СЛАВЯНСКИЯТ ЕЗИК (1) – доколкото терминът Славяни* е от последната трета на ХVІІІ век от н.е., когато на Руския трон е Екатерина ІІ (1762-1796), а влиза в Европейската и в Световната терминология по времето на Александър І (1801-1825) и след 1818-30 г., то за “Славянски език” може да се говори само от този период насетне.

Показателно е, че през ХVІ в. такава високо образована личност като Бенедикт Курипешич – дипломат, полиглот, а при това и формално етнически “славянин” от Южна Щирия (Обернбург, близо до границата с Каринтия), определя С.Е. като “Венедски” или “Виндски език, Венедски говор” – Windische sprach (НА*, с. 147). При това този “Славянски език”, майчин за словенеца Курипешич, който знаел също Босненски и Сръбски, а най-вероятно и сродния Хърватски, според Курипешичовото свидетелстване продължавал да се различава от Българския език*, както това е и до сега (ХХІ век); естествено е, че само основните термини, наложени от българите в славянските говори, и то в определени области – преди всичко в държавната и административно-йерархическата, политическата, икономическата, военната, земеделската, търговската, духовната и др., могат да се приемат като “общи” за славяни и българи, обаче това не се отнася до конструкцията на речта, словообразуването, исконнославянската култура и терминология, които не са фиксирани у българите, и прочее – все неща, които категорично разграничават Българския език* от Славянските говори, както и Българи от Славяни.

Ето какво пише Южно-Щирския словенец и немски “преводач от латински” Бенедикт Курипешич през 1531 г., пътуващ в 1530-1531 г. в дипломатическа мисия през България по пътя от Сараево през Митровица (Косово) до Константинопол и обратно. При това той бил в компанията на Хабсбургския висш дипломат и водач на мисията Никола (Микулица) Юришич – хърватски благородник, който през 1526-1527 г. бил върховен командващ на Австрийските войски срещу Османската империя, пълномощник на Фердинанд І Хабсбургски (1522/1556-1564) пред хърватските съсловни представители през 1527 г. и победоносен началник на войските, включително български, защитаващи Източно-Унгарската крепост Кьосек – спряла Сюлейман І (1520-1566; вж. Рокселан*) да завладее Виена през 1532 година. Курипешич, който по време на пътуването си водел бележки “за да не губи времето си напразно” (т.е. в бездействие), ни съобщава:

“От планината Чемерник (Чьомерник или Чюмерник, на един ден път на запад от с. Страшимировци, дн. Стрезимировци, на запад от Трън*, до сегашната граница между Сърбия и България, но може да става дума и за друга, по-западна планина, с която хронистът определя границата между Османската административна област Сервиа* и България през 1531 г.) до дългия каменен мост или до Одрин* цялата тази страна е България (Wulgeris, Wulgaria). Това е една хубава, равна и добре обработена страна, в която има много повече хора и добитък, отколкото в другите [страни, подчинени на султана] (т.е. Османска Унгария, Босна и етническа Сърбия*, които Курупешич и Юришич познават и през които минава посолството – тръгнало от словенската Любляна и през днешна Босанска Крупа и Сараево продължило по пътя Митровица или Косовска Митровица, Прищина*, Враня, Брезник, София, Пазарджик, Пловдив, Конуш, Одрин, Люле-Бургаз и Истамбул, като въобще не влизат на север от Балкана*; но дори и в картата от 1700-1725 г. Прищина /Prestina/ е в България, а не в областта Сервиа*, която пък област не трябва да се бърка с етническа Сърбия*).

Причината (за изобилието в България) е, че тези краища не се намират близо до границата (м/у Австрия и Османската държава, където се водят непрекъснати военни действия) и по-малко се боят от неприятели. Тук има в изобилие всякакви потребни за човека неща. Жителите изповядват също вярата на Св. Павел, както и сърбите (? или сервите, т.е. жителите на областта Сервиа*). Имат свои свещеници и църкви, боят се твърде много от Бога, пазят се, доколкото могат, от злото, срамни дела, пороци и грехове. На нас оказаха голяма чест и почитание и ни посрещнаха радушно в къщите си. И те говорят един Windische sprach (“Виндски”, т.е. Венедски език), който за нас (хърватите и словенците, каквито са Курупешич и Юришич) беше малко по-неразбираем от сръбския.” (НА*, стр. 147; т.е. прави се разлика между българския и сръбския, между сръбския и словено-хърватския, между сръбския и хърватския, и между българския и словено-хърватския).

За сравнение преди това Курипешич съобщава: “В тази страна Сърбия (етническа Сърбия на запад от р. Ибър*, южен приток на Сръбска или Западна Морава) има особен език, който наричаме сръбски език. Това е един славянски (венедски, склавски) език, който ние добре разбирахме.” (НА*, с. 146); [думата Славяни и производните й са от края на ХVІІІ-ХІХ в., затова през ХVІ в. хронистът може да използва или Словенски*, или Венедски (= Склавски), както прави на други места в текста, но това не оправдава в българския превод да се поставя погрешното “славянски език”]. 

Знае се, че сръбският е силно повлиян от българския най-късно още от VІІ в., когато Аспарух* (665-699) заселва това подвластно на България склавско племе на западната българска граница (ИБИ*), и още повече от ІХ в., когато Борис І Михаил* (852-914) наложил християнството и каноничния ст.-български език, а през 869 г. и след това оженил всички водещи сръбските князе за български благороднички; но “общата” българско-сръбска и “българо-славянска” терминология не била достатъчна, за да могат “славяните” от Австро-Хабсбургското посолство да разбират добре българския, с който идващите по пътя от Сараево към Цариград дипломати се срещнали още в населената с българи област Косово*;

През ІХ век българите наложили термина Словенски* език, прилаган и за ония Склави* или Венеди, които били под опеката на България още от края на V-VІ век и приели Българския език като административен, стопански, данъчен, търговски и военен. От това те получили и епитета Словени*: “говорящи (разбираемо)”, който имал смисъл единствено в диалектиката българи – склавини, българи – чужденци, и се отнасял до определянето на цялата група от склавински племена, живеещи под управлението и опеката на Българската държава, като се употребявал относително рядко, доколкото всяко отделно склавинско племе имало свой личен етноним.

При това от общността Склави* или Склавини* се оформила и една голяма група – т.н. Анчийци* (Анти), които били по-рано и по-значително българизирани (вж. Стара Велика България*, Волжка България*), и вероятно следва да се отъждествят с т.н. българо-склавини*, разграничавани в историческите източници. Към Х-ХІ век се появил и антонимът Грък*: “неразбираемо говорящ, грачещ” (мн.ч. Гърци), даден от българите на ромеизирано-елинизираните склави, живеещи по южната граница на България и преди всичко в териториите на Византия и нейните области в Елада.

Видно е, че и при Словените и при Гърците е налице едно и също явление; и за двете етногрупи е характерно относително бързо (от VІ-VІІ до Х-ХІ век) и трайно приемане на езика на доминиращия в района, който обитавали, народ и култура – в случая на българите и на византийците. При това български думи навлезли и в терминологията на елинизираните склавини – гърците (нпр. Закон* и др.), което само подчертава мощта на българското влияние и преките активни връзки между българските склави (словените) и византийските склави (гърците). Същевременно категорично трябва да се разграничават българите, живеещи в територията на т. нар. Сев. Гърция, от склавите-гърци, населяващи районите на Средна и Южна Гърция, които земи се припокриват с територията на античната и средновековната Елада (вж. картите);

Доколко ирано-езичните Скити*, Сармати* и някои Саклани*, които се включили в създаването на т.н. “Славянски” етнос в периода до VІ в. и от VІ до ІХ-Х в. (сакланите Уруси в етническата общност на Киевска Рус), са оказали влияние върху терминологичния фонд на “прото-славянския” и “славянския” етнос, е отделен и все още непроучен въпрос. Но доколкото българите са доминиращият етнос над всички Саклани*, то това едва ли е от съществено значение в контекста на образуването на славянския език като цяло и на отделните му диалекти. Може обаче със сигурност да се каже, че там където българското влияние и българския етнически елемент били по-значими, се наблюдават и повече “българизми” в местния славянски говор – нпр. в Чехо-Моравия, в определени райони на Ю. Полша, в Украина. Това се наблюдава и в такива не-славянски езици като Румънския (Влашкия), Албанския, Унгарския; в етническите области на разпространение на тези езици трудно може да се докаже достатъчно голямо славянско присъствие, което да наложи терминологията си – особено при наличието там на значими български групи и на явна и продължителна българска културна и политическа хегемония; вж. Славяни*, Склави* (Склавени), Словени*, Българският език*;

СЛАВЯНСКИЯТ ЕЗИК (2) – Словенски език*; езикът на онези от тъй нар. Склави* или Склавини*, които от края на V и началото на VІ в. влезли под опеката на България и започнали постепенно да българизират своята култура и езика си, най-вече в цивилизационно доминираните от българите и България сфери на администрацията и управлението, на данъчната система, на стопанството – земеделието, животновъдството, занаятчийството и търговията, на военното дело и въоръжението, и др., включително и на религията (факт е, че по начало склавите-словени нямали конкретни лични имена на своите богове; такива лични имена – Перун*, Волос* и др. – се появяват за първи път чак от ХІІ век в др.-руската “Повест временных лет”, в един епизод за събития от към края на Х-ти век – 988-990 г. /ПВ*, ЕР*/, и тези имена-нарицателни се базират единствено върху българската терминология); вж. Словаци*, Словени*, Словенобългарски /1, 2/*, Словенски*, Словенски език*, Словенци* и пр.; вж. Славянски език /1, 3/*, Славяни*, Склави*;

СЛАВЯНСКИЯТ ЕЗИК (3) – Склавски език*, Склавински език*; езикът на тъй наречените Склави* или Склавини* от периода преди да бъдат българизирани и наречени Словени*; За голямо съжаление на учените от ХVІІ/ХVІІІ-ХХ в., Склавите* (Склавините) са безписмен народ, освен че са по-скоро номади; а и дори когато започват да усядат и да създават родови селища си остават полуномади, които в дейностите си не фиксират следи от своя език. Същевременно Склавите са забелязани много късно в историческите сведения – едва през VІ в. (СЛ*), а и археологическите данни поставят появата им чак в самия край на V-ти и началото на VІ век (т.н. “Пражка култура”). Обаче археолозите фактически отбелязват появата на вече българизираните Склави (“Пражката култура”), а не на онези от периода на предбългарската си битност.

Всъщност от античността в ограничената по размер Европа действа законът за “обетованата земя”, според който не съществуват “свободни” територии, освен неизползваемите за добив на ресурси и вредните за живот на хората (нпр. силно блатистите ниски и заливни при пролетно и есенно пърлноводие територии около р. Припят и блатистите ниски земи край Каспийско море* в единство с Аралско море или Арал*, и на север от 50-тия паралел в ареала на Западна Азия).

Още през V-ти век пр. Хр. вещият Херодот дава реално описание на земите и хората в Западно-Азиатския север до равнините на Саките* между Сърдаря* и Балхаш* (Х*), където и според Ветхия Завет, записан също през V в. пр. Хр. от древно-евреите, Бог въдворява след убийството на Авел “в земята Нод, на изток от Едем” (Битие 4:16) “земеделеца” Каин* (Битие 4:2), за да “обработва земята” (Б*, Битие 4:12). Херодот описва що-годе достоверно също хората и земите на север от Дунав* и от Черноморското крайбрежие, та чак до Северните полярни пространства и Северно море (Х*); и той има възможност да направи това само защото живеещите в Североизточната част на Европа народи и племенни групи са договорно и данъчно свързани с Балканската група народи или поне са в търговски (договорни) отношения с тях, поради което персийски, тракийски и елински авантюристи-търговци, както и в ответ скитски търговски посредници, можели да стигат до Скандинавия и най-северните краища на Европейския Изток и при завръщането си да доставят в Тракия и Елада сведения за тези земи.

През първите векове на Новата ера вече съвсем нямало място за “свободни” територии и “автономни” етногрупи в земите на Европа и изглежда най-късно след инвазията на Атила* (434-453) в Средна и Западна Европа през 440-453 г., именно Българският кан Реан* или Хрун ІІІ* (488 – сл. 520) сложил край на съществуването на малки самостоятелни владения между България, Германия (Западен Рим) и Византия (Източен Рим). Точно този Български кан, налагайки ембарго на Византия по северния й лимес, подчинил териториите на Европейска Сармания на запад до Виена* и след нея, създавайки Българо-Германската етническа и цивилизационна граница за векове напред, където в северозападния край на Сармания* били земите на протославяните Венети (вж. карти по Птолемей: 10-4/, Сарматия…; 10-4+/, Сарматия и Германия). Именно той завладял и целия Балкански полуостров, като византийски останали единствено Солун (Тесалоники) и Константинопол, за чиято сетна защита от несмиримите български сили Анастасий І (491-518) издигнал и завършил през 512 г. Дългата стена*. Явно най-късно още от този период част от склавите*, които в ареала на България можели да съществуват единствено като васално на Българската държава население, започнали както да възприемат някои български термини, така мащабно и да българизират езика си.

Следва да се обясни и положението на неплодородните земи на север от южните степни райони на тогавашна Сарматия* (Скития*, Саклания*) през годините на І-во хилядолетие от н.е., чието наличие е свързано още с последния Ледников период (ок. 70 000 – 8 300 г. пр. Хр.) и оставените от него наносни “калища” в средищните и северните земи на Източна Европа. През Ледниковия период между 3 и 2 километровият леден слой стигал поне до 50-тия паралел, обхващал Алпите, Карпатите и земите до град Запорожие* (бълг. Възнесение*, рус. Вознесенка*). Същевременно по-южните възвишения и планини до лимеса на 40-тия паралел и Средиземно море (с изключение на Странджа*) са покрити с вечни ледове нагоре от днешните 600-800 м надморско равнище, които практически не били обитаеми над това ниво (чак към средата на ІІ хилядолетие селищата в планините, в т.ч. в Америка, започват да се строят на равнище над 2000 м днешна надморска висачина – срв. Мачу Пикчу, построен в Андите към 1440 г. сл. Хр. на h 2430 м).

При топенето и оттеглянето на тези ледени масиви в периода след 8300 г. пр. Хр. равнинните райони на Източна Европа останали покрити с дебел слой от изключително фина и хигроскопична прахообразна земна маса, която същевременно не била плодородна (дори през ХХ-ти век, тоест 10240 години след 8300 г. пр. Хр., свръхмодерните в сравнение със средновековието моторни гъсенично-верижни танкове на Германия бяха неспособни да се движат по средищната територия на Източна Европа през дъждовно-воднистите сезони и периоди). Въпреки, че след изчезването си ледовете били последвани на север от настъплението на тревните и на горските пояси, но земите в Източна Европа се запазили до ХХ век от н.е. блатисти на север от: средното течение на Висла, поречието на Припят, среден Днепър (северно от Киев*), Десна*, Ока*, Вятка* (Нукрат-су*, Колин*) и прочее. Затова там, дори и в периферията на блатните усойни лесове, не само, че нямало условия за що-годе балансирано стопанско развитие на родовите общини на източно-европейското население (през Х-ти век от н.е. между Ока и горна Волга имало само блата със стволове на прогнили дървета и пчели с много мед /ДТ*/, а изглежда там се добивали и кожи от мечки и по-дребни животни, обаче те трябвало да бъдат ловувани). Но и изобщо не било приемливо за обитаване от хората, заради нездравословните застояли води и свързаните с това насекоми и болести. Поради тези причини в дадените по-северни райони на Източна Европа – източно от средна Висла и до Урал – наличието на хора било многократно по-малко от населението в равнинните, предпланинските и нископланинските южни райони на Сарматия* (Саклан*). В този смисъл обитаемите земи в северната половина на И. Европа били много по-малко от фактическите географски територии и разположени по здравословните крайбрежия на реките и в перифериите на горите, където имало, макар и немного, но достатъчно пространства за примитивно полуномадско земеделие и скотовъдство, чиито добиви били допълвани с набавяното от лова, риболова и събирателството. Съвсем друга стопанска система имали уседналите градски общества, но през І-во хилядолетие след Христа в южната част на Източна Европа това се отнася единствено за българи и византийци, и с много уговорки за скандинавските крайморски рибарски общини (бита на скандинавците от това време е според доклад на конгреса по Византистика от 22-27 август 2011 г.).

Птолемей (80-160) е разположил през ІІ в. протославяните или протосклавите Венети в североизточния край на Европейска Сарматия, при Балтийското крайбрежие и границата с Германия. Това загатва възможността за периферно влияние на скито-сарматския (др.-ирански) език върху венетския език. Обаче с оглед на положението на Венетските земи е по-вероятно венетите да са говорели на някакъв балто-немски диалект. В синхрон с това предположение е фактът, че склавите, които били изгонени от Балтийски остров Артан (“Балтика”, вероятно о-в Готия, Gothia, или о-в Скандия, Scandiж, в данните на Птолемей) и се заселили преди 745 г. в района Новгород* и на езерото Илмен, се представяли за “галиджийци”, т.е. за “готи”, “скандинавци”, за да подържат реноме на страховити хора и да всяват респект всред съседите си (ДТ*). Всъщност това съобщение дакументира, че тези склави* през (до) първата половина на VІІІ в. говорели готски или скандинавски, който език бил известен и разпознаваем от жителите на Новгородския регион, т.е. в териториите между Западна Двина, Северна Двина (Дуна*), Киев* и Хазария* (673-969).

От фактите става ясно, че не се знае дали склавите са свързани с др.-ирано говорящите скити* и сармати* в периода преди появяването си като етнически субект; нито се знае на какъв език са говорели склавите преди тяхното българизиране. А същевременно, поради липса на каквито и да е доказателства, в никакъв случай не може да се твърди, че преди българизирането и сакланизирането си (вж. Саклани*) през VІ-ХІ в. същинските склави са говорили на българоидно др.-иранско наречие, както говорат днес от московците до чехите и от херцеговците до поляците. Да се поддържа подобна теза, базирана върху сегашните дадености, но целенасочено предопределяща неизвестното предписмено езиково минало на склавите, е съвсем несериозно. Това е всъщност точно като твърдението от ХVІІІ-ХІХ в., че на Марс има канали, които са плод на дейността на интелигентни същества, и действително казаната диалектика канали-интелект съществува, но с малката корекция, че интелекта, създал Марсианските канали, се намира на Земята, зад окуляра на телескопите;

СЛАВЯНСКИЯТ ЕЗИК (4) – Венетски (Венедски) език (НА*); езикът на т.н. Венети или Венеди, които в периода І-ІІ в. са фиксирани от Птолемей (80-160) и Тацит (ок. 55 – 117/120 г. сл. Хр.) в балтийските равнини около долните течения на реките Висла и Одра или Одер; Макар, че не е ясно дали има пряка етническа връзка между Венети и Склави*, но през Ренесанса се налага тезата за единство между двете етнически групи. Затова нпр. през ХVІ в. синонимно и взаимозаменяемо се използват и двете названия – Венетски език и Склавски език*, за да се определя езиковата група, към която спадат Босненския, Сръбския, Хърватския, Словенския, Чешкия (Бохемския), Моравския, Полския, Галичкия, Литовско-Украинския и пр. езици (вж. НА* и др.).

При това през средновековието Склавите*, които били в културния ареал на България и българите, започнали да се назовават с епитета Словени*, Словенци. Докато онези от Склавите, които останали в земите и ареала на Византия и били византизирани и езиково елинизирани (от управлението на Ираклий /610-641/ официален език във Византия става елинския, но се използвали също сирийски и латински), получили нарицателното Гърци*. Затова, заедно с елино-византийския си говор, Гърците отпаднали от групата на Склавите-Словени, а по-късно по подразбиране и инерция не били причислени и към изкуствено създадената през ХІХ в. група на т.н. Славяни*, което обаче не ги прави по-малко Склави и/или Славяни*.

Трябва да се припомни и прибави още и особеният статус на т.н. Влахи* или Власи. Те се появяват в хроникалното пространство през Х в., както и Гърците*, обаче фактически са известни от началото на ІХ в., когато Крум* (787-814) започва да въдворява различни пленени групи във “Въртешната област” или Затворената, Обградената, Заключената област, тоест във Влахия* (Вълахия, Valahia, Valachia, от др.-бълг. βълагати, вълага«, вълага¬-: “1. влагам, слагам, поставям; 2. възлагам”, срв. също др.-бълг. вълагалище: “кесия; влагалище”, вълаґъ: “вход”). Тези Влахи*, с един немалък процент от външни хора – най-вече авари, са предимно византийското население от анклава между устието на Марица* и Константинопол, включващ като северна граница районите на градовете Одрин*, Аркадиопол (Люле-Бургаз), Виза и Мидия*, което с десетилетия целенасочено и методично е пленявано, отвеждано на север и въдворявано от Българските владетели в областта Влахия* (всяка българска област, където били въдворявани самоуправляващи се грепи пленници, носела нарицателното Влахия*); това отвеждане във Влахия, целящо да намали провизантийското население в казания регион и дори съвсем да обезлюди хинтерланда на Константинопол, ставало регулярно поне до края на управлението на Симеон І Велики* (893/914-927), а вероятно и по време на българо-византийските войни в края на Х-ти и началото на ХІ в., водени активно в периода от 976 поне до 1019 г.

Заселените през ІХ и Х век в областта Влахия протовлахи били предимно византийски склави* и провинциално ромейско население, а вероятно и тракийско ромеизирано население, от земите на юг от граничната река Дунав, което през предходните VІ-ІХ векове, търсейки по-голяма сигурност, се стекло в районите около Мраморно море, Босфора и столицата Константинопол. Част от въдворените във Влахия “византийци” успели да се завърнат във Византия – както по клаузите на българо-византийски мирни договори, така и като избягат (например по времето на Омуртаг* /814-831/), но други останали да живеят в отредената им област и се смесили с местните жители. При това в периода ХІ-ХІІ в. (от към 1019 до 1185 г.) “ромеите” от Влахия имали възможност безпрепятствено да се завърнат в родните си земи във Византия, но явно онези, които останали в района на въдворяването си във Влашката област, направили това напълно доброволно. Видимо към ІХ в. новозаселниците “ромеи” били първоначално все още предимно латино-говорящи, което и дало облика на техния “странен език” (НА*, края на ХІV в.), съдържащ, освен българските термини, доста латинизми, а също и елинизми. И именно този латиноиден говор е съхранен от образуващата се сборна етногрупа “влахи” в следващите векове.

[Трябва изрично да се отбележи, че след 1860 г., с въвеждането на латиницата и на названието Румъния, непрестанно и до ден днешен “румънският” език изкуствено и целенасочено активно се латинизира под натиска на националистичната идеология на самата държавна власт, която се стреми да утвърждава позициите си в преобладаващата част от земите на изкуствено уголемената страна – където доминиращо е българското и унгарското население – затова днешния “румънски” не дава реална представа за същинския влашки език от периода ХІІ-ХІХ в. При това даденото масово и безогледно латинизиране на “румънския” език и култура променя лични имена, топоними и прачее названия, и по този начин изцяло подменя същинската история на Влашко*, Молдова*, Седмоградско* и пр. райони с напълно измислена историческа небивалица. Достатъчни са примери като: Иоан Мирча Батрън* (1384-1418), от бълг. Батър*: “старши, бата*” (срв. Бат*, бате*), в румънския си вариант и губейки името си Иоан*, свързващо го пряко с Българската царска династия, става направо Мирча Стари или Мирча cel Batrоn (ИБС*); а пък “Михаилъ угровлахскои воевода” (1593-1601), както владетелят сам се е нарекъл на български език и с български букви в сабствения си печат, е станал в руманската си битност Михай и Михаил Смели (ИБС*), а конкретно Михай Витязул и по-точно с латинската форма Mihai Viteazul; и прачее, и прочее…].

Същевременно във Влахия винаги се е говорело, пишело и проповядвало на български. А “влашкият език” е фиксиран в писмени източници чак от към втората четвърт на ХVІ в., като първият сигурно датиран текст на “влашки” е едно писмо от 1521 г. на болярина Неакшу (Никшу, Никша) от Чимпулунг Мушел до Трансилванския съдия Ханс Бенкнер от Кронщат (дн. Брашов), отнасящо се за опасността от турците (ИБС*), където влашкия е използван в качеството на шифър за по-голяма сигурност спрямо турските агенти; първата книга на “влашки език” и с български букви е Катехизис от Херманщат (дн. Сибиу), издаден чак през 1544 г. (ИБС*), като трябва да се отчете, че много голяма част от “влашките” думи, ако не и по-голямата им част, са всъщност български термини и диалектни производни от тях. След обединяването на Влахия с Молдова през 1856 г. възоснова на Парижкия договор, слагащ край на Кримската война (1854-1856), и след въвеждането на латиницата от февруари 1860 г. и приемането през същата година на името Румъния от обединета Влашко-Молдовска държава, “влашкият език”, който се говори само от по-малката част от населението на княжество Влахия (обхващащо от към края на ХVІІІ в. вече цялата Влашката равнина, виж картите), започва доста заблуждаващо и неточно да носи изведнъж названието “румънски език” (ЕР*) и да обхваща събирателно както влашкия, така и всички други езици и говори (диалекти) в новосъздадената страна – и молдовския, и българския, и прочее. При това след 1860 г. започва и масирано изкуствено романизиране (латинизиране) на “румънския” език, което се провежда целенасочено от Румънската държава като основна част от идеологическата й програма; латинизирането на езика пък е съчетано с натиск за денационализиране на българското население в границите на Румъния, като и двата процеса са постоянни в програмата на румънската държавна власт, независима от това каква форма на управление върховенства – монархия, хитлеризъм, комунизам или посткомунизъм, и продължават от тогава до ден днешен без прекъсване и с неизменна активност (БЪЛ*);

Така или иначе, но “румънския език”, появил се изненадващо като съвсем ново название след 1860 г., или “влашкия език” – фиксиран едва откъм средата на ХVІ в., не се приемат за Славянски език, макар че съдържат изключително много български думи, а пък същевременно, от друга страна, Българския език* през ХІХ и ХХ в. е обявен еднозначно и от езиковедите, и от групата на славистите за “славянски”;

Следва да се обърне внимание и на това, че Българският език* и култура оказали силна влияние и върху Албанския език, доколкото България владяля Албания (Арбана*) повече от 1000 години, започвайки от 491-499 г., когато българите заселили земите “до Долната земя Охридска и чак до Драч* (дн. Дуръс)”, и завършвайки, макар и само фиктивно, със завладяването на Албания (Арбана*) от османците към края на ХV и ХVІ век (вж. Османска династия* /ИОД*/, Скендербег* и пр.). А и до ден днешен в Албания живеят множество етнически българи, преки наследници на тамошните средновековни българи, които през прериода ХVІ-ХХ в. са запазили етническото си самосъзнание, език и специфична национална българска култура; 

Сулбани - славяни. Сулбаки - словаци. Живеят от двете страни на Дунав. Кой народ обитава и от двете му страни - славяните. Кои са пък тия?
Лужишки сърби и балкански сърби, кои други да са. Славянският език поне на теория трябва да произлиза от стария литовски. Кои са литовците? Литва, Латвия = ЛАЦИО.
Ето ги бегълците от Рим.
Обаче... Близостта на славянски и санскрит е абсолютно неоспорима. Пита се в задачата: кой и кога върна санскрита обратно? Старите книги посочват това да са сърбите... Никой не разбирал езика им и са се принудили да го научат горе...в Припят... Чешки и полски език пазят твърде несвойствени звуци - дз, дж, рж... Не е лесно да се възстановят нещата докрай. За капак на всичко Веда Словена, а сега и оригиналът на Велесова книга... с боговете Сива, Индра, Суря... славянски?
Очаквам да изскочи зайче отнякъде, но признавам, че наистина е много мъчно да се определи кога и къде се оформя окончателно славянският език. Колкото до старобългарския - нямам никакво съмнение, че ползваме сръбския славянски език за негова основа. Имам странното чувство, че антите са връзката. Дано излезе още материал.