СКИТНИЦИ (2) – номади, Саки*, Скити*;

СКИТНИЧЕСТВО

СКИТНЯ

СКИТОСВАНЕ

СКИТОСВАЩ

СКЛАВ (1) – Склавен*, Склавин*, един от т.н. Склавени*;

СКЛАВ (2) – османски военачалник от пърната половина на ХVІІ в., когото “изпратил цар Мехмед (нововъзкачен Османски султан е Мурад ІІ /1622-1640/) … в село Мъглиж”, намиращо се в района на Казанлък* (ПРЛ*, стр. 72). Явно под “цар Мехмед” следва да се разбира “царя Мехмедов (Мохамедов)”, “султана Мехмедски, царя Мохамедански”, във връзка с факта, че от Сюлейман І (1520-1566, вж. Рокселан*) османските владетели са вече и Халифи на Мохамеданството; а под “село” се подразбира селище, което нямало зидани крепостни стени, но би могло да има отбранителна линия срещу разбойници, изградена от окопи и плетища (стени от плетища) при входно-изходните места. Османският предводител и султански пратеник Склав дошъл с отряда си в Мъглиж на 13 януари 1623 лето и взел от селището “93 [момчета за] яничерчета”. Като потърсил и не намерил “поповете” на селото (те имали списъците с броя на хората, на техните живи деца и на възрастта им), той пратил свои “въоръжени люде в манастира” край Мъглиж, които не открили там поповете, но убили 4-мата манастирски монаха, а “манастира плениха”, т.е. оплячкосаха, ограбиха. Фактът, че в Мъглиж имало няколко попа (“поповете” е в мн. ч. и е споменато три пъти), показва че селището е значително по големина, по брой жители и по стопанска мощ, а явно се ползвало и от специални свободи и права. Името на Склав, който е характеризиран с епитета “силния” (страшния, жестокия, свирепия), е споменато в кратката приписка цели 5 пъти, а е известно и от много народни песни, в които се разказва за жестокостите му (ПРЛ*, бел.). Най-вероятно той е новопотурчен, може би е яничарин и е предводител на акънджийски (грабителски) отряд, който в случаят, по заповед на нововъзкачения Мохамедански халиф и османски султан Мурад ІІ – издадена по някаква конкретна причина, е трябвало да усмири и подчини българите в Балканския (Старопланинския) район около Казанлък и Казанлъшкото поле (обградено от Балкана* и от Средна гора*, и пресичано от Горна Тунджа*, която, заедно с прекия и удобен път край нея, стига точно до Одрин* или осм.-тур. Едирне – втори по важност за османците Балкански град след Истанбул). Самото село Мъглиж, за което става дума и е в полите на Балкана* на около 13 км източно от днешния Казанлък*, през ХVІ-ХVІІ в. е явно своеобразен български център и твърдина в региона; за това говори броят на взетите за яничерчета момчета – 93, по едно от семейство или дом и на възраст между 6 и 11 г. (та дори и да са взимали юноши до 14 г., обаче пък българите не съобщават, че Склав не е спазвал действащия османски закон), при 8-10-12 деца в българско семейство и без да се броят укритите из околните гори момченца и на вече оженените малолетни момчета (за да не могат да бъдат взети за яничари), което показва, че селището е било значително, вероятно над 7-8 хиляди жители (по това време българите все още достигали до 90-годишна и по-голяма възраст – вж. Драгота Граматик* /1539 – сл. 1629/, а задълбочаването на разложението на Османската държава и масовите антихристиянски османски зверства, свързани пряко с укрепването й, на които сложил начало именно султан Мурад ІІ /1622-1640/, все още тепърва предстояли в следващите години и векове). Името-нарицателно Склав*, което носи османският вожд, предполага, че е склавин* (славянин, венед, венет) от Босненско-Хърватската област Склавония (Sclavonia, Esclavonia, от ХІХ в. преименувана на Славония, дн. в СИ Хърватия), която към 1623 г. вече около столетие е подчинена напълно на Османската династия* (след като от 1521 г. Белград*, а от 1526 г. и голямата част от Унгария падат под Османска власт). За нас е важен фактът, че чрез името Склав тази зловеща и злощастна фигура от първата половина на ХVІІ в. напълно и категорично се определя за небългарин от самите свидетели българи, които са го виждали и познавали, писали са сведенията за неговите действия или лично са пострадали от тях и от него; вж. Склавени*, Славяни* и пр.;

СКЛАВЕН* – един от тъй нар. Склавени*, Склави*;

СКЛАВЕНИ* – Склави*, ср.-лат. Sclaveni, ср.-елин. σκλαβηνός (от което се смята за новоообразувано ново-гръц. σκλάβος: “роб; слуга” ЕР*); Склавените са също Склави*, Клави, Склавини, а от началото на ХІХ в. започват да бъдат наричани с ново-русизма Славини*; ; приема се, че С. е название на западната част от т.н. Славяни* (за разлика и в опозиция на източните славяни от Киевската област на север и изток, наричани Анти* (от бълг., в.-бълг. Анчийци*, ДТ*);

По-мащабно нарицателното Склавени се подменя – може би още от VІ-VІІ в. (срв. българо-склавени*) и най-късно към средата и третата четвърт на ІХ в., когато то се заменя с общото за целия склавски етнос българско название Словени*: “говорящи, разбирбемо говорящи, говурещи с български термини (слова), словящи” [срв. опозицията Немци, от Неми: “не говорещи (разбираемо)”, ЕР*]; Старо-българското Словэне (Словене, Словени), Словэнинъ (Словенин), Словэньскъ (Словеньскъ, Словенска), Словэньскы (МС*; от др.-бълг. Слово, Словесе: “слово, реч, дума; заповед, закон; разум”), е български термин най-вероятно още от периода VІ-VІІ в., когато през VІІ век се появяват ясно разграничавани от византийските хронисти групи от “български славяни” (по-точно “българо-склавини*”, вж. Славяни*), и което предполага, че етнонима Словени трябва да се причисли към периода на предхрискиянския др.-български език и терминология (срв. бълг. мн. ч. Гръци, Гърци, ед. ч. Грък*, прил. Гръчки, Гръцки, което е в опозиция със Словени*, но не и със Склавини, защото самите гърци са по произход етнически склавини, макар елинизирани и ромеизирани след заселването си във Византийска Елада през VІ и VІІ век);

Чак от последната трета или от последната четвърт на ХVІІІ в. и първите две десетилетия на ХІХ в. започва да се използва етнонима Славяни*, който е създаден в Русия – в директна врзка с формирането на агресивната доктрина Панславизам*, и е производно от термина Слава* – влязъл в руския език директно от др.-бълг. и ст.-бълг. Слава.

Обаче, поради твърде късното и целенасочено „сътворяване“ на термина Славяни в средите на руската властова върхушка и под прякото внушение на про-европейски образованите императори и най-близките техни роднини и лични съветници, се явява обоснованото предположение, че всъщност терминът-нарицателно Славяни е бил създаден в Руския дворец директно със значението “роб“ – срв. швед. slav: "роб", нем. slave: “роб“ ( = рус. „раб“), фр. esclave: "роб", англ. slave: "роб", и пр.;

Между двете етнически нарицателни имена – Склави-ни (Склави: “роби“) и Славıани или Славини, Славяни, Славя´-ни* (Слави: “роби“), въпреки еднаквото значение и фонетичната близост на думите и фантазьорското твърдение, че се прилагат към (?) един и същ етнос, няма етимологична връзка. Тацит (ок. 55-120) и Птоломей Клавдий (ІІ в.) наричат Склавените с името Венети и Венеди. Едва византийските писатели от VІ в. започват да ги наричат Склавени (КИ*), което говори за нова етническа формация, или пък поне за някаква съществена промяна в етническия състав на Венедите или най-малкото в културно-битовия им статус.

За племена, отговарящи на името С. и имащи определена култура и бит, според археологическите данни може да се говори най-рано в самия край на V в. и по-точно в началото на VІ в., когато е фиксирана т.н. “Пражка култура” (определяна най-общо в края на V-VІ в., но всъщност не по-рано от началото на VІ в.). Тя е установена в VІ-VІІ век и край валовете на Онгъла* при устието на Дунав*, където представители на С. са участвали в строителството им. Тъй като валовете са част от българските фортификационни строежи и не отговарят на възможностите и културата на ранно-склавинското общество, то явно тези С. са били заставени, по един или друг начин, да изпълняват определени дейности при издигането им, а защо не и някои логистични функции при осигуряване на тила на войските, и при отбраната на укрепителната линия.

Наличието на С. при Онгъла* през VІ-VІІ в. обаче говори, че те най-вер. са били доведени там от района на Чехо-Моравия, Силезия, Зап. Поша, Сев. Панония - т.е. от областта, която българите са наричали Сулу*: “Среден Дунав и земите около него, през които текат Дунавските притоци“, т.е. “Средното Подунавие“. Най-ранната, известна до сега, дата за това е 499-501 г. – началото на окупацията на Българския кан Реан* в земите по северния бряг на Дунав – от Черно море* до Виена*, включващи Зап. Карпати и Панония (т.е. Сулу*), която само частично е прекратена при заселването на Аварите* в Западно-Карпатските и Прикарпатските области към 566-568 година. При това тази война между България и Византия започва още при възкачването на константинополския император Анастасий (491-518), а активните действия най-късно към 492-493 година.

501 г. е и най-късната възможна дата, когато племената на север - до Балтийско море*, са били принудени, и по линия на традиционната българска политика, да приемат васалитет към Стара Велика България*. Районите за производство на каменна сол с т.н. Солниград* вер. остават под български контрол и след 568 г., а едва възможен опит на Аварите да ги овладеят е използван като повод или е наложил действията на Кубрат* (605-665) и брат му Самбат* (?-693?) през 619-623 г. През 623 г. българите прогонват Аварите от Сулу* и тя е поставена отново под неоспоримия пряк контрол на българската държава (в т.с. може да се говори за граница между “Държавата на Само” - т.е. на Сама* - Самбат*, която той нарекъл Дулоба*, и държавата управлявана от Кубрат* или Курбат* и позната като Стара Велика България*, създадена още от Авитохол* през 153 г.);

Използването последователно на няколко имена за познатите по-късно като Славяни* племена: Венети, Склави и Словени, е още един довод в полза на версията, че името Склави може да е от латински произход - със значението “роб”. Но поради фиксираната независимост на Славяните от Византия, ромейските хронисти следва да са ги определяли като “роби” (= васали, данъкоплатци) по-скоро на България, отколкото на империята. При това е документирано, че почти всички нападения на Склави срещу Ромейската империя през VІ и VІІ в. са предвождани от българи (преди VІ век няма съобщения за Склави).

От друга старана, без да има етимологична връзка между термините Склави и Славяни, името Славяни* също следва да се преведе като “роби” – англ. slave [sleiv]: “роб, неволник“ (АБА*), швед. slav: "роб", нем. slave: “роб“ ( = рус. „раб“), фр. esclave: "роб" ; срв. и лат. clavis: ключ, clusi, clusus, claudo: “заключвам, затварям и пр.“. Тоест, съществува смислова връзка и приемственост между нарицателните Склави и Славяни.

Константин VІІ Багренородни (905-959; император от 913 г., но фактически от 945 г.) обяснява произхода на името Сърби* (гръц. Servlos) от лат. дума servus: “роб” (ИБР*; serva: “робиня“, servilis, serviliter: “робски“, servio: “роб съм, робувам“). Това, от една страна, е в съзвучие с лат. servo: “наблюдавам, пазя (не нарушавам, спазвам)“, serva: “внимавай!“, servator: “пазител“ – т.е. с функцията, която и според византийските хронисти, изпълнявали склавите-славяни, в т.ч. Сърбите*, в българската държава поне от времето на Аспарух* (668-699) и Кубер* от 679-680 г., а според археологическите заключения – от края на V в. и началото на VІ век. Но от друга страна, то е още една версия на значението “роб”, което има общото нарицателно на славяните от Централна Европа (!не включва Антите), формирано вер. вследствие на местните условия, и е в синхрон с византийското отношение към ниската степен на примитивното културно развитие на целият склавски етнос.

Същевременно няма каквато и да е връзка между Славяни* и термина Слава* (ЕР*), което от своя страна отхвърля възможността средновековните имена като Славун*, Радослав, Собеслава*, Доброслав, Братослав (с. Водичане*, дн. С. Гърция) и пр. да са производни от значението “славяни” (още повече, че корените Радо*, Добро*, Брат* са исконно български, а не славянски, както и другите лични имена в споменатото селище като Глава*, Бала* и пр.; това се отнася за всички познати именни списъци в бълг. анклав, поне на юг от Дунав).

В т.с. названията “булгаро-склави”, “булгаро-клавини” във византийските хроники, следва да се превеждат като “български роби”, “българо-васали” и означават както “славяни”, така и други български васални племена, но не и етнически българи. Това, само по себе си, не изключва тези “българо-клави” не само да са носители на езикови и административно-структурни характеристики, които са придобили през продължителнното си битуване в пределите на българската хегемония, но и да са управлявани от етнически българи [За това има хроникални данни за VІ и VІІ в. – вж Варвари*. Но дори и за втората пол. на ІХ в. руски летописи отбелязват: “Завоювайки независимост, славяните не смогнали заради междуособици и раздори да установят порядък в земите си... изправили се род срещу род и започнали да воюват един с друг. Събрали се тогава и казали: “Да потърсим за себе си княз, който би ни владял и съдил по право”. Отишли те при Варягите (Русите*) и казали: “Земята наша е голяма и богата, а порядък в нея няма. Елате да княжите и да ни владеете”. Събрали се трима братя /варяги/ и дошли при славянските племена да князуват” (РН*; тримата братя са Рюрик, който се заселил при “славянското море” Илмен – което е 18 пъти по-малко от близкото, на ок. 170 км, Ладожко езеро!, Синеус – букв. “свой род”, който останал между Чудите и Весите “на Белоозере”, и Трувар – букв. “вярната дружина” – при Кривичите в Изборск). Така се описва идването на Рюрик (? 862-879) в СЗ руски земи край Ладожкото езеро, като в ранните “руско-славянски” летописи тамошните племена, и въобще тези на север и изток от Киев*, ! не се определят за славянски. Това фиксира северо-източните граници на славянските земи, конюнгтурата от онова време и факта, че поне до Х (ХІ-ХІІ) в. славяните не са били в състояние да се самоуправляват].

Важно обстоятелство е това, че по времето когато се говори за С., се фиксират и Антите, за които има повече предположения отколкото конкретни исторически и археологически факти, в т.ч. и за това, че са славяни (по скоро те са етно-културна група, която участва по-късно в създаването на прото-украинската общност). Вер. те са споменатите в български хроники Анчийци (вж Киев*), а името им, поради звуковата му близост с гръко-латинския термин Анти (и Анте), е възприето от византийските хронисти като Анти. Към това се прибавяло и териториалното им разположение спрямо С., спрямо Стара Велика България*, спрямо Византия, а вер. и буферната функция, която изпълнявали на западната граница на Стара Велика България* поне до 668 година. Не може да се пренебрегне и възможността, по едни или други причини, Антите да са обитавали по-високи предпланински и планински области, което се връзва с по-ранни съобщения за някои късни пост-скитски племенни образувания в Карпатската област; вж. Славяни*, Грък*;

СКЛАВЕНО-ВАРВАРИ – Склавино-Варвари, Склавени Варвари, Склаво-Варвари, визант. Σκλαβηνοι βάρβαροι (ИРЧ*, стр. 57), погрешно “превеждано” и като Славяно-Варвари*. Това наименование е от времето на родения мужду Кюстендил и Скопие (според К. Иречек /1854 – 10, І, 1918/) император Юстиниан І (527-565), който създал и възстановил за своята Византийска империя 80 крепости по северната водна граница Дунав и още 600 крепости в земите на юг от Дунав, за да се противопостави на нахлуванията и на уседналите във Византийските държавни територии склави*, анти*, варвари* (скити*, сармати*, саклани*) и българи*. Наименованието “Склавени Варвари” е от едно съобщение, в което се казва, че крепостта Адина, близо да Палматида в Мизия, била поставена във военна готовност, понеже в околностите й Склавено Варвари (Σκλαβηνοι βάρβαροι) нападали пътуващите и правели страната небезопасна (ИРЧ*).

Цитираното събитие Иречек свързва със съобщеното от Прокопий Кесарийски (ТИП*) и посочено от българския историк Дринов, че: “каквото изчезнало и дошло в упадък във Филипу-полис (Пловдив) и Плотино-полис (Φιλιππουπόλειος τε και Πλωτινοπόλεως), той (Юстиниан І) бързо го изградил (поставил на бойна нога), понеже се оказало, че твърде лесно могли да се превземат тия градове, тъй като лежали в съседство с множество варварски (βαρβάρων) народи (племена). …” (ИРЧ*).

Доколкото с епитета варвари* са назовавани преди всичко ирано-езичните етноси, то тук, тоест на Балканите, под “варварски народи” или “племена” (ἔθνεσι) следва да се посочат най-вече Скити*, Сармати*, Саклани* и Българи*. Пък и именно към това време, между 528 и 538 г., цялата област Долна Мизия, а може би и Горна Мизия (със столици Срем* и Белград*), и в тамошния главен град Доростол (Дръстър*, Силистра*), били предадени от Византия под управлението на Българския кан Булгар* или Борис Булгар, Борис Български (ок. 521/25 – ок. 541).

За това и за българската власт в Мизия пише следното Генезий: “[Цар] Булгар (ок. 521 – ок. 541), когото ромеите оставили да се засели в Доростол и [цяла] Мизия” (ИБИ*). Именно на този Булгар бил кръстен и Българският владетел Борис Дуло или Борис І Михаил* (852-914, род. ок. 819 г.);

Самият факт, че Мизия била под властта на България при кан Булгар* (ок. 521-541, вж. Булгар /4/*), вероятно от 538 г., като останала българско владение и при могъщия Заберкан* (541 – ок. 565), вече поставяла Филипопол (Пловдив) под сериозна заплаха да бъде завладян от българите. Защото при управлението на Булгар през 538-540 г. българските войски редовно нахлували и се разхождали из цяла Тракия, като стигали на юг до Беломорието; вж. Българо-склави*, Булгар /4/*;

СКЛАВИ – Склавени*, Славяни*;

СКЛАВИНИ – Склави*, Склавени*, Славяни*;

СКЛАВИНИЯ – строго определена от държавната власт във Византия и в България област, в която е заселено отделно славянско (склавинско) племе или род, под предводителството на своя племенен княз. В тези области се влизало и излизало със специален пропуск и разрешение, давано от съответния областен Византийски управител (ИБИ*), или съответно от Българския. Такива Склавинии имало по няколко и в България, и във Византия. Например само около Солун* те били поне 4 (четири), като по време на събитията от 904 г. две от тях били във Византийска територия, а другите две воювали на страната на Симеон І* (893-927). Една от Склавиниите в земите на България била Сърбия*, която останала с този си статут до 1190 г. Явно при Аспарух* (668-699) склавите в Ю. България (на юг от Дунав), настанени от кана по границите с Византия и Авария* (ИБИ*), били въдворени в такива Склавинии. В хрониките се говори за Босна първоначално като за отделна и обособена, изглежда по родово-териториален признак, Склавиния, съществуваща в граничните земи между България и Германия. По времето на Омуртаг* (814-831) славянското племе Тимочани избягало от своята Склавиния по р. Тимок*, където явно било въдворено още от Аспарух* през 680 г., и се установило при Германската граница. Във Волжко-българската “История” на Гази Барадж (1229-1246) се говори за Анчийците* или Ульчийците, които Кан Тубджак* (587-602) преселил от Византия в своите земи. Те вероятно също били въдворени в такава обособена област, защото са контролирани и от Аварския хакан (ДТ*). През 618 г. едно от славянските поселения в пределите на апанажа на Гостун* (603-605, †618), разположен между горни Ю. Буг и горна Тиса* (на север от апанажа на Бат Оркан* - между Ю. Буг и Серет*), се разбунтувало срещу някакъв Аварски отряд, за което Аварския хакан подмамил Българския кан (Гостун*) в резиденцията си и го посякъл (ДТ*). Този факт сам по себе си също е в подкрепа на сведенията, че Склавиниите винаги били под специален надзор и контрол; вж. Склавени*, Славяни*, Анчийци*;

СКЛАВИНО-ВАРВАРИ – Склавено-Варвари*;

СКЛАВИНСКИ ЕЗИК – Склавски език*, Славянски език /3/*;