БОЯН – бог, името на Родоначалника на Българския народ Боян Имен Дуло, син на Слънцето* и на Лувата* (СБ); вж. БОЯН (1)*;
Боян-Чельбир*, Кан на Стара Велика България* (ок. 565-587, род. 507 г.), наследник и вероятно син на Заберкан* (541-565), който в такъв случай съвпада с Татра-кан (Тутракан*); според други сведения Б. е кан от 563 г., когато починал Заберкан (“Джагфар тарихи”, т. ІІІ – стр. 95, Оренбург 1997), но годината на смъртта на този кан е несигурно “преведена” от ислямското летоброене на съвременно европо-руско-християнско и може да се отнесе поне след 1 януари 564 г. сл. Хр., ако не и към 565 година;

Самият Заберкан* е син на Борис Български* (525-541), чието възкачване се датира по смъртта на Аспарух* (668 – януари 699, но др.-бълг. година Етх* или Теку-читем*, = 698 г., е от 1 март 698 г. до 29 февр. 669 г.), който (чийто род) според едно българско сведение в анонимен летопис от Х-ХІ век “царува в българската земя 172 години” (БЪЛ* и др.); тоест Борис Български се възкачил в 525-526 г. (вж. Борис /4/*); уж-руският славяновед и не-руснак Юрий Венелин към 1853 г. също представя Боян за наследник на Заберкан* - “Боян, приемникът на Забер-кан, …” (Ю. И. Венелин, “Критически издирвания за историята българска”, Земун*, 1853 г.), независимо че го обърква по-нататък в повествованието си с Аварския хан или хакан Боян (пр. 565-582; вж. Боян /7/*);

Боян “живял 80 години”, тоест той е роден през 507 година (или в периода 505-507 г.); “византийците го наричали Синдилх”, за когото знаем, че е владетел на Утигите или Утигурите и че си кореспондирал с Византийския император, че е воювал срещу Котрагите*, както и това, че Котрагите са българи, докато Утигите (Утигурите) са различни от тях – дори и според византийските източници. Това съвсем не означава, че Утигския върховен кан е непременно утиг или че не е българин (все пак Утигите са хони* както Котрагите, а двете общности имат обща държава Буляр* поне от ок. 40 до 370 г., без да броим периода на общо съжителство в СИ-ната част на Западна Азия).

Същевременно в Ак-Булгар* (І-ХVІІ в., “Изт.-България”), и то според представите от ХІІ-ХІІІ век, живеели както етнически българи (кара-българи: “западни българи”, хайлани или алани, алхон* и валхон*, и котраги*), така и саклани* (др.-ирано-езични племена, родствени културно и езиково с българите), тюркизирани саклани (нпр. печенеги*, произлизащи от Масагетите* и са част от Сабаните*), а също и такива с преобладаващ тюркски произход – особено себери* (угри*, турки, турци*, торки, башкирци*, маджари*, мишари*), както и Кук-Огузи: “Север-огузи” или Гагаузи*, Ак-Гузи, Кър-Гузи и пр., без да се забравят и бившите Хазари* - сборна група от племена под името на обединителя си Хазар, чиято държава-хаканат Хазария* просъществувала в района на Северен Кавказ от 673 до 969 година. През ХІІІ в. и главно след нахлуването на татарите в 1237-1240 г., Българският кан Гази-Барадж* (1229-1246) умишлено и като създава тенденция, останала до ден днешен, нарича всички тези етноси с общото име “българи”, за да ги държи в единна общност, която е способна да се противопостави на Чингизидите (синовете на Чингиз-хан) и чрез това да запази автономията на Волжка България* (Ак-Булгар*);

Според Гази-Баба (1236-1242, държавен секретар по времето на Гази-Барадж* /1229-1246/), Боян бил поканен на служба в Ибер-Себер от тамошния кан Бояр Киз (520-535) – тоест Буляр Гуз (в.-бълг. Ибер: “Седморечието*, река Пур в Сибир*”, Иберци: “ненци, урци”). “Боян бил поет, [и] музикант, и обединил в обща история древните български (на сборното понятие “българи”) предания, митове и легенди… Той оглавявал общонародните молебни към Върховния бог (тук мюсюлманинът – авторът или някой по-късен редактор, е написал “Тангра*” или по-скоро “Тенгри” /според свидетелство от 922 г. на ибн-Фадлан, ФА*/, което се отнася до тюрките и до угрите* или башкирите, но през VІ в. и до Х-ХІV в. за етническите българи-езичници това може да е Ахурамазда*, а може би молебените били към Митра* или към Мада* - срв. Мадара*; срв. и Слънцето* - наричано Фа*, виж също и Мардукан*) …”.

По времето на Боян (507-587), според Гази-Баба (1236-1242), “влиятелната и развита българска бюрокрация била пречка българите (в Буляр* или Ак-Булгар: “Източна България”, където живеят българи и котраги*, себери* и саклани*, в т.ч. и сабани*, печенеги*) да приемат християнството и византийската чиновническа система…” (в района на Армения* българите официално приели християнството още с местните арменци през 301 г., а в случаят тук конкретно става въпрос за населението на Ак-Булгар*; при това българите от 329-323 г. пр. Хр. са в елинистичната цивилизационна група от народи и от ІV-ІІІ в. пр. Хр. насетне управленската им структура е в унисон с по-изостаналата елино-римска и сближена до І-ІІІ в. максимално с вече по-водещата римска, което обаче не се отнася за угрите – себери*, башкири*, наричани и турки, торки, турци, както и за всички тюрки, които се настанили в Персийските земи след 100-50 г. пр. Хр.).

“Боян се славел с миролюбие… След смъртта на Бояр Киз (Буляр Гуз), в 535 г. оглавил Ибер Себер (страната Буляр* със Седморечието*, т.е. Ак-Булгар*, а русизираното име на кана следва да е Буляр Гуз, като майка му е от рода на Гузите, Огузите), …, а в 563 (565) година, след смъртта на Заберкан* (? Котраг; със сигурност се знае, че Заберкан* е владетел на Котрагите* и на Кара-Булгар*: “Западна България”, като върховенствал и над Ак-Булгар*: “Източна България”) Боян оглавил цялата държава на българите… Той живял 80 години. Византийците го наричали Сандилх… Провел преброяване на населението… това е направено на кашанско писмо (др.-бълг. азбука е Книга*, ст.-бълг. Къνига, -ы, -ъ, и се ползва в западната Дунавска България до 855-863 г.) …, неговите данни послужили на Микаил Шамс (ок. 819-900 г., Микаил Бащу*) – държавен секретар на кан Урус Айдар* (814-855) и на кан Алмъш* (895-925). За продължение и възстановяване на историята на българите” (“Джагфар тарихи”, т. ІІІ, стр. 95, Оренбург, 1997 г.);

Боян или Боян Челбир* е баща на Кан Тубджак* (587-602), който е баща на Бат Оркан* (602-603, починал към 640-645 г.) и на по-малкия му брат Гостун* (603-605, †618). Тъй като Гостун е баща на Кубрат* (605-665) и дядо на Бат Боян* (665-668, †690), на Котраг* (668-?), на Аспарух* (668-698/9), на Алцек* (665-?) и на Кубер* (665-687)

Боян Челбир* е баща на Кан Тубджак* (587-602), който е баща на Бат Оркан* (602-603, починал към 640-645 г.) и на по-малкия му брат Гостун* (603-605, †618). Тъй като Гостун е баща на Кубрат* (605-665) и дядо на Бат Боян* (665-668, †690), на Котраг* (668-?), на Аспарух* (668-698/9), на Алцек* (665-?) и на Кубер* (665-687<), то явно Кубратовият първороден син Бат Боян* е приел името на прадядо си Боян Челбир – Чельбиръ, Челебир; Спирантата “-ь-“, поставена в епитета Чельбир, която ограничава и отделя корена от наставката, отвежда към др.-бълг., ст.-бълг. (словенски*) термин Челеснъ: “главен, основен, върховен; одобрен, приет, легитимен”, Чело: “чело; челен, стоящ отпред; челен отдяд” (МС*); наставката “-бир” (от -ба-ра), която явно фонетично е тюркизирана, според практиката във Волжко-българският говор* (от Х-ХІІІ в.), но под нея се крие др.-българското -бара, -бора, -бъра (срв. Колобъра*), като -ба-* е със значение “върховенствам” (срв. Дулоба*); вж. Боян Челбир*, Боян /7/*, Тубджак*;

БОЯН (3) – Бат Боян* или Безмер*, което погрешно е фонетизирано и като Бат Баян* и Батбаян, подобно на Борис* и Барис*, поради факта, че “а” и “о” се изписват на арабица с една и съща буква;

БОЯН (4) – ВЕНЕМИАН, най-малкият, четвърти син Цар Симеон І* (893 -927);

БОЯН (5) – брат на Кан Токту* (765), с когото са убити в сражението със Сабин* и Копроним V Копроним (741-775), което станало в района на Загоре* през лятото на 765 година, или непосредствено след това; вж. Токту*, Сабин*;

БОЯН (6) – Боян-Мохамед (?-1264), висш волжко-български аристократ, за когото волжкия българин Бат Оркан* (ХVІ в.) пише в своята книга, завършена през 1551 г.:
“… Но когато Джика (? Чика; срв. Чака*), както татарите наричали Тухчи-Исмаил [син на Волжко-Българския кан Илияс Ялдау (1246)], нахлул в [град] Болгар, то узнал, че [Волжко-Българския кан] Хисам (1242-1246, 1246-1263, Исам, Асама) вече е починал (1263 г.). Падналите духом князе [на Болгар] незабавно го издигнали на трона.
Боян-Мохамед веднага се върнал в Казан*, но само за това, че да умре там. Него го наследил синът му Лаиш.” (ДТ*, с. 201); вж. Волжко-Българските владетели*;

Няма кани и канове в Българската история- има само КНЯЗЕ и царе!