На един “ден път от Балтавар*”, т.е. от Полтава*, “се намирало мястото на погребението на знаменития боляр” – Бат Оркан, което съвпада с т.н. Кубратово погребение край Малая Перешчепина, бълг. Мала Прещипина, Мала Прищипина (рус. фонет. Мблая Перешчйпина, рус. писм. Малая Перещепина). Това селище е на около 30 км от Полтава (БЪЛ*), което точно отговаря на разстоянието “един дневен преход”. Самият Кан Кубрат* (605-665) “задължително посещавал” това погребално място на известния и обожествен свой по-възрастен роднина, съмишленик и приятел.

Името Мала Прещипина е исконно българско и е запазено до днес в русизирано-славянизирана форма, която вероятно е наложена по административен път от Русия. То е от Щип*, Щипон*, Щтипя, Прищипвам: “хващам в клещи, стеснявам, теснина; ущелие, пролом; врата, проход; примка, засада”, като видимо е пряко свързано с намиращия се там праг на река Днепър. За него пише следното Константин Багренородни (944-959), изброявайки Днепърските прагове от Самбатис* (дн. Киев*) на юг към устието на реката и поставяйки го предпоследен, преди “осмият”, който е най-близо до Херсонес:  “… седмият праг [на Днепър е] наричан на руски (! = скандинавски) Струкун, а на словенски* (ст.-български) Напрези, което се превежда “малък праг” (ПИ*); тоест седмият Днепърски праг – др.-бълг., ст.-бълг. Напрези: “малък праг”, бил наричан и с българското синонимно нарицателно Мала Прещина, Мала Прищина (срв. ст.-бълг. м.р. Малъ, малыи, Мΰлъ, мΰлыč, ж.р. ед.ч. Мала, Мΰлΰ: “мал, мали, малък, малка”, ср.-бълг. Напреза, Напреза: “напречник, праг, бент”, нариц. Напрези, Напрези, което е качествено по-малко от мост, брод, срв. ст.-бълг. Напрѧщи, напрѧг©, Νΰпр­щč, нΰпр­г©: “опъна, обтегна, изопна; препреча”, Прощени¬, Прощенč¬: “понижение, снижение; прекратяване, спиране; освобождение (на река, воден поток и пр.)”, ср.-бълг. Напрэз-прэкы: “препречно, кръстосано, напречено, пречещо, заприщващо” (от Напрез и Пряко-Преко), Напрэсэк©: “мина напряко” (от Сека), Напрэч«: “препречвам, слагам нещо напреки” (от Преча*; НГ*), а също Прэщипвамъ: “прещипвам, прищипвам”, Прэщипн©: “прещипна, прищипна”, от Щипя* (НГ*); срв. бълг. Направа: “изработка”, Направо, Напре: “пред теб, накъдето трябва”, Напротиф: “напротив, наобратно, на другаде”, Напреку, Напреки, Напреч, Напрези, Напречник ~ Напреза; ст.-бълг.  Напрась-: “изведнъж, бърз”, Напрежь, Напреждъ: “напред”; срв. Прищина*, Щип*, Щипон*, Прекоп* (рус. Перекоп);

Намерените при Мала Прищина и къшлата Курт-град* (БЪЛ*) артефакти, включително и два пръстена – на Бат Оркан и на Кубрат* (Курт*), говорят именно за наличието на две погребения, едното от които е станало през прериода 640-643 г., а за Кубратовото знаем, че е през 665 г. (ММ*). Досега погребението се разглеждаше като едно, което поставяше изследователите пред нескончаеми и непреодолими спорове, подкрепени с действително неопровержими доказателства, като едните поставяха акта през 640-643 г., а другите – според неуспоримия “Именник на българските канове”, през 665 година;

Бат Оркан е Кан на Стара Велика България* от 602 до 603 г., влизащи години в периода Ирник* (453-603), поради което не е споменат изрично в Именника на българските канове*. Приз 603 г., поради организиран от Аварския хакан преврат срещу Бат Оркан, управлението на страната било поето временно от “Гостун* (603-605), наместник сы” (наместник сей, съй, същ) до възкачването на законния престолонаследник - Канартикина* Кубрат* (605-665). С управлението на Б.О. завършва периода Ирник* в “Именика”*, като Бат Оркан и Гостун са от рода Ерми* (може би по майка, защото баща му Тубджак* е от рода Дуло). А това означава, че както Кубрат*, така и наследниците му – Безмер* (Батбоян*), Аспарух*, Тервел*, Кормесий* и Севар* са също от рода Ерми* - Ирник*, клон на династията Дуло*. Т.е. завършването на периода Ирник* е свързано с причини, които стоят извън връзката с родовото име Ерми* - Ирник* от клана Дуло*.

По време на властването на Б.О. Кубрат е в Константинопол, където бил възпитаван и получил образование в средата на императорското семейство. От тогава датира приятелството на Кубрат с бъдещия Византийски император Ираклий (610-641), с когото вер. били връстници. Пребиваването на Кубрат в столицата на Византия изглежда е свързано с положението му на заложник-гарант по договора от 597 г. между Маврикий (582-602) и Българския кан Тубджак* (587-602) – бащата на Бат Оркан и на Гостун*, по силата на който Кан Булгар* и неговия клан, който осигурявал 10 000-на тежко въоръжена конна армия, се заселил в дн. С. България - тогавашните области Горна и Долна Мизия, и стоящата между тях Дакия. Българите, водени от Булгар*, се установили като Федерати* на мястото на прогонените от империята Готи* (вж Варвари*). Те имали задължението не само да заселят тази територия и да я охраняват, но и да участват заедно с византийските войски от областите на юг и запад от Балкана* във войната срещу Аварския хаканат* (който бил разгромен през 597, 598 и 599 г. от българо-византийската армия и принуден да признае р. Дунав* за граница на Византия), както и в наказателните експедиции срещу Готите и Славяните* в земите на север от Дунава (вер. на запад от р.р. Мостище* и Арджеш*, защото източната част е в периметъра на Онгъла* и Славяните в тези земи би трябвало да са данъкоплатци на българите, вж Баян /1/*, Боян /7/*). Когато в 679 г. Аспарух* (668-699) разширил България на запад и юг, той не окупирал Мизия, а само узаконил включването на земите на населяваната от потомците на Авава* (172-?), Максимин І* (173-238), Аспар* (400-471), Булгар* (525-541), Булгар* (>597-600< ?) и Кубер* (в Македония), в държавната територия на България;

Политиката, която Б.О. провеждал с Византия, явно е мирна и съюзническа, и била продължение на добрите отношения между двете страни още при предходния Визант. император Тиберий І Константин (578-582), когато било сключено споразумение с Кан Баян (1)*; Името Оркан е от корена Ар*: “крепост, цитадела, граница”, а наставката “-кан” явно трябва да се отнесе към термина Кан*: “владетел, върховен”. Името Оркан може би е със значение “бранещия владетел, защитника-кан”. То не може да се разграничи от епитета, който получил Бат Оркан след смъртта на брат си Гостун-Албури през 618 г., когато българите го нарекли с прозвището Аскал*: “прорицател” (ДТ*), още повече, че значението и целта на прорицанията най-вече били свързани с божествената защита на страната и жителите й; вж. Ирник*, Гостун*, Албури*, Кубрат*, Баян (1)*, Булгар*, Безмер*, Стара Велика България*, Волжка България*, Онгъла*;

БАТ ОРКАН (2) – в.-бълг. Ба Юрган (ок. 1500-1551), Би-Юрган, Бу Юрган (през запис на арабица, като в ср.-персо-арабския има няколко вида “г”, някои близки до “х”, а други до “к”, а от там през превод на ново-руски, ДТ*); автор е на “Бу Юрган китабы” (“на Бат Оркан книгата”), която е наричана и “Казан тарихы” (“Казанска история”), по която завършил да пише със смъртта си през 1551 г. (ДТ*);

БАТ САМА – Бат Само, Самбат* (619-676), брат на Курбат* (605-665) и племенник на Бат Оркан* (602-603, †ок. 641/645);

БАТ ТИМЕР – Бат Джураш*, Кан на българите (690-700), син на Бат-Боян* (665-668, †690). Той “по прозвище” е Джураш, което може да е истинското му име – срв. “Младшият син на Курбата (Кубрат*) – Атилькесе, [е] по прозвище Аспарух* (668-699)” (ДТ*). Синът на Джураш се нарича Сулаби* (700-727) и е Кан на Кара-Булгар: “Западна България”, като Сула е “Дунав”, а Сулаби буквално се превежда “Върховенстващият на Дунав”, срв. Дулоба*: “Върховенстващият Дуло”. Синът на Сулаби*, който бил от майка аварка, е Авар (727-759) или Севар* (721-737, †759). Знае се, че Севар наследил Тервел* (699-720), като между тях в “Именника” е споменат един неизвестен по име кан, който бил на власт 28 години.

Същевременно Зигеберт пише: “Anno 727. Cormesius Bulgaribus dominator.” (“727 г. Над българите се възцарил Кормесий”, ММ*), което е записано и от Алберих: “727. Cormesius Bulgaribus dominator.” (ММ*). Във връзка с по-късна година Алберих съобщава: “В 750 г. … Над българите пък, които преди години (време) били дошли в Скития и били завладели част от Константинополската империя, вече царувал трети владетел на име Кормесий.” (ММ*). Следва да се приеме, че тези трима Кормесии са бащи и синове или поне много близки родственици, използващи едно и също име. Първият Кормесий е Сулаби* (700-727), вторият е Севар* (721-737), а третият е Кормисош* (737-754), който може да е починал чак през 759-760 година (срв. Гостун*, който държи върховната власт до 605 г., но е убит от Аварския хакан през 618 г.).

Към опитите за разрешаване на множеството неизвестни, които се явяват около тази част от историята на Дунавските български земи, следва да се прибавят някои изводи, направени през годините. Преди всичко е интересно това, че “Именника на българските канове*” най-вероятно е поръчан от Аспарух* (638/668-699) към 678 г., когато вече е подготвял присъединяването към короната си на населените от по-рано с българи земи на юг от Дунав, и което отговаря на разделянето на периодите от хрониката в съотношение 300 : 150 : 75 години. От това произлиза, че кановете след Аспарух са дописани – от тях самите или от някой друг. Същевременно част от тези канове – Винех (754-760), Телец (760-763), Сабин (763-765), Умор (40 дни през 765), както и следващите няколко – Токту (765-766), Паган (767-768), та дори и Телериг (768-777), са кратковременни владетели, характеризиращи бурни събития от един период на междуособици, какъвто изтърпява Византия от 685-695 г. до 716-718 г. [Юстиниан ІІ (685-695), Леонтий (695-698), Тиберий ІІІ Апсимар (698-705), Юстиниан ІІ Риномет (повторно, 705-711), Филипик Вардан (711-713), Анастасий ІІ (713-715), Теодосий ІІІ (715-716); ДИВ*].

Както нестабилното управление в Дунавските земи на България, така и самото дописване на имената в “Именника” по лична инициатива на владетелите от Дунавския район, говорят за остра борба за власт и върховенство, което обаче следва да се разглежда на територията на цяла България – от Германия до Волга и границата на Хазария*. Много факти, дори и от по-късно време, насочват към извода, че в България е имало двоична управленска система, реализирана от двама кана [Кубрат* (605-665) управлява до 618 г. заедно с баща си Гостун* (603-605, †618), заедно с чичо си Бат Оркан* (602-603, † сл. 640), и съвместно с брат си Самбат* (618-675). Аспарух* (638-699) управлявал от 665 г. заедно с брат си Бат Боян* (665-690), а от 668 г., когато отхвърля върховенството на Бат Боян, той властва съвместно с чичо си Самбат* (618-675) до смъртта му през 675 г.].

Има силни индикации, че след 675 г. Аспарух* е управлявал в единство с брат си Бат Боян* (665-690) – в противен случай той не би успял да концентрира армията си срещу Византия през 679-680 г. и да я държи почти до края на управлението си в района на Мизия, насочена срещу византийската граница. Едва след смъртта на Бат Боян (680 г.) Аспарух* започва активни действия в областите на изток от Днепър. В т.с. представлява интерес кой е бил съвладетел на Аспарух* след 690 г., когато умира Бат Боян. Според “Гази-Барадж тарихи” синът на Бат Боян е Бат Тимер Джураш (790-800), който обаче, под натиска на Хазарския хакан Айбат (690-700), действал предимно в Кавказ, за което говори и епитета му - Джураш: “източната част на С. Кавказ, Дагестан и Вайнахстан (“Чечено-Ингушетия”), Кабардино-Балкария, Източна Грузия” (вж. карта Кавказ). След смъртта на Бат Тимер Джураш хаканът тръгнал да завладява земите му, но българите го разгромили поголовно. Това може би съвпада със смъртта на Аспарух*, която обаче се поставя през 699 г. Възможно е точно фактът, че Аспарух вече не е бил препятствие, да е условието, което дало възможност на Хакан Айбат да убие Бат Тимер Джураш и да се опита да завладее княжеството му. В такъв случай, обаче, се предполага че е имало военни действия на Тервел* (699-720) срещу Хазария, което пък довело до отстраняването и убийството на Хакан Айдар (690-700) и възкачването на освободения от българите Хакан Кук-Куян (700-745), син на Хакан Кабан (675-690);

Българската традиция на двойно управление е видна и през преходния период на приемането на християнството за официална религия на България от 863 г. и установяването на христианските феодално-властови норми и структури [срв. Борис І* (852-914) и Владимир І* (889-893), Борис І* и Симеон І* (893-927), та даже Борис І* и брат му – чергубиля* Петър (852 – сл. 880)]. Същата двоична властова система по това време се осъществява както в Хазария (БИХ*), така и във Византия – Тервел* (699-720) е Цезар на Византия от 705 г.! В този смисъл укрепването на властта в България от 777 г. въобще не изключва общото управление на Кардам* (777-800 ?) и на Крум* (>796-814), като Крум се идентифицира с Кан Караджар* (778-814); и то независимо, че е възможно Кардам и Крум да са едно и също лице, или пък две форми на едно и също име, носено от баща и син]; вж. Бат Джураш*;