Косвено описание на територията на С.В.Б. прави последният Хазарският хакан Йосиф ІІ (944-966) към 951-952 г. в свое самохвално писмо на еврейски език, като я съпоставя с Хазария* (673-969):

“В страната, в която сега живея (Хазария*), са живели преди Оногондурите* (от тях е Българския царски род Дуло*, от който са Авитохол*, Кубрат* и пр.). Те били многочислени, по-многобройни от пясъка в морето, но не могли да устоят пред хазарите. Те оставили земята си и избягали и хазарите ги преследвали, докато не ги настигнали до река на име Руна* (?, вер. Дон* или Днепър*). До ден днешен те са разположени до реката Дуна (Дунав) /и/ в близост до Куштандин (Константинопол), а хазарите обитават и досега земята им”. По това време Хазарският хаканат, в който от 673 г. живеят като автономно Канство (БИХ*, ДТ*) и българите на Батбаян (Бат Боян) с васалните си племена (вж Хаканат*, Хазария*, Черна България*, Цуло*), се шири до Дон* и Крим* на запад, а на изток до долното течение на Волга, където била столицата му Сарай (срущу днешния Волгоград), и до Каспийско море*. На юг обхващала най-източните части на Кавказ и каспийското крайбрежие с (?) Дербент*, а на север от време на време подвластни на хазарите били земите на дн. Централна И. Русия и дори някои райони в средното течение на Волга, където племето Вятичи (в.-бълг. Батишци) поне до 965 г. (ПВ* - 964 г.) плащат “Хазарам - по щелягу с сохи” (РН*; вж. Волжка България*), тоест “На хазарите – по дребна монета от рало”, срв. рус. Шеляг, Шелег: “стара монета, със стойност ⅛ от стара медна копейка” (Н. В. Гоголь), в рус. грам. от 1388 г. – шелягъ, чрез полски szelag от ср.-г.-нем. schillinc: “название на монета, шилинк, шилинг” (ЕР*); но др.-рус. Щьл­гъ, рус. Щеляг (щ = шч), Щляг (ЕР*), може да се преведе и като “люспа от риба” (срв. рус. Шелуха, Щелуха: “люспа на риба”, Щелья: “хриле на риба”), а рус. Соха вместо “рало” може да се преведе и като “копач, кол, тояга, суховица, дървен копач, заострен прът за разрравяне и разрохкване на почвата за посаждане на семена”.

Следователно до нахлуването на Хазарите през 673 г. районът на изток от Южен Дон бил Аспарухово владение, в което главното население били Оногондурите или Хайлан-дури*, Хайлон-дара, споменавани и като Алани, във връзка с името на главната им река Олонта ~ *Аланта. Това се потвърждава и от писмото на Хазарския хакан Йосиф ІІ (944-966) [арабското настъпление през 652-653 г., при което била откъсната от България важната крепост-порта Дербент* и прилежащите й земи, и постоянно засилващия се арабски натиск, вер. е една от причините, заради които Кубрат (605-665), Батбаян – Безмер (665-668-690), Аспарух (668-699) и Котраг (668-?) активно търсят мобилизация на силите в страната и начини за решаване на възникналите проблеми].

Хазария* (673-969) граничи на север и СИ с Волжка България* - обособена в началото на Х в. и разположена около средното течение на Волга, а на З. с така наречената Дунавска (Аспарухова) България*.

Вероятно Йосиф ІІ говори единствено за Оногондурите от ІV-те основни български клана, не само защото от тях е властващата линия на рода Дуло*. Тежест има фактът, че точно те са заемали ЮИ част от С.В.Б. (с център при река Олонта* - Терек*) и предимно върху техните земи след 673 г. се създава и укрепява Хазарския хаканат, а не в пределите на васалните, но автономни българи на Батбаян* (изворите навеждат на предположението, че Бат-Боян* или Батбаян* е управлявал “Първата България”, докато Оногондурите* са водени от Аспарух* /ББ*/).

България и българите са отбелязани в земите на дн. И. Европа още в първите мащабни географски документи на Рим – в Птолемеевата география (първа половина на ІІ в. – до 160 г., когато от 153 г. се възкачил Авитохол*) и в Римската пътна карта на света (ІІ и ІІІ в.). Все пак сведенията за българите до V-VІ в. са относително малко, независимо от факта, че не всички от известните ни документи са достоверно разтълкувани, а във връзка с това и много от данните остават непознати. Отговор за това “загърбване” дава големият историк на римската епоха Амиан Марцелин (330-400) в един коментар, отнасящ се към събитията от ІV век. В своята “Res gestae” той описва една страна от облика на римското общество, която до голяма степен обяснява липсата на интерес към определени факти:

“Докато това (че тервингите, които били “под водителството на Алавив*… заели левия бряг на Истър /Дунав*/”) ставало извън империята, разнесли се страшни слухове, че северните народи (на север от Долни Дунав, от Черно море и от билото на Кавказ) са предприели нови и по-големи от обикновените им придвижвания и че през цялото пространство, което се простира от маркоманите и квадите до Понта, скитали край реката Истър (Дунав) множество варвари от отдалечените племена заедно със своите семейства, прогонени от селищата си поради внезапно нападение. Тези слухове били посрещнати от нашите (ромеите) първоначално пренебрежително, понеже били свикнали да се научават за войните, които се водят в тези далечни страни, или когато са вече завършени, или пък когато са вече на заглъхване.” (ХИС*, с. 606).

Т.е. през периодът, който в случая изследваме, населението на Римската империя, а значи и хронистите й, се интересували единствено от това, което става в границите на страната или я засяга пряко, като останалото се смятало за несъществено и извън сферата на внимание; в случая като такива са определени земите на север от Истрос (Среден и Долен Дунав) и тези извън Римските владения по северното и източното Черноморие и в Армения - точно районите от Каспийското крайбрежие и Кавказ до руслото на Дунав, които включвали и България. Дори самият Марцелин (330-400) споменава за събитията там воден единствено от факта, че те са свързани, или поне обясняват в някаква степен, както нахлуването на “варварите” по това време в империята, така и действията на Римските управници и армия.

Общата настройка на римското общество да се интересува единствено от себе си, разбира се, съвсем не означава, че не са съхранени сведения за българите от периода до V-VІ в. Българският книжовник и поет Микаил Бащу* (ок. 819-900), още в І-ва глава (песен ХІІ, стихове 481-486) на своето “Сказание за дъщерята на кана” (СБ*), създавано от към 864 до 882 г., пише за родословието на Алавив* и за победата над ромеите:

“… Булимир* (ок. 340-378), син на Казан, повел (ок. 340 г.) част от хоните (българите) към Западната страна (Кара-Булгар*: “Западна България”, но тук под “Западна страна” следва да се разбират българските земи на запад от Седморечието*, включващи както “Източна България” или Буляр* - земите от Седморечието до реките Кама и Валга, така и “Западна-България” – от Волга и Северен Кавказ до Днепър и Крим). Преминал [Булимир] Саксин (земите между р. Урал и Волга, където останал и управлявал 30 години), [след това преминал (ок. 370 г.)] реките на Саклан* - Дон и Днепър*. Неговият син Алвар разбил римляните (в 378 г.). Завладял [Алвар] за хоните* (българите) земите по Дунав.” (СБ*, гл. І, песен ХІІ, стихове 485-486, с. 50-51); за тези събития се съобщава и на други места в “Сказанието”;

В “Историята” на Волжка България*, писана от Гази-Барадж* (1229-1246) през първата половина на ХІІІ век, след митологичния увод, който е подчинен на политическата цел на автора да обединява българи с угри* и тюрки в името на борбата срещу общия враг – монголите (татарите), също се говори за един от първите сериозни конфликти между България и Римската империя, който може да се потвърди и от други източници. Хронистът разказва, че “синът на хонския кан Булюмар (Булимир*) – Алип-би, с корпус от българи и хони* съкрушил готите (дошлото на Днепър от Скандинавия алеманско племе галидж) и ги заставил да бягат в Рим и Римската страна.” (ДТ*, с. 13; тук под “българи” следва да се разбира тези българи, които се установили в И. Европа още през ІІ в. пр. Хр., а под “хони” – котрагите* и спътниците им, които от 38-40 г. се настанили на изток от Волга* от Седморечието до Кама*, както и дошлите с Булимир* през 348 г.; вж. Хони*, Хуни*, Атила*).

Това сведение може да се свърже с известният факт, че през 375 г. Ост-готите били подчинени от хуните (по други данни от българите, под водачеството на Кан Булимир* - бащата на Алип-би, ДТ*), които ги заселили в Панония, но също и с установяването на готите* в Италия и Рим - преди да се заселят при тях през 630-35 г. и в 663 или 665-7 г. българите на Алцек* и Алциок*, с общ брой около 65-70 000 (може би това били само мъжете или броя на семействата). Същевременно се казва, че българите били в съюз с “хоните”, когато прогонвали готите* от земите между Днепър и Днестър (хоните* не са хуни*; самите хуни* са описани през ІV в. от съвременните римски автори /ХИС*, с. 610-613/ с типични тюркски номадски черти, напълно съвпадащи с образа, който по-късните арабски автори от ІХ-Х в., като например ибн-Фадлан /ФА*/, обрисуват тюрките от района на Западна Азия).

Веднага след това, тоест като следващо по хронология и близко по време събитие, авторът ни съобщава: “После Алип-би (Бат Алаба, Алавив*) със своите българи, преживели в Азербайджан немалко неприятности от римляните (от І в. та до арабското и хазарското нашествия в 652 и 673 г. от Азербайджан до Волга и Дон са земите на Оногондурите*), преминали през Дунав и до град Дере* (Одрин*) разбиват 80-хилядна римска войска. Римският кан Балин (“Император”, от Бал*: “глава, главен”, срв. Балтавар*, Балдуин*, Балина*) избягал в своя дворец, но бил обкръжен и изгорен от хоните, които по този начин се разправят с вождовете на враговете. Когато дворецът изгорял Алип-би отишъл всред пепелището и намерил канската (императорската) корона. Той я взел и я занесъл на баща си (кан Булюмар или Булимир*), който нарекъл себе си кан (т.е. император на ромеите), но внезапно умрял на пира по случай победата. Алип-би станал кан на образувалата се в Саклания Хонска държава и починал когато му дошло времето на планината Куян-тау или Кук-Куян (Киевските възвишения). Преди смъртта си Кан Дере*, както също го наричали, повелил да поставят на неговата надгробна могила огромен знак на рода Дуло – “балтавар”. А изглеждал той така (графично изображение, подобно на троен свещник, като в средата е “^”, а краищата на обърнатата с отвора нагоре извивка “И” са изравнени с височината на средната фигура), че със знакът ^ се отбелязвал топор (волгобълг.- Балта, бълг.- Балтия*: “топор, брадва”, срв. бълг. титла Балтавар*), а със знак И лък. Тези предмети се считали от българите за символи на царската власт. На мястото на погребението на Кан Дере се поселили Урусите (сакланско* племе, а не славянско), почитащи го за разгрома на своите врагове – скандинавците (алеманското племе галидж или галич), и образували селището Аскал*. Почитали Алип-би и българите, защото при него те станали господстващият народ на Хонската държава.” (ДТ*, с. 13-14; вж. Хон*, Хони* = саклани* = др.-ирано-езични етноси, дошли в С. Кавказ и И. Европа от земите на изток от Каспийско море* и на север от Иранското планинска област и Хиндукуш).

 От хрониката се вижда, че дори през ХІІІ век древният Аскал*, на чието място още от 620 г. е изградена крепостта Бащу*, наричана от 658 г. и Киев*, се смятал за сакланско* селище, а не за славянско*, и конкретизирането им като “сакланите Уруси” е свързано с факта, че през ХІ-ХІІІ в. живеещите около Киев вече се самоназовавали “Руси” (срв. “Повест временных лет”, писана в началото на ХІІ-ХVІ в., където вече се ползва етнонима “Руси”). Но тъй като сакланите по стара традиция са подчинени на българите и на българския кан, то по-вероятно селището е основано от българите. За това говори както етимологията на името (авест. ast-, asti-: “кост”, авест., др.-перс. asman: “камък, скала”, авест. аша-: “ос, колело”, др.-бълг. Асо: “кости, скелет, гроб”) и значението му “прорицалище, гадалище”, каквито функции изпълнявало за цялата общност, влизаща в понятието “тера България”, така и обстоятелствата, че българите са господстващия народ в държавата, за която летописецът внушава, че е първобългарска, а именно върховният кан на тази държава е погребан на това място.

Голяма е вероятността авторът да поставя като основатели на Аскал* саклани*, каквито всъщност са и българите за арабските хронисти от ІХ-ХІ век, в опита си да разграничава Волжките българи*, които са в основата на българската ислямска общност, от останалите българи, родствени групи и съпътстващи етноси; същевременно той подхвърля една причина, поради която Киев* – този от Х-ХІІІ век, не е част от Волжка България* [всъщност византийските автори казват – “Симеон (893-927), архонтът на скитския народ (българите ние обикновено наричаме така),…” (ИЗ* - І, 2, с. 406), като по този начин документират, че по времето на Симеон І* цяла Скития* - тоест земите от Карпатите до Дон*, където била границата с Хазария* (673-969), и до Волга*, били във владение на Българския цар].