МАКСИМИН І – Императорът Цезар Гай Юлий Вер Максимин Август (Imperator Caesar Caius Iulius Verus Maximinus Augustus) или Гай Юлий Вер, или Максимин І Трак (т.е. живеещ и произхождащ от Тракия, а не че е от народа на траките), Император на Рим (19 март 235 - 10 май 238), роден в 172-173 г. (т.е. между 1 септ. 172 и 31 авг. 173 г., Зонара, РИД*), син на Авава* и внук на Авитохол* (153 - сл. 173); бил изключително силен и много едър и висок – 259 см (Г*), а по други данни около 240 см (“История на Августите”, РИД*); Максимин І се възкачва на Римския престол на 19 март 235 г. и е първият владетел “варварин”, от т.нар. “период на военна анархия” в Римската империя (ДИВ*), свързван със силното влияние на “източните варвари” в териториите на Рим. Всъщност съвременният историк Херодиан (ІІІ в.) го нарича “полуварварин” (РИД*) – синхронно с епитета “полуелин”, с който ромеите (византийците) наричет най-личните и превъзхождащите ги чужденци.

Максимин е роден в “диоцез Тракия” – включващ всички земи от делтата и долен Дунав до Беломорието, източно от линията на реките Места* и Вит* (АБИ*, с. 4), което не трябва да се бърка с “провинция Тракия” (Г*), намираща се между среден Хемус (Балкана*, Стара планина*) и река Арда* в Родопа, западно от Причерноморската провинция Хемимонт и източно от Вътрешна Дакия. Съобщава се, че “той бил родом от Тракийско селце (родово селище), на границата с варварите” (РИД*), тоест в източния край на Тракийските земи. Защото през 172-189 г. “Тракийската” границата между “римляните” и “варварите” била с готи* и алани (саклани*, сакалани), и минавала по делтата на Дунав, а може би и по долното течение на Днестър*.

Военната кариера на Максимин започнала от 189 г. при Римския император Септимий Север (193-211, род. на 11 април 146 г. в Лептис Магна, Триполитания), чийто баща Публий Септимий Гета имал картагенски – т.е. смесен римски и финикийски симитскси произход (сродни по култура с Древните българи*, вж. Ханибал*), а майка му Фулвия Пия била италийка; първото консулство (суфект) на Септимий Север е от 186 г., а от 190 г. е поставен от Комод (180-192) за наместник на Горна Панония, но явно се намирал по среден и долни Дунав* от по-рано. Знае се, че Септимий Север облагодетелствал провинциите Мизия и Тракия, към които следва да се прибавят Панония, Норик и Дакия (северно от долен Дунав), откъдето съставил новата преторианска римска гвардия. Има данни, че преторианци са набирани от Дорустор (Дръстър*, дн. Силистра*), Рациария (дн. Арчар*, Видинско), Ескус (дн. Гиген, Плевенско) и Виминациум (дн. Костолац в Сърбия, при устието на Българска Морава* в Дунав). Следва да се прибави и койнона “Хексаполис” (“Шестоградие”, κοινόν τής Έξαπόλεως), който след 193 г. станал “Пентаполис” (“Петоградие”, κοινόν τής Πενταπόλεως) – след отпадането на Месемврия (дн. Несебър*) или на Улпия Анхиало (дн. Поморие, РИД*), и включващ цялата сегашна Добруджа*, която била управлявана от “Петоградието” на съюзните градове Одесос (Варна*), Дионисопол (дн. Балчик*), Калатис (дн. Мангалия, Румъния), Томи (дн. Констанца, Румъния) и Истрос (около дн. Истрия, Румъния). В състава на Римската империя влизали още Тирас (в устието на Днестър), Олбия (в устието на Ю. Буг), Танаис (Тана*, в устието на Дон), Кримския полуостров с Херсон, Теодосия и Пантикапеум, и при устието на р. Кубан* - град Фанагория* с прилежащите му селища и земи. От полето край Ю. Буг римските владения граничели със земите на Ост-готите, а след тях и до римска Колхида се простирали териториите на Аланите, тоест на Хайландурите или Оногондур-българите и тяхната държава “Западна България” или Кара-Булгар* (по същото време – от към 40-та година сл. Хр. до към 370 г., на изток от “Западна България”, от границата по долна Волга и чак до Седморечието* край р. Тобол*, се простирало държавното обединение на Утигури и Котраги*, наричано “Буляр” и “Източна България”, ДТ*).

Според биографичните данни за Максимин, “в ранното си детство той бил овчар (пастир)…”, което говори, че семейството и рода му живеели някъде в равнинните гранични райони на СИ Тракия, където природните и политическите условия не позволявали да се развива крупно животновъдство и земеделие – вероятно около долното течение на Ю. Буг и Днепър. Младият благородник, който се отличавал с огромния си ръст (какъвто имал и самият Септимий Север), “бил също така и главатар на младежите, устройвал засади срещу разбойниците (Вест-готите ?) и пазел своите от нападения.” (“История на Августите”, РИД*). А за да бъде предводител на такъв сериозен отбранителен отряд и то преди да навърши 16 години, му бил нужен съответния княжески произход, какъвто Максимин явно имал (срв. българската владетелска практика – Владимир І* участва от 11-14-годишен във военни походи и дипломатически срещи, Кубрат* съвсем млад, още от 605 г., управлява самостоятелно цялата източна област на България, докато баща му Гостун* /603 - †618/ стои в западната част на държавата).

През 189 г. Септимий Север организирал военни игри със сребърни предмети за награди (гривни, торкви, пояси), във връзка с раждането на втория си син Гета (189-212) – бъдещия Римски император Цезар Публий Септимий Север Гета Август (211 - 26 февруари 212, роден в Медиолан). Тогава Максимин бил на достатъчните 16 години, за да се яви на състезанията, където явно бил изпратен от баща си – най-вероятно Остготски или Понтийски княз и съюзник на Рим. “Там…” Максимин по безспорен начин изискал да се уважи високия му аристократичен сан – “юношата и полуварваринът, който говорел трудно латински, почти на тракийски (т.е. на “местен”, на “селски, провинциален” на “не-латински”) език, пред всички, моли Императора да му разреши да се състезава с онези, които не заемат последните места във военната служба”, тоест да бъде с първите по произход и положение.

Максимин, без почивки, победил 16 противника и спечелил 16 награди, въпреки че Север “избрал най-храбрите” да застанат срещу младежа. След още 3 дни императорът го изпитал отново и по-сериозно, като проверил и лоялността му към себе си, а “Максимин, както обикновено, без почивка побеждава 7 от най-силните [воини] и – единствен от тях получава (освен обикновените награди) в подарък от Север и златна торква (т.е. Север признал наследствената му титла и спрямо Римската сановническа система); заповядано му било винаги да стои в двореца сред личната охрана на владетеля. От това време той станал виден (“знатен”, т.е. аристократ и спрямо римляните), известен сред войниците [на Север]; трибуните [на Север] го обичали… Север му помага даже да получи военен (началнически) чин, макар да бил съвсем млад (нямал 17 години) …” (РИД*);

Това добро отношение, проявено още от 189 г. от Септимий Север (император 193-211) към младия “варварски” благородник, обаче само по себе си не би било достатъчно да осигури издигането на Максимин до императорската корона. От една страна пътят му до нея бил разчистен от новото положение на провинциалните войски в системата на Римската държава, в синхрон с тенденцията да бъде ограничена властта на Сената за сметка на усилване на едноличната мощ на императорите, които се опирали на армията в двубоя си със сенаторите. От друга страна е формалното юридическо право, което му дал едикта на Каракала (211-217) – Constitutio Antoniana, според който от 212-213 г. всички свободни поданици на Римската империя получават статут на римски граждани.

Нарицателното Максимин (наред с останалите му “имена”) е типичен римо-латински епитет – от лат. maxime: “най-много, най-вече”, mactus№: “прославен, надарен, отличен, чудесен, доблестен” (срв. и лат. macto: “коля, принасям в жертва; унищожавам; наказвам”, mactusІ: “заклан”, ЛР*), и то само по себе си за нас не говори кой знае какво. Обаче от особен интерес е фактът, че баща му бил гот или по-скоро не, но живеел в земите, приемани за готски, и носел името Мicco (срв. ст.-бълг. Мицо* или Мичо*, Цар Мицо Асен* - бащата на Цар Иван Асен ІІІ*; срв. лат. mico, micuī: “блестя, лъщя, светя”). А майка му е аланка (Г*, с. 38; т.е. от Хайлан-дурите* = Оногондури*) и е известна с латинизираното др.-иранско име Хабаба = Абаба (Ababa) или Абоба, елин. Χαβαβα, Άβαβα-, = др.-бълг. Авава* или Аваба*, Ава-ба. Всъщност точният цитат е:

“варвари били неговият баща и майка, от които единият бил от страната на готите, а втората – от народа на аланите. Казват, че името на баща му било Micco (Мицо*, Мичо), а на майка му – Хабаба (Χαβαβα, Хавава, Хаваба). На първо време тези имена (епитети – на личности, които били добре известни на римското общество) назовавал самият Максимин, а в последствие пък, като дошъл на власт, той заповядал да ги потулят (защото римляните знаели за кого става дума), за да не се открие, че императорът произхожда и по двата рода от (полу)варвари.” (РИД*).

Безспорно бащата и майката на Максимин І (235-238) са висши аристократи на своите народи, а техният брак фиксира сключен през последната трета на ІІ век (в 172 г.) мирен и съюзен договор между готи* и алани (българи), които граничели помежду си в териториите по р. Днепър* и в източната периферия на Крим*. И понеже именно българите доминирали общността от “14 варварски племена – терра (страната) България” (надпис в римската пътна карта Певтингериана от ІІ в., поставен в района между Днепър*, Крим* и Каспийско море*), тоест преставлявали и управлявали известната най-късно от І в. пр. Хр. Западна България, която била обявена през 153 г. за автономна държава от Авитохол* (153 - сл. 173) – кан от рода Дуло* (“Именник”, ММ*), то няма съмнение, че тук под “алани” следва да се разбира Хайландури* или Хайлан-Дара – тоест Оногондури* или Оногундур-българ (ПД*), и владетелския им род Дуло*.

Точно тук е наложително да се върнем към името на майката на Максимин – Хавава, Авава, елин. (χ)Άβαβα (след 323 г. пр. Хр., във времето на т.н. Елинизъм* до І-ІІ в. от н.е. и насетне, Древните българи* ползват като международен елинския език, което се вижда и от късните надписи на българските канове). Няма съмнение, че коренът Ава-* в имената Авитохол* и Авава* е един и същ др.-български и авестийски термин от др.-ирански произход (Авитохол*, Авитохола е епитет от корена Ава*: “този който”, членуван с Та*, като Авито-, Авита- е със значение “Основателят”, а наставката -хола, -хала – от Ала*, Хала*, означава “блестащ; божествен; непобедим; вихрен; победоносен”; тоест нарицателното в ж.р. Авава е формирано само върху Авито, Авита).

Като прибавим годината на брака на Авава или Аваба*: “Ава-принцесата, вълховенстващата” – най-къдно през 172 г. или първите два месеца на 173 г., както и традицията на българите и римляните да дават нарицателни на аристократките по имената на бащите и съпрузите, то най-вероятно Авава е дъщеря на Авитохол* и българска принцеса от рода Дуло* (срв. Малуша* - дъщеря на Мал*, Алака – дъщеря на Алама* или Халама, Смилцена* - съпруга на Смилец*, и пр.). За да се извърши сватбата между принцеса Авава и живеещия в Готия и/или владеещия я принц Micco, е нужно поне едно условие – че Авитохол* е бил жив и е държал здраво в ръцете си управлението на България, защото при слаба Българска държава едва ли принцесата щяла да бъде омъжена на съпоставимо равнище. А това означава, че този Български кан, който си позволил през 153 г. да обяви автономията на Западна България от Партия* и за това си съдбовно решение наложил вечен траур (продължил 515 години) над себе си и своите наследници – върховни канове на България, е бил жив през 172 г., а вероятно и през 173 година, в която се родил внука му, наречен от римляните Максимин (“Велики”); вж. Авитохол* (153-173), Аваба* и др.

Не сварвам да чета?! :):):)

Виж повеча в сайта ми "Азбучна история на българите" (на www-istoria-bulg) на съответните букви - "А", "Б", "В" и пр. (адресът на сайта на български е: ввв.азб-историа-булг.бг);