Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.03 00:56 - 2. Кан Аспарух (638-699)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 37 Коментари: 2 Гласове:
0

Последна промяна: 27.03 00:57


Недоизказаната зловеща заплаха от невъзвратимите разрушения и загуби, носени неизбежно от войната, която епископ Константин вещае, се подчертава не толкова римската максима, че и най-победоносната война е по-лоша от най-лошия мир, нито от конкретото завладяване на Мизия и Македония от България, узаконено с легитимен българо-византийски договор, колкото в самото приближаване на България към Константинопол и то в контекста на конкретната дата – 9 август. А именно на 9 август, но през 378 година, тоест преди сакралната цифра от 303 години, българските войски, водени от Кан Алавив* или Дере* (378 – сл. 420



Гласувай:
0
0



1. dichodichev1 - История на Българите
27.03 00:57
Недоизказаната зловеща заплаха от невъзвратимите разрушения и загуби, носени неизбежно от войната, която епископ Константин вещае, се подчертава не толкова римската максима, че и най-победоносната война е по-лоша от най-лошия мир, нито от конкретото завладяване на Мизия и Македония от България, узаконено с легитимен българо-византийски договор, колкото в самото приближаване на България към Константинопол и то в контекста на конкретната дата – 9 август. А именно на 9 август, но през 378 година, тоест преди сакралната цифра от 303 години, българските войски, водени от Кан Алавив* или Дере* (378 – сл. 420<), разбили и унищожили край Одрин* (Дере*) 80-хилядната римска армия и убили Римския император Валент І (364-378); такъв погром Римската държава претърпяла в историята си семо още веднъж – през 216 г. пр. Хр. в битката при Кана от финикийците (Амиан Марцелин), които са част от др.-персийската диаспора и в този смисъл родствени с българите (при Кана в 216 г. пр. Хр. били “избити 45 000 пехотинци и 2 700 конници и при това толкова римски граждани, колкото и [римски] съюзници”, Тит Ливий). И тъй като този факт, наред с други убийства на римски императори от персийски (партски) войски [“понеже българи и перси и влъхви (мидийци) са едно и също”], е записан надлежно в ромейските хроники (нпр. от съвременния римски историк Амиан Марцелин /330-400/ и др.) и не само е широко известен, но и след Аспаруховата победа (в единство с детайли от бягството на Константин ІV Погонат от бойното поле при Онгъла* и паническото отсъпление на ромейската армия) станал твърде актуален във Византийските столични кулоари – и на двореца и на събора, то епископ Константин Апамейски нямало защо да го споменава конкретно. Достатъчно било, че той наблягал на войната с България именно на 9 август.
Датата 9 август 681 г., в съчетание с думите на епископ Константин Апамейски – “което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България”, ни дава времеви параметри за действията на Аспарух. Денят на изказването на епископ Константин Апамейски – 9 август 681 г., е в ІХ индикт, като тази календарна година започва от 1 септември 680 г. и завършва на 31 август 681 г. А това означава, че краят на вайната между България и Византия, която завършила с подписването на мирен договор, настъпил още през 680 г., някъде във времето след 1 септември 680 година и преди 7-8 септември, когато Константин ІV Погонат издал указа за началото на Шестия вселенски събор. Това поставя самите военни действия на Аспарух, чиито войски стигнали “отвъд (областта) Тракия”, тоест стигнали до Беломорското (Егейското) крайбрежие и до южните райони на днешна Македония, включително и първоначалните агресивни действия на византийските войски срещу българите в района на Онгъла*, още през VІІІ индикт, който е от 1 септември 679 г. до 31 август 680 г. Такъв развой на събитията се потвърждава и от думите на Константин Апамейски, който прави бележка, че не е бил чут преди Събора и не е допуснат в началния период на подготовката за работата му, когато е искал да предотврати унижаването на християнска Византия от нехристиянската България.
Поведението на Аспарух, който е в близки отношения с чичо си Самбат* (618-676), е инспирирано и от конфликта му с някои от братята си. За причините за противопоставянето между синовете на Кубрат, чиито следи се виждат в надписа на Тервел* (695-714) и в думите на Св. Кирил (826-869) при мисията му в Хазария (вж Кирил и Методий*), можем засега само да гадаем.
Но подържането на мир с Византия (от страна на Аспарухова България), липсата на действията за съединяване през Сердика-Средец* с Кубер* в Македония, с когото имало пряка връзка през българските земи покрай Морава* и Вардара*, и съсредоточаването на военните операции срещу Хазария (в която българите на Бат-Боян* са значителна сила, но пък знаем, че българи нямали право да воюват срещу българи), навежда на предположението, че е възможен конфликт и за върховната власт в България, и за старшинство (именно най-малките от братята тръгват към Панония и Италия с войските и хората си). При това А. би се усланял на военните и политическите си успехи, в които е виждал по-добри перспективи за държавата и нацията, а Батбаян* (Бат-Боян*) - на наследствените и юридическите си права (такъв спор прави вероятен съглашенски договор м/у Бат Боян и хазарите, за да използва силите им за защита на личната си позиция).
Към тази версия, освен напускането на Алцек* и Кубер*, трябва да прибавим странното оттегляне на Котраг* зад (на север от) Дон и причината, която изтъква пред хазарите Св. Кирил* през 858 г., за това защо не може да се върне в родината си (България). А именно, защото е “Адамов внук” - т.е. внук на Кубрат*, по линията от Авитохол*, с наследствени права по главния клон на рода Дуло от дядо му /?/ Кубер* (665 - след 689), или още от Буза* (?-488) и Реан* (488 – сл. 520). Тези наследствени права на Кирил (и Методий) може би са били по-значими или равни на правата на Крум* (787-814), който е представител на друг род или на отделен клон на Дуло, но семейството му е царстващо най-малкото до Самуил* (991-1014), Иван Владислав (1015-1018), Пресиан-Фружин* (1018-1040) и Петър Делян* (1040-1041) [от своя страна Калоян* изтъква в писмата си до Папата родовата си връзка с последните царе от Първото българско царство*].
Точно тук се вписват и думите на Йосиф Генезий: “А предводителят на българите [Борис І Михаил (852-914)], по род произхождащ от аварите* (Панонските българи*) и хазарите* (от І в. пр. Хр. Оногондурите* владеят земите на Азърбайджан, Дагестан, Осетия и Северен Кавказ, където се установили в 673 г. хазарите) и водещ името си (рода си) от господаря си Булгар (521/25-541, вж. Булгар /4/*), когото ромеите оставили да се засели в Доростол (дн. Силистра) и [в цяла] Мизия (през 538 г.)...”, като според някои историци за “аварска връзка” в произхода на Цар Симеон І* (893-927) намеква в писмата си и Византийския патриарх Николай Мистик” (ББ*; следва да се има предвид, че и до днес в Източен Кавказ, където през 673 г. се настанли хазарите, се регистрира народността авари* – тоест, аварите следва да се свързват както с Панония, така и с Кавказ);
Погребението на Аспарух във Възнесенка*, в близост до долните прагове на Днепър*, има няколко паралела (в непосредствена близост до мястото, където през 972 г. е убит и обезглавен Киевския княз Святослав І* /945-972/, според сведенията по поръка на българите - вж Кур*). От една страна то не е далече и от гроба на Кубрат* в Малая Перешчепина, като според религиозната философия и традиция на българите, най-вер. Кубрат (605-665) е погребан в географския център на България. Точно по тези земи води наказателни за хазарите сражения Омуртаг* (814-831). Там Борис І* и Симеон І* (893-927) водят през 893-896 г. война с Хазари и Маджари, като Симеон заповядва да се отрежат носовете на пленниците, най-вер. “за да не си пъхат носовете където не им е работа”. В случая - в свещените за българите земи, където са гробовете на Кубрат*, Бат Оркан* и Аспарух, и които вер. по българо-хазарски договор са неприкосновени (едва ли е случайно, че в тази инвазия хазарите пращат не свои, а маджарски войски). При това границата между Хазария и България минава през равнината между долен Днепър и Дон, или по самия Дон, като Харков* си остава българска крепост, а предния хазарски пост - Саркел*, е на левия, източния бряг на Дон.
Така очертаната българо-хазарска граница дава отговор и на въпроса защо именно по този маршрут - от устието на Дон (град Тана*) до противостоенето на Дон и Волга*, преминава пътя на Хазарската мисия* (859 г.) на Кирил и Методий*. Те пътуват до хазарската столица Итил* (около град Царицин, дн. Волгоград, вероятно Царевград на източния бряг на Волга, в района между ръкавите на реката), която е в старата делта на Волга, и стигат от там до Дербент*, през райони, традиционно населени и с българи. Най-сетне вер. точно тези земи между Днепър и Хазария се включват в по-широкото понятие Отвъддунавски територии*, където Самуил* (997-1014) е принуден да препотвърждава властта си като Български цар след смъртта на Роман Симеон* (977-997; всъщност антипода “Дунавски територии” включва земите от Днепър до Стара планина и Карпатите, където текат притоците на Дунав). За тях става въпрос и в писмата на Калоян* до Папата, в които Царят доказва, че само България има право да покръсти Половците* (наричани неправилно и Кумани*). В тези територии се шири и Черна България*, отбелязана от Константин Багренородни* (905-959), и апанажа на Тертеровци* (1280-1322), и Карвунското българско деспотство (от нач. на ХІV до ХV или ХVІ в.);
Аспарух е сложно (съставно) име, в което първата част е термина Ас* (синоним на Ис* /срв. истина*/, Аз* и Ес* /срв. естество*/); втората част: -Пар-* (форма на Пера*: “летя, устремявам се”, “бия” - Пра* (Пръ), “запирам” и пр., род. с Перо*: лек, ефирен, и Пара*: летя, издигам се, стоя отгоре, над) + оконч. -УХ* (-оух, -ох, -ъх, -ех (-ях), -их; в дух*, кожух* и пр.); има връзка с Асен*, Ясен*, Аспа*, Борис*, Искам*, Истина*, и пр. (вж). Формите, в които е познато, са: Аспарух, Исперих*, Есперих*, кратките: Аспар*, Испор*. Следващата степен на трансформация са *Оспорух - *Оспърети ~ Оспорвам*: “противореча, защитавам, претендирам, защитавам, отстоявам”, от Ас* ~ Ос- + Пра*: “спирам, запирам, противостоя, боря се, бия се срещу”, авест.- pъrъt-, pъsana- (пъшана-): “схватка, борба”, което не трябва да се бърка със Спор*, от Съ-* + Пра*, със същия корен, но изискващо равнопоставеност на двете противостоящи страни (срв. също Ас*, С-*; Оусъпати, Оусъпиши: “заспя; умра” - МС*, Усопший: “починал” - РД*); както и *Усперух/Успети = Оуспети, Оуспехъ, Оуспешьнъ, Оусъпениiе. Думите Оспорвам* и Успех*, родствени с Аспарух, показват, че основния термин - корен и за името, е жив и до днес в българския език, а също, че той е от български, а не от славянски произход;
Изводът, който следва да се направи възоснова на фактите от периода 665-699 г., противоречи на налаганата до сега версия, че Аспарух основава някаква нова и неизвестна до тогава България към 681 г. (всъщност през 679 г.). През 680 г. (679 г.) той за първи път завоюва и узаконява територия на Юг от Дунава* като част от Българската държава* и трайно разширява България южно от “вечната” северна граница на Византия. Действията на Кана са продиктувани от нуждата да присъедини към страната българите, заселили се като Федерати* на Византия в 597 г., по времето на Император Маврикий (582-602), в провинциите Горна и Долна Мизия и Дакия (10 000 мъже-воини; вж Булгар*, Варвари*), заедно със земите, които те управляват и на която живеят със семействата си и нужните за подържането на такава армия стопани и занаятчии. Тази политика се отнася и за онези българи, които се заселили в Долната земя охридска* към 499-504 г., по времето на Кан Реан* (? 488-521<) и Император Анастасий І (491-518).
Все повече факти показват, че Аспарух координирал действията си от 679-680 г. с брат си Кубер* и двупосочното нахлуване в Балканските византийски земи, едновременно от североизток и от северезапад - от Панония, са части от една и съща операция. Във византийските източници ясно е казано, че Аспарух не само навлязъл в областта Тракия, но я преминал и стигнал отвъд нея - т.е. до Беломорското крайбрежие на областта Родопа, до областта Европа* - хинтерланда на Константинопол, и до Македония, която е населена трайно с българи поне от нач. на VІ век (за обхвата на областите вж епархийските списъци от ІХ в. - ИБИ*). В т.с. може да се предположи, че дори освобождаването на византийските заточеници и наследниците им, които Кубер* извел от Аварски плен и пуснал по домовете им, било част от действията, планирани от двамата братя за разстройване на византийската отбрана; вж Исперих*, Испор*, Кубрат*, Батбаян*, Булгар*, Котраг*, Кубер*, Стара Велика България*, Севери*, и пр.;
цитирай
2. shtaparov - Българите са имали кани и стомни, но не и "канове": ...
28.03 00:04
Българите са имали кани и стомни,но не и "канове": такива са имали по-точно тюрките,понеже това е истинската им владетелска титла! "Хан" е татарска титла а "кан"- тюркска: това е едничката разлика! Българите обаче не са били тюрки и НИКОГА няма да бъдат: затова зарежи турските титли и виж Българските,ако изобщо искаш да бъдеш обективен!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 13616
Постинги: 137
Коментари: 153
Гласове: 59
Архив
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930