Интересно е да се отбележи, че Ярослав І Владимирович - Мъдри, роден през 978 г., е първият руски Велик (Главен) княз, който започнал сам да се титулува и “цар”, без да има официално право на това. В основата на този факт не може да не се виждат позициите на двете българки около него, без да забравяме и прабаба му Олга* (941-969), която вероятно е дъщеря на Българския цар Владимир І* (889-893). Едната била вероятно майка му Рогнеда* (прабаба и на Великия киевски княз Всеслав Брячиславич Полоцкий – но по произход по-скоро Половски*, род. 1044, князувал 1068-1069 г.; неговите синове носят, по реда на раждането си, имената Борис*, Глеб*, Давид*, Росволод, Роман*, Ростислав и Святослав, като съвсем не е случайно, че първи са имената от български произход, към които трябва да се прибавят Роман* и Растиц/а* – преиначено на Растислав).

Другата е втората жена – от 988 г., на Владимир І Святой* - Анна /3/*, дъщерята на Цар Петър І* (927-970), която още малка била сгодена, а може би и омъжена, за също малкия бъдещ Император Василий ІІ (976-1025), наречен, изглежда през 1014 г., Българоубиец. Тя живеела в Константинопол заедно със сестра си, която била сгодена за Константин VІІІ (976-1028). Анна, чието име е Анна Петрина Лакапина Симеонина Борисина, се смята от руските историоведи за майка на първите руски князе (РН*), които носят българските имена Борис* и Глеб* и са най-прочутите светци-воини в Русия (Борис “в светото кръщение бил Роман” - в чест на Роман Симеон* /979-997/ [КК*], който по време на неговото раждане бил Цар на България и официален покръстител на Киевска Рус. Христовото име на Глеб пък било Давид, и съвпадало с името на най-големият от братята на Самуил* /997-1014/, който наследил титлата на баща си Никола като комит на областта и оглавявал - до смъртта си през 976 г. /вж. Влах*/, антивизантийската коалиция на българските аристократи по време на пленничеството на Борис ІІ* и на Роман Симеон*).

Всъщност, обаче, майка на Киевските принцове Борис и Глеб* е тъй наречената Болгариня* – “Българката”, “Българската принцеса”, която е дъщеря на Волжко-Българския върховен кан Тимар Мумин* (981-1004), наричан и Баджанак* (Печенег*), защото майка му била Печенегска княгиня; Тимар Мумин е от рода Дуло и е син на Върховния кан Мохамед (943-976), който е син на Върховния кан Микаил Балтавар (930-943), който е син на Кана на Болгар Алмъш* (895-925). Болгариня е спомената в хрониката от ХІІІ век с в.-бълг. име-епитет Бозак или Бозок (Б-з-к [ﺒﺰﮏ] или Б-о-з-о-к [ﺒﺎﺰﺍﮏ]) – “Господарката, Владетелката” (ДТ*), и от 981 (6489) година е омъжена за Киевския княз Владимир І “Святой” (978/980-1014). Братята на баща й, т.е. чичовците на Бозок, са върховни владетели на могъщата Волжка България* до след 1021 г., и тя имала силна подкрепа в тяхно лице;

При това и бащата на Борис* и Глеб* – Владимир І Святой*, син на Святослав І*, също носи българско име (вж. Владимир*) и е българин по майка, а и внук на българката Олга* (Велика княгиня на Киевска Рус 941-969; майката на Святослав І /942-972/). Така прякото основание за своето “венчаване за царството” и официалното приемане на титлата “цар” от Иван ІV Грозни (1533-1584; род. 1530) на 16 януари 1547 г., била не само кръвта на баба му – Зоя-София Асенина* (1472-1503), която е от българския царски род Асен (вж. Асеневци*), а и по-древната българска царска кръвна линия у руските архонти, донесена от Олга* - дъщеря на Цар Владимир І* (889-893), и от Анна* – дъщерята на Цар Петър І* (927-970), и идваща от Симеон І*, Борис І* и Крум*, и явно от Авитохол* (153-?) и рода Дуло*. При това точно българската царска линия прави лигитимен както княжеския, така и царския статут на руските владетели – въпрос, на който трябва да се обърне специално внимание;

От направената тук кратка ретроспекция се вижда, че в др.-руските документи няма и бегла представа за действителното основаване на Киев* и за неговите основатели (вж. Самбатис*); дори и да е имало такива данни, то те били заличени най-късно при редактирането от ХVІ век, който текст всъщност е достигнал до наши дни. Цялата визия за миналото на Киев се свежда до неговото изграждане от някакви съвсем митични предци – Кий*, Шчек, Хорив* и сестра им Лебед*, за които се внушава, че са родоначалници на славяноруснаците.

В допълнение, още от ХІХ век – та до ден днешен, руските историографи – както официозните, така и подведените – под прякото давление на Руската и Съветската върховни власти (вж. Панславизъм*) всячески се стремят да премълчат и заличат българското начало и българското основополагащо и съпътстващо присъствие в Киевската др.-славяноруско-украинска и Московско-славяноруската култура и история (включително и чрез активно стимулиране на съседните на българите новосъздадени през ХІХ и ХХ в. държави и народи, които са политически сътворени в населените с българи земи, да новосътворяват своя преекспонирана “национално”-държавна култура и история, като обсебват българската култура и история; само дето от идеолозите и изпълнителите на това безумно дело не се съзнава непреодолимото противоречие, че българската култура е твърде специфична, компактна и хармонична, и много по-древна от времето на съвсем скорошното им и наукоидно формиране като държави и народи). При това ясно е изразена тенденцията за неглижиране и ибягване на всичко, което не създава някакъв положителен и мегаломански образ на Руската върховна властова групичка и на държавата-империя Русия или Россия. А в съчетанието си, тези две целенасочени стремления на Руската власт, доведоха до наличието на една напълно фалшива грандоманска история на империята Русия, в която съставните народи на практика нямат никакво минало, настояще и бъдеще, и която е обградена по границите си от страни с умишлено пренебрежително минимизирани параметри, история и култури};

***

Заселили се трайно в долините между Карпатите и Виена още от времето на инвазията на Реан* (488-521/25), голяма част от българите в Сулу* – Панония, Чехо-Моравия и пр. (Панонските българи*, които вер. още от V в. обитавали тази област), останали да живеят по тези земи завинаги и през вековете се вплели в общностите, създадени на З. и СЗ от Карпатите. Същевременно през 658 г. от там, заедно със Самбат*, тръгнали разноетнически маси, които се установили в областта около Киев, в т.ч. и Панонски българи. Те, както и аристокрацията им, се включват в обществото на Дулебия*, станало по-късно база за формирането на по-големи и малки държавни образувания от долината на Десна* до И. Карпати и Полша. В същото време границите на България към 658 г. продължавали да стигат до към Висла и Варта*; не случайно точно по поречието на Висла през ІХ в. покръствали Кирил и Методий*, а български епископии имало до 996 г. във Вроцлав и Краков, както и в Прага до 993 година. В своето време Крум* (>796-814 или 797-814) отново включил в България областта Панония и земите на склавите североизточно от нея, владени след 499 г. от Реан* (по-късно и от аварите). В част от тях Симеон І* (893-927) настанил унгарците към 894-900 г., а други райони влезли по-късно в тепърва създаващите се славянски княжества.

[За да се ориентираме по-точно в ситуацията през ІХ и Х век в Източна Европа, тоест в земите на изток от границата на Свещената Римо-Германската империя (800-1806), ще проследим някои показателни факти. Първият легендарен Полски княз е Пяст (842-861), но за основател на новопоявилата се Полша се смята Мечислав или Мешко І (960-992); за първи княз на Моравия* се смята Моймир (?-840), а на Великоморавия* – Ростислав или Растица* (840-870); първият Княз на Бохемия (Чехия) е Боривой или Борживой (857-895); първият руски, но всъщност варягски* (скандинавски) Киевски княз според руската историография е Олег* (882-912) или Игор (912-945), но на практика това е Святослав І* (ок. 960-972) или даже Владимир І Святой* (980-1014).

Появата на Великоморавия и Бохемия (Чехия) като автономни субекти – съответно към и след 855 г. и 857 г., говори преди всичко за равновесието на силите на България и на Римо-германската империя в граничната полоса между двете държави при управлението на Борис І Михаил* (837/852-914) и на Людвиг І Германски (843-876), и по-точно след войната между “франките” (германците) и българите през 852 година. В същото време късната поява на Полша (960), успоредно с видимия стремеж за разширяване на Киевското княжество на юг и изток около 964-968 г. при Святослав І* (род. 942, княз 945-972, син на Олга* /941-969/), показва, че териториите на тези княжества вече са се откъснали или правят опити да се откъснат от пряката власт на Българския цар (император). Същевременно Българската православна христова църква (БПЦ) имала епископии в Прага до 993 г., а във Вроцлав и Краков до 996 г. (областите на Краков и Вроцлав влизат в Полша през 999 г.), като успоредно с това от 988 (990) г. основала и управлявала насетне четирите епископии на Руската Киевска православна християнска църква, в която всички духовници – от епископите и свещениците до дяците, псалтите и учителите-черноризци, включително и деловодителите в княжеската канцелария и в държавната Киевско-русийска администрация, били българи (вж. ПВ*)];

Ето как волжко-българският хронист Гази-Барадж описва в своята хроника (създадена в периода 1229-1246 г.) събитията в България от към VІ до Х-ХІІІ век. Преди всичко авторът иска да определи кога ислямската Волжка България* се е отделила като самостоятелен политически субект, което всъщност е тема, преминаваща през целия му труд:

“... Някои твърдят, че Българската държава - Ак Булгар Йорти (Ак: “изток”, т.е. “Източна Българска Даржава”, но тук става въпрос за единната Стара Велика България*) - била образувана от бащата на Курбат (Кубрат* /605-665/) - Албури (Гостун* /603-605/, убит през 618 г.), в 605 година, други – [че била образувана] от Бу-Юрган (Бат Оркан* /602-603/, брат на Гостун*) или Курбат в 618 г., трети - от Курбат в 619 година. Аз четох в “Историята на Шамс”, че Улуг Булгар Йортъ (“Великата Българска Държава” – т.е. Стара Велика България*, и след периодите Авитохол* /153-453/ и Ирник* /453-603/) е била образувана от Албури (Гостун*) в 603 година и считам това сведение за най-вярно...” (ДТ*, с. 315; “Йортъ” е “Държавата”, “Булгар Йортъ” = “Българска държава”, а “Улуг-Булгар” в хрониката е името и на Дунавска България – факт, който само потвърждава, че Аспарух не образува някаква нова държава през 679-680 година).

Това сведение проследява последователността на събитията след така наречените периоди на Авитохол (153-453) и Ирник* (453-602), във времето от (!) 602 до 619 г., които се известни и от други източници и ще припомним по-долу.

Албури - Гостун* е младшият брат на Бат Оркан* (602-603) [Бат Оркан е именуван и “Арбуга Юрган”, т.е. Арбуга Оркан, като Арбуга е от корена Ар-* (Хар*) + наставката -ба-: “върховенстващ” (Арба-) + -га: “имащ, притежаващ”, и то може би е синонимно название на Ор-кан, което е от корена Ар-* = вин. п., зв. п. Ор- + титлата “кан”]. Баща им – Българският кан Тубджак, “управлявал 15 години” (587-602). Той е син на Боян-Челбир (Челебир, в писаната през ХІІІ в. история, е може би тюркизирания превод на титлата на Боян; и синовете на емира Баязид /1389-1402/ “българските извори наричат” с епитета-сан Челеби /ББ*, с. 493/; тоест думата Челбир, Челебир е др.-българска и следва да се свърже с Чело*, Челен, Челник, а наставката Ба* е със значението “върховенстващ”, докато окончанието “ра” се отнася към цялата дума, превръщайки я според българските езикови закони в съществително: срв. др.-бълг. родово нарицателно Чакар и личното име Чакарар, а също Врата* и Вратар: “охранител на портата”).

Кан Тубджак (587-602) “оставил на своя старши син Бу-Юрган (Бат Оркан*, Арбуга Оркан) обширна  държава, от Учулы (Карпатите) до река Аксу (най-вер. Сулак* или друга още по-източна река; Аксу, според Волгобългарския език* на хрониката, е от Ак-: “изток, източен”, срв. авест. axšaēna: “тъмен; източен; зора, изгрев”, и от Су: “река”, авест. sūra-: “силен, могъщ”), и от Кук-Куян-тау (Киевските възвишения с крепостта Аскал*) до Джалдъ (Крим*)”.

Т.е. тези земи, които управлявал и Кубрат* (605-665), са владени от България и в края на VІ век, и по-рано - от времето преди заселването на Аварите* в Панония и околните територии към 566-567 г. При това Дербент* на брега на Каспийско море* (дн. Дербент, Дагестан), е влизал в територията на Стара Велика България поне до 652 г., когато е завладян от арабите. В хрониката се съобщава, че още Кан Алип-би, т.е. Алавив*, Алатей (378 - сл. 420), което съвпада с владетелското име Албури, носено от Гостун* (603-605), е владеел земите, наречени по-късно Азърбайджан, а също, че в тези територии управлявал Аспарух* (668-699) преди да се премести “на страната на Дунав” през 668 г. Така сведенията потвърждават, че източните граници на Стара Велика България стигали до Каспийското крайбрежие на Голям Кавказ. Точно нам се намират и големите български градове-крепости Булгар-Балк*, Вабандар* и Самандар*.

Гази-Барадж ни съобщава причината за отстраняването на Бат-Оркан*: след едно неуспешно за аварите* нападение над византийски град, в което участвали анчийци* и българи (като анчийците са български васали), Аварския хакан обвинил за разгрома на аварските войски Кан Оркан. Военната офанзива станала вер. в края на 602 или през първите месеци на 603 година. Хаканът успял да организира и осъществи преврат в България, при който на престола бил поставен младшия син на Тубджак, наричан Албури = Гостун* (603-605).

Отстраненият от престола Кан Оркан* се оттеглил с войските си в Крим, където за кратко преминал на византийска служба - т.е. сключил договор с Византия, чрез който си осигурил византийска защита срещу своите врагове - аварите. “Неговото пребиваване на византийска служба било кратко, защото властта на Аварския хакан скоро след поражението (заради което бил отстранен Оркан) се разклатила и той (Оркан) можал да се завърне при любимата си река Буга-Идель (Южен Буг). Самият Балтавар* (Кан Оркан) станувал между реките Бурат (Прут*) и Буга-Идель (Южен Буг), а резиденцията му била в крепостта Кашан (дн. Кишинев). Старшият син на Албури (Гостун* /603-605/) - Курбат (Кубрат* /605-665/), станувал тогава между сакланската (българската) крепост Аскал* (Киев*) на Бури-чай (елин. Бористенес, дн. Днепър*) и крепостта Харька* (Харка: “цитаделата”) на Аксу (в случая Аксу - “източна река”, вер. Сулак* или Самур*, е именувана спрямо апанажните владения на Кубрат, защото иначе Гази-Барадж използва името Харка при Кичи-Шир, Донец* е Кичи-Шир: “Малък Дон”, докато Дон* е Шир, и Дяу-Шир: “Велики Дон”, от др.-бълг., в.-бълг. Дяу: “велик, грамаден; дев, дива, алп*, езически дух”, срв. Дявол*), а резиденцията му била крепостта Балтавар* (дн. Полтава, Украина)” (ДТ*, с. 16);

Тези сведения се отнасят за времето след 603 г. и преди възкачването на Кубрат* през 605 г., месец “вечем” (ІІІ-ти месец, т.е. месец май). От текста се вижда, че Балтавар (дн. Полтава) е резиденция на Кубрат в средищната област на Държавата, защото в югоизточната област той по-късно поставил да управлява Аспарух*, а пък брат си Самбат* в северозападната част или в цяла Западна България – от Киев и Днепър на запад, удостоявайки го със Западно-Българската корона. Именно Западна България управлявал и баща му Гостун (603-618) до смъртта си през 618 г., а същевременно като “наместник същ” заемал и престола на Източна България от 603 до 605 г., до възкачването там на сина му Кубрат в 605 година. От това следва изводът, че епохите Авитохол* (153-453) и Ирник* (453-603) са общи за двете части на България, а Именника* проследява поименно върховените канове в България от наместничеството на Гостун (Албури) насетне, от когото започва нов династичен клан на рода Дуло;

***