Като база за спекулацията се използва книгата "Царството на Слави-те ...", написана от Мавро Орбини (ок. 1563-1614), издадена в Италия през 1601 г. и илюстрирана с Българския герб вграден в герба на Далмация. Нейното оригинално заглавието е: "IL REGNO DE GLI SLAVI (! = "роби") HOGGI CORROTTAMENTE DETTI SCHLAVONI HISTORIA di MAVRO ORBINI..." и пр., където са ползвани термините SLAVI = "роб, роби", както и SCHLAVONI (склавони*, склави*; склавониа) = "роб, роби", и които според днешните Кремълско-российски, руски*, панславистки*, славистки (вж. Славизъм*) и русофилски историографи от втората половина на ХХ век и до сега – краят на 2016 г. – УЖ били означавали "Славяни" (Обаче, както е всеизвестно, наукоидната псевдо дума-етноним "СЛАВЯНИ" е късно-российска властова измислица и под усиления натиск на Российските висши дипломати от 1815-1817 г. насетне, се появява в Европа и в света, и по-точно в някои конкретни топонимни названия в Европейските географски карти, чак след 1822-1824 г.).

В разширения текст на заглавието от Орбини е ползвана и думата RASSIA = "Рашйа" = "Рашка", както е наричана същинската част на етническа Сърбия* (вж. Рашка*). Но е много възможно това да е и Рассиа = Рутениа* (Галиция* с Литовия, която в онзи момент се простира от Балтийско до Черно море и чак на изток от Днепър), като в много карти, например в “Картата на Света“ (1550 г.) от Георги Калапода, с името Русия (Rusia) е отбелязана именно Литовия с Галиция; така е и в картата от “1561 г., Комани (Comani) или Кумани”, изработена от Girolamo Ruscelli (Venice, 1561), където с име ROSSIA ROSSA е отбелязана в Литовия областта между Крим*, Унгария* и Полша (Полониа), като и северната обл. RОSSIA BLANCA е неделима част от държавата Литовия, а пък ясно обозначената и позиционирана териториално доста далече на изток Moscovia е поставена на север от изворите на Днепър и Днестър и южно от горна Волга.

Същевременно е ясно, че под името RASSIA в текста на Орбини изобщо не става въпрос за Московѝя или Гранд дукатство (Велико княжество) Московия, чието име през XV, XVI и XVII (15, 16 и 17) векове се пише именно Moskovia = Московиа (вж. карти: 1551 г. Московиа; 1558-1562, Московия и Литовия; 1606-1616 г., границата на Литовия с Османската държава, Turcici Imperii Imago – Mercator G. - Hondius J.; 1600-1699 г., католиците в Европа; 1667 г., Московиа, Кримска Татария и близките околни земи; и прочее).

А името Сервиа* (SERVIA) е на регионална област, която е на север от сръбската етно-територия Рашка (между река Ибър* и Босна) и стига до Дунав* – до Белград*, Срем*, устието на Морава* и пр., населена е от край време (от II-V век от н.е.) изключително само от българи (по немски, австрийски, френски и др. дипломатически и агентурни извори от XIV, XV, XVI,  XVII, XVIII, ХIХ векове и т.н.).

Сервиа* е образувана в земите на запад от т.н. "Голямата Българска гора"* (мащабен древен лес, простиращ се по западното крайбрежие река Голяма или Българска Морава*, между Дунав и устието на т.н. Западна Морава, наричана чак до началото на 20-ти век Сръбска Морава*, защото от притока ѝ Ибър* на запад тя била – и до днес е – северната граница на етническите земи на Сърбите*).

Областта Servia е създадена от Османския емир Мехмед II (1451-1481, роден 1 апр. 1430 г., син на българската принцеса Мара Бранкович*). Това станало цели 30 години – т.е. цяло едно човешко поколение – след като от османците в 1439 г. била покорена и напълно заличена етно-държавата-княжество Сърбия* (осм. “земята Лаз, земята на Лазар“, чиято територия е разделена от Османската власт на поземлени имения, които заедно със сръбското население са раздадени за собственост на османо-турските спахии, еничари, паши, храмове и пр.). Османският архонт Мехмед II, който като син на принцеса Мара Бранкович* и внук на владетеля-деспот Георги Бранкович* смятал себе си за пряк пълноправен наследник на тези български земи (вж. Османска династия*), образувал Сервиа* през втората половина на XV (15-ти) век – по-точно в 1456-1459 г. – именно като “Сервизна” – т.е. "обслужваща" област. Конкретното ѝ главно предназначение било да обслужва османския боен фронт срещу християнския българо-унгарски град-крепост Белград* (превзет от османците чак в 1521 г.) и срещу цяла християнска Унгария и целокупната християнска Европа, като при това директно заплашвала и автономията на Шишмановата Никополска България*.

Следва да се знае, че османците създават сервизни области с името Сервиа* – Servia (от лат. Servio, Servitus, Servo: “обслужвам, сервирам, прислужвам, служа, робувам“ и пр.) – на поне още две (2) места. Едната е в северна Добруджа* (Servia, тат. диал. Serfia, Syrfia), където заселват татари, за да са щит и преграда срещу българите в Бесарабия*, които още от последната четвърт на 14-ти век започват да водят активна война срещу османците и техните аканджийски орди (вж. Бинбеловци*, Белови*, Момчил войвода* и пр.); а пък втората е на запад от долни Днепър – "Сервиа Нова" (Servia Nova). Обаче и в трите области "Сервиа" не живеят никакви Сърби* (срб. Срби, ед. ч. Срб, фонет. Сръби, Сръб);

СЛАВЯНИ (4) – Поради твърде късното и целенасочено „сътворяване“ на термина Славяни към 1815-1820 г. в средите на руската властова върхушка и то под прякото внушение на про-европейски образованите императори, които още от времето на самодръжцата Екатерина II Велика (1762-1796) са от етнически немско-шведски произход, и на най-близките техни роднини и лични съветници, се явява обоснованото предположение, че всъщност терминът-нарицателно Славяни е бил създаден в Руския дворец директно с презрителното значение “роб“ – срв. нем. slave: “роб“ ( = рус. “раб“), швед. slav: "роб", холанд. slaaf: “роб, роби“, дат. slave: “роб, роби“, фр. esclave: "роб", англ. slave: "роб", и пр.;

Между двете етнически нарицателни имена – Склави-ни (Склави*: “роби“) и Славıани или Славини, Славяни, Славя´-ни* (Слави: “роби“), и то въпреки еднаквото значение и фонетичната близост на думите и фантазьорското твърдение, че се прилагат към (?) един и същ етнос, няма етимологична връзка. Тацит (ок. 55-120) и Птоломей Клавдий (ІІ в.) наричат Склавените с името Венети и Венеди. Едва византийските писатели от VІ в. започват да употребяват етнонима Склавени (КИ*), което говори за нова етническа формация, или пък поне за някаква съществена промяна в етническия състав на Венедите или най-малкото в културно-битовия им статус.

За племена, отговарящи на името Склавени* и имащи определена култура и бит, според археологическите данни може да се говори най-рано в самия край на V в. и по-точно в началото на VІ в., когато е фиксирана т.н. “Пражка култура” (определяна най-общо в края на V-VІ в., но всъщност не по-рано от началото на VІ в.). Тя е установена в VІ-VІІ век и край валовете на Онгъла* при устието на Дунав*, където представители на Склавите са участвали в строителството им. Тъй като валовете са част от българските фортификационни строежи и не отговарят на възможностите и културата на ранно-склавинското общество, то явно тези Склави са били заставени, по един или друг начин, да изпълняват определени дейности при издигането им, а защо не и някои логистични функции при осигуряване на тила на войските, и при отбраната на укрепителната линия.

Наличието на Склави при Онгъла* през VІ-VІІ в. обаче говори, че те най-вер. са били доведени там от района на Чехо-Моравия, Силезия, Зап. Поша, Сев. Панония – т.е. от областта, която българите са наричали Сулу*: “Среден Дунав със земите около него, през които текат Дунавските притоци“, т.е. “Средното Подунавие“.

Най-ранната, известна до сега, дата за това е 499-501 г. – началото на окупацията на Българския кан Реан* или Хрун III* (488-521) в земите по северния бряг на Дунав – от Черно море* до Виена*, включващи Зап. Карпати и Панония (т.е. Сулу*), която само частично е прекратена при заселването на Аварите* в Западно-Карпатските и Прикарпатските области към 566-568 година. Обаче тази война между България и Византия, в това число и нахлуване на големи български военни отряди на юг от Дунав – пресичащи реката в района между Никопол и Видин*, започва още при възкачването на Константинополския император Анастасий I (491-518), а активните действия най-късно към 492-493 година.

501 г. е и най-късната възможна и нереална дата (реалната в този конкретен документ е 499-500 г.), когато племената на север от Долен и Среден Дунав – чак до Балтийско море*, са били принудени както поради военната и стопанската българска хегемония, така и по линия на традиционната българска политика, да приемат васалитет към Стара Велика България*. Районите за производство на каменна сол с т.н. Солниград* вероятно остават под български контрол и след 568 г., а едва възможен опит на Аварите да ги овладеят е използван като повод или е наложил действията на Кубрат* (605-665) и брат му Самбат* (пр. 618-676) през 619-623 г. През 623 г. българите прогонват Аварите от Сулу* (Среден Дунав) и региона е поставен отново под неоспоримия пряк контрол на българската държава, а пък Аварите остават под васалната зависимост на България, като от 625 г. са под прякото самоуправление на Самбат* (в т.с. може да се говори за граница между “Държавата на Само” - т.е. на Сама*, Бат Сама* или Самбат*, Шамбат*, която съществувала като автономен субект от 625 до 658 г. и той нарекъл Дулоба*, и държавата България, управлявана от Кубрат* или Курбат* и позната като Стара Велика България*, създадена още от Авитохол* през 153 г.);

Използването последователно на няколко имена за познатите по-късно – чак от XIX в. – като Славяни* племена: Венети, Склави и Словени, е още един довод в полза на тезата, че името Склави може да е от латински произход – със значението “роб”. Но поради фиксираната независимост на Склавите от Византия през VІ и първата половина на VІІ в., ромейските хронисти следва да са ги определяли като “роби” (= васали, данъкоплатци) по-скоро на империята България, отколкото Византийската империя. При това е документирано, че почти всички нападения на Склави срещу Ромейската империя през VІ и VІІ в. са предвождани от българи (преди VІ век няма съобщения за Склави – ИБИ*, ХСВ*, СЛ* и др.).

От друга старана, без да има етимологична връзка между термините Склави и Славяни, името Славяни* също следва да се преведе като “роби” – англ. slave [sleiv]: “роб, неволник“ (АБА*), швед. slav: "роб", нем. slave: “роб“ ( = рус. „раб“), дат. slave: “роб, роби“, холанд. slaaf: “роб, боби“, фр. esclave: "роб" ; срв. и лат. clavis: ключ, clusi, clusus, claudo: “заключвам, затварям и пр.“. Тоест, съществува смислова връзка и видима приемственост между нарицателните Склави и Славяни.

Константин VІІ Багренородни (905-959; император от 913 г., но фактически от 945 г.) обяснява произхода на името Сърби* (гръц. Servlos) от лат. дума servus: “роб” (ИБР*; serva: “робиня“, servilis, serviliter: “робски“, servio: “роб съм, робувам“). Това, от една страна, е в съзвучие с лат. servo: “наблюдавам, пазя (не нарушавам, спазвам)“, serva: “внимавай!“, servator: “пазител“ – т.е. с функцията, която и според византийските хронисти, изпълнявали склавите-славяни, в т.ч. Сърбите*, в българската държава поне от времето на Аспарух* (668-699) и Кубер* - т.е. от 679-680 г., а според археологическите заключения – от края на V в. и началото на VІ век. Но от друга страна, то е още една версия на значението “роб”, което има общото нарицателно на склавите-славяни от Централна Европа (!не включва Антите), формирано вероятно вследствие на тогавашните местни условия, и е в синхрон с византийското отношение към ниската степен на примитивното културно развитие на целият склавски етнос.

Същевременно няма каквато и да е връзка между Славяни* и термина Слава* (ЕР*), което от своя страна отхвърля възможността средновековните имена като Слав*, Славун*, Радослав, Собеслава*, Доброслав, Братослав (с. Водичане*, дн. С. Гърция) и пр. да са производни от значението “славяни” (още повече, че корените Радо*, Добро*, Брат* са исконно български, а не славянски, както и другите лични имена в споменатото селище като Глава*, Бала* и пр.; това се отнася за всички познати именни списъци в българския жизнен ареал).

В т.с. названията “булгаро-склави”, “булгаро-клавини” във византийските хроники, следва да се превеждат като “български роби”, “българо-васали” и означават както “славяни”, така и други български васални племена, но не и етнически българи. Това, само по себе си, не изключва тези “българо-клави” не само да са носители на езикови и административно-структурни характеристики, които са придобили през продължителнното си битуване в пределите на българската хегемония, но и да са управлявани от етнически българи.

За управляването на Склавите от българи – полководци и офицери, има хроникални данни за VІ и VІІ в. – вж Варвари*. Но дори и за втората половина на ІХ в. руски летописи отбелязват:

“Завоювайки независимост, славяните (“словените“) не смогнали заради междуособици и раздори да установят порядък в земите си... изправили се род срещу род и започнали да воюват един с друг. Събрали се тогава [старейшините на част от родовете] и казали: “Да потърсим за себе си княз, който би ни владял и съдил по право”. Отишли те при Варягите (Русите*) и казали: “Земята наша е голяма и богата, а порядък в нея няма. Елате да княжите и да ни владеете”. Събрали се трима братя [варяги] и дошли при славянските (“словенските“) племена да князуват” (РН*, по “Повест временных лет“; тримата братя са Рюрик, който се заселил при “славянското море” Илмен – което езеро е 18 пъти по-малко от близкото, на ок. 170 км, Ладожко езеро!; Синеус – букв. “свой род”, който останал между Чудите и Весите “на Белоозере”; и Трувар – букв. “вярната дружина” – при Кривичите в Изборск).

Така се описва идването на Рюрик (? 862-879) в СЗ руски земи край Ладожкото езеро, като в ранните “руско-славянски” летописи тамошните племена, и въобще тези на север и изток от Киев*, ! не се определят за славянски. Това фиксира северо-източните граници на славянските земи, конюнгтурата от онова време и факта, че поне до Х (ХІ-ХІІ) в. славяните не са били в състояние да се самоуправляват. При това този т.н. Рюрик е всъщност Ерек, който е баща на управляващия от 882 г. в Киев военачалник Олег* (882-921, убит от кон през 922 на пазара в град Болгар*,  ИФ*, ДТ*).

Известно е че през 922 г. Ерек бил още жив и здрав, живеел в Скандинавия и починал вероятно след 925 година (ДТ*). А пък т.н. Игор Киевски (870-944), който всъщност е Угър-Лъчин и е наричан така, защото майка му е Угърка, омъжена в 870 за баща му – българския принц Лъчин*, е същинския княз на Киев още от 882 г., но бил държан в затвора от властващия войвода Олег. През 911 г. Угър-Игор успял да избяга от Киев в Хазария* (673-969), а от 912 г. започнал да управлява в издигнатата от него крепост-селище Хурса или Курса* (днес Курск*) и в Батавил* (днес Путивл). Чак в 921 г. езичникът Угър-Игор, който изповядвал “древната българска вяра“, успял да прогони Олег от Киев и да се установи там. А в 941 г., след неуспешната си авантюра при Константинопол, Угър минал с остатъците от корабокруширалата се войска през България, бил оженен в Плиска* за принцесата-езичничката Олга* (941-969, родена към 905-910) – дъщерята на низвергнатия от христовата църква със семейството си през 893 г. и ослепен Български цар Владимир* (889-893), която пък родила в 942 сина му езичник Борис*, познат от по-късни сведения с името-епитет Святослав I Киевски* (945-972, р. 942);

СЛАВЯНИ (5) – Склави*, Склавини*, Склавено-варвари* (вж. тук по-долу Славяно-варвари*),  Българо-склави*;

СЛАВЯНИЗЪМ – Славизъм*, Славенизъм*, Панславизъм*, Славо-русизъм, Русизъм*, Россизъм*, Панроссизъм;

СЛАВЯНО-ВАРВАРИ – Склавено-варвари, виз. Σκλαβηνοι βάρβαροι (ИРЧ*), Склаво-Варвари*; терминът показва за наличието на общност или военно обединение мужду Склави* и др.-ирон-езични Варвари*, вероятно Саклани*, която е фиксирана в първата половина на VІ век, по времето на Юстиниан І (527-565). Самият етноним Слаявни* е измислен и наложен от Руските властници чак между края на ХVІІІ и началните десетилетия на ХІХ в. и се опитва да обедини в себе си съвсем механично няколко напълно несъвместими по произход, история и култура етнически групировки (склави* и варяги* със скити*, саклани* и българи*). Поради това самият новопреведен от Склавено-Варвари* термин Славяно-Варвари е сам по себе си несъстоятелен неологизъм; вж. Склавено-варвари*, Българо-склави*;