Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.03.2020 00:04 - СТАРА ВЕЛИКА БЪЛАРИЯ = СТАРАТА ИМПЕРИЯ БЪЛГАРИЯ (21)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 287 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 10.03.2020 00:08

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 От занаятите са развити кожарство, дърводелство, каменоделство, железарство, леярство, керамика, стъкларство (през 424 г. от град Булгар-Балк* в Китай отишли майстори, които научили китайците да отливат цветно стъкло; Н. Бичурин, ПД*- КИ, 105), бижутерия, оръжейничество, строителство, коневъдство*, коларство, тъкачество, шивачество, килимарство, мелничарство и пр., строят се лодки и караби*, произвежда се вино, напитки от просо, ечемик, мед, растителни, животински и рибни масла, отглеждат се лен и коноп. Не може да се пренебрегне развитието на медицината и хирургията - включваща трапанация (вж Тарима*). Тя най-вер. е свързана с кастата на духовенството (вж Гад*, Маг*), но е отделен клон със свои специалисти (Знахар*, Лечител*, Церител*, Балий*, Биле*, Билкар*).

Добре развита е търговията върху базата на значителните излишества от интензивното земеделие, овощарство, животновъдство и разнообразието на произвежданите стоки. Данъчната система е опростена и ефектива, като е насочена към стимулиране на производството. Това е в синхрон с по-хуманната българска философия (нпр. през Х в. Ахмед ибн Фадлан разказва, че при кончината на виден волжски българин, мъжете надавали силни викове, а само робите му се самобичували, докато им потече кръв. За срв. - хазарите се нараняват с нож, скитите се бият до смърт, а русите* = скандинавците, жертват девойка, която се съвукуплявала с шест мъже преди да бъде прободена с нож и удушена).

Към това трябва да се прибави, че християнството - започнало масово да се разпространява активно от 301 г. в С. Кавказ, бележи своя мощен разцвет в тези области от 450 г. натам (до нахлуването на арабите през 652 г.) - т.е. в ЮИ райони на С.В.Б. Същевременно заратустризма* и митриянството, които изповядвали българите, по същността и конкретните представи, които носели, съвсем не били далеч от християнството. При това култа към Митра* бил широко разпространен в Римската империя и Византия (вж Митра*, Заратустра*, Ахурамазда*, Фарн* и пр.). Трябва да се прибави и това, че българите били част от Елинистичния свят, като Александър ІІІ Велики - Искандър* (330-323), прекарал 4 години от живота си в Балхара-Бактрия - от 330 до 326 г., основал 3 Александрии в района й, и се оженил за бактрийската Принцеса Роксана*. Но още дълго преди това Ксеркс (486-465) преместил в Бактрия едно от трите най-значими светилища на Аполон в елинския свят, заедно с Оракула му - това от Дидима в М. Азия (вж. Древните българи*).

Т.е. Елинистичния свят (да не се бърка с Елински) бил естествената среда на българите векове преди идването им в Европа, което пък подсказва, че за късното налагане на християнството в България имало доста причини. Едва когато за приемане на тази религия се появили изключително сериозни предпоставки - цивилизационното обединяване на И. Европа под водачеството на българите и скиптъра на България, тя била активирана като бойно оръжие за постигане на целта, в борбата срещу триезичието и срещу църковния догматизъм (вж Кирил и Методий*, Борис І*, Симеон І* и пр.). Всъщност тогава не само нямало кой друг да направи това в Европа, но и никой друг Европейски народ нямал кинетичното единство на културен потенциал, религиозно-философски мироглед, стопанска и интелектуална мощ, за да осъществи това световно значимо дело. От друга страна дори единствено този факт сам по себеси оборва версиите за номадския произход на българите и създаването им като народ през 680 г., или дори по-късно, когато българите уж били претопени от славяните...

За да се дооформи образа на българите от този период е необходимо да се знае, че те пристигат в Европа с оригиналните, неизвестни за другите народи думи Книга*, Закон* и Печат* (както и много др., вж І*, ІІІ*), които не са в речника нито на близките до тях Келти*, нито на древните Белги*. Това означава, че българите идват в С.В.Б. не само с писменост, което се вижда от надписите в градовете от Днестър до Дербент (Шумерите заместват пиктограмите с около 600 клинописни знака към 2500 г. пр. Хр., а келтите идват в Европа с близко до българското руническо писмо ок. 1000 години по-късно), а с много висока култура - самобитна и съпоставима с тази на водещите тогава европейски етноси (математическите им знания се виждат от Древнобългарския календар*, чиято осн. форма е от ІІ хдл пр. Хр.). Трябва да се вземе предвид и активното им участват в процеса на Елинизма от 323 г. п.н.е. насетне, познаването на Персийската култура, в чието създаване участват, и на културата на Рим, с който граничат от І в. - от Кавказ (Колхида, Иберия и Албания) до Днестър и Дунав (?). При това Александър Велики (336-323) заварил през 330 г. пр. Хр. в древна Бактрия траки и гърци, дедите на някои от които били останали там още след гръко-персийската война при Дарий І (522-486) - факт, който сочи, че активните преки връзки м/у българи и средиземноморци са започнали най-късно в кр. на VІ и нач. на V в. пр. Хр.;

С.В.Б. се деляла на “Черна”* - висша, същинска, и “Външна”. В Черна влизали главните стопански райони (земеделски, пасищни, рудодобивни, свещените планини, важните кръстопътища, проходи, бродове и пр.) и живеело само българско население (т.е. назованите от арменските хронисти български кланове очертават само Черна България*). “Външна” обитавали федератите и данъкоплатците, част от които били близки до българите в етническо и/или културно отношение (Алани* и др., вж. Саклани*). Те живеели по вътрешния периметър - границата м/у Черна и Външна България (вж Морут*). Заедно с това България се разделяла на три части (в съответствие и с каноните на Тангризма и на Заратустризма*) - Горна, Централна и Долна, като Горната била и Дясна (дясно крило на държавата и давала десния корпус на обединената държавна войска; вж Десна*), а Долната - Лява (вж Кавкан*).

Черна България* обхващала етническите български области на Централна, Горна и Долна България (след 668 г. Аспарух възстановява нарушения от хазарската инвазия ред в подвластните му земи. Това е било възможно едва след отделянето му от Котраг м/у 668 и 679 г., а вер. и след преминаването на някои васални общности към Батбаян. Тази държавна структура обяснява разместването на славянските племена по периферията на страната и зоните, в които е Лява, Централна и Дясна “дунавска” Черна България - хлебородните полета на Дунав, Днепър и реките м/у тях, Ю. и И. Карпати, билото на Балкана и земите около гроба на Кубрат, който според религията има значението на планина и е връзка между небето (Тангра*, Заратустра*), земния и подземния свят.

За това, че Аспарух организирал първоначално своята Вътрешна (Черна) България* - след 668 и преди 679 г., между Днепър и Дунав, говорят и думите на Теофан Изповедник: “..Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунав реки, и като завзел Оглос*, заселил се между него и онези реки (т.е. между Оглос = Онгъла*, и Днепър*, защото Днестър* е граничен лимес на Онгъла, или по-точно Аспарух поставил ядрото на държавата си между Днепър и най-долната част на Дунав, което включва на запад поне Прут* и Серет* с град Турис - по-късният Галац*; Гази-Барадж също говори, че Аспарух се е оттеглил в Онгъла след смъртта на Самбат* в 675 г. /ДТ*/).

Интересно е да се отбележи, че докато в Кубратова С.В.Б. лявото крило е изочно (на изток, при височините Ергени* и брега на Каспийско море*, са и Оногундурите), дясното - на запад-северо-запад, а държавата е ориентирана с лице на юг, то при Аспарух лявото крила става западно, дясното - на север-североизток, а държавата е организирана с лице едновременно на юг и изток - срещу Византия и по-скоро срещу Хазария, което говори за новото статукво в международната конюнгтура. Опасността идвала вече от Арабите, които, превръщайки чрез натиска си Хазария в свое оръдие, лесно можели да пресичат територията й и да стигат до българските земи. Голамо арабско нахлуване и подчиняване на Хазария е фиксирано към 737-738 г., но още през 652-653 г. те завладяват Дербент*, откъсвайки го от България. В т.с. хазаро-арабската коалиция - доброволна или не, била по-значима заплаха за Аспарух, което оправдава активните му бойни действия на изток от Днепър, и поставя на вниманието ни няколко пропускани до сега въпроса. Те са за българо-византийските отношения, които при Аспарух, Тервел* (699-720), Крумесис*, Севар* и чак до враждебните действия, започнали при Кормисош (?-756) и Константин V Копроним (741-775) през 756 г., са в рамките на договорите и относително съвсем мирни (едва в 756 г. Константин V Копроним отказва да плаща годишния данък на България и да спазва договора, сключен при Тервел, вер. въз основа на по-ранните споразумения от времето на Кубрат* и Аспарух*, които пък визират тези от 480 г. и пр.). Както и за византо-хазарско-арабските отношения, имащи пряка диалектична връзка с българо-византийските, и франко-византийските отношения, в контекста на конфликтите и съюзите между България и Византия през цАелиа VІІІ век, до Кардам* (777-801);

[Едва наскоро стана известно, че към 750 г. настъпило силно засушаване по цялата планета, което се проследява по отлаганията в сталактитите и други геологични маркери (NG). Това довело до всеобща стопанска криза. Именно на този трус следва да отдадем и главната заслуга за политическия колапс в България между 750 и 787 г.]

Войската в С.В.Б. е функция от българската икономика, натрупания собствен опит и познанията за другите армии - главно персийска, римо-византийска и на номадските племена, с които е трябвало да воюват. За голямата й сила и страха, който всявала на противника има много факти, записани в римските и византийските хроники.

Към това трябва да прибавим и някои неизвестни на византийците “тайни” оръжия като Стремето*, което е позволявало много по-голама мощ при удар с меч и копие, Многопластовия лък*, увеличаващ далекобойността и пробивната сила на стрелата, което било от голямо значение за победата над бронирания с ризници противник и пр. Отрядите се различавали по цвета на конете (и въоръжението), по цвета на конските опашки, прикачени на копията им, по “Везаната кърпа”* - знаме на командира и на частта. При военни кампании в армията влизали и войски на васалите и зависимите племена, които вер. при поход и сражение се движели по фланговете, а за тила и обоза се е грижел Таркан-табора* с неговата администрация и части;

За С.В.Б. може да се говори много, а поради това, че териториите й са били върху земите, които влизаха в СССР, много повече остава да се открие в прашните хранилища на музеите в Русия, Украина, Армения, Дагестан, Азербайджан, Молдова, Грузия, Беларусия и в тайниците им, държани от КГБ под ключ за научните среди и обществото. Много има да свършат и археолозите.

При това все още някои учени, предимно в бившите комунистически страни, се опитват да отричат съществуването на С.В.Б., като я заменят с някяква Аланска държава без да разбират, че тези Алани са т.н. Оногондури* (Хайландур), чийто предводители са Авитохол* (153-?), Кан Дере* (378 – сл. 420), Кубрат* (605-665), Аспарух* (668-699) и прочее. За тях е препоръчително, вместо да се опитват да променят днешната история, да се обърнат директно нпр. към Хазарския хакан-бег Йосиф ІІ (944-966);




Гласувай:
1



1. dichodichev1 - История на Българите
10.03.2020 00:11
За тях е препоръчително, вместо да се опитват да променят днешната история, да се обърнат директно нпр. към Хазарския хакан-бег Йосиф ІІ (944-966<) и да го помолят да промени с нещо друго и тям удобно твърдението си, че Хазарския хаканат е съществувал върху (част от) земите на българската държава. За тези пък, които продължават да говорят, че българите са били номади, ще припомним, че за разлика нпр. от уседналите хазари и скитниците-алани* (Алхон*), при тях не се среща дори т.н. “ритуален номадизъм” (БИХ*, с. 116) - характерен за етноси, които са се разделили със скитническия живот преди векове, но не така отдавна, че той да изчезне от ритуалните игри и митологията им. Това категорично говори, че за българите още в Бактрия епохата на номадството е била далечно минало и то доколкото въобще са минали през такава битност след Потопа* (вж ІІ*), защото в българския епос няма спомен за подобен номадски период (БНТ*).
От тази гледна точка е по-вероятно (освен че е и по-логично) опитомяването на коня (към кр. на ІV - нач. на ІІІ хдл. пр. Хр.) да е станало от общността на уседналите земеделско-скотовъдните народи на строители, занаятчии, търговци, един от които е българският. За тези народи в древната арменска география е записано следното:
“В Апахтарх (Ср. Азия, Партия*) живеят 15 народа, които са стари занаятчийски и търговски народи и заемат пространството МЕЖДУ [областите] Арея и Туран (от ТАРА = САРА = ХАРА = ЕДЕМ), край планината Имеон*. А между тях живеят 43 номадски скитнически племена. От земите там са известни Согдия и Сакастан, а от народите първият (най-горният) се нарича Масагети, след него идва народът Булх* и по-нататък (по-надолу, по-южно) Холозмийците (или Хорезмийците), в чиито земи се добива холомзийски камък (лазурит). А от 43-те номадски племена едното се нарича Ефталити (Хуни-Ефталити), второто Алхон*, третото Валхон* (срв. Алани*), а другите носят такива названия, че е излишно да се споменават”(ПД*).
Тоест, още по време на битуването им в Азия (Ашхарацуйц фиксира позициите на етносите при Имеон през ІІ в. пр. Хр., най-късно към 160 - 140 г. пр. Хр.), за българите се знаело, че са древен, уседнал, с вековни традиции в стопанството и държавността народ, а не номадско племе. В т.с. С.В.Б. трябва да се разглежда като следващо стъпало в развитието на българската нация и нейната икономика, държава, култура; вж Българска древност*, Древните българи*, Тангра*, Тарима*, Бактрия*, Средновековна България*, Аспарухова България*, Волжка България*, Сармати*, Хунори*, Авитохол*, Вунд*, Вананд*, Ирник*, Кубрат*, Бат Баян*, Кубер*, Котраг*, Аспарух*, Крум*, Кирил и Методий*, Хазари*, Алани*, Скити*, Хуни*, Славяни*, Варвари*, Еран*, Град*, Киев*, Дербент*, Огллос*, Дунав*, Днепър* и пр;
СТАРА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ (2) – в това наименование на византийските автори се съдържа опозицията Нова Велика България или Съвременна Велика България. При това определението Нова или Съвременна не би се употребявало от един съвременник, имащ за задача да сравни съществуващото в момента положение с предхождащото (С.В.Б.), за да ги противопостави и разграничи. Почти същото се отнася до определението Велика (вж. Велика България*), без значение дали то е отнасяно към значението “грандиозна, величествена, стояща над-“, или към “голяма, обширна, мощна”. Защото то би било приложено към името на страна, която всички добре познават или знаят, и която е в активен контакт с Византия, стоящ в постоянно променящия се баланс на злободневните политически отношения.
Колкото за географската големина на България в периода от Аспарух* (668-699) до Крум* (787/796-814), знаем, че тя е широка 20 дни път (± 900-1100 км) и дълга 30 [дни път] (± 1350-1650 км), което е приблизително дължината от Железни врата* до към Дон* и ширината от Балкана* до Горен Муреш* и Ю. Полша, както и ширина в източната часто от устието на Дунав* до равнината на Десна* (1 ден път = 35-55 км, до 75 км). В друго сведение Арабският географ Фазари съобщава, че Хазарския каганат* е 700 на 500 фарсаха, България - 1500 на 300 фарсаха, а Римската империя (Византия) е 3000 на 700 фарсаха (изчисление, което може да е правено по астрономически път). Арабите знаели, че р. Дон*, която е 1870 км (ГС*), е дълга 300 фарсаха, което може да се използва за мерна единица. Трите сведения взаимно се допълват и потвърждават, че територията на България от VІІ-Х в. и натам, както и човешките ресурси в нея, са съотносими с тези на С.В.Б. И то въпреки отделянето на Батбаянова България* в 668 г. и на т.н. Котрагова България*, което вер. не е станало изведнъж, а постепенно, и след временното влизане към 673-675 г. на племената Радимичи и Северяни (Сэбэри: “угри, турки, торки, турци, маджари”) като данъкоплатци на Бат Боян* (665-690), т.е. в орбитата на Хазарския каганат*.
В т.с. понятието С.В.Б. е по-скоро в диалектична връзка с предхождащия Авитохол* период - м/у І в. пр. Хр., когато българите се заселват в С. Кавказ и Северно-Причерноморските полета, и 153 г. - създаването на мощна автономна държава от Авитохол (153 - сл. 173). Може би тогава българите живеят в отделни канства, съответстващи на четирите основни български клана, или по-скоро в две държави – Кара Булгар*: “Западна България”, и Ак-Булгар: “Източна България” или Буляр* (от 38-40 г. от н.е.), но не и в отделни по-малки княжества, подобни на тези, които образуват в Армения* - Вананд*, Артаз* (Артаван*) и пр. Това не противоречи на конюнгтурата в света и може би отразява трудностите на преселването от Ср. Азия в Европа и неговата продължителност. Едва след натрупване на необходимите условия е станало възможно, належащо и закономерно създаването на С.В.Б. от Авитохол*. Всичко това определя понятието С.В.Б. най-вер. в границата от 153 г. до 673 г., когато са откъснати от България важните и за Византия Кавказки врати* и земите на изток от Дон*, и се ражда нов ярък политически субект от СИ Причерноморие до С. Кавказ - Хазарският каганат*, а на изток от него се въздига Арабско-мохамеданския феномен; вж Стара Велика България (1)*;
СТАРА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ (3) – независимо от приетите граници във времето за С.В.Б. – от 153 до 673 г. (които при това до сега все още не са определени “официално”, поради малкото познаване на българската история в периода до 679 г.), може, от сегашна позиция (2008 г.), да се постави като краен жалон за съществуването й 1018 г. Има достатъчно основания за това. Първо, българите никога не са разделяли категорично историята на страната до 1018 г. на два периода - дори и в Именника на българските Канове* разграничаването е свързано по-скоро с факта на териториалното навлизане в ойкуменето (обитованата земя) на Византия, отколкото с промяна в статута на България, а предхристиянския (кановия) и християнския (царския) период се “противопоставят” по съвсем друга логика и причини.
Второ, делението, което правят Византийските автори, също е свързано със странична причина - появата на нови политически субекти - Хазария* и Арабия, които са важни за Византия, защото са новите “собственици” на изключително важните за мира по нейните Източни граници Кавказки врати* с Дербент* и района на Изт. Средиземноморие. Към това се прибавя и виждането за личната съдба на Империята - делението й на Западна и Източна (Константинополска). Трето, целостта, единството и самоличността на България никога не е поставяно под въпрос от българските автори, политици и владетели, в т.ч. и от опонентите им - някой от Папите, Константинополските Патриарси или кой да е чужд владетел. При това фактът, че гроба на Кан Кубрат* (605-665), който е владян от времето на Аспарухова България* поне до Самуил* (991-1014) и Иван Владислав* (1015-1018), е гарантирал това единство на държавата [! Едва въстанието на Петър ІІ* (1185-1197) и Асен І* (1190-1196) поставя въпроса за нова (втора) като време и ситуация държава. Колкото и да е странно за някои изследователи от традиционната след 1944 г. школа, но фактите сочат , че до към 1185 г. българските велможи и българския народ са се чувствали не само равностойна част от Византия, но и нейни управници и благодетели. При това разликите в религиозния канон на българите с Визнтийската църква и елините до приемането на християнството през 863 г., а и след това (Българската христова църква има своите канонични различия с Византийската църква, съществуващи и днес, вж. Б* - Трета книга на Ездра), наред с етническата обособеност и независимост на българите в границите на Византия по време на единната Българо-Византийска власт в земите южно от Дунав* от 1019 до 1185 г., формално обединяваща двете отделни корони – Българската и Византийската (Ромейската), в ръцете на една личност от българо-ромейски род – Византийския император, съхранявали напълно тяхното достойнство].
Обединението на троновете (а не на короните) на България и Византия в началото на ХІ в. от една страна е закономерно и предопределено (България от ср. на ІХ в. е световен цивилизационен център и културен водач, но за формацията на “Старият свят”, в която участват още Византия, Франкската империя и Арабския анклав, тя не е достатъчно ресурсно мощтна, за да овладее еднолично това цялостно стопанско и политическо пространство). От друга страна, то е задължително от гледна точка на развитието на човешката цивилизация (след като разгромява триезичната догма и пр., България трябва на широк фронт да предаде постиженията си на човечеството - това не е прецедент в световната история и се наблюдава често в развитието на Света; нпр. арабско-мюсюлманската цивилизационна държава, намираща се в периферията на “Стария свят”, е покорена от тюрките номади и езичници към 1055 г., вж. Арабска култура*). В този смисъл формалното обединение на Българската и Византийската корони от 1018-1019 г. до 1185 г. в ръцете на един владетел, който при това е от българо-византийски род, не само не противоречи на цивилизационното превъзходство на България в Европа през дадения период, но и го потвърждава. Същевременно това Българо-Византийско обединение не може да се отделя от цялостния процес на феодализация в Европа и от степента, до която той стига в това време, както и от динамиката на развитието му до последната четвърт на ХІІ век.
Има още много главни и второстепенни причини, поради които периода 153-1018 г. може да се разглежда като единен и неделим в историята на България. Но за сега и в този труд, това ще бъде използвано преди всичко единствено, когато има значение и връзка с контекста на изяснявания проблем; вж Стара Велика България (1)*, Древните българи*, Българско средновековие*, Авитохол*, Кубрат* и пр.;
цитирай
2. dichodichev1 - История на Българите
10.03.2020 20:35
О, неразумний уроде,
поради що се срамиш да се наречеш Българин... (1762 г. сл. Хр.);
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194377
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031