На запад Кубратова България след периода 619-623 г. граничела с Авария* която била васална на Самбат*, и със самостоятелната Дулоба* (625-658), управлявяна до 658 г. от обявилия към края на 624 г. независимост Самбат (619-675). Границата между С.В.Б. и Дулоба вероятно минавала някъде на запад от Седмоградско* (Трансилвания) и по Висла или Варта*. На югозапад България владеела Онгъла*, контролирайки поне земите до Железни врата*, р. Черна* и западните склонове на Южните Карпатите в този район;

Сведенията причисляват Аварите към онези народи, чийто език - по-скоро смесица от др.-ирански и др.-тюркски, днес наричаме пехлевийски – фиксиран около периода ІІІ-VІІ в. и ползван в Сасанидска Персия (224-651). Самото име Вархонити, обаче, може буквално да се уеднакви със споменатото в арменската география ср.-азиятско номадско племе Валхон* ~ Вархон (срв. Холезми ~ Хорезми и пр.), което наред с племето Алхон* живеело към ІІ в. пр. Хр. в анклава на “народът Булг” край масива Имеон* (Хара*, Хон*). Естествено е, че седем века по-късно, след битуване в постоянно все по-тюркизиращата се среда на пехлевийската Сасанидска империя и съседните й държавни образувания, това племе е претърпяло съществено развитие, най-вер. частична тюркизация (пехлевизация) на езика, и при всички случаи е заело форми на държавно и социално устройство. Но е много вероятно Вархонитите (Аварите*) да са запазили др.-иранско-сакската (вж Саки*, Саклани*) основа на езика си, който е близък до също частично тюркизирания език на кутригурите (кутрагите* са “едноплеменници” на българите, но идват в Седморечието* към 40 г. от н.е., в Европа едва след 370 г., а се споменават чак към 463 г.; при това са от същата тюркизирана пехлевийска среда в Средна или Вътрешна Азия, в която са живели от времето на заселването на Древните българи* в Европа през ІІ-І в. пр. Хр., та до края на ІV в. – т.е. само около 150 години по-малко от т.н. Вархони или Авари*).

В т.с. съвсем не е изненадващо, че част от Кутригурите или Котрагите* се присъединяват към Аварския каганат. Както са естествени и сътрудничеството, и близостта с българите – “ядрото на Каганата (Аварския хаканат*) съставлявали аварите, местното (Панонското, по Сулу*: “Среден Дунав”) българско население и кутригурите, [както и местните склави,] и те осъществявали набезите срещу Византия, Бавария, Италия и срещу различните славянски (склавски) племена...” (ББ*) [Срв. също и името на Аварския хакан Боян* (>566-582), което е идентично с това на Боян Челебир (>566-587) и на Бат Боян* (>665-690), а също и острите конфликти между българите и аварите в самия Аварски каганат, причини за които бил спора за това кой и кои да управляват Авария*];

Тези факти, които предполагат тюркизиране на аварите (но същевременно по-скоро ги причисляват към общността на Саките* и Сакланите*, и в такъв случай – т радиционно подвластни на Българския цар, вж. Саклани*), обаче съвсем не превръщат българите в тюрки! Напротив. Въпреки – засега само предполагаемото и недоказано – взаимното проникване на някои термини между авари и българи (ББ*), българите били подпомагани в процеса на запазването и укрепването на езика си от по-голямата сила на древната и традиционна др.-иранска езикова основа – фундаментална и за двата етноса, както и от културната хегемония на уседналото си общество, мощта на държавата си и жизнеността на религиозно-философските си възгледи [срв. Омуртаг* (814-831), който “съветва” византийците: “Не унижавайте нашите богове, че тяхната сила е голяма. За доказателство служи това, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата Ромейска държава. Защото, ако твоя Христос* беше наистина Бог, както казваш, без друго би се съюзил с вас, би ви запазил непоробени, защото му служите и му се кланяте.” (КК*); вж. Митра*, Ахурамазда*, Сраоша*, Тангра*, Заратустра*, Мада*, Иранска митология* и пр.]. Това давало възможност на българите да въздействат върху езика на авари и кутригури, и да намалят ползването на тюркизми от тях. Т.е. по-вер. е да търсим “връщане” на аварския (след 658-62 г.) и кутригурския (от кр. на ІV-V в.) говори към др.-иранско-др.-българската езикова основа.

“Улика” за такова развитие на езиковите процеси са от една страна българизмите в съвременния унгарски (унгарците заемат бившата Панония и Сулу*, като в периода 896 г.-ХVІ в., а и в епохата на националното си дооформяне към ХVІІІ-ХІХ в., асимилират голямата част от живеещото там българско и аварско население). От друга страна и от същественото количество български термини във всички славянски езици (най-много в руския - към 30-40 %), голяма част от които са наложени още във времето до българската християнска епоха (т.е. най-късно от края на V в. до 864-896 г.), и независимо от това, че чрез старобългарския = словенски* (“говорим”) език, писменост и църква (българските Епископии в Чехо-Моравия и Полша действат от към 864 до 993 в Чехия, и до 996 г. в Полша, а Русия* се покръства само от български епископи и свещеници от 988 г. натам) тези думи са преналожени, а вероятно и кръга от български термини в славянските езици е разширен.

Предполага се, че Аварите са установили отношения с Византия чрез посредничеството на аланския (т.е. българския) владетел Сарозий, която ги включила в политическите си интриги срещу “хунските народи по Северното Черноморие” (ББ*). Самото име Сарозий ~ *Сароза, означаващо буквално Цар* (Сар, Шар = Цар; срв. Шарукин* = гръц.- Саргон = “Цар /на/ Кановете”, “Цар на царете”, “Пръв всред върховни” и пр.), най-вер. е както саклански*, така и български синоним на елинската дума “архонт”, което византийците са записали буквално. От друга страна аварското навлизане и установяване в района около Панония и Карпатите към 566-568 г. е много сходно с това на Хуните*, които се появили в И. Европа към 375 г. и след възкачването на Атила се настанили в същите райони. То повече прилича на акт на пропускане през земите на С.В.Б. - с Кавказките двери* и И. Карпатската порта (Онгъла*), и въдворяване в определена по договор територия; и е еднакво с отношението на България към Готите*, които живеели между Дон*, Днепър (Ю. Буг) и Дунавската делта до нахлуването на Хуните* в 375 г. [това отношение на българите към съседите им - да ги ползват за буферна зона, а често и като данъкоплатци, е традиционно - вж Перси*. Същевременно то се базира върху добрите взаимоотношения, характерни за цялостната философиска доктрина на българите (вж Заратустра*, Митра*, Фарн* и пр., срв. и разбирането, че съседните етноси се почитат според отдалеченоста си - географски най-близките народи, независимо, че обикновено са васали и данъкоплатци, са и най-уважавани, докато най-отдалечените - най-малко /Х*; вж Перси*, Иранска митология*/; възможно е точно тази своя традиция - че най-близкостоящия е най-почитан и драг, да са изложили дедите ни като един от доводите за това, посланиците на България да са на първо место във византийския дворцов протокол).

От същата позиция България подхожда през 896 г. към Маджарите* (Унгарците), поставяйки ги като буфер по границата с Франкската империя. Колкото до промяната на районите, в които, през годините, се поставят тези етноси (от долни Днепър към Днестър-Дунав ~ Карпати-Панония ~ Панония-Западната равнина на Тиса), то те зависят както от конкретната конюнгтура в условията на доминираща Българо-Византийска опозиция, така и от демографския подем на българите, без да се подценява и допълнителната вътрешна “жилищна” наситеност, създавана от приетите в земите между Волга и Западно-българските граници етноси].

Същевременно в 558-568 г. България едва ли е имала достатъчно подготвени сили, за да може едновременно да се противопостави на Аварите и на Западнотюркския каганат, и заедно с това да подържа армия по Дунавската граница на Византия с дължина над 1200 км и дълбочина от 400-500 км. А и вер. не е имало смисъл, след като са настъпили промени във външната политика на Империята заради стопанския й колапс, последвал властването на Юстиниан І (527-567), което пък от своя страна наложило промяна към мир в Българо-Византийските отношения. Интерес представлява фактът, че Аварите на практика продължили агресията на С.В.Б. срещу Византия, като я омаломощявали, без обаче това да ангажира прако България. В това прозират някакви Българо-Аварски договорености (или липса на сили у Аварите), които не позволявали на първо време на Авария да нахлува в България. Едва след като създали Хаканата си, в който  влизали и Панонските българи*, и се почувсвали достатъчно силни, аварите успоредно с плячкосването на Византия (вж Варвари*) започнали да разширяват владенията си и за сметка на С.В.Б. - дори може би застрашили Онгъла*. Но не навлезли в Източните Карпати.

Такова поведение на Аварския хаканат, само по себе си, може да е следствие и част от политиката на България, основана върху желанието й да се разграничи от действията на Авария срещу Византия, като оставя на аварите цялятя византийска граница по Дунав и с това - цялата отговорност за нападенията срещу ромеите. За такава позиция С.В.Б. имала достатъчно причини. Същевременно към 567-568 г. до източната българска граница се появили войските на Западния тюркски каганат, водени от Хан Синджибу (от Синд* ?; този хан е познат и като Истеми, от Ис*~Ас* /срв. Исперих* ~ Аспарух*/, което вер. е негов епитет от ирански произход - срв. Искандър*; в т.с. Истеми може да се преведе като “истината”, “същността”, но и “неуправляемата сила”, “бесният” - вж Ас*, Аса*, Асат*). Предполага се, че той “покорява българските и хазарските* (?) племена, живеещи в степите на Северното Черноморие” (ИБД*).

Според Гази-Барадж* този “Западно тюрки хаканат” са самите Хазари: “В разгара на тази обсада (на Крим в 673 г.) отново набралите сили тюркски хакани нападнали из-зад Агидел* (долна Волга от Кама до устието си в Каспийско море*) територията на Саклан (т.е. България). Говорят, през реката (Долна Волга) от Туркестан преминали тогава 150 хиляди Кумани (тюрки, да не се бъркат с Половци*, наричани и Кумани* от руските историоведи), тюркменски Кук-Огузи (кук: “северен”) и Киргизи, обединени под името на основателя на Тюркската държава – Хазар. (ДТ*).

Вероятно Аварите влизат в договорни отношения със Западно-тюркския каганат, които освен срещу Византия, били насочени и срещу България, и гарантирали властта на аврите в собствения им хаканат. Едва ли е случайно, че едва когато Кубрат* (605-665) отхвърлил напълно зависимостта си от Западно-тюркския каганат през 631-632 г., българите в Аварския хаканат влезли (отново) в открит двубой с аварите за престола в тази страна (ББ*). И то при положение, че още от 623 г. Самбат*, братът на Кубрат*, управлявал Аварския хаканат, заедно с териториите на З. и СЗ от Авария, а от 625 г. обявил и създаването на независимата българска държава Дулоба*, позната като “Държавата на Само”* (по-точното название е Държавата на Сама*).

Цели 73 години, преди Хазарското нахлуване през 673 г., отношенията между България и Византия течали в руслото на мира. През 597 г. Византийският император Маврикий (582-602) прекратил напълно конфронтацията с България (доколкото все още я е имало след властването на Анастасий І /491-518/), като сключил договор за обща отбрана срещу Авария, част от Готите* и появилите се през последните десетилетия големи и независими славянски орди (такива Славянски* военни отряди вер. били следствие на естествения етнически прираст и на продължителните конфликти в региона между равни сили и при липса на изявен лидер).

Според този българо-византийски договор 10 000 българи (толкова е само войската-конница; вж Варвари*) начело с Кан Булгар* се заселили в провинциите Горна и Долна Мизия и Прибрежна Дакия, като гранична за ойкуменето на Империята войска, със статут на федерати* – т.е. на съюзници (тази армия и съпътстващите я занаятчии, коневъди, пастири и пр., заедно със семействата на всички, съставлявала българска общност от над 140 хиляди). За сключването на това споразумение, освен проблемите на Византия и безсилието й да опази СЗ си граници и земи (които са неразделна част от нея – ойкумене) от засилващата се Авария и другите пребиваващи в района племена, играе роля стабилното присъствие на С.В.Б. в района, която дори и като противник на Византия, контролира териториите до делтата на Дунав и Серет, а вер. и до Олта* и Черна*, от преди 493 г., или още от 378 г. и нач. на V в. (вж Варвари*, Аспар*).

Общите действия на С.В.Б. и Византия се изразили в победи на българо-византийските войски над Авария през 598 и 599 г. (която били заставена да признае Дунав за ! граница, т.е. за неприкостовена граница на Византия-Рим), укротяване на склавските (славянските) сдружения на север от Дунав и нов, мирен период между двете страни, който бил нарушен едва към 679-680 г., когато Аспарух* (668-695) включил в пределите на България днешна Мизия – населявана и охранявана от потомците на българите, доведени през VІ в. от двама български кана: Борис Булгар* (пр. 538-541) и Булгар /2/* (597-599 и сл.);