Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.03 00:48 - 1. Кан Аспарух (638-699)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 41 Коментари: 4 Гласове:
0

Последна промяна: 27.03 00:54


 АСПАРУХАСПАР (1)*; също др.-бълг. и ст.-бълг. Испεрихъ (Исперихъ), Еспεрихъ (Есперихъ), ср.-гръц. о’Isperihos, ’O Isperihpos, както и др.-бълг. и ст.-бълг. Есперих-канезъ, Еροεπεπθυ-κνƒґь, Есперерих-каназ (в Именника* и в надпис на златен съд от Наги-Сент-Миклош, изработен в “6201 г.” от Сътворението на Света, в месец Алем* (? ален) на година Дилом*: “Змия”, = 693 г. сл. Хр., която е година Дилом; но VІІ високосна е 694 г. (по ММ*) – наричана Имен-шегор*: “жребец”, като излиза, че 13-я високосен месец Алем* стои между годините Дилом – 693 г., и Имен-шегор – 694 г., и то приблизително между средата на февруари и средата на март);

Формата Есперерих, където след Еспере- е прибавена наставката “-рих”, показва, че всъщност името е Еспер, Испор*, Аспар*; вж. Тривелий*; в надписа от 693 г. е посочен с титлата Кана-жупан (БНТ, “Памет българска”, 25 април 2009), тоест Канът-господар [Жупан*: “господар”, авест. gouru- (жouru): “с тежест; силен, мощен; важен, голям, значителен; господар”, при наставката Пан*, Бан*, срв. Стопана*: “стопанин”, авест. stъm-bana: “опора, база”, при stāna-: “стойка, стан, бивак”];

Аспарух е Кан на България (668-699) и управлява 61 години: “… ΏЌ. (Ѯ) и εдиνо лэто (и едно лѣто)“ (ММ*; ст.-бълг. їҐ = 60, Ѯ = 60), т.е. от 637 г., като от 665 г. е съвладетел на брат си Безмер* или Бат Боян* (665-668, †690) и на чичо си Самбат* (618-676); първоначално (от 637 г.) е съвладетел на баща си Курт* или Курбат* (605-665), каквито били и другите му братя (по-големите от него Бат Боян* и Котраг*, и по-малките от него Кубер* и Алцек*); през 652-653 г. именно Аспарух поема войната с арабите, които нападат неговата област, стигат до Терек* и Булгар-Балг*. Но арабите (или мюсюлманите, тюрките) отстъпват назад и отнемат от България само крепостта-порта Дербент*;

Според българската традиция, която се вижда от ред конкретни факти, при ръкополагането му за съвладетел Аспарух е трябвало да бъде поне на 14 години, което означава, че е роден през 623 г. – 3-та поредна година Барс или Лъв от 12-годищния цикъл и ХІІ-та невисокосна година от ХІХ-годишния календарен цикъл; умира през януари 699 г., което отговаря на българската 698 г. (6206 г. от Сътворението), продължаваща от към 1 март 698 г. до края на февруари 699 г., а за обстоятелствата около смъртта му вж. Възнесенка*;

Първоначално А. управлявал югоизточната област на България – земите от р. Кура* до р. Волга*, включващи източен Кавказ и Сев. Кавказ с днешните Азърбайджан, Дагестан, Осетия (Хонджак*), Кабардино-Балкария, Карачаевска област, Чичено-Ингушетия и пр., където от 652 до 653 г. нахлули арабите и откъснали от България областта на Дербент*. Тази война, описана от арабски хронисти-очевидци (вж. Булгар-Балх*), първоначално паднала върху плещите на Аспарух (637-699). Вероятно по-късно той е получил помощ от баща си Кубрат* (605-665) и по-големите си братя Бат Боян* (князувал 65 години – от 625 до 690) и Котраг* (?), което накарало арабите да се изтегляд към изходните си позиции, запазвайки единствено лесната за отбраняване крепост (крепостна стена) Дербент* в тесния проход между Кавказките скали и Каспийско море* (тогава със 100-тина метра по-високо от днешното му равнище /минус 29 м/ и обединено с Аралско море поне до ХІ век);

За името-епитет А. срв. др.-българското и авест. āspъrъzatā (аспъръзата, аспъръза-): “оня, който се стреми; стремителният” (което може да означава прен. “източният, източния властител”), като Аспъръза по закон преминава във формите Аспъръса, Аспаръша, Аспъръга, Аспъръха, срв. др.-бълг. и ст.-бълг. Балза* ~ Балса* ~ Балша* ~ Балг/а* ~ Балх* (за корена Ас- вж. Ас*, Аса*, Аша*, Ес*, Ест*, Ис*, Ист*, Исус* и др.). Назоваването му като Исперих* може да отговаря на длъжността му - командващ (от ? г.) на Западния фланг на войската и Западната част на държавата, по аналогия с Хисага-тенгри (Исага-бог, Исага – Тангра*: “бог, божество”), божество свързано само със Западното небе (вж Тангра*; такава традиция не противоречи на факта, че българите са заратустрийци* от към ХV в. пр. Хр., а поклонници на Митра* и на Слънцето* от още по-рано). Това е във връзка с назоваването на Европейска България като Кара-Булгар: “Западна България”, от др.-бълг. Кара*: “Запад, западен”, което е нарицателно за страната още от времето на заселването на българите в Европа през ІІ-І в. пр. Хр.

След нахлуването на Хазарите* през 673 г., вер. страната е продължила да се дели на Западна (Аспарухова*) и Източна (Батбаянова*), а може би и на Централна (Северна ?) – на Самбат*, и Североизточна (Котрагова*) – в земите, оградени от ср. течение на Дон* и Волга*. За тези събития Теофан Изповедник (кр. на VІІІ-ІХ в.) пише:

“През годините на Константин (Констант ІІ, 641-668), който управлявал на запад [от 663 г. до 668 г.], Кробат (Курт*, Курбат*, Кубрат*), господарят на казаната България (Стара Велика България*) и на Котрагите*, завършил живота си (665 г., в месец ? март-април; вж. Именник*). Той оставил петима синове и им завещал по никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят те навсякъде и да не робуват на друг народ (тук се фиксира конкретно Рим, т.е. Византия).

Малко време след неговата смърт петимата му синове се разделили и се отдалечили един от друг с тази част от народа, която всеки от тях имал под своя власт. И първият син, наречен Бат-баян (Бат-Боян*, Безмер*), спазил нареждането на баща си и останал в земите на прадедите си (т.е. от Долни Дунав или от Днепър до Каспийско море) до сега, а втория, негов брат, наречен Котраг, преминал река Танаис (Дон*) и се заселил срещу първия брат. Четвъртият пък (Кубер*) и петият (Алцек*), като прехвърлили река Истър (Дунав, но едва ли влизайки в Мизия, където от 597 г. живеят българи, а пресичайки среден Дунав източно от р. Драва* и към р. Ипел; вж Алциок*, Варвари*), наречена още Дунав* (Истър през античността се нарича Дунав чак от средното течение на реката), единият (Кубер*) останал там в Аварска Панония, подвластен на Хагана на аварите заедна с войската си, а другият (Алцеко*) стигнал до Пентапол в Равена (Италия) и се подчинил на царството на християните (т.е. както на тамошния владетел, така и на християнската църква в Рим, като този текст може да съдържа и информацията, че след установяването си Алцеко* е приел християнството).

Най-сетне третият от тях, наречен Аспарух, като преминал [след 667 г.] Днепър* и Днестър*, по-северни от Дунав* реки, и като завзел [в 677 г. от аварите] Оглос* (Онгъла* – от Днестър на запад и южно от Карпатите чак до Железни врата*), заселил се между него (Долен Дунав) и онези реки (Днепър и Днестър), понеже забелязъл, че мястото е защитено и мъчно превземаемо от всяка страна (обградено от Карпатите* на север и запад); бидейки отпред блатисто, а от другите страни оградено като венец от реките, то давало сигурност спрямо неприятелите за отслабения от раздялата народ.

А след като били така разделени на пет части и станали [по отделно] малобройни, излязъл големия народ на Хазарите* (в 673 г.) от най-вътрешните части на (хазарска) Верзилия в Първата Сарматия (т.е. Източна Сарматия, вж. Сарматия*, Сармати*) и покорил цялата отвъдна (Източно-Сарматска) земя чак до Понтийското (Черно) море. И първият брат Батбаян (Бат-Боян, Безмер), владетел на Първата България (Източна България), станал техен данъкоплатец и до сега [хазарите] получават от него данък (но Бат Боян* умира в 690 г., а Теофан Изповедник пише текста в края на VІІІ-ІХ в., което показва, че той е ползвал по-стар документ, съставен до 690 г. и явно след 680 г., може би по време на първото управление на Юстиниан ІІ в 685-695 г.).

А Император Константин (ІV Погонат, 668-685), като се научил, че мръсен (нехристиянски) и нечист (езически, магьоснически) народ се е настанил отвъд Дунава в Оглуса и че напада близките до Дунава [ромейски] земи (става въпрос за земите на юг от Дунав), т.е. сега владяната от тях (българите, още от времето на Булгар /2/* и Булгар /4/*) земя, тогава владяна от християните (т.е. от българите-християни, федерати на Византия), много се огорчил и заповядал всички отряди [от М. Азия, Елада и Италия] да преминат в Тракия”.

В арменската “Ашхарацуйц” (VІІ в.) събитието е описано така: “От Конските планини (Дзиякан - хълмовете Ергени* или част от С. Кавказ; интересно е това, че присъствието на българите в тези планини се свързва с понятието кон*) избягал синът на Худбаад (Кубрат*)... В Тракия има две планини и реки, от които едната [река] - Дунав*, като се дели на шест ръкава, образува езеро и остров, наречен Пюки/Певки. На този остров живее Аспархрук (Аспарух, вж Аспарук*), който побягна пред Хазарите* от Българските планини [= Конските планини] и (!) прогони Аварите* на запад” (ББ*).

Много вероятно е Анания Ширакаци, на когото се приписват тези редове, да поставя, волно или неволно, знак за равенство между понятията Онгъл* и “остров” - в прекия или преносния смисъл, особено като се има предвид отдалечеността на Армения от Дунавската делта и вероятността тя да се познава от автора само по описания [това поставя въпроса за името Пюки, което може да е наименование на конкретна крепост в Онгъла* - срв. Пека* ~ Пеща* (Будапеща*) като название на крепост в ниско и равно пространство (срв. Никулицел*), а също и край река, което може да е дадено от българите като военно-стратегическо название (вж Град*, срв. Черни връх*, Балкан* и пр.) още при овладяването му от Кан Реан* към 493 г., ако не и при Алавив* към 378-420 г.; при това българи живеят в района на Добруджа* от времето на женитбата през 172 г. на дъщерята на Авитохол* (153 - сл. 173) - Авава*, за висшия аристократ Мицо или Мичо (лат. Micco), чийто син е първия военен Император на Рим – Максимин І* (235-238)].

 В “История на българите” (ББ*) се разглежда вероятността А. да е най-малкия син, който по “правото на най-младия наследник”, прилагано от ! тюрките (а не от българите) по това време, и от скитете* преди векове (Херодот – Х*), да е наследил престола на Кубрат*. Това е малко вероятно, не само защото в източниците е посочено категорично, че А. е средният, третият син, и защото това се свързва с номадската и полуномадската тюркска традиция, която е чужда за едно уседнало общество, каквото са българите (Българите нямат дори ритуална номадска традиция, каквато се среща при тюрки и хазари /БИХ*/, което подчертава, че са се разделили с номадството епохално отдавна. Друг въпрос е, че в българската държава са включени номадски и полуномадски етноси, каквито са и славяните*).

По-достоверното е, че Аспарух оглавява българите и клана Оногондури* [хазар. В-н-н-т-р; араб. В. н. н. т. р.; армен. Вхндур-, Огхондор-/Олхонтор- (ББ*), Хайландур, Алани, Тервинги (ПД*, Амиан Марцелин), Именци, Хони, Тервили, Армани/*Алани (ДТ*)], в следствие на федералитета или съюза, който Бат Боян* приема спрямо Хазарите* в 673 година. Това автоматично отнема правото на Бат-Баян да оглавява независимите от хазарското обединение българи, които при това отново (след Кубрат* и Самбат*) разбиват и “прогонват Аварите на запад” - т.е. на запад от Железни врата* и от Седмоградско* (Трансилвания). Не бива да се забравя, че в същото време Дулебия* с Киев* (Бащу*, бившия Аскал*, тогава Самбатис*) – от Карпатите, поне до средното поречие на Десна* и включваща ЮИ Полша с Червен* - е в състава на България и е управлявана или от Самбат* (619-676; брат на Кубрат* /605-665/), или от Самбатов син (роден най-рано в 659 г.) – първи братовчед на Аспарух* и братята му (вер. Новгород* - наричан по това време с българското име Хълмград*, и, ако е функционирало вече като търговско средище по волжкия път към Каспийско море и Ср. Азия Кучково* = Балчуг* /от 1156 г. Москва*/, като важни стопански центрове, също са били в състава на България. Същевременно тези земи са почти, а често и съвсем непознати за по-южните средиземноморски народи и цивилизации, което обуславя и липсата на данни за тях. За принадлежността им говорят първите им имена, чиято промяна по-късно бележи смяната на притежателите им).

По това време вече двамата най-малки братя - Алцек* и Кубер*, са далече на запад - в Италия и Панония, а Котраг* се е оттеглил на север от Дон*, като хазарите, без значение доколко успешно, полагат усилия да разделят двата български субекта – Аспарухова България и Котраговата група, вклинявайки се между тях. В тези им стремежи вер. е включен и Бат Баян*, като, обаче, не може да се пренебрегне възможността той да е приел съюза с хазарите и с още една цел - да претъпи устрема на хазарите, помагайки по този начин на Аспарух (при това, в контекста на началния феодализъм, чието настъпление се отразява по един начин върху поведението на номадските общества и по съвсем друг върху уседналите и със здраво вкоренени традиции етноси, какъвто е българския, към постъпката на Бат Баян* съвсем не трябва да се подхожда еднозначно и еднопланово). Всичко това води до единственото възможно решение на въпроса за властта в България - възцаряването на Аспарух като върховен едноличен владетел на независимите българи (същевременно Самбат* умира през 675 или 676 г., ДТ*).

Съвсем естествено е, че към А. се е присъединила и основната част от Оногондурите*, които са се изтеглили от Северо-кавказката област (има достатъчно археологически данни за миграцията на българите към 668-679 г., които се настаняват в Онгъла*, а вер. и в другите части на Аспарухова България на С. от Дунав). Може би, в това отношение, съвсем не е без значение фактът, че Бат Баян е Кан на Първа България, а не на Оногондурите (ББ*); вероятно наименованието Първа България следва да се приеме за времето след хазарското настъпление през 673 г. и в т.с. по-скоро означава пространствено деление от Изток на Запад, без да се пренебрегват и някои от другите възможности - по старшинство на братята, по време (включването на Десна*, Днепър* и пр. западни области е станало след установяването на българите в С. Кавказ и по Кубан*), по установена преди Кубрат* (605-665) традиция, определяща като Първа България земите от Кубан до среден Дон* и равнините край долен Днепър* и пр. (“Първа България”, където “България” = “земя населена и/или управлявана от българи”, е по-скоро географско наименование на област, а не на държава, и съвсем не е етноним - не могат да се сравняват топоним с етноним, освен ако едното понятие не произхожда от другото - нпр. България и българи, за разлика от Долната земя охридски* и македонци*).

Същевременно названието “Първа България” стои най-близко до “България на Авитохол” от 153 до 453 г. (Авитохол* = Създателят = Първият), която не включвала владенията на Вунд* в Армения*, но се е простирала от Каспийското крайбрежие с Дербент* и от билото на Голям Кавказ до Черно море*, среден Дон*, Донец*, Днепър* и Ю. Буг* (срв. фиксиането на Bulensii = Българи от Клавдий Птолемей /ок. 83 - ок. 161 г./ на изток от устията на Днестър и Буг, в картата-реконструкция за Тракия от С. Монстер и Х. Петри през 1542 г. - БКО*; срв. надписа “14 ваврарски племена; тера Булгария” в Сев. Причерноморие от вт. пол. на ІІ в. в Певтингериевата карта, редактирана и след 330 г.; срв. разположението на основните български кланове – вж. Стара Велика България*).

Това не противоречи на либералните междуетносни отношения в Хазарския хаканат*, които най-вер. са позволявали на Бат-Боян* да е върховен кан на всички българи в Хазария, които са останали да живеят в поселищата си от времето на първоначалното си заселване към края на ІІ и нач. на І в. пр. Хр. (всъщност Бат-Боян бил автономен владетел в съюзен договор с Хазарския вожд), и където са съседствали с останалите 12 етноса, изброени от Захарий Ритор (V-VІ в.) в неговта “Църковна история”:

,,Отвъд [Каспийските] врати [са] Булгарите (фонет. Българите) със [свой] език (т.е. писменост), народ езически (не-християнски) и варварски* (др.-ирано-езичен); те имат [много] градове; и Аланите (Хайландур*, Оногодури*) - те имат пет [главни] града. От областта Даду (Дидоетия) живеят в планините – те (Българите и управляващия им род Алани = Хайлан-дури = Оногондури) имат крепости. Авнагур (Авари ?) [е] народ, който живее в юрти (шатри). Авгар, Сабир, Булгар, Алан, Куртаргар, Авар, Хазар, Дирмар, Сарургур (Цар-ургур), Буграсик, Кулас, Абдел, Ефталит – тези тринайсет (13) народа живеят в юрти, препитават се с месо на животни и риба, с диви зверове и чрез оръжието (по ББ*). В други сведения за района от към Днепър* до Каспийско море* от ІІ и ІІІ в., и използвани поне до ХІІ век, се казва: “14 варварски племена, страната България”;

Градове и крепости имали само българи и алани (Хайлан-дури* = Оногон-дури*) – свързвани в единство в това съобщение, а “градовете” в района на С. Кавказ към ІV-VІ в. били на брой “300”, както гласи друго сведение от този период (вж. Стара Велика България*). Като се вземе предвид факта, че българите говорят др.-ирански диалект, който бил сроден поне с говора на Авари*, Хазари*, номади-Алани* (Алхон*, Валхон*), а и с други ирано-езични етноси от изброените по-горе, които са се тюркизирали в по-малка степен до идването си в С. Кавказ, то бележката, че “българите [са] със [свой] език”, което веднага е последвано от негативното за византийците определяне: “народ езически (т.е. не-християнски) и варварски (т.е. ирано-говорящ)”, показва, че в случая “език” е по-скоро със значението “писменост”. Тази писменост е наречена еднозначно в хроникалните данни за времето до средата на ІХ в. с термина “Кънигъ” – т.е. Книга*, който не само се свързва единствено с българите, но същевременно се приема от етимолозите за исконно български (а не персийски или на някой от другите съставни др.-ирански народи). В потвърждение на горното са и изводите направени от Петър Добрев (ПД*), вж. Българската азбука*, Българският език*;

Такова тълкуване на понятието “Първа България” не е в противоречие и с българската традиция, повеляваща основното ядро на държавата да е етнически затворено - населено само от т.н. “Черни* (висши = същински) българи” и да се нарича “Черна България”. Точно за такава Черна България* по Черноморското крайбрежие между Днепър и Западен Кавказ говори Константин Багренородни (905-959), точно в тези български земи срещаме висшите аристократи Цуло*, точно до там се простират земите на Карвунското десподство през ХІV в., а вер. и през ХV в. (вж картата на Пиетро Весконте от 1320-1321 г., вж Добротица*, Отвъддунавски земи*, Тана*, Фанагория*, Черна България*, Стара Велика България*, Цуло* и пр.);  

През 679 г. А. предприел мащабно разширяване на България, като включил в операцията брат си Кубер, който от Панония идва в Македония и се настанява през 679-680 г. в Солунското и Битолското поле и земите около него - т.е. в Долната земя охридска* (вж. Мавър*). Разширяването на Аспарухова България на юг от Дунав е узаконено с българо-византийски договор, сключен между 1 и 8 септември 680 г., като границата минавала по билото на Балкана* от Черно море поне до руслото на р. Тимок, а вероятно и до Драва*, защото именно тогава Сърбите* са поставени от Канът за охрана на българската граница. Района на Сердика – бълг. Средец* и Триадица*, дн. София, оставал византийски, което съвсем не означава, че няма пряка връзка между Куберова България в Македония* и Голяма България на Аспарух, минаваща на запад от Сердика-Средец*. На З. и СЗ България граничела с Авария* и пр., като най-вер. владеела Ю. и ЮИ Карпати до р. Муреш включително, обхващайки днешната Влашка равнина с Бесарабия* и Седмоградско* (Трансилвания). На изток се движела в равнините между Дон и Днепър, като включвала в България на Аспарух земите на Полтава* - с гроба на Кубрат (605-665) или на Бат-Оркан (ДТ*), и на Харков* (тези земи не влизали в териториите на Бат-Боян*, нито пък били в обхвата на Хазария). На север в състава на Държавата влизали областта на Киев*, равнината на Десна*, най-вер. и областта на Червен* (дн. Люблин, Ю. Полша), наричана Дулебия* и Сама-тера*.

Смята се, че според традиционната военна организация А. разделил държавата на Централна (Черна*, Вътрешна) България и Външна България. За защита на Централна България на С., И. и в Мизия били изградени мощни укрепления и фортификационни съоръжения - дълги до стотици километри ровове и “прекопи” (вж Прекоп*) с вал* и дървена стена. Най-мащабното от тях, наред с по-рано изградения Онгъл*, е т.н. “Новакова бразда”, с дължина около 450 км. А в територията на Външна България, особено по периферията, били настанени племена – федерати* и данъкоплатци (вж Славяни*).

Разширяването на България в южна и западна посока при А. не може да се приеме за създаване (основаване) на държава, която вече съществува като политически и юридически субект в Изт. Европа – най-късно от ІІ в. според римските карти, от 153 г. според българската летопис – Именника*, и от ІІ-І в. пр. Хр. според древните арменските хроники и други източници. Същевременно присъединените на юг от Дунав земи са поне няколко пъти по-малки от отвъддунавската част на Аспарухова България (и без земите на Бат Боян и Котраг, включително и Кавказкото българско княжество на Кумък – внука на Бат Оркан). И трето – Българо-византийският договор от 680 г. не третира узаконяване на нова българска държава (с която Византия има договорни отношения най-късно от V в. - вж Стара Велика България*, Варвари*), а се занимава единствено с признаване на териториалните придобивки на България южно от Дунав, с границите и условията между двете страни и с данъка, който Константинополската империя трябва ежегодно да плаща на Българската корона;

Датирането на събитията при присединяването на Мизия и Далната земя охридска* от Аспарух към България буди и до днес спорове. В книгата си “Българите”, Пл. Петков дава интересен пример, който макар и да не тълкува правилно, съдържа в себе си отговора на този въпрос. Авторът привежда стенограмата от заседанието на Шестия вселенски събор (680-681), което е проведено на 9 август 681 година, и по-точно текста за изказването на епископ Константин от Апамея:

Константин каза: Казвам се Константин. Презвитер съм на Светата Божия църква, която се намира в Апамея, провинция Втора Сирия. Ръкоположен съм от Аврамий, епископ на Аретуса. Дойдох при нашия Свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушван, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още от началото да дойда на Събора и да помоля да стане мир, така щото да се извърши нещо, което да обедини и двете страни, та нито едните, нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват една воля, нито тия, които изповядват две воли.” (БЪЛ*, с 12-13; вж. Севери*).

Видимо от проблемите на войната и мира между България и Византия епископ Константин Апамейски, който живее в близост до българската област Тарс*, преминава към проблемите на войната и мира между двата противопоставящи се лагера на делегатите на Събора. В тази плоскост думите на епископа могат да се разтълкуват и допълнят по следния начин: ”Дойдох при нашия Свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушван (преди Събора), нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало (т.е. по време на подготовката преди деловото начало на Събора в 680 г.) да дойда на Събора и да помоля да стане мир (между двата воюващи лагера), така щото да се извърши нещо, което да обедини двете (воюващи) страни, та нито едните (ромеите), нито другите (българите) да се измъчват, сиреч (в конкретния случай на водения на Събора теологичен спор) нито тия, които изповядват една воля (че Христос е бог), нито тия, които изповядват две воли (че Христос е човек и бог)“.

Недоизказаната зловеща заплаха от невъзвратимите разрушения ...




Гласувай:
1
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. shtaparov - Повече пишеш отколкото четеш и в ...
27.03 23:22
Повече пишеш отколкото четеш и в това ти е грешката! Княз Аспарух (КНЯЗ,К-Н-Я-З а не "кан") е роден в 632 г. и царува от 668-695 г.,понеже не е убит едновременно с написването на първите бележки от "Именника",а 2 години след това ! Година "барс" Българите нямат- тя е изсмукана от бутилките на казионните измамници а година ДИЛОМ в съкровището от Наги сен Миклош естествено няма- тя се привижда на някои "двойно виждащи" наши ентусиасти,но реално НЕ СЪЩЕСТВУВА!
цитирай
2. shtaparov - Година 6201-ва в Наги сен Миклош ...
27.03 23:30
Година 6201-ва в Наги сен Миклош също няма: и тя е така фантазна,както фалшивата "година" барс и несъществуващата там година ДИЛОМ! Съответно на това,годината ДИЛОМ в Българския календар не е 693-та а 695-а,което попарва всички лъжи на тюрколозите за нашите деди! А ри,преди да се правиш на по-голям специалист по Българския календар от мен,ще трябва да обориш моите математически доказателства с научни методи а не с нови измами т.е. да измислиш нова математика,според която 0+2 = 7 а 21+7 = 18 !
цитирай
3. shtaparov - "Пра"-Българският ...
27.03 23:44
"Пра"-Българският календарен цикъл не бил 12-годишен а 60-годишен,което е естествено: Българите били перфектно точни хора и не можели да си позволят да допуснат глупавите грешки,които поражда всеки 12-годишен цикъл! А в "Именника" месеци няма- те са измислени от тюрколозите,за да им помогнат да избягат от перфектната точност на 60-годишния цикъл,която не им дава да измърдат от истината с нито една година и им пречи да потурчат Българския календар! Истината обаче не може да бъде укривана вечно: Аспарух за жалост загинал във войната,която хазарите почнали срещу нас в 695 г. а десетина години по-късно Тервел отмъстил за смъртта му!
цитирай
4. shtaparov - Ако бе прочел "Именника" щеше да видиш,че ...
27.03 23:55
Ако бе прочел "Именника" щеше да видиш,че след 61-та години на Аспарух пише "тожде и доселе" ([царува] също и досега) което означава,че Аспарух не е загинал тогава,а в някакъв по-късен момент! И това не станало през зимните месеци разбира се- никой в онези времена не е водел война в дълбоките снегове и е наивно да вярваш,че конници са могли да водят активни бойни действия в земите на днешна Украйна точно през зимата!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 13629
Постинги: 137
Коментари: 153
Гласове: 59
Архив
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930