Прочетен: 577 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 30.03.2020 23:44
Аварският принц Боян, все още под собственото си име Тубджак, повел народа си към 558 г. или по-късно на запад, бягайки от Туран и тежкия живот под сянката на засилващия се т.нар. Западно-Тюркски хаканат (552-659). През река Урал* (Джаик, Яик) и река Волга*, след 10-тина години аварите се установили в Панония и създали Аварския хаканат (Авария*) в района на Сулу* (Ср. Дунав). Нямало как да се спрат по-източно – например във Влашката равнина или в полетата на Карпатите, защото тези територии формално принадлежали на България още от времето на Реан* или Хрун ІІІ* (488-525) и това било вписано в Българо-Византийските договори през годините от 519 до 565 (Въпреки, че се приема, че Влашката равнина, наричана и Дакийска или Дакия, по това време била фактически владяна от неконтролируеми от никой славяни* и някои други етнически групи. Но това се отнася преди всичко до Византия, като не изключва тези славяни да са били в някакъв васалитет спрямо България, за която няма сведения да е воювала с тях или те с нея. По-скоро може би именно България подтиквала славяните от Дакия да нахлуват във Византия).
Аварите нямало как да се спрат и на юг от Дунав и още повече от Сава*, защото пък тези територии формално принадлежали на Византия. И понеже по-рано земите, в които се настанили аварите, били завоювани от Българския кан Реан* или Хрун ІІІ* и там продължавали да живеят българи, а пък на запад от тях се простирали териториите на германците, то изглежда Аварския владетел получил разрешение да се засели в Панония именно от България, и то при всички случаи срещу конкретни договорености.
При похода си от Волга към Панония, аваринът сключил мирен договор и се побратимил с Българския кан Боян Челебир* (ок. 565-587; вж. Боян /2/*, Боян Челбир*), като аваринът взел името на кана – Боян. А пък Българският кан дал на своя син името на аварина – Тубджак* (ДТ*; синът на Боян Челебир* – Българският кан Тубджак*, бил владетел “15 години” – от 586-587 до 601-602 г., след което на трона се възкачили последователно синовете му Бат-Оркан* /602-603/ и Гостун* /603-605/; Гостун или Албури* е бащата на Кубрат* /605-665/, ДТ*, Именник*). Нямя конкретни сведения, но пък съвсем не е изключено, при традиционното многоженство на аварите и двуженството у Древните българи – битуващо поне до официалното приемане на християнството през 863 г., Аварският хакан Тубджак-Боян да е станал и зет на Боян Челебир*, защото до края на своя живот използвал единствено българското си име Боян (Баян, ОБ*). Това е още по-ярко на фона, че имената на следващите Аварски хакани въобще не се споменават в изворите – включително и във Волжко-Българската хроника на Гази-Барадж* (1229-1246).
Хаканът на Авария* - Боян (пр. 565-582), който до 565-566 г. се установил с аварите си окончателно в района около устията на Сава* и Драва* (ОБ*), покорил по пътя си Панонските славяни, а вероятно и част от Дакийските славяни (в днешната Влашка равнина и южните полета на Карпатите), и Византия временно си отдъхнала от славянските нападения на юг от Дунав (ОБ*). Това може да е направено съвместно с България, защото по принцип тези земи на север от Дунав, включително и Панония, били български още от времето на Реан* или Хрун ІІІ* (488-525), който от 491-493 г. повел тотална война срещу Византийския император Анастасий І (491-518), завзел първо земите по северния бряг на Дунав със Седмоградско* (Трансилвания*) и Солниград*, а после почти целия Балкански полуостров до Дългата стена* на столицата Константинопол (издигната именно и единствено срещу българската армия и завършена в 512 година). Безспорно най-късно в договорът между Борис Български (525-541; вж. Булгар /4/*), “когото ромеите оставили да се засели в Доростол (Дръстър*) и [Долна] Мизия” (Геласий, ИБИ*), и император Юстиниан І (527-565), сключен в 538-540 г., териториите на север от Дунав се признавали за владения на България;
Но няколко години по-късно византиийците завзели Сирмиум – град Срем* (дн. Сремска Митровица в Сърбия; видимо по това време градът, който през ІV-VІ в. е резиденция на късно-антични императори /ТЕ*/, не бил нито аварски, нито византийски, а селището и областта му били разорени от варвари – вероятно славяни, но може би още при българо-готските сражения, в които загинал Българския кан Буза* или Бузан* (?-488), или по време на кървавата българо-византийска война от 493 до 518 г. и насетне, започната срещу България от Анастасий І /491-518/, но водена и спечелена категорично от Българския кан Реан* или Хрун ІІІ* /488-525/). Върху Сирмиум (Срем*), пък, имал претенции и Боян, затова между Авария* (565-796) и Византия (V-ХV в.) избухнал сериозен военен конфликт. Обаче по това време Константинопол (310/330-1453) бил в трудна позиция: на изток водел 20-годишна война със Сасанидска Персия (224-651), от север през Дунав непрекъснато я нападали Дакийските славяни (по-точно Влашките славяни, живеещи в днешната Влашка равнина), а от североизток също нахлували българи и авари. В тази обстановка, през 574 г., когато император все още бил Юстин ІІ (565-578), Византия била принудена да сключи с Авария* мир, като отстъпила част от Сремска област на Боян, задължила се да му плаща 80 хиляди жълтици данък, но си запазвала Сирмиум (Срем*; според картите по онова време градът е южно от реката, а днешната Сремска Митровица е на север от нея).
Аварският хакан Боян се наричал приятел на Византийския император Тиберий ІІ (578-582) и даже искал да бъде ромейски патриций (Н. М. Карамзин, “История государства Российского”, 1815 г.), какъвто вероятно бил Българския кан Боян Челбир* (565-587) и със сигурност патриций бил баща му – Българския велик кан Заберкан* (541-565); а пък дружбата между аварина Боян и византиеца Тиберий била още от годините преди възкачването на последния на византийския трон, вероятно от периода в края на конфликта за Срем (574 г.). По въпроса за този конфликт с аварите византийските източници са известни и познати, но по-интересно е как едва “вчера” – през не толкова отдалечената 1853 г., тълкува същите текстове руския панславист, но и славяновед (словеновед), Юрий Венелин (Ю. И. Венелин, “Критически издирвания за историята българска”, Земун, 1853 г.), възприемайки ги през призмата на тогавашната агресивна имперска панславистка политика на Русия:
“Боян, приемникът на Забер кан (всъщност Забер-кан* е българин и владетел на България, наследен от Боян Челбир* /ок. 565-587/, а този Боян /пр. 565-582/ е аварски владетел), като премина през река Сава в Далмация с 12 000 човека, завладя няколко града на Империята (Византия) в Илирик (Западните Балкани, на запад от Никопол-Видин), и като порази (срази) римската войска, която командваше цезаревич (от лат.-елин. цезар през рус. царевич: “царски княз, принц, ерцхерцог, престолонаследник, канартикин*”) Тиберий (бъдещият Тиберий ІІ, син на Юстин), принуди Императорът Юстин ІІ (565-578) да му плаща всяка година по 80 000 жълтици (574 г.), за да му върне назад колкото места бе завладял, и да стои мирен, което Боян уварди докле възлезе на престола император Маврикий (582-601, ДИВ*; или 582-602 г.), от когото поиска да му възкачи данъка (от Византия към Авария*) на 100 000 жълтици. Сговорите бяха безполезни и затова се започна между българи (авари и Панонски българи) и византийци 18-годишна война. Тази война я започна Боян (всъщност Боян умира в 582 г., а на Аврския трон е наследникът му), като превзе имперските градове Сигидун (Сингидунум, днес Белград* в Сърбия), Августа и Виминиация (Биминиация; тези завоевания на аварите стават след смъртта на Боян, през 582-584 година, ОБ*). В тази война съюзници на българете бяха словенете, които живееха в Крайна и Панония, и българете Мизийски. Тази война беше кръвопролитна и щастието минаваше ту на едната, ту на другата страна. Императорът предаваше работата на най-опитните си генерали. Боян началстваше на войската си и сам опустошаваше няколко пъти Илирик, Македония, Тракия до самата столица [Константинопол]. Превземаше градове и ги губеше, надвиваше и го надвиваха. Византийците, като не можаха да вземат връх, се обърнаха към франките, с чиито посланици през 591 г. в Константинопол сключиха съюз срещу българите (тук отново става въпрос по-скоро за ! аварите, а не за Панонските българи, но следващият текст се отнася пряко за по-късни събития – от 657-658 г.) …
Воеводите Боянови се биха с успех срещу франките (596 г.) и ги победиха в Тюрингия; и само за голяма сума пари се върнаха в Унгария (Панония, Авария). А сам Повелителят им продължи войната с гърците, които … му надвиха на (го победиха в) сбиването в Темешки Банат (полето на р. Темеш или Тимеш, където в 679 г. Аспарух* заселва славяните, наречени по името на реката Тимочани*); в последният от боевете (600 г.) Боян загуби до 11 000 човека убити и ранени, и троица синове (този вмъкнат от Ю. Венелин пасаж, който съм подчертал, се отнася до Самбат* /ок. 618-676/ и за боевете му с франките през 657-658 година; това е още едно доказателство, че тук името Боян се използва произволно).
Маврикий (импер. 582-601) прати нова войска срещу българите (аварите и българите в Авария, Панония) под командването на брата си. Той бе последен, но неуспешен за Империята (Византия) вървеж; защото армията [ромейска] едвам достигна Дунава, възмъти (възбуни) се и се върна бежешком в столицата (Константинопол) и нанесе (сложи) край както на царуването на Маврикий, така и на войната с българите (аварите и Панонските българи; през 623 г. Самбат* разгромява и подчинява Аверия* до 658 г., а през 626 г. организира такава обсада на Константинопол от авари, славяни и българи, съвместно с арабите, че града едва не е превзет, като може би именно Кубрат* /605-665/ го спасява). [Императорът] Фока (602-610), похитителят на престола, за да се укрепи на него, пресече (сложи край на) войната (с аварите и Авария*), като подписа всички искания на Боян, който и сам желаеше вече отдъхване на народа [си].” (Ю. Венелин, “Критически…”, том І, стр. 6-7, Земун, 1853);
Скоро след като уредил отношенията си през 574 г. с Византия, Боян решил да покори Дакийските славяни (приема се, че става дума за славяните в днешната Влашка равнина, южните склонове на Карпатите и дори в Трансилвания*, но всъщност по-скоро става въпрос за славяни в областта Дакия на юг от Дунав, както ще видим по-долу). Той проводил пратеници при вожда им Даврентий (Давритас) и останалите им князе, искайки да признаят властта му и да му плащат данък. Отговорът на Даврентий и князете бил: “Кой е впрочем този човек между човеците и под слънчевите лъчи, който ще преодолее нашата сила? Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други нашата. И ние сме сигурни в това, докато има воини и мечове”. Тогава избухнала свада и аварските пратеници били убити (Menander, ОБ*).
Аварският хакан Боян тръгнал с голяма войска, стигнал (на юг) до река Сава*, където започнал да строи мост, за да мине през южно-дунавските полета, след което да се прехвърли на север през Дунав и да атакува славяните (ОБ*, с. 41). Обаче повече от това не направил, защото бил заподозрян от Юстин ІІ в агресивни намерения по отношение на империята (ОБ*; Аварите не могли да направят дори мост на Сава, а за прехвърляне на “голямата войска” на Боян през много по-широкия и опасен долен Дунав, движещ се със скорост до 7-8 м/сек. в средата на течението и с множество водовъртежи, трябвали кораби – каквито те нямали и можело да вземат само от византийците, или пък много-много салове, а времето за направата им изключвало възможността да изненадат славяните на север от Дунав, които щели да ги причакат в блатата по северния бряг и да ги избият, както през VІ в. се случвало много пъти и на силните и редовни византийски войски. Затова по-скоро става дума за славяните на юг от Дунав, в т. нар. Аврелианова Дакия – Dacia Aureliani, простираща се от Белград* до към Никопол* и от Дунав на юг до Дардания и Кюстендил*, разделена до към V-VІ в. на северната Прибрежна Дакия и по-южната Вътрешна Дакия).
Отношенията между Боян и Византия вървели в руслото на мирните споразумения, явно още от договора през 574 г., защото до 578 г. аварите отнели и върнали на византийците “много хиляди пленници, които славяните (склавите*) били отвлекли от ромейската земя” (Menander, ОБ*). Затова през 578 г. новият император Тиберий ІІ (578-582), който продължавал войната със Сасанидска Персия и “нямал достатъчно силна войска да се бори нито с част от противниците, а още по-малко с всички”, се обърнал към Боян с предложение, вероятно аргументирано и с достатъчно злато и сребро, да воюва срещу славяните, които нахлували на юг чак до Елада.
Боян видял изгода в това, защото искал да наложи на славяните властта си, да си отмъсти за нанесената му от тях обида през 575-576 г., и се надявал да вземе голяма плячка, понеже склавите* в продължение на много години ограбвали византийските територии, а “тяхнятя земя никога (не била опустошавана) от някой друг народ”. Византийски кораби пренесли Баян и 60-хилядната му конница на южния бряг на Дунав, някъде около Белград* (Синги-Дунум), и те поели през Илирик и Мизия за Добруджа* (Долна Мизия). Там отново били прехвърлени с византийски кораби на северния бряг на Дунав, нападнали изненаданите славяни, които не могли да окажат съпротива и избягали в гъстите гори (из Влашката равнина и южните склонове на Карпатите), а аварите на Боян, палейки селищата им и взимайки голяма плячка, се завърнали в Панония. По време на тези събития отряди на славяните се намирали във византийските територии на юг от Дунав.
Видимо към тези години, и то още от времето на Алавив* (378 - сл. 420) и Реан* (488-525, Хрун ІІІ*), ключовата област Онгъла* е била българска, а най-късно към 587 г. я заварваме като личен апанаж на Бат Оркан* (602-603, †641-645). Същевременно от 538-540 г. в Дръстър* и Долна Мизия живее и управлява Българския кан Борис Български (525-541; вж. Булгар /4/*) и неговите наследници (син на Борис е известният Забер-кан* /541-565/). Това предполага, че в наказателната акция срущу славяните през 578 г. войските на Аварския хакан Боян са прехвърлени на север от Дунав с византийската флота само от две възможни места: или западно от Дръстър – през ниските места около Тутракан* и по р. Арджеш*, или чак от района на Браила-Въдечи и може би по долната част на река Серет*. Второто, обаче, предполага взаимодействие на българи и авари, което в този период – при управлението на Аварския хан или хакан Боян (пр. 565-582) и на Българския кан Боян Челбир (ок. 565-587), не е изключено, като по същото време и България не е във война с Византия, а отношенията се развиват по руслото на двустранните мирни договори.
Чак през 581 г. славяните (склавите) се съвзели от аварския удар и подновили нахлуванията си на юг от Дунав, като “около 100 хиляди склавини (славяни*) нахлули в Тракия и ограбили нея и много други земи” (Menander – VІІ в., ОБ*). Йоан Бикларски (VІІ в.) съобщава, че те опустошили и Илирик (Източните Балкани). Но сирийският хронист и съвременник на събитията – Йоан Ефески (VІ в.), говори, че ставало дума за общо нашествие, което едва ли е започнало изведнъж толкова масово още през първата 581 г., но пък обхванало целия Балкански полуостров и продължило няколко години: “Те преминаха стремително цяла Елада (днес Средна и Южна Гърция), Солунската област и цяла Тракия (! не се говори за Долната земя охридска*, която е между р. Вардар* и Драч*, където от 493-499 г. живее целокупна маса от българи), и покориха много градове и крепости. Те ги опустошиха и изгориха, взеха пленници и станаха господари на земята. Те уседнаха на нея като господари, като на своя собствена (земя), без страх. И ето, в продължение на четири (4) години и досега, поради това че Царят (импер. Маврикий, 582-601) е зает във война с персите и всичките си войски изпрати на изток, поради тази причина, те се разпръснаха по земята, уседнаха в нея (славяните водят полу-номадско стопанство, като за 4-5 години изтощават земята и ресурсите около селището си и са принудени да се преместят) и се разшириха сега, тъй като Бог им позволява. Те вършат опустошения и пожари, и взимат пленници, така че при самата Външна стена (на Константинопол; тоест Дългата стена*, построена през 512 г. от Анастасий І срещу българите) те заловиха и всички царски стада – много хиляди (глави) и друга разнообразна (стока). И ето, и до ден днешен, т.е. до 895 г. (= 584-585 г. сл. Хр.), те остават, живеят и спокойно пребивават в страната на ромеите – хора, които не смееха (по-рано) да се показват от гъстите гори и защитени с дървета (места) и не знаеха какво е това оръжие, освен две три лонхиди – т.е. къси копия”. (ОБ*);
През 582 г. аварите нападнали и превзели Сирмиум (Срем*). А след това “превзели с обсада Сингидунум (Белград*), Анхиало и цяла Елада, както и други градове и крепости и заробили (населението им). Унищожавали всичко и опожарявали всичко.”, като дори стигнали и до Дългата стена* (ОБ*, с. 43).
Видимо тези действия на Авария* са в пълен разрез с миролюбивата политика, която, в границите на аваро-византийските договори, водел още от 574 година Боян (ок. 558-582) и който бил на престола поне вече 24 години. Именно заради обстоятелствата и рязката промяна в политиката на Авария спрямо Византия следва да поставим смъртта на Боян през 582 година, когато на Аварския трон се качил нов и агресивен владетел. Трудно е да се разбере колко властници имала Авария до прекратяването на съществуването й през 796-798 г. от Крум Страшни (787-814) и Карл І Велики (771-814). Обаче знаем, че един и същ Аварски хакан се разсърдил на Тубджак* (587-602), че заселил в земите си “византийски славяни”, че той карал Бат Оркан* (602-603) да воюва срещу Византия и после организирал преврат срещу него и на трона се възкачил Оркановия брат Гостун* или Албури* (603-605), а през 618 г. подло убил Гостун (Албури), като скоро след това самият той бил свален от Аварския трон и убит (ДТ*). Ако този хакан е прекият наследник на Боан (558/565-582), то той е управлявал Авария от 582 г. до 618-619 година, тоест 36-37 години. В същото време на българския трон били Боян Челбир* (ок. 565-587), сина му Тубджак* (587-602), Тубджаковите синове Бат Оркан* (602-603, †641/645) и брат му Гостун* (603-605, †618), Гостуновия син Кубрат* или Курт* (605-665).
След убийството на Гостун (Албури) в 618 г., Бат Оркан*, вероятно в единомислие с племенника си Курт* (Кубрат*) – управляващ от 605 г. като независим владетел земите на изток от Днепър*, заминал с кораб и голяма свита, придружен и от парадна военна част на личната му охрана, за имперската столица Константинопол, където през 619 г. сключил военен съюзен договор с Византийския император Ираклий (610-641). Тогава Кубрат* (Курт*) изпратил брат си Самбат* (618-676) да укрепи западната българска граница в Карпатите и по Прут срещу Авария*, включително и да издигне нова каменна крепост в Аскал* (Киев*). През 623 г., когато се видяло, че и новият Аварски хакан (619-?) е вреден за България, Кубрат (Курт) дал войски на брат си Самбат*, за да подчини напълно Авария. Това било изпълнено за месец-два още през същата година, но Самбат* останал в тамошните земи до 625 година. Тогава той се обявил за самостоятелен владетел, нарекъл страната си Дулоба*: “Върховенстващият Дуло” (позната като “Държавата на Само*”), а пък заради това поведение Кубрат* (Курт*) на свой ред го нарекъл Кий*: “отскубнат ствол, отчупен клон; суха тояга” (по-късно по този епитет ще бъде наименуван град Киев*).
През 626 г. Самбат* и васалния му Аварски хакан, в единодействие с арабите, организирали обсада на Константинопол, като включили в армията си и подчинените им славяни – те пък направили лодки, с които византийската столица били обградена и откъм морето (независимо, че арабите също обсаждали града с флотата си). Явно Самбат* нямал много доверие на славяните като войници, защото в лодките имало “българи и славяни”. Византийските извори съобщават, че обсадата била критична за града, който за малко не бил превзет, и че само Бог и божествените сили го спасили. Всъщност обаче, видимо тук се намесил Кубрат* (Курт*), а и Бат Оркан*. Явно те, които от 618-619 година са въздитнати от Ромейския император Ираклий (610-641) и от Константинополския патриарх Иоан VІІІ Ксифилин (610-638) за патриции – тоест са принцове на Византия, действали както по дипломатически път спрямо Самбат*, Аварския хакан и Арабския халиф, така и пряко с българските войски и флота.
Чак през 658 г., когато след 33 години самостоятелно управление (от 625 до 658 г.) в една военна офанзива бил напълно разгромен от франките и изгубил трима от синовете си и техните (? две) майки (ДТ*), Самбат* (618-676) се оттеглил от Средна Европа при брат си Кубрат* (Курт*, 605-665). Той пък, макар и да се правел известно време на сърдит, “все пак му върнал” правото да управлява Киев* и северозападната област на България или цялата Западна България – от Днепър на запад (тоест му дал Западно-Българската корона на съвладетел), което включвало и задължението пряко да държи Авария във васално положение спрямо България. Този васалитет на Авария продължил до 796-798 година, когато Аварската държава била заличена от Българският император Крум* (787-814) и от Германския император Карл І (771-814). В този смисъл няма защо да се съмняваме в сведенията на византийските хронисти, че Аспарух* (668-699), който бил съвладетел с чичо си Самбат* (618-676; от 668 г. до неговата смърт в 676 г.), през 677 или 678 г. “отхвърлил аварите на запад”, защото те и без това му били васално подчинени; вж. Авария*, Стара Велика България*;
Гробовете говорят
Какво е православието към днешна дата и ...
