Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.03.2020 16:52 - СТАРА ВЕЛИКА БЪЛАРИЯ = СТАРАТА ИМПЕРИЯ БЪЛГАРИЯ (Хазрия и Хазарската мисия на св. Кирип и Методий - 2)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 313 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Като оставим настрана факта, че в текста за славянорусите се ползва късния етноним “руси, руснаци”, ще отбележим ситуацията, че “руските князе владеят хазарите” в момента на писането на хрониката. Обаче знаем, че от 966 г. Хазарският хакан Иосиф ІІ Уз-бек (944-966



Гласувай:
1



1. dichodichev1 - История на Българите
09.03.2020 16:54
Като оставим настрана факта, че в текста за славянорусите (Московитите) се ползва късния етноним “руси, руснаци”, ще отбележим ситуацията, че “руските князе владеят хазарите” в момента на писането на хрониката. Обаче знаем, че от 966 г. Хазарският хакан Иосиф ІІ Уз-бек (944-966<) е принуден да напусне страната си, а от 969 г. обширната Хазария е заличена като държава и нейните земи и население са включени всецяло в границите на Волжка България*. След това там нахлули към средата на ХІІІ в. татарите и на свой ред станали властници на хазарските земи и тамошното население. Едва Московското княжество, при третия си независим от Татарската Орда властител – Иван ІV Грозни (1533-1584; Иван IV едва ли е независим от Татарите - срв., че на бойния му шлем 1547-1584 г. стои 7-кратен надпис на арабски "Аллах Мохамед"), чак след като в 1552 г. московските войски случили да завземат волжко-българския град Казан* и в периода до 1570 г. да наложат трайно властта си в тази част на Казанска област, наречена неслучайно в руската битност Казанско царство* (вж. Волго-Българските владетели*); чак след като завладяват Казан и отблъскват волжко-българските сили от там, руснаците (московитите) започнали да съсредоточат войски към района около делтата на Волга и източно от нея, да изтласкват или подчиняват татарите и да окупират хазарските територии, подчинявайки към 1556 г. Астраханското царство – дадено по-късно за личен апанаж на Борис Годунов* (1581-1605, род. 1552), а според друг поглед на руско-съветските историци от ХХ век към сабитията – “в 1556 г. било ликвидирано и Астраханското ханство” (РН*, с. 155).
От хронологията на фактите, свързани с подчиняването на хазарските земи от славянорусите и в контекста на съпътстващите събития в Московия от периода до 1580-1590 г., излиза, че “Повестта” е компилирана и редактирана (редуцирана) след 1556 г., а най-вероятно дори и след 1570 година.
На такъв извод навежда и друг текст в руското историческо произведение, пряко свързан с цитираният по-горе: “И след тези братя (Кий, Шчек и Хорив, които уж построили Киев) започнал родът им да държи княженето у поляните (т.е. аланите /ДТ*/, които са саклани*; в.-бълг. Танг-Алан: “Каменна Поляна”, “алани” = “поляни”, ДТ* - с. 13), а у древляните имало свое князуване, а у драговичите свое, а у славяните (словените*) в Новгород свое, а друго [княжение имали] на река Полота, където са полочаните. От тези последните произлезли кривичите, живеещи във връхната част (изворите и най-горното течение) на Волга, и във връхната Двина, и във връхния Днепър, техния град е Смоленск* (в.-бълг. Шамлин*, основан в 816 г. /ДТ*/); именно там седят кривичите. От тях именно произхождат северяните (всъщност северяни или себери* са угри*, част от които създават т.н. кривичи; всъщост Смоленск* е изграден от анчийците*, а населението на близкия Любеч* и областта е именувано древляни, вж. Мал*).
А на Белоезеро седят весите, а на Ростовското езеро – мерите, а на Клешчино езеро (рус. Клещ: “кърлеж”) също мерите. А по река Ока* - там, където тя се влива във Волга – са муромите, говорещи на свой език, и черемисите – са говорещи на свой език, и мордва – са говорещи на своя език. Ето само кой говори по славянски (словенски) в Рус: поляни, древляни, новгородци, плочани, дреговичи, северяни (угри*, т.е. тези угри са усвоили словенския, но това не е родния им език), бужани – наречени така, защото седяли по [река] Буг, а след това почнали да се наричат волиняни (т.е. включва се и Западен Буг в ЮИ Полша, вж. Галичко-Волинско княжество*). А ето другите народи, даващи данък на Рус: чуди, мери, веси, муром, черемиси, мордва, перм, печьора, ямь, литва, зимигола, корсь, нарва, ливи (ливонци) – тези говорят на свои езици, те са от коляното на [Ноевият син] Иафет и живеят в северните страни.” (ПВ*; Синовете на Ной* са Сим, Хам и Иафет, а българите са Симити*, докато славяните /склавините/ или венедите по територия и род са наследници на Иафет. Обаче в руската хроника, въпреки че “Волга … тече на изток в частта Симова”, се причислява към Иафет изненадващо и Мидия*, която е свързана с Древните българи*, а също Кавказка Албания (в Кавказ) и всички територии, населявани от българите в Европа, като при това се споменават “волохи”-те – т.е. влахите*, но пък никъде не се посочват българите. Видимо следва да се сложи равенство между “влахи” (вълахи, т.е. влъхви*) и българи; още повече, че това сведение от уводната част на хрониката, отнасящо се за деленето на Земята между Сим, Хам и Иафет, независимо кога е включено в “Повестта”, следва да е записано не по-рано от ХІІ век, когато Унгария включвала Трансилвания – срв. текста: “до Понтийското (Черно) море на север: Дунав, Днепър, Кафкасинските (Карпатските) планини, тоест Венгерските (Унгарските) [планини], а от там до Днепър и прочие реки: Десна*, Припят, Двина* …” (ПВ*).
За цитираният по-горе текст следва да се кажат поне още две неща.
Първо. За споменатите племена, които говорят “словенски*” (а не славянски) – т.е. говорят словесно или разбираемо, не може да се твърди, че са част от Московската държава. Същевременно може да се направи изводът, че вече е минало достатъчно време след усядането им по бреговете на Десна* и съответно продължително сродяване със съседите, за да може северяните – т.е. себери* или угри*, да променят своя език до такава степен спрямо този на околните племена, че да бъдат приемани като сродно говорящи.
При това към говорещите “словенски” са причислени т.н. “бужани”, а те са явно живеещите край Южен Буг (а не по Западен Буг) – вероятно по притоците му в горното и средното течение, които са много далече от Московия и извън властта на Москва поне до втората половина на ХVІІ век. Затова хронистът, назовавайки “бужаните”, в случая може би има предвид някаква прото-Украинска териториална общност от племена, съвпадаща със западната част на т.н. Дулеби* и с географското название Сама-тера* в картата от 1448 г. А това са земите по горен и среден Южен Буг, чието поречие, разчленено на множество долове (вж. Дол*), обхваща голяма територия и съвпада с т.н. Подолие, като включват и териториите на северозапад до Буг (Западен Буг*) и горна Висла, където са днешните градове Брест, Бяла-Подляска, Люблин (Червен*), Демблин (Дъблин) и пр. [едва на 1 окт. 1653 г., когато Московски цар е 24-годишният Алексей Михаилович Романов (1645-1676, род. 1629), Земският събор в Москва* взел решение за съединяване на Московия с Украина и изпраща там посолство с болярина Бутурлин (срв. Батър*), а на 8 ян. 1654 г. Радата в Преслав или Переслав (рус. Переяславл, укр. Pereiaslaw), под водачеството на Хетмана си – около 58-годишния Богдан Хмелницки (1648-16571 род. ок. 1595), се изказала за присъединяване на Украина към Москва за общи военни действия срещу Полшо-Литовия; едва след тържественото обявяване на съединението се появило нарицателното за Украина име Малорусия*, а после и съответното Великорусия за Московия, и започнала войната с Полско-Литовското кралство, като първия завладян от украино-московците град бил Смоленск* (РН* - с. 199); това показва, че до 1654-1655 г. Смоленск не може да се приема за “руски” и “руско-московски” град].
Второ. Изброените народи, плащащи данък на Русия или Московска Рус, всред които са чуди, нарва, ливи (ливонци) и литва (литовци), можели да бъдат данъкоплатци на Московия* едва след т.н. Ливонска война на Иван ІV Грозни (1533-1584); или дори след разгромяването на Новгород от Ивановите опричники през 1570 г. и втвърдяването на Московските позиции в тази част на Балтийския район при Полско-Московските преговори за наследяването на Полския трон през 1572-1577 г. и поставянето на Седмоградския (Трансилванския) войвода Стефан Батори* (1533-1586) за Полско-Литовски крал (1577-1586), който бил подкрепен през септември 1575 г. и с 12-хиляден корпус от Османския султан Мурад І (1574-1595). При това Господарстващият в Москва владетел Иван ІV се чувствал сигурен в казания северозападен район, откъдето подържал връзката си с Британия – “при Вологда той построил кораби, баржи, занесъл там богатства и смятал: когато настъпи часът [да бяга от Русия], ще се спусне по Двина надолу, на път към Англия” (РН*).
В руската “Повест” има и други улики, че текста е компилиран, частично редактиран (редуциран) и променян към края на ХVІ в., когато на Иван ІV Грозни му бил необходим нордически произход, което да му дава повече основания да се ожени за английска принцеса (по този повод в др.-руските хпонологически текстове Киевския княз и българин Угър-Лъчин* става скандинавец и Игор Рюрикович, а от там и всички негови наследници са скандинавци и Рюриковичи, та чак до Иван ІV Грозни, който също станал Рюрикович, т.е. норманин, варяг*). Съответно ничия нужда за промяна на текста не е имало след Иван ІV поне до укрепването на властта на Московския владетел спрямо тази на болярството, което станало чак към края на ХVІІ век. Няма обаче и факти, които да говорят, че в хрониката има намеса през втората половина на ХVІІ или началото на ХVІІІ век. Затова вмешателството се ограничава от времето, когато Московия можела да взема данъци от “хазарите” – т.е. от живеещите в “Хазарските земи”, и така нареченото “Смутно време”, което започнало към края на властването на Борис Годунав* (1584/1598-1605) и се характеризирало със силната и анархистична власт на болярите – появили се като висша прослойка в младата Московска държава към началото на ХVІ век (вж. Волжко-Българските владетели*).
Московска Рус, създаваща се като същинска държава в периода 1472-1505 г., никога на се е срещала в историята си с Хазария, която прекратила съществуването си в 969 г. (Киевското княжество има взимане-даване с Хазария по времето на Святослав І* /965-972/ само за една до две години, като при нападенията си киевчаните взимат плячка от хазарите, но не и данък, вж. Борис /5/*). Но Хазарските земи могат да се съвместят с тези на покореното през 1576 г. Астраханско ханство, защото именно в делтата на Волга се намирала Хазарската столица Итил*, а значи и данъка от Астраханската област е еднозначен с данък от хазарите. Същевременно няма данни, че на Борис Годунав* някога му е трябвал нордически произход и няма сведения той да е търсил такъв. Затова можем да поставим като крайна дата за изпълнение на подобна поръчкова преработка на хроникалния текст смъртта на Иван ІV Грозни. А знаем, че влечението на Московския властител към Английските принцеси имало траен характер. Още след смъртта на първата му съпруга Анастасия през 1560 г., Иван ІV поискал да се ожени за Английската кралица Елизабет І (1558-1603) и го направил по такъв груб начин, че Кралицата прекратила всякакви дипломатически и търговски отношения на Англия с Московия за цели 5 години. Желанието на монарха въобще не стихнало през следващите десетилетия и изглежда се превърнало в мания към всичко английско; дори при последната си женитба през 1580 г. Иван ІV търсел брак с англичанка – затова той скоро прогонил 7-та си съпруга Мария Нагой с новородения си син Дмитрий, планувайки поредния свой брак с племенница на английския крал, дъщеря на лорд Хенри – Мери Хастингс (РН*);
ХАЗАРСКА МИСИЯ – мисията на Константин-Кирил Философ (826-869) и на брат му Методий (815-885) в Хазария* през 859-860 г., като двамата от 855 г. участвали в Брегалнишката мисия*; още по-рано, през 850 г., когато Константин Философ бил само на 24 години, той бил изпратен от 10-годишния Михаил ІІІ (842/856-867), а по-точно от майка му – 35-годишната властваща Императрица-майка Теодора ІІ (842-856, род. 815), на тъй наречената Сарацинска (Арабска) мисия (850 г.);
Хазарската мисията, която започнала през 859 г., била по искане на Българския принц Илияс (Ильяс) – който е Хазарски бек (842-870) и пълновластен господар на Хазария* (673-969); тогава Хазарски хакан бил младия Исхак (858-895), поставен на трона от всесилния Илияс. През 858 г. принц Илияс, уж от името на Хазарския хакан Исхак, изпратил свои емисари при 18-годишния Византийски император Михаил ІІІ (856-867, роден януари 840 г.), вероятно добре знаейки, че всъщност Византия е управлявана от чичо му Варда (856-866, вж. Мамекоян*). Пратениците на Илияс носели искане да бъде изпратен в Хазария* специалист по християнска религия, който да се пребори в споровете с еврейските и сарацинските (арабските, мохамеданските) богослови, и при условие, че ги победи, Хазарите да приемат християнството от Византия (едва ли може да се приеме за случайност, че това искане е направено в момента, когато и огромната единна България, простираща се от Германия до Хазария и планината Урал, се готви активно да приеме християнството).
Този акт, предприет от Илияс и Хазарския хакан Исхак, формално показва, че към това време в Хазария все още не бил решен окончателно въпроса с въвеждането на единна религия в цялата държава, в която и без това живеели хора от различни религиозни изповедания.
Изглежда, обаче, в случаят става въпрос за някаква друга политическа игра. Защото Илияс е българин от рода Дуло и принц от Българската владетелска династия. А и дошлият по негово искане българин и български виш аристократ Константин Философ минал през българските земи на Крим* и по река Дон, а от Хазарската столица Итил* се спуснали до Дербент*, който до 652 г. е български град, като земите от Волга до Дербент и през Х век са населени с българи, включително и отстоящия само на 100-тина километра северно от Дербент град Самандар*. Същевременно въпросът за единна държавна религия никога не бил решен в Хазария, която около век по-късно – през 969 г., била изцяло погълната от Волжка България* и завинаги престанала да съществува (въпреки Азербайджан или Хаз&#226;р-байджан); вж. Кирил и Методий*; Микаил Бащу* (Илияс*);
В житието на Констонтин-Кирил Философ (826-869), написано от Климент Охридски* през ІХ век, има доста данни за Хазарската мисия от 858-859 година. При това е съвсем възможно българския велможа Климент Охридски* (ок. 840-916) – ученик и участник в Брегалнишката мисия*, която започнала още през 855 г. – да е взел лично участие в свитата на Константин Философ и Методий по време на Хазарската мисия, като безспорно е събрал множество сведения от други участници в нея. Тук цитираме част от осъвременения и съкратен текст на житието, отнасящ се за мисията в Хазария през 858-859 г., като прибавяме и някои съществени уточнения:
“От хазарите* пристигнаха [през втората половина на 858 г.] при Царя (Византийския император Михаил ІІІ /856-867, род. януари 840/) пратеници, говорейки: “Отначало (изначално) ние знаем Единаго Бога (Ахурамазда*, наричан след ІІІ в. с редуцираната тюркизирана форма Ормазд; или Тангра*, тюрк. Тенгри), който е над всички, и Нему се кланяме на Изток (към масива Имеон* и връх Кан-Тангра*), ала като [в единство с това] пазим и други наши срамотни (номадски) обичаи. Обаче евреите (яхудите) ни подучват да възприемем тяхната вяра и служба, а сарацините (арабите, мюсюлманите) ни теглят към своята вяра, като ни обещават мир [с Хазария*] и много дарове, казвайки: “От верите на всички народи, нашата вяра е най-добра”. Поради това, тачейки старата дружба и обич [между Хазария и Византия], изпращаме пратеници при вас, понеже сте голям народ, владеете царството [си] от Бога. И като искаме вашия съвет, молим от вас [да ни изпратите] учен мъж, та и ние да възприемем вашата вяра, ако [той успее да] обори евреите и сарацините”.
Тогава Царят (18-годишният Михаил ІІІ /856-867/, който бил под контрола на чичо си Варда – от българския род Мамекоян*), като подири Философа (Мъдреца) и го намери [и извика в Цариград], обясни му молбата на хазарите, говорейки:
“Философе (Мъдрецо), иди при тези люде (хазарите*) и им обясни въпроса за Света Троица с Нейна помощ, защото никой друг [на света] не може да извърши това достойно!”.
“Ако заповядаш, господарю – отвърна Философът – на такава работа с радост ще отида пеш и бос, и без всичко, що Господ не е позволявал на учениците си да носят”.
А Царят му отвърна:
“Добре ми забелязваш (ми обръщаш внимание), но [би могъл да отидеш пеш и бос, и без всичко…] ако беше пожелал доброволно да извършиш това дело. Ала като имаш предвид честта и властта на Царя [на Рим (Византия)], иди славно с царска помощ (мощ и превилегии; с императорски пълномощия и свита)!”.
И той (Константин Философ) веднага се упъти [нататък]. И когато дойде (пристигна) в Херсон (главния византийски град в Крим*, до който стигнал от Константинопол с кораб), тук изучи еврейския (? хазарския) език и книжнина, като преведе [от елински на хазарски] осемте части на граматиката и поради това обогати своя разум (ум*, знание).
Тук (в Херсон) живееше някой самарянин (жител на града и областта Самария, между Галилея на север, р. Йордан на изток, Юдея на юг и Средиземно море на запад /СТР*/; обаче Самар означава и Шумер* /ДТ*/; в.-българския град Самара* е основан чак в 912 г. /ДТ*/), и когато идваше [при Константин Философ], той се припираше с него. Той донесе самарянски книги и му ги показа. Като ги измоли от него, Философът (Мъдрецът) се затвори в жилището си и се предаде на молитва (и проучвания). След като прие от Бога просветление, започна да чете книгите безпогрешно. А като видя това, самарянинът възкликна със силен глас и рече: “Наистина, които вярват в Христа*, скоро приемат Свети Дух и благодатта Му!”. И неговият син веднага се покръсти, а след него – и той самият.
Тук (в Херсон) Философът намери евангелие и псалтир, написани с (у)роски (уроски, урошки, уруски, урски) букви, и намери човек, говорещ на този език [по това време “руснаци” няма, етнонима руси* означава само “скандинавци” (ФА*); християнски книги в района на свой език имат и могат до имат и скандинавците – варяги*, руси*, и арменците – арци, урци* от Кавказ, и арбанци (албанци) или осетинци – урци от Кавказка Арбана или Албания, и грузинците – също наричани урци и живеещи в определен и ограничен планински район в Кавказ; интересен е фактът, че в Херсон и областта му нямало много хора, които да говорят този език, т.е. това не е диалект на някое от племената на Сакланите*, каквито са и Урусите* от региона на река Рос* и част от Кримското население; срв. др.-бълг. и ст.-бълг. &#905;рещ&#952;, &#905;рек©, &#905;речеш&#952;: “определен, установен; приравнен; поставен в даден анклав, обграден”, &#905;рицати, &#905;рица«: “1., прикривам, скривам; изменям, отричам се от нещо; 2., този, който определя, отрежда, посочва”, &#905;рэ&#180;ати, &#905;рэж©: “1., отрежа, отсека; 2., обрежа (според еврейския и ислямския обичай); отрежа езика някому; забраня да говори”, &#905;рэшити, &#905;рэш©: “отстраня, премахна; отвържа”, и др. (СТР*)]. И като беседва с него и усвои силата на речта [му], с оглед на своя говор отдели [в уроския език] гласните и съгласните букви. А след като се помоли Богу, бързо започна да чете [книгите на този език] и да разказва (превежда на глас и тълкува). И мнозина му се чудеха, славейки Бога.
А като чу, че Св. Климент още лежи в морето [край Крим] (става въпрос за мощите на Римския папа Св. Климент І /ок. 91 – ок. 101/), след като се помоли, Философът каза: “Вярвам в Бога и се надея на Св. Климент, че аз ще го намеря и извадя от морето”. Като убеди Архиепископа [на Херсон] Георги и се качи на кораб заедно с целия [Херсонски] клир и с благоговейни [Херсонски] граждани, той замина за мястото. Когато морето утихна добре (с добро, по Божия повеля, като вероятно с думата “утихна” се фиксира момента на морския отлив) и те пристигнаха [на мястото], започнаха да копаят, пеейки [химни и молитви за прослава на Бога] (вероятно става въпрос за много нисък и малък крайбрежен остров в морето, имащо ниво около 1,58 м под днешното, който тогава, през 859 г., при отлив се издигал на не повече от около един метър височина, а днес изцяло е под водата; през 101 г., когато починал Св. Климент, морето било с ниво около 2,61 м под днешното, а островът се издигал на значимите около 3,61 м, ±10-15 см., над морското равнище и заемал много пъти по-голяма площ). Тутакси се понесе обилно благоухание като из много кадилници. А след това се видяха (се откриха в изкопа) самите мощи [на Св. Климент І (ок. 91 – ок. 101)]. Като ги взеха (понесоха), всички граждани ги внесоха в града Херсон с голяма чест и слава, както пише в неговото “Обретение”.
А когато Хазарският воевода (бек Илияс*) излезе [из Хазария] с войска, отвред (откъм суша и море) настъпи срещу християнския град Херсон и го обкръжи. Но щом узна, Философът, без да се мае, [излезе извън стените на града и] отиде при него (българския принц и хазарски бек Илияс* /842-870/, като Константин Философ също е български принц, и двамата са от рода Дуло и си говорят на родния български, вж. Кирил и Методий*; 2., тук българската дума “воевода” се употребява със значението архонт: “военен предводител, върховен военачалник”, какъвто по статут и положение е Бека на Хазария; 3., показното настъпление на Илияс срещу Херсон изглежда е предизвикано от дълго продължилия престой на Константин там, може би поради някаква значима и останала в страни от конкретиката на текста причина, въпреки че бил повикан от Хазария и се бил запътил имемнно за там). Като се разговаря с него и му привежда поучителни слова, той го укори. И като обеща да се покръсти, воеводата (Илияс, който вече е бил християнин, преди да приеме исляма) си отиде [в Хазария], без да извърши никаква пакост на гражданите [на Херсон].А Философът се завърна обратно [в града].
[За произхода, положението и характера на принц Илияс пише Волжко-Българския кан и хронист Гази-Барадж* (втор. пол. на ХІІ в. – †1246 г.), който ползва надлежни документи от архива на владетелската канцелария:
“[Хазарският бек] Илияс, който винаги много ревностно се отнасял към Румската държава (Византия*), след тази своя победа (подчиняването на Киев* и областта му) пожелал да я съкруши така, както [съкрушил] и Кара-Булгар* (тук Кара-Булгар: “Западна България”, може да се разглежда в две значения: 1., Царство България, от която е откъснат Киев и района му; 2., областта Кара-Булгар* или Черна България*, която включва градонете Батавил* или днес Путивл, Караджар* или днес Чернигов*, и др.).
Бидейки син на стареца Тамия&#61448;н (другаде Дамия&#61448;н, Дамя&#61448;н, Д&#225;мия, Дима, владетел на Дамя-таркан* или др.-рус. Тмутаркан*, син на принц Бесерман* /759-787/ и племенник на Българския владетел Сарачин* /745/760-787/, които са синове на Българския върховен кан Севар* /727 –към 760/), който бил отровен от румците (византийците от Крим и Тмутаркан) по искане на [Хазарския бек] Буртас (ок. 821-842), той заедно с майчиното мляко всмукал в себе си притискащото самолюбие на баща си, и това го направило невероятно честолюбив и готов на всичко в името на достигането на върховната власт.
На служба на Рум (Византия, която била суверен на бащиния му град Дима-таркан* и областта му) той приел християнството, а отивайки в Хазария – исляма, за да получи поста кади (автономен върховен управник и съдия) на [населения с българи] Самандарски окръг (вж. Самандар*) [с Каспийските врати на Кавказките планини]. Нямайки възможност до направи кариера в Рум (Византия) или Кара-Булгар* (букв. Западна България, т.е. Царство България), той решил да се въздигне в Хазария и постигнал своето. [Там] мюсюлманите го обичали като свой (мюсюлманин), яхудите (юдеите, т.е. хазарите изповядващи еврейската вяра) виждали в него свой спасител (опазващ властващото им положение), а за езичницине той бил отец-благодетел (под “езичници” се имат предвид най-вече българите в Хазария, които изповядвали своята предхристиянска и предислямска традиционна древна вяра – Заратустризма* и почитта към Митра*, Мада* и Фа*; Илияс е българин и български принц, и е съвсем естествено българите в Хазария да го смятали за свой личен покровител).
Неговата борба с Рум (Византия) можела да му струва главата, затова той я водел с цялата си страстност и жестокост. Отначало (след като Константин Философ си заминал от Крим към Византия в края на 859 г. или началото на 860 г.) той причислил територията на Румската (Византийската) църква в Бащу (Киев*) към Хазарския квартал и задължил яхудските митничари (хазарските данъчни чиновници, които Илияс поставил в отделения за хазарите квартал в Киев) да взимат от нея арендна плата (поземлен данък). После в 860 година заповядал на [Киевските велможи] Джир (др.-рус. Дир) и Ас-Халиб (др.-рус. Асколд) да направят внезапно нападение срещу града Рум (Константинопол) …” (ДТ*, стр. 36)];
Ала когато [Константин Философ] си правеше молитвата през първия час [на деня], нападнаха го маджари (угри*, себери*, живеещи край р. Донец* и под зависимостта на Хазария, като явно това е станало вече по време на придвижването на Константин Философ от Херсон към Хазария), които виеха като вълци* и искаха да го убият (изразът “виеха като вълци” означава, че тези угри* не са от др.-ираноезичната културна общност и са част от групата на т.н. тюрки или турци*; вж. Вълк*). Той нито се уплаши, нито прекъсна молитвата си, а само възгласяше: “Кирие, елейсон” (“Господи, помилуй), защото бе свършил (завършил) вече службата. Като го видяха [маджарите], по Божие повеление се укротиха и започнаха да му се кланят. И след като изслушаха поучителни слова из устата му (? на какъв език), те го пустаха с цялата му дружина [да продължи пътя си].
Като се качи на [изпратен от имено на Хазарския хакан Исхак] кораб (вероятно в река Донец*, откъдето по Дон* и Волга* стигнал в столицата Итил*), Философът се упъти за Хазарската страна, [която се намира] между Меотското езеро (Азовско море, Азов*) и Каспийските врати на Кавказките планини. Хазарите (всъщност властващият бек Илияс*) пък изпратиха насреща му [да го посрещне и преведе по пътя] един лукав и пакостлив мъж, който влезе в разговор с него и му рече:
“Защо вие (християните) имате лошия обичай да поставяте на едно място цар [, който е] от друго място и от друг род? Ние поставяме [за Хазарски владетели] все от един род” (явно се има предвид властващата във Византия т.н. Аморийска или Фригийска династия, която е на Константинополския трон от 820 г., като същевременно Императрицата-майка Теодора /842-856/ със сина й Михаил ІІІ /856-867/ и управляващия й брат Варда /842-866/ са от българския род Мамекоян* ~ Мамеконян*, който е от Армения, т.е. от Арменските планински земи в М. Азия, започващи на изток от река Халис и граничещи на запад с Фригия и Пафлагония).
А Философът му отговори: “Защото и Бог вместо Саул, който в нищо не му угаждаше, избра Давид, който му угаждаше, и неговия род”.
Той (хазаринът) пак запита: “Че защо вие (християните) казвате всички притчи все по книгите, що държите в ръце? Ние пък не правим така, а като да сме погълнали всичката мъдрост [на света], изнасяме я из гърдите си (себе си), без да се гордеем с писанието (писаното) като вас”.
Философът му отвърна: “Ще ти отговоря на това. Ако срещнеш някой гол човек и той ти каже: “Имам много дрехи и злато!”, ще ли му повярваш, като виждаш, че е гол?”.
“Не!” – отговорил той (хазаринът).
“Така и аз ти казвам, т.е. така и аз не ти вярвям! Но ако си погълнал всичката мъдрост, я ни кажи, колко рода има от Адама до Мойсея и по колко години е управлявал всеки род?” – рече Философът.
Като не можа да му отговори на това, лукавият хазарин замлъкна.
Когато Философът пристигна [с кораба] там (в Хазарската столица Итил*, в горната част на делтата на Волга, към края на май и първата половина на юни 859 г., когато пролетното пълноводие е отминало и реките са по-спокойни) и щяха да седнат на [тържествен] обед у [Хазарския] хакан [Исхак] (858-895; там безспорно присъствал и истинския управник на Хазария – българския принц Илияс* /842-870/), запитаха го:
“Какъв е твоят сан, та да те поставим на съответното място [на хакановата трапеза]?” (въпросът на хазарите за статуквото на Константин Философ е на пръв поглед съвсем неуместен, защото го задават на Предводителя на височайшата делегация на Византийския император, който е изпратен при тях с възможно най-високите пълномощия и привилегии; всъщност, обаче, хазарите и главно принц Илияс* /842-870/, знаейки българския му виш велможки произход, го провокират с искане да получат неговия конкретен отговор за аристократичния му български статус, имащ по-голяма тежест в Хазарската държава, а същевременно и значение както за политическите отношения със съседната България – която още не била приела официално християнството, така и за взаимодействието с българските родове във Византия).
А той (33-годишният Константин Философ) каза:
“Имах дядо, много славен и велик, който седеше близо до Царя [на България]. Когато отхвърли доброволно отдадената му почест, той биде изгонен в чужда земя (във Византия), [където семейството му] осиромаша и там ме роди. При все, че дирех някогашната си дядовска чест, аз не можах да я постигна, защото съм Адамов втук!”.
“Достойно и право (истината) казваш, гостенино!” – отвъртаха му те. Оттогава [хазарските велможи] най-вече започнаха да му отдават [върховна] почит.
[Още в началните пасажи на житието, отнасящи се за годините на обучението на Константин Философ в периода след януари 842 г. и до 849 г. – преди Сарацинската мисия (850 г.), авторът Климент Охридски* (886-916, род. ок. 840) за първи път е отбелязал активното отношение на младия мъж към “прадядовската си чест и богатство”. Ето самият текст:
“Живеейки в [духовна и физическа] чистота, колкото повече [Константин] угаждаше Богу, толкова по-любим ставаше на всички. А Логотетът (“Министърът”, явно Главният министър, вероятно регента Варда /842 – 21, ІV, 866/ от българския род Мамекоян* от Малоазийската част на Армения, брат на властващата императрица-майка Теодора /842-856/ и чичо на сина й Михаил ІІІ /19, І, 840 – 23, ІХ, 867/; тоест, тук отново се вижда българска връзка в отношенията между Константин Философ и рода Мамекоян*), който му отдаваше всякаква достойна почит, му прадлагаше много злато, обаче той не приемаше.
А еднъж [Логотетът] му каза: “Отколе твоята хубост и мъдрост ме заставят извънредно много да те обичам. Имам кръщелница, която аз извадих от купела: красива, богата и от добър и знатен род; ако искаш, да ти я дам за съпруга (този факт сам по себе си показва, че Константин има виш аристократичен български произход, защото иначе въобще не би могло да става въпрос за брак между него и високопоставена знатна девойка). Сега (т.е. ако, и след като се съгласи да се ожени за кръщелницата на Логотета) [по мое (на Логотета) искане] ще получиш от Царя (малолетния Михаил ІІІ, който щял да стане 9-годишен чак през 849 г.) голяма чест и [византийска] княжеска (патрицианска) титла, а очаквай и нещо повече. Наскоро и военачалник ще станеш!” (според античната традиция, която се ползвала и през ранното средновековие в аристократичните среди, на война мъжът можел да отиде след като е женен, има деца – свои наследници, и е навършил 21 г.; вж. Дарий І*).
А Философът му отвърна:
“Наистина, дарът [който ми предлагаш] е голям за онези, които го желаят. Обаче за мене няма нищо по-хубаво от учението, чрез което, след като си обогатя ума, ще потърся прадядовската си чест и богатство”.
Като чу неговият отговор, Логотетът веднага отиде при [сестра си] Царица (= Императрица) Теодора (842-856) и й каза: “Този млад философ не обича този (земния, суетния, кариеристичния) живот, но да не го изпуснем за обществена работа. Като го подстрижем за духовник, да му дадем служба: нека бъде библиотекар при Патриарха в [патриаршеския храм] “Св. София” (т.е. секретар, завеждащ Канцеларията на Патриарха, отговарящ за явните и за секретните му документи и архиви; по това време Константинополски патриарси са Методий І /843-847/ и Игнатий /847-858/, като Императрицата-регент Теодора /842-856/ се стремяла да премахне множеството последици от иконоборството). Дано така поне да го задържим!”. Така и направиха с него [Царица Теодора, Логотетът и Патриархът].
След като прекара много малко време с тях, като отиде на Босфора (тоест извън Константинопол, на север от града), Константин тайно се скри в един манастир. Дириха го шест месеца и едва го намериха. Понеже не можаха да му наложат тази служба (на Главен библиотекар и Личен секретар на Патриарха), помолиха го да заеме учителска катедра [в школата Магнаура*] и да учи туземците и чужденците по философия, обслужван и подпомаган във всичко [от Царица Теодора, Патриарха и Логотета]. И той се съгласи на това…” (СБЛ*, стр. 50)
Всичко това станало след автономното възкачване на Теодора на 21 януари 842 г. и преди Сарацинската мисия в 850 г., а същевременно и преди Константин да стане преподавател в Магнаурата*. Много е вероятно да има връзка с навършването на пълнолетие от младия философ, като за това се приемало най-общо времето за започването или навършването на 18-тата година (през 844 г.), т.е. периода след 17-тата и до навършването на 18 години (нпр. Александър ІV Македонски /323-305/ бил убит през 305 г. пр. Хр., точно преди да навърши 18 години, когато трябвало да наследи пълноправно всичките владения на баща си Александър ІІІ Велики /356-323/);
Този “прадядо”, тоест дядото на Лъв (†840) – Константиновия баща, явно е бил известен на житиеписеца и наследствен виш български велможа Климент Охридски* (ок. 840-916), а това означава, че е бил известен и на Борис І Михаил* (ок. 819-914), и на Докс*, и на другите аристократи в България от дадения период. Велможата Лъв, когото познаваме само с елинско-византийското му име и който до 826 г. вече имал 7 живи деца, бил женен най-късно от периода 810-814 г., тоест бил роден не по-рано от началото на последното десетилетие на предишния VІІІ век. Вероятно той е бил първият син на баща си, което обаче съвсем не означава категорично, че е бил и първото му дете. Затова ще приемем само условно, че е възможно баща му – дядото на Константин Философ (826-869) и на Методий (815-885), да е бил най-малко на 19-20 години, когато се е родил сина му Лъв, а това станало не по-късно от 790-794 година.
Излиза, че в такъв случай дядото се е родил не по-късно от 770-772 г., а неговия баща – споменатия “прадядо” на Константин, се е родил не по-късно от 750-752 г., или принципно и най-общо в периода 740-751 г. и е бил в жизнената и политическата си сила между 770 и 780-790 година. Това свързва “прадядото” пряко с времено преди Крум* (787-814) – тоест, с управлението на Сабин* (761-765, 767-773), наследен от Телериг* (773-777) и после от Кардам* (777-787 или до към 795).
През дадения периода управляват четири или пет Византийски владетели. Пъри от тях е иконоборецът Константин V Копроним (18, VІ, 741 – 14, ІХ, 775), роден през юли 718 г., по време на арабската обсада на Константинопол, и обявен за съимперато на баща си през 820 година. Той е син на Българската принцеса Мария Дуло (685 – сл. 741<?, като не се знае с колко е надживяла съпруга си). Според някои изследователи тя е дъщеря на Аспарух* (637/668-699, род. към 621-623 г.), обаче изглежда е дъщеря на Тервел* (699-720, род. към 665 г.), още повече, че е известна с по-общото и същевременно конкретно и нямащо нужда от обяснение през периода на феодализма определение Мария Българска или Мария от България: “Maria von Bulgarien, Kaiserin, geb. 685”. При това следва да се отчете и фактът, че съвладетелят Крумес или бълг.-визант. Крумесис (&#922;&#961;&#965;&#956;&#949;&#963;&#953;&#962;) излязъл на сцената чак през 715-716 година.
Във връзка с живота и положението на Мария е необходимо да се знаят някои обстоятелства. Знае се, че през 705 г. между Тервел* (699-720) и Юстиниан ІІ (705-711) имало различни договорености за укрепване на съюза между България и Византия, включително и за брачни обвързвания, които се разпростирали и върху най-близките до тях благородници. А пък след 711 г. Българският велик кан Тервал, който още от 705 г. е Ромейски (Византийски) цезар (елин. кесар) и първи съвладетел на Византийския император (август), изведнъж остава единственият легитимен управник на Византия, като именно той налага на трона в Константинопол несебърския велможа Лъв ІІІ Исавър (716-740/741), с когото се поставило и началото на новата Сирийска династия (716-802).
Единодушно се приема, че още през 705 г., т.е. в 6213 г. от Сътворението, Мария Българска родила първото си дете от Лъв Исавър – дъщеря, която получила по българска традиция името Ана* или Анна* (дащерята на Борис І* е записана с именната форма Ана*). Тоест, явно има съгласие по факта, че бракът на Мария, заедно със зачеването й и раждането на Анна, станали през същата тази 705 г. сл. Хр. (6213 г.). Според др.-българският календар* годината започва от 1 март и продължава до края на февруари, в случая до края на февруари 706 г. (6214 г.). Същевременно пък византийската календарна система се дели на 15 индикта (тук конкретно става въпрос за ІV индикт), като всеки от тях започва на 1 септември и свършва през следващата слънчева година на 31 август (ИЗ*). Съчетавайки двете системи и отчитайки известните ни факти за стъпването на Юстиниан ІІ Риномет на Константинополския трон през 705 г. с решаващата помощ на Тервел, но и с подкрепата на някои византийски велможи, можем да твърдим, че дъщерята Ана или Анна се е родила след 1 септември 705 г. и до начарото на януари 706 г., или, ако случайно раждането й е отчетено по българския календар – най-късно до 28 февруари 706 година.
Мария Българска или Мария Дуло (705 – сл. 741<?, род. 685), която от 716-717 г. е Византийска императрица, има общо четри деца от съпруга си Лъв ІІІ Исавър, за които днес знаем. Тава са първородната дъщеря Анна* или Ана* (ок. 705-772), престолонаследникът и съимператор на баща си от 720 г. Константин V (741-775, род. юли 718 г.), втората дъщеря Ирина и най-малкия син Козма или Козмо (срв. формата Само* на името на Самбат* /619-676/, формата Мавро, с която се именува в печана си Мавър* /пр. 679-713</, и пр.).
Децата на Византийската августа Мария Българска, по линия на майка си, са легетимни Български принцове и принцеси от династията Дуло*. Те имали право да се възкачват на Българския престол и да предават това право на съпрузите си по време на своя брак; но по пряко родство го получавали единствено техните деца – внуци и правнуци на Мария Българска. В смисъла на този факт, следва да се преразгледа поведението на Константин V спрямо България. Защото той не само бил роднина със Сави&#61448;н* и с някои други български принцове и родове, но и самият той имал права над Българския престол. Същевременно имал и легитимното задължение да участва във вътрешните български дела и да се опитва да укрепи положението в България през настъпилите години на управленска криза. Нали така постъпвал във своето влеме и Тервел* (699-720) спрямо Византия, като укрепил императорската власт, възкачвайки на Константинополския трон Лъв ІІІ Исавър, бащата на Константин V (а после, когато след прогонването на арабите през 718 г. Лъв се възгордял и главозамаял от преекспонираните ласкателства на своите царедворци, Тервел симулирал много сериозно, че иска да го замени с друг, за да го накара да поизтрезнее и да действа по-решително в посока на Българските интереси);
Следва да се припомни, че от времевата позиция в края на VІІ и началото на VІІІ век, Българската виша аристокрация отдавна се била включила съществено във върхушката на Рим и Византия, затова Мария Българска или Мария Дуло влиза напълно хармонична в ромейското общество и не стъпва в празно пространство. Още Римският император Максимин І* (235-238, род. 173 г.), чиито владения са Долна Мизия и Онгъла* от река Олта* до Крим*, е Български принц, чиято майка е Аваба* (&#902;&#946;&#940;&#946;&#945;) – дъщерята на Българския кан Авитохол* (153 – сл. 173<), а баща му е принца Мицо* или Мичо* (Мicco), чието родово име е известно до ХІІІ-ХVІ в. и насетне (вж. Мицо Асен* /1256-1263/). Максиминовите деца, внуци и прочее наследници са легитимни виши велможи в Римо-Византийската империя и има основания да се твърди, че са пряко свързани с произхождащите от Доросторум (Дръстър*, дн. Силистра*) родове на Аспар* (400-471) и Аеций*, както и с живеещите в Мизия български канове Борис Булгар* (ок. 521-541; вж. Булгар /4/*), Булгар* (>597-599<; вж. Булгар /2/*) и др.;
Лъв ІІІ Исавър или Сириец (716-740) [ДИВ*], или (25 март 717 – 18 юни 741) [Уикипедия], съпруг на Мария Българска или Мария Дуло и баща на Константин V, е родоначалник на т.н. Сирийска династия (717-802) [ДИВ*]. Той се ражда към 680 г. в Германикея (Сев. Сирия, днес Кахраман-Мараш в ЮИ Турция). Но още през 695 г. семейството на 15-годишния Лъв, по заповед на Юстиниан ІІ (685-695, 705-711, род. 669 г.), било изпратено да живее в Месембрия или Месемврия (бълг. Несебър*), който се явявал граничен град с враждебната тогава България [през първото си властване в 685-695 г. лабилният и млад Юстиниан ІІ (669 – 11, ХІІ, 711) воювал и враждувал с Българския кан Аспарух* (668-699, род. ок. 621-623 г.)]. След преместването си на черноморския (понтийския) бряг на Балканския п-ов, младият Лъв получил военно образование. През 705 г. вече 25-годишният мъж дарил на претендента за трона Юстиниан ІІ Ринотмет, минаващ през Месембрия (Несебър) с Тервел* и българската армия на път за Константинопол, едно стадо от 500 овце като доставка за войската му, а явно взел и участие в победоностния българо-византийски поход към Ромейската столица, защото бил издигнат в чин спатарий – висш офицер от личната свита на императора (Юстиниан ІІ). Оттогава насетне той е облагодетелстван при разни поводи както от Юстиниан ІІ (705-711), така и от Тервел* (699-720), и от българския велможа Мавър* (пр. 668 – сл. 713), а също и от Византийския император Анастасий ІІ (713-715, †720/721), който го издигнал в сан стратег (военачалник на 15-хилядната армия в тема Анатоликон). Обаче Лъв, който е обвързан родствено с Българския кан и Византийски цезар (кесар) Тервел* чрез съпругата си Мария Българска (за която се оженил в 705 г.), застанал в позиция на остър конфликт с нелегитимния следващ Византийски император Теодосий ІІІ (715-716, †сл. 729) и активно участвал в детронирането му.
Същевременно, въпреки честите резки промени в отношенията между двете империи, които, при стабилната държавна власт в България, най-често се дължали на вътрешни напрежения в самата Византия и на надменна демонстрация на парадно превъзходство (нпр. Юстиниан ІІ още през 708 г. бил подтикнат да воюва срещу могъщата България и благодетеля си Тервел*), трябва да проследим онази политическа линия, стояща под повърхността на видимите конфликти, свидетелстваща за една по-плавна, последователна и премислена мегаобхватна позиция в двустранните имперски дипломатически сношения. Имайки предвид това, следва да кажем, че всъщност все още не е ясно кой точно е сключил договорът между България и Византия през 816 г. – Теодосий ІІІ или Лъв ІІІ Исавър; въпреки, че официално се приема, че има склъчен договор както през 716 г., така и нова или препотвърдена договореност през 717 година. Първият договор станал след като през казаната 816 г. една българска армия стигнала до стените на Константинопол, а в това време арабите непрекъснато нападали земите на Византия от изток. Тоест, византо-българският договор, нужен на Византия и желан от нея, можел да бъде сключен не по-рано от есента на 716 г., но също и през почти целият ХV индикт – от 1, ІХ , 716 г. до 31, VІІІ, 717 г., до преди 1-15 август 717 г., когато започнало главното арабско нахлуване и обсадата на Константинопол. Всъщност той явно е сключен преди 25 март 717 г., когато официално в Константинопол е коронован Лъв ІІІ Исавър за император на Рим (Византия).
В днешната историография безкритично се приема, че договорът между Византия и България бил сключен по време на управлението на Теодосий ІІІ. Но понеже Тервел* (799-720) бил легитимен Цезар (Кесар) на Византия от 705 г., а Теодосий ІІІ (715-716) бил нелегитимен император, то Тервел нямало как да сключи нужния легитимен договор между двете империи сам със себе си. Тервел, представляващ и двете държави, можел при финализирането на споразумението да заеме върховенстващата позиция на покровител, гарант и съдник. Затова от българска страна се наложило да бъде изведена напред фигурата на съвладетеля Крумеса* или Крумесий* (визант. Крумесис). Обаче срещу него, от византийска страна, не би могъл да застане нелегитимният Теодосий ІІІ. Поради това вероятно подписването и подпечатването на договора извършил от името на Византия също някой съвладетел, удобен, одобрен и признат и от двете страни, като този съвладетел вероятно бил Лъв Исавър. И точно това, че във връзка със сключването на мирния и съюзен българо-византийски договор Лъв Исавър станал съвладетел през есента на 716 г., обясняна защо той, след като вече получил базовата изходна позиция към престола, веднага се заел с детронирането на Теодосий ІІІ и още на 25 март 717 г. вече бил коронован за император.
Няма съмнение, че докато Тервел* бил Върховен владетел на България от януари-февруари 699 до 720 г., което според наличните документи е безспорно поне до 719 година включително, единствено той, и от негово име, можело да се сключват каквито и да било договори между България и други царе, принцове и държави. Но пък именно наличието на двама съвладетели, представляващи формално България и Византия в този конкретен случай на преговори и сключване на договор, от които българският съвладетел е наричан “Крумесис архонта” – видимо в необходимото съответствие с титулуването на византийския съвладетел – дава отговор на въпроса защо толкова много пъти е споменат сана “архонт” в един надпис при Мадарския конник*, отнасящ се, според изследователите, точно за този българо-византийски договор от 716 г. Ето и самият текст:
“… жълтици … той даде … жълтици
архонтът … войници … архонтът
… ромеите … каквото ти давах, всяка го-
дина ще давам, понеже ми
помогна … всяка година ще даваме и … ар-
хонта … (!) императорът …
и Крумесис архонта покани … архонтът …
като разпредели жълти-
ците започнаха … това езеро …
направи … архонт …
развалиха договорите … война … мир (?)
тогава … [Божието] име”;
В няколкото кратки реда на надписа санът “архонт” е споменат цели 6 пъти, като българския съвладетел е именуван и титулуван “Крумесис архонта”, както и византийския съвладетел следва да е наричан равностойно със същата титла “архонт”, в отличие от ясното споменаване на “императорът”. Логична е и въстановката на част от текста във вида: “… архонтът [на] ромеите [каза] – каквото ти давах, всяка година ще давам, понеже ми помогна [и сега], всяка година ще даваме и …”. При това следва да вземем предвид, че Лъв Исавър е военачалник, тоест той е именно “архонт” [елин., визант. &#940;&#961;&#967;&#969;&#957;, &#940;&#961;&#967;&#959;&#957;&#964;&#949;&#962;: “управляващ, върховен военен предводител, военачалник”, от елин. в ср.-лат. archon, archontis: “най-висока обществена (и военна) длъжност в (антична) Атина” (ЛР*)];
Да се спрем и на още съществени детайли.
1. Едва ли може да се отрече от някого, че именно родствената връзка между Тервел и Мария Българска е една от основните причини за появата на българската армия под стените на обсадения от арабите Константинопол още в началото на вражата инвазия – към края на август-септември 717 г., и че точно българските бойци, в безспирни сражения и с безкомпромисно проведена стратегия, осъществяват до средата на август 718 г. поголовното разбиване на 200-хиледния враг-антихрист (Мария останала да живее в обсадения от 15 август 717 г. по суша и море град; тя била бременна от откомври-ноември 717 г., за което Тервел може би бил уведомен, но едва ли по-рано от началните месеци на 718 г.).
2. В същото време е безспорно, че Българският кан Тервел* (699-720), който от 705 г. е Цезар (кесар) на Византия и от 711 г. до смъртта си остава единственият легитимен Византийски управник, е бил длъжен по силата на своето положение и сан да се противопостави с всичките си сили срещу арабския враг (друг въпрос е доколко тези “арабски” войски са съставени от “араби”). Оказва се, че огромната Арабия се сблъскала с не по-малко обширната и с могъщи ресурси общност на Византия и България (вж. карта: “715-750 г., Византия и…”); по това време българските земи се простирали от Урал до Франкското кралство, Аварската държава била васална на България още от 623 г. и вторично е разбита и подчинена от Аспарух* (668-699) и Кубер* през 679 и 680 г., а Хазарския хакан Кук-Куян (699-745) също е български васал, понеже бил поставен на трона от Тервел* и българската армия (вж. Възнесенка*).
3. Няма съмнение, че владетелят Тервел бил живо заинтересуван от факта, че от март 717 г. Българска принцеса Мария (т.е. и Българската династия) заставала на Византийския трон, с всички произтичащи от това следствия.
4. Безспорна е и позицията на Българския управленски щаб, който изхождал от факта, че в земите на Кавказкия район на Каспийско море – в днешните Дагестано-Азерско-Арменски територии – отдавна, най-късно от 652 г., вече съществувала активно изразена конфронтация с арабския фактор. Затова се приемало категорично, че на Балканите не може да се допусне българо-арабски фронт (граница). По-изгодна за България била стратегията да се подпомага Византия, която в Мала Азия и цялото Средиземно море лично да поеме войната с арабите-мюсюлмани;
Мария Българска или Мария Дуло поставила началото на своя българска родва линия в най-вишите среди на Византия. И тя се прибавила към вече съществуващите там български родословия – започващи от Авава*, Мицо* и Максимин І*, от Ардабур* и Аспар*, от Булгар /4/*, от Петър Булгаро Левит* и др. И ако тук говорим за върха на пирамидата, то сродяванията на византийци и българи от свитите на принцовете и принцесите били много повече и този брой се увеличавал пропорционално със спускането към базата на обществената пирамида. Същевременно пък България и Византия ставали все по-близки и все повече прониквали една в друга, което не било трудно, защото и двете страни се основавали на културата на Елинизма*; при това имали и други общи неща – 1., били империи; 2., били многонационални страни, с всички произтичещи от това проблеми; 3., и двете не бързали да скъсат с античността и да навлязат в същинския феодализъм; и прочее;
Сестрата на иконобореца Константин V Копроним – Анна* или Ана*, която е първородно дете на Византийската императрица (автуста) Мария Дуло и на Лъв ІІІ Исавър (716-740), е омъжена за Артавазд (вж. Артабан*, Артаван*, Артаз*, Арта* и др.), който е от българския род Мамикоян* или Мамиконян*. Артавазд е стратег на тема Армения (Армениакон) в М. Азия, а през 716 г. заедно със стратега Лъв Исавър организират заговор срещу Византийския император Теодосий ІІІ (715-716), детронират го и го въдворяват в манастир, а на трона в Константинопол се възкачва 36-37-годишния Лъв, под името Лъв ІІІ Исавър (716–740 или 25, ІІІ, 717 – 18, VІ, 741). Като противник на иконоборството, Артавазд още от 741 г. е водач на въстанието срещу иконобореца Константин V, и за кратко става Византийски император (юни 741 – ноември 743), съпругата му Анна става Августа, а синовете им – съимператори. След като е пленен от зет си, той е ослепен заедно със синовете си. Анна е майка на съимператора Никифор (718-743), на Никита (720-743), който е управител на византийската Армения* (842-843), и на още седем деца.
Константин V Копроним е наследен от сина си Лъв ІV Хазарин (775-780), от неговата съпруга – Регентката-императрица Ирина Атинска (780-790, 797-802), и от сина им Константин VІ Багренородни (790-797, роден 771 г.).
Император Лъв ІV Хазарин (775 – 8, ІХ, 780, род. 25, І, 750), който е внук на Мария Българска, е син на Константин V Копроним (741-742, 743-775) и на първата му съпруга Ирина Хазарска (732/35-750). Майка му се казвала всъщност Чичак (но на елински и на латински няма букви за звука “ч”, “ш”, “ц” и др., затова името може да е Цицак, Шишак, Шичак, или е имало някаква друга фонетична форма). Според Теофан Изповедник (ок. 758-817) тя била дъщеря на Хазарския хакан Бихар – или в.-бълг. Кук-Куян (699-745, син на Кабан /673-690/); а според Константинополският патриарх Никифор (806-815, †829) тя била сестра на Хакана, като явно се визира Хазарския хакан Барджил (745-759/760), който е син на Хазарския хакана Айбат (690-699) и приемен син на Кук Куян, роден е преди 698 г. и вероятно не по-късно от 720 г. вече имал семейство и свои деца;
От 780 г. Византия е управлявана от Ирина Атинянката (780-790, 797 – 31, Х, 802; †9, VІІІ, 803 на о. Лесбос), съпругата на Лъв V Хазарин и майка на Константин VІ Багренородни (790-797, род. 771), който става автономен владетел от 790 г., след като едно въстание в Арменските зами принудило майка му да се откаже временно от властта; през 797 г. Ирина Атинянката убила сина си и поела отново властта до прогонването й на 31, Х, 802 г.;
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194520
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031