СЛАВО-ПЕТЪР – Влик български цар! СЛАВОПЕТЪР – Славо-Петър, име-епитет на Българския цар Петър ІV* (1185-1197), който е брат на царете Асен І* или Иван Асен І* (1186-1196) и на Калоян* или Иваница* (1197-1207), и е чичо на царете Борил* (1207-1218) и на Иван Асен ІІ* (1218-1241) [КК*]; името-епитет Славопетър е синоним на Калопетър*, както също е наричан Петър ІV* (1185-1197); срв. еднаквата представка Кало- в Калопетър* и Калоян* (Кало-Иоан, Кало-Иван), която със своето значение “първи; водещ; главен” е синонимна с представката Слава*, ст.-бълг. слΰвΰ: “слава; хвала; сияние, блясък; върховенство, водачество”, която е съставна в Славопетър (Славо-Петър); ясно е, че представката Славо-, еднаква с тази в ст.-бълг. термини като слΰвословеси¬: “славословене, славословие, химн” и др., няма нищо общо с етнонима Славяни*, който е късен русизъм чак от ХVІІІ в., и е еднозначна с българските имена Слав* (ХІІ-ХІІІ в.), Славна* (ІХ в.), Славун* (VІІІ в.) и пр. Със сигурност се знае, че има най-близка родствена връзка между Славопетър и Алексий Слав* или Слав /2/* (ХІІ-ХІІІ в.), а като се има предвид, че това име-фамилия може да се ползва само по пряко родство, то такава има и между Слав /2/* и Слав /3/* (ХІІІ-ХІV в.). От това пък става ясно, че “столника” Слав (ХІІІ-ХІV в.) е Български принц, което категорично показва, че “столник” не е придворна титла, а епитет, със значение “от царското семейство, принц, от престола, от трона, от короната”, както и “имащ право да носи царската корона”, “съвладетел”; срв. др.-бълг. и ст.-бълг. Стол*, Ρтолъ: “престол, трон; царска корона; корона”, откъдето и производното Ρтолъνиκъ: “съвладетел, владетел”, което е в пряка диалектика с Цар*, Цΰđъ, Цΰđь, цƒđą, цƒđ©, цƒđy, цƒđ­, tz/ar/е: “имератор”, и с по-ниска степен от този върховен сан (срв. др.-бълг., ст.-бълг. Стлъпъ: “кула; наблюдателница; стълб, стълп; цитадела; крепост”, откъдето производното Стлъпьникъ: “отшелник; който живее в кула; защитник; стълпник”);

СЛАВУН – според проф. Златарски (История, т. І) С. е славянски княз от VІІІ в., който през 60-те години на века бил начело на онова племе Севери*, което Аспарух* (668-699) заселил по ЮИ склонове на Балкана* (на юг от водоносните райони на Тича* и дн. Камчия), най-вероятно като буфер срещу евентуално византийско нахлуване откъм Несебър*, Созопол и Девелт (Дебелт*). През размирните години след средата на века, С. се отличил с успешните действия на войската си срещу византийците – вж. Винех*, Телец*, Сабин*, Умар*, “Паган”*. Около 764 г. Византийският император Константин V Копроним (751-775) започнал лъжливи преговори за мир с Българския кан (вж Сабин*), за да успее в това време да елиминира оставения без подкрепа на основните български войски С. – защто “бил направил много злини на Тракия”. Той изпратил тайно войска, която успяла да залови княза и да го отведе в Константинопол. Там бил умъртвен по най-жесток начин – ръцете и краката му били отрязани, след което го дали на лекарите, които го разрязали още жив “от пъпа до гърдите, за да узнаят устройството на човешкото тяло”. След това останките му били изгорени (КК*);

Тъй като името-нарицателно Славун по-скоро е българско, а не славянско (вж Слав /1/*, Слав /2/*, Славяни*; срв. Слава*, Славити, Славолюбивъ, Славословиiе, Славьно, прил. Славьнъ, нар. Славьне /СС*/; вж. Балдуин*, чието френско име е Бодуен), или пък Себерско, Северско (вж. Себери*, Севери*), то е ясна етимологията на името (от др.-бълг. Слава*, слΰвΰ: “слава; хвала; великолепие, блясък”) и най-вероятния етнически произход на княза (подчинените на България и Византия славянски и други племена имали български и византийски управители). При това, от една страна, двубоят с Византия е в приоритетите на мощтната България, а не на отделно и незначително в т.с. племе. От друга – областта Загоре* от времето на Тервел* (699-720) била българска (с южна граница от Девелт* при Бургас, до Констанция – дн. Симеоновград); и ако Северите (Себерите) не са били преместени още от Тервел на друго место във Външна България*, то поне трябва да са изместени в равнинните полугорски области в югоизточното подножие на Балкана, които са по-близко до традиционните условия на техния “славянски” бит. От трета страна – българите никога не са оставяли жизненоважните стратегически проходи в ръцете на което и да е чуждо етническо племе, особено пък на славяни* (склави*).

От четвърта страна, по това време името следва да е Склавун, за да е славянско, а не Славун, което, при положение че Славун = Славянин, е подранило с цяла епоха (1000 години) от използването на термина Славяни* за назоваване на Склавините (терминът Славянин, Славяни* е от края на ХVІІІ век). Пето: няма изрична документална причина, за да се приема племето Севери или Себери за славянско-склавинско (Северите са назовани поиманно, докато няма славянско племе, което да е наречено по друг начин, освен с етнонима склавини*; срв. че името Сърби* се появява чак през ІХ век, а Тимочани* - по названието на р. Тимиш*, през първата четвърт на ІХ в.); но дори теоритично да предположим, че Северите (Себерите) са склавини-славяни, то следва да се отбележи, че от периода на управлението на Аспарух* (668-699) за Славиния* (Склавиния) в района на Източния Балкан повече не се споменава в източниците, което пък предполага, че най-късно Тервел* (699-720), който е и Цезар (Кесар) на Византия, е прехвърлил тази група по южните или западните граници на България; ако още Аспарух не ги е преместил по лимеса с Хазария*, с Авария*, или в района на по-сетнешните Сърби* - в близост с тъй наречената Струмска военна област на Византия, която е създадена по долината на Струма от Юстиниан ІІ (685-695, 705-711) през 688 г. (ОБ*);

Възможно е името С. да е производно от бълг. Сълати (сълΰти, съл«) – фонет. Слати: “изпращам, пращам” (род. със сълΰґити, сълΰж©: “слизане, спускане; напдение, набег”, фонет. Слазити, Слажъ, Слаз-), което да е свързано както с положението му на “изпратен” да води отбраната, така и с действията му при войната срещу Византия, а защо не и като божи пратеник, призван да защитава българската религиозна правда и спазването на договорните отношения. Същевременно не е изключено съюзниците Сабин* (Савин) и Константин Копроним да са желаели да отстранят Славун, защото той е бил силен и непримерим привърженик на нелегитимния кан, който управлявал или се опитвал да владее по това време (Западна) България (вж. Кара-Булгар*), където по това време има сложна политическа обстановка; срв. Славопетър*, Славна*, Слава*; вж. Сабин*;

СЛАВЯ – виж Слава*; ст.-бълг. Слоути (Слути): “получавам широка известност, прочувам се”, Слоутиiе: “идвестност, прочутост” (МС*), които са сродни със Слоуга: “слуга”, Слоужьба: “1. служба, служене, 2. дело, работа, 3. полза, 4. прислуга, слуги, 5. църковна служба, богослужение”, Слоузъ: “слуз”, Слоушаниiе: “послушание, покорство”. Това не го отдалечава от Слагам*, Наслагвам*, а напротив. Ст.-бълг. Слава* (МС*), Словъ: “вика се, нарича се, именува се” (ЕР*), Слово, Словесе: “1. слово, реч, дума, 2. проповед, дар слово, 3. вест, известие, 4. Свещеното писание, 5. заповед, 6. разум, слово любюдеиноiе, довод, доказателство за извършено прелюбодеяние”; авест. sruti- (sluti-): “съобщение”, sruta (sluta): “известен, прочут, за което се чува, което е прочуто”, др.-инд. crutas (чrutas): “известен, знаменит”, зrutis (чrutis): ж.р. “слух, ухо, чуване, слушане”, ирл. clunim: “чувам, слушам”, арм. lu: “известен”, lur: “слушане, разглеждане на процес, вест, известие” (от *kluto- или *kluti-) [ЕР*]; вж Слово*, Слава*;

СЛАВЯНИ – Славяните дефакто не съществуват в историята и бита на Европа и Света преди да се появи това изкуствено създадено ново етно-нарицателно (“Славяни“) през 3-тото десетилетие на XIX (19) век. Те всъщност са напълно разнородна смес от безписмените полу-номади Склави* и няколко други етно-групи – най-вече безписмени номади и полу-номади (нпр. Угри* = Себери*, др.-рус. Северяни, Торки), която в периода откъм самият край на V век и първата половина на VI век нататък е масово побългарена езиково и в някаква определена степен (но не съвсем) културно; вж. по-долу Славяни (1-5)* и пр.;

СЛАВЯНИ (1) – Склави*, Склавини*, Венети, Венеди; вж. Себери*: “угри, маджари”, които под името Севери, Северяни са обявено от руските историковеди и езиковеди за безспорни “Славяни”;

По време на готския историк Йорданес (VІ в.) и по-точно към 550 г., С. (склавите*) живеели в земите около “Дакия, защитена околовръст от стръмните Алпи (Карпатите) във вид на венец (т.е. на север от, и около Карпатите). От лявата им страна, която е обърната към север, и от началото (изворите) на река Вистула (Висла) живее върху огромно пространство многолюдният народ Венети. Наистина техните имена се менят според разните родове и места, но те се наричат главно С/к/лавини и Анти* (Анчийци*). С/к/лавините обитават от Новио-Дунум (Исакча, Румъния) и т.нар. Мурсианско езеро (? Балатон или по-вер. Ной-зейдлер Зее: нем. Neusiedler See, унг. Ferto-to) до Данастър (Днестър*) и на север до Вистула; блатата и горите им служат за поселища. А Антите, които са най-храбри от тях, живеят от Данастър (Днестър*) чак до Данапър (Днепър*), където се извива Понтийското море” (бреговата ивица слиза рязко на юг по очертанията на Крим).

Хиляда години по-рано Херодот (ок. 495-420 г. пр. Хр.; Х*- V, 9) пише следното: “…изглежда оттатък (северно от) Истър (Дунав*) страната е вече пуста и безкрайна. Можах да се осведомя единствено от хората, които живеят отвъд (на северния бряг на) Истър (Дунав), чието име е Сигюни (Сигони, вер. Сикони – от Саки*, Скити*) - обличат се с Мидийски* дрехи (Мидийци* – иранско племе от преди ІХ в. пр. Хр. в С. Иран, в обл. Загра и равнините на изток от нея, вкл. обл. Ария). Разправя се, че конете им (на т.н. Сигони или Сикони) по цялото тяло имат козина, пет пръста дебела, че са малки и чипоноси и не могат да носят хора, но впрегнати в колесници са много бързи: поради тази причина местните хора карат колесница (а не яздят конете си). Границите на тези хора се простират близо до земите на Венетите при Адриатика.”…

[В текста е интересно това, че се споменава племето Венети, което няма нищо общо със славяните Венети или Венеди от І хдл сл. Хр., и като опозиция на по-късното наименование. И че Сигоните се свързват с Мидийците* - съседи и родственици на Българите в Азия (вж Древните българи*) и с близък език и култура, при това развъждащи (!) своя порода кон*, имащи колесници*, отглеждащи пчели* и категорично не са Келти*. А и няма в ЮИ Европа по това време друго племе, чието име да започва със Си-, Се-, Са- (вж Саса*, Сега*, Сигнал*, Искър*, Сизимитрес*) и пр., последвано от -Г (-Га*, Гха или –Кха), както в Бълг*, Балк*, Исхач* и пр. Според описанието на Херодот тези Сигони или Сикони следва да са сродници със Скити* и Сармати*].

Тацит (ок. 55-120), говорейки за прото-славяните Венеди (Венети) от района на Балтийските равнини, които били въоръжени “не по сарматски начин” (вж. Сармати*, Саклани*), ги свързва с племето Бастарни (които са Келти*, със силно етническо влияние на Скити* и Готи* /ТЕ*/, и са представители на т.н. Зарубинецка култура /СЛ*/). Тацит съобщава: “Венедите пренесли много от техния (на Бастарните) нрав, тъй като заради грабежа разравят горите и планините, дори и тези дето ги няма между Певкините и Фените… придвижват се пеша, и при това с голяма бързина” (СЛ*, 109). Фактът, че Венедите “не по сармански начин” са въоръжени, показва, че те са чужди за др.-ирано-българската етно-културна група от североизточния район на Иранската културогенна област (вж. Сармати*, Саклани*, Сарматия*, Саклан*).

През същия период (ср. на ІІ в.) Птолемей (80-160) поставя в Географията си на север от Карпатите – по горното течение на Днестър* и северно от него, а на запад вероятно до Судетите – поселението на Сарматите* (Sarmaticae pars). По река Ю. Буг* Птолемей е посочил западната граница на Българите (Bulensii), т.е. границите на обявената в 153 г. от Авитохол* (153 – сл. 173