Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.03 01:25 - СТАРА ВЕЛИКА БЪЛАРИЯ = СТАРАТА ИМПЕРИЯ БЪЛГАРИЯ (11)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 129 Коментари: 1 Гласове:
2



 Събитията, които предопределили създаването на самостоятелна европейска българска държава през 153 г., също могат ясно да се проследят в хроникалните сведения. Още до 62 г. пр. Хр. Гней Помпей (70-48) запладява Сирия на Селевкидите, Юдея с Ерусалим и Понтийското царство на Митридат ІV Понтийски, което освен земите в М. Азия притежава Крим, Колхида и други територии по северното и източното Черноморие, и ги превръща в римски провинции, а Арменския цар Тигран ІІ се предава и сключва мир, според който Армения става зависима от Рим страна. През 55-53 г. пр. Хр., когато владетел в Партия е Ород ІІ (55-37), римският консул и триумвир Крас (70-52) воюва с партите. Римляните са разбити при Каре в Месопотамия, Крас е убит (52 г.) от полководеца Сурена*, а пътят на Рим към Партия е преграден за дълго време. През 47 г. пр. Хр. Цезар (60-44) е принуден отново да подчинява Понтийското царство, където Фарнак – сина на Митридат ІV Понтийски, се е обявил за независим владетел. Император Октавиан Август (27 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр.) се отказва от агресивна политика на Изток, а през 17 г. сл. Хр. и областта Кападокия (в М. Азия) става римска провинция (ИХ*).

При император Траян (98-117) отново започва завоевателна римска политика на Изток. През 101-106 г. вождът на даките Децебал, в споразумение с Царя на партите (дали това не са “партите” от С. Кавказ – т.е. българите оногондури*), планира акция срещу римската държава, а през 114-117 г. Траян воюва с Партия. В 114-117 г. той завоюва Армения с помощта на съюзни войски от Кавказ, завладявайки полето на р. Кура от изворите до Касписко море*; по-късно Армения* е превърната в римска провинция. През 115 г. Траян окупира земите около горната половина на Ефрат и Тигър, където е образувана провинцията Асирия (владяна до 363 г.) и превзема Ктезифон – столица на партите около Багдад на р. Тигър, поставя на престола свой избраник като васален цар, и стига до Персийския залив. Въпреки, че при Император Адриан (117-138) партските земи в Месопотамия са върнати на Царя на Партия, а Армения става васално царство в състава на Рим, римската власт в завладените земи силно укрепва.

Тази тенденция, успоредно с възхода на Рим, се засилва и при Император Антоний Пий (138-161), при когото е разцветът на Златния век на Империята (с династията на Северите /193-235/ започва периодът на т.н. Късна империя). Но в пограничните области на Рим, в отговор на усилването на имперската власт, започват въстания - в Дакия, край Рейн, в Британия, в Юдея, Ахайя (152), Египет (152-153). Точно в това време – през 153 г., българите, откъснати териториално от Партия с вклинилата се от Мала Азия до Каспийско море Римска империя, създават самостоятелна държава под короната на Авитохол* (153-?), като вероятно още от І в. в района на Грузия управлявала българска династия, представяна от Аспарук*, Кардцам* и др. [ако, разбира се, под тези имена грузинската хроникална традиция не е запазила имената на българските (= оногондурските) върховни канове, които управлявали над цАелиа район на С. Квказ, в който живеели и самите грузински племена].

Ето как е обобщен периодът на управление на Антонин Пий (138-161) в руско-съветската “История на Древния Рим” от 1970 г.:

“Във външната политика Антонин се стремял да запази мира с източните съседи, но отказал да върне трона на Партския цар, завладян от римляните по време на офанзивата на Траян. Освен това, той решително попречил на Партите да нахлуят в Армения. В Причерноморието римските войски оказали помощ на жителите на Ольвия против набезите на Аланите (Хайландур, Оногондур-българите). Антонин внимателно следял нещата в Боспорското царство*, Иберия и Колхида, и се месел в работите им.” (ИР*).

Като се съпостави с известни от други източници факти, се вижда, че текстът ясно свързва създадените от Рим проблеми в Партия с опитите да се прогони Рим от Армения - стоящата между С. Кавказ (където са Българите) и Вътрешна Азия (Партия*), и с Аланската (Оногондурската, Българската) офанзива срещу Римските позиции в СИ района на Причерноморието и в Кавказието, която е в помощ на Партия. Тоест, очертан е четириъгалник Партия, Армения, Алани, Рим, в който Партия и Аланите са срещу Рим, а Армения – вклинена между Партия и земите на Аланите (Българите), е ябълката на раздора (както се знае, дори и в края на ІV век Българите са наричани от най-крупният римския историк през епохата – Амиан Марцелин /330-400/, с името Алани = Хайландури, Оногондури, Оногондур-булгар*).

Войната между Партия и Рим, чиято причина бил спора за хегемонията над Армения (ИР*), е подновена през 161 г. при Партския цар Вологаз ІІІ (? Бологаз, Бологаса, от Бол ~ Бал*; Бологаса безспорно е от Династията на Аршакидите, властвала в Партия* от 250 г. пр. Хр. до 224 г. от Новата ера) и Римския император Марк Аврелий (161-180), и продължава до 165 година. Първоначално Вологаз/Бологаса ІІІ превзема Армения и поставя на трона й свой избраник, след което нахлува в Сирия. Изпратените римски войски превземат отнова Армения и Месопотамия, и навлизат в Мидия*, но в римската армия избухва масова епидемия, която не позволява разширяването на кампанията. Войната завършва в 165 г. като Армения отново става васално на Рим царство, а северозападна Месопотамия попада под римска зависимост. Следващата Римо-Партска война е чак през 198 г., когато Септимий Север (193-211) нахлува в централното и южното Двуречие и превзема градовете Селевкия, Вавилон и Ктезифонд. През 216-217 г. Император Каракала (212-217) предприел поход срещу партите, при който бил убит от заговорници. През 217 г. Император Макрин (217-218) бил сразен толкова тежко от партите, че се принудил да сключи с тях изключително неизгоден за Рим договор – да върне част от земите и да плаща репарации. Император Александър Север (222-235) се принудил да воюва с персите през 231-232 г., които нахлули в Месопотамия, Сирия и М. Азия; тогава властта била вече в ръцете на Сасанидите (224-651), като през 226 г. сасанида Артахшер (224-241) детронирал партския владетел Артабан V, на когото бил васал, и покорил Иран, влизащ в състава на партската държава (ИХ*).

Събитията от 161 г. и след нея, обаче, не дават основание да се определи за дата на създаване на Европейска България по-късна година от 153-та (нпр. 165 г., ПД*). По този въпрос сведенията в “Именник на българските канове” са категорични и се подкрепят от факти, съобщени в други източници (Гази-Барадж тарихи, Сказание за дъщерята на кана и пр.). Там се казва, че българските канове от Авитохал* насетне “държаха властта на обратната на Дунав страна 515 лета. И след това дойде на страната на Дунав Исперих каназ, същото е досега”.

Всички източници сочат, че Аспарух* (637-699) идва от С. Кавказ “на страната на Дунав” през 668 г. Тогава заедно със Самбат* (619-675) – брат на Кубрат* (605-665) и управляващ в Киев* от 658 г., отхвърлят върховенството на Безмер* или Батбаян* (625-690) и го изолират в апанажа му Крим*. След 668 г. Аспарух повече не се връща в С. Кавказ, за да управлява от там, а се установява в Киев* при чичо си Самбат* (618-676), а след 676 г. резидира в Онгъла*, в района на Кишинев, където по-рано била резиденцията на Бат Оркан* (602-603, починал между 641 и 645 г.). Нахлуването на Хазарите* през 673 г. заварило Аспарух* на запад от Днепър*, а знаем, че именно тази река дели на две земите на север от Черно море – например на Източна Саклания и на Западна Саклания, на Източна (тюрк. Ак) България и на Западна (Улаг: “Велика”) или Дунавска България (ДТ*).

Към събитийната фактология следва да се прибави и това, че след Партския владетел Артабан ІІІ (12 г. – ок. 38 г.) “династичните междуособици отслабили мощта на Партите” (Larousse, ДИВ*). Това е още едно основание за Авитохол*, наричан Кана-Батър и Канар-Батър [Канар: “Върховен наследник (на Небесният пълномощник, на Дадената от Бога власт, на Правоимащия кан, на Династията)”], да обяви автономността на Европейска България – наричана Кара-Булгар*: “Западна България” (от др.-бълг. Кара*: “Запад, западен”).

Още през ІІ век в Римската пътна карта Певтингериана (от ІІ в. и редактирана, осъвремена частично през ІІІ в.) Европейска България е отбелязана с надписа “14 варварски племена; страната (terra) България”; в реплика на Римската пътна карта, изработена през 1225-1235 г. от бенедиктинския игумен Гервасий от Тилбъри, който внесъл и някои корекции относно съвременното разположение на държавите, надписите от ІІ в. са буквално преповторени: “Теrra Bulgaror/um”, “Barbaror/um genсes XІІІІ. …” (“Страната България”, “Варварски народи ХІІІІ”, тоест ХІV). Тези съставни “14 варварски племена” били т.н. Саклани*, независимо дали в посочения общ брой влизали българите или не.

Птолемей, който умира през 160 г., също отбелязва България с етноними Буленсии (ПД*), Бурги- и Хуни (Хони*). Същивриминно той поставя Сарматите*, които при Херодот (V в. пр. Хр.) живеят в земите между Карпатите, Волга и Черно море, по-скоро в района на Карпатите (срв. tabula Sarmatiae) и между Азовско море и земите на Венедите (прото-славяни*), които са в района на днешна крайморска Полша (tab. VІІІ), отколкото на запад от река Днепър, където разполага Sarmatiae asiaticae pars – название за територия, а не за място, обитавано от сарматите.

Римските стълкновения със сарматите също са в района на запад от Днестър и Прут, като последните са съюзници на маркоманите и вероятно техни съседи. На запад и югозапад от България битували Готите*, които заемали земите между нея и границата на Рим. А тя минавала, най-общо, по Дунав, като Карпатите от р. Прут до устието на Тиса образували от 106 г. провинция Дакия, която съществувала до 271 г.; около това време и крайбружието на Черно море от Долни Прут до Танаис (Тана*) и Колхида също влизало в сътава на Рим, правръщайки и това море във вътрешно, каквото било Средиземно море (АБИ*). За периода на ІV век са налице сведения, че българите имали конфликти с римляните в района на Кавказ и по-конкретно в Източен Кавказ, в района на по-сетнешния Азърбайджан и Дагестан (ДТ*).

Във връзка със С.В.Б. Петър Добрев (ПД*) привежда някои интересни факти за българския анклав Вананд* в Армения*. По време на Арменският цар Диран (338-350) е пратена височайша делегация от четирма князе (нахарари), в която втори по сан бил вожда (Кана) на Вананд – принц Артаван*. Те били удостоени с честта и доверието да изпълнят изключителна политическа задача – да поканят и доведат в страната нов върховен Епископ (Патриарх) на Арменската Григорианска църква. Целта на пратеничеството, броят на участниците, ранга им и мястото на Артаван в него, говорят недвусмислено за високото положение на българите в Армения* към първата половина и средата на ІV век. В потвърждение на това е и фактът, че при смяната на Арменския патриарх Вартан с Хусик, което станало в първите години от управлението на същия Цар Диран, в свитата, придружаваща новия Патриарх за ръкополагането му в Кесария, отново участва Каназ на Вананд с име Орот* (срв. Ор-кан*, Бат Ор-кан*).

През 345 г. е направен препис на латински от по-стар документ, вероятно на елински, известен с нарицателното “Латински хронограф”, в който са записани българите (“vulgares”, от елин. βυλγαρης, което обаче следва да се запише като bulgares) и родоначалникът им Зиези* (Ziezi), които са причислени категорично към рода на Сим* и симитите. Вероятно оригиналът на този хронограф е от времето между І в. пр. Хр. и І в. от н.е., но фиксира даденостите от периода най-късно между ІІІ и І в. пр. Хр., когато българите все още живеели в Бактрия*. Така или иначе, но този факт, в съвкупност със сведенията на Птолемей (80-160) и в Певтингириана (ІІ в.), показва, че към І-ІІІ в. пр. Хр. Римляните не само са знаели кои са българите, откъде идват и къде са се заселили в Европа, но и са се интересували активно от тях (доколкото въобще римското високомерие им позволявало да се интересуват от народи, живеещи извън границите на империята им – вж. Амиен Марцелин /330-400/).

Към 370-373 г. Българският кан Булимир* (ок. 340 – септ.-окт. 378) разбил и прогонил готите* от средното течение на Днепър и вероятно още тогава създал като своя резиденция град Аскал* - днешния Киев*.

През 378 г., на 9 август, Българския кан Алавив* или Алаб-бат/а (пр. 378 – сл. 420) – син на Булимир* (340-378), разгромил и унищожил напълно с българските войски 80-хилядна римска армия край Одрин* (др.-бълг. Дере*, лат.-елин. Адрианополис), вследствие на което югозападната държавна граница на България опряла на долен Дунав. В това сражение по погрешка бил убит и Римския император Валент І (364-378), за което българите “искрено съжалявали”, но пък Алавив* взел императорските му инсигнии и ги занесъл на баща си Булимир*, който веднага се обявил за кан (император, цар, върховен властелин) и на Рим и ромеите (ДТ*);

През 387 г. Римският император Теодосий І Велики (379-395) и персийския Шах Шапур ІІІ (383-388) се договорили да покорят и поделят Армения (този акт, наред с римската отмъстителност, следва да се свърже със страхове на Рим и опитите да се укрепят североизточните и източните граници на империята след убийството на Изт.-Рим. император Валент І от българските войски, водени от Българския кан Алавив*/Алаба-бат или Дере* на 9 август 378 г.).

За целта те сложили на Арменския трон една марионетката на Шапур – Хосров ІІІ. Тогава “от него (Хосрав ІІІ) се отделили някои хора от рода на Ванандците”, които отишли в непристъпната област Тайк, в долината на р. Чорох* [Чорух в И. Турция и Аджария, между Тавър и Понтийските планини, приток Олту (Олта*: “средна”), градове: Батум (при устието), Артвин (вж Артаван*, Артаз*), а недалеч е Ардакан*], откъдето започнали да нападат покорните на Персия (ІІІ-VІІ в.) васали.

Срещу тях изпратили полководеца Сахак, който успял да ги изтласка до изворите на Ефрат. За това събитие Мовсес Хоренаци (V в.) отбелязъл, че “Ванандците са твърде непокорен народ и лесно се отдават на разбой”, и още – във връзка с изгонването на Хосров ІІІ: “Тук всички Ванандци се отличиха, проявявайки присъщата за тях храброст” (вж Ванандо*).

В същата тази 387 г. Епископ на Вананд е Зоргуаз* (срв. Зоргун*, Зоркан*), което показва, че освен административна самостоятелност и вътрешна независимост, в състава на Армения Българското канство е било и отделна християнска Епископия (вер. още от 301 г., когато е основана арм. Григорианска църква; срв. с Епископия на Оногондурите*, създадена от Византия за нуждите на България);

В Пефтингеревите таблици (ІІ-ІІІ в.) фигурират специфични български имена на арменски крепости: Barantea, Arachea, Artaz. Първата от тях – Barantea, съответства по местоположение на град Вананд* (акад. Я. Манандян, ПД*) – столица на обл. Вананд в Ю. Армения, като името е грешен лат. запис на арм. форма Vanandeay – род. падеж от названието Вананд.

Артаз* (Artaz) вер. е родовото феодално владение на Артаван*, а бълг. етимология на Арачеа* е видима (срв. Арчар* до Видин, България, ср.-бълг. Арчар, Арзелград). Други български градове в Армения са споменатия от Мовес Каланкатваци, във връзка с голямото клане извършено от арабите в 883 г. – Булхор* и Алцек*, от който е видния арм. книжовник и Патриарх Комитас І Алцекски (известие на Йованес Каланкатваци), крепостта Харк* (вж Харков*; край Памир и Хиндукуш “Харк” = цитадела, кула /ПД*/, от Ар* ~ Хар*), селищата Тох* и Дохс* (съществували до ХVІІІ в.) и пр. Според Хоренаци планината Париадр е преименувана на Пархар* от “заселниците ванандци” (от Пар*: “високо” + Хар*: “граница, пазилище, крепост”), а днешни изследователи смятат, че името Пархар е редуцирано във времето и първоначално е било Балгар, Болгар, Българ (П. Голийски, БКА*);

През І в. (59 г.) Домиций Корбулон, пратен от Император Нерон (54-68) да завладее Армения*, превзел една силна крепост, назована от римляните Воланд (т.е. Вананд*). В боевете за нея бил убит чуждоземен (!) “партянски” принц, чието име записали на лат. с Ваданд и Ванад = Вананд* (Г. Тревер, ПД*). Този факт показва, че още в началото на І в. българите-ванандаци* не само са в Армения и градят крепостите и градовете си, но вече дълбоко и активно са влезли в стопанския и политическия живот на страната - толкова, че Хоренаци слага князете-канове на Вананд на 17 место в списък на 70-те арменски благородни родове (нахарари), т.е. съвсем близо до т.н. старши (първите 10) нахарари;

В допълнение към образа на Ванандското българско канство в Армения*, което е производно на С.В.Б. южно от Голям Кавказ, са думите на арменския хронист Йованес Драсханакертци (псевдоним, твърде близък фонетично до “драска-на-черт/и/-ци”, срв. при Черноризец Храбър* “...чрътами и резами” /СТ*/). Той съобщава че Тогава (по време на Първия Аршак – арм. Вах-Аршак /140-127 г. п.н.е./) и някои Евреи, които живееха заедно с Българите в кавказките долини (С. Кавказ), се отделиха от своите и дойдоха да се поселят на юг в Армения, в област Кох (Кох е Колхида). Към това хронистът прибавя, че част от тези евреи били накарани от арменските царе (князе) да принасят жертви на идоли (вер. на гръмовежецът Вахакн, Анахит, Михър – Митра* /ПД*/), което най-общо поставя събитието в епохата преди 301 г., когато е приемането на християнството като официална религия в Армения*, а фактически и преди новата ера, по времето, когато между 139 и 128 г. пр. н.е. кан Вунд* се заселва на юг от Кох.

Съобщението на Й. Драсханакертци допълва картината на етническия състав на С.В.Б. и косвено подсказва, че симитския корен и култура - общи за българи, евреи, саклани*, авари*, ? хазари* и някои други, вер. е играел значителна роля за съвместното им битуване от древността в Азия до Европейска Сарматия (т.е. земите на запад от Урал и билото на Кавказ), както в С.В.Б., така и по-късно в Хазария*, Дунавска България*, Волжска България* и другите български поселения в Европа;

Отделните български кланове заемали плодородните житни райони край големите реки в И. Европа (това компактно съжителство на родови групи – Шопи и пр., се вижда до днес в България и е проучвано от етнографи, езиковеди, българоведи още от средата на ХІХ в.). Купи-булгар населява полето на р. Кубан* (наричана от гърците Куфис, а от кавказците Куп), с прилежащите й долини в Кавказ, брегове на Черно море с Тана* и земите край долното течение на Дон.

На изток от тях живее Оногхондор или Олхондор Блгар, известни и като Хайлан-дури* (Алани), чиято главна река била вписана от Птолемей (до 160 г.) като Олонта* (от Ала*: “Средната; Бляскава”), а по-късно като Терек*: “Реката” (срв. авест. turas: “бистър, чист, бърз, светъл, свещен, божествен”). Те заемали на Ю. териториите до билото на Кавказ с днешна Балкария* и с Дербент*, на С. до противостоенето на Дон и Волга с поречията на Кума* и Калаус, възвишенията Ергени* и устието на Волга с по-късния Итил, столицата на Хазария* (Итил* е Царевград или Zarefgоrоd /1681 г./ на изток от основното русло на Волга и в относителна близост до по-сетнешния Царицин, преименуван на Сталинград, днес Волгоград, а пък Астрахан* е основан чак през ХІІІ в., когато тамошната земя била освободена от водите на Каспийско море*).

Кучи-булгар обитавали земите на З. и СЗ от Купи-булгар, а главното им поле било поречието на Днепър*, която река Император Константин Багренородни (913-959) именува в трудовете си Кочо* [бълг. Ко*: “основен, носещ, здрав” + Чо* - Ча*: “висш, стоящ отгоре”, което често се използва като наставка в нариц. и л. имена: Бачо*, Мичо*, в т.ч. Кочо*, Колчо*, Кольо*, и пр. - т.е. името на р. Кочо = Опорна, Опорната-горна (или важна) река – срв. Черно море* = Горното море (като в ІХ в. все още се нарича и Сакланско море* - СБ*; Саклани* е общо название за българи и всички ирано-езични етноси в И. Европа, в отличие от туркоезичните, склаво-славянските и пр.)].

Според Птолемей границата им в ср. на ІІ в. минава по р. Ю. Буг и стига на З. до Днестър* в Черноморската равнина, а земите на С. от България са отбелязани с общо, включващо и българите, име Sarmaticae pars (Птоломей отбелязва, че Сарматия граничи (finitura) на север с “terra incognita”, като индиректно причислява С.В.Б. към Сарматия). През ІІ в. Кучи-булгар стигали до горни Днепър – най-вер. до блатистите брегове на Припят и са обхващали долината на Десна*, като обитавали и земите на по-късната Московска област (Кучка* е велможата на Кучково*, по-късната Москва*). Това се потвърждава и от погребението на Кубрат (605-665) и на Бат Оркан* (Кан на България /602-603/, починал след 640 г., но кога ?), което във връзка с религията и належащата необходимост от засилване на царката власт в С.В.Б. по това време (през 652 г. арабите откъсват от С.В.Б. Дербент* с прилежащите земи). То е извършено в центъра на Българската държава - близо до град Балтавар*, рус.- Полтава (починалият Кана Субиги* ставал Бог-пратеник на Господа, олицетворение на Всевишния и защитник на държавата, а земята с гроба му и тази, до която стига силата на неговата клетва е считана за свещена. В случая политическата ситуация изисквала божествената сила да се разпростре мощно над цяла България; вж Тангра*, Ахурамазда*, Митра*, Заратустра*, Кубрат*, Батбаян*, Аспарух*...).

Чдар-болкар живеели във и около земите на дн. Дагестан – по Каспийското крайбрежие и т.н. Каспийски врати, с долините на р.р. Самур* и Сулак* (някои кавказци до днес наричат Чудар и Чедер /“тясна река”/ притока на Сулак Аварско-Койсу; чеч. Чудар: “дошъл отвън, външен”; даг. Шида, лезг. Шидар: “покрайнини, крайна област, ивица”; ПД*).

За териториите на С.В.Б. към 550 г. пише Йорданес: “Антите (вер. данъкоплатци на България, каквито са през управлението на Тубджак* /587-602/ и Гостун* /603-605, †618/; вж. Анчийци*, Славяни*, Варвари*, Волжка България*) живеят от Днестър до Днепър. Отвъд тях (на изток от Днепър*) над Черно море (т.е. от Черноморския бряг и като се включва целия Крим) се простират местата обитавани от българите, които станали твърде известни заради нашите грехове”;

(Изразът “станали твърде известни заради нашите грехове”, в съчетание с използваното минало време, вероятно не отразява само в общ план победоносните сблъсаци на България с Рим-Византия до 550 година, а припомня за едно знаменателно събитие, което разтърсило дълбоко римското общество и целия тогавашен свят, и било толкова известно, драматично и натоварено със суеверни вярвания, че обикновено римо-византийските хронисти избягвали да го назовават конкретно. Това е смъртта на Император Валент І /364-378/ в битката при Одрин на 9 август 378 година. Обикновено това сражение се смята за битка на Вест-готите, но в нея готите* явно повикали на помощ българите и техните подопечни народи и племена. Факт е, че победата се приемала от българите за българска до такава степен, че в нейна чест от Кан Дере* било издигнато прорицалището Аскал* в района на днешния град Киев*).

В периода 450-490 г., по текст от 518 г. (? и фиксиращ ситуацията от по-рано) и в препис на този текст от 555 г., Захарий Ритор (сл.470 - пр.553) отбелязва в своята Църковна история (ок. 518):

Отвъд [Каспийските] врати (на С. от Дербент* – днес в Дагестан, и от другите проходи на Голям Кавказ, както и на запад от р. Ишим и Тобол) [живеят] Булгарите със [свой] език (т.е. писменост), народ езически (т.е. не-християнски) и варварски (т.е. др.-ирански); те имат [много] градове; и Аланите (Хайлан-дури*, Оногон-дури*) – те имат пет (големи, главни) града (вж. Булгар-Балк*, Вабандер*). От областта Даду (Дидоетия) [Българите и Аланите (Оногон-дурите)] живеят в планините – те имат крепости.

Авнагур [Валхон* ?] [е] народ, който живее в юрти (шатри, палатки). Авгар, Сабир, Булгар, Алан/и/, Куртаргар (Кутрогури = Котраги*), Авар/и/*, Хазар/и/*, Дирмар, Сарургур (Сар- = Цар-, Царски-; + Ургур = ?, Уйгури ?, Уруси ?, Угри ?), Буграсик (Бугри ? - т.е. друг български клан ?; в арменския “-к” е мн.ч. и отговаря на “-и” в българския език), Кулас, Абдел, Ефталит (хунски етнос, ПД*) – тези тринайсет народа живеят в юрти (шатри, палатки), препитават се с месо на животни и риба, с диви зверове и чрез оръжието” (ББ*);

 [в това сведение “езически” означава “не-християнски”, което е в диалектическа връзка с факта, че нпр. съседната им държава Армения* е християнска от 301 г.; а пък “варварски” следва да се сближи по-скоро с “принадлежащи към др.-иранската култура и език”, отколкото с “не-елински” (б.а.)].

В едно по-късно копие на Римската пътна карта от ІІ в., относно същата Северо-Кавказка област е записано: “14 варварски племена, тера (страната) България”, което се припокрива с данните на Захарий Ритор, че само българите имали градове и крепости, а това значи – и властта;

И така, само Българи и Алани = Хайлан-дури* или Олхон-дури (Оногондури*), имат градове и крепости – според археологическите изследвания – каменни, докато другите етноси – предимно саклански*, са отнесени по своите характеристики към народите с номадска култура (видимо дадените Алани са уседнала градостроителна група и не могат да се приравняват към номадите-Алани, известни с имената Алхон* и Валхон*).

Кавказката хроника “Дербент-наме” допълва сведението на Захари Ритор, съобщавайки, че в V-VI векове градовете в Кавказ са над 300, а създателите им са преселници, дошли някога от земите на Изтока (т.е. Западна Азия, Др.-Иран) и са изградили повечето през ІV-V в., което съвпада с времето, когато станало нужда да защитават земите от нападенията на номадските племена най-вече Тюрките – както Хуни*, така и Уйгури, Себери* = Угри, и пр., които остават в източния  района на днешна Европа към 375-463 г., а пък Захарий Ритор ги прибавя към живеещите там от по-рано народи (вероятно около това време – ІІІ-ІV в., следва да се отнесе и частичното пресъхване на долината при устието и най-долното течение на река Кура*, което създало по-удобни пътища за нахлуване на племена от Средна и Вътрешна Азия към района на С. Кавказ и Средна Европа – вж. Каспийско море*).

Прокопий (ок. 500-560 г.) очертава южните граници на българските поселения в Европа така: “Отвъд Апсилите... по брега [на Черно море] живеят Абазгите (Абхазците, дн. СИ Грузия), чиито граници се простират до Кавказкия хребет... Зад пределите на Абазгите, до Кавказкия хребет живеят Брухите (= Блухи/Блъхи, *Блъгхи ~ Българи, също Влъхви*), намирайки се между Абазгите и Аланите (Хайлан-дури*, Оногондури*)...” (ББ*).

Твърдението, че в това сведение на Прокопий етнонима Брухи следва еднозначно да се отъждестви с Българи, обаче е доста проблематично докато не е уточнено по-сигурно, доколкото Българите се отъждествяват и с названието Алани (Амиан Марцелин /330-400/ и др.), а главната река на Оногондурите* е Олонта* – с инфинитивна форма *Аланта, откъдето, в падежна форма, е нарицателното Олхон-дури, Хайлан-дури = популярното Оногондури*. При това в Олхондури най-вероятно междинното “-х-“ (”-h-“) не се произнася, при което фонетичния израз на Олхондури е Олондури ~ *Олонти, *Олонки, *Олони = Алани [Същевременно същинските Алани*, които и през VІ век са номади, са известни в други източници като Аси, Яси, Оси, а днес и като Осетинци. Те са Саклански* номадски етнос, живеещ в С. Кавказ предположително от ІІ в., ако не са дошли там още през ІІ-І в. пр. Хр., заедно с Българите, когато в С. Кавказ имало бружения в “Българските земи” (вж. Вунд*, Вананд*). А др.-ирано-езичните Саклани* са от района на Българите в Ср. Азия - при Имеон*, от което следва, че Аланите-номади най-вер. съвпадат с чергаруващите етноси Алхон* и Валхон*, отбелязани в древната арменска география “Ашхарацуйц” като “номадски скитнически племена”. Те живеели през ІІ в. пр. Хр. (преди 160 г. – до 127 г. пр. Хр.) при Имеон*, където все още се намирали и Българите – “народът Булх” (ПД*)];




Гласувай:
2
0



1. анонимен - Влез в Academia.edu и прочети "Голямата измама..."
13.03 03:02
Влез в Academia и прочети "Голямата измама Куберова България..." В същата монография става дума и за другата още по-голяма измама - Стааааааааара Велииииика бе, ти да видиш, България бе..... Която никой никога не е чувал, писал и виждал... По тази причина в Уикипедията статията за "Куберова България" започва с уговорката, че "насапунисан в банята дочух някой да казва, че имало такава държава - бе, не друго"!!!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 25011
Постинги: 256
Коментари: 310
Гласове: 92
Архив
Календар
«  Май, 2020  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031