Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.03 06:27 - СЛАВЯНИ (1)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 39 Коментари: 2 Гласове:
1



 СЛАВЯНИ – Славяните дефакто не съществуват в историята и бита на Европа и Света преди да се появи това изкуствено създадено ново етно-нарицателно (“Славяни“) през 3-тото десетилетие на XIX (19) век. Те всъщност са напълно разнородна смес от безписмените полу-номади Склави* и няколко други етно-групи – най-вече безписмени номади и полу-номади (нпр. Угри* = Себери*, др.-рус. Северяни, Торки), която в периода откъм самият край на V век и първата половина на VI век нататък е масово побългарена езиково и в някаква определена степен (но не съвсем) културно; вж. по-долу Славяни (1-5)* и пр.;

СЛАВЯНИ (1) – Склави*, Склавини*, Венети, Венеди; вж. Себери*: “угри, маджари”, които под името Севери, Северяни са обявено от руските историковеди и езиковеди за безспорни “Славяни”;

По време на готския историк Йорданес (VІ в.) и по-точно към 550 г., С. (склавите*) живеели в земите около “Дакия, защитена околовръст от стръмните Алпи (Карпатите) във вид на венец (т.е. на север от, и около Карпатите). От лявата им страна, която е обърната към север, и от началото (изворите) на река Вистула (Висла) живее върху огромно пространство многолюдният народ Венети. Наистина техните имена се менят според разните родове и места, но те се наричат главно С/к/лавини и Анти* (Анчийци*). С/к/лавините обитават от Новио-Дунум (Исакча, Румъния) и т.нар. Мурсианско езеро (? Балатон или по-вер. Ной-зейдлер Зее: нем. Neusiedler See, унг. Ferto-to) до Данастър (Днестър*) и на север до Вистула; блатата и горите им служат за поселища. А Антите, които са най-храбри от тях, живеят от Данастър (Днестър*) чак до Данапър (Днепър*), където се извива Понтийското море” (бреговата ивица слиза рязко на юг по очертанията на Крим).

Хиляда години по-рано Херодот (ок. 495-420 г. пр. Хр.; Х*- V, 9) пише следното: “…изглежда оттатък (северно от) Истър (Дунав*) страната е вече пуста и безкрайна. Можах да се осведомя единствено от хората, които живеят отвъд (на северния бряг на) Истър (Дунав), чието име е Сигюни (Сигони, вер. Сикони – от Саки*, Скити*) - обличат се с Мидийски* дрехи (Мидийци* – иранско племе от преди ІХ в. пр. Хр. в С. Иран, в обл. Загра и равнините на изток от нея, вкл. обл. Ария). Разправя се, че конете им (на т.н. Сигони или Сикони) по цялото тяло имат козина, пет пръста дебела, че са малки и чипоноси и не могат да носят хора, но впрегнати в колесници са много бързи: поради тази причина местните хора карат колесница (а не яздят конете си). Границите на тези хора се простират близо до земите на Венетите при Адриатика.”…

[В текста е интересно това, че се споменава племето Венети, което няма нищо общо със славяните Венети или Венеди от І хдл сл. Хр., и като опозиция на по-късното наименование. И че Сигоните се свързват с Мидийците* - съседи и родственици на Българите в Азия (вж Древните българи*) и с близък език и култура, при това развъждащи (!) своя порода кон*, имащи колесници*, отглеждащи пчели* и категорично не са Келти*. А и няма в ЮИ Европа по това време друго племе, чието име да започва със Си-, Се-, Са- (вж Саса*, Сега*, Сигнал*, Искър*, Сизимитрес*) и пр., последвано от -Г (-Га*, Гха или –Кха), както в Бълг*, Балк*, Исхач* и пр. Според описанието на Херодот тези Сигони или Сикони следва да са сродници със Скити* и Сармати*].

Тацит (ок. 55-120), говорейки за прото-славяните Венеди (Венети) от района на Балтийските равнини, които били въоръжени “не по сарматски начин” (вж. Сармати*, Саклани*), ги свързва с племето Бастарни (които са Келти*, със силно етническо влияние на Скити* и Готи* /ТЕ*/, и са представители на т.н. Зарубинецка култура /СЛ*/). Тацит съобщава: “Венедите пренесли много от техния (на Бастарните) нрав, тъй като заради грабежа разравят горите и планините, дори и тези дето ги няма между Певкините и Фените… придвижват се пеша, и при това с голяма бързина” (СЛ*, 109). Фактът, че Венедите “не по сармански начин” са въоръжени, показва, че те са чужди за др.-ирано-българската етно-културна група от североизточния район на Иранската културогенна област (вж. Сармати*, Саклани*, Сарматия*, Саклан*).

През същия период (ср. на ІІ в.) Птолемей (80-160) поставя в Географията си на север от Карпатите – по горното течение на Днестър* и северно от него, а на запад вероятно до Судетите – поселението на Сарматите* (Sarmaticae pars). По река Ю. Буг* Птолемей е посочил западната граница на Българите (Bulensii), т.е. границите на обявената в 153 г. от Авитохол* (153 – сл. 173




Гласувай:
2
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. dichodichev1 - История на Българите
20.03 06:35
През същия период (ср. на ІІ в.) Птолемей (80-160) поставя в Географията си на север от Карпатите – по горното течение на Днестър* и северно от него, а на запад вероятно до Судетите – поселението на Сарматите* (Sarmaticae pars). По река Ю. Буг* Птолемей е посочил западната граница на Българите (Bulensii), т.е. границите на обявената в 153 г. от Авитохол* (153 – сл. 173<?) за автономна Стара Велика България*. По този начин той разграничава двете общности – на старите заселници (европейските Сармати* и Скити*), които са изтласкани на З. и СЗ, и на пристигащите от ІІ в. пр. Хр. насетне Българи, номади Алани* и пр. сродни етнически групи, които се настаняват в териториите от Ю. Буг и Днепър* до С. Кавказ, Волга* и Каспийско море*.
Това е в синхрон с настъпилото под натиска на новодошлите народи разместване през І и ІІ век от н.е. – в района на запад от Волга до областите северто от Долен и Среден Дунав*, което е фиксирано и от археолозите (СЛ*). А същевременно подсказва къде е района на Мицо* или Мичо (Micco), който не е гот, но “живеел в земите на готите”, и който в 172 г. се оженил за Аваба* (172-?) – дъщерята на Българския кан Авитохол* (153 – сл. 173<?), като техният син – познат с латинското си име-епитет Максимин І* (173-238), имал апанаж в днешна Добруджа* и околните територии северно и южно от Дунав, чиято столица била град Дуросторум* (Доростор, Доростол, Дръстър*, дн. Силистра*).
Именно в контекста на този регион Сарматия от ІІ в. се оформят Венедите и цялата прото-славянска общност – на север от билото на Карпатите, между Судетите и горното течение на Днестър и до р.р. Припят, Неман и Ср. Висла. А по-точна това става в дадения регионален етнически коктейл – “първичен бульон”, в който участват Сармати и Бастарни, като и при едните и при другите е налице мощен Скитски елемент (Дион Касий твърди, че Бастарните са Скитско племе /LI, 23/), в пространството “между Певкините и Фените (Фините)”.
Много е възможно славянският етнос да се е зародил точно върху основата на участващите в него пост-Скитски групи, които вече са претърпели взаимното влияние с Траки и Елини (от VІІ-ІV в. пр. Хр.) и частичната асимилация на Бастарните (от ІІІ в. пр. Хр.) и Савроматите* (от VІІ в. пр. Хр.). Това става и под диктата на настъпилата стопанско-битова промяна, обусловена най-малкото от новите условия на живот в северните горски области, които започнали да обитават след изтласкването на Скитите в западна посока от Българите (в т.с. е вероятна връзката между етнонимите Скити ~ Склави, Склавени*, която пренесена през времето и обстоятелствата, се явява по-късно и като обединяваща, и като разграничаваща двете общности).
След появата на Готите*, част от които към ІІІ в. пр. Хр. се заселват между Днепър и Дунав, с Венедите воювали готските крале Германарих и Винитарий. Накрая от Венедския корен произлезли Антите, смятани за един от двата славянски пра-клонове и родствени на Склавените* – Славяни, свързвани с “Пенковската култура” и изчезнали като название след 602 г. (същевременно в “Сказание за дъщерята на Кана” /СБ*/ от третата четвърт на ІХ век, както и в “Гази-Барадж тарихи” /ДТ*/ от първата половина на ХІІІ в., се говори за Анчийци*, които са новосъздадена общност, нямаща връзка с т.н. Анти*). Смята се, че през V-VІ в. Антите, “в условията на Хунско-Аварско владичество”, са се придвижили в ареала на “Черняховската култура” и приели традицията на Черняховския уседнал бит, като ту воювали против номадите (Хуни*, Авари*), ту били техни съюзници (заради това името Анти се сравнява с тюрк. ant: “клетва”, от където е монг. anda: “другар, побратим, съюзник” и пр. думи, които обаче, Тюрките може да са заимствали от ареала на Персия след ІІ-І в. пр. Хр., когато започва установяването им там).
В VІІ век (658 г.?, вж. Самбат*) “Пенковските паметници” в района на Антите се сменят с артефакти от късен вариант на “Пражката култура” (смятана за първо-славянска, т.е. първо-склавска), на чиято основа в VІІІ-ІХ в. се развиват “Луки-Райковецката култура” на десния бряг на Днепър* и “Роменско-боршевската култура” на левия днепърски бряг, прераснали по-късно в “Древноруска” (СЛ*, 111; вж. Тубджак* /587-602/);
[Приема се днес, че: “Пенковската култура е археологическа култура, датираща от края на V до началото на VIII век. Тя се намираща на териториите на днешните Молдова и Украйна, от басейна на рекa Прут до Полтавскa област, където граничи със салтово-маяцката култура. На север Пенковската к-ра граничи с балтите (култура Колочин-Тушемля) и с културата Прага-Корчак (Пражката култура), свързвана със западните славяни (ведите), а на юг с културата Сивашовка, която се смята за прабългарска“ (Уикипед.), тоест за ДРЕВНО-БЪЛГАРСКА култура, като при това днес вече се знае, че древните българи населяват още от II век от н.е. региона на Мизия – вж. Авитохол* (153 – сл. 173<) и дъщеря му Аваба*, сина й импер. Максимин I* (235-238, род. 173), картата от 293 г. на Св. еп. Евсевий Кесарийски (270-338) с надпис “Mesia hec & Vulgaria“ – “Мизия тук е и България“, кан Булимир* (340 – IX, 378) и сина му Алавив* (пр. 378-421), Аспар* (ок. 400-471), Бузан* (ок. 476-488) и прочее].
Същевременно прави впечатление, че в др.-руската хроника “Повест временных лет” (ХІІ в., но променяна в XVI век) племената Кривичи (м/у Зап. Двина и горното течение на Волга*), Радимичи (м/у Горни Днепър и Десна*) и Вятичи (по горното течение на Ока*, вж. Батишци*) НЕ СА включени в числото на “племената говорещи славянския (словенския) език”, но и не се причисляват категорично към Фино-Угорските или Лато-Литовските (за тези племена вж. още статиите ми Стара Велика България*, Волжка България*, Аспарух*), което определя своеобразна Изт. и СИ граница на ранно-славянския (склавския) ареал;
Първославянската (първо-склавска) “Пражката култура”, която археологически е фиксирана в края на V в. и началото на VI век, встъпва във взаимодействие с периферните й прото-славянски етнокултури още в първите десетилетия на VІ век (което се отнася за районите на горните течения на р.р. Прут*, Днестър*, Буг*, Висла). Приема се, че причините за етно-културното отделяне на племената, отъждествяващи Славяните (Склавите), от прото Балто-славянският субстрат в Източно-Европейската горска зона, са нахлуванията на ираноезични народи (Древните българи* и пр., б.м. Д.Д.) през І в. пр. Хр. – І в. от н.е., на Готи* през ІІ-ІІІ в., на Хуни* (или Хони* - б.м. Д.Д.) към края на ІV век (от 370-373 г.) и на Авари* от 566-568 г., които довели до поредица от размествания на човешки маси, до нови стопански контакти и други промени (СЛ*).
Без да се отчита прекия и косвения принос на Българите като древно, отдавна уседнало, държавно, градско* и елинистично общество (вж. Елинизъм*) от свободни стопани-българи – земеделци, занаятчии, търговци и пр., за развитието на Изт. Европейския регион (което ярко контрастира върху фона на номадския бит на Скити*, Сармати*, Готи*, Хуни* и Авари*), се приема, че ! “плуга и зърното са основа на Славянската цивилизация” (СЛ*, 113), която изплува от горскоречните дебри на Централна Северна Европа и е позната през V-VІІ в. предимно от грабителските набези на представителите й в Римските земи и войните със съседите си. При това се приема, че С. формират “общославянският стопанско-битов комплекс”, “обединил в своеобразно, по-рано неизвестно съчетание, келтски*, римски и германски форми на производствени и битови оръдия” (СЛ*), което станало факт не през V в., а още по-късно – чак през VІ-VІІ в. (Когато България над половин век - от 490-493 г. до инвазията на Аварите* през 566-568 г. /вж Реан*/ - владее земите на север от Дунав - от Черно море* до Виена - римските провинции”Горна и Долна Дакия и цяла Панония”, а Славяни работят по дългите стотици километри защитни валове на българския крепостен район Онгъла*. При това съвсем не е изключено използваните за строителството славяни, освен с грубата част от градежа, да са били задължавани да осигуряват както храна за българските военни гарнизони, така и да прилагат определена агромелиоративна техника при обработката на земята, непозната до тогава за тях).
В “Повест временних лет” авторите-славяни или по-късните редактори-славяни, които преработили текста на хрониката, определят обособяването на славяните като субект по следния начин: “... и строили този стълп (Вавилонската кула) 40 години, и не го завършили. И слязъл Годпод Бог да види града (Вавилон) и стълпа, и казал Господ: “Ето род един и народ един”. И смесил Бог народите, и ги разделил на 70 и 2 народа, и ги посял по цялата земя. След разбъркването на народите Бог с вятър велик разрушил стълпа (Вавилонската кула); и се намират останките му между Асирия и Вавилон, и имат във височина и в ширина 5433 лакти, и много лета се съхранват тези останки.
След разрушението на стълпа и след разделянето на народите, взели синовете на Сим* източните страни, а синовете на Хам – южните страни, а [синовете] на Иафет взели запада и северните страни. От тези същите 70 и 2 езика произлязъл и народа Славянски, от така наречените Норди (рус. норики; норв. Norici, наред с Norwegia: “Норвегия”, от др.-исл. N&#243;regr: “Норвегия” от *Nor&#952;vegr: “Северен път”, от Nor&#952;: “север” /ЕР*/; вж Руси*), които са и славяните.
Като минали много години, отседнали Славяните (Словените, преди това наричани Склави*) при Дунава, гдето сега (преди и след 1113 г.) са земите Унгарска (Ср. Дунав) и Българска (Долни Дунав)” (ПВ*).
В това сведение е интересна връзката славяни – руси* (= варяги*, скандинавци), която потвърждава, че славяните, като варягите, са от немско-скандинавски произход, и, важното по отношение на разграничаването на славяни от българи, че славяните са се формирали от смесването не на два или три етноса - което би било съобщено и уточнено, а на много етнически групи (колкото до началото на временното установяване на славяните в района на Среден и Долен Дунав - след 488-501 г., то е фиксирано и във византийските, в българските и в унгарските хроники - вж Варвари*, Киев*, Реан*, Онгъла*).
За това, че С. се обособяват като отделен етно-културен субект едва около VІ-VІІ в., ясно говори и факта, подчертан от изследователите, че “всички видове източници безусловно фиксират славяните [чак] през VІ в. н.е..” (СЛ*, 105), тоест след 500-та година от новата ера или след 6008 г. от Сътворението на Света. В т.с. може да се приеме, че описанията на авторите от това време отбелязват периода на самоопределянето на С. и като отделен етнос, и като периметър от конкретни племена.
Прокопий Кесарийски (500-562) пише за С.: “Телата им не са много бели, нито косите им светлоруси, но и никак не клонят към тъмния цвят, а всички са възчервени… водят суров живот и са напълно небрежни към себе си, като постоянно тънат в нечистота. Все пак те никак не са зли и коварни, но дори и в простотата си спазват хунския (номадския) нрав. Първоначално дори и името на Славините и Антите било едно и също, защото в старо време едните и другите били наричани Спори... [и] живеели в страната си разпръснати. [Те] не се управляват от един човек, но от старо време... винаги общо разглеждат полезните и трудни работи. Пръснати далеч едни от други, всички те живеят в бедни колиби и много често променят своите селища. Като влизат в сражение, повечето от тях тръгват срещу неприятеля пешком, въоръжени с малки щитове и копия, ризници съвсем не навличат. Някои пък нямат нито риза нито горна дреха, а прикрепят широките си гащи чак до срамните части и така влизат в бой... Те населяват по-голямата част от отвъддунавския бряг”.
В Стратегикон на Император Маврикий (582-602) пише, че “селата на С(к)лавините и Антите са разположени по продължение на реки и се допират едно до друго, така че помежду им няма значително растояние. Близо до тях се намират гори, блата или тресавища, така щото обикновено се случва, че при нападение срещу тях още при връхлитането върху първото им село ...останалите села, понеже са съседни и се намират близо до гората... лесно избягват. [Склавините] имат множество всякакви домашни животни и [тревни] храни наредени на кръстци – най-вече просо и жито. Живеят в гори, реки, блата и непреброими езера. Правят много изходи на своите жилища поради различните опасности, които обикновено ги сполетяват. Заравят на тайно място необходимите си вещи, не държат на открито нищо излишно и живеят като разбойници. Обичат да правят нападенията си... в гористи, тесни и стръмни места. Служат си умело със засади, внезапни нападения, хитрости. Опитни са повече от всички хора в преминаването на реките и мъжествено издържат във водите. Въоръжен е всеки човек с по две малки копия, а някои от тях с щитове - много яки, но неудобни за носене. Те употребяват също и дървени лъкове и малки стрели, намазани с отрова... Живеят в безвластие и взаимно се ненавиждат. Нито познават боен ред, нито са свикнали да се бият в редовно сражение, нито пък да се явяват на открити и равни места. Ако ли пък решат да влязат в открито сражение, те се придвижват малко напред като крещят всички заедно, и ако противника се оттегли при техния вид, те настъпват стремително. Ако ли не, връщат се обратно без да се стремят да влязат в ръкопашен бой. Избягват в горите, където намират голяма закрила, понеже умеят добре да се бият в теснините...”;
Тези сведения дават представа за С. в периода между 550 и 602 година. Към тях трябва да се добави, че те почитали само един (върховен?) Бог - “създателят на мълнията (! без фиксирано име) и му принасят в жертва волове и всякакви други животни”, но “почитат и реки, и нимфи (= водни женски божества), и други някои божества и на всички тях принасят жертви, като /тогава/ вършат гадания”. Произходът си С. извеждали от Ноевия син Хам; според други сведения от Яфет или Иафет. Това категорично поставя Славяните в различна етно-културна група от Българите (защото Българите са от Ноевия син Сим* и сина на Сим – Зиези*, или пък от бащата на Сим – Зиези, Зиусудра* или Зиусу-Дара).
Големите нахлувания на С. във Византия през втората пол. на VІ в. (вж Варвари*) предполага, че някои от племената им са достигнали равнище за създаване на по-големи междуродови сдружения (знае се, че в повечето случаи те са предвождани от чужди етноси, предимно от българите). В същото време, обаче, те още векове живеят като данъкоплатци или федерати* в пределите на по-силни и развити в държавно отношение страни или обединения (някои славяни до Х-ХІІ в.), които осигурявали защитата им. Това показва по-ниско стъпало на обществено развитие от това на повелителите им (вж ІІ.*). Приема се, че до Х-ХІ в. Славяните са още в първобитно-общинни отношения (ЕС*);
Земеделието на С. (през VІ-VІІІ в.) е номадско, като земята се използва еднократно, след което нивите се засяват на друго место. Тази е една от причините, поради която те често сменят живелищата си. Друга особеност, отличаваща С. от Българи, е малката (или никаква) употреба на коня за военни или битови цели поне до VІ-VІІ в. По-късното му фетишизиране (към VІІІ-Х в.), принасяне като специална жертва и използване като култово животно (в т.ч. и за предсказания) не променя съществено мястото на коня в стопанството им – в бита на славяните коня липсва като стопанско и военно животно.
След трайното установяване на българите на Ю. от Дунав в Долната земя охридска* (ок. 493-501 г.), в Долна Мизия (ок. 538-540 г., вж. Булгар /4/*) и в Долна и Горна Мизия (597 г.; вж Булгар /2/*, Варвари*), при разширяването на България* в тези земи (679) през управлението на Аспарух* (668-699), заварените в Дакия и Византия С. били покорени. Те веднага били въдворени в буферните зони, ограждащи Аспаруховата държава, по главните направления на вероятно вражеско настъпление. Теофан Изповедник (кр. на VІІІ-ІХ в.) пише:
“след като [българите] покорили измежду намиращите се там славянски (склавски) племена т.н. Седем племена (рода), поселили Северите* от предната (южната) клисура до Верегава* към източните части (долините по Ю. склон на И. Балкан*), а към юг (т.е. към Византия) и [на] запад до Авария* [поселили] останалите седем племена, които плащали данък (на България)”.
За същите действия пише и Византийският патриарх Никифор (вт. пол. на VІІІ в. – 829 г.): “Те (българите) покорили и славянските (склавските, склавини*) племена, които живеели наблизо, и заповядали на едните да бранят земите, които граничат с Аварите, а другите да пазят земите, които са съседни на Ромеите”.
В хрониките няма данни С. племена да са заселвани на рубежите стоящи между Аспарухова и Куберова България, за което няма и тактическа нужда. Но има сведения, че Кубер* се отнесъл със С. по сходен на Аспаруховата политика начин, след като през 679-680 г. се заселил със своите българи в Македония, в Керамисийското (Битолско*) поле – т.е. в Долната земя охридска*, а тръгналите с него от Панония византийци се разотишли по родните си места. През 689 г. той не попречил на Юстиниан ІІ (685-695) да плени и изсели С. от Солунско* и долината на Струма* в М. Азия, но така го разгромил при завръщането му от там обратно в Беломорска Тракия, че до края на века Византия не могла да предприеме нито една военна експедиция срещу българите в района на Тесалия, река Вардара* и Долната земя охридска* (а именно там живеели чичовците на Тервел* /699-720/);
Важно за изясняване на Българо-Славянските отношения е фактът, че Българите никога не са допускали племена или групи от друг етнос на територията на Същинска България или Черна* (“висша, същинска”) България. Тоест те не допускали чужди етнически групи да се заселят във вътрешността на своето българско етническо жизнено пространство както в Азия, така и в Източна и Централна Европа, а поселвали чуждоплеменниците по периметъра на външните си жизнени граници. Това се отнася за Стара Велика България*, Аспарухова, Куберова, Батбоянова и Котрагова България, Кубанско-Кавказка България и пр. (вж Вардара* – Изт. граница на Куберова Черна България, а вер. граница още на Долната земя охридска*, която е овладяна и заселена от българите в периода 491-518 г.). Освен другите си функции, т. нар. Черна България* е главната военно-административна и стопанска област-крепост на българската държава със съответстващите на това закони, обществено-административна и военно-отбранителна система и йерархия на бастионите и на тиловите райони. Това до голяма степен изяснява липсата на селищни Славянски некрополи от VІІ-ХV в. на територията на съвременна България, Македония (вж Долната земя охридска*, Кубер*), Румъния (вж Реан*, Аспарух*), Молдова и пр. (има следи от С. селища край някои от землените валове, които славяните били заставяни от българите да строят – нпр. в Онгъла* от VІ-VІІ в.).
Интерес представлява възможността за евентуално влизане на С. аристокрация в управленската структура на България, ако въобще е имало такова нещо до ХV в. (тук не става въпрос за смесените бракове на висшата българска аристокрация, засвидетелствани единствено като бракове на български принцеси за чужди князе, фиксирани от времето на Борис І* /852-914/ насетне, и то случващи се в специфичните условия на многоженството у българите, чието основание били политическите съюзи и връзки; за сравнение, при Омуртаг* /814-831/ славяните били определяни официално като врагове на Българската държава).
За подобно влизане на С. в управленските среди на България може да се говори, но само теоретичто и без да има досега дори и един такъв доказан факт, най-рано евентуално след примането и утвърждаването на христианството в българските земи в периода на т.н. Византийско-Българското управление на юг от Дунав през ХІ и ХІІ в.* (1019-1185 г.), когато нарастнала необходимостта от укрепване на позициите на българската култура и идеология срещу външните асимираторски сили. Тогава и в самата Византия се развиват процеси на романизиране, целенасочено инспирирани от двореца в Цариград и налагани в цялата държава, за да се приобщават към единното отечество различните етнически групи, населявящи Империята (византийската асимилационна политика дала видими плодове: докато в началото на ХІ в. във Византия живеели под &#8531; “византийци, ромеи”, към края на ХІІ в. вече &#189; от населението на империята се самоопределяло като исконни ромеи).
Тази асимилаторска византийска политика в дадения период от към ХІ до към края на ХІІ в., обаче, почти напълно изключва възможността за българска асимилаторска политика спрямо С., освен в районите на изток, север и североизток от Долнодунавската равнина – в славянските анклави в Карпатите, Чехия, Ю. Полша, Рутения и Русия, т.е. в районите където българската аристокрация запазила самостоятелността на властта си, като на запад такива действия частично са ограничени от Унгарската инвазията в източна посока.
Включването на С. в българската държавна йерархия, по принципа на религиозната толерантност, би трябвало да е подпомогнато в периода от Борис І* (852/863-914) до Петър І* (927-971), Роман-Симеон* (977-991, +997) и Самуил* (997-1014), при утвърждаването на християнството като обща идеологическа и цивилизационна база, която ако не премахва, поне тушира етническите различия между християните. Но за такова нещо били необходими и редки в реалността условия – конкретния славянин да е приел християнството, да води уседнал начин на живот, да е грамотен и да е вожд (княз) на племето си.
От друга страна обаче, според фактите, представителите на висшата българска аристокрация и в периода от Иоан Владислав* (1015-1018) до Асеневци* (1185-ХVІІ в.<), и след това, са от български произход и няма данни да са се отнасяли към С. и да са ги приемали по друг начин, освен като федерати* или оръдия на чужда политика – византийска, папска, римо-германска [в т.ч. е и българското отношение към Сърбия*; по същия начин е формирана българската политика и спрямо Унгарците*, които Борис І* (852-914) и Симеон І* (893-927) заселват в периода 894-902 г. в пределите на България* - в района на Панония* (Сулу*), като федерати*, като буфер срещу Римо-Германия, и с цел да се намали напрежението по Българо-Франкската (Германската) граница, за да се освободят повече сили за стратегическия Българо-Византийски фронт; по отношение на Хърватското, Великоморавското*, Блатненското* (до 874 г.) княжества и Полските племена, българската политика е функция от баланса на отношенията между България, Византия, Римо-Германия и Папския престол; към Русия* (т.н. Киевска Рус), която започнала да се формира след 941-969 г. (вж. Олег*, Угър-Лъчин*, Олга*), пряката българската политика се провежда поне до ХІІІ в., ако не пряко, то често чрез Половци*, Печенеги*, Волжка България*, а от 988 г. - и чрез Българската Православна Църква (БПЦ*) – вж. Стара Велика България*, Батбаян*, Цуло*, Кур*, Владимир І Святой*];
Самите славянски исторически източници също не свързват българи със славяни и ги разграничават напълно. Например в “Повест временних лет” (съставена уж към 1113 г., защото тази дата е последна в повествованието на хрониката, но по-скоро текстът й е компилиран и прередактиран до към края на ХVІ в., а и след това) се казва:
“След много време уседнаха славяните (словените) по Дунава, където днес е земята Унгарска и Българска (Унгария формално съществува от 907 г., но е автономен фактор чак от към 972-997 г. насетне, вж. Арбат*). От онея славяни (словени*) се разпръснаха славяните (словените*) по земята и се нарекоха на имената на местата, на които уседнаха. Така едни, идвайки, уседнаха до река на име Морава* и се нарекоха Морави, а други се нарекоха Чехи (Чахи); (името Чехи, Чахи е фиксирано в “Слово о погибели русской земли” – т.е. в ХІІІ век или по-късно, ЕР*).
А ето още и другите славяни (словени*): Бели Хорвати, и Серби, и Хорутани (срв. бълг. Хортува*, хорутува: “говори, влиза в диалог, спори с всеки”, срв. Словени*: “словящи, говорящи”). Когато Волохите (Вълъхи, Влъхва* = Българи; вж Зиези*) нападнаха Дунавските славяни (словени, като може би се фиксира Среден Дунав в периода 493-568 г., но най-вероятно събитията в 675-679 г. при Българския кан Аспарух* /668-699/), и се поселили сред тях, и ги притиснали, то тези славяни (словени) дошли и уседнали на Висла и се назовали Ляхи, а от онези Ляхи тръгнали Поляците (името Полша, др.-рус. Польша, е споменато за пръв път в др.-руски текст в “Повесть о разорении Московского государства” от ХVІІ в., ЕР*), други ляхи са Лутичите, трети [ляхи] – Мазовшаните, други [ляхи] – Поморяните.
Така и тези славяни (т.е. Ляхи) дошли и уседнали по Днепър* (в 658 г. със Самбат*) и се назовали Поляни, а други [ляхи] – Древляни, защото уседнали в горите (рус. Дерево: “дърво”, но бълг. Дръво: “дърво*, дръво, древо”, откъдето и Древляни), а трети уседнали между Припят и Двина и се нарекли Дреговичи, други уседнали по [другата] Двина (Дуна*) и се нарекли Полочани, по рекицата, вливаща се в Двина, именувана Полота, от нея и се назовали Полочани. Онези славяни (словени*), които уседнали около езерото Илмен (рус. Ильмень, край Новгород*, др.-рус. Илм&#253;р&#252; – в Лаврентиевската летопис от 1116-1125 г. или по-късно вмъкнат текст, от фин. Ilmaj&#228;rvi, ест. Ilmj&#228;rv, ЕР*), се нарекли със своето си име – Славяни (името Славяни е от второто десетилетие на ХІХ в. и явно с него е заместено същинското название Словени*), и построили град, и го нарекли Новгород* (за по-старото, не-славянско име на Новгород – вж. Хълмград*, вж Киев*).
А други се поселили по [река] Десна*, и по Сейм (ляв приток на Десна), и по Сула* (ляв приток на Днепър*), и се нарекоха Северяни (това са Себери*, т.е. Угри*, Маджари*, които въобще не са славяни, но са важна съставна част на т.н. “руски славяни”). И така се разпръсна славянския (словенския) народ ...” (ПВ*);
[Вижда се ясно, че в текста на “Повест врем. лет” не става въпрос за етноса славяни, а за множество от етноси (различни етнически групи), обединявани от факта, че към ХІ-ХІІІ в. всички те са говорели словенски диалекти (вж. Словенски език*, Словенски*) и поради това са наричани Словени*. Нарицателното Словени е превеждано от руските историоведи от края на ХVІІІ до ХХ век, а и през ХХІ век, напълно неправомерно като “Славяни”, което съвсем обърква смисъла и садържанието на старите документи. А към това като се прибави и фактът, че руснаците превеждат и името на идващите от Азиатския анклав в Европа (т.е. от изток на запад) Саклани* също като “Славяни”, то става ясно каква каша се е забъркала в руската историография, която пък Русия, чрез мощната си позиция през ХІХ и ХХ век, се опита да наложи и налага като постулат както в т.н. “славянски регион”, така и в политическите и историеските централи и в обществените възгледи по целия свят (достатъчен пример е Уикипедия)].
Голямото настъпление на България към Балканите и Ср. Европа е по времето на Реан* или Хрун ІІІ* (488 - сл. 521<?), когато завладяват земите от Прут* и Олта* до към Виена* и се заселват в Долната земя охридска*, в Панония, а вер. и в Белградска област*. Прогонването на славяните, които се настанили на север от долни Дунав - в днешна Ю. Румъния, продължило до частичното им изгонване към края на VІ в. Последните остатъци от тях били поробени от Аспарух* (668-699) и заселени по периферията на България, предимно по българо-аварската граница на запад от Карпатите, Сърбите* били заселени на запад от Рашка*, а по река Тимеш* били Тимочаните, които по времето на Омуртаг* (814-831) избягали към българо-германската граница по среден Дунав. Южно-Славянските племена по долна Струма* и около Солун* живеели в този размирен граничен българо-византийски район вер. до времето на Самуил* (997-1014), Иван Владислав* (1015-1018) и Петър Делян* (1040-1041), като били подлагани на постоянен натиск както от Византия, така и от България. Когато през периода между 976 и 1180 г. Византия провела целенасочена политика за романизиране на населението на империята както в Малоазийските, така и в Европейските части на владенията си, тези славяни, както и населяващите континентална Гърция, за разлика от българите се погърчили и били претопени в общата маса на ромейското население (вж Грък*). За погърчването им роля изиграло ниското социално равнище, на което били, и липсата на етническа държава (в противовес на тях Сърбите*, които под мощното влияние на България успели да съзреят до степен да направят национална държава - осъществена с помощта на Унгария и Византия към 1183-1196 г., се съхранили като етнос).
Можем да обобщим, че в др.-руската “Повест временних лет” ясно се казва както, че българи и славяни се разграничават категорично, така и че на територията на Дунавска България не са останали никакви славянски племена (освен въдворените по западната и северната й периферия);
Изследователите на С. култура търсят корените на етноса към ІІ-І хилядолетие пр. Хр., въпреки, че за пръв път далечните им предтечи се споменават от Плиний Стари (23-79) и Тацит (~55 ~120). Трудностите са свързани както с липса на данни за С., така и с късното им приобщаване към “писмените” народи (879-988 г.), което много ограничава достъпа до протокултурата им. По-скоро при С. се наблюдава широко заимстване на термини и свързаната с тях социална организация от околните народи (нпр. заимстването на Бат* и Батко* като термин и сан, което е описано в хрониките), и постепенно персонализиране на пантеона им [отначало върховния Бог на С. е “Създателят на мълнии” (> VІ-ІХ в.). Чак в края на Х в. той вече е с име Перун* - пряко производно от бълг. Перъ (Пера*, Перник*, Перко*, Перкам*, Поря*, Първи* и пр.), в руския и Перынь, от бълг. Перън - разпространено първо и най-широко всред Ю., И. и СИ прото-рускославянски племена, които след обособяването си в VІІ в., а и още от към 491-501 г., живеят в пределите на българската власт. От същото време и по подобен начин стои проблема с персонификацията и наименуването на славянските божесдтва Велес*, Даждбог* и пр. (СМ*)];
Славяните не могат пряко да бъдат свързани с Ямната култура (ІV-ІІІ хдл пр. Хр.), при която мъртвите се погребват, докато С. ги изгарят и поставят останките в урни. Не са близки и с Келтите* (ок. 1500 г. пр. Хр. се насочили от Зап. Азия към в Европа), които изгарят мъртвите си, но са от българската културно-езикова група и са “конен” народ, докато славяните не ползват коня за стопански и военни цели. Някои учени твърдят, че С. са изпитали силно влияние от Скитите*, които обаче са носители на “конната култура” и са степен народ, за разлика от С., живеещи в гористи и блатисти места.
Както е отбелязано по-горе, вероятна е пряка генетичната връзка Скити* - Славяни, но културната връзка между тях е по-скоро опосредствена, преминала през много влияния, частична асимилация и промени както в стопанско-битов план, така и в условията на жизнената среда. Тези фактори, въздействащи и натрупвани в продължение на 4-5 века – от І-ІІ до V в., ги превръща в качествено нова етно-културна общност, с различна културна база от тази на Скитите. При това оформянето им завършва едва към VІ-VІІ в. с усвояването на мотиковото и ралното полуномадско земеделие и постепенното им усядане. Любопитно е, че прото-С. видимо увеличават масата и значението си в И. Европа от ІІ-VІ в. - период, в който Келтите* се изтеглят в З. Европа, а “изчезват” номадите Скити* и превърналите се в “ромеи, византийци” Траки. Възможно е отворилите се жизнени ниши да са способствали за нарастването на прото-С., които първоначално обитавали периферията на горските масиви и долините на скритите в тях и в предпланините поречия, а това е ограничавало възможностите им за прехрана и от там – за нарастване на броя им.
Тезата за “скитско влияние” в културата на С. се активира от славистите предимно с цел да се претендира за по-старо славянско присъствие в земите на Европа (което обаче е невъзможно за времето преди V в.) и точно заради това то не се използва, за да се обоснове наличието на голямото количество индо-ирански термини в езика им. В тази посока целенасочено се работи по финските и балтийските езикови заемки в славянския език. Същевременно напълно се игнорира Българската връзка и доминирането на българската култура (ІІ-ХVІ в., а за Русия до ХVІ-ХVІІ в., когато започва да се формира общодържавната руска имперска култура), като “за удобство” на славянските докринери Древните българи* са нарочени за тюрки (тюрките извеждат произхода си след Потопа от Иафет, сина на Ной – Йафас ибн Нух /ТШ*/, а тюркската инвазия в Ср. Азия е една от преките причина за преместването на Българите в Европа, което дори напълно изключва всякакъв активен културен допир между Българи и Тюрки до ХV в. Включително и между Българи и Авари* - ако Аварите са тюрки, в периода 566-803 г., защото тогава Българите са изхождали от позицията на културната и военната си сила, и на държавната си обособеност и цялост – друг въпрос са Българо-Аварските отнашения към 599-619 г., в светлината на хегемонията на Западно-туркския каганат).
При това защитниците на тезата за тюркския български произход не приемат Българите за индоевропейци и симити, каквито всъщност са, но отъждествяват съвременните Българи със Славяни, каквито всъщност не са. Постоянно се “забравя” и връзката между угро-финските езици и българския, която вер. се крие в неразгаданите потайности на Древна Азия - т.е. в периода преди съжителството на тези етноси със Славяните.
От друга страна факти, обичаи, митове от Българо-дунавския ареал се приемат за Славянски и се включват в основната база от доказателства, моделиращи образа на Славянския етнос. Същевременно хем се отчитат различията в българдсия културен район и териториалната им обособеност, хем те се приемат априори като Славянски (Панславизмът се формира като доктрина през втората пол. на ХVІІІ в., когато Русия* е в политически и стопански възход. В същото време България е поробена. Няма я върху етно-културовите карти, няма каквато и да е форма на своя държавност /откъм ХVІІ в./ и възможности да отстоява идентичността си в общественото пространство, оставайки скрита за полезрението на европейските научни кръгове до към 1840-1878 г.). Не се обръща внимание на мощното влияние на България върху Сърбите* (от 680 г. натам и дори от по-рано), в Словения и Панония* (от 499-501 г.- вж Реан*, Алциок*, Кубер* преди 679 г., Крум* и пр.), във Великоморавия* (вж Крум*, Омуртаг*, Борис І* /852-889, 893/4/, Кирил и Методий*), в Ю. Полша (от 499-623 до 996 г.; вж Крум*, Краковска българска епископия*, Венцислава-Виола* и пр.), в района на Украина и Русия (от І в. пр. Хр. и 153 г., до 988 г. и от 988 до ХVІ-ХVІІ в.; вж Добрина*, Владимир І Святой*, Асеневичева*, Самуил*, Евтимий Търновски*, Григорий Цамблак*, Киприян* и пр.), в Седмоградско* (Трансилвания; от 668/679 г. или още от Реан* /488-520</ поне до ХV-ХVІ в.; вж Аспарух*, Драгола*, Фружин*), в днешна Ю. Румъния (от Аспарух* /668-699/ или по-рано – вж Варвари*, до ХХ в.), в Молдова (от Реан* до ХІХ в.), като на много от тези места и до днес живеят компактни групи със запазено българско самосъзнание (в т.ч. в Косово* и Албания) и независимо от по-късните преселения на българи през ХV-ХІХ век.
Това загърбване на някои събития станали между І и ХV-ХVІІ в., наред с продължаващото влияние на панславизма* и задължението на всяка държава да създава и пази националната идеологическа доктрина на обществото си, води често до неточно систематизиране и тълкуване на фактите. Например за Славянски се приемат откритите през ХХ в. основи от кръгли езически светилища във Велики Новгород* и Киев*, което принуждава археолозите да ги датират в периода VІІІ-Х в, защото преди това в тези земи не е имало С. Това решение само по себе си слага бариера пред свързването им с българската култура, въпреки че по форма и строеж напълно отговарят на др.-бълг. къща и храм, ясно са оформени четирите посоки на света и поставените под ъгъл от 45° полупосоки, зодиакалния кръг, елементи за гадаене и пророкуване и т.н., като детайлите отговарят на философско-митологичната система на Българите използвана в Древнобългарския календар*, в жилищата (от които произлиза архитектурата на храмовете) и пр. Градежът на тези светилища е каменен или с използването на камъни, което е напълно чуждо за С., но не и за Българите, и т.н.
Едно ново и неограничавано от “славянофилия на всяка цена” разглеждане на фактите, ще позволи и по-широк период за датирането на тези светилища – от ІV до Х в., като само би допринесло за науката (нпр. светилището в Аскал*, наречен към 658 г. Киев*, е най-късно от 378 г. - вж. Дере*). От друга страна отделянето на славянския субстрат от този на Българите, на Фините, на Келтите*, на Немците, на Балтите и пр., което не може да не се състои, ще донесе на учените несравнимо повече ползи, отколкото боравенето с материя от неустановен и затова неясен произход;
За Славянският език*, на база на известното до сега, може да се каже следното: първоначално той се формира (както етноса) в областта около поречието на Горна Висла и Горна Тиса - Средни Дунав, Горни Днестър и Припет, на север и СЗ от Карпатите (вж СЛ*), от конгломератна културна и езикова среда, в която един от компонентите, наред с другите (вж по-горе), е и Сктския* или Скитско*-Сарматския*. При това степента на обществено развитие на участващите в прото-славянското пространство етнически групи, се базира на относително по-примитивните родово-общинни отношения (което от своя страна също играе роля на спояващ отделните части елемент).
Най-късно от ІV в. източната група на тази общност започва да изпитва влияние от страна на Българите и Стара Велика България* (най-малко заради древната традиция на българите да подчиняват околните народи - вж Перси*), което към кр. на V - нач. на VІ в. се засилва, обхващайки все по-голяма част от Славянската общност (вж Еран*, Реан*). Тогава започва оформянето и отделянето на източно-славянското крило, което по-късно – от Х в., тръгва да се съединяава с неславянските, но вер. близки по степен на културно развитие и бит Радимичи, Вятичи (Батишци*) и Кривичи (обитаващи земите на север от поречието на Десна*, включващи изворите на Дон и Волга, и обхващащи горните половини от поречията на З. Двина и Ока*). Тези две групи, под влиянието на единното българско (вж Стара Велика България), а по-късно скандинавско (варяжко) управление (от 882-912 г. натам) в общото териториално-културно пространство, поставят основите на т.н. Славянска част от прото-руската общност.
В “Сказание за дъщерята на кана” (СБ*, ІХ в.) и други източници, се описва създаването на “храбрия народ Руси” като смесването на Руси* (варяги, скандинавци), Сулчийци (Дулеби*, дошлото през 658 г. със Самабат* население от Сулу*: “Среден Дунав” = Панония, Чехо-Моравия и Зап. Палша), Анти (Анчийци*) и сакланите* Уруси – наречени така по името на своя кан-основател Урус (саклани* = ираноезичен етнос, езиково близък до българите; самите българи са наричани също саклани*; вж Киев*, Самбат*).
Българското влияние върху това източно-славянско (= руско-славянско) крило, включващо и пряко навлизане на българския етнически елемент в него - при това като равностойна съставна част, оформят не-славянският български влог в първичното руско общество от периода VІІ-ХVІ в. (българските велможи се включват по стопански и политически причини, и обикновено заедно с подопечня си клан и войски - вж Добрина /2/*, Кучка*, Зерно*, Асеневичева*, Болгариня*, Котян*, Кофа*, Борис Годунов*, Кобила* и пр., като от нач. на ХV в. навлиза и вълната на емигрантите от българските земи от Долни Дунав, които са под ударите на османо-турското нашествие).
Отделно и вторично, българската “инвазия” в този първичен руски субстрат е катализирана от акта на покръстването и ограмотяването на Киевска Рус (от 988-990 г. натам), което се извършва само от български духовници и граматици, създали Руската православна църква (като “всички епископи, попове, псалти и дяци са българи”) под трайната хегемания на Българската православна църква (вж Киприян*, Григорий Цамблак*, Теофан Грек* и пр.), което не отрича формалното участие на Константинополската патриаршия.
Поради тези и други подобни причини, както и заради отчетливите етно-културни различия, Фино-Балтийските, Тюркските, а от 1223 г. и Татаро-монголските елементи, независимо че участват в колорита на руското пространство, остават извън това културогенно ядро (изключение правят тюрките Угри* или Маджари*, наричани също Себери* или Сэбэры, които участват масово в създаването на Руския славянски народ и са назовавани в руските извори Северяни). В тази плоскост въпросите, засягащи разликата между същинските българи и етносите близки до българите в културово и езиково отношение, както и за влиянието на частичното, а вер. до голяма степен и временното мюсюлманизиране на отделни български групи, имат само частен характер (при това доколко същинските българи, кои точно от тях, и по какви конкретни причини са приели мюсюлманството, при положение, че са имали и избора това да е временно решение, остава открит въпрос - нпр. каква религия изповядват личните войски на Борис Годунов* от “Астраханското царство” и от “Казанското царство”, и по-точно основната, българската част от тях ?).
Това как българската култура влияе върху руската от ХVІ в. (начало на формиране на руската имперска политика и на създаването на имперска култура – при Московския княз Иван ІІІ Василевич /1462-1505/ и по-точно след пристигането на втората му жена, Византийско-Българската принцеса Зоя-София Асенина* /вж Асеневци*/, която стъпила в Москва на 12 ноември 1472 г.), е тема за специално изследване. Но е факт, че от Екатерина ІІ Велика (1762-1796) империята Московска Русия свързва политиката си спрямо Източните Балкани непосредствено с голямото число “руски българи” живеещи в европейските й територии и точно тази завоевателна имперска политика е основанието да се дават целенасочено някои неголеми привилегии на заселващите се до 1877 г. в държавните Московски граници бежанци от поробена България. Въпреки, че Ленин премахва етническите названия “руський болгар”, “волжский болгар” и пр. в документите за самоличност и ги замества с “русский” = “русин, руснак” (а други българи бяха причисллени към “кабардино-балкарци”, “чуваши”, “татари”, “волжки татари”, “кримски татари” и пр.), империята, вече Съветско-Руска, не променя ни на йота агресивната си завоевателна линия на поведение спрямо България. В наши дни това бе Кремълска политика уж до генералните промени от 1989-1997 г., но според някои факти продължава и до ден днешен, и затова само една действителна демократизация на Русия в бъдещето може да спре възраждането на този призрак на миналото.
Западната, и по-точно Северозападната славянска група влиза в културен и стопански контакт с България, като цяло, най-късно от 491-501 година. Връзките от времето на извършваните под водачеството на българите набези срещу Византия от VІ в., включително и периода на Реан* или Хрун ІІІ* (488-520<), могат да се смятат за активни. От това време по-сериозно е общуването между Българи и Славяни в областта на Панония и т.н. Държава на Само* (623-658), както и на Ю. Полша от времето на Тубджак* (587-602), Гостун* (603-605, †519), Кубрат* (605-665) и Самбат* (618-676). Но най-значими и с големи последствия са контактите от 796 до 996 г., когато Крум* (787-814) включва отново към България цялата източна част на разгромения към 796 г. от него и Карл Велики (768/800-814, род. 747) Аварски хаканат* с Ю. Полша (поне до изворите на Елба и р. Варта*) и пр. За промяна на ситуацията можем да говорим от 996 г., когато са закрити българските епископии в Ю. Полша под напора на римското духовенство (вж Вроцлавска българска епископия*, Краковска българска епископия*, Пражка българска епископия*). Това оформя период на близки връзки на България със западните Славяни от около 490 години, без да се включва факта, че много българи остават да живеят в Панония и на север и североизток от там, както и в района на Средните и Северните Карпати, в Полша и прочее.
Факт е, че географски най-близките славяни до българите са Сърбите* (без да се вземат предвид днешните континентални гърци, които са в голямата си част елинизирано-византизирани славяни-склави, и които не трябва да се бъркат с българите, останали в границите на Гърция след войните от нач. на ХХ в.). Племето Тимочани, живеещо по река Тимеш*, от която получило и името си, се пренася към германските земи още при Омуртаг* (814-831). В “Животопис на Карл Велики” Айнхард пише: “818 г. Там били пратениците на други народи, именно Абодритите, пък и на Борна* - дук на Гудиските (хърватите), и на Тимочаните, които наскоро се били откъснали от съюза си с българите и били дошли до нашите (германските) граници...” (ТИБ*). Няма сведения за завръщането на Тимочаните на изток, в земите около р. Тимеш и град Тимиш-вар* (дн. Тимишуара), а по-скоро се отбелязва подчиняването им от Омуртаг* в Панония, където са се преселили в близост до Германската граница.
Племето Тимочани следва да отнесем към “седемте славянски племена”, които Аспарух* (668-699) заселил по границите на България. Усядането им по Тимеш* или Темеш през 679-680 г. сочи, че границата на Външна България* при Аспарух, на север от Дунав, е била западно от поречието на Тимеш*. В т.с. следва, че границата на Аспаруховата Черна България* е била по западните склонове на Карпатите* и по южното подножие на Балкана*, а не по Искър* (няма и логика границата да минава през трудното за опазване поле, а валовете, изградени от българите при този полски рубеж, са просто втора отбранителна линия на изток от З. Балкан* и З. Карпати).
Сърбите* пък, които трябва да разграничим от Хървати и Босненци (Бошнаци), били въдворени първоначално в своята Склавиния на юг от Сръбска Морава* и на запад от р. Ибър* (дн. срб. Ибар, Ibar), като живеели в родови селища от колиби. Сръбските земи по времето на Борис І* (852-914) започвали на запад от района на българския град Рашка*, и образували, в състава на България, буферна защитна зона както за южно-дунавските земи на българската държава, така и за Долната земя охридска*, в която от 679-80 г. се настанил Кубер* със своите българи. Възможно е Сърбите* да са част от поставените през 679 г. на изток от Верегава* племе Севери (Себери*, &#931;&#949;&#946;&#949;&#961;&#951;-), които пък са част от Северяните (Себери*), фиксирани на СИ-И от Киев* през ІХ в.; обаче за Себерите по р. Десна* и на юг от нея до р. Сулу, както и тези по “Северски” Донец и други, се знае със сигурност, че са Угри*, т.е. Маджари*. Заселването на Сърбите на запад от Рашка* трябва да се отнесе към времето на Аспарух* (668-699) или най-късно през втората пол. на VІІІ в. - след разбиването на Северите от византийците и пленяването и убийството на Къназа им Славун* (вж Сърби*). Самият Славун* обаче, вероятно е българин (срв. Слав*, Слава*), който е поставен от Кана като военен предводител на областта и отговарящ за отбраната на прилежащата част от границата с Византия и Черноморското крайбрежие. Още повече, че по това време славяните са наричани Склави*, от което следва, че името му, ако той е “склавянин”, би трябвало да бъде Склавун или Склавин (за българските окончания на “-у” срв. Бащу*, Тукту*, Сулу*, Аспар* ~ Аспарух* и пр.);
Името на Славяните е първоначално лат., визант, Склави*, а мното по-късно и бълг. Слов&#973;нин&#250;, &#961;ловэнин&#250;: “1., славянин (словенин); 2., езичник, небългарин”, Слов&#973;не, др.-бълг. Слов&#973;ньскъ, нареч. &#961;ловэнскы: “по словенски” (СТР*, МС*); в др.-рус. Словене е име на източно-славянск племе, близо до Новгород*; в кашуб. slovinski; полаб. sluovenske; бълг. словени; ср.-лат. Sclaveni, а също Склави* и Клави, срв. лат. clades: “нараняване, загуба, нещастие, поражение”, clamo: “1. викам, крещя, 2. извиквам, повиквам, наричам, 3. ясно показвам, clareo: светъл съм, блестя”, clarisonus: “звънлив”, classis: “1. отряд, класа на граждани, 2. сухопътна войска, военна флота, флота”, clatri: “решетка”, claudo: “1. куцам, 2. заключвам, затварям, 3. a) завършвам, свършвам, б) следвам, завършвам, намирам се в ариегард, 4. задържам, препятствам, възпирам, 5. обкръжавам, заграждам, 6. скрива, прикривам”, homo clauses: “таен или затворен човек”, clava: “тояга, боздуган”, clavis: “ключ, напречна греда за затваряне на врата”, clavus: “клин, гвоздей”; ср.-гръц. Stlabenoi;
Фактът, че формата на етнотима е Словени (а не Славени или Славяни, както може да се тълкува погрешно руската форма, при която не-ударено “о” се чете “а”), се потвърждана от бълг. Слов&#233;нин (др.-бълг. и ст.-бълг. &#241;ловэнъ, словэнин&#250;, словэне, словэньскъ, житие на Канстантин за склавите край Солун), словен. slov&#281;&#785;nski: “словенски”, чеш. slovansk&#253;: “словенски, склавски; славянски”, slovan&#233;: “словени, склави; славяни”, словаш. slov&#225;k: “словак, словен”, slovenka: “словенка, словачка”, Slovensko: “Словенско, Словакия”, пол. s&#322;owianie: “словйане, словяне”, кашуб. s&#322;ovi&#324;ski: “словински, прибалтийско-словенски” (в Поморье-то), полаб. sl&#252;&#246;vensk&#235; – за полабските склави-словени (ЕР*). Ясно се вижда, че безспорен корен в етнонима е др.-бълг. термин Слово*, Словя*.
Словен/и и Склав/и нямат никаква връзка със Слава*, чиято производна форма Славяне, Славянин: “славяни, славянин”, от корена Славя*, е много късна руска народна или държавно-идеологическа етимология, възприета към края на ХVІІІ в. от политическия щаб на Екатерина ІІ Велика (1762-1796), а наложена в картографията на Европа след 1818-1821 г., когато Руски император е Александър І (1801-1825). За срв. Руския император Петър І (1696-1725) използва именно термина Словени и Словенски народ: “Словенски етнос, общност”, когато нарежда на своя посланик във Виена И. Х. Урбих: “В Праге сыскать исторические книги о начале и происхождении словенского народа, сиречь словен, чехов и ляхов, которые все книги купить е прислать” (РН*), или в превод: “В Прага да се издирят историческите книги за началото и произхода на словенския народ, сиреч на словени, чехи и ляхи (поляци), които вси книги да се купят и доставят”. От друга страна, в картата на Балканите от 1818 г. Северна Хърватия продължава да носи названието Склавониа (Sclavoniеn), а едва в картата на Балканите от 1822 г. името е написано вече като Славониа (Slavoniеn) – странен хибрид между Склавони и Славяни. Терминът Славянофил се появява за първи път в руското езиково пространство в 1811 г. (В. Л. Пушкин) и 1813 г. (К. Батюшков), а украинското Слав’яни‘н е фиксирано едва в текстовете на Т. Шевченко (1814-1861) [ЕР*].
Смята се, че окончание -енин, -анин се прибавя към названия на местности (срв. Римлянин, както и Поляни ~ ед.ч. Полянин: “поляк*”), но без такова окончание (*Slovy) не е засвидетелствано. Има хидроними: др.-рус. Словутич – епитет (С. име ?) на Днепър*, Слуя- приток на Вазуза в Смоленска губерния (вж. Смоленск*), в Полша – реките Slava, Slavica, сърбо-хърв. Славница (?!, срв. бълг. Сливница*, Сливен* и пр., към което се отнася вторичното и късно променено сръб. Славница, вер. под влияние на панславизма от края на ХVІІІ-ХІХ в. и действията на Сърбите за освобождаването им с помощта на Руската политика и армия), лит. с-ще Slavenai на р. Slave са тъждествени със славянското slovene, и др., които са по-вер. от периода след появяването на етнонима Славяни и го сближават с гръц. hlydzo: “умивам”, hlydon “прибой”, лат. cluo “очиствам”, cloaca “канализационен отвод”.
По-малко вероятен е произхода от гот. slawan “млъкни, бъди ням”, gaslawan, anaslawan “замълчава, млъква”, което го приближава до “потаен” и “криещ се”, противопоставя го донякъде на начина на живот и воюване на С., както и на ирл. sluag: “тълпа, войска”, кимр. helw: “владение, притежание” и др.-бълг. Слово* (от Слово*, Словя* е Словен*: “говорещ, разговарящ, приказващ, дърдорещ, викащ”), което е от Славя*, слог*, слага* (срв. аналог. с алб. shkipetar “албанци”: shkiponj “разбирам”).
Срв. още лат. scalpo, scalpsi, scalptus: дращя, стържа (в дърво или камък) изрязвам, издълбавам, (scribo: чертая, начертавам), sculpo: изрязвам, издълбавам, дълбая (дърво и пр), sceleratus: 1. осквернен, опетнен с престъпление; /campus/ където погребват живи съгрешилите весталки; 2. а) вреден, гибелен, б) хитър, лукав, scelus: 1. злоба, коварство, 2. злодеяние, злодейство, престъпление, /legatorum interfectorum/ престъпление, състоящо се в убиване на пратеници, /divinum et humanum/ срещу боговете и хората, pluralis. престъпни думи, прен. – злодей, мошеник, безделник, 3. нещастие (scelestus: 1. злодейски, престъпен, безчестен, безбожен, 2. хитър, лукав, 3. злополучен, нещастен, окаян, sculponeae: дървени обуща, налъми), в н.-гръц. shlavos: “роб”, от shlavenos, sklavenos;
Р. Якобсон в 1959 г. настоява за етимология от Слово*, като се опира на др.-рус. Кличане “ловци, вдигащи дивеча с викане” (викачи*) от рус. кличь: “вик” (вж бълг. Кликам*), а също и на опозицията Словене – Немци* (Говорящи – Неговорящи); срв. също и опозицията Словени* – Грък*, Гърци*;
А. Гейщор (СМ*, 167 стр.) пише: “…среща (се) също и “спор”, подобно на “спори”. Тази дума означава нещо бързонарастващо (сравни със “sporzyc sie”, ”sporo”- “наспоря”, ”много”- б.пр.). “Спор” се явява в народната култура като символ на успехи, умножаване, разрастване, а в Беларусия дори като персонифициран Спор. Тази важна роля на ориста, съдбата, сполуката, с които човек се ражда и живее, ни дава основание да предположим, че Род - сходен със Спор, - както и орисниците и рожаниците, принадлежат към една и съща култува категория”.
Без да подлагаме на анализ тезите на автора, ще припомним Прокопий Кесарийски, който в ср. на VІ в. казва, че Спори (вер. и със значение: род, група, племе, общност; срв. Балг* = държава, Българи* = пазен /защитаван, съхраняван и пр./ от държавата човек - вж Ра*, Тангра*, Тарима*, Храня*; срв. римско право, александрийско право - ПМ*) е старото общо име на Склавите (Славяните).
Но докато Спори, както признава и Прокопий Кесарийски, е само едно предположение, то името Венеди или Венети (Venethi), като общо за С., е потвърдено от много хронисти. Това дава основание да се предположи, че е най-вер. по-късните имена Склавини (Sclaveni) и Анти (Antes), които са и в опозиция (срв. Visigothi /Thervingi/ : Ostgothi /Greutungi/ и пр.), да са установени под въздействие на чужди за Склавите (Славяните) култури. Нпр. Анти* – Antes, от лат. ante: “преден, горен, стоящ отгоре” (или от лат. anti: “противоположен”), а за Славини – Sclaveni (Склавени*, вж по-горе), което под въздействие на Българите през периода преди V-ІХ в. се натурализира в Словени* (вж Слово*, Словени*, Словенски*);
Във връзка с името Славяни, интерес представляват и д.-г.-нем. slaf: “слаб, вял”, ср.-д.-нем., дол.-нем. slap: “слаб, вял”; гот. slepen: “спи, спящ”, др.-исл. slapr: “ленив човек”, които се отнасят до славянско-немските културни и битови връзки, фиксирани в езиковия фонд на славяните, и могат да са причина за формирането на етнонима Славяни; но срв. също и др.-бълг. ~ ст.-бълг. Склабити (се), Склабл« (се), Склабиши (се): “усмихвам се, хиля се ... отговарям с добро, приемам те, подчинявам се; желая да ти служа” (СТР*, МС*).
От наличните досега факти може да се направи извода, че първоначално Венедите или Венетите – най-древното прото-славянско общество от І-V в., са влезли в етнически и културен контакт с част от Сарматите*, които населяват И Европа от VІІІ-VІІ в. пр. Хр. Българите активното навлизат в пределите на Централна Европа от към 480 г. (вж Бузан* /?-488/; възможно е българите да са настъпили на запад от Прут* - Яломица* още след оттеглянето на хуните, водени от Атила*, към Западна Европа около 447-50 г., вж Варвари*, Аспар /2/*). И са върховен хегемон в земите на изток от германската граница до към 568 г. – до настаняването на Аварите в района на дн. Унгария и Западна Румъния. Българите водят със себе си и съпътстващите ги групи саклани*, които са ирано-езични, макар че някои от тях – онези, които идват в Европа след ІІІ-ІV в., са до известна степен тюркизирани. С това започва нов етап от оформянето на бъдещите славяни.
Най-вер. тази част от сакланите* - съзавоеватели, които в битово-номадски план са по-близки (т.е. т.н. Саки*) с начина на живот на венедо-сарматската общност, влизат в социални отношения със заварените местни жители. Така се създава нова по своята същност етническа група. Нейната поява е отбелязана и с ново наименование - Склавини* (= Славяни), което е производно от името на господстващите Саклани* (Сакалиби), на Саките* - онази част от Сакланите, които влизат в активен контакт с венедо-скитската общност, и на съставните за завареното прото-славянско население Скити*. Но Склавини е различно по своето съдържание - то определя единствено новосъздадената етническа и културна група с нейните характерни отличителни черти (Интересна в това отношение е “Хрониката на Фредегер” от VІІ век. В нея авторът използва етнонима “Виниди”, най-вер. за онази група, която е непосредствен наследник или е под управлението на родовата аристокрация на някогашните Венеди, фиксирани през ІІ-V век. Същевременно използва и нарицателното славяни /склавини/ за цялата етническа общност, в която влизат като съставна част и Винидите /ХСВ*/; вж тук Сама /3/*).
Появата на тази нова като култура, бит и език общност е определена от археолозите като “Пражка археологическа култура”. Тя е фиксирана от към (?) края на V в., но със сигурност в първата полвина на VІ в., на различни места в Ц. Европа, включително и край землените отбранителни валове на Онгъла* около Дунавската делта - т.е. там, където могат да съжителстват венедо-скити и саклани в непосредствена близост и контакти с българите (а както е нпр. при Онгъла* - определено прото-склавите от т.н. “Пражка култура” са под пряко българско управление). Това е показателно за факторите, влияещи за създаването на Склавино-Славянския етнос и култура към първата половина на VІ век;
Името Славяни, което замества нарицателното Склави* – Склавини*, е от много по-късно време и отбелязва нов етап от развитието на вече отчетливо оформилата се и придобила хомогенност етническа група. Това име първоначално е производно от Словенски (език)* и е във формата Словени* – Словене, Словенинъ, Словеньскъ и е застъпено широко в старобългарската книжнина от времето на Св. Кирил* и Св. Методий*, Св. Борис І* (852-914) и Симеон І* (893-927). То е пряко свързано с понятията Словесьнъ: “словесен, който може да говори, който говори разбираемо”, Слово*: “1. слово, реч, дума, 2. проповед; дар слово, 3. вест, известие, 4. Свещеното писание, 5. заповед, 6. разум; слово любюд&#305;ино¬, довод, доказателство за извършено прелюбодеяние”, Словописатель: “писател, летописец” (СТР*, МС*).
Първоначално думата-етноним Слави (Slavi) започва да се появява от края на ХVІ в. насетне съвсем случайно и спорадично, по-скоро като неправилен термин и хитроумно хрумване, в периода на романтизма на Ренесонсово-капиталистическото общество в ареала на Италия. При това се прави конкретна връзка с термина Слава и изключително модерните тогава ренесансови образи “Славно минало”, “Славен живот”, “Славни предци” и прочее. Според някои изследвания “за първи път думата славяни (slavi) – в смисъл на етнос, влиза в … употреба през 1593 г.” (Никола Виденов, “Началото на доктрината Панславизъм”, Блогът на missionpossible – 21, 09, 2010).
Още в 1532 г. Винко Прибоевич (от бълг. &#239;рибо&#232;: “при боя, у боя, в боя, в битката; прибой”, от корена &#225;&#238;&#232;: “бой*, сражение, битка, двубой”, &#225;оилив&#250;: “бойлив, боен, скланен към бой”; Винко вероятно е съкратено от бълг. Венцеслав) издава във Венеция, в типично ренесансов стил “Слово за увенчаните със слава славяни (склави, венети)” (Никола Виденов, “Митът на панславизма и съдбата на България”, 2005 г.). Това заглавие показва естественият през Ренесанса стремеж да се свързва съдбата на народите със своето минало, с древността и с легендарната слава и заслуженото достойнсво на предците, но не показва връзката на термина “Слава” с бъдещия етноним “Славяни”.
През 1601 г. на италиански език излиза книгата на далматинеца от Рагуза или Дубровник* дон Мауро Орбини или Mavro Orbini (ок. 1563/5-1614), под заглавие: “Царството на Слави-те (Slavi), днес неправилно наричани Склавони (Schlavоni) … и преди всичко се гледат успехите на царете, които някога са властвали в Далмация, Хърватия, Босна, Сервиа, Рашка и България” (Блогът на missionpossible). А конкретно заглавието е:
“Il regno DE GLI SLAVI hoggi corrottamente detti schlavoni historia // di don MAVRO ORBINI RAVSEO abbate melitense. Nella qualesi vedel`Originequasi di tutti Popoli, chefurono della Lingua SLAVA (Езика Слава), con molte, & varieguerre, chefecero in Europa, Asia, & Africa; il progresso dell`Imperioloro, L`antico culto, & il tempo della loro conuersione al Christianesimo. …ia particolare veggonsi i succesi de`R&#232;, cheanticamente dominarono in DALMATIA, CROATIA, BOSNA, SERVIA, RASSIA, & BVLGARIA. … // Appresso Girolamo Concordia. Conlicenza de`Superiori. MDCI (1601)”.
Както се вижда, с името Слави (Slavi) са наречени единствено онези Балкански териториални общности (! а не народи), които не са италианци, австрийци, унгарци, влахи, гърци и турци (въпросът с т.н. “албанци” е твърде спорен, вж. Арбана*, Арта*, Арбанаси* и пр.).
Изброените от Мавро Орбини (ок. 1563-1614) Балкански имена “Далмациа, Кроациа (Хърватия), Босна, Сервиа*, Расциа и Булгариа”, посочени в конкретиката на 1595-1601 г. в текст, издаден на италиански в твърде раздробената на множество държавици Италия, следва да се примат като названия на Балкански области-региони и прилежащите им населения, имащи до преди век, век и половина своите християнски господари-владетели, но не и като съществуващи царства-държави (срв. и ФК* от 1489-1498 г., където факта, че наименованията са на региони, се потвърждава). Показателни в това отношение са: Расциа (Рашка*), която между България и Сърбия* (1190-1371/76) никога не е била държава; липсата на Херцоговина, осм.-тур. Херсек [&#65187;&#65197;&#65204;&#64399;] (х-р-с-к) или *Хершек (ИОД*, 1483-1492 г.), която е обособена към началото на ХV в. част от Босна, под управлението на Стефан Вукич (1435-1466); липсата на Македония*, която в едно с южна Албания (Арбана*) и Епир е безспорна част от България (Bvlgaria); наименованието Сервиа*, което няма нищо общо със Сърбия*, макар че етническа Сърбия или срб. Србиа (нем. Sirfen: “сърби”, за разлика от лат. sirpeus: “тръстика, чучело от тръстика”, sirpe: “млечка; сок от млечка”) е ограничен анклав от южния район на областта Сервиа (Южна Сервиа е Servia superior, за разлика от българската Северна Сервиа, която е Servia inferior, като цялата Сервиа* граничи на изток с река Морава или Българска Морава*, а земите на изток от Южна Сервиа и на запад от река Ибър или Ibar са тъй нар. област Rascia, Расциа, вж. карта: 1585-1595 година).
При това следва да се подчертае, че Мавро Орбини пише в 1595-1601 г. своята беседа по личната поръчка и според желанията и в интерес на своя “благодетел и покровител” – финасовият си магнат, личен меценат и далматински аристократ Марин Бобалевич, комуто посвещава своя труд, написан за възхвала именно на този покровител – на славния му род и на славната му родина Далмация (българите смятат далматинците за свои родственици, за разлика от отношението им към етно-сърби и гърци, което е заявено недвусмислено в писмото на дубровнишкия “търговец” Павел Джорджич до Седмоградско-Трансилванския владетел Стефан Батори* през 1586 г., изпратено във връзка с подготовката на поредното Българско въстание, подкрепяно от Далмация и съвместно с Босненци и Хървати, за освобождаване на Балканите от Османските завоеватели; вж. карти: Геометрична орнаментика).
Чак 120 години по-късно, през 1722 г. книгата на Мавро Орбини със съществени съкращения е преведена на руски, по личната повеля на Руския цар (от 1682-1696 г.) и император (от 1721 г.) Петър І Големия (Едрия) или Великия (1682-1725, роден 1672). Под заглавие “Книга историография початия, имене, славы и разширения народа славянского…” (или “Краткое собранiе iсторiческое народа славянского его славы и разшiренiя”) е издадена редуцирана адаптация, направена от сърбина граф Сава Владиславович – деен дипломат, най-близък съветник на Петър І в Балканската му политика (“Митът на панславизма…”, Никола Виденов, 2005 г.).
Обаче след смъртта на Петър І и на любимана му съпруга Екатерина І* (1703-1727) в Русия идват на власт ревизионистите и реваншистите, което оставя за дълги десетилетия на заден план руската идеология на завоевателните идеи към югозападните словенски земи и народи.
Така чак след още цели 80 години – към края на ХVІІІ в., или около 200 г. след издаването на книгата на Орбини в 1601 г., когато в лицето на агресията на Руската империя най-сетне се намерила реална база за налагането и съществуването на новия термин “славяни”, той започнал, макар и чрез изкусвено натрапване, да си пробива път в европейската терминологична практика. През втората половина от управлението на Екатерина ІІ (1762-1796) идеята за “славяните” се оформя в доктрина Панславизъм* на малката и затворена групировка на Руските властници, като става цел на Руската върхушка за реализация от този момент нататък, тоест реално след началото на ХІХ век, когато управлява Александър І (1801-1825). В този смисъл следва да се има предвид, че думата “славяни” започва да присъства в Европейските документи, каквито са например военно-политическите карти, едва след 1821 г., когато Хърватската област Склавониа (Sclavvonien) през 1822 г. е наречена вече с новото наименование Славониа (Slavonien). Този факт няма как д
цитирай
2. dichodichev1 - История на Българите (2)
20.03 06:40
Обаче след смъртта на Петър І и на любимана му съпруга Екатерина І* (1703-1727) в Русия идват на власт ревизионистите и реваншистите, което оставя за дълги десетилетия на заден план руската идеология на завоевателните идеи към югозападните словенски земи и народи.
Така чак след още цели 80 години – към края на ХVІІІ в., или около 200 г. след издаването на книгата на Орбини в 1601 г., когато в лицето на агресията на Руската империя най-сетне се намерила реална база за налагането и съществуването на новия термин “славяни”, той започнал, макар и чрез изкусвено натрапване, да си пробива път в европейската терминологична практика. През втората половина от управлението на Екатерина ІІ (1762-1796) идеята за “славяните” се оформя в доктрина Панславизъм* на малката и затворена групировка на Руските властници, като става цел на Руската върхушка за реализация от този момент нататък, тоест реално след началото на ХІХ век, когато управлява Александър І (1801-1825). В този смисъл следва да се има предвид, че думата “славяни” започва да присъства в Европейските документи, каквито са например военно-политическите карти, едва след 1821 г., когато Хърватската област Склавониа (Sclavvonien) през 1822 г. е наречена вече с новото наименование Славониа (Slavonien). Този факт няма как да се отдели от съседните земи на изток – че през 1812-1817-1829 г. Русия създава граничещата със “Славониа” измислена област-протодържава Сърбия* в исконни български земи, населени с етническо българско население;
Появата на нарицателното Словенинъ (от ІХ в. или още от ІІ-ІV в. като антипод на бълг. Немец*: “ням, неговорещ”) следва пряко да се свърже с българската национална доктрина от времето на Борис І* (852-914), според която България трябвало да обедини културно, църковно-административно и в държавните си граници - включително и чрез приемането на християнството, с което да се преодолеят и заличат религиозно-философските различия и противоречия между отделните етнически съобщества – всички склавински групи от Централна и Източна Европа, в чиито езици влизали част от др.-иранските термини, които формират Българският език (Тези понятия съставляват и до днес само една част, макар и сравнително голяма – 20 до 40-50 % при различните народи, от славянския терминологичен фонд; към тези понятия не могат да влизат производните от тях термини, които са формирани по славянска, небългарска, етимологична и културогенна логика и закони на словообразуването. При това не може да се подценява вълн&#225;та, свързана със самоопределянето на държавните народи от “славянския регион” към ХVІІІ-ХХ в., при която съществуващия дотогава терминологичен фонд в отделните страни, по едни или други причини – включително тясно политически и европейско-културогенни, беше променян, от една страна, умишлено, често и силово, а от друга страна - и по естествен и закономерен път на развитието).
В т.с. нарицателното Словенинъ, със значението “словесен, говорещ (по-) разбираемо”, което е в противовес на “бърборещ”, “говорещ неразбираемо” и на “варварин”* (= говорещ неразбираемо, бърборещ), следва да се приема именно със собственото си значение (“словесен”), а не само и единствено като Славянин = “човек, принадлежащ към славянската етническа група”. Превеждайки думата Словенин и нейните производни по този начин - т.е. като “словесен” и като нарицателно-синоним на Склавин*, трудовете на старобългарските автори стават много по-разбираеми, особено като се разглеждат и от позицията на българската доктрина и целите, които са преследвали във връзка с нея.
Последната, най-късна форма на етнонима – Славянин, се появява, независимо от буквалната конкретика на събитията. Изглежда поради главната причина, че предходната Словенинъ не отговаря еднозначно на изискването да бъде единствено абстрактно етническо име, което да не съдържа друг вид информация, освен тази, носена и от останалите такива термини – нпр. етнонимите Българин, Немец, Руснак, Французин, Англичанин, Турчин, Грък и пр. А това – заместването на думата Словенинъ с етнонима Славянин – става и в “подходящото” време – когато всички т.н. славянски народи, в годините на нарастването на капиталовата мощ и свързаните с това промени в Света, трябва да бъдат поделени между Великите държави в Европа, според техните великодържавни интереси и сили (В т.с. Р. Якобсон е прав за това, че думата Славянин е производно от Слово, Словесен, но само що се отнася до формите Словен ~ Славян-; такова тълкуване в никакъв случай не се отнася до Склави, Склавини, които са предходия етноним, формиран може би като производно от Скитник: “номад” и имената Саклани*, Саки*, Скити*);
Следва да се спомене и възможността формата Славяни да има по-стар произход, предхождащ или съпътстващ формата Словени (от Слово), която да е производно от бълг. Сълати: “изпращам, пращам... поставям, заселвам, въдворявам”, от която през С`лати, С`ла«, се получава нарицателното Славяни. Поради различни и достатъчно ясни причини тя не е била използвана от старобългарските просветители, които са предпочели формата Словени – факт, в който прозира общо и единно решение, най-вер. наложено от оглавяващия грандиозните български реформи от ІХ век Борис І Михаил* (852-914); при това терминът Словени е в пряка връзка с българската докрина, че Божието слово трябва да се проповядва на словенски* = “словесен, говорим” език, както и с иконата-покровителка на българите и на Българската държава – “Богородица, държаща в прегръдката си Богочовека-Слово”.
Разликата мужду Славянския и Българският език* само на пръв поглед е малка и незначителна. Преди всичко тя е разлика в строежа на изреченията, т.е. на мисленето, което налага използването и запазването на падажните форми при славяните. Това пък е пряко отражение на различното минало и културна традиция у двете народности (вж. Шумеро-Акадска митология*, Иранска митология*, Заратустра,* Митра*, Перси*, Древните българи* и пр.). Разбира се, тези отлики са в една степен при дълготрайно по-близките по географски причини славянски общности (нпр. Сърбите* - вж), и друга при онези, с които от векове българите са разделени. Същевременно, по един начин стоят нещата с източните и православните, а по друг със западните - станали римо-католици (след 993-996 г. - вж Пражка Българска епископия* и пр.), останали в Унгария, а по-късно в германизираната Австро-Унгарска империя.
В случая е важно общото, което обединява славянските езици в единен славянски език и което съществено го разграничава от българския. Като изключим онази част от славянския езиков фонд, която съставляват производните на основните понятия и привнесените думи след времето на влизаннето на Западните Славяни в Австро-Унгария и след реформите на Петър І Велики (1689-1725) при Източните Славяни, се вижда, че в славянския терминологичен фонд участват – наред с българските, които обхващат широко пространство – голямо и генезо-определящо количество думи, близки и родствени с немски, балтийски (СЛ*) и фински термини (друг въпрос е българо-балтската, българо - угро-финската, както и българо-шведската /ЗБ*/ връзки, които най-вероятно имат по-древен и отдалечен във времето корен, нямат пряко отношение към българо-славянската връзка и са база за отделно и специално изследване).
Когато се направи диференциация на българо-славянските понятия по области на приложение, се вижда, че българските думи се ползват от славяните в сферата на семейно-битовата йерархия (батко*, баба*, дядо* и пр.), в социално-административната област и имената (Княз*, Бат*, Цар* и пр., Закон*, Печат*, Книга* и пр., Иван*, Зерно*, Борис*, Владимир*, Добрина*, Кобила*, Кота* и пр.), при военно-териториалната топонимия (Черни връх*, Балкан* /~ Балхан*/, Чернобил*, Черно море*, Чер-*, Балатон*, Балка*, Балта*, Балтика*, Блато*, Бела /река/*, Черна /река*/, Десна*, Бело море*, Сура*, Варта*, Варна*, Кама*, Дон*, Днепър*, Днестър*, Дунав*, Прут*, Волга* и пр.), при именуването на градовете (Белград*, Червен*, Търново*, Псков*, Преслав*, Владимир*, Канев*, Киев* и пр. - вж Град*), в строително-инженерната област (Град*, Зид*, Вал*, Чертог* и пр.), в земеделието (Плуг*, Черясло*, Мотика*, Коса* и пр.), в животновъдството (Кон*, Вол*, Кобила*, Коза* и пр.), във военната обмундировка и сбруята, в тъкачеството, керамиката и металургията, в книжовното дело (Книга* и пр.), в духовно-жреческата сфера (Перун*, чародей*, маг*, жрец*, гата* и пр.), в медицината, и пр.
При това ясно се вижда в кои области на стопанството и в коя степен от развитието на отделните му компоненти се включват българските понятия в славянския езиков фонд. Както и факта, че освен в определена част от социално-стопанската среда, българските думи заемат важно място в административно-управленската терминология на славяните. И то още преди новата вълна на разпространение на старобългарската езикова и писмена култура след 863 г., в съчетание с инвазията на Българската христова църква.
Дори само този бегъл преглед е достатъчен, за да се разбере, че българските понятия имат доста точна и определена в конкретни граници област от съвременния славянски езиков фонд - отговаряща и на степента на развитие на двете общности в периода между ІІ и Х-ХІ в.; че българските понятия са привнесени в славянския език (за което има и достатъчно доказателствени исторически факти – вж. Стара Велика България*); че българските термини в славянския език трябва да се разглеждат от конкретната авестийско – др.-ираноперсийско – др.-българска база, а не от много по-късната персийско-тюркска база (пехлевийска - приблизително от ІІІ до VІІ в.) и персийско-тюркско-арабска (след VІІ в.), или пък от общата индо-европейска основа, както традиционно се постъпва до сега. Същевременно, след диференциране на българските термини от исконния славянски език, ще може много по-точно да се определи древния облик на славянския етнос и пътя, който е изминал и като цяло, и като отделни народи, до съвременната си битност; вж Склавени*, Сърби*, Грък*, Власи*, Сармати*, Скити*, Варвари*, Стара Велика България*, Българският език*, Черна България*, Хазари*, Алани*, Киев*, Русия*, Дулоба*, Дулебия*, Себери* и пр.;
цитирай
3. shtaparov - Доколко Българи и "славяни" са чужди е спорно...
21.03 07:59
Доколко Българи и "славяни" са чужди е спорно,за което си има няколко причини:

1. В Памир живеели седем племена,чийто племенен съюз се наричал САКАЛА,столицата му също а жителите на Сакала се наричали САКАЛОВИ (Оттам-Склави).
2. Волжките Българи са наричани от своите съвременници "славяни" (Сакалиби= Сакалови).
3. ВЕНЕТИТЕ (ВЕНЕДИ) саоще БАНАТИ (Банатски Българи) и ВАНАДИ (ВАНАНДИ,Ванандови Вългари).
4. "Словенците",чието старо име било Венети тръгнали от Банат и се установили в земите на "келтските" Венети между Загреб и Венеция което означава,че по времето на Август дедите им били прогонени от там.
5. Езикът на антите по начало не бил "славянски",но после станал такъв- "неизвестно как".

А Стара Велика България не е основана в 153 г. нито в 165-а: таива дати в нашата история реално няма. В литовска хроника обаче е посочен един Мизийски т.е. Български княз който бил отгледан от сърна,а той е живял по времето на Троянската война че и преди нея.
цитирай
4. shtaparov - "Слабяни" викаш= сл...
22.03 01:26
"Слабяни" викаш= слабаци,браво! Звучи ми като Немци= Немияци (Немиещи се,неумити) или Неимци (Неимяци,Неимащи т.е.- Бедняци)! :)) Аз залагам на последното понеже през V-VI век,когато Българите им сложили този прякор те наистина били само странстващи скитници,които нямали нищо в сравнение с нас!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 13604
Постинги: 137
Коментари: 153
Гласове: 59
Архив
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930