Гарван)

работил самотен.

Разбирайки, че синовете му са го изоставили,

самотен разбил стената.

 

Изгорили лъчите на Слънцето

алп Карга (Гарга, Гарван).

Като огнено кълбо

паднал той на земята.

 

Неговите горящи черни пера,

падайки на Тулпар,

се превърнали във верни

горещи (горещокръвни, буйни) коне.

 

(64) Към самият [кон-божество] Тулпар прираснали

крилете на Карга (Гарга, Гарвана).

С бързината на своя бяг

изгасил конят от тях пламъците.

…” (СБ*, песен ІІІ);

Вижда се, че Ледниковият период е описан доста конкретно. И се изключва възможността този образ да се отнася за зимата в края на всяка Слънчева година и началото на следващата. При това най-вероятно преди настъпването на Ледниковата епоха към 72-то хилядолетие пр. н.е. хората, които тогава достигнали до 2 милиона човека, не са познавали ежегодния студен и снежен зимен период, какъвто имаме днес, най-малкото защото климатът на Земята бил доста по-топъл и влажен, а и те населявали най-плодородните и топли климатични зони на Африка и Евразия.

Изненадващ и специфичен детайл е отбелязването на факта, че в самия край на Ледниковата епоха и във времето на неговото приключване – вероятно откъм 13 500 г. пр. Хр. или в периода около 8 300 г. пр. Хр. и след това, Слънцето светело с изгаряща сила. Може би сведението отбелязва тогавашен мощен пик на Слънчевата активност. Това би могло да се установи при целенасочен анализ на съответните земни и фосилни пластове.

Макар и свързан с по-друг план на информация, но Ледниковия период е споменат като част от един легендарен разказ и в “История” на Гази Барадж* (1229-1246), която е включена в 1680 г. и в историческия сборник с волжко-български летописи на Джагфар:

“... Якуб, син на Нугман, писал, че Бога-змей Барадж (бълг. Мардукан*) живял в началото в планината Каф (Хара*, Самар*), а след това, когато алповете (боговете) закрили Земята от Слънцето със стена (и настанала Ледената епоха), отлетял в пустинятя Куман (Кара-Кум и Къзъл-Кум), а после – при Башкортите (Угрите*, Себери*, Маджари*, Турци*).

Там той бил посрещнат радушно от народа и враждебно от вожда на башкортите Чирмыш, считащ за свой предтеча Лебеда и желаещ башкортите да се прекланят именно на Лебеда. В края на краищата князът (бий: “родов княз; старейшина”) коварно ранил Барадж (Мардукан*), и той отлетял в пустинята Куман, като проклел Чирмыш. Скоро след това Чирмыш умрял в страшни мъчения, и башкортите се уверили в това, че Змеят (Мардукан*) е Царят на Живота – [наричан от башкортите] Маджар…” (ДТ*, стр. 10);

От този откъс може да се направи извода, че Лебеда е по-скоро угърско* (себерско, маджарско) божество, включено от Микаил Бащу* в своя митологичен разказ. Вероятно угарско-тюркска произход има и богинята Яребица, чийто персонаж някъде във времето е заменил първоначалния Гайомарт* или Йима*. Особено като се има предвид, че българските божества по традиция са преди всичко с вид на хора или човекоподобни, което се отнася както за добрите, така и за злите (нпр. Дявоите* /БНТ*/), и то независимо, че някои от тях могат да се превръщат в различни животни (Сраоша*, Веретранга* и др.). По-често българските митологични персонажи, които са от страна на Злото са с животински вид (вълк*, лисица* и др.), както и граничните персотажи, стоящи в зоната между доброто и злото – като Орела*, Змията* и др.;

***

Към средата на VІІ-VІ хдл. пр. Хр. вече напълно бил оформен култът към Тангра* (А*), центриран в земите край масива Имеон* (Хара*, Хон*) или Танкан* (кит. Тян-шян*, включващ и планините Алай, Памир, Хиндукуш и равнините на запад от тях), в чиито предрланински полета и периферни долини живеел формиралият се към 5 792 г. пр. Хр. народ на Древните българи. Те и родствените им културно и езиково съседни етноси и групи (Хорезми, Алхон*, Валхон*, Масагети*, Саки*) живеели в обширната равнина между Иранската планинска област, Сърдаря* и огромното тогава Каспийско море*, оттичащо се в Северния ледовит океан с могъщ отток през Тургайското ждрело (рус. Тургайская ложбина) и коритата на днешните реки Тобол, Иртиш и долен Об*.

Това могъщо древно море топлело и обилно овлажнявало цялата казана област, както и в полетата и предпланините южно от 52-53-тия паралел и на изток до района на морето-езеро Балхаш*, напоявани от множество реки и потоци, спускащи се от необятните в ония времена ледници на Имеон* (Машу*, Хара*, Хон*, Танкан*, Тара*, Сара* и др.). Тази територия се радвала откъм 8-мо хилядолетие пр. Хр. до епохата на новата ера на редуването на мека и топла зима с влажно и прохладно лято – свойствени за въздействието на тогавашното огромно Каспийско море, което акумулирало много лятна топлина и излъчващо зимно време топла влажност. Морското влияние се съчетавало с обилието на пресичащите я водни потоци, извиращи от околните могъщи планински ледници. Така в региона се били формирали изключително благоприятни климатични и битови условия за развитието на поливното земеделие, овощарството и пасищното животновъдство, а пък от стопанското проспериране – и за бързото нарастване на местната човешка популация и за развитието на обществото като цяло.

Областта, дълга около 1500-2000 км от хребета Копетдаг до западния край на котловината на морето-езеро Балхаш* и низината на р. Саръ-су и горни Ишим, и широка между 300 и 650 км на югоизток от Каспийско море до Куш, Хиндукуш, Памир, Алай и Танкан, била и относително напълно защитена от външни набези. Защото я обграждали труднопроходими планини с непреодолими ледници, започващи от 500-800 м надморско равнище (едва към 1200 г. от н.е. започнали да се появяват селища към и над 1000 м надморска височина). А в областта се прониквало само по два или три прохода, които били мъчни за преодоляване дори и през лятото, като при това били и зорко охранявани. В равнината се влизало от юг само по поречията на р. Герируд-Теджен и р. Мургаб*, и може би през прохода в Хиндукуш, по който Александър ІІІ Велики нахлул в Бактрия през 330 г. пр. Хр.; от почти безлюдния район на изток от езерото Балхаш равнинната област се пази от хребета Кара-тау, от р. Сърдаря* – чието русло било широко към и над 2 км и с изключително буйни и опасни води, р. Чу, езерото-море Балхаш и пр. (вж. карта: 009-7), 6500-18 г. пр. Хр., Каспийско море и Блхаш).

Същевременно областта е насечена от специфичните страховити граници на пре-големи, буйни и широки ледникови реки (Сърдаря*, Амударя*, Мургаб, Герируд, Заравкан*, Каспийския отток през Тургуйското жрело до Об, Иртиш*, Ишим, Чу, Или и др.). При така формиралите се условия местното население можело да контролира в този свой район на обитаване, а и дори да възпира миграцията на стадата от десетки хиляди диви животни, които в други области нанасяли невъзобновими щети на реколтите в обработваемите ниви и градини, както и на масивите с диворастящи плодни растения; вж. Каспийско море*;

Тези изключителни условия в казаната огромна равнинна област са описани по категоричен начин в Библията, която поставя Едем* и създадената от Господ Бог градина Рай* именно там – между Каспийско море*, Сърдаря*, Хинду-куш* и западното му продължение Куш. Ето как това е записано от древните евреи през V в. пр. Хр. в Битие, гл. 2, 8-14:

“8. И насади Господ Бог рай в Едем, на Изток (където изгрява Слънцето*), и там настани Човека (Адам*, бълг. Азъм*, защото Ева* още не е сътворена), когото създаде.

9. И направи Господ Бог да израстнат от земята всякакви дървеса, хубави наглед и добри за ядене, и Дървото на живота посред рая, и Дървото за познаване [що е] добро и зло.

10. От Едем изтичаше [една] река, за да напоява рая, и подир се разклоняваше на четири реки.

11. Името на едната е Фисон (античните р. Окса* или р. Аракс, Орекса*): тя обикаля цялата земя Хавилска (Каспийска), там, дето има злато;

12. златото на тая земя [Хавилска] е добро (не зло, а праведно, благословено, каквато е там земята); там има бдолах и камък оникс.

13. Името на втората река е Гихон (Геон) (дн. р. Гери-руд или р. Мургаб): тя обикаля цялата земя Куш.

14. Името на третата река е Хидекел (Тигър): тя тече пред Асирия. Четвъртата река е Ефрат.” (Б*, Б+*).

При тълкуването на строфите следва да се има предвид, че докато понятията са общоразбираеми и преведими, то имената са предадени според еврейската традиция, и то във времето, когато е записан текста (VІ-V в. пр. Хр.), и в района, където е писан. Вижда се, че тук думата рай* има значението градина* (определено място насадено с плодни дървета, обикновено охранявано, заградено с някаква ограда и известно по-късно като “персийска градина”), докато областта, в която е направена от Господ Бог градината, е наречена Едем* (в т.с. Едем следва да се съпостави с равнинната част на региона Имеон*; интересна е и връзката с бълг. ям* ~ ем, ядем ~ едем, едъ (едǝ, едầ), едене ~ Едем, доколкото думата се отнася до тогавашния български регион, а рая-градина е направен именно, за да се храни Човека; в същото време Едем е свързан с термина “ида, отивам”, с “аз” = др.-перс. Адам*: “аз”, както и с “той узна” – др.-перс. adana, вж. по-долу).

“Земята Хавилска” е явно земята Хвалиска, както се нарича и Каспийско море* – Хвалидско, Хвалинско или Хвалийско (ПВ*, ЕР*), назовавано също и Хиркейско (ДЛ*); срв. авест. Xvairizъm- (χvairizъm, hvairizъm), др.-перс. Uvarazmiya-: “Хорезъм” (ЕР*), като П. Добрев дава транскрипциите Холезмийци и Хорезмийци или Холезми и Хорезми (ПД*; вж. Л*). Това название, което се смята за етноним на някакъв древен народ, явно първоначално е нарицателно на всички, които живеят в областта на изток от Каспийско (Хвалийско) море, до планинските долини на Хиндукуш, Памир, Алай и Танкан*, като това се потвърждава и от общото название на същия район от времето на късния ХІІІ в. сл. Хр. – Хорасан, със значение “Хорезъм, Източен Иран, Афганистан и юга на Средна Азия; държавата на Саманидите” (ДТ*; срв. в този смисъл и Херодот за общностите от региона /Х*/). Според древната Арменска география Ашхарацуйц точно там се добивал скъпоценния камък лазурит (ПД*).