Прочетен: 328 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 15.03.2020 01:02
В битката край Адрианополис (Одрин*, Дере*) на 9 август 378 г. обединените български и готски сили, но главно българските части, унищожават 80 000 римска армия. При това българските войски, водени от кана си Алавив, убиват Император Валент І (375-378) и взимат императорската корона (ДТ*, стр. 13), жезъл и другите инсигнии на Римската императрска власт. След смъртта на Алавивовия баща – Българския върховен кан Булимир* (ок. 340-378), която настъпила по време на пира за ознаменуване на Одринската победа към септември-октомври 378 г. в столичния град-крепост Аскал*: “прорицалище” (дн. Киев*), Алавив става Върховен кан на българите (и на римляните), приемайки името-епитет Дере* (Дара*) и към времето на своята кончина издига някъде на Киевските хълмове родовия знак Дуло* (ДТ*);
За победата на А. над ромеите при Одрин* (Дере*) имаме сведения от римски източници и от поне два български писмени извора – на Микаил Бащу* (ок. 819-900) от към 865-870 г. (СБ*), и на Гази-Барадж (1229-1246);
Микаил Бащу*, още в І-ва глава (песен ХІІ, стихове 481-486) на своето “Сказание за дъщерята на кана”, създавано от 865 и завършено окончателно в 882 г. (ДТ*), пише за родословието на А. и за победата над ромеите:
“(стих 481.) Отнесли [младенеца] в двореца на Кана на Седморечието* - царят приютил намерения (стих 481).
(482.) Нарекъл момчето по името на своя род Казан. Когато той пораснал – оженил за него своята дъщеря.
(483.) Възобновил Казан своя хонски (български) народ. Извършил немалко подвизи на служба при Царя на Седморечието.
(484.) Дал заради това Царят на Казан голямо владение. Но след смъртта на Казан избухнали междуособици всред неговите потомци.
(485.) … Затова повел (към 340 г.) синът на Казан – Булимир* (ок. 340-378), част от хоните към Западната страна (Кара-Булгар*: “Западна България”, но тук под “Западна страна” следва да се разбират българските земи на запад от Седморечието*, включващи както “Източна България” или Буляр* - земите от Седморечието до реките Кама и Валга, така и “Западна-България” – от Волга и Северен Кавказ до Днепър и Крим).
(486.) Преминал [Булимир] Саксин (земите между р. Урал и Волга, където останал и управлявал 30 години), [след това преминал (ок. 370 г.)] реките на Саклан* - Дон* и Днепър*. Разбил [след това] неговият син Алвар римляните (на 9 август 378 г.). Завладял [Алвар] за хоните* (българите) земите по Дунав.” (СБ*, гл. І, с. 50-51); за тези събития се съобщава и на други места в “Сказанието”;
Канът на Волжка България и историк Гази-Барадж* (1229-1246) дава повече подробности и внася някои ясноти:
“Там [в Седморечието*, намереното момче] го приютил и отгледал Царят на масагетите* Мар (т.е. в Седморечието още ги нямало т.н. Себери* или Угри*). То получило името Казан, оженил се за дъщерята на Мар, а рода си започнал да назовава Мардуан-Дуло (Мардукан* и Дуло*). Между това хоните, намиращи се в другия лагер, вече избрали нов цар – Хазар. Узнавайки за това, Казан заедно с масагетите, наречени от него баджанакци (печенеги*), нахлул в царството на Хазар. Хоните мигом преминали на страната на Казан, а Хазар избягал при китайските тюрки и станал техен вожд. Казан отблъснал хинците (от Хиндукуш) зад река Кубан-су (Кабул ?) и на нея утвърдил своето знаме – вълнена червена топка с разноцветни ленти на копие. Това било масагетско изображение на алпа Елбекан (Мардукан*), крилатия змей, на който се кланяли хоните. Масагетите наричали Елбекан с името Барджил. Това не се харесало на хоните, които си имали свое изображение на Елбекан, и те поискали от Казан да замени масагетското знаме със флага на [предтечата му] Иджик. Царят не се съгласил и 400 години хоните търпяли това унижение и трупали ненавист към масагетите, обкръжаващи рода Дуло. Накрая, при потомъка на Казан – Джилки, търпението на хоните преляло…
… Джилки [повторно] въстанал, но пак бил разбит и убит.
Неговият син Булюмар (Булимир*) избягал (ок. 340 г.) с верните хони и масагети на запад… При преминаването [им] през Седморечието* голяма част от масагетите изостанала от хоните…
Булюмар много искал да остане в Седморечието, но племето на тюркмените било против (т.е. Огузите или Гузите вече населявали част от земите на Седморечието)… В Булюмер те виждали заплаха за своята независимост, и затова започнали да го заплашват с война. Царят бил принуден да отиде при башкортите (башкирците), които приютили хоните и получили от тях названието “сэбэри” (“съюзници”) (себери*, наричани също угри*, маджари*; названието на хребета Мугаджари* дава представа за земите им в непосредствена близост до Седморечието* и в част от него).
…В страната на Идел, у река Акидел*, движението на хоните за известно време се прекъснало (за “30 години” – от 340/341 до 370/371 г.), защото тук било също царство на хонски род Буляр*… Последният Утигски (утигурски) владетел на Буляр [бил] Джокэ-утиг… Неговите деца започнали да враждуват помежду си, а след това, като не желаели да предадат властта на който и да е от тях, взели и предали царството на Булюмар… Когато Царят тръгнал по-нататък, те се обвързали с него и всички, освен Баксу, погинали в боевете.
Булюмар, със своите … преминал (към 370 г.) през река Акидел* (долна Волга, Кама и Бела), наричана от башкортите Атил (Волга*). Тукашните кара-масагети (“западни масагети”, сабари*, от др.-бълг. Кара*: “запад”), които наричали също саклани* (саки*, др.-ирано-езични), се опитали да възпрепятстват това, но били разбити и во главе със своя княз Бат-Урус избягали на Днепър. Но българите, подчиняващи се на кара-масагетите, се присъединили към Булюмар при вида на аското знаме на Барадж (Мардукан*)… [при това се съобщава, че “На запад отишли тези (от др.-българите), които наричали изваянията (на Върховния бог) “тарвил” (тервил)”, и поради това носели общото нарицателно “тарвили”, т.е. “тервили”. Тях ги наричали още “аси” или “армани”. (ДТ*, с. 11; армани = “планинци”, от Ар*, Хар*, срв. Арбана*, Арбанаси*)]
… на Днепър пристигнали от Скандинавия алеманци от племето галидж (готи*) и започнали да притискат сакланите, които нарекли по името на вожда им Урус “уруси”. А ги притиснали, защото сакланите захванали война с част от българите, които се преселили от Азърбайджан в България… А тези българи мигом се присъединили към хоните, когато ония преминали през Волга…
Урус се опитал да прогони скандинавците от бреговете на Днепър, на бил разбит и убит. Тогава сакланите-уруси се подчиняват на хоните и скланят Булюмар да нападне галиджийците (готите).
Синът на хонския кан Булюмар (Булимир*) – Алип-би*, (Алиб-бат, Алавив) с корпус от българи и хони* съкрушил готите (дошлото на Днепър от Скандинавия алеманско племе галидж) и ги заставил да бягат в Рим и Римската страна.” (ДТ*, с. 13; тук под “българи” следва да се разбира тези българи, които се установили в И. Европа още през ІІ в. пр. Хр., а под “хони” – дошлите с Булимир през 340-341 г.; вж. Хони*, Хуни*, Атила*).
Това сведение може да се свърже с известният факт, че през 375 г. Ост-готите били подчинени от хуните (по други данни от българите, под водачеството на Кан Булимир* - бащата на Алип-би, ДТ*), които ги заселили в Панония, но също и с установяването на готите* в Италия и Рим - много преди да се заселят при тях през 630-35 г. и в 663 или 665-7 г. българите на Алцек* и Алциок*, с общ брой около 65-70 000 (може би това бил само броя на мъжете). Същевременно се казва, че българите били в съюз с “хоните”, когато прогонвали готите* от земите между Днепър и Днестър (хоните* не са хуни*; самите хуни* са описани през ІV в. от съвременните римски автори /ХИС*, с. 610-613/ с типични тюркски черти и номадски бит, напълно съвпадащи с образа, който по-късните арабски автори от ІХ-Х в., като например ибн-Фадлан /ФА*/, обрисуват тюрките от района на Западна Азия).
“После Алип-би (Бат Алаба, Алавив) със своите българи, [които били] преживели в Азербайджан немалко неприятности от римляните (до арабското и хазарското нашествия в 652 и 673 г. от Азербайджан до Волга и Дон са земите на Оногондурите*), преминали през Дунав и до град Дере* (Одрин*) разбиват 80-хилядна римска войска. Римският кан Балин (“Император”, от Бал*: “глава, главен”, срв. Балтавар*, Балдуин*, Балина*) избягал в своя дворец, но бил обкръжен и изгорен от хоните, които по този начин се разправят с вождовете на враговете. Когато дворецът изгорял Алип-би отишъл всред пепелището и намерил канската (императорската) корона. Той я взел и я занесъл на баща си (Кан Булюмар, Булимир*), който нарекъл себе си кан (т.е. император на ромеите), но внезапно умрял на пира по случай победата. Алип-би станал кан на образувалата се в Саклания Хонска държава и починал когато му дошло времето на планината Куян-тау или Кук-Куян (Киевските възвишения). Преди смъртта си Кан Дере*, както също го наричали, повелил да поставят на неговата надгробна могила огромен знак на рода Дуло – “балтавар”. А изглеждал той така (графично изображение, подобно на троен свещник, като в средата е “^”, а краищата на обърнатата с отвора нагоре извивка “И” са изравнени с височината на средната фигура), че със знакът ^ се отбелязвал топор (волгобълг.- Балта, бълг.- Балтия*: “топор, брадва”, срв. бълг. титла Балтавар*), а със знак И лък. Тези предмети се считали от българите за символи на царската власт. На мястото на погребението на Кан Дере се поселили Урусите (сакланско* племе, а не славянско), почитащи го за разгрома на своите врагове – скандинавците (алеманското племе галидж или галич), и образували селището Аскал*. Почитали Алип-би и българите, защото при него те станали господстващият народ на Хонската държава.” (ДТ*, с. 13-14; вж. Хон*, Хони* = саклани* = др.-ирано-езични етноси, дошли в С. Кавказ и И. Европа от земите на изток от Каспийско море* и на север от Иранското планинска област и Хиндукуш).
Двете български сведения от ІХ и от ХІІІ в., които се потвърждават едно друго, дотолкова се различават по споменатите в тях детайли, че дори и да имат общ писмен др.-български първоизточник, то той следва да е доста по-древен от времето на живота на Микаил Бащу*. Оказва се, че Булимир не е син на Казан, а на Джилки, който е наследник на Казан, но между двамата има 400 години или 4 века разлика. Като вземем предвид, че Булимир се възкачил към 340 г., когато бил убит Джилки, то Казан следва да е живял през І в. пр. Хр., а свързаните с него събития са се развивали някъде в равнините на Сърдаря и Амударя, в периода, когато от изток и север в тези земи настъпвали тюрките;
Бележитият римски хронист Амиан Марцелин (330-400) съща описва събитията около битката при Одрин на 9 август 378 г., на която е съвременник и свидетел. При това сведенията му са много по-ценни с това, че ни дава картина на обществените нагласи и спицификата им. В коментар, отнасящ се към събитията от ІV век, в своята “Res gestae” описва една страна от облика на римското общество, която до голяма степен обяснява липсата на интерес към определени факти: “Докато това (че тервингите, които били “под водителството на Алавив… заели левия бряг на Истър /Дунав*/”) ставало извън империята, разнесли се страшни слухове, че северните народи са предприели нови и по-големи от обикновените им придвижвания и че през цялото пространство, което се простира от маркоманите и квадите до Понта (Черно море), скитали край реката Истър (Дунав) множество варвари от отдалечените племена заедно със своите семейства, прогонени от селищата си поради внезапно нападение (по това време единствено Булимир* навлязял с хоните си, с котрагите* и с утигите на запад от Дунав към 370-371 г., а най-късно към 375 г. разбил готите по Днепър и ги прогонил на запад; в случая явно става дума именно за тези промени, които наложили Булимир и сина му Алавив в района от долни Дунав до Волга и Каспийско море, потвърждавайки данните в българските хроники от ІХ и ХІІІ в.). Тези слухове били посрещнати от нашите (ромеите) първоначално пренебрежително, понеже били свикнали да се научават за войните, които се водят в тези далечни страни, или когато са вече завършени, или пък когато са вече на заглъхване.” (ХИС*, с. 606).
Т.е. през периодът, който в случая изследваме, населението на Римската империя, а значи и хронистите й, се интересували единствено от това, което става вътре в границите на страната или я засяга пряко, като останалото се смятало за несъществено и извън сферата на внимание; в случая като такива са определени земите на север от Истрос (Среден и Долен Дунав) и тези извън Римските владения по северното и източното Черноморие и в Армения - точно районите от Каспийското крайбрежие и Кавказ до руслото на Дунав, които включвали и България. Дори самият Марцелин (330-400) споменава за събитията там воден единствено от факта, че те са свързани, или поне обясняват в някаква степен, както нахлуването на “варварите” по това време в империята, така и действията на Римските управници и армия. Общата настройка на римското общество да се интересува единствено от себе си, разбира се, съвсем не означава, че не са съхранени сведения за българите от периода до V-VІ в.
Актът от 378 г. събитийно се свързва с прогонването на Ост-готите от земите край Днепър през 375 г. Интерес представлява и фактът, че след убийството на Валент І Римската императорска корона попада именно в България, което подчертава сериозното участие на българите в сражението на 9 август 378 година. Както и същественият детайл, че конфликтът между българите и римляните се дължал на сблъсъци между двете сили в района на Източен Кавказ (Азърбайджан), а не някъде между Западен Кавказ и Долен Дунав. Същевременно трябва да се има предвид, че Римският хронист не се оправял добре в плетеницата от различни варварски племена, напиращи да влязат на юг от Дунав, и техните взаимоотношения, защото ги познавал съвсем повърхностно и по-скоро единствено по слухове и бегли, откъслечни наблюдения.
Ето как конкретно са описани събитията около смъртта на Валент І през август 378 г. от Амиан Марцелин (330-400) в неговия труд “Дела” (“Res gestae” - ХХХІ, 3-5, 6, 8, 11-13; ХИС* - с. 605-619). По това време Марцелин (330-400) бил на 47-48 години, а това, наред с отличното му образование и военната му подготовка и практика (бил офицер в армията на Император Юлиан Апостат /361-363/, който загинал в битка с персите край Антиохия), и независимо от някои недостатъци и умишлени недомлъвки, превръща разказа му в изключително историческо свидетелство.
Любопитните факти, които ни е оставил Марцелин, се съдържат още в описанието на предварителните обстоятелства. Той отбелязва, че “по-голямата част от готите – тервинги (българите тарвили или тервили, които действали в съюз с готите, срв. Тервел*) ... били изоставили [вожда] Атанарих...” (т.е. Тервингите, наричани и Тервли, под чието име изглежда се крият именно българите, отказали подкрепа за гота Атанарих; всъщност както знаем, Булимир* /ок. 340-378/, още скоро след преминаването си на запад от Валга към 371 г., разбил Вест-готите по Днепър и ги прогонил на запад). Те “решили, че Тракия е най-подходящо убежище (в което да се заселят) по две съображения, първо, понеже почвата й е твърде плодородна (т.е. тези Тервинги били земеделци!), и второ, понеже е отделена с широкото течение на Истър (Дунав) от полетата (на север от реката), по които се разнасяли вече пламъците на нашественическата войска”.
Една група, “под водителството на Алавив (Алави-ба, Алави-бат), [заела] левия (северния) бряг на р. Истър и изпратила при Валент пратеници, като го молели коленопреклонно да ги приеме [в земите на империята], обещавайки му, че ще живеят в мир и че ще му помагат [с войска] в сучай на нужда (т.е. според римския хронист те поискали да станат римски федерати*, но може да се предположи, че опирайки се на мощта си и при слабостта на римляните, Алавив поставил желанието си ултимативно и с предложение да се избягнат излишни кръвопролития). … Пръв с Алавив, [от вождовете на готите] бил приет (? в двореца) Фритигерн. На тях Императорът решил да даде храна за известно време и земя за обработване”, каквито не дал на другите преселнически групи. Вижда се, че хронистът, поставяйки на преден план Алавив, го разграничава от Фритигерн както по положение, така, най-вероятно, и по етнос. При това ако готите искали да станат федерати на империята, то Алавив идвал да сключи традиционното мирно съседско споразумение с Императора след настъпилите през 371-375 г. промени в района на Северното Причерноморие.
Същевременно приемането на Алавив и Фритигерн от Валент І събитийно е сложено едва след като по заповед на императора били изпратени “хора, да преведат с плавателни съдове (през Дунав) тази свирепа и дива сган. [Тези хора] полагали голямо старание да не би някой от тези бъдещи разрушители на Римската държава да остане отвъд реката, даже и ако е покосен от смъртоносна болест. Ето защо, щом [варварите - още невинни чужденци,] получили чрез императорското позволение възможността да преминат Дунава и да се заселят в някои [определени им] части на Тракия, дене и ноще преминавали реката, накачени по много кораби, салове и лодки, издълбани от дърво”.
След това Амиан Марцелин (330-400), изброявайки дошлите по Дунавската граница на Рим вождове, които са Витерик, Алатей, Сафрик и Фарнобий, съобщава, че Атанарих се оттеглил в Каукаланд (Седмоградско* = Трансилвания), “като изтикал от там сарматите”. Това съобщение за враждебни отношения между сармати (др.-иранци) и готи (скандинавци) се припокрива със сведението, че готи* и саклани* (др.-иранци) били във война от към 348 година. По това време сакланите-уруси – по името на вожда си Урус, нападнали онази част от българите, които от източната част на Северен Кавказ (Азърбайджан) се преселили в западния район на Северен Кавказ (в Бурджан: “България”). Но българите се присъединили към пристигналия на запад от Волга към тоя момент Булимир* (348-378) – бащата на Алавив, а на свой ред сарматите и сакланите на Урус били нападнати от живеещите по Днепър готи. Кан Урус се опитал да изтласка готите (скандинавците) от бреговете на Днепър, но бил разбит и убит (? 349-350 г.). Тогава (? 370-371 г.) сакланите-уруси се подчиняват на Булимир (Булюмар, Булимар, Булъ/амар) и го склоняват към нападение над готите (ДТ*, с. 13);
Името Алатей се припокрива с Алавив, защото: “Тервингите пък, които отдавна вече получили разрешение да преминат реката, дори и тогава продължавали да се скитат по бреговете й, възпирани от двоякото препятствие, че не били подпомогнати с нужните храни поради гибелното лицемерие на вождовете и че нарочно били задържани поради скверни търговски сделки (на римските магистрати). Когато разбрали това (че договорните решения не се спазват от римска страна), те негодували и заплашвали да се защитят срещу проявеното спрямо тях вероломство в сегашното им бедствено положение. А [комесът на Тракия] Лупицин, страхувайки се да не въстанат, докарал войски и ги принуждавал да заминат по-бързо навътре в страната. Греутунгите сметнали този момент за удобен, понеже виждали, че войниците са заети другаде и че корабите им, които обикновено минавали оттатък и отсам реката, за да възпират преминаването им, сега били в бездействие. Те преминали реката със зле сглобени салове и построили стана си твърде далеч от Фритигерн”. Напрежението между “варварите” и ромеите растяло, а една готска общност, стануваща от по-рано край Адрианопол (Одрин*), разбила нападналата я одринска римска войска, след което победителите “смъкнали от убитите оръжието и се въоръжили като римляни”.
В тази обстановка “варварите (т.е. “ирано-езичните”)…, след като се опитали много пъти [до пробият] … и били отблъсквани от храбростта на нашите (римляните), които се съпротивлявали упорито по недостъпните скали [на Хемус], доведени до крайна нужда, те привлекли като съюзници с надежда за голяма плячка някои от хуните* (хоните*) и аланите (Хайландур = Оногондури*). Като узнал това, [командващият конните войски] Сатурнин, който бил вече пристигнал [на помощ на Траян и Профутур] и разположил предните си застави и постове, прибрал постепенно своите войници и съвсем основателно се готвел да се оттегли. ... След като проходите [на Хемус] били освободени и нашите (римските) войски се оттеглили навреме, затворените до тогава варвари без ред, през където всеки могъл, се втурнали да сеят смут и разорение, без никой да им пречи”. Т.е. след като чули за включването като съюзници на “някои от хуните” (хоните*) и на “аланите” (Хайлан-дури* = алани = саклани* = българи, ДТ*), римските войски веднага избягали надалеч - чак в Константинопол и крайбрежните Беломорски крепости, защото “опустошенията обхванали цяла Тракия надлъж и нашир… чак до Родопите и протока, който отделя големите морета (Черно и Средиземно), те (варварите) най-позорно подложили всичко на грабеж, убийства, кърви, пожари и безчестия над свободните хора”. Марцелин обаче не съобщава конкретно, че в тези опустошения участвали аланите, които може да са дошли едва за решителното сражение на 9 август 378 г.
Валент І пристигнал от Антиохия в Константинопол и от там се установил в “императорската вила Мелантида” (между Цариград и Селимврия, на брега на Мраморно море). Когато най-сетне тръгнал с армията си към Адрианопол, той изпратил напред военачалника на пехотната войска Себастиян, който през една тъмна нощ издебнал голяма група нищо не подозиращи готи и ги изклал до крак. Стреснат от това, Фритигерн “повикал всички (свои готи) при себе си и се оттеглил бързо към град Кабиле*…”.
След няколко дни разузнаването докладвало на Император Валент І (364-378), че варварите, на брой 10 000, “настъпвали бевно и на 22 км и 200 м [южно] от Адрианопол достигнали [станцията] Нике”. Тогава той влязал в Адрианополските предградия, където “се укрепил с вал, снабден с колове и ров, очаквайки нетърпеливо [Императора на Запада] Грациан (375-383)”. Но “за да не стане Грациан съучастник в почти спечелената, както предполагали те (Валент и щаба му), победа”, “на зазоряване на 9 август бързо бил даден знак за тръгване”. Веднага след това Марцелин специално отбелязва, че “обозът и багажът били настанени наблизо до стените на Адрианопол под съответната охрана на легионите. Съкровищата и останалите отличия на императорското достойнство останали заедно с префекта и членовете на императорския съвет в Адрианопол”. Тази бележка на хрониста, записана доста време след съдбоносното сражение, вероятно е в пряка връзка именно с важния факт, съобщен от Гази-Барадж, че в действителност короната на Валент - основното “отличие на императорското достойнство”, а и на достойнството на Римската империя, е взета от победителите-българи. А за такъв позор нямало място по страниците на римската история!
Едва “към 2 часб следобед”, когато “насъпила около пладне знойна горещина”, римляните приближили противника и “най-сетне се показали неприятелските коли, които по сведения на разузнавачите, били извърнати и подредени в кръг”. Когато римските войски се строявали в боен ред, “варварите... изпратили пратеници, да молят за мир”. Според историкът, който търси грешките на римското командване, но същевременно се опитва да намери и извинение за поражението на ромейската армия, “варварите” постъпили така, “понеже част от тях, която действала … под водителството на Алатей и Сафрак, … още не се била завърнала”. Или пък още въобще не била пристигнала при армията на Фритигерн. А това обяснява и бавното придвижване на готските сили към Адрианопол до този ден.
Но така или иначе тук се срещаме с акт, който е чужд за римляните и непознат при готите* и хуните*, но е традиционен за българите. Както от директни и косвени сведения за Древните българи*, така и от по-късни факти, включително за военните кампании на Крум* (800-814), Омуртаг* (814-831), Пресиан* (836-852), Борис І* (852-907), Симеон І* (893-927) и пр., знаем, че българите преди сражение, независимо дали войската им била с по-малка численост или имала огромно надмощие, винаги предлагали на противника си да сключат мирен договор, вероятно като част от задължителни ритуални действия, свързани пряко с изповядваната от тях религия и житейска философия (срв. Митра* = Договорът; българите предложили мир на ромеите нпр. и в битката при Асемос /Осъм*/ през 597 г., когато отрядът им бил едва от 1 000 воини, както и преди фаталния за Никифор І /802-811/ разгром, когато всички пътища за отстъпление на ромейските войски били затворени с непреодолими препятствия, а българската армия имала подавящо надмощие). При това старите българи явно ненавиждали ония, които отхвърляли сключването на договор за мир, смятайки ги за врагове на Добрия бог (Ахурамазда*), за клетвопрестъпници (т.е. не почитащи Митра*), и за персонификация на злото (вж. Мбмету*).
И наистина, веднага щом римляните отхвърлили мира, те били нападнати най-яростно именно от Аланите: “конницата на готите (общо название на римските врагове в разказа на Марцелин) под водителството на Алатей и Сафрак, подсилена с множество Алани (Хайлан-дури* = Оногондури*), се втурнала като мълния край високите хълмове и предизвикали смут [всред римските войски] с безогледната си сеч над всички, които могла да достигне в бързото си настъпление”. Фактът, че Аланите (т.е. т.н. Оногондури*, живеещи около главната река Олонта* /Терек*/ и назовавани Олхонтор, Хайландур и пр.) били основния отряд в първата атака на “готите”, само потвърждава това, че именно българите поискали да разрешат конфликта с мирни преговори.
Воювали с копия, стрели и мечове, а “ударите на секирите от едната и другата страна разбивали шлемове и ризници”. Малко преди пълния разгром, “Императорът, обкръжен от ужасните страхотии на сражението и скачайки по купища трупове, избягал при ланцеарите и матиариите (отделения от гвардията на императора, придружаващи го в сраженията), които докато могли да задържат напора на неприятелското множество, стояли на своите позиции здраво и непоколебимо. Когато го видял Траян, извикал, че всяка надежда е изгубена, ако изоставеният от своите телохранители император не бъде защитен поне от чуждоземните помощни войски. Като чул това, комесът Виктор [който бил сармат] побързал да събере батавите, които били разположени недалеч като резерв, за защита на императора, но понеже там не могъл да намери никого, отдалечавайки се, излязъл [от мястото на сражението]. По същият начин се отскубнали от опасностите и [командващите] Рихомер и Сатурнин”.
Започнало преследване и избиване на здраво притиснатите в обкръжение и напълно объркани римски войски, което завършило с падането на нощта. За самата смърт на Валент І историкът Марцелин (330-400) дава две версии. Първата не е потвърдена от очевидци: “На мръкване Императорът паднал смъртно ранен от стрела между простите войници, както могло да се предполага, понеже никой не твърдял, че е видял това или че е бил там наблизо. Наскоро след това той издъхнал и никъде по-сетне не било намерено тялото му, защото неприятелите, ако и немного на брой, се навъртали дълго време по тези места…”. В тази версия единственият сигурен факт е, че тялото на Валент І никога не било намерено от римляните. А това индиректно означава, че и императорската корона (диадема) липсвала, както и останалите инсигнии на властта, които носел със себе си в боя (скиптър или жезъл, огърлица и пр., които не можели да изгорят като нпр. пелерината, ботушите и пр.).
Втората версия обаче, макар и не толкова патетична и съвсем не така престижна за ромейците, се основава върху разказ на очевидец: “Други казват, че Валент не умрял веднага, но съпроводен от малцина кандидати (членове на свитата) и евнуси, бил занесен в една близка съседна къща (римска вила), която имала добре изграден втори етаж, и докато там бил под грижите на неопитни ръце, бил обкръжен от неприятелите, които не знаели кой е, и благодарение на това избягнал поне безчестието да бъде взет в плен. Когато именно преследващите го неприятели се опитвали да разбият затворената отвътре врата, те били нападнати със стрели откъм издадената част на горния етаж и за да не се забавят и изгубят възможност да грабят, натрупали вързопи слама и дърва, запалили ги и така опожарили сградата заедно с хората. Един от кандидатите успял да се спаси през прозореца и пленен от варварите (! а не “готите”; варвари* = “ирано-езични”), им съобщил за станалото. Те много се наскърбили, понеже се лишили от голямата слава да хванат жив ръководителя на Римската империя. Същият този младеж се завърнал тайно след това при нашите и им разказал, че това се е случило така (знае се от изворите, че българите по-често пускали пленниците си, отколкото да ги задържат в робство).
…Известно е, че едва една трета от войската оцеляла от сражението. В историческите съчинения не се съобщава за никое друго толкова унищожително сражение, освен битката при Кана …”. А в битката при Кана, която станала през 216 г. пр. Хр., по време на ІІ-та Пуническа война (218-201 г.), римляните изгубили “избити 45 000 пехотинци, 2 700 конници и при това толкова римски граждани, колкото и съюзници” [Тит Ливий (52 г. пр. Хр. – 17 г.), ХИС*, с. 483].
Т.е. над 48-50 000 били жертвите и при Одрин на 9 август 378 г. А това били две трети от армията, което означава, че цялата римска войска е поне между 75 и 80 хиляди. Като се прибавят и частите, оставени в укреплението край стените на Одрин* (Адрианопол) и в самата крепост, атакувани от ход при преследването на разбитите центурии или най-късно още на следващия ден, цифрата на римските войски явно формално надхвърля 80 000, при това без да се има предвид армията, която се очаквала със съимператора Грациан (375-383). Съвременникът Амиан Марцелин (330-400) не съобщава пряко броя на римската армия, макар че със сигурност го знаел, най-вероятно заради разбираемото и днес чувство за срам от действията на полководците и накърнена ромейска гордост. Но при съпоставката цифрите точно съвпадат с казаното от Гази-Барадж, че “Алип-би (Бат Алаба или Кан Дере*) със своите българи, [които по-рано били] преживели в Азърбайджан немалко неприятности от римляните, преминал през Сула* (Долни Дунав) и край град Дере* (Одрин*) разбива 80-хилядна римска войска.” (ДТ*, с. 13).
Същевременно, без да се вижда буквално сходство между текста на Марцелин (330-400) от ІV в. и този на Гази-Барадж (1229-1246) от ХІІІ в., което да показва, че последния е черпил сведения от римския историк, двете хроники, изградени върху свои независими и оригинални източници, се препотвърждават една друга и се допълват. Това дава основание да се постави знак за равенство между Алип-би или Бат Алаба* (от Ала*: “блестящ”, вж. Алусиан*) - наричан и Кан Дере*, и Алавив – Алатей, между град Дере* и град Одрин*, между Алавив-Алатей и Алани, между т.н. Алани и Хайландур или Олхонтор (популяризирано през годините като Оногондури*), които живеели, според даденостите от ХІІІ в., в Азербайджан. До идването на Аспарух* (668-699) - водачът на Оногондурите, през 668 г. “на страноу Дунаiа” (ММ*), те живеели от земите на средновековния и днешния Азърбайджан и Дагестан, до Долна Волга и поречието на Кубан* - район, където била столицата Булгар-Балк* и планината Булгар /6/*. От фактът, че споменаваните Алани в римо-византийските хроники са именно Оногондурите (Хайландур) - етнически българи, следва да се прави внимателно разграничаване между тях и номадите-Алани* (Алхон* и Валхон*), които, под въздействие на българите започнали постепенно да усядат чак след като се заселили в териториите на С. Кавказ, но поне до средата на VІ в. все още живеели в палатки.
Интересен е паралелът между Тервинги, споменати в числото на етносите на север от Дунав, но отсъстващи в разказа за самото сражение, където пък се появяват аланите-хайландури (оногондури*). Според Гази-Барадж “на запад” от “древната родина” (Бактрия*) “отишли тези [българи], които наричали изваянията [на Бога] с името “Тарвиль”…” (ДТ*, с. 11). Това съвпада и с името на наследника на Аспарух* - Тервел* (699-720), който бил на висока почит в Константинопол и цяла Византия (вж. Ардабур /1/*, Аспар /2/*) и е първият не-византийски владетел (вторият е Симеон І*), който е удостоен заради мощта на държавата си с втория по значимост сан в империята - съимператорската титла “Кесар” (елин.) или “Цезар” (лат.) [до сега не е разглеждана версията, че уж “дадената” от Император Юстиниан ІІ (685-695, 705-711, роден 669 г.) на Кан Тервел* (699-720) титла Цезар или Кесар (лат.- Caesar, ср.-гръц.- Kaisar), което поставя толкова трудно решими въпроси пред изследователите на римската и българската история, всъщност е официално признаване от страна на Византия на носената от българския владетел древна и традиционна титла Цар*; вж. също Саклани*, Сармати* и пр.]. По-късно, през 913 г., и Симеон І* (893-927) получава в Константинопол титлата Цезар или Кесар (ИЗ*) от ръцете на Константинополския патриарх Николай І Мистик (901-907, 912-925) и в присъствието на законния Император Константин VІІ Багренородни (913-959), но за самодържец* – “царь и самодръжьцъ всемъ блъгарωмъ”, се обявява чак през 915 г. (ИЗ*), след смъртта на баща си Борис І* (852-914) на 2 май 914 година и вероятно след като преминал едногодишния дълбок траур;
Императорската корона, носена от Валент І на 9 август 378 г., сигурно и с другите символи на висшата римска власт, попаднала у Българския кан, който я дарил на баща си – Върховния български кан Булумар или Булимир* (ок. 340-378). Като се прибавят и другите сведения, свързани с Аланите (Оногондури) в конкретния исторически момент, се вижда, че това съвсем не било случайно. Фактите са категорични. Първо, Готите повикали на помощ Аланите (Оногондурите) и “някои Хуни”, а римските полководци, веднага щом научили за сключения съюзен договор, “съвсем основателно” решили да се оттеглят от проходите на Хемус (Балкана*, Стара планина*) в големите крепости по Беломорското крайбрежие и Босфора, където се укрили под защитата на концентрираната военна мощ и здравите укрепления, като под ръка им били кораби, готови да ги евакуират. Второ, главната ударна сила на т.н. Готка армия били Аланите, които първи започнали сражението, след като римляните не приели предложението да се постигне разбирателство по мирен път. Трето, в разгара на битката един от Хунските отряди, които били подчинени на Аланите и техни съюзници, обградили вилата (двореца), където се криел Валент І, и я опожарили, а след като се разбрало, че вътре е загинал самия Римски император, именно върховния предводител на Аланите - явно командващ и участващите в боя Хуни*, наричан от волжко-българския хронист Гази-Барадж Алип-би, а от римския историк Амиан Марцелин (330-400) Алавив (Алабиб) и Алатей, влязъл лично в пожарището и взел короната и другите инсигнии на императорската власт, носени от Валент.
После Алип-би - Алавив (378 – сл. 420) занесъл Римските императорски инсигнии като трофеи на баща си Булимир (ок. 340-378), вероятно някъде в района на Аскал* (Киев*). Т.е. там, където по-късно, по вече установена традиция от същият Алавив или Кан Дере (378-420
Превръщането на Преслав от 893 г. в официална представителна българска резиденция в относителна близост до основната Българо-Византийска граница (Еркесията*) и в по-сигурната част на българските земи, защитени от Балкана* (Хемус), е предизвикано от реалиите на новата христианска битност на България, в условията на доминиране на взаимоотношенията с Византия. Всъщност по-ранните владетели имали повече от един, а вероятно и от два владетелски градове-крепости (Гази-Барадж говори за областни центрове, където владетелят съдел, събирал данъците и се провеждали временни тържища). Крум* (800-814) разполагал с няколоко главни резиденции, вероятно по една във всяка отделна област (за такава в Тракия - на юг от Балкана, се говори във византийските хроники, ИБИ*), а дори и Симеон І* резидирал и водел дипломатическата си дейност от няколко различни центъра на юг от Дунав – Мондрага*, Плиска*, Преслав*, Дръстър*, заедно с Охрид* и Девол*, където бил университета на Климент Охридски; при това не могат да се пренебрегват такива важни крепости като Никулицел* (? = Плеславец* или Малък Преслав), средището в Онгъла*, където пребивавали Бат-Оркан* и Аспарух*, Киев*, Белград /5/* на Днестър, Белград /2/* на Дунав (дн. Београд, Сърбия), Белград /3/* в Албания (дн. Берат), Белград /7/* при Кърджали и Белград /4/* на Муреш, а най-вероятно също Балтавар* (рус.- Полтава) и Харков*.
При завръщането на Алип-би – Алавив след победоносния поход до Одрин в 378 г., баща му Кан Булимир (348-378) много се зарадвал – според българската философия по-скоро заради възтаржествуването на праведността (вж. Древните българи*), отколкото заради самата военна победа. Като получил Римската корона, а сигурно също и другите инсигнии на Римската императорска власт – поне жезъла и огърлицата на Валент, той веднага се обявил за властелин (император) и на всички римляни.
От друга страна, след сражението при Одрин през август 378 г. никой от Готските вождове не предявил претенции върху римските императорски инсигнии, нито пък се знае, че Готите са ги притежавали някога, което също показва върховното положение на Българите в тази битка [следва да се провери всред предметите от погребенията на българските канове - на Кубрат* (605-665) или Бат Оркан (602-603, поч. към 640-645 г.) - открито край Мала Прищипина (Малая Перешчепина, Полтавска обл., Украина), и на Аспарух* (668-699) - намерено при с. Възнесенка* (гр. Запорожие, Запорожка обл., Украина), дали няма римски военни и държавни символи от битката при Одрин през 378 г., както има един златен съд взет от Томи (дн. Констанца, Румъния) към 518-519 г., от войските на Реан* или Хрун ІІІ (488-520< ?)].
Разбираемо е защо Марцелин (330-400) и по-късните римски и европейски хронисти приписват тази победа единствено на Готите, и фактически забравят за Аланите, т.е. Българите. Преди всичко основните причинители на размириците от 376-378 г. са именно Готите, те са грабителите, които подложили на огън, сеч и разорение Балканските земи на Рим, южно от Дунав, като двубоите между двете сили имат дълга история, започваща още от 238 година; те са тези, които превземат Рим през 410 г. и слагат край на Западната Римска империя през 476 г. (вж. Готи*, Варвари*). Така Готите се превръщат в основен субект за римо-византийските хронисти, а тази тенденция е продължена през средновековието и Ренесанса, когато Западното общество възприема тезата, че основата на неговата култура е преди всичко тази на античната Римска империя, приемайки по традиция римските врагове за свои. Инерцията на това виждане е подържана от създадената през 800 г. от Германския крал Карл Велики (800-814) Свещена Римска империя, чиито наследници са Австро-Унгарската империя, Франция и Италианските кралства.
[В края на ХV – началото на ХVІ в. Московска Рус, след женитбата на Великия московски княз Иван ІІІ (1462-1505) за Зоя-София Асенина* през 1472 г. и териториалното си разширение от 1480-90 г. насетне, също издига като причина-базис за легитимността си тезата, че е наследница на Рим. И САЩ не закъсняват да се включат в тази надпревара, приемайки скоро след създаването си за свой герб орела. В същото време от ХVІ-ХVІІ в. България започва да се губи като съществен политически фактор и свързаните с нея данни и събития постепенно остават на заден план, докато се покрият с дълбокия слой прах на забравата. Стига се дори до това, че такъв важен за историята на Римската импЕлия род, като този на Ардабур* (роден към 370-380 г.) и сина му Аспар /2/* (400-471), се извежда по Готска, а не по Българска етническа линия.
Същевременно почти през целият ХІХ век, десетилетия преди вътрешната автономия на България - дадена от Берлинския конгрес (1878), и преди обявяването на българската Независимост на 22, ІХ, 1908 г., новосъздадените Балкански държавици - Гърция (от 1800-1829; вж. Грък*), Сърбия* (от 1806-1829) и Влашко* (от 1828-29; от 1860 г. Румъния), налагат една специфична, но и закономерна тенденция. Доминирани от своите новосъздадени държавно-капиталови групировки - жадни за присвояване на суровинните и трудовите ресурси в района на Балканите, които формално са все още собственост на Османска Турция, те започват и провеждат мащабна офанзива за лигитимирането си в Европейското обществено пространство като древни и в т.с. законови политически и юридически субекти - наследници на окупираните от Османската държава Балкански земи. Това по правило се извършва чрез елиминирането на България и българите като главен исторически и най-голям етнически фактор на Балканите. Стига се до там, че в картите от ХІХ и ХХ в., отразяващи политическите граници в Европа през десетилетията и вековете преди 1185-1190 г., се появяват държави Сърбия* и Влахия*, каквито тогава все още въобще не съществуват. А това по инерция се отразява и в тогавашната (в ХІХ и ХХ в.) съвременна историография и върху тази до наши дни (ИБС*).
При това Русия е съпричастна към тези действия до 1878-1908 г. (както и след това) не само защото извлича полза от конфликтите между младите Балкански страни. Но и поради факта, че в Петербург е известно и ясно осъзнават последеците от неизбежното - че след появата си като автономен политически субект, България ще постави под въпрос истинността на историческите данни, върху които Русия еднолично и демагогски гради своята държавна и етническа легитимност и идеологическа си база, в явен ущърб на т.н. малки славянски народи; че наред с независимостта си България съвсем естествено ще тръгне по пътя да стане лидер на Балканския регион, какъвто традиционно е, превръщайки се в сериозна пречка за осъществяване на руските имперски интереси в Югоизточна Европа. За да попречат на тоя нормален път на развитие на българското общество руските политици предприемат и преки действия – опитват се открито да превърнат България в руска губерния от 1878 г. чак до признаването на Фердинанд за законен Български княз към края на ХІХ век, премахват етническата принадлежност “българин” в руските документи за самоличност след т.н. Октомврийския преврат от 1917 г. и кръщават Волжките и Кримските българи с името “татари” (в 1920 г.), а през 1944 г. Сталин окупира “завинаги” страната ни, отнемайки правото за самоопределяне и на така наречените Дунавски българи, наред с Бесарабските, Банатските, Влашките и прочее българи като самобитен етнос, различен, този път пък, от славяните*, които според Кремъл са вековечно притежание на Москва].
За промени в положението на западните граници на България след битката при Одрин през 378 г., които според Гази-Барадж “стигнали до Дунав”, говори и едно съобщение от началото на V в. През 410-420 г. българските войски, вер. оглавявани от Аланите (т.е. Оногондури*), водят в Западните Карпати две битки с Лангобардите, в едната от които пленяват Крал Агилмунд и дъщеря му, наследница на трона (ПД*, ЦД, с. 125). Съобщението доста разширява периметъра на действие на българската власт, показвайки, че Стара Велика България вече управлявала земите при Днепър*, Днестър*, Онгъла* с Прут* и Източните Карпати със Седмогрдско* (Каукаланд, от който Атанарих изгонил сарматите в 376-378 г.; Амиан Марцелин, ХИС*, с 608), заети по-рано от Готите*, и контролира дори Западните Карпати. Същевременно то дава обяснение защо рода Ардабур* на Аспар /2/*, наричан “мизийски”, живеел в земите на Добруджа. Вероятно, обаче, следва да се разграничават “контролира” и “владее”, поне във връзка с факта, че Кан Буза* (?-488) през 488 г. води сражение с Готите* в района на Срем* и Белград /2/* (Сингидунум, дн. Београд – столицата на Сърбия).
Именната форма Алвар, достигнала до нас от късен вариант на “Сказание за дъщерята на кана”, е минала през поредица преводи и редукции – от др.-български към угро-български, от там на арабица и персо-арабски, после на късен среден-волгобългарски от ХІІ-ХVІ в., а накрая от него на съвременен руски от ХХ в. Според римските форми Алавив и Алатей, както и според волгобългарските Алип-би, Алиб-бат, името Алвар следва да се сведе към *Алавар. Същевременно Алавив, Алатей, Алип-би, Алиб-бат, Алвар и Алавар следва да се изведе от корена Ала: “блестящ, бляскъв” – вж. Алусиан*; за втората форма, използвана за назоваване на Алавив в документите – Алатей, която най-вероятно е епитет, срв. Алат: “оръдие (на победата), оръжие, меч”, Алад*: “дух-пазител на хората”, авест.- arъta- (alъta-): “свещено право; истина, светлина; оня, който налага свещеното право, божието право, истината, светлината”; вж. Аскал*, Дере*, Стара Велика България*, Волжка България*;
АЛАД – шумер.; акад. Шеду; в шумеро-акад. митология – тип демон, който първоначално няма пряко отношение към човека. От края на старо-вавилонския период – добър дух (атпопоморфен или зооморфен), пазител на всеки човек. Някои смятат, че фигурите на крилатите бикове в асирийските дворци са ? шеду = алад; вж. Шумеро-Акадска митология*; срв. бълг. Алат*;
