“Със своята архиепископия Юстиниан (527-65) отдели духовно илирийските мизи, или българи, от гърците (византийците). Затова тая архиепископия се нарича от гръцките (византийските) църковни писатели Българска архиепископия. За щастие на науката и правдата, тези обстоятелства са потвърдени и от Цариградския [осми] вселенски събор от 869-870 година. Ще спомоном само, че още в 860 година, или десет години преди Събора [в 869-870 г.], [Римският] папа Николай (858-867) писа писмо на Българския цар [Борис І] Михаил (852-914) да се повърне старият обичай на Апостолическия престол в Стария и Новия Епир, т.е. [в земите на] двата Епира в Илирикум, Македония, Тесалия, Брегова Дакия, Средиземна Дакия, Мизия (горна), Дардания, Превала (Превалитания, провинция създадена от император Диоклециан /286-305/ в югоизточната част на Далмация, включваща части от територията на днешните Черна гора, Албания, Косово, Сърбия, Босна и Херцеговина, и южна Далмация от Хърватска), гдето той (т.е. Римския папски престол) е ръкополагал при [и до края на понтификата на] папа Хормизия (514-523), или до създаването на [Областта и] Архиепископията Първа Юстиниана. ... “ (БСЦ*, стр. 10); вж. Брегалнишка мисия*;

Има и безспорни археологически факти, датиращи още от предходния V век (400-499 г. сл. Хр.), които потвърждават, че освен в Мизия и Тракия, българите вече се били настанили във Вардарска Македония и Илирия. Напримар такъв е надпис Болгар/и – BOLGAR/I – върху теракотена плочка с изображение на размахващ нападателно голям меч препускащ конник-боец. Плочата, видимо имаща тържествен и оброчен характер, е открита инсито заедно с други плочи в теракотна работилница при село Виница в Македония. Тя е датирана в 5 век – т.е. между 400 и 499 г., и е намерена в земите, където се бил установил Българския кан Бузан (пр. 470-488) и които влизат след него във владенията на Българския кан Еран или Хрун ІІІ (488-521).

Известно е, че в Британския музей се съхраняват безспорни доказателства за времето на появата на българите в Мизия – ръкописи от периода след император Максимин І* (235 – †238, род. 173), който е син на българската принцеса Аваба* и внук на кан Авитохол* (153 – сл. 173), и явно от времето преди Българския кан Алавив* (пр. 378 – ок. 421) – разгромил и унищожил на 9 август 378 г. при Одрин* 80-хилядната армия на Римския император Валент І (364 – †9, VІІІ, 378). Тези ръкописи са на Св. епископ Йероним Стридонски (ок. 331 – †420). Но при това те съдържат европейската част на карта, изработена възоснова на картите на "бащата на църковната история" Св. епископ Евсевий Кесарийски  (Памфили, ок. 270 – †338), на която е обозначена Mesia hec & Vulgaria (Мизия тук е и България). Картата е открита от д-р Конрад Милер ["Die altesten Weltkarten", Dr. Konrad Miller, Stuttgart, 1895, Heft III, Tab. 1] и публикувана отново през 1910 г. от проф. д-р Ганчо Ценов.

Много от старите автори говорят за българското настъпление от края на V и VІ век срещу Византия и свързаните с това събития. Според родственика на Ост-готския крал Теодорих (470-526, род. 452) и готски историк Йордан (сл. 500-552), от 527 година, когато се възкачил Юстиниан І (527-565), започнали “всекидневни нападения” на българи и славяни* (склави*) във византийските земи. Д-р. Ганчо Ценов цитира и друг текст на живелия в Мизия ост-готски историк Йордан (†552 г.): “... за да поясни по-добре где са живели българите, Йордан казал на Равенския космограф, че в Долна Мизия [и] Тракия или Македония само българи живеят: inter vero Thraciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant … ut testatur mihi multotiens dicctus Iordanis cosmographus – Ravennat. Cosmogr., IV, 6“ (д-р. Генчо Ценов, “Народността на старите македонци“, София, 1938 г., стр. 4; текстът на български и латински е предаден според този от 1938 г.).

Прокопий, личният хронист на Юстиниан І (527-565), пише в своята “Тайна история”:

“Хуни (Хони*: “1., българи; 2., котраги”), склавини и анти*, почти всяка година, откакто Юстиниан поел [от 1 април 527 г.] властта над ромеите, нападали [ромейските земи и поселения в] Илирик (от Горна Мизия до Ю. Македония, Епир и Тесалия) и цялата Тракия – сиреч от Йонийския залив (днес ЮЗ Гърция при Никополис и о-в. Корфу*) до Византион (Константинопол), а също и Елада (днешна Южна Гърция), и Херсонес (Кримските владения на Византия), и извършвали непоправими злини на тамошното [ромейско] население. Прочее смятам, че при всяко нападение броят на убитите и заробени ромеи надминавал двеста (200) хиляди души...” (ТИП*).

Обаче за 200 хиляди, предимно заробено и екскортирано извън имперските граници византийско население, била нужна поне 50 хилядна инвазиционна войска и то с ядро от 30-35 хилядна добре обучена и въоръжена конница; особено като вземем предвид фактите, че византийците не били беззащитни и невъоръжени, и че империята им изпращала в подкрепа добре обучени войскови корпуси, а пък при това склавите и антите не са конни общности и воювали пешком. Но ако приемем, че цифрата “над двеста хиляди“ е малко преувеличена и окръглена от хрониста Прокопий, то нападащите части, действащи в две или три отделни колони в различни направления, може би общо са били реално не повече от 35 хиляди, с ядро от 20-22 хилядна българско-котрагска конница, съпътствана от 10-тина хиляди антийски и склавски пехотни орди (знаем, че през зимата на 558-559 г. Заберкан* /541-565/ действал поне два месеца на юг от Балкана* като стигнал до стените на самия Константинопол с отряд от 7-хилядна кутригурска /котрагска/ конница, което говори, че за такъв брой конни бойци била добре отработена и практиката за достатъчност на съответните логистични нужди, в т.ч. и обоз). В случая може да се предположи, че склавите и антите били с численост 10-12-хилядна пехота спрямо 20-22-хилядната българско-котрагска конница, главно по една причина – така те трудно биха могли да се превърнат в голяма заплаха за котрагите, ако техните вождове-старейшини бъдат подкупени от Византия и обърнати срещу повелителите си.

През 528 г. в полето на активната дипломация се появил “хунският вожд” Грот* (или Грод*; срв. Гръм*, Громя* ~ Грот/а; ст.-бълг. Гроза, Громьнъiи, Грохотати /СС*/), приеман за българин (ИБД*) или за кутригур (вж. Котраги*) – племе “сродно на българите”. Грот* и клана му обитавали и владеели Кримския п-ов (без византийския район с Херсон). Канът сключил договор с нововъздигнатия император Юстиниан І (1 апр. 527-565) и приел християнството при посещението си в столицата Константинопол, като кръстник му станал лично самият император [Юстиниян І (11 май 483 – 14 ноемв. 565, император от 1 апр. 527 г.) е племенник на неграмотния император Юстин І (518-527), който се издигнал от прост войник до генерал, а накрая узурпирал властта в Константинопол; Юстиниан І е роден на 11 май 483 г. в селището, намиращо се в днешна Македония, с име Таврезина, което може да е наречено по мястото, от където са пристигнали жителите му (срв. че Крим* се нарича Таврика, а до него е и т.н. Тавроскития*); Юстиниан носи в Римо-Византия името Флавиус Петрус Сабатиус (Сабациус или Сабатий), подсказващо, че той може да е по произход от т.н. Сабани* – наричани и Сабари, а те са част от т.н. Масагети* и са клон от голямата общност на т.н. Саклани* (Саки*, Скити*), които от древността по традиция и по юрисдикция са подвластни на Царя на Българите].

Грот*, едва ли само защото се покръстил и поне формално се отказал от своята традиционна народностна вяра, се задължил да пази византийските граници (в Крим*, = Таврика, Tavrica) и да плаща данък, като приел и ромейски гарнизон в земите си. Това, че кан Грот обитава по-скоро български, отколкото кутригурски земи (понеже териториите, които населявали котрагите “са отвъд Дон” – на изток от Дон), говори, че той е по-скоро българин; успоредно с това е симптоматичен и факта, че Грот, живеещ в непосредствено съседство на византийския град Херсон и хинтерланда му, приема в земите си настаняването на византийски гарнизон, което значи, че той не може да разчита на собствените си войски в своя спор с някаква по-голяма и мощна сила, плашеща и Византия в Северното Черноморие. От обобщаването на всички детайли се стига до извода, че той е в конфликт с централната власт в България – единственият значим фактор в дадената част на континента през този период. При вече доста отдавна съществуващата конфронтация между България и Византия, настъпилата развръзка е съвсем логична, независимо че представената в текстовете формална причина едва ли е главната – Грот бил убит от жреците на собствения си апанаж-държава, защото заповядал да бъдат унищожени идолите на старата вяра на съплеменниците си (ИБД*).

През 530 г. (според някои през 540 г.) Мундо, който минал на византийска служба, успял да разбие голям отряд в Тракия, определян от Малала (491-578) като хунски (хонски), а от комеса Марциан (Маркиан), племенник на Юстиниан І, категорично като български корпус (хуните* едва ли са сериозен фактор, който да формира значими самостоятелни отряди след разгрома им през V в. – смъртта на Атила* в 453 г., разгрома на синовете му в 454 г. и разпиляването на хунските кланове след това; по-вер. е в български военен корпус да са участвали и хуни като помощни войски, или да става дума за Хони*). Пленниците от тоя разбит отряд били изпратени от Константинопол да се установят (заселят) като византийски войници към района на Армения и Лазика – т.е. в област, традиционно обитавана от българи още от ІІ-І в. пр. Хр. (вж. Вунд*, Вананд*, Артаван*); при това Армения* започва от река Халис, в чийто район живее българския род Мамекоен, Мамекоян* или Мамеконян, и продължава от Халис на изток чак до Каспийско море* (вж. картите).

През 535 г. български отряд бил разбит или само отблъснат при Ятрус (днешното селище Кривина в Русенско).

В същата 535 г. един български корпус, който участвал като съюзническа войска в състава на византийската армия в сраженията й из Италия, поискал и получил разрешение като монолитна българска група от войници-ветерани да се засели в тамошните територии, където от тях било основано селището Булгаро-Верчели*, днес Верчели*. Това сведение е още едно доказателство, че и на територията на Източната Римска империя (Византия), в региона на Балканите и другаде, живеели големи маси българи – най-вероятно със статут на федерати*.

Във връзка с това да припомним, че българи живеели в Долна Мизия най-късно от ІІІ век и доказателство за това е картата на Св. епископ Евсевий Кесарийски  (ок. 270-†338), правена вероятно в пряка връзка със създаването на Тетрархията в 293 г., на която е записано Mesia hec & Vulgaria (Мизия тук е и България), както и факта, че именно в Долна Мизия е апанажа на Максимин І* (173-238), сина на Българската принцеса Аваба* и внук на баща й кан Авитохол* (153 – сл. 173); точно там е и апанажа на Ардабур* (ок. 380 - сл. 420) и на сина му принц Аспар* (400-471), и на внука им Виталиан Аспар (пр. 471-520), и на наследилия ги Борис Български* (пр. 525-541, вж. Булгар /4/*).

А пък в Илирик с Горна Мизия, Дардания, Дакия, Вардарска Македония, Епир и пр. българите се настанили най-късно от V век, където уседнал първоначално с клана си кан Бузан* (пр. 476-488), а след него се заселили “в долната земя Охридска“ и от там на запад “чак до Драч“, и българите, които пристигнали още в 492-499 г. – т.е. в началните години на инвазията на кан Реан* (Еран) или Хрун (Крун) ІІІ* (488-521/525); за това свидетелстват и доста археологически факти, включително керамичната плочка с атакуващ конник и надпис Болгар (Bolgar) от V в. (400-499 г.), открита в селището Виница, в Македония. Българското присъствие в Илирик косвено се потвърждава и от факта, че още през първата половина на VІ в. – в периода от 535 до 553 г. – Юстиниан І (527-565) създава нова отделна префектура Юстиниана-Прима и узаконава в земите Илирик с Дардания, Македония, Епир, Тесалия и др. Българска автокефална архиепископия със свои епископии в района Охрид-Сердика-Ниш-Шар-Косово и пр.;

През 538 г. Булгар /4/* и Дронг* стигат през Добруджа* до Балкана* като разбили войските на полководеца Юстин; после нахлули в Тракия и влезли в тежко сражение с друга ромейска армия (ИБД*). Още през същата година Булгар се настанил да живее в Доростол (Дръстър*, дн. Силистра*) и в цяла Мизия, което станало с изричното “разрешение” на Византия, тоест с надлежно сключен двустранен договор, който сложил край на войната.

Въпреки това, най-вероятно защото Юстиниан І решил да не изпълни всички свои ангажименти по българо-византийския договор, през 540 г., изглежда успоредно с настъплението в Сирия през 540-542 г. на Сасанидска Персия (224-651) – извършено по искане и в единство с ост-готите населяващи Италия, български войски навлизат на широк фронт във Византия – от Константинопол до Адриатическия бряг; при това настъпление само в Илирик българите превземат – явно с личната помощ на жителите и защитниците – цели 32 ромайски крепости. Според Прокопий заедно с огромната плячка отвеждат в плен и 12 000 ромеи (тогава Юстиниан І /527-565/ сключил договор с антите* срещу българите и склавите*, привлякъл ги като федерати и им дал крепостта Турист – до днешния град Галац* в Румъния, въпреки че всъщност тази крепост е в земи, които била извън властта му; този негов акт обаче постигнал поне частично целта си – довел до война между склави* и анти*, в която вер. се пресрещали интересите както на Византия, така и на България).

През 542 г. избухнала мощна епидемия на чума във Византия, която била донесена от неизвестно място с бълхите на корабните плъхове и започнала от Константинопол и района на Босфора, повалила самият император Юстиниан І (527-565, който след това премеждие променил коренно поведението си), като унищожила между 25 и 50 % от населението в различните области на Византийската империя (His., авг. 2009) и мащабно обезлюдила земите между Дунав и Беломорието. Същата чума пламвала в отделни огнища през следващите VІІ, VІІІ и ІХ векове (His.).

Вероятно най-късно още през 538 г. бил сключен договор между Борис Български (525-541, Булгар /4/*) и Юстиниан І, който след неспазване от страна на Византийския император – предизвикали настъпление на българите и новите стълкновения през 540 г., бил наново препотвърден. Според него Борис Български* получавал Дръстър* и Долна Мизия, където се и заселил, а потомците му наследили тези земи (Долна Мизия с Дръстър и Добруджа е апанажът на Максимин І* /173-238/ - сина на Авава* и Мицо*, и на децата и наследниците им, затова над тази територия българите имали стари патримонни юридически права; успоредно и независимо от факта, че Авава*, Максимин І* и наследниците им са от рода Дуло, това е още едно пряко доказателство, че Булгар или Борис Булгар е от рода на Авитохол*).

Хронистът Генезий (Х в.), който видимо се базира на конкретни документи, пише буквално: “… Булгар (521/525-541), когото ромеите оставили да се засели в Доростол и [цяла] Мизия”(ИБИ*, с. 334). Ясно е, че заселването на Български кан с войската и част от народа си на юг от византийската гранична река Дунав, тоест в неприкостовеното ойкумене на Византия, би могло да стане единствено с безупречен договор и необорими юридически аргументи. И въпреки това, от събитията става ясно, че сключването и изпълнението на договора станали възможни едва след победоносни за българите сражения.

Именно на базата на този договор от 538 г., както и възоснова на договора от 597 г. с Булгар /2/*, през 679 г. Аспарух* (668-698) окупирал Мизия и принудил през 680 г. Константин ІV Погонат (668-685) да подпише поредния мирен договор с България, според който цяла Мизия ставала българска. Самият мирен договор между Аспарух* и Константин ІV е сключен към 7-9 септември 680 г. (ІХ индикт), защото още сутринта на 10 септември 680 г. Византийският император, след като най-сетне бил оситурил вече мира в държавата си по всичките й граници, което е задължително условие за свикване на вселенски събор, подписал вердикта за провеждането на Шестия Вселенски събор от 680-681 г.; доказателство за тези дати е и фактът, че при изказването си на същия събор на 9 август 681 г. (тоест, през същия ІХ индикт, в който бил свикан и започнал събора) презвитер Константин Апамейски заявява: “онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България…”, като с това ясно фиксира сключването на мирния българо-византийски договор – смятан за унизителен за Византия, именно в годината на ІХ индикт, протичаща от 1 септември 680 до 31 август 681 г.;

През 548 г. българи и склавски отряди (склави*: “роби“) навлизат в земите на Тракия и въпреки, че част от тях са разгромени от талантливия военачалник Велизарий (505-565), остават в И. Тракия до август, когато се изтеглят през Мизия зад Дунав.

В 551 г. кутригури (източниците сочат т. нар. кутригури или котраги* за сродни с българите, но и ги разграничават от тях) и орди склави* (“роби“) разоряват Илирик.

През 552 г. кутригурите отново нахлуват в Илирик и Тракия. Византийската дипломация насочва срещу тях утигурите с вожда им Сандил, който напада кутригурските поселища отвъд Дон (източно от Дон). В следствие на това към 2 000 кутригурски семейства се заселват в Тракия – от Дунав до Беломорието – с разрешението на Юстиниан І (527-565). Вероятно тези 2 000 мъже-воини, които “заедно с жените и децата” (ИБД*) и при битуващото (поне) двуженство, както и със занаятчиите, прислугата и робите, правят множество от 15-25 000 човека, следва да се прибавят към заселените по-късно – през 597 г., в Горна Мизия, Дакия и Долна Мизия (която е част от Тракия, за разлика от Горна Мизия и Дакия) 10 000 български воини на Кан Булгар /2/* (обаче тези 10 хилади български воини, заедно със семействата им и с необходимите за тази общност и за подържане на боеспособността на войската различни занаятчии, в т.ч. рудари и металурзи, земеделци, коневъдци на бойни коне, животновъди и пр., били доста повече от 100-хиляди човека).

През зимата на 558-559 г. Заберкан* (541-565) с кутригурите си и с племена склави (? или саклани*) преминава замръзналия Дунав и нахлува в Тракия и Елада, като отряди стигат до Галиполския п-ов и до Термопилите. Заберкан* с личен отряд от 7 000 конника предприема настъпателна операция директно към столицата Константинопол, а в същото време византийците успели отново да настроят утигурите срещу кутригурите (котрагите*).

В периода 566-568 г. Аварите*, начело с хана си Тубджак* – известен с българското си име Боян (вж. Боян /7/*), проникват на запад от Волга в Европа и по сключения тогава българо-аварски договор се установяват в Панония* (ИБД*, ББ*, ДТ*). Но още преди това – към 555 г., ги срещаме, заедно с Хазарите* и други Саклански* и Тюркски племена в района на Кавказ – в непосредствено съседство с Българите, а може би и в тяхно подчинение. Изглежда бягството им от Азия е свързано с нарастването на тюркския натиск (според ИБД* Тюркският хан Синджибу или Истеми стига до Сев. Черноморие и покорява там местните Българи и Хазарите* през 567-568 г.; епитетът Истеми е от др.-иран.~др.-бълг. произход, срв. Исто*, Истра*, Испор*, Исперих*, Исбул*, Исен*, Исус*, Ишкур* и пр.).

Във връзка с тезата за аварска зависимост на България, някои историци твърдят, че част от кутригурите се присъединяват към Аварите в Панония и участват в създаването на Аварския хаканат* (всъщност в Панония живеят българи още от 491-499/501 г.). Според изворите името на Аварите е Уар/Вар или Вархонити (ББ*), като във втората част на думата се вижда –хони*, а не -хуни* (което обаче може да е и само окончание към корена Вар-/Уар-, ! а не втори термин, срв. номадските племена саки Алхон* и Валхон*). Много учени смятат, че уж Аварите са говорили монголски диалект, но има свидетелства, свързващи племето Вар/Уар със Средна Азия и по-точно със С. и СИ Афганистан (ББ*). В писмата си до Българския цар Симеон І* (893-927), Константинополският патриарх Николай Мистик (901-907, 912-927) също свързва Аварите с Българите, тоест косвено с др.-иранския им произход: “... Аварските племена, от които, нека думите ми никак не те обиждат, сте издънка и бяхте техни роби и бежанци...”.

Множественото число, използвано от патр. Николай Мистик, показва че става дума за обединение под върховенството на Аварите, в чийто състав следва да се търсят част от многото етноси, които обитавали към 555 г. Северен Кавказ. Няма сведения от кога и дали Българите са били под Аварска зависимост – акт, пряко обвързван с единодействие между Аварския каганат и Западно-тюркския каганат, който стигнал до източните български граници. Т.е. такова нещо би могло да стане и след като Аварите и съюзниците им от С. Кавказ, бягайки от напиращите тюрки – техни, както и български врагове, се настанили в Панония към 568 година.

България нямала изгода и се противопоставяла на такова преселение, защото то премахвало важната буферна зона към мощния Западно-тюркски каганат и оголвало източните й граници, оставяйки ги под заплахите на прякото съседство. Вер. точно тази българска позиция принудила Аварите и съседните им етноси, силно притискани от тюркската инвазия, да се опитат насилствено да преминат през С.В.Б. При единственото сражение, за което имаме сведения, Аварското обединение разгромило една българска войска. Изглежда след това бил сключен договор, определялщ териториите по западния край на България – в Панония, и границите, в които преселниците можели да се установят. Пък и бегълците нямали ресурси и сили да водят по-продължителна война с държава като България, чиито войски още от времето на Реан* (Еран*) били разположени по цялата дунавска граница на Византия. Не случайно, а сигурно възоснова точно на този договор, навлизането на Аварите в областта Сулу* било санкционирано от Кубрат с военна кампания, оглавявана от брат му Самбат* (618-676), и пълна окупация на Аварските територии през 623-625 г.

В т.с. попадането на България под Тюркска (но не под Аварска) зависимост следва да се търси по-късно - едва когато политическите интереси на Авария и З.-Тюркския хаканат спрямо Византия и България съвпаднали и единствено ако е бил сключен съюз между тях. Повод за такъв политически ход от страна на Аварите може да е станала и пряката заплаха за властта им в собственият им каганат, която била оспорвана от българите, живеещи в Панония и Сулу* и подкрепяни от С.В.Б. Такава проява на Аварско-Тюркското сътрудничество вер. е фиксирана с управлението на Тубджак (587-602), който изпитвал натиск от страна на владетеля на Авария, на Бат Оркан* (602-603), който бил принуждаван от Аварския хакан да воюва срещу Византия, и на Гостун* (603-618) от 603 до 605 година, когато той носел, като върховен български кан, сана-епитет “наместник съй” (Именник*).

Всъщност през 602 г., след смъртта на Тубджак (587-602), на българския престол се възкачил големият му син Бат Оркан* (602-603). Оркан бил свален с организиран от Аварския хакан преврат през 603 г. и заменен на трона с брат му Гостун* или Албури*, който управлявал от 603 до 605 г., като останал до смъртта си през 618 г. васал на Авария. Но васални на аварите били само най-западните земи на С.В.Б., управлявани именно от Гостун-Албури през 605-618 г. Край на аварското вмешателство в тази българска западна област слага сина на Гостун – Курт* или Кубрат* (605-665) – най-късно през 619 г. (няма сведения, че при възкачването си през 605 г. Кубрат е бил васал на аварите, докато такива има за баща му Гостун* /603-618/ и за управляваната от него до 618 г. област).

Тогава, в 619 г., Бат Оркан и Кубрат сключват мирен и съюзен антиаварски договор с Византийския император и “арменец“ Ираклий І (610-641), и се започва укрепване на западните български граници, като се строи и нова, по-голяма и мощна каменна крепост в Аскал* (Киев*). При това 619 е последната възможна година за освободителният акт на СЗ България (Трансилвания* и пр.) от аварска зависимост.

Ако се доверим на сведението, че Кубрат изгонил позорно “тюркските” отряди от България през 632 г. (всъщност през 623 г.), то това означава, че Западно-тюркския каганат тогава вече бил в слаба позиция спрямо С.В.Б. - т.е., че това не можело до донесе някакви усложнения за България, която била достатъчно силна да се справи с нападения от страна на тюрките, и от запад - където Аварите, оръдия на стоящите на изток тюрки, отдавна, най-късно от 623 г., не били в състояние да водят самостоятелно война с Българската държава, а станали и васали на Самбат* (618-676). Този ход на Кубрат през 632 г. (или 623 г.) навежда на предположението, че още с възкачването си през 605 г., Българският кан и съуправляващите с него велможи, имали възможност и провеждали различна политика от тази на “наместник съй” Гостун* (603-605, екзекутиран подло от Аварския хакан в 618 г.).

Не бива да се забравя и фактът, че отношенията между С.В.Б. и Византия били добри от доста време – двете имали съюзен договор от 597 г., насочен срещу Авари*, Готи* и Склави* (Славяни*), по силата на който Кубрат* живеел в Константинопол – като гарант по договора. В т.с. изпращането на Кубрат през 605 г., за да встъпи на престола в С.В.Б. следва да се приеме като съюзническо действие от страна на Византия и в подкрепа на възцаряването на Кубрат, което може да е било съпроводено и от други актове от страна на Византийската империя – по времето на император Фока (602-610) – за подпомагане на България срещу Авария и Западно тюркския хаканат.

Колкото до зависимостта от Западно-тюркския каганат, тя, ако въобще е имало такава зависимост в това време, следва да се разглежда според формата на тогавашната азиатско-сасанидска традиция от периода преди зараждането на мохамеданството в 612-622 г. и преди разпространението му след средата на века – от 651-661 г. насетне, заедно с настъплението на Арабите*. Тя, както изглежда от известните твърдения, но пречупени през действителните факти, следва да е била повече представителна и по-скоро е послужила на Кубрат (Курбат*) за укрепването на властта му, отколкото за укрепване на положението на тюрките – не трябва да се забравя, че именно с възкачването на Кубрат в 605 г., а не с това на баща му Гостун (603-605), се слага началото на новия период в историята на България, след периодите на Авитохол* (153-453) и на Ирник* (453-603).

Всъщност за никаква зависимост на Кубрат не се говори в българската история, написана от Гази-Барадж през първата полвина на ХІІІ век. Според нея Гостун – Кан на България 603-605 г., като васал на Аварския хакан управлявал след 605 г. североизточните области на България, включващи Седмоградско (Трансилвания), днешна Ю. Полша и СЗ. Украина. А пък Кубрат от 605 г. имал за столици Аскал* (Киев*) на север, владеел земите до Крим* на юг, и до р. Ю. Буг на запад, втора столица му била Харка* (дн. Харков*) на Донец, трета столица била Балтавар* (дн. Полтава*), четвърта – Ас-Банджа* (Фанагория), пета – Булгар-Балх*, като териториите на изток до реките Дон и Волга, и на югоизток дори до р. Сулак* и Собол* с крепостта Дербент* (и до р. Кура*), били под негова власт (ДТ*).

По същото време чичо му, брат на баща му Гостун* - Бат Оркан*, Кан на България 602-603 г., управлявал от 605-606 г. земите от Прут* до полетата между Ю. Буг и Днепър, а столицата му била крепостта Кашан* – днешния Кишинев (Молдавия). След това, “през 618 г. обезумелиат Аварски хакан извикал при себе си Гостун (Албури*) уж за преговори в своя главен стан и вероломно го убил, отмъщавайки”, заради това, че подчинените на българския кан анчийци* (анти*) се вдигнали срещу един аварски бирнически отряд и убили предводителя им. Тогава вече С.В.Б. взела спешно твърди мерки:

“Когато вестта за убийството (на Албури* = Гостун*) достигнала до българите, Бат Оркан* (по други твърдения – Кубрат) се отправил във Византия, където обявил, че Кара-България (“Западна България”, страната на Кара-булгар*: “Западните-българи”, също страната на запад спрямо Волжка България* от Х-ХІІІ в., т.е. става въпрос за С.В.Б.) скъсва всякакви връзки с аварите (т.е. до тогава имало действащ договор между България и Авария) и е готов да сключи съюз с Византия против тях. Доволният Ромейски кан (кан* = император, т.е. Ираклий І /610-641/) веднага признал канеза за пълноправен Балтавар* на България и сключил с него съюз…

Когато Бат Оркан (Ар-Буга) пристигнал [в края на пролетта на 619 г.] при своя народ, велможите [в България] поискали веднага да го поставят на Българския трон. Но Бат Оркан ценял санът [си] “балийер” (др.-бълг. αали, балии, балиЄ, *балиЄръ: “лечител; вещ, знаещ, можещ” /СТР*/, т.е. аскал*: “прорицател”, в какъвто го превърнала дарбата му, получена от Бога) повече от канската титла и казал на хората: “Народът, разбира се, е волен сам да избира своите правители, но не [и] из балийерите, назначаеми [директно] от Небесният бог (= Ахурамазда* или Митра*; Бат Оркан* вече бил получил и прозвището Аскал*: “прорицател, пророк”)…”.

По неговият съвет [в 619 година] българите избрали за свой Балтавар* (главен, върховен владетел, от бълг. Бал*, Балта: “главен, върховният”, и бълг. Вар*: “хранител, пазител”) сина на Албури* (Гостун*) – Курбат* (Курт*, Кубрат*, 605/619-665), по прозвище Бащу* (Кубрат имал поне 5 синове), който в тоз миг започнал да се готви за война с аварите. По заповед на Курбат неговият младши брат Самбат* (Шамбат) в 620 година (по-точно в 619 г., защото всъщност в оригинала е ислямската година от юни 619 до средата на 620 г.) въздигнал на мястото на аула* Аскал* (“Пророчище, Прорицалище”, основано най-късно в 378 г.) на хълма Куян-тау (Киевската планина) града (каменно градище, крепост) Бащу (Киев*) и тръгнал [през 623 г.] от него, во главе на голям отряд от българи, анчийци и саклани-уруси, срещу врага (аварите). Удало му се бълзо да разгроми аварите и да завладее страната им (в 623 г. и да я превърне в част от голяма България). В това му помогнали местните ульчийци (склави* и други подвластни етноси), а също башкортите*, които наричали себе си хонтурчийци* и били недоволни от управлението на Аварския хакан (башкортите* са угри* = себери*, маджари; но те наричат себе си хони-турчийци, затова може под това име в Панония да е и някое ирано-езично племе, но тюркизирано в една или друга степен и смесица от угри с масгути и урмийци; самите масгути са баджанаци~печенеги = Масагети* = Саки*; урмийците на са уруси, а пък самите уруси са също саклани* – т.е. саки*, каквито са и т.н. масгути или масагети, които със своя вожд Боз-Урус или Бат-Урус се заселили най-късно към ІІІ и нач. на ІV в. при Днепър).

Но след това [през 625 г.] Самбат* се провъзгласил за независим владетел, а своята държава назовал Дулоба*, тоест “Върховенстващият Дуло” (Дулоба: “Дуло-върховстващия”). Кубрат* (605-665), узнавайки за това, повелил на брат си да се върне под властта му, но оня отказъл и [в 626 г.] (когато Самбат нападнал по суша и море Константинопол и само по чудо не превзел столица на Ираклий І /610-641/, който е съюзник и личен приятел на Кубрат и на Бат Оркан* /602-603, †ок. 641-645/) получил от [Кубрат] Бащу прозвището “Кий” – “Отрязян”, “Откъснатият”, “Отчупеният”, “Отлъчилият се”.

Самбат управлявал в Дулоба 33 години (от 625 до 658 г. като автономен владетел) и се сдобил с гръмка слава с победите си над фарангите (франките) и альманците (германците). Да служат под неговите знамена идвали и артанците (балтите; литовците), и байлакците (поляците и чехите, каквито през VІІ в. няма, но има в Х-ХІІІ в.), и галиджийците (скандинавци, датчани, варяги*, руси*), и аварските ульчийци (аварските склави*, вж. славяни*, и др. подвластни на аварите етноси), и саклани* (др.-ирано езични, родствени с българите), и хонтурчийци* (споменати по-горе и като башкорти*).

[Това изброяване на участниците в армията на Самбат*, който още през 623 г. подчинил Аварския хаканат, дава ясна представа за големината на държавата му в периода от 35 години – от 623 до 658 г., наречена от 625 г. Дулоба*. Тя се простирала от Балтийско море до Далмация, и от границите на Франки и Германци на изток до Карпатите и до към блатистата пустош около р. Припят, като граничела със Стара Велика България на брат му Курбат*. Същевременно Самбат бил в непрекъсната война с Византийския импелатор Ираклий І (610-641) и войските му кръстосвали безпрепятствено Мизия и Тракия. А през 626 г. от Самбатовата армия, предвождана от ударните сили на българи, авари и славяни (склави), по суша и по море бил обсаден Константинопол, като по твърдения на очевидци-византийци града само по чудо едва се спасил от превземане (ИБИ*)];

 Но въпреки всичко, в края на краищата, той (Самбат*) бил разбит от фарангите (в 658 г.) и се върнал на служба [в България] при Кубрат. Балтаварът повелил на Шамбат (Самбат*) да заеме предишния си пост – владетел на Бащу (Киев*)…

Жителите на града толкова го обичали, че нарекли крепостта Бащу на неговото име – Самбат, а целиат град – на прозвището му “Кий”. И сега (ср. на ХІІІ в.) анчийците наричат Бащу “Кий, Киев” (др.-рус. в Повест врем. лет, ХІІ в. – кы¬въ; ст.-бълг. в Симеонов сборник /СС*/, ІХ в. – кыи, кая, коя: “кой, някой, някакъв, който”, кыи, кыя, м. ед. тв. кы¬мъ: “чук, тояга, сопа, клон, прът, нещо за удряне, отрязан прът за тояга и за удряне, сух прът – суховица”)…

Докато Самбат воювал в Дулоба (623-658 г.), Кубрат неуморно разширявал пределите на Ак Българ Йортъ (в.-бълг. Ак: “Изток, източен”, Йортъ: “Даржавата”). Възползвайки се от смутовете в Туранската Орда, той прогонил (вер. в 632 г.) хазарските тюрки от Джураш (Източен Голям Кавказ - Кабардино-Балкария, Чичено-Ингушетия, Дагестан и Азърбайджан) и станал господар на всичко, което се намира между [Долен] Дунав и Идел (Волга*, “голям воден път, поток”; а на юг до р. Кура*). Искайки още повече да унижи разбитите аварски и турански архонти, Кубрат, наред с титлата Кан (Кана Субиги*), приел и тяхната титла – Хакан* (Велик, Главен кан)…

Балтаварът [Кубрат] станувал между град Банджа (Тана* или Фанагория*) на Азакско (Азовско*) море и главната крепост Хорысдан (от Хара*, срв. Харка*), която назовавали и Батавил (дн. Путивл*, на р. Сейм, Сумска обл., СИ Украина), то ест “стан на Бата” (Бата-вил, за наставката “-вил” вж. Вал*, срв. авест. vāra-, vāla-: “воля, отбор”, vъrъntē: “той избира себе си”, varu-, vouru-: “широк”, осет. vжrжx, urux: “широк”, срв. бълг. Вила: “извънградска къща с градина”, което може би има древен български произход)…

По обратният път (от Банджа и Азовието на север към Путивъл) Хаканът [Кубрат] непременно посещавал главните крепости Тиганак (?; Тиканак, срв. топонимът Таганрог и град Тана*; също Тикин*: “наследник”) и Балтавар* (“резиденцията на Балтавара”, дн. Полтава*, Украина), и намиращото се от нея на ден път място на погребението на Бат Оркан (т.е. при близкото до Полтава селище Мала Прищипина, рус. фонет. Перешчепина, където е погребан в 641/645 г. Бат Оркан, а в 665 г. и самият Кубрат). А майката на този знаменит балийер (аскал*) била от Орканския род на хонското племе Хотраг (Котраг)…” (ДТ*; вж. Котраги*, Хони*).

От цитираният текст се вижда, че Кубрат* или Кубрат Бащу освободил Източно-Кавказките земи от Хазарските тюрки. Това станало вероятно през 632 г., както някои изследователи тълкуват византийските източници, съобщаващи за този акт (ММ* и пр.). Гази Барадж също го поставя след 625 г., когато Самбат* управлявал самостоятелно в Дулоба*. Тази инвазия на изток била предизвикана от самите хазари*, които години преди това – по време на царуването на Боян Челебир* (ок. 565-587), нахлули в България:

“При управлението на… Боян Челебир* (ок. 565-587) в Саклан* дошли изгонените от Хазарските тюрки Авари*… След Аварите се появили и техните преследвачи – Хазарските тюрки, но Българите заедно с Аварите ги прогонили отвъд Сула (източен приток на Днепър, вливащ се между Черкаси и Кременчук, извира на юг от Путивл; или р. Дунав с притоците й в района на делтата; или р. Сулак* в днешен Дагестан) и [отвъд поречието на] Бури-чай (Днепър*). Тюрките отстъпили [на изток от Крим към делтата на Волга], но отвели със себе си част от Кримските българи и им разрешили да създадат в Западен Кавказ собствено княжество Бурджан* (“България”, също Балкария; в земите на Осетия, Кабардино-Балкария и Карачайево-Черкасия) за охрана на владенията им от юг (тук се фиксират християнските Грузия и Армения, които са в сферата на Византия и на Сасанидска Персия /до 651 г./). Защото българите, още от времето на битката на Кан Дере* (пр. 378 – сл. 420) [на 9 август 378 г. при Одрин] се смятали за най-умелите и храбри воини на света (още едно категорично твърдение, че българите с хоните, а не хуните* или готите*, били основната сила в битката при Одрин в 378 г., когато унищожили 80-хилядната римска армия и взели имперските инсигнии на Вален І /364-378/). Заради това [Хазарските тюрки] започнали да наричат тези българи Бурджани* (“Българи”), а ги предвождал първородният син на Боян Челебир – Атрак*.” (ДТ*, ДТК*).

От тези сведения става ясно, че по времето на Боян Челбир (565-587) в България влизал целия Саклан* с Карпатите и Панония (в част от която към 567 г. с двустранен договор били настанени Аварите), заедно с Крим*, долното течение на Кубан*, Дон* и земите до долна и средна Волга*, която с големината си служела за естествена преграда и граница. А когато на Българския престол се възкачил Кубрат* (605-665), той прибрал в границите на България и феода “Бурджан”, управляван от Атрак* (пр. 566-?) или неговия син, който бил създаден от отвлечените през 566-567 г. Кримски българи, а вероятно приобщил и други Кавказки области. При това знаем, че от 637 г. в Източно-Кавказкия регион (с днешния Дагестан и Азербайджан) бил поставен да управлява като съвладетел Аспарух* (638-699), а през 652 г. арабите нахлули в българските територии от Дербент* до р. Сулак*, Терек* и Кума*, като от 653 г. трайно откъснали Дербент и прилежащия му район.

[Има и друго възможно тълкуване на цитирания текст, защото река Сула* може да е Долни Дунав, а може и да е река Сулак*. Така може да се прочете, че “Българите, заедно с Аварите [през 566 г.] отхвърлили [Хазарските тюрки] отвъд Сулак* и Днепър”, а не отвъд Сула (Долни Дунав) и Днепър (= Бури-чай = Бористенес). Това сочи друг маршрут на придвижването на Аварите и на настъплението на преследващите ги Хазарски тюрки, като се потвърждава и от по-късни събития, и от местоположението на тези реки. Изразът “отвъд Днепър” фиксира Крим, където има и Византийски анклав; същевременно под Крим следва да се разглежда много по-голям регион от самия Кримски полуостров, включващ както земи на север от него, така и на изток, в района на долен Кубан*. Именно “от Кримските земи” в 566 г. били отвлечени “Кримските българи”, които са отведени и заселени в Кавказ, за да пазят “южните” граници на Хазарските тюрки. Тези българи създали княжество, което хазарите нарекли “Българско” (Бурджан* е термин от времето след арабско-ислямската инвазия, станала през 737-738 г.), което название можем да приравним с това на днешна Балкария*, в т.н. Кабардино-Балкарска република в З. Кавказ];

Същевременно при новото настъпление на Хазарите през 673 г. западно от река Урал и делтата на Волга, в територията на България, когато завладели първите европейски земи на Оногондурите* (населени от тях през ІІ в. пр. Хр.), които са управлявани от 637 г. от Аспарух*, към нашествениците се присъединили “Източно-Кавказките (или “наемниците”) Тюрки, Мурдаси и Утиги..., а Сербийците* избягали на север и се укрили в лесовете по [река] Сура*. Хазарите си осигурили и голям брой Бурджански българи (българи от Бурджан* – княжеството “България” в З. Кавказ, създадено към 566 г. и управлявано от принц Атрак*), които принудили да воюват на тяхна страна” (ДТ*, с. 20; ДТК*, с. 25).

Т.е. явно Бурджан – Балкария била в състава на С.В.Б. поне до 673 г., а при нахлуването на Истеми през 652-653 г. от Дербент на север – до полетата на Сулак* и Терек*, тези райони категорично са определени като български. При това за Аспарух* (637 – януари 699) се казва, че до обединяването му в 668 г. със Самбат* (618-676) срещу Бат-Баян* (665-668, †690) и до нахлувануто на Хазарите* през 673 г., той “станувал от Бурджан (княжество България в Зап. Кавказ – Балкария, Карачай, Осетия и др.) до Бехташ (?), а Утигите и Мурдасите също му се подчинявяли. Главната му резиденция била град Булгар* (по-късно Бахчи-Булгар*, дн. Бахчисарай) в южен Крим”, като “[от Кубрат] му била дадена (да управлява от 637 г.) най-отдалечената от Киев област [в ЮИ България]” (ДТ*).