Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.03 09:49 - Кан Тервел (699-720)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 124 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 28.03 16:09


ТЕРВЕЛ – Кана Субиги на България (699-720; възможно е да е починал и в 719 г., но и след 720 г.), Цезар (Кесар) на Византия от 705 г. и като такъв съвладетел на Константинополския император Юстиниан ІІ Риномет (705-711) и единствен легитимен Василевс* (владетел) на Византия до смъртта си (720/21 г.). Знае се, че Византийските владетели Филипик Вардан (711-713), Анастасий ІІ (713-715) и Теодосий ІІІ (715-716) са нелигитимни, но именно заради върховенството на Тервел дори и Лъв ІІІ Сириец (716-740) не е велемощен властелин на Византия до смъртта на Тервел в 720-721 г.;

В Именник на българските канове* името му е записано като Тербел – Тербелъ (Тер-Бел, вж. Бел*), и е посочено, че е управлявал “21” или “41” лета; годината му на възкачване е Теку-читем* (куче-пазач), която отговаря на 698 г. – от 1 март 698 до 28-29 февруари 699 г., в месец Твирем* [ако годината му на раждане е Теку: “овен”, а в Именника* е записана като година на възкачване именно “овен”, т.е. Теку, при което израза Теку-читем би означавало “овен-водач”, и ако той е управлявал 41 години, то това отговаря на 679 г. = година Теку, ХІ невисокосна година; това пък би означавало, че в 679 г. той е провъзгласен за съвладетел на баща си Аспарух*, като тогава е бил на 5 години според българската традиция, тоест той е роден в 674 г. = година Куче* = Теку-читем* (куче-пазач)];

Според една нова теза, Тервел е първият християнски светец на Българската праводлавна църква*, наричан от Паисий Хилендарски в неговата “История словеноболгарская” (1762) с името Свети крал Тривелий* и чийто образ е изписван в множество от българските храмове (Бож. Димитров, БНТ – “Памет българска”, 2008 и 10 януари 2009). Същевременно, обаче, в разглежданият текст от Българския аноним (ХІ в.), епитетът Тривелий* е отнесен пряко към Аспарух* – “Испор-цар”, а пък сина на Аспарух*, за какъвто в българската историография се приема по традиция Тервел, е наречен с името “Изот”.

Годината на възкачването на Тервел (Τέρβελ-, като β = “б, b”, “в, v”) е дадено от Зигеберт така: “700. Therbellis Bulgaribus dominator.” – тоест “700 [година]. Тервел над българите е владетел” (ММ*). Тази година, обаче, е подвеждаща, защото Зигеберт използва слънчевата година от 1 януари до 31 декемри (или от 25 декември А-година, до 24 декември Б-година), която той приравнява към византийската 6208 г. от Сътворението на Света (или към сирийската 6192 г. от С.С.). Всъщност самата 6208 г. е от 1 септ. 6207 (699) г. до 31 август 6208 (700) г., която традиционно се приравнява към 700 г. сл. Хр. Най-вероятно източникът, от който е черпел сведения Зигеберт, е фиксирал годината 6207 от С.С. (или сирийската 6191 г.), която той е приравнил към ХІІІ индикт – от 1 септ. 699 г. до 31 авг. 700 г. От тази позиция хранистът традиционно я е определиил като 700 г. сл. Хр. Това обаче довело Зигеберт до формална грешка.

Защото Тервел в действителност се е възкачил в ХІІ индикт – от 1 септ. 698 до 31 авг. 699 година. Според др.-българската година Теку-читем*: “куче-пазач” (вж. Сраоша*), = др.-бълг. година Етх*: “куче”, е времето на възкачване на Тервел, което е от 1 март 698 г. до 28-29 февруари 699 година (българската 697 г. е високосна – с 13-ти допълнителен месец Алем*, което може да измести дължината на 698 г. до към края на първата седмица на март 699 г.).

А времето от 1 септември 698 г. до началните дни на март 699 г. попада във византийския ХІІ индикт – от 1 септ. 698 г. до 31 авг. 699 г., която пък традиционно се приравнява към 699 година. При налагане на византийската и българската години се вижда, че Тервел може да се е възкачил след 1 септ. 698 г. и до към средата на март 699 г.

Кой е месец Твирем* (ςβθрεмъ, τβιρεμ), през който съвладетелят Тервел станал върховен владетел? Може да е март – от др.-бълг., ст.-бълг. Ňβорθςθ, ςβор«: “правя, създавам, творя”. Но пък може, което е по-вероятно, да е от др.-бълг., ст.-бълг. Ňβрьдъ: “твърд, корав; непристъпен, укрепен”, Ňβрьдθςθ, Ňβьрьдθςθ: “твърдя, потвърждавам; втвърдявам”, прил. ж. Ňβрьдь: “твърдост, сигурност; непоколебимост; крепост; небесна твърд, небосвод”, прил. ед. ж. вин. ςβьрд№, сравн. ед. ср. вин. ςβьрьζдьшε, ж. ед. им. ςβьрдъ, дат. ςβьрьдθ (СС*), авест. tūiri- (твири-): “втвърдено, твърдо; съсирено (мляко)”; в допълнение срв. нпр., че др.-бълг., ст.-бълг. Ξγνь, wγνь: “огън”, прил Ξγνьνъ, ξγνьν˝: “огнен”, като съставна ΞγνедΉшьνъ: “огнедишащ, огнедушен, с огнена душа” и пр., освен че фонетично е Огън, се изговаря също Огин, Оген, което предполага, че и корена Твьрь- в Твърд може да се фонетизира като Твир-. Тоест “втвърдяващият” месец Твирем отговаря на времевия период ноември-декември, декември-януари или пък януари-февруари (Голям сечки* и Малък сечко*). При това времето на възкачването на Тервел напълно отговаря на периода след 1 септември 698 г. и до март 699 година. За сравнение Константин VІІ Багренородни (913-959, род. 905) съобщава, че Днепър* и притоците му замръзват през ноември-декември и се разледяват към март-април (вж. Борис /5/*). Но пък за по-южните земи, обхващащи долното Дунавие и северно-причерноморские равнинни земи, температурите са по-топли и заледяването започва не по-рано от средата на декември (затова и Киевския княз Святослав І* или Борис си тръгнал спокойно в края на 971 г. с лодките си от Дръстър* към Киев*, но заледяването по средното течение на Днепър* го заставило да презимува при прага около днешните градове Никопол и Василивка, където бил в региона на Печенегския вожд Кур*; вж. Борис /5/*).

Датата на възкачването на Тервел* за върховен владетел на България е единственият достоверен репер за определяне на смъртта на Аспарух* (668-698/699). Същевременно тя дава някои детайли за онази Българо-Хазарска война от 698-699 г., която все още е една енигма за българската историография (ОБ*, ББ*, ИБС*, БИХ* и пр.). Както се вижда Аспарух починал и Тервел се възкачил през декември 698 г. или януари 699 година. Войната с Хазария* е станала през зимните месеци, което отговаря на историческите данни, че в земите на Ю. Украина и Ю. Русия битките се водят само през лятото или през зимата (ПВ*, ДТ*, Конст. Багр., ВС*), и на физическите условия – през пролетта и есента пътищата, поради естеството на почвите в района, са непроходими за големи войскови групи, а реките са пълноводни и много опасни.

От друга страна, разглежданият период е изключително бурен за Източна Европа. Първоначално Хазарски хакан е Ай-бат* (690-698). Но после се възкачва Кук-Куян (699-745), който е освободен от зандана от българските войски, превзели хазарската столица, и убива чичо си Ай-бат. Това станало след като синът на Бат-Боян – Бат-Тимер (690-698) е убит от Ай-бат, и е наследен от внукът на Бат-Боян – Сулаби* (698-727), който, като баща си (Бат Тимер), е автономен федерат на Хазария*, управлявана само дни по-късно вече от Кук Куян. Византийски император е Тиберий ІІІ Апсимар (698-705), който токущо е свалил от трона Леонтий (695-698). Това е най-удобният момент за сваления император Юстиниан ІІ Риномет (685-695, 705-711, род. 669 г.) да избяга от скривалището си в Кримския град град Херсон – чиито жители изглежда искат да го предадат на новия император Тиберий ІІІ, и да се установи в Хазария, където се жени за дъщерята на Хазарския хакан Кук-Куян (по-късно Юстиниан ІІ се опитва да унищожи напълно Херсон, за което изпраща три военни експедиции, последната от които е водена от българина и византийски патриций Мавър*).

Видимо Сулаби*, след внезапното убийство на баща му Бат Тимер (690-698), не е имал сили да се противопостави на Хазарския хакан Ай-бат, който най-малко 2 месеца бил струпвал тюркски войски и подготвял плановете за завладяване на съвсем не малкия автономен български феод (въпреки, че не включвали районите на Харков*, Полтава* и Киев* - наследени от Аспарух след смъртта на брат му Бат Боян през 690 г., земите на Бат Тимер обхващали Крим*, целия Кубан* с Ас-Банджа* /Фанагория*/, зърнодобивните райони около долен Дон и на териториите на Кара-чайевците, и можели да разчитат на подкрепата на Осетия и другите Кавказки български княжества).

Тогава се намесил Аспарух*. Той не можел да воюва през дъждовния есенен период, затова изчакал началото на студовете в края на 698 г., за да се стегне земята. Това не изключва негови действия по море и изпращане на кораби с войски, които да направят десант в българския Крим* (вж. Судак*). Като имаме предвид, че всяка българска област имала свой местен контингент от войска (през ІХ и Х век от около 20 хиляди), то може да се предположи, че по суша настъплението е станало по няколко лъча – вероятно три (както при Крум* /787-814/).

Струпаните от Ай-бат тюркски (огузки) орди и самата хазарска войска видимо представлявали общо голяма сила (през 673 г. хазарите нахлули на запад от Волга със 150-хилядна войска, ДТ*). Числеността на хазарската армия през 698 г. е пропорционална на дългото време на подготовката на инвазията и на целите, които преследвал Хазарския хакан – да овладее големия феод на Бат Тимер (690-698), заедно с наследствените му земи по правото на договора от 674 г. (на Бат Боян със Самбат* и Аспарух*), че всички български територии на изток от Днепър* (т.е. цялата Ак-Булгар*: “Източна България”) остават за Бат-Тимеровия баща Бат Боян* (665-690), и да не позволи въстание на многобройното население между Хазария и Днепър, или да го потуши ако такова започне (според днешните украински археолози, тогава само “в Крим живеели между 1,5 и 2 милиона българи”, “в повече от 300 селища”, като “градовете имали обикновено по 5-6 хиляди жители” /БЪЛ*, с. 73/; т.е. към 698 г. в Крим имало повече от 250 български градчета-крепости със средно по 6 000 жители, от които по около 1000 човека участвали в отбраната на селището, а поне половината от тях – т.е. 500 човека, можели да отидат в Кримската сборна армия или общо съставлявали поне 125-хилядна войска).

При завоевателните действия на Хазарския хакан Ай-бат през късното лято на 698 г., които явно променяли генерално баланса на силите в района – и то в голям ущръб за България, няма как той да не е очаквал настъпление на Аспарух и да не се е подготвил да го отблъсне. Същевременно Аспарух, след отстраняването на Юстиниан ІІ (685-695) от Леонтий (695-698) и последвалото визкачване на Тиберий ІІІ (698-705), бил в мирни договорни отношения с изпадналата в управленска криза Византия, която също имала територии и интереси в Крим; а това предполагало и възможност за общи българо-византийски действия срещу Хазария (бягството на Юстиниан ІІ от Херсон в Хазария предполага именно съвместни координирани действия на Аспарух и Тиберий ІІІ; същото се потвърждава и от дребният на глед факт, че вече възрастния и с много военен опит Аспарух не очаквал нападение от страна на Византия – той не изпратил на изток срещу Хазария само полководците си, за да остане той самият като върховен повелител в района на Онгъла* или между Варна и Ришкия проход, та да отблъсне евентуално нахлувяне на Византия северно от Балкана, а лично се устремил с всичките си налични оперативни бойни сили срещу източния враг).

Със сигурност знаем, че българите удържали пълна победа, завладяли Хазарската столица (не се знае дали това вече бил Итил* или някакво друго укрепено селище), освободили от затвора претендента и по-удобния за българските интереси Кук-Куян, който с помощта на българите и подържащите го хазари начаса бил обявен за Хазарски хакан (699-745), а после веднага убил чичо си Ай-бат. Сулаби* останал като автономен федерат при новия владетел на Хазария (Кук Куян), а българската част от Крим* била включен в състава на Аспарухова България (наричана Кара-Булгар*: “Западна България”, и успоредно с това също в.-бълг. Улаг-Булгар*, др.-бълг. Олгу-Българиа: “Велика България”).

В сраженията загинал или починал от повишеното напрежение Аспарух*, който управлявал 65 години или пет години повече от баща си Курбат Бащу (605-665; ММ*, ДТ*); тоест, бил съвладетел и владетел от началото на 634 до януари-февруари 699 г. (за др.-бълг. термин жить със значението “управлявал, властвал”, вж. Борис І Михаил*). Загинали и около 50 висши български аристократи-поководци, които, заедно с Върховния кан Аспарух, са погребани след победата най-тържествено в българската крепост или землено укрепление при село Възнесение* (др.-бълг., ст.-бълг. Въґνесеνи¬), на източното крайбрежие на Днепър*, днес Възнесенка*, рус. Вознесенка*, сега квартал на град Запорожие* в Украина.

Няма сведения как е починал Аспарух, а и тялото му, по най-пучетната българска традиция, било изгорено. Въпреки, че погребаните с него към 50 български висши велможи са покосени в битката с хазарите и тюрките или загинали дни по-късно от раните си, едва ли Българският владетел е бил убит от вражеска ръка в директна схватка с врага или от предателска ръка. Иначе това щеше да се отбележи от хронистите. Както се знае за Максимин І* (235-238), за Валент І (364-378), за Юлиан (361-363), за Гостун* (603-618), за Бат Тимер*, за Ай-бат*, за Никифор І, за Крум* (787-814), за Святослав І* (964-972) и прочее. По-скоро сърцето на възрастния и изключително миролюбив владетел не е издържало на пораженията, нанасяни от безжалостната война, защото той вдигал меча си и воювал само при изключителна нужда – през 652-653 г. срещу арабите, които нахлули до р. Терек* и откъснали от България град Дербент* и неговия район, през 673-674 г. срещу хазарите, през 679-680 г. срещу ромеите, през 686-87 г. срещу нападналия България 18-годишен  византийски император Юстиниан ІІ (685-695, 705-711). А и такава смърт не е прецедент – Булимир* починал от радост, Бат Оркан*, Кубрат*, Самбат* и Бат Боян* в спокойствието на отреденото им от Бога време, Самуил* от мъка, Борис І* в почтена старост, и прочее.

Когато смъртта настигнала Аспарух*, на Българския престол се възкачил като върховен владетел Тервел. Явно след победата над Хазария, когато на трона й е поставен за хакан близък до българите принц (внук на Хазарския хакан Урус І, чиято майка видимо е сакланка*, от племето Уруси), Българският владетел обединил в ръцете си както двете корони – на Западна България (Кара-Булгар*) и на Източна България (в.-бълг. Ак-Булгар*), така и започнал да върховенства над повечето източно-български земи, поне тези до долен Дон и до средна Волга.

През 704 г. към Тервел за помощ се обърнал сваленият от власт в 695 г., вече 35 годишен екс-император Юстиниан ІІ (685-695). Той някъде по време на зимната война от 698-699 г. се бил укрил в Хазария, където след събитията от началото на 699 г. набързо се бил оженил за сестрата на Кук Куян и започнал да действа за възвръщането си на престола и за свалянето на новия император на Византия – Тиберий ІІІ (698-705). Според източниците (БИХ*), към този момент (704 г.) Кук Куян пък се готвел да предаде зет си Юстиниан ІІ на Византийския император Тиберий ІІІ (698-705).

След опасно, твърде много приличащо на бягство пътуване през бурното Черно море от Фанагория* (в.-бълг. Ас-Банджа*) до залива на някогашния град-крепост Томи (Кюстенджа*, дн. Констанца), където го изхвърлила бурятя, а от там до устието на Дунав и нагоре по реката до пристана на град Никулицел*, Юстиниан ІІ най-сетне влязъл във връзка с Тервел. Той обещал на велемощният владетел на България всички византийски богатства, а заедно с това и сестра си за негова съпруга, ако му помогне да си възвърне престола на Византия. Изглежда обещанията му граничели по щедрост с безкрайността и по същност с безумието, защото чичовците на Тервел, които по стара българска традиция са пълноправни участници в управлението на държавата, решили че бившият византийски управник или нагло лъже, или крои някакви пъклени планове срещу България. Явно е обаче, че Тервел повярвал на Юстиниан. Сигурно се и противопоставил на чичовците си, защото даже записал случилото се на Стената на Договорите – при Мадарския конник*, за да се знае и помни, че чичовците му не повярвали на носоотрязания император и се завърнали в Македония.

В края на краищата се оказва, че Юстиниан ІІ, след повторното си възкачване на трона в Константинопол през 705 г. със силите на Тервел* и дефилирането на българската армия край ромейската столица, изпълнил всичките си обещания; а византийските хронисти разказват колко често Тервел бил в Константинопол и как се сипело византийското злато в големи количества пред него (ОБ*). Но първото нещо било, че Юстиниан ІІ (685-695, 705-711) и Константинополския патриарх Калиник І (694-706) ръкоположили и благословили Тервел за съвладетел – Цезар (Кесар) на Византия.

Юстиниан ІІ направил Тервел и свой зет, давайки му сестра си за съпруга (за византиеца браковете били най-здравия договор и той ползвал този начин на сключването им, макар че този с дъщерата на Хазарския хакан Кук Куян не му помогнал много; друга дъщеря на Кук Куян /699-745/ или сестра на Барджил /745-759/, наречена Чичек и Ирина Хазарска, се оженила за Канстантин V Копроним /741-775/ и родила на 25 януари 750 г. Лъв ІV Хазар).

Това е първият фиксиран акт от този период на българската история, за сродяване на управляващите династии във Византия и България. Същевременно не трябва да се забравя и бракът между 25-годишния аристократ Лъв Исавър и Мария Дуло, който бил сключен в началните месеци на 705 г., защото от 716-717 г. двамата станали императори на Византия под имената Лъв ІІІ Исавър (717-741) и Мария Българска*, и родоначалници на т.нар. Сирийска династия (717-802). Вероятно тези факти добре се знаели през средновековието, защото българската и византийската аристокрации се оплели в мрежа от близки родствени връзки оттогава насетне, като не можем да забравяме и по-ранните – Максимин І* (173-238) и наследниците му, както и рода на Аспар* (400-471) и други [Но и още Бактрийската принцеса Роксана* (327-305 г. пр. Хр.) – Императрица на Западна Азия, Бактрия, Персия, Асиро-Вавилон, Мала Азия, Балканите, Елада и Египет, която от 327 г. пр. Хр. е съпруга на Александър ІІІ Велики (336-323) и царица-майка на Александър ІV Македонски (323-305), след смъртта на съпруга си дошла в Елада и Македония с внушителна група бактрийските велможи, тоест българи. Част от тях останали на Балканите и след убийството през 305 г. пр. Хр. на Роксана, на навършващия пълнолетие Александър ІV (323-305) и на майката на Александър ІІІ – Олимпия. Те създали, вероятно още преди 305 г., на Балканите няколко семейства, като влезли във висшата аристокрация на Елада и на Древна Македония. Не трябва да се забравя, че още от 517 г. пр. Хр. на Балканите живеели “персийци”, между които и много бактрийци – т.е. българи, които били пропъдени от римляните чак към средата на І в. пр. Хр., когато Рим започнал педантично да завладява полуострова].

През 711 г., при поредния пик на междуособиците във Византия, Юстиниан ІІ напуснал политическата сцена. Тогава Тервел, ненадейно за Константинополските политикани-размирници, се оказал единственият легитимен Византийски владетел (Константинополски патриарси и основни политически водачи при слабата императорска власт във Византия, са Кир /706-712/, Иоан VІ /712-715/ и Герман І /715-730/). Наложило му се да управлява едновременно двете империи – България и Византия, които били с две твърде различни управленско-юридически системи, макар че в религиозно и житейско-правно отношение да не се различавали съществено. Затова най-късно през 715 г., но може би и още от 711 или 712 г., Тервел извикал Сулаби* или Крумеса І* (699-727) и го въздигнал за свой съвладетел в България, като вероятно му отстъпил Източно-Българската корона – притежавана от дядо му Бат Боян* (665-690), а вероятно и от баща му Бат Тимер-Джураш (690-698; според името-епитет Джураш този български кан управлявал земите на Дагестан и Вайнахстан, т.е. Източен Кавказ).

При този акт на въздигането му за съвладетел на България – тай-късно през 715 г., автоматично всички земи, които притежавал лично Сулаби-Крумеса и фиктивно били васални на Хазария – стигащи до Грузия и Осетия, ставали част от България.

Сулаби: “Дунавски владетел” (ок. 699-727), пък бил наследен на трона от сина си Севар* (727-759), който на свой ред е наследен от сина си Сарачин* (745-787; Тат-Утяк Сарачин, Царичин), бащата на Крум* или Кара-цар: “Запад-цар” (787-814);

През 716 г. Тервел сключил сам със себе си Българо-Византийски договор; той бил подписан от българска срана от Крумесис І* (699-727), а от византийска – от Тервел, или от някои други висши византийски аристократи и, според надписа при Мадарския конник*, вероятно от “императора” Лъв ІІІ Исавър (716-740), но в присъствието на Тервел, който всъщност назначил Лъв ІІІ за император на Византия (надписът от Мадара* документира, че Лъв ІІІ бил император още през 716 година). През войната с Арабския халифат от 717 и 718 година Тервел, само в последното решително сражение, избил 22 хиляди или 33 хиляди от армията на арабите край Константинопол и ги изхвърлил завинаги от Балканите. Тогава за последен път се споменава конкретно името на Тервел, който вероятно през 720 година починал. Властта преминала безконфликтно в ръцете на Крумесий І*, който най-късно от 715 г. бил съвладетел на Тервел, а след смъртта му наследил и Западно-Българската корона.

Името-епитет на Крумесий І или Крумеса І, под което е известен във волжко-българската история от Х-ХІІІ век, е Сулаби*. Само по себе си то ознава нещо, което въобще не е свързано с Източна България (Ак-Булгар*), смятана за първообраз на Волжка България, и даже е противоположно на волжко-българските представи и положение. Сулаби* буквално е “Върховенстващият на Дунав”, от в.-бълг. Сула*: “Дунав”, и от наставката –ба*: “върховенства, който върховенства” (срв. Дулоба*: “Върховенстващият Дуло”). Тоест Сулаби: “Върховенстващият на Дунав”, е владетелят на Кара-Булгар*: “Западна България”, наричана и Улаг Булгар*: “Велика България”, от в.-бълг. Улаг = др.-бълг. Олгу*: “Велик”; вж Текучитем*, Възнесенка*, Аспарух*, Стара Велика България*, Алавив*;

 

ТЕРЕК – река, първоначално Олонта*, свързана с етнонима Оногондури*. Името Терек е предно-членуван корен -рек, -река: “река”, като значението е “реката”, т.е. “основната река”, “главната река”, “значимата река”, “важната река”, “висшата река”. При Терек-Олонта* първоначално са се заселили Древните българи* към ІІ-І в. пр. Хр., след като са започнали да се изтеглят от Ср. Азия. Точно около възвишенията Ергени*, между Волга* и Северен Кавказ са се настанили Оногондурите* (вж Каспийско море*), които се изтеглят от там под предводителството на Аспарух* (668-699) едва през февруари 668 г. - “верени алем”, т.е. година “верени”, месец “алем” на високосната 668 г. (алем*: “среден” е допълнителен месец на високосната година, който съвпада с Малък сечко*, като календарната година на българите започва от 1 март). В Хазарския каганат обаче остават да живеят както българите на Бат-Баян*, така и други българи, разположени в С Кавказ и неговото каспийско крайбрежие. Вер. те, във връзка с настъпилите промени - изтеглянето на Оногондурите*, и с традицията, свързана с тази река, променят името й от Олонта* на Терек; вж Терк*; срв. Тертер /2/*;

 

ТРИВЕЛИЙ – *Трибелий (от *Τριβέλης), както Паисий Хилендарски нарича в своята “История славноболгарскаа” (1762) българския владетел Тервел*, Тервелъ (699-720 или 678-719/720), който е и първият български християнски светец (БНТ, “Памет българска”, 2008 г., януари 2009 г.); Според сързаните с името Испор* (Аспар*, Аспарух*) думи - Исполин и пр., нарицателното ТРИВЕЛИЙ следва да се отнася директно към Аспарух*;

Според Именник на българските канове* Тервел управлявал 21 години или 41 години (по цифрите в глаголицата), първоначално като съвладетел на Аспарух* (668-699). Годината на възкачването на Тервел – др.-бълг. Теку-читем*, засега не е уточнена със сигурност. Тя може да е куче-година = др.-бълг. Етх*, съвпадаща с 674, 686 и 698 г. сл. Хр., или кон-година, жребец-година – др.-бълг. Имен-шегор (682 и 694 г.), която пък е възможно да се обърква с вол-година – др.-бълг. Шегор (677, 679 и 701 г.; в.-бълг. Шегор: “крава”, ДТ*), както и с неуточнената като др.-българско понятие тигър-година (678, 690 и 702 г.). Всъщност, обаче, годината на възшествие отбелязва датата, когато владетелят става върховен кан на България, а това съвпада с времето на смъртта на предишния властелин, в случая на Аспарух*, което фиксира най-вероятно куче-годината Етх – от 1 март 698 до 28 февруари 699 г. сл. Хр., вж. Възнесенка*;

Името-епитет Тривелий може да се изведе от др.-бълг. и ст.-бълг. Три: “три, трижди”, и от Велии: “голям, огромен, велик” (като трябва да се свърже и с др.-българската традиция, видима в името Трифон* - също епитет, базиран върху Три*); значението е “трижди велик”, както и “трижди благословен”, “три години благославян, благословен от трима годишни богове” (доколкото всяка Коледа* на Рождество се ражда новия Млада Бога*, управляващ Земния свят до следващия Игнажден* и Коледа). Това съвпада с едно българско сведение в апокрифен летопис от Х-ХІ в., където се казва:

И тогава след него се намери друг цар в българската земя, детище, носено в кошница три години, на което се даде име Испор-цар, който прие (възглави) Българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава Дръстър-град (Дръстър*, дн. Силистра*); създаде и велик презид от Дунава до морето (вала от Черна-Вода* до Томи, дн. Констанца); той създаде и Плюска-град (Плиска*). И този цар погуби голямо множество измаилтяни (хазари*). И този цар насели (с хора-стопани или с воини) цялата земя Карвунска (от Днестър до Балкана) и бяха (дойдоха, нападнаха България) прочее преди това етиопи (? арабското нашествие в 652-653 г.). И роди Испор едно отроче и го нарече Изот* (може би от Аз*, в смисъл “мой, моя наследник”, но срв. че Азот се нарича към Х-ХІІ в. и град Азов*). Цар Испор царува в Българската земя 172 години (рѓо и вŤ; = 170 и 2) и след това го погубиха измаилтяните (хазарите) на Дунава (в Дунавските земи – започващи на запад от Днепър и Крим с устието на Дон).

И след погубването на Испор-царя нарекоха куманите* българи (т.е. “почитащи бога, боговерни”, отнасящо се за присъединяването на Половците* след разгрома на Хазария в 698-699 г., но през ІХ-Х в. са натрупани сведения и за сродяването на кан Айдар* /814-855/ с угрите* и за етническите процеси в района на Волжка България*), а по-рано [куманите] (половците*) бяха при Испора-царя езичници и безбожници и в голямо нечестие (грях), [живееха], и бяха всякога врагове на гръцкото (християнското) царство през много години.” (по БЪЛ*);

Изследователите почти единодушно приемат, че текста описва Аспарух*, наричан и Исперих*, което обаче означава, че именно той е дадения Тривелий и той е първият български християнски светец, а  не наследника му Тервел*, споменат изглежда като Изот. Казаното за Детището*, че било “носено три години в кошница”, може да фиксира периода от 665 до 668 г., когато върховен владетел бил Бат-Боян* (665-668, †690), преди властта му да бъде отхвърлена от Аспарух* и Самбат* (618-676).

Името Изот (ст.-бълг. Изити: “излязя; бликна, изтека; появя се, покажа се, изляза наяве; появя се, родя се, израсна; напусна определено място; разпространя се, разпръсна се; отида някъде, отправя се нанякъде”), освен че съвпада с това на град Азот (по-късно и до днес Азов*), който дал наименованието на Азовско море, води и до уж странното руско-славянско име Изь-слав или Изя-слав (?-1001, ПВ*); Изясляв съвпада с Изот, което пък представя Изяслав – от Изъ + слава, като име от българската езикова база. Според един откъс в др.-руската хроника “Повест врем. лет” (ХІІ-ХVІ в.), отнасящ се за развратния живот на Владимир І Святой* (978-1014) и смятан за късна добавка – съставена по аналогия с библейската история за Соломон (според Шахматов), Изяслав се представя като син на скандинавката Рогнеда (?-1000) – дъщеря на Рогволод, който “дошъл из-зад морето и държал властта в Полоцк”. Текстът е следния:

Бил Владимир победен от похотта, и имал той (много) жени: Рогнеда, която поселил на Лыбед (потока Лебед, край Киев*), където сега се намира селцето Предславино (Предслава* е дъщеря на Българската принцеса Анна Петрина, съпруга на Владимир І Святой от 988 (990) г. – Анна /3/*), от нея имал той четирима синове: Изяслав, Мстислав, Ярослав, Всеволод и две дъщери; от Гъркинята имал той Святополк, от Чехинята (през Х-ХІІ в. Чехия се нарича Бохемия) – Вишеслав, а още от една жена – Святослав и Мстислав, а от Болгариня* (Българката) – Борис* и Глеб*, а наложници имал той 300 във Вишгород, 300 в Белгород и 200 в Брестов, в селце, което назовават сега Берестово. И бил той ненаситен в блудството, водейки при себе си омъжени жени и прелъстявайки девици…” (ПВ*, 980 г.).

Според друг откъс: “Имал Владимир 12 синове: Вишеслав, Изяслав, Ярослав, Святополк, Всеволод, Святослав, Мстислав, Борис, Глеб, Станислав, Позвизд, Судислав. И поставил Вишеслав в Новгород, Изяслав в Полоцк, а Святополк в Туров, а Ярослав в Ростов. Когато пък умрял старшият Вишеслав в Новгород, поставил в него Ярослав, а Борис в Ростов*, а Глеб* в Муром (Кан*), Святослав в Древлянската земя, Всеволод във Владимир, Мстислав (1015-1036) в Тмутаркан*.” (ПВ*, 988 г.); Болгариня* - майката на Борис* и Глеб*, е дъщеря на Волжко-Българския кан, за която Владимир І се оженил след като бил пленен при едно свое нападение срещу Волжките българи* и трябвало да сключи мирен и съюзен договор с Волжка България*.

Името Изяслав видимо е от българския терминологичен фонд, който е наложен и на украино-руските славяни още от VІ век. При това няма преки данни, които да подкрепят твърдението в руската хроника, че Рогнеда* е скандинавка. И това е доста обезпокоително, защото фактите в “Повест временных лет” явно са подправени – вероятно през ХVІ в. по нареждане на искащия да се жени за Английска принцеса от варяжки произход Иван ІV Грозни (1533-1584, род. 1530). Видимо тогава Киевски княз Игор (Угър-Лъчин*) – роден през 870 г. и убит в 944 г., който по произход е ортодоксален българин от рода Дуло*, “става” варяг и син на Рюрик (Ерек), а Киевският войвода Олег* (882-922) - действителният син на скандинавеца Ерек (Рюрик), пък става само съратник на Ерек, но не и негов родственик. От превърнатият във варяг Игор цялата Киевска руска династия (921-1177) и породената от нея Московска династия (1325-1609) стават по произход варяги* (скандинавци). Тази фалшификация обаче не може да промени истината – създаваща фактите и движеща събитията, а с това и конкретиката, че Киевската династия, започвайки от Игор (870-944, от 921 г. пълновластен Киевски княз под опеката на Царство България), е от български произход, което се вижда и в имената на князете и децата им, и в названията на градове и местности (друг въпрос е, че езика и имената с течение на времето и развитието на руския социум се русифицират).

Самият Владимир І Святой* (бащата на Изяслав) е син на Борис* (Святослав І*) и на Малуша* (дъщеря на българския принц Мал*, син на Алмъш* - Кан на град Болгар /895-925/ и създател на Волжка България* от към 922 г.). Борис или Святослав І* (942-972) е син на Киевският княз Игор (Угър-Лъчин*) и на Киевската княгиня Олга* (941-969) - дъщеря на Българския цар Владимир І* (889-893). Самият Игор е син на Лъчин* (855-883) – брат на Източно-Българския кан Джилки (855-882), като Лъчин и Джилки са синове на Източно-Българския кан Айдар* (814-855), който е полу-брат на Омуртаг* - Велик кан на България (814-831), чийто баща е Великия кан на България Крум* (787-814);

Интерес представлява периода от 172 години, чийто край е фиксиран със смъртта на Аспарух, тоест в 698-699 година. На друго място в анонимен апокрив е казано, че при идването на Аспарух на страната на Дунав, земята Карвунска е вече 130 години опразнена от гърците (БНТ, “Памет българска”, януари 2009, проф. Бож. Димитров). Аспарух идва “на страната на Дунав” през 668 г., което 130 г. назад фиксира 538 година. А 172 години преди 698 г. е 526 година. И двете години са свързани с Българския кан Булгар* или Борис Български (525-541), от когото води началото си династията на Борис І* (852-914) и Симеон І* (893-927) според твърденията на самите византийци (ИБИ*).

Едната година – 538 г., е тази, в която Булгар нахлул на юг от долни Дунав, стигнал дълбоко в областта Тракия, намираща се между Балкана и Родопите, а Византия била принудена да сключи с него мирен договор, според който той получавал Дръстър* и земите на цялата област Долна Мизия (от Дунав до Балкана и от р. Вит до Черно море*, АБИ*, ИБИ*).

Втората година – 526 г., е първата година на управлението на Булгар или Борис Български (вж. Булгар /4/*), който наследил Реан* или Хрун ІІІ* (488-525). Вероятно Булгар е свързан с факта, че по време на управлението си е сключил значим за по-сетнешните Българо-Византийски отношения мирен договор между България и Византия. Защото предшественикът му Хрун ІІІ, който издигнал положението на България до пълна хегемония над Византия, всъщност воювал с византийците от 491 г. до края на царуването си. А Хрун ІІІ (488-525) според данните властвал общо към 37 години, от които 34 водил наказателна военно-настъпателна политика спрямо Византия, и бил толкова значим владетел, че дори през късното средновековие е изключително популярен сред българите (по свидетелство на Полския аристократ Мачей Стрийковски, посетил България през 1574-1575 г. като участник в Посолство до Османския султан Мурад ІІІ, което е обнародвано в Кьонигсберг през 1582 г. под заглавие “Хроника полска, литовска и жмудска и на цяла Русия”, ГА*).

Следва да се има предвид, че Аспарух* (Испор-цар) активно и целенасочено се интересувал от по-ранните Българо-Византийски договори, защото именно на тяхна база сключил мир с Византия в началото на септември 680 г.; само за сравнение, Крум* (796-814) и Омуртаг* (814-831) също държали да сключат през 811-813 г. и през 814-815 г. мирни договори с Византия на базата на много по-стария Българо-Византийския договор от 716 година (вж. Тервел*, Възнесенка*);

Прави впечатление, че спрямо 19-годишния календарен цикъл на Древно-българския календар* цифрата 172 е доста точно позиционирана – 9 по 19 години = 171 години, а 172-та година е първата от следващия 19-годишен период (526 г. е 10-та високосна година от 19-годишния цикъл, в която се прибавя 13-ти високосен месец Алем* и става 374-375 дни, като продължава приблизително от 1 март 526 г. до малко след началото на март 527 г.; невисокосните календарни години пък са от 360 дни – 12 месеца по 30 дни, а след всяка високосна година следват две не-високосни). Излиза че годината на смъртта на Аспарух била първата от десетия 19-годишен цикъл след първата година от възкачването на Борис Български (525-541) – първият български владетел, който чрез официален Българо-Византийски договор започнал да владее опустелите земи на юг от Дунар, между долни Дунав и Балкана;

ТРИЖТрижди, “троен, тройно”; фонет. Триш, Трижди; авест.- θriš, *triš: “триж”, ст.-бълг. Тришь, Тришьди (МС*), като авестийската форма напълно се припокрива с българската фонетична форма “триш”, а при това преминаването от “ш” (-š-) в “ж” се наблюдава при трансформирането на българските думи от една форма в друга;

ТРИМИРЕНЕ – тридневни пости, обикновено през първите три дни на Великите пости (РЧ*); от Три* + Миря*: “примирявам, смирявам”, от Мир*. Не може да се приеме, че термина не е български и че е навлязал в българския език и традицията чак с християнството (ІV-ІХ в.) и от гръцки, защото гръцкото τριήμερος: “тримирене” изисква наставка *-мерене, от Меря*, “примервам, измервам”, което качествено би променило значението на термина и на ритуала; вж. Едноница*;

ТРИТА – авест. Trita- (ср.-перс.- Фрита), букв. “третият”; в древната Иранска митология* - Третият човек в Света, който приготвил напитката Хаома* = Мада*; Трита е първият митологичен церител, който получил от Ахурамазда* 10 000 лекарствени растения, бялата Хаома (Мада) и Дървото на безсмъртието. За него Бог Хаома (Мада*) казва, че е “най-силният от рода Сама*” и го дарил с двама синове: Ухваршай, който станал съдия и установяващ законите, и Керсаспа* - сразител на дракони (Керсаспа, изглежда производно от Цар*, което е в синхрон с функциите му в обществото – да бъде военен предводител, в контраст със задачата на брат си – се припокрива с Трейтаона*, чието име може пък да се приравни към значението “Тритов, син на Трита”; в т.с. епитета Трейтаона може да се отнася както за брат му Ухваршай, така и за всички преки наследници или последователи на Трита).

Възможно е баща на Т. да е бил първоначално Атвйа, който втори направил Хаома* (Мада*). Реконструкцията Trita-Atwya (Третият Воден) напълно се потвърждава от ведийския Trita Aptya (Трита Аптиа), който е единен персонаж. Наличието на Трита Артиа във ведите пък показва, че персонажът Трита съществува от времето на единната Ирано-Индийска култура и преди разделянето на Древно-Иранската от Древно-Индийската, което станало най-късно към ХV в. пр. Хр. Явно Т., в съответствие с митологемата за трите братя, е “третият”, най-млад брат, който бил предаден от братята си и хвърлен във водата (срв. древната бълг. приказка “Тримата братя и златната ябълка” и прочее митологични разкази, свързани с персонажа “трети”, с безсмъртието и т.н. /БНТ*/). Трита (Трита-Водният) бил известно време в Подземното (“третото”) царство, където намерил Живата вода, т.е. напитка (или друго средство) на безсмъртието (Хаома = Мада, или Дървото на безсмъртието; срв. Билаг /3/* = Гилгамеш*), което му дало възможност да се върне на земята (същия сюжет се възстановява за др.-индийския Трита). Не е изключено Т., или аналогичен на него персонаж, да е стоял в центъра на ритуал, свързан с водата (но в българската традиция Трита – Трифон* е свързан конкретно с виното, а от там и с омайните и животворни качества на Мада*-та, почитани в светилището Мадара*). Името Трита носят също синът на Саюждра (“Ящ” ХІІІ, 113) и дъщерята на Заратустра* - Трити. Към образа на Т. се приближава и богатирът Исрит - предтеча на Рустам (т.е. първичния образ на Рустам, който се появява в митологията във връзка с появата на родствени връзки между древноперсийци и тюрки, и възможно най-рано едва между 100 г. пр. Хр. и 224 г. от н.е. – началото на Сасанидската държава /224-651/, където се утвърдил пехлевийския диалект);




Гласувай:
2
0



1. dobrodan - За думата "терек" най-напред:
28.03 11:13
дърво, сух ствол, турцизмът "дирек". Свещено дърво - Бай Терек.
Аспарух превозва ордата си :), като на латински тая думичка означава ред и дисциплина (откъде ли пък е дошла там :) със 700 кораба, построени от Урус-Дебер на брега на Азовско море. Мога да дам цитат по въпроса. Който мисли, че милион и двеста хиляди души (интересно е колко от тях конна армия) ще мине на самоход през делтата на Дунав по което и да било време на годината, да отиде да я разгледа (когато стане възможно), естествено.
Улаг-Булгар е Валахия или, както си го знаем, Влашко. Не е "улуг".
Относно имената на "руските" князе... да не си отварям устата :). За българския бог Едфу - мисля, че добре съвпада името с това на кучето - Етх. Което показва колко е "разбирал" нещата този, който го е записал.
Тмуторокань е Тамья-Тархан. Можем да го етимологизираме като "там е подарък" :). Тарханните области не дължат данъци към държавата, имат други функции.
"Твир" обикновено се тълкува като "четири". Не мога да кажа дали е вярно и годината е започвала в различни месеци на различните места, така че въпросът продължава да е отворен.
Поздравления за къртовския труд :).
цитирай
2. barin - Здравей, dichodichev1. Добре е ...
28.03 21:21
Здравей, dichodichev1. Добре е написано за Тервел. Събрал си много информация за кан Тервел- велик български княз. Аз имам писано за него на няколко пъти. Годината на смъртта му мисля, че е 720 или 721, зависи как се отчита индиктиона при приравняване на годин ите. Мадарския конник според мен най-вероятно да е изсечен в скалите през 719 г., т.е. следващата година след окончателната победа над Арабския халифат. Кан Тервел много добре е следял събитията в Източната Римска империя и е оценил арабката опасност.
Поздрави!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 25200
Постинги: 256
Коментари: 310
Гласове: 92
Архив
Календар
«  Юни, 2020  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930