Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.03.2020 15:07 - МАВЪР, Български и Кримски военачалник (пр. 606 - сл. 618)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 733 Коментари: 3 Гласове:
1

Последна промяна: 23.03.2020 16:28

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
МАВЪР (1) – Μαύρω, Мауро, Мавро*, българин, висш аристократ (пр. 678 – сл. 713) по времето на Аспарух* (668-699) и на Тервел* (699-720), приближен на Кубер* (665 – сл. 704/717), може би Кавкан* или пък Чергубиля* на Кубер, но видимо втори по величина аристократ в стана на Кубер и Куберов младши наместник (съответстващо на Кесар*); по-късно става патриций (принц) на Византия (вер. от към 686-687 г.) и е в добри отношения с император Юстиниан ІІ (685-695, 705-711), както и с наследилия го на имперския трон Вардан* или Филипик (711-713). Открити са три печата от края на VІІ и началото на VІІІ век, в които е фиксиран санът патриций на аристократа Мавър, с титла “архонт на българите” (ОБ*).

Терминът Мавро (μαυρός): “тъмен, черен”, приеман по традиция за тракийски (елинският термин е Негро, лат. niger, исп. negro: “черен, тъмен”), може да е всъщност др.-ирански (вж. Маври*, Мавро*, срв. Бакхус*, Багхус* – от др.-иран./авест./, др.-бълг. Бага*, Бога*: “бог*, бога“, и пр.). Трако-елинското Мавро в никакъв случай не може да се свърже с българския етнически произход на Мавър, но да не забравяме, че от VI век пр. Хр. Тракия е под властта на Персия и е под мощното влияние на персийския език и култура; а персийски аристократи владеят в Тракия селища-крепости и отделни области чак до прогонването им от римляните през I век от н.е. Същевременно е специфична практика във Византия един висш аристократ (патриций = принц) да се именува с епитет (друг въпрос е, че към името понякога се прибавя епитет, срв. Юстиниан Риномет /685-711/ = Юстиниан Носоотрязания). Но за името Мавър също вж. Маври*, Мавруд*, Мавро-кан*, Маверанахр*;

Възможно е името на Мавър, което рядко се среща в елино-византийския свят (ОБ*), да е свързано с Маверанахр*, както арабите наричали Бактриана* и Согдиана*, които те завладели след 651-661 година, и чието название може би са заимствали от местната др.-иранска терминология и заварената топонимна традиция от периода между ІV-ІІІ в. пр. Хр. и VІІ в. от н.е. Но М. може да е и не много правилен превод – през хазаро-тюркски и пехлевийски (ср.-персийски, тюркизиран др.-ирански), на титлата на българина-аристократ Мавър, която в такъв случай следва да се приравни към бълг. Чер*, корен в названията Черно* (вж. Зерно*) и Чйта /4/*, и в сана Черго, срв. Чергобиля*, вж. Ичиргу-боила*. В такъв случай българското му име-епитет и сан Черно или Чергу, означаващо “висшият, предводителят, принцът”, през хазаро-тюркски (тюрк. Кара: “чер, черен”, др.-бълг. Кара*: “Запад, западен”) е преведено на елински като Мавро (със закон Византийският император Ираклий І /610-641/, съюзник и приятел на Кубрат* /605-665/, налага елинския език за официален и служебен във Византия, като по този начин отстранява латинския, а до някъде и християнския сириийски от практиката в Източната Римска империя; същият Ираклий въвежда “източната титла” Василевс* за сан-епитет на византийските императори).

Историята на Мавър, чието име познаваме от византийски източници (Чудесата на Св. Димитър Солунски), е много интересна и подкрепяща факта, че във висшата аристокрация на Византия имало силна българска етническа фракция, която до голяма степен и от векове организирала и налагала политиката на империята във вътрешен и външен план (вж. Максимин І*, Аспар* и пр., вж. ТИП*).

Мавър бил умен, интелигентен и образован, силен враг срещу ромеите (византийците) заради тяхната неграмотност и себичност, което византийският хронист, настроен крайно против българите-езичници (въпреки, че самия Мавър най-вероятно е християнин), описва по следния начин:

[Мавро] бил изтъкнат и лукав (умел, тправен, победонтсен) във всичко, знаел (говорел – елин. “γλωσσαν”, от елин. γλωσσα, глосса: “език”) нашия език (византийско-елински, византийски), както и езика на римляните (римо-латински), на славяните (склавите*, венети) и на българите (др.-български, български), и, накратко казано, бил изкусен във всяко отношение и изпълнен с всяка дяволска хитрост” (ОБ* – “Образуване на българската държава“, П. Петров, НИ, София, 1981). Това категорично разграничаване между българския език (“γλωσσαν… Βουλγάρων”) и славянския (склавския) език, което фиксира даденостите в края на VІІ и през VІІІ в. (от 679 до ок. 713-717 г. и поне до ІХ в.), за пореден път доказва, че българите не са славяни* (склави*), а словенския език* не е славянски (склавски);

Първоначално Мавро (Мавър) пристига в 679 г. заедно с Кубер* в ареала Македония* – в Керамийското поле, което е главно районът на Яница, Поли-Кастро, Едеса (др.-бълг. Воден*) и Килкиш (днес Yiannitsa, Polikastron, Edhessa, Kilkis), понеже между Солун и Бер (дн. Vйroia) живеели склавите* (славяните*) от племето Драгувити, явно наречени с български епитет от корена Драг*, защото византийците не именували отделните родове на т.н. склави*, а името на склавския род Сърби* е споменато за първи път от имп. Константин VІІ Багренородни /945-959, род. 905/ чак през Х век /ЕР*/).

Това означава, че Мавро (Мавър) е участвал в заверата на Кубер и Аспарух* през 678 и 679 г. и в битките с аварите през 679 г., в които ония били напълно разгромени, а Аварския хакан, явно поради страх от всеобщо въстание и пагубното си унищожение, се принудил да избяга с остатъците от армията си чак в северните краища на страната. Обаче нека да проследим хронологично събитията, доколкото имаме сведения за тях.

***

През 676 г. починал Великият кан Самбат* (600/618-676) в Киев* (в Киевската крепост Бащу*) и явно бил погребан или ритуално кримиран именно там – срв., че в Киев има ритуална височина – връх или хълм – “планина“, а по-точно ритуална могила* на Кий* (ПВ*), тоест на Самбат*; при това дори и в легендарната др.-руска хроника „Повест временных лет“ Самбат-Кий е категорично и безспорно свързан с България*. Това е ясно записано като легендарен спомен на местното „руско-славянско“ население, макар и много по-късен по време, размит от митологични добавки и неточен, в текста на др.-руската хроника “Повест временных лет“; тя пък е съставена от прередактирани и с различни легендарни късно-средновековни добавки и митове др.-руски преписи на отделни откъси от “повестта“, които при това са чак от ! Московско (Московѝтско) време – от 1377 г., от 20-те години на XV век, от последната трета на XVI век и още по-късни (при това оргинали от тези средновековни преписи изгарят в Московския пожар през 1812 г., а днешните российски историографи работят с някакви си преписи от казаните изгорели в 1812 г. средновековни преписи).

Същевременно е закономерно да се запитаме възможно ли е изобщо, а също и какво толкова и доколко, да са знаели Московѝтите (т.н. Москали*) от последната четвърт на XIV в. и през XV-XVI векове за древния Киев и събитията в него през далечния VII век, а и през VIII и IX век, когато още изобщо не е съществувал дори помен от каквато и да е „руска“ или „руско-славянска“ прото-народност, камоли руска култура и единна народностна историческа легендарност. Пък и онези етнически разнородни и разноезични родове-племена от региона на образувалия се много по-късно – през Х век – прото руско-“славянски“ субстрат, били напълно безписмени и предавали по устен начин от човек на човек легенди и сведения, стигащи до тях по същия устен начин, по който „работи“ тъй-наречения „безжичен телефон“…

Ето даденият текст от др.-руската повест, съставена от отделни парчета и съдържаща много „черни дупки“ и легендарни измислици, която отчасти случайно, а отчасти умишлено-демагогски е достигнала до нас през XIX и XX в., а ни се натрапва и през XXI век:

И были три брата: один по имени Кий*, другой – Щек и третий – Хорив, а сестра их – Лыбедь. Сидел Кий на горе, где ныне подъем Боричев, а  Щек  сидел на горе, которая ныне зовется Щековица, а Хорив на третьей горе, которая прозвалась по имени его Хоривицей. И построили город в честь старшего своего брата, и назвали его Киев. Был вокруг города лес и бор велик, и ловили там зверей, а были те мужи мудры и смыслены, и назывались они полянами, от них поляне и доныне в Киеве.

Некоторые же, не зная, говорят, что Кий был перевозчиком; был-де тогда у Киева перевоз с той стороны Днепра, отчего  и  говорили:  "На  перевоз  на Киев". Если бы был Кий перевозчиком, то не ходил бы к Царьграду; а этот Кий княжил в роде своем, и когда ходил он  к  царю,  то, говорят, что великих почестей удостоился от царя, к которому он приходил. Когда же возвращался, пришел он к Дунаю, и облюбовал место, и срубил городок  невеликий, и хотел сесть в нем со своим родом, да не дали ему  живущие  окрест; так и доныне называют придунайские жители городище то – Киевец. Кий же, вернувшись в свой город Киев, тут и умер; и братья его Щек и Хорив и сестра их Лыбедь тут же скончались.“ (ПВ*, в превод на днешен Руски език*);

В превод на днешен Български език*:

И имало трима братя: единият на име Кий* (Самбат*), другият – Щек (Шчек = Буза*), и третият – Хорив (от др.-бълг. Хара* ?), а сестра им – Лебед. Властвал Кий на върха, където сега се въздига Боричев, а Шчек (Щек) властвал на върха, който сега се зове Шчековица (Щековица), а Хорив на третия връх, който назовали по неговото име Хоривица. И построили град в чест на старшия си брат и го назовали Киев. Била около града гора и бор велики (големи, огромни), и ловели там зверове, а били тези мъже мъдри и мислещи, и назовали се те поляни (полянци – от полетата в Ср. Европа), от тях поляните и до сега са в Киев.

Някои пък, не знаейки, говорят че Кий бил превозвач (лодкар); бил то тогава до Киев превоз от другата страна на [река] Днепър*, поради това говореха: "Превозвач при Киев". Ако Кий беше превозвач (лодкар) [при Киев], той не би ходил до Царград; а този Кий князувал (властвал) в рода свой, и когато ходил той при Царя, то, казват, че големи почести бил удостоен от Царя, при който той ходил (!).      ………………получил голяма чест от царя, на когото е дошъл. Когато се върна, той дойде до Дунав и избра място, изсече малко градче и искаше да седне в него със своя вид, но жителите на квартала не му позволявали; и до днес дунавските жители на древното селище се наричат ​​Киевец. Репликата, връщаща се в своя град Киев, умира тук; и братята му Шек и Хорив и сестра им Либид умираха там и тогава.“ (ПВ*);

***

Тогава, след съмртта на чичо си Самбат* (Кий), кан Аспарух* (638-699, род. ок. 621), чувствайки се неудобно в Киев* (ДТ*), вероятно заради претенциите и правата на големия си брат Бат-Боян* (665-690), предприел стратегическа маневра в южна посока и установил своята столица в естествено защитената територия Онгъла* (Кара-Кашан*, като вероятно установил столицата си в укрепеното българско селище Кашан* – днешния Кишинев, което някога било столица и на кан Бат Оркан* /602-603, 641-645/).

Аварите*, смятащи се за по-свободни след смъртта на Самбат* и подтиквани от Византия, с която се съюзили, започнали да се държат по-агресивно спрямо Аспарух*, предпочитащ миролюбието. Той ги отблъснал на запад от Карпатите* и отвъд Седмоградско*, но с това не завършила операцията му. В Мизия, на юг от Дунав, живеели българи от много време (от II-III в., вж. Аваба*, Максимин I* и пр.) и при това те били от клана Дуло*, предвождан от Аспаруховите деди. Още Борис Български (521/525-541; вж. Булгар /4/*) имал договор с Византия да владее официално Дръстър* и Долна Мизия (ИБИ*) – тоест, земите на Авава* и Мицо*, на Максимин І* (173-238), на Аеций* (390-454) и на Аспар* (ок. 400-471).

А пък през 597 г. в земите от Горна до Долна Мизия – тоест от Срем* до Варна*, устието на Дунав и Балкана* (Хемус) с Емине* – се настанил друг Български кан Булгар (пр. 597 – сл. 601, вж. Булгар /2/*), който по съюзния договор с Византия и Император Маврикий (582-601) за защита на казаните територии от авари* и склави* (славяни), и за война срещу Авария* (568-796) и срещу Склавите от района на днешната Влашка равнина. Той предвождал 10-хилядна армия от тежко бронирани конници; а такава голяма войска, и то при изричното условие да се защитава толкова огромна площ – вече почти напълно обезлюдена от византийците и техните поданици, но пък изискваща задължително създаването и съществуването на доста укрепени селищни пунктове с постоянни гарнизони за бази на военните части, следва да се съпровожда и да се поддържа в продължение на години от не по-малко от 200-220-хилядна българска група, включваща семействата на бойците, както и нужните земеделци, животновъди, коняри, оръжейници, рудари, ковачи, дърводелци, грънчари, каменари, строители и прочее занаятчии и стопани (само семействата на тези 10 хиляди бойци са към 70-80 хиляди човека – съпруги, деца, близки родственици и слуги; при това убитите, осакатените и ранените бойци трябвало да бъдат заменяни с нови, а това предполага наличието на допълнителни семейства, от които да се вземат нужните резерви; интерес представлява и извода на археолозите, работещи в Крим след 2000-та година, че българските градове-крепости от онова време са обикновено средно с 3 до 5 хиляди жители /БЪЛ*/, което предполага, че казания минимум от 200-220 хиряди българи, доведени от Булгар в Мизия през 597 г., биха създали и живели в около 55-70 селища).

Целият проследяван от нас период обаче започва още със смъртта на Кубрат* (605-665), след която синовете му разграничили наследствените си владения, а двама от тях – най-малките от децата му – Кубер* и Алцек*, заминали на запад. Вероятно с тях бил и Мавър. Първоначално те се установили във васалната на българите от 623 г. Авария*. Скоро Алцек* се прехвърлил в Италия, обаче Кубер останал в Панония като наместник на Аварския хакан спрямо българите и другите не-аварски поданици (ОБ*).

Следва да се има предвид, че длъжността на Кубер в Авария е формално определена в днешната популярна историография (от ХVІІ-ХХ век) от една страна по тенденциозните византийски сведения, а от друга – в директна връзка с остарялата и погрешна теза, че: 1., аварите са тюрки; 2., Авария е независима от България; 3., Авария е по-силна от България; 4., България е васална на Западно-тюркския хаканат, който е в единство с Авария (вж. ММ* и др.). Всъщност пряк архонт на Авария след 623 г. е Самбат* (618-676) – братът на Кубрат* (605-665), и въпреки временното надмощие на франките (германците) над Авария след 658 г., установяването на Кубер там към 665-66 г. е в качеството му на Български наместник в Аварската държава и пряк архонт на тамошните българи и не-авари, независимо от религиозните им принадлежност.

Към 678 г., когато е поръчан и създаден Именника на българските канове* (ПД*), Аспарух* вече бил оформил стратегията си да приобщи населените с българи земи на юг от Дунав, в която включил и по-малкия си брат Кубер. Изглежда в Константинопол получили сведения за това, защото иначе Константин ІV Погонат (668-685) не би свикал цялата армия на империята си и то в период на належащ Вселенски църковен събор, изискващ абсолютен мир в страната и по границите й, за да тръгне на война с Аспарух, който пък се намирал в земи, стоящи извън Византия.

През 678-679 г. (VІІ индикт – от 1 септември 678 г. до 31 август 679 г.) Кубер и Мавър вдигнали част от българите и не-аварите в Панония, за да се преселят в териториите на Византия, при българите в Долната земя охридска* и по-конкретно по долното течение на р. Вардар, в района на Солунско, където вероятно ги настанил лично Император Константин ІV Погонат (668-685). В Македония – в т.н. Долна земя охридска*, българи се заселили трайно още от времето след 491-493 г., при управлението на Българския кан Реан* или Хрун ІІІ* (488-521




Гласувай:
2



1. dichodichev1 - История на Българите
23.03.2020 15:14
През 678-679 г. (VІІ индикт – от 1 септември 678 г. до 31 август 679 г.) Кубер и Мавър вдигнали част от българите и не-аварите в Панония, за да се преселят в териториите на Византия, при българите в Долната земя охридска* и по-конкретно по долното течение на р. Вардар, в района на Солунско, където вероятно ги настанил лично Император Константин ІV Погонат (668-685). В Македония – в т.н. Долна земя охридска*, българи се заселили трайно още от времето след 491-493 г., при управлението на Българския кан Реан* или Хрун ІІІ* (488-521<) и на Византийския император Алексий І (491-518).

Аварският хакан, който бил по това време в съюзни отношения с Византийския император Константин ІV, а най-вероятно търсел близост с връзката между Византия и Германия срещу България, се опитал да спре Кубер. Обаче Куберовите сили в “пет или шест сражения” нанесли такъв погром на армията на хакана за един или два месеца, че той избягал и се укрил в земите на север. Едва тогава Кубер с водените от него хора преминал Дунав и се заселил край Солун. При това той сключил мирен договор с Константин ІV, който бил изключително нужен на Византийския император, за да може той да даде началото на Вселенския църковен събор. Според този договор славянското племе Драгувити (бълг. име-епитет от Драг*, със значението “приятелстващи, подобни на приятели, като приятели”), които се намирали под властта на Византия, били задължени от Константин ІV да доставят храна на преселниците. Чак след тези събития Византийската власт получила сведения за агресивните намерения на Аспарух, за каквито нямало директни актове от Аспарухова страна. Обаче на всеки, който се страхувал от външна агресия, било ясно, че ако България нахлуе във Византия, то в това предприятие ще участват и двамата братя, чиято връзка, освен родова, е преди всичко държавно-сановническа и затова е много по-силна от сключения между Константин ІV и Кубер мирен договор.

Затова Византийската управа решила да нанесе (реално или само показно) изпреварващ удар срещу главната съставна на заговора – силите на Аспарух, като по този начин щяла да остави Кубер в пасивна изчакваща позиция и на практика да го елиминира като агресивен фактор. Константин ІV събрал всичките си армии – от Азия, Италия, Балканите и пр., и въоръжил целия си флот, и така тръгнал към устието на Дунав, обаче не навлязъл в Онгъла*.

След като няколко дни Аспарух гледал безсилното щуране на византийските войски и събирал силите си, започнал мащабно настъпление, в което разгромил ромеите, покорил славяните в Мизия и ги разселил, и при това стигнал отвъд областта Тракия, тоест армейските му части отишли до Южна Македония и се свързали с тези на Кубер. Около 8-9 септември 680 г. (ІХ индикт – от 1 септември 680 до 31 август 681 г.) Константин ІV бил принуден да сключи мирен договор с Аспарух, с който признавал за български земите от Дунав до южното подножие на Балкана и Вардарска Македония с териториите на запад от Сердика (Средец*) – от Белградска област на Дунава до Тесалия (областта на Солун*, наричан Тесалоники – от Тесалия). Още в деня, в който получил документа за сключения с Аспарух мир (9 септември 680 г.), Константин ІV (668-685) издал едикт за започване на Вселенския църковен събор. Видимо императорът и управниците на Византия били абсолютно убедени, че Аспарух (668-699) никога и при никакви обстоятелства не би нарушил сключения договор. И това било така до края на управлението на Константин ІV Погонат и до 688 година.

През 685 г. на трона в Константинопол се възкачил 16-годишния младеж Юстиниан ІІ (685-695, 705-711, род. в 669 г.). Според практиката той препотвъдил мирния договор с Аспарух. Изглежда императорската власт се разклатила и довела до брожения всред населението, защото Кубер и Мавър решили да превземат Солун от вътре, да го направят престолнина на Кубер и така да го присъединят към България. Авторът на този откъс в “Деянията (чудесата) на Св. Димитър Солунски” разказва, че Кубер и Мавър замислили да се възползват от факта, че много от дошлите с тях от Панония византийци и деца на византийци бягали в Солун, а от там били препращани в Константинопол или се заселвали във византийските градове в Тракия. Мавър трябвало да се представи в Солун за бежанец, да поиска убежище, да създаде военна част от българи – също “бежанци” от хората на Кубер, и когато дойде удобен момент да завладее града и да го предаде на предводителя си.

Хронистът ни съобщава, че когато Мавър пристигнал в Солун, вероятно през 686 г., следното: “с благи и измамни думи, придружени с клетви, той (Мавър) убедил най-напред управниците [на града и областта] да съобщят за него на преблагочестивия Император (Юстиниан ІІ) много хубави и препоръчителни неща”. В случаят явно става дума за разговор между най-висши аристократи, който има своите особености и трудно би могъл да се разбере от хора с нисък сан, а още по-малко да се разглеждат и тълкуват детайли от него в популярното пространство, където представите за такива преговори най-често се изкривяват и се ползват от този или онзи за някакви политически дивиденти. Същественото е, че Императорът, който през 686 г. бил на 17 години, повярвал на проводените му сведения и изпратил писмена заповед за назначаването на Мавър за консул, като му разрешавал да има лично знаме – израз на голямо доверие, и заповядал “да се поставят под заповедите на Мавър всички керамисинци (българи, византийци и деца на византийци от сесени бракове в Авария), които бяха избягали от казания Кубер; тази заповед беше оповестена [на гражданите] и вписана в матрикуларния регистър [за войнишките набори]” (ОБ*).

Вероятно с този акт на Юстиниан ІІ от 686 г. е свързан и първият известен печат на Мавър, датиран най-общо към края на VІІ в., който е с надпис “Мавър, патриций и архонт на сермис/и/аносите и българите” [&#924;&#945;&#973;&#961;&#969; &#960;&#945;&#964;&#961;&#953;&#954;&#943;&#969; &#954;(&#945;&#236;) (&#945;&#961;)&#967;&#959;&#957;&#964;&#953; &#964;&#969;&#957; &#931;&#949;&#961;&#956;&#951;&#963;(&#943;)&#945;&#957;&#969;&#957; &#954;(&#945;&#236;) &#914;&#959;&#965;&#955;&#947;&#945;&#961;(&#969;&#957;), ОБ*]. Тоест, заедно с титлата “консул на Серминианите и (на) Българите” – техен архонт (военен предводител), и правото на лично знаме, Императорът признал и титлата му на принц (елин. Патриций, бълг. Боил и Чергу-боил), която имал Мавър в българската аристократична система. Изглежда Мавър бил Чергубиля* на Кубер, тоест негов министър.

Единно е мнението на днешните историографи, че има равенство между нарицателните Кермисиани или Керамисиани и Сермисиани (срв. че лат. Цезар е на гръцки Кесар). Едното е производно по името на Керамисийското или Кермисийското поле, където се настанили Кубер и дошлите с него хора – българи на Кубер, Панонски българи, а също отвлечените от аварите византийци и наследници на такива пленени византийци от смесени бракове, родени в Авария.
Приема се категорично, че Сермисиани е производно от името на град Срем*, ст.-бълг. Сремъ, известен с формите на името си Sirmium, &#931;&#943;&#961;&#956;&#953;&#959;&#957;, Seremus, &#931;&#941;&#961;&#956;&#953;&#959;&#957;, &#931;&#949;&#961;&#956;&#949;&#953;&#959;&#957;, &#931;&#941;&#961;&#956;&#953;&#959;&#962; и др. (ОБ*), като по този начин се фиксирала Сремска област и Панония (тоест Сермисианите).
В печата на Мавър сермисиани е разграничено от българи, но това може да е свързано както с факта, че Мавър е българин, така и с това, че по този начин той се обявявал за архонт на всички българи във Византия или поне на тези в европейската част на империята, тоест на запад от Константинопол (в най-висшите среди на Византия имало доста българи с равностойно, а сигурно и с по-висше българско сановническо положение, от това на Мавър).

Проблемът на днешните изследователи във връзка с тъй нареченото Кермисианско поле, произлиза от факта, че самото поле е именувано по елинизираното нарицателно на заселилите се там Сермисиани – Кермисиани, и затова няма пряко съответствие в по-старата, предхождаща събитието топонимия, както и в по-сетнешната и в сегашната.
Но по описанието и по съседите Драгувити – живеещи между Солун* (Thessalonika), Александрия (Alexandria), Бер (Veroia) и Катерини (Katerini), това поле може да се локализира като равнината между Воден* (Едеса, Edhessa), Яница (Yiannitsa, Енидже Вардар), Килкиш (Kilkis), Поликостро (Polikastron), Гевгелия (Gevgellja) и Дойранското езеро, в долната част на р. Вардар*, но без земите покрай последните й 20-тина километра преди нейното вливане в Егейско море (вж. карти Балканите – запад, Балкани-2). Изхождайки от българското име на реката – Вардар*: “граница”, то може да се предположи, че хората на Кубер живеели на запад от реката, а славяните Драгувити били по най-долната част от реките Вардар и Бистрица* (днес Aliakmon).

Защитен от императорската заповед, Мавър създал силен военен отряд от “избягали” в Солун българи, като назначил “за стотници, петдесетници и десетници хора, които му бяха съмишленици в коварния му план; а войниците му, които бяха смели мъже, бдяха там денем и нощем, като получаваха издръжка от хазната.” (ОБ*).

Хронистът ни съобщава, че “някои от ромейския народ знаеха истината около Мавър, именно че той никога не спазвал честната (християнска) дума, но поради злоба, клетвопрестъпничество и коварство винаги бил твърде лош по нрав и разорил много места и народи (явно става въпрос за пребиваването му в Авария през 665-679 г. и за аварите и славяните), та не трябвало да му се вярва ”. Обаче Мавър, чрез свои подставени лица, научавал за доносите срещу него и наказвал клеветниците със смърт, а според хрониста – без да щади дори жените и децата им, които продавал “както му бе угодно и където искаше” (ОБ*). Авторът-византиец твърди, че действията на Мавър така изплашили онези жители на Солун, които знаели за заговора, че те не смеели да говорят за това, и дори управниците на града не се решавали да се обявят открито срещу българския велможа.

Според византийският автор на тази част от “Деянията на Св. Димитър Солунски”, писана към 704-705 година, планът на Мавър бил да подпали на няколко места Солун по време на Великденския празник (през 687 г.), тоест в нощта на събота срещу неделя, и подпомогнат от паниката да завладее града с хората си. Обаче към това време в двореца в Константинопол изглежда се усъмнили в лоялността на българина. Властниците накарали Юстиниан ІІ да издаде заповед до стратега на флотата Синсиний, който заедно с подчинената му войска трябвало да отиде в Солун и да помага на Мавър, и да го охранява, за да могат да предизвикат бягството на повече хора от подвластните на Кубер преселници.
На практика Синсиний същевременно щял да държи Мавър под контрол.
Синсиний потеглил с флота си и на Цветница (Връбница) – неделята, с която започва Великденската седмица, обаче бил спрян от насрещен вятър на остров Скития (днес Скитос) – от Сев. Спорадски архипелаг и на около 200 км от Солун, където почистил от обраслите го храсти един изоставен храм и се приготвил там да посрещне Великден. Обаче в понеделник през нощта в съня на Синсинатий на три пъти му се явил Св. Димитър, будел го и го карал да тръгне към Солун. Но при всяко събуждане предводителят на флота се уверявал, че вятърът е насрещен и най-вероятно вдигал опасни вълни. Все пак, когато видял във вторник сутринта, че един кораб от Халкидика идвал право срещу него, Синсинатий се решил да тръгне, а скоро задухал и попътен вятър. Флотът пристигнал в Солун в четвъртък, преди Разпети петък.

Според хрониста пристигането на Сенсенатий с флота и войската му в града, приемайки длъжността на главен военен командващ на областта, така объркало плановете на Мавър (и Кубер*) и толкова го притеснило, че българският велможа легнал болен и останал в такова състояние дълго време – изглежда един-два месеца, вероятно до юни. През това време за него се грижел лично Синсинатий.
След като оздравял, Мавър и Синсинатий, явно по императорска заповед, трябвало да излязат с всички войски, включително тези от корабите, на лагер извън града и на запад от него, за да могат да насърчават и да посрещат онези Кермисийци, които или направо бягали от Кубер през линията на граничните му конвои, или когато посещавали славяните Драгувити за храна, тръгвали от техните поселища към Солун. Така те престояли на стан западно от града “много дни” – вероятно до есента (във Византия се приемало, че есента започва от септември, а от 1 септември започва и новия индикт, в случаят І индикт – от 1, ІХ, 687 до 31, VІІІ, 688 г.).
Тогава, изглежда във времето след 1 септември 687 г., дошла императорска заповед, според която Синсинатий трябвало да натовари всички живеещи в Солун бежанци – Керамесийци, на съдовете от флота и на допълнително изпратени за тази цел кораби, и да ги отведе в Константинопол. Там Мавър се явил пред Юстиниан ІІ и бил удостоен отново с висока чест, запазвайки положението си на началник (кан, предводител, патрон, принц) над подвластния му народ (ОБ*). При това бил изпратен за областен управител някъде в Тракийската област. Според хрониста и на новия си пост Мавър продължил да крои планове срещу Императора, но доколкото това се отнася за Юстиниан ІІ (685-695, 705-711) то не може да се потвърди с факти и е по-скоро приумица на автора.

В тази част от “Деянията на Св. Димитър Солунски” не се говори за похода на Юстиниан ІІ срещу България през 687-688 г. (І индикт, от 1 септ. 687 до 31 авг. 688 г.), когато воювал с войската на Аспарух* (668 – януари 699) и създал граничната Струмска военна област по поречието на Струма от Софийското поле до Солунското поле. Но видимо съдбата на Мавър е свързана именно с тези действия на младия Византийски император. Онези българи, които Юстиниан ІІ поселил в горната, по-планинската част на Струмската клисура – от Перник и Пернишко до полето на Петрич, със задача да пазят Византийската граница срещу Кубер и българските земи в Македония, са явно българите на Мавър. При това е известна византийската практика да противопоставя на българите техни сънародници – така се появяват “арменците” в района на Одрин, от които е Византийския император Василий І (867-886; вж. Самбата*), като всъщност те са българи от района на Армения* (простираща се от източния край на М. Азия до Каспийско море, където има поне 7 големи български княжества, БКА*) или от областта на т. нар. Малка Армения (Тарс*, където главният масив се нарича Булгар, днес Булгар-даг*).
Византийският хронист, съвсем драматургично, завършва с наказанието, което заслужавал с действията и помислите си Мавър. То е свързано с факта, че самият син на българския велможа оклеветил баща си пред Императора, съобщавайки му, че Кубер* спазвал договора си с него и “не беше докоснал никого от хората или нещата на Мавър, а дори отдаваше на жените му същата почит, която имаха по-рано, дори и по-голяма.” (ОБ*). Тогава чак Императорът повярвал на младежа, лишил Мавър от доверието си и от длъжността му, отнел му властта и войските, и го заточил да живее под стража в едно от предградията на Константинопол.

Излиза, че този син на Мавър е от по-късна негова женитба с византийка, която станала през 687 г. в Солун или през ранната пролет на 688 г. в Константинопол. Другите (най-много две) жени на Мавър и децата от тях били при Кубер и той се грижел за благоденствието им.

Но кога този Мавъров син е можел да застане срещу баща си, макар и под чужда диктовка, може би на майка си или на някакъв близък до нея кръг от византийски аристократи. Най-вероятно е, когато роденият към 688 г. младенец станал на около 15-16 години и вече можел да се бори да вземе титлата, позицията и владенията на баща си (нали и Юстиниан ІІ на 16 годишна възраст се възкачил на трона през 685 г.). Към 703-704 г., когато в България управлява Тервел* (699-720), обаче не е на власт император Юстиниан ІІ, а Тиберий ІІІ Апсимар (698-705), който бил детронирал Леонтий (695-698) и силно се страхувал да не направят такова нещо и на него самия. Затова той отстранявал всеки заподозрян в лошо отношение към персоната си.

Тоест, хронистът е прав, че българина “кроял планове срещу Императора”, но това се отнася за Леонтий и за Тиберий ІІІ, а не за Юстиниан ІІ. Изглежда, обаче, Тиберий ІІІ не е имал достатъчно факти за евентуалното предателство на Мавър, защото тогава последният би бил ослепен и заточен далече от столицата (срв. че през 764 г. Славун* е даден жив на лекарите да му направят аутопсия); или пък се е страхувал от някоя влиятелна група в Константинопол, закриляща подсъдимия българин, ако не изпитвал оправдан страх и от самият могъщ Български владетел Тервел* (699-720). Тук изниква въпросът дали Тиберий ІІІ не е държал Мавър под стража, за да го използва като разменна монета в своите динамични взаимоотношения със страховития и многомощен Тервел*, като главната цел на византиеца била да запази и укрепи властта си на трона в Константинопол.

Със заточението на Мавър завършва и разказът за него в “Деянията на Св. Димитър Солунски”. Но бурната съдба на българския аристократ се проследява чрез други документи и артефакти. Вероятно още с появяването на Тервел* пред Константинопол през 705 г., когато Българският кан въздигнал повторно на Византийския трон Юстиниан ІІ (685-695, 705-711) и сам станал Цезар (Кесар) на Византия и импираторски съвладетел, а може би и зет на Императора, Мавър възвърнал загубените си към 704 г. позиции. Защото и при първото си властване през 685-695 г. Юстиниан ІІ имал отлично отношение към българския велможа.

Когато Юстиниан ІІ се заел към 709-710 г. (VІІ индикт) да отмъсти на град Херсон и коалиционните му Кримски крепостни селища заради това, че към края на 698 г. Херсонските управниците и жители се опитали да го предадат на нововъзкачилия се Император Тиберий ІІІ (698-705) и фактически да го обрекат на неминуема смърт (вж. Възнесенка*), първите две експедиции се провалили (едната е водена от патриций Стефан и спатарий Илия, а втората – от патриций Георги и епарх Йоан). Чак тогава бил изпратен начело на третата експедиция патриций Мавър, може би с тайната цел да се ухажва и Българския владетел Тервел. Българо-византийският велможа пристигнал при Херсон с голяма войска, въоръжена с всички познати тогава оръжия и обсадна техника (ОБ*). Според императорската заповед градът трябвало да бъде разрушен до основи и да се изтреби цялото му население.

Първоначално Мавър успял да разруши две от крепостните му кули откъм морето, но скоро Херсон получил силна помощ от страна на Хазария* (673-969), където управлявал Кук-Куян (699-745) – роднина на Юстиниан ІІ (женен за сестрата на Кук-Куян от 699 г.) и същевременно негов враг (дали тази акция не е водена от българския кан Сулаби* или Крумесий І*, който по това време е федерат на Кук-Куян, а от 715 г. бил издигнат от Тервел* за съвладетел и от 720 г. оглавил България). Явно Тервел не се намесил в подкрепа на Юстиниан ІІ, затова и Мавър се принудил да прекрати обсадата. Тогава заточеният в Херсон полководец Вардан* избягал в Хазария и се обявил за Византийски император под името Филипик – по-късно наистина провъзгласен за такъв в Константинопол, познат като Филипик-Вардан (711-713) [ДИВ*].

Изглежда Мавър се страхувал или не искал да се върне в столицата Константинопол без да е изпълнил императорската заповед. Същевременно той виждал, че властта се изплъзва от ръцете на Юстиниан ІІ. Дори и да не е имало пряка комуникация между Мавър и Вълховният кан Тервел, то само фактът, че Тервел не подкрепил аферата на Византийския император срещу Херсон бил достатъчен, за да се определи категорично позицията на Българския владетел, който същевременно бил и легитимен Цезар (Кесар) и Съвладетел на Византия.

Възоснова на случващото се велможата взел решение да застане на страната на претендента Вардан-Филипик. Когато през 711 г., октомври или ноември, Филипик-Вардан се възкачил наистина на Византийския трон в Константинопол, Мавър бил всред най-близките му съратници (може би като представител на Тервел и на Тервеловите чичовци в Македония). Новият император Филипик-Вардан (711 – 3 юни 713) поискал от патриций Мавър и спатарий Иоан Струт да убият сина на Юстиниан ІІ – Тиберий, пряк претендент за трона (вероятно роден към 686-687 г., т.е. под 25 години; по други данни е под 8-годишен, роден към края на 703 г. или началото на 704 г., чиято майка била Хазарската принцеса Теодора, сгодена с Юстиниан II още в 680 г. и в църковен брак с него от 703 г.).

Тиберий, най-вероятно заедно с придружаващите го, потърсил убежище в един от столичните храмове – църквата Св. Мария. Мавър и Иоан Струт влезли с хората си в храма, наредили на подчинените си да свалят от принц Тиберий свещените предмети, с които той се бил обкичил, и после да го убият на една от градските крепостни кули (ОБ*).

Това е и последното известно сведение за Мавър, но със сигурност той бил върховен византийски аристократ при царуването на Филипик-Вардан (711-713). Дали е продължил да живее и да бъде всред управляващата върхушка и при следващите Византийски императори – Анастасий ІІ (713-715), Теодосий ІІІ (715-716), Лъв ІІІ Сириец (716-740) и Константин V (741-775), не е известно. Но при положение, че през 679 г. той бил вече достатъчно голям и имал биография – според сведенията на византийския хронист, а може би е пристигнал в Панония с Кубер към 665 г. най-малко на 15-16-годишна възраст, то той следва да е роден най-късно към 649-650 година. В такъв случай през 713 г. той е бил на значителните за епохата 63 години.

Обаче от гледна точка на Българската история е много по-важен фактът, че той едва ли е имал само едно дете от византийската си съпруга, като имал деца и от българските си съпруги; а неговите наследници са се включили пряко във върхушката на Византийската управляваща аристокрация и са участвали активно в провеждането на византийската политика през следващите десетилетия и векове; вж. Максимин І*, Аспар*, Аеций*, Сабин* и пр.;

МАВЪР (2) – български аристократ от ХV в., от София* или Софийска област; Имайки предвид специфичнснна на родовото име Мавър, носено от този български аристократ, то той най-вероятно е пряк наследник на живелия през VІІ-VІІІ в. велможа Мавър (вж. Мавър /1/*), свързан със земите по долината на река Струма, която извира именно от Софийската планина Витоша*. През 1467 г. Софийският аристократ Мавър, заедно със синовете си Никола Граматик и Стахия (от др.-бълг. &#241;тати, стан©: “стана; съм; стоя”, сто«: “стоя; съм” /СТР*/), дали значимо дарение на манастира “Св. Богородица Витошка” в Драгалевци* (от др.-бълг. дра&#227;&#250;: “скъп, скъпо струващ, ценен, скъпоценен; мил, драг” /СТР*/); с дарението била изографисана манастирската църква (ИБД*). Факт е, че много скоро след това – през 1469 г., мощите на Св. Иоан Рилски* били пренесени от Търново* през Никопол* и двореца на Българския владетел Богдан Жупан*, и от там до София*, която все още била изцяло християнска и се управлявала от българските си велможи, чиновници и административни структури (османците, дори и да влизали по работа или за покупки в София, нямали право да остават привечер и през нощта в града).
Вземането на мощите от поставения от 1393 г. под османска власт Търново станало с изричната помощ на Българската принцеса Мара Бранкович* (ок. 1415-1488, вж. Мара /3/*), живеещата по това време в село Ежово* край Сяр*. В София мощите на Св. Иоан Рилски били посрещнати от всички Софийски аристократи, свещениците и цялото българско население на града и областта (вж. Средец*). Няма съмнение, че ако не Мавър, то поне синовете му са участвали лично в приемането на Светите мощи, в тържествата, организирани във връзка с този акт, и в съпровождането им по пътя към Рилския манастир*; вж. Средец*, Никопол*, Никополска България*, Мара /3/*, Георги Бранкович*, Богдан жупан*, Балина* и пр.;

МАВРО – Мавър /1/*;
цитирай
2. kirk - ИЗМИСЛИЦИ - УЙДУРМИ по твоему, татарче...
24.03.2020 11:14
Мавър е византиец от арменски произход. керамисиец не е от Срем, а от Керамисос. Синът му не е от втори брак, защото свидетелства, донася за жените му в аварския каганат, че каганът не ги закачал. Моливдовулът гласи " Архонт на керамисийци и българи", а споменатият уж негов "владетел" Кубер е всъщност Кубрат и изобщо не е владетел на архонт, защото такова животно-нещо няма!!! Керамисийците естествено също са византийски арменци и от Солун отплават до констанинопол, за среща с императора, а после се завръщат в Мала Азия където е Керамисос. Българите, които последвали тази група бегълци от аварския каганат изчезват за два века, защото са били много яки!!! Цялата история на тази Куберова България" е изсмукана от средния пръст тъпня, както и за Стара Велика България - никому неизвестна, нелегална... Още преди да бъде пленен от арварите Мавър е член на сената на Византия, българин а??? После отива в Херсон, който е възстанал, за да го разруши, но вместо това се съюзява с арменеца Вардан и му помага да стане император под името Филипик. Значи е Цист бугарин, нали!!! Разтегляй акордеона, продължавай да си измисляш горда история за кривокраките татарчета!!! Отвори Уикипедията и виж как бълг. екип поправи статията и как витиевато описва и обяснява, че може би тази легенда не е истина!!! Ти дори не си на тяхното ниво!!! В Македония няма Керамисийско поле, а прабълг. и бълг. Мавър също няма. Има Маврикий, Мавър и морик - арменци от Византия. Първият е император, а ти си дебил. Съчинител, измисляч, аграршовине... Македония е гръцка и винаги е и ще е македонска, а не българска!!!
цитирай
3. leonleonovpom2 - - Защо не триете фекалиите на ...
27.03.2020 11:47


- Защо не триете фекалиите на този доказан идиот и мерзавец?На всичкото отгоре е и съвършен страхливец, треперещ за долната си и мръсна кожа Абсолютен негодник и шизофреник
Военно положение е, той може веднага да влезе в затвора! На грижите на кривокраките " татарчета"
Ега ти отвратителния боклук!Срами и Армения!Която ни е признателна!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194641
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031