Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.03.2020 00:12 - ХАЗАР, ХАЗАРИ, ХАЗАРИЯ (673-969)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 2235 Коментари: 4 Гласове:
2

Последна промяна: 02.04.2020 02:08

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ХАЗАР (1) – древен цар на полиетносно обединение, чиито членове се наричат по неговото име Хазари*, живял около началоно на І век пр. Хр. (ок. 110-90 г. пр. Хр.) в района между България (Бактрия* в Ср. Азия), Индия (с Хиндукуш и Кабул) и Китайските тюрки; по времето на Хазар подвластните му др.-ирански номадски родове още не са тюркизирани, въпреки че в обединението му, според сведенията, се включват и тюркски номадски родове; вж. Тикан /3/*;

ХАЗАР (2) – етнонимно име-нарицателно, с което се назовават някои от вождовете и велможите на хазарите* във времето от І в. пр. Хр. до VІІ в. от т.е., когато е създадена Хазария* в югоизточния край на Европа*, както и в периода след това до Х век;

ХАЗАР (3) – 1. един от народа (племето) Хазари*; 2. жител на държавата Хазария*, известна още като Хазарски каганат или Хазарски хаканат*, в която главна роля са играли династите на Хазарите;

ХАЗАР (4) – всеки някой, живеещ в държавата Хазария*, който може и да не е по народност (етнос) хазар*;

ХАЗАРИ – евр. Казарим, идиш Казарн; срв. перс. хазар [ﺤﺎﻈﺮ], мн. хазэрин [ﺤﺎﻈﺮﻳﻥ] и хозар, хъзар [ﺤﻈﺎﺮ]: “1., присъстващ, който е налице; а.), вездесъщ; б.), който вре носа си навсякъде; 2., готов; съглбсен; 3., даден, същински, истински, както и какъвто трябва” (ПС*, І, стр. 487); вероятно “те…са от скито-угърски произход и са тюркизирани на по-късен етап от историята си” (БИХ*), но може би по-скоро са група от тюркизирани др.-ирански етноси. За разликата между Х. и Българи вж. Аспандеат*; Според Хазарския хакан или хакан Йосиф ІІ (944-966)...




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. dichodichev1 - История на Българите
31.03.2020 00:23
ХАЗАРИ – евр. Казарим, идиш Казарн; срв. перс. хазар [ﺤﺎﻈﺮ], мн. хазэрин [ﺤﺎﻈﺮﻳﻥ] и хозар, хъзар [ﺤﻈﺎﺮ]: “1., присъстващ, който е налице; а.), вездесъщ; б.), който вре носа си навсякъде; 2., готов; съглáсен; 3., даден, същински, истински, както и какъвто трябва” (ПС*, І, стр. 487); вероятно “те…са от скито-угърски произход и са тюркизирани на по-късен етап от историята си” (БИХ*), но може би по-скоро са група от тюркизирани др.-ирански етноси. За разликата между Х. и Българи вж. Аспандеат*;

Според Хазарския хакан или хакан Йосиф ІІ (944-966<), който причислява съставните на Хазария* народи към синовете на Тогарма, обитателите на страната, които общо отговарят на нарицателното “хазари”, са следните: “Угри*, Дурсу, Авари*, Хуни*, Тарниахи, Хазари, Сабири (Печенеги*), както и Българи – очевидно обитаващите Хазарския хаканат Черни българи*” (ПД* - НП*, ІІ, с. 35).


Всъщност тук става въпрос за всички българи в Хазария*, които обхващат както Батбаяновите българи във и около Крим, така и тези в долините на С. Кавказ (нпр. по р. Кубан* и в дн. Балкария), в Източен Кавказ (Джураш: “Дагестан и Вайнахстан”), в Западен Кавказ (Бурджан*) и по Каспийското крайбрежие до Дербент* и река Кура*, а възможно и Волжките българи*, относително васални на Хаканата поне от към ? 910 до месец май 922 г. (вж. Микаил Бащу*); напълно е възможно, когато византийските автори наричат с различни имена явно български военни отряди, те да имат предвид точно различните български формации, както извън Хазария, така и в състава на Хазария*.


Същевременно се вижда, че съставните и влизащи в общото понятие “хазари” етноси, са от доста разнообразен вид – освен българите, влизат както тюркизирани др.-ирански племена (Авари*; вж. Саклани*), така и тюрки (Хуни*, Угри). Точно такъв етносъстав на Хазария е отбелязан както във византийските, така и в арабските източници;


Следва да се има предвид и факта, че след приемането на йудаизма (еврейството) от част от хазарите, те се разделили на Бели хазари и Черни хазари. „Белите хазари“ били изповащите йудаизма, а „Черни хазари“ били онези от хазари, които се придържали към своята традиционна антична религия или пък изповядвали наложения им от арабите през 737-738 г. ислям; вж. Тикан /3/*; вж. Авари*, Алани*, Хуни*, Хони*, Саклани*, Стара Велика България*, Волжка България*, Хазария*, Микаил Бащу*, Харков*, Цуло*, Половци*, и пр.;


ХАЗАРИЯ – pax Khazarica (673-968/969), Хазарски хаканат*, Хаканат* или Каганат* (за разлика от Аварски хаканат* или Аварски каганат, N-хаканат), когато става въпрос за Хазария в периода й на възход и най-активни взаимоотношения с поне три Българии според византийските извори (ИБИ*):

Аспарухова, Котрагова и Батбоянова, във времето от 673 г. насетне до 969 г. (вж Батбаян*, Каганат*).
Хазарските земи при настаняването на хазарите в ЮИ Европа през 673 г. и установяването на страната Хазария (pax Khazarica) се определят в пасищните равнини на изток от Азовско море и на север от планината Кавказ, където обаче обработваемите земи оставали във владение на Кримските българи на Бат Боян* (665-690), на Българския кан Кумък* (>673<) – внука на Бат Оркан* (602-641/645), и на другите Кубански и Кавказки българи (ДТ*);


Границите на Хазария след средата на ІХ век, в периода 858-860 г., по времето на управляващия я Хазарски бек и военачалник (воевода*) от български произход Илияс (842-870) и напълно зависимия от него Хазарски хакан Исхак (858-895), са определяни в конкретните параметри между делтата на Волга*, Азовско море* и билото на Голям Кавказ*. Тоест, държавните граници на Хазарския хаканат не са претърпели съществени промени в периода от 673 до 859 година. Вероятно на изток Хазария не достигала до река Урал* (в.-бълг. Джаик, Яик), вливащата се в Каспийско море*, където се разпореждали Кук-огузи*, Башкорти* и други етнически групи; защото през 922 г. именно покрай северното Каспийско крайбрежие преминал с огромния си керван ибн-Фадлан (ІХ-Х в.), пътувайки от Багдат през Хорезъм и устието на Сърдаря* към град Болгар* и обратно, като преследвал конкретната цел да заобиколи отдалеч земите на вражеската Хазария (ФА*).


Тогавашните граници на Хазария са описани в житието на Св. Кирил Фирософ (826-869), написано от Св. Климент Охридски* през ІХ век. Там, във връзка с Хазарската мисия* (858-860) на Българките първоучители Кирил и Методий*, се казва, че след като Константин-Кирил Философ напуснал византийския град Херсон и бил нападнат от някакви маджари – живеещи около река Донец*, той се отправил на път с кораб, изглежда по Донец* и Дон* към Хазария, вероятно към столицата Итил*, намираща се недалеч от по-сетнешния Царицин* (дн. Волгоград), но в района на срещуположния източен бряг на Волга*. Конкретният текст е: “Като се качи на кораб, Философът [с цялата му дружина] се упъти за Хазарската страна, [която се ширеше в земите] между Меотидското (Азовското) езеро и Каспийските врати (порти) на Кавказките планини” (СБЛ*). Знае се, че Каспийските порти на Кавказ е крепостта Дебрент* или друга крепост по тясното крайбрежие между Кавказ и Каспийско море, като например българския град-крепост Самандар* (ДТ*). На север от Итил* хазарите владеели южната част на областта Буртас, наричана “Хазарски Буртас” със столица Мухтасар (ДТ*, стр. 99).


Хазария е завладяна от Волжка България* окончателно през 969 г. (ДТ*) и с това е сложен край на нейното съществуване. Името Хазария днес може да се види в наименованието на Азърбайджан ~ Азербайджан, от етноназванието Хазар ~ Азар ~ Азер ~ Азър, и наставката -байджан: “княжество, държава, страна”;


Хазария се създава като държавен субект в района на Източна Европа през 673 г. и просъществува до 966 г., когато Хаканът Йосиф ІІ (944-966<) бяга в Бухара, и формално до 969 година, когато земите й са включени изцяло във Волжка България* (ДТ*).

През тези години Х. битува като важен фактор в Изт.-Черноморските степи и териториите на формирането си – Източната част на Северен Кавказ и на Голям Кавказ, и част от Западното Каспийското крайбрежие. Създаването й като съюз от вече тюркизирани др.-ирански племена, под водителството на вожда Хазар (ДТ*), трябва да се търси преди 673 г. – може би не по-рано от периода 530-560 г., когато към 566 г. Хазарите или “Хазарските тюрки” подгонили Аварите* на запад и последните намерили подслон в Европа* (където в Панония създали Авария* към 566-568 г.). При това си придвижване към Панония племето на Аварите воювало с Българите, които трябвало да ги пропъдят от района на Днепър и от земите край Дунав.

Всъщност след една битка между Аварите и Българската войска, за която се споменава и вероятно е станала на запад от река Урал и на изток от Волга, Българският кан Боян Челбир (ок. 565-587, род. 507 г.) и Аварския владетел Тубджак (Боян /7/*, пр. 565-582 г.) сключили мирен и съюзен договор, според който Аварите се настанили в притежаваните от България земи в областта Панония*.


Приема се в научните среди не много точното обобщение, че Хазарския хаканат прекратява съществуването си около средата на ХІ век в земите на Северен Кавказ и край Каспийско море, след като още през Х век (966-969 г.) е изтласкан от Черноморието и долното течение на Волга. Всъщност териториите на Хазария са напълно присъединени към Волжка България* още през 969 г. (ДТ*; вж. също Борис /5/*).


Владетелите на Хазария, според историята на Волжка България* и според формата на имената им във Волжкобългарския диалект* (ДТ*), включително и доминиращите над хаканите от средата на ІХ в. бекове-военоначалници, които стават действителните владетели-управници на държавата (БИХ*), са:


Хазар (?) – полумитичен обединител на група от номадски племена, които са по културната си принадлежност североизточно-др.-ирански, тюркизирани др.-ирански и тюркски групи-родове; по името му Хазар се нарекло и създаденото от него конгломератно племенно обединение, което започнало да носи нарицателното “Хазар”, а отделните му членове – епитета Хазар/Хазари* (ДТ* - ХІІ-ХІІІ в.);
&#8595;
...
&#8595;
Урус І (?), брат на Хазарския хакан Калга (?-673); от името-епитет може да се заключи, че майката на Урус е княгиня от племето на сакланите-Уруси (може да се предположи, че Урус и Калга са полу-братя, деца от един баща, но от различни майки); Урусите, които са др.-ираноезични саклани*, са културно и езиково родствени с Древните българи*, и идват в Европа от района на древна България (Бактрия*), обхващащ Североизточната част на Западна Азия. При установяването си в Европа – на запад от Волга, което станало към 370 г. сл. Хр., и възцаряването си на престола на Западна България (Кара-Булгар*) Българският кан Булимир* (ок. 340-378) заварил сакланите-Уруси някъде в района между Днепър* и Дон*, вероятно на изток от Днепър* (Бористенес* или Борис-река), в източната периферия на областта на бъдещия Аскал* (по-късно Бащу* и Самбатис*, а днес Киев*), защото наскоро преди това (месеци ?) те били разбити от Вест-готите (вж. Готи*) и изтласкани на изток от земите по Днепър, които до тогава населявали. Изглежда в същото време друга част от Урусите все още живеели в земите на изток от реките Волга и Урал, където станали част от етническия конгломерат Хазари*;
&#8595; брат на Урус І (Калга може да е и узурпатор);
Калга (?-673), Хазарски хакан, убит в 673 г. при р. Калка* от Българския кан Кумък* (?>673< ?; или Хумък) – внук на Бат Оркан* (602-503, † ок. 641-645), което станало в битката между нахлулите на запад от Волга хазари* и войските на Бат Боян* (665-668, †690);
&#8595; син на Урус І
Кабан, Хазарски хакан (673-690);
&#8595; син на Калга
Айбат, Ай-бат*, Хазарски хакан (690-698/699); името-епитет е от Ай (Ава*): “пръв, първи, първопоставен, основоположник”, и от Бат* – втори по сан владетел в Българската държава, обикновено роден брат на върховния владетел или негов пряк наследник при неочаквана смърт на върховния владетел; Ай-бат е убит от племенника си Кук-Куян (699-745) към началото на 699 година. Тогава българските войски “обърнали Хаканската столица [Итил] нагоре с дъното”, а затворения от Ай-бат в зандана Кук-Куян бил освободен. Всичко това станало след битките от края на 698 г. (1 март 698 – 28 февруари 699 г.) и в началото на 699 г. (започваща от 1 март 699 г.), когато към момента на завършването на сраженията между българи и хазари е убит или починал от естествена смърт и Аспарух* (668-699), а в боевете загиват общо около 50 български висши военачалници-аристократи (явно хазарските загуби в тези сражения са много по-големи; вж. Възнесенка*); следва да се има предвид, че Ай-бат е син на Калга (?-673), който е враг на брат си – Хазарския хакан Кабан (673-690), с когото Бат Боян* (665-690, починал 2-3 месеца преди Кабан) е в близки и приятелски отношения. Видимо Аспарух* (668-699), независимо, че сам губи живота си, осъществява главната задача, която преследвал в тази започната от Хазарския хакан Ай-бат завоевателна война (Аспарух е наследен от Тервел* /ок. 699 – ок. 720/, който може би още преди това е издигнат за Аспарухов наследник – от към 676-677 г., когато починал Самбат*; срв., че годините на властване на Тервел са 41). Аспарух и Тервел постигат напълно стратегическата цел на българската политика на изток, а именно да се постави на Хазарския престол сина на Кабан (673-690) – Кук-Куян (699/700-745), който, както баща си, бил приятелски настроен спрямо българите и България; това следва да се разглежда в пряка връзка с доста нестабилните отношения между България и Визинтия в този период, и липсата на гаранции за провеждане на дългосрочна мирна политика на християните-византийци спрямо българите, които са митрианци-заратустристи в късната форма на религията от времето на тъй-наречения Елинизъм* (след края на ІV в. пр. Хр.) и на пост-елинизма (ІІ-VІІ в.), вж. Митра*, Заратустра*, Мада*, Мадара*, Древните българи*, Максимин І*, Реан*, Аспар*, Булгар /4/*, Заберкан*, Богомили*, Възнесенка* и пр.;
&#8595; син на Кабан (673-690), който по бащина линия е саклан*;
Кук-Куян, Хазарски хакан (699-745, род. към 674 г.?);
&#8595; син на Кук Куян
Шадчин или Саксин;
&#8595; син
Асен-кул*, женен от 765 г. за Na. Сарачинина;
&#8595; син
Урус ІІ, Хазарски хакан (824-840, род. 766);
&#8595; син
Чинвъз*, принц (832 – сл. 865);
&#8595; син
Арслан (от Арша), Бек на Хазария (870-921);
&#8595; син на Арслан и на маджарка-княгиня
Маджар, Бек на Хазария (921-943)
&#8595; син на Маджар и на тюркменска княгиня,
дъщеря на Курук – Хан на Узите;
Йосиф ІІ Уз-бек, Хазарски хакан (944-966<);
&#8595; поколение на Йосиф ІІ в Бухара …

&#8595; син на Ай-бат (690-700) и приемен син на Кук-Куян (700-745)
Барджил, Хазарски хакан (745-759/760, роден преди 700 г.);
&#8595; син
Булан, Хазарски хакан (759/760-805);
&#8595; синове
Бен-Амин, Хазарски хакан (805-812) + Карак;
&#8595; брат, син на Булан
Карак, Хазарски хакан (812/813-821/822); действал в съюз с импер. Лъв V Арменец (11 юли 813-820), по чието желание – богато подплатено със злато и други екстри – подвел Българския велик кан Крум* (787 – 13 април 814) да започне наказателна акция срещу Угрите, обитаващи в региона между Донец, среден и горен Дон, Десна и средна Волга; но Карак не изпратил обещаните хазарски войски да воюват срещу Угрите (Себери, Маджари, Мишари, Турци, др.-рус. Торки, др.-рус. Северяни) съвместно с българските сили, както било договорено. Безспорно е, че Крум бързо разбрал измамата и бил наясно, че в основата &#1117; стои Византийския император. Но предпочел сам да се разправи сурово с Угрите и да ги прогони на изток и североизток, за да не нападнат българските земи и градове в гръб, докато той с основните български сили е зает през лятото и есента на 814 г. с предстоящата, щателно и мащабно подготвяна обсада на Константинопол и неминуемото му завладяване (тук става въпрос единствено за враждебно настроените Угърски родове и племена, които сътрудничели на Византия срещу България, и то при условието, че Хазарите според действащия договор (от 699 г.) нямали право да нападат България и българите; защото пък друга, доста голяма част от Угрите, била в съюзни и даже в родствени отношения с българите – вж. Юлай-Бата*). Крум стигнал на североизток до средата на долната половина на р. Ока, където при бързото и внезапно настъпване на зимата към началото на декември 813 г. изградил укрепен лагер-селище за войската си и презимувал (селището получило името Кан* – т.е. синоним на "столица", понеже Българският върховен кан се намирал там; по-късно това селище на р. Ока, което станало важен търговски център и значим град, било наречено Муром* и носи това име до ден днешен).


През април 814 г., когато условията за пътуване на юг станали добри и Крум се готвел за връщане към Плиска*, Одрин*, Аркадиопол (дн. Люле Бургаз) и Константинопол, лагера-крепост била обсадена от Угрите, които също се били възползвали от подобрилите се природни и пътни условия. Те нямали сили и мощ да се сражават в открито сражение с бронираната българска войска, но явно изпълнявали задълженията си по богато платения им със злато договор, който били сключили през 813 г. с Византийския император, чрез подлото посредничеството на Хазарския хакан Карак. На 13 април Крум*, който строил конната си войска за първия целодневен преход и начало на пролетната офанзива срещу Угрите, преди да предприеме похода си към Киев* и делтата на Дунав (Никулицел*), заповядал да отворят портите на укрепения лагер и се устремил страховито с авангарда си срещу враговете. За жалост, обаче, убеден във всепобедоносната си мощ, той не бил закопчал подбрадника на шлема си и една случайна угърска стрела се забила във врата му. Както пише в едно сведение – кръвта потекла обилно от гърлото, устата, носа и ушите му, и Канът скоро издъхнал.

Във византийските извори е записано следното:
“… Преди да започне пролетта, както казват някои избягали от България пленници, на Велики четвъртък пред Великден (13 април 814 г.), Първият българин, прочутият Крум, който имал намерение да превземе Столицата, завършил живота си, заклан от невидима ръка, като през устата, ноздрите и ушите му бликали потоци от кръв” (ИБИ*, Scriptor incertus).


Всъщност и Византийският император Лъв сам се хвали в своите писма, че убил Крум със стрелата си:
“Прочее Лъв, възгордян, като че ли сам той, а не Бог е сразил неприятеля, изпратил послания до всички градове и страни, в които известявал: “Намирих (достигнах) българите… и благодарение на моята предвидливост, храброст и съобразителност ги прогоних [от земите на Византия] всички, като пронизах със стрела Първенеца им [Крум]. И по такъв начин умря Нашият враг.” (ИБИ*, Scriptor incertus).


Император Лъв V (29 юни 813 – 25 декември 820) не лъже. Защото той със свойто злато, тоест със златото на Византийската империя, купил фактически и Угрите, и конкретната угърска стрела, която със същото това “свое“ злато коварно насочил смъртоносно срещу Българския владетел.


Карак е свален е от власт във връзка с погрома, който над 100-хилядната обединена хазарско-тюркска армия претърпяла от войските на Българския велик кан (= император) Омуртаг* (814-831) при крепостта Харка* (днес Харков*, Източна Украина) и равнината от Харка до река Донец*, където били закотвени хазарските кораби. В тази битка от основното хазарско войсково ядро от “70 хиляди обковани в желязо”, тоест тежко бронирани с железни ризници, шлемове и щитове воини, в Хазарската столица Итил* “се върнали… в най-жалък вид едва 7 хиляди” (ДТ*, с. 31). Претекст за войната бил фактът, че кан Айдар* (814-855), управляващ източно от Киев* и полу-брат на Българския кан Омуртаг* (814-831), не бил плащал 5 години (тоест вече 6-та година) данък на Хазария* (673-969), а същевременно Хазарския хакан бил успял да разгроми башкирите-угри (маджари*) по поречието на река Саса-идел (дн. рус. Сосн&#225;, фонет. Сасна, десен приток на Дон) и околните територии, и да ги подчини, и по този начин освободил армията си за други действия, като допълнително наел и 70 000 киргизи (“кър-гузи”, т.е. “равнинни, полски гузи/узи”).


В битката с хазарите Канът на източната българска област Айдар* (814-855) участвал с 20-хилядна армия, състояща се от 10 хиляди анчийци*, 5 хиляди кара-българи (етнически западно-българи), 3 хиляди уруси (саклани* от района на Киев и на юг от него до полето на р. Рос*) и предвожданите от българския таркан* (= губернатор) Будим още 2 хиляди датчани-наемници и изток-уруси (тези „изток-уруси“ са сборно население от саклани-уруси* и от славяни* или по-точно склави* и други васални етнически групи, наричани с общото нарицателно на др.-рус. уличи, от др.-бълг. улчийци, улчии: „васали“, от в.-бълг. Улаг, др.-бълг. Олгу*: „Империя, Държава“; тези изток-уруси са военизирано население, преселени са от района на Киев и Киевско на североизток и са заселени в земите и селищата от Смоленск* и Чернигов* до Новгород*, Ростов* и Муром*; българинът велможа Будим – господар-предводител на изток-урусите, е бащата на познатия от др.-руските хроники Дир /ПВ*/, чието име изглежда е форма на др.-бълг. Дара* ~ Дере*, обаче е наричан във волжко-българските текстове и езикова практика от XII-XIII век с формата Джир или Чир: “върховен, висш”, синонимна с Дара, Дере).


Първоначално войските на Айдар отблъснали едно хазаро-тюркско нападение край Харка* (Харков), където на река Донец акостирали хазарските кораби и стоварили вражеската армия, но после 15 хиляден корпус от Айдаровата найска били разбити и подгонени от многобройните агресори.


Тогава в битката изненадващо за хазарите връхлетели пристигащите откъм Днепър и от Дон войски на Омуртаг и водените от него маджари*. Тези маджари – съюзни на женения за маджарска княгиня от 814 г. Айдар*, и по-точно дадените маджарски войски, към времето на началото на активното напрежение между Хазарския хакан Карак и областния кан Айдар, не били в земите си – между горен Донец* и Десна*, и източно от Волга (в Башкирия). Те били отишли, по добре платена поръчка на Карак, чак в Авария*, “в набег срещу Сулските (Панонските, Средно-Дунавските) българи, притесняващи тамошните авари” (ДТ*, стр. 31).

Следва да се знае, че Сула* е “Дунав”, Сулу* е “Среден Дунав” – Панония и пр., Сулски българи означава “Дунавски българи”, а пък държавата Авария* (568-796) е васална на България още от 623 г. (вж. Самбат*, Кубрат*, Аспарух*, Боян /5/*), като източната й половина напълно е включена в българските граници през 796 година от Крум* (787-814; тогава част от западните аварски територии са подчинени на Германия в 796 г. от Карл І Велики /768-814/, който е съюзник на Крум).


С изпращането на маджарските войски да подкрепят въстанието на аварите в Панония, Хазарският хакан Карак целял: І., да отклони вниманието на Омуртаг* на запад и да лиши от подкрепата му Източно-българския кан Айдар; ІІ., да лиши Айдар от подкрепата на съюзните му маджари. По това време се надигнали и славяните Тимочани* от поречието на река Тимиш* или Тимеш (вж. Тимиш-вар*; броженията на Тимочаните започнали още от 818 г. /КК*/).


При тези обстоятелства Карак първо изпратил свои хора при Айдар да искат данъка към Хазария, а пък Айдар явно съобщил за това на Омуртаг* (814-831), който от 820 г. бил в мирни договорни отношения с Византйския император Михаил ІІ Балба (820-829). Към същото време Тома-славянина (склава), който вдигнал въстание във Византия и обсадил Константинопол в края на 821 г., бил разгромен край византийската столица от Омуртаг*, а през 823 г. се “навършвало едно десетилетие от 30-годишния мирен договор” между Византия и България (КК*), като видимо се има предвид сключеното временно примирие в 813 година между Крум (787-814) и Лъв V Арменец (813-820), служещо за основа на всички следващи договори между двете страни (Лъв V може да е и от български род от Армения).


Под диктовката на конкретните обстоятелства Омуртаг изпратил посланици при Римо-германския император Людовик І Благочестивия (814-840) по повод на славянските брожения (по това време няма славяни* нито словени*, а само склави*) и причинения от тях граничен спор между България и Германия. Самият Омуртаг* лично отишъл с оперативната си стратегическа армия в района на Среден Дунав (Сулу*). Там усмирил аварите и славяните (склавите), разбил и подчинил дошлите им на помощ от Днепро-Донските земи маджари* (угри*, себери*). После заедно със същите разбити и покорени угри (маджари) се отправил по суша и с флотата си от Среден Дунав в другия край на държавата си – на изток срещу Хазария, където унищожил край Харка (Харков) при река Донец нахлулите хазаро-тюркски сили.


Унищожаването на хазарския флот в река Донец* от българските кораби дава отговор на огромните загуби на облечените в желязо хазаро-тюрки (само няколко години по-късно – през 927 г., Омуртаг с флотата си нападнал настъпващата в българските владения имперска Германия на Каролингите по реките Дунав*, Драва* и Сава*, тоест в областта на град Срем*, и я разгромил); Когато след погрома при Харка военачалника на хазарите Буртас (по-сетне Бек на Хазария) заявил, че войските му “не били разбити от хора, а от Мардукани* на врани коне, летящи над знамената”, то езичниците-хазари се вдигнали на бунт и поставили на трона Урус ІІ (който има български произход и това е главната причина, за да бъде издигнат на трона на Хазария).

Карак избягал в Самандар*, но тамошните българи, мъстейки му за неговите зверства (през 817 г. Карак избил много хора от града и района, и обесил на минарето на джамията молла Абдаллах – дядото на Микаил Бащу*), го разкъсали на парчета, заедно с приближените му и неговите синове-иудеи. Спасил се само Буртас, понеже бил езичник, и малолетния син на Карак – Манас, когото Буртас представил за свой син (ДТ*);
&#8595; син на Асен-кул* (765-805) и пра-внук на Кук-Куян (700-745);
Урус ІІ, Хазарски хакан (822-840); родовото владетелско име Урус говори за пряката връзка между Урус І (?) и Асен-кул* (765-805) – през Кабан, Кук-Куян и Шадчин (или Саксин), по линия на сакланите*, като следва да се има предвид, че съпругата на Асен-кул и майка на Урус ІІ (824-840) е Българска принцеса – дъщеря на Българския кан Сарачин* (759-787, наричан и Тат-Утяк, *Тат&#970;-Утэк&#970;), който е брат на Тат-Угек Бесерман* (759-787) – основателят в 745 г. на град Болгар* (Мардукан*), бъдещата столица на Волжка България*; Сарачин* и Бесерман* са синове на Българския кан Севар* (727-759), от рода Дуло* (Именник на българските канове*); прави впечатление, че Урус ІІ не предприел никакви действия спрямо българските земи, включително и управляваните от Айдар* (814-855), чак до смъртта на Омуртаг* (814-831), а първият му такъв акт е едва през 832 година; тоест Хазарският хакан Урус ІІ предприел за първи път агресивни действия срещу българските земи, т.е. срещу България, по българския календар между 1 март 832 г. и 29 февруари 833 г., а по византо-руския – след 1 септември 832 г. и до 31 август 833 г., като това според тогавашната практика в земите на север от Черно море станало най-вероятно през зимата на 832-833 г., след началото на месец ноември 832 г. (Конст. Багр.), когато вече се бил подготвил за инвазията (този факт пък говори, че Омуртаг* починал неочаквано – между 1 март 831 г. и 29 февруари 832 г., в разцвета на силите си, във възраст, която по принцип не предполагала естествена смърт); вж. също Волго-Донски канал*;
Урус ІІ има син, познат с епитета
Чинвъз* (832-?), който в 832 г. бил
издигнат за хазарски наместник на
областта Новгород*; майката на
Урус е родна сестра на майката на
Айдар (814-855), от рода Услан на
сакланите-уруси, което означава,
че и двете са дъщери на Сарачин*
(759-787), но може да са и полу-
сестри (вж. Оморта*); Айдар* е
полу-брат на Омуртаг* (814-831),
което дава отговор на въпросите
защо точно Омуртаг, а на Айдар,
трябвало да се справя с Хазария,
и защо до смъртта на Омуртаг
властника на Хазария – Урус, не
смеел да си позволява агресивна
политика спрямо България (Стара
Велика България*);
&#8595; син на Карак (812/813-821);
Манас, Хазарски хакан (840-858), под властта на бека Буртас (от
към 821-842) и на бека Ильяс
или Илияс (842-870; вж. Микаил
Бащу*, Волжка България*);
&#8595; син на Манас (840-858);
Исхак, Хазарски хакан (858-895), наричан подигравателно от в.-
българите Аксак Тимер; “хаканства” под властта на бека Илияс
или Ильяс (842-870), който е син на
Князът на Тмутаркан* Дамян или Бураш
– отровен по заповед на Хазарския бек
Буртас (824-842), и е внук на Тат Угек
Бесерман* (759-787), който е син на
Българския кан Севар* (727-759);
При управлението на Хазария от българския принц
Илияс (842-870), през 858 г. в Цариград е пратена
хазарска делегация, която, уж официално от името
на новопоставения и млад Хазарски хакан Исхак,
предала на 18-годишния Император Михаил ІІІ
(842-867): “евреите ни убеждават да приемем
тяхната вяра, а сарацините (“арабите”, т.е.
мюсюлманите, т.е. Абасидските халифи на Багдат
/750-1258/, когато Багдатски халиф е Джафар ал-
Мутауаккил /847-861/) от друга страна, като ни
обещават мир и много дарове, скланят ни към
своята вяра, думайки: нашата вяра е най-добра,
отколкото оная на другите народи… Молим да
ни изпратите учен човек, за да приемем вашата
вяра, ако той в препирните с евреите и
сарацините надвие.” (ИЗ*). Тогава в Хазария бил
изпратен Св. Константин-Кирил* (826-869), който
водил усилни препирни с “хитрите и лукави
еврейски учители” (ИЗ*, Панонско житие на Св.
Кирил); вж. Микаил Бащу*;
От 870 г. Хазарски бек става Арслан
(870-921), син на Чинвъз* (832 - сл. 865),
който се държал повече като съюзник на
Хазарския хакан Исхак, отколкото като
негов настойник и ръководител (ДТ*), и
това изглежда се дължало най-вече на
разликата във възрастта и опита им;
&#8595; син на Исхак (858-895);
Бакчуар, Хазарски хакан (895-918 ?); под властта на бека Арслан
(870/895-921) – син на Чинвъз*, внук на Урус (824-
840), правнук на Асен-кул* и пра-правнук на Тат
Утяк Сарачин* (759-787) – брата на Тат Угек
Бесерман* (759-787), които пък са синове на Кан
Севар* (700-727); именно Арслан, като съюзник на
Византия и импер. Лъв VІ Мъдри (886-912) праща
Арбат* да нахлуе през 893-894 г. с маджарите си в
Царство България на Борис І* (852-914) и Симеон
І* (893-927); Арслан бил в съюз и със Саманидите,
като дори от към 912 г. се признал за техен васал,
наред с цялата Хазария и подвластния му хакан;
&#8595; синове-близнаци на Бакчуар – Алан и Юсуф (Йосиф);
Алан (? 918-944), Хазарски хакан; явно майка му е Аланка –
тоест от българския род Хайлан-дури = Оногон-дури*,
а това означава, че е българска принцеса; Алан е под
властта на Хазарския бек Арслан (870-921), а след
това и на сина му – Хазарския бек Маджар (921-
943), който свалил от власт баща си Арслан и
изпратил след него своите хазарски войски, за да го
заловят в Самандар* и да го убият;
&#8595; брат на Алан
Юсуф или Йосиф І (?-943), Хазарски хакан; овладял Хазарския трон с помощта на сина на Кан Алмъш* (895-925) – принц Мал*, управляващ областта Кара-Булгар със столица Батавил (Путивл); брат му – Хазарският хакан Алан, избягал във Волжка България* заедно със своя син-мюсюлманин Дауд и двамата се заселили в град Банджа*, който при Волжко-Българския кан Ашраф-Балък (1028-1061) вече имал 80 хиляди жители;
&#8595;
Йосиф ІІ (944-966<) – Угуз-бек или Уз-бек, бек на Узи-те (по-точно във в.-бълг.-рус. “бекът Гуз” /ДТ* - стр. 50/ = “бек Хуз, бек Уз”; в.-бълг. Бек: “княз на род, родов княз, княз по рождение”); Йосиф ІІ е последният Хазарски хакан; той е син на бека Маджар (921-943) и на дъщеря на Тюркменския (Узкия) хан Курук или *Кърък, който служел при Саманидите (874-999); именно Саманидите поставили Йосиф Уз-бек за Хазарски хакан от страх, че Хазария (673-969) ще се присъедини самоволно към Волжка България* (ДТ*) [Йосиф нарича Аспаруховите и Бат-Бояновите българи Оногон-дури* или Хайлан-дури с името В-н-н-три или В-н-н-дри (БКА*, с. 45, 46), т.е. Вананатри, *Уананатри, *Хананатри = Ванандури, *Ханандури, което е Хайлан-дури*, Хайлан-Дара или Алани – познато и като Оногондури* (ПД* и др.)]; Йосиф или Уз-бек избягал през 966 г. пред настъпващите към Хазарската столица Итил войски на Киевския княз Борис /5/* или Святослав І* (964-972) в съседния Хорезъм (в.-бълг., араб. Хорасан), а от там се установил в Бухара, и повече не се завърнал в Хазария*, чиито земи били присъединени всецяло към Волжка България* през 969 г.;


С възкачването на Йосиф ІІ, става бек на Хазария (т.е. велик везир, отговарящ на днешното “министър-председател”) съратникът му Кубар (944-969), син на Хан Гали; бекът Кубар е насечен на части в Итил от тюркмените на Микаил (?-969) – съюзник на Волжко-Българския властител Талиб (960-981, кан от 976 г.), които се разярили след като един от Кубаровите стрелци убил хана им (Микаил); когато първоначално Иосиф Уз-бек и Кубар завземали Хазарската столица Итил и властта в Хазария през 944 г., Юсуф (943-944) и Мал* избягали;


Хазария е многоетническа държава, в която големите народностни групи, влизащи в състава й от 70-те години на VІІ в., са относително автономни. По-специално България на Бат Боян вер. има не само
политическа независимост, но продължава пряко да управлява подчинените си (славянски) племена, като участва с подобаваща тежест и в държавните, политическите и военните дела на Хаканата.

Предпоставка за това е масата на българите в пределите на Х. и голямата им военна сила - останалите с Кана си Бат Боян* (665-690) към една пета от населението на Стара Велика България*. И то с армия - поне равна по численост и по мощ на хазарската, която Бат Боян отблъснал сам при р. Калка* (при това за разлика от хазарската номадска войска, която се събирала в единна орда, армията на Батбоян* била разпределени в крепостните гарнизони, експедиционни и гранични отряди, опълчение, гвардия на Кана и основно ядро, което след разделянето на Кубратовите синове в 665-668 г. вер. е дислоцирано поне на два фронта – на запад и север срещу Аспарух* и Самбат*, и на североизток против Котраг).


Освен това българските земи в Хаканата заемат стратегическото положение в Черноморските територии и играят ролята на буферна зона спрямо основните сили на Хазарите, както и спрямо византийския анклав в Южен Крим. Явно те са имали значение и за земите в С. Кавказ, в които живеели останалите в Х. българи, и с влиянието си и връзките си със съседните страни (Аспарухова и Котрагова България, и Византия) и над околните гранични племена. Много е вероятно с наемането на тюркски войски като военна гвардия на Хазария, управниците на хаканата да са целели точно противопоставяне на българските си поданици, които представлявали голяма и организирана етническа сила. Чрез тюрките-наемници Хазарските хакани са преследвали постигане на равновесие във вътрешното положение на страната.


За територията, която заемали Батбояновите българи в Х. можем да съдим по археолог. разкопки на некрополите от Салтово-Маяцката култура (някъде от ср. на VІІІ в., но основно през ІХ и Х в.), които се определят като български погребенията между Ингулец (десен приток на Днепър), р. Сула, горното теч. на Сев. Донец и Оскол, Цимлянското водохранилище и лявобрежието на Кубан*, заедно с равнината и хребета между Азов* и Черно море, и почти целия п-ов Крим, без тясна ивица в Ю. част, която е с византийски паметници от същото време.

Вероятно в “българската територия”, очертана в Салтово-Маяцкия пласт, са наложени два момента от живота на “хазарските” българи: от 668 г. до политическото отделяне на (вж) Черна България (3)* и на пространството, заемано от последната до Х-ХІ в. За предходния период, включващ Кубратова България (605-668), времето преди това и времето след него (поне до Омуртаг* /814-831/ или до Петър І* /927-970/) - културата Малая Перешчепина*; вж Харков*;


Хаканатът е обединение, съюз, оглавяван (председателстван) от Хакан* - “върховен на (всред) върховните” - формула и форма на държавност (съюзност), позната още от Персия* (VІІ-ІV в. пр. Хр.; срв. “Цар на царете”, “Царство на царствата”), в която българите и други народи са участвали, и която вер. е намерила продължение на съществуването си в периодите Авитохол* (153-453) и Ирник* (453-603), и е стигнала до държавата на Хазарите от 673 г. до Х век. Още през V-VІ в. сирийския историк Захарий Ритор изброява 13 народа, които живеят в близост един до друг в долината между Кавказ и Каспийско море на Север от Дербент (2)*, в днешен Дагестан, сред които Българи* и Кутригури* (Котраги*), Хазари*, Авари*, Савири (Сабири, Сабари*, Сабани* = Масагети*), Угри* и пр. Повечето вер. са били в състава на Сасанидска Персия (ІІІ-VІІ в.) и са познавали (и приели) устройството й – една система, която е сработвала добре в голямо полиетносно обединение (държава). Тя е съизмерима с днешната Конфедерация и подсказва, че отделните му компоненти (народи, канства) са имали най-малкото вътрешна самостоятелност и самоуправление, и вероятно са продължавали еднолично да управляват и подчинените си племена (славяни* и др.), с които са влезли в съюза (хаканата). Във връзка с това може да се предположи, че като субект на Хазария от 690 г. натам и Батбаянова България* е запазила своята самостоятелност, устройство (вж Черна и Външна България*), териториална цялост и васални племена, а сина на Бат Боян* или Безмер* (665-690) – Бат Тимер или Бат Джураш (690-700), запазил положението си на самовластен кан в държавата си.


Това обстоятелство и събитията в България от периода 662-668 г. (изселването още в 662/663 г., или в 665 г. - непосредствено след смъртта на Кана Сибиги Кубрат* (605-665), на Алцеко* с 30-35 000 воина и семействата им, чийто брой е с пъти повече, и на Кубер*, с не по-малко българи; оттеглянето на Котраг* в 665/68 г. на север - зад ср. течение на Дон*, и на Аспарух* в 668 г. на изток - м/у Днепър* и долни Дунав*; влизането през същата 668 г. на Батбаян в Хазарския хаканат), правят вероятен извода, че стремежа на най-големия Кубратов син (Безмер*, Батбаян) към еднолична власт в Стара Велика България* води до разцеплението на българските сили и редукцията на положението на страната в Източното Причерноморие.
В действителност обаче, нещата не стоят толкова елементарно. От една страна настъпилата феодализация в българското общество налага по-тясно централизиране в управлението и засилване властта на държавния глава - проблем, който се вижда от Батбаян и го кара да търси решаването му, в т.ч. и в промяна на статута си от Бат* в Кана Сюбиги*. Но той може да осъществи това все още само като се опира на старата система, основана върху нормите на античната епоха - единствената, която в тоя момент е в състояние да гарантира постигането на целта и запазването на върховното му положение. Такава позиция обаче сама по себеси го превръща в защитник на традиционния архаичен и патриархален консерватизъм [за оправдаване на действията си Батбаян - Безмер се базира, освен на традиционния закон, уреждащ възкачването на нов Кан Сибиги, също и на правата си на старшинство: по възраст, по сан (той е Канартикин: “престолонаследник”), по длъжност - командващ на центъра на бълг. войска и държащ централната област на държавата, поради което носи и званието Бат: “старши”; освен това още и върху завета на Кубрат към него и братята му, който е в синхрон със съвластието, познато на българите вер. от дълбока древност – съвместно управляващата божествена триада в Божествения пантеон е позната от ІV хдл пр. Хр., но следите й се губят във времената преди това (вж Тангра*)]. Тази позиция на Бат-Боян го противопоставя на прогреса, който е овладял българското общество и го поставя в остър конфликт с братята му. Особено с Котраг - командващ дясното крило на армията и страната, и с Кана на лявото крило (и.д. Кавкан*) Аспарух*, които, според устройството на България, заедно са разполагали с около две трети (&#8532;) от военния и стопанския ресурс на страната: 200-250-хилядна армия (на различни позиции в схемата на охраната на държавата) и съответния процент от народа.


В този смисъл е много вероятно Бат Боян, който активно и последователно преследва целта да стане Кан на Стара Велика България*, но е разполагал с недостатъчно сили (между 120 и 150 000-на войска - в т.ч. окупационни гарнизони, експедиционни и гранични отряди, при над 2 милиона население), сам да е потърсил по един или друг начин Хазарите и да е подготвил съюза с тях. Само така той е могъл да запази старата система (ползвана и от хазарите), гарантираща правата му, да се наложи като едноличен лидер в държавата и да се сдобие с достатъчно сили, за да се противопостави на обединената мощ и действия на Самбат* (618-676), Аспарух* (665-699) и Котраг* (665-?) – т.е. да осъществи намеренията си като наложи философията си и издигне властовата си позиция от Бат* в Кана Субиги*.


Това, макар и косвено, се потвърждава от факта, че след смъртта на Бат Боян или Безмер (в 690 г., като вер. е роден в десетилетието 605-615 г.), военните действия между Хазария и България променят характера си и инициативата се поема от Аспарух*, а границата на военните сблъсаци стабилно се установява в равнината между долни Дон и Днепър. Земите около гроба на Кубрат са свещена реликва според българската традиции, с която вер. е свързан и легитимността на властта не само в Българското канство, но и в Хазария [вж Ашина*, Цуло*; Кубрат-Адам е тема дори в разговора между Константин-Кирил Философ и хазарите почти два века по-късно – при мисията на Кирил и Методий* (вж) в Хазария през 858 година. Носената от Кубратовия гроб символика и юрисдикция е вероятната причината, заради която Симеон І* (893-927) реже носовете (само) на пленените (!) хазари от армията на Лъв VІ (886-912) и е важен дразнител във войната с маджарите през 893-895 г. (всъщност казаните “хазари” са угри, маджари, изпратени от Хазария срещу България)].


Тези свещени български земи на изток от Днепър са владени и целенасочено защитавани, и са основен политически фактор в политиката от Кубрат* (605-665), Самбат* (618-676), Аспарух* (668-699) и следващите архонти, до Самуил* (991-1014), Калоян* (1197-1207), Иван Асен ІІ* (1218-1241) и пр. Те са основен претекст, за да се даде именно на България покръстването на Киевска Рус в 988-990 г., и то въпреки острата българо-византийска политическа криза в този период. Те са в контекста и на искането на Калоян*, отправено към Римския папа Инокентий ІІІ (1198-1216), да покръсти българите Половци* (Кумани*) – живеещи от Днепър до Дон, фиксиращо българските претенции върху тези територии още от ХІІ в., но всъщност сочещо, че земите им са неразделна част от България. И прочее. Защото чрез притежанието на Кубратовия гроб (в Мала Прещипина или рус. Малая Перещепина) се удостоверяват правата на Дунавска България над териториите между Волга, Сев. Кавказ и Днепър, и над наследствената власт върху земите и етносите в Хазарския хаканат (!), над Волжка Българея*, Вардарска (Куберова) България* и Панонска България* (вж Хрун ІІІ* и Крум*), а и над васалните славянски и други васални племена в района между Германия и Седморечието* (източно от Урал и на запад от Иртиш);


Самбат* и Аспарух* се отделят от Бат Боян, който влязъл в договорни отношения с Хазарския хакана през декември 668 г., а според Др.-българският календар* и “Именник на българските канове*” през година Верени* (= 668 г.), в месец Алем* – 13-ти допълнителен месец в края на всяка високосна година. Месец Алем най-вер. има 14 дни (Малък сечко*) и съвпада относително с 14-28 февруари 669 г., защото др.-българската календарна година започвала приблизително от 1 март, с празника на Мартениците* (за разлика от византийската година, която е от 1 септември).


Но и след това васалните племена – славянски* (склавски), саклански* и други, останали зависими, като били поделени между Самбатово-Аспарухова България и Бат-Боянова България (в този смисъл и Хазария, с която Бат-Боян е в съюзни отношения) според новите граници на държавите. При това “хазарските” данъкоплатци най-вероятно останали, по силата на завареното положение, под властта на Батбояновото канство, както изисквали традиционните конфедеративни взаимоотношения и вътрешната автономност на общностите и в България, и в Хазария.


Не може да се пренебрегва и тежестта на човешкия и военния ресурс на българите в съюзната структура, създадена с договора м/у Бат Боян и Хакана на Х., нито стратегическото положение на Батбоянова България спрямо Аспарух, Котраг, Славянските племена, Византийската част от Крим, Кавказките българи и номади-алани и пр. Това съхранило силата на българското влияние върху всички славяни* от ареала на Стара Велика България* и го разширил с подчиняването на нови племена, които с прогонването на Аварите* от някогашните земи на Гостун* (603-618) и чак в равнината на запад от Карпатите, попаднали от 623 г. под зависимостта на Самбат* (618-676) и на Аспарух* [Северите, ако те са “славяни”, и т.н. “Седем славян. племена”, включващи Сърби*, Хървати, Тимочаните по р. Тимеш* (днес в ЮЗ Румъния), Панонските славяни и др., които били преместени и закрепостени в буферните зони по границите с Византия и Авария*; вж Славяни*]. Както и над евентуалните по-източно базираните от Тубджак* (587-602) славяни (склавини*), ако такива са останали под властта на Котраг, който разширил владенията си на С. и СИ – зад Дон*, и може би по течението на Волга*, като по всяка вероятност не загубил пряк граничен контакт с Аспаруховия и Самбатовия ареал – лявото крило на държавата [за териториите, в които се разпореждал Котраг след 668 г. можем да съдим по някои топоними, които често са напълно чужди на славяно-руския език, но отговарят на българския език, култура и държавното устройство: левия приток на Днепър* - река Десна* (дължина 1130 км, днешен дебит 360 куб. м/сек.) с град Чернигов*, известен от 815 г., но основан като укрепен търговски стан и пост по-рано; реките Деркул*, Самара*, Варскла*, Сура*, Ока*, Мста*, Сухона*, Кама*, Кинел*, град Болгар*, Бугур-услан* (срв. Бугараш във Франция), Бугул*, Казан*, наред с Канев*, Киев* и др.].
Вер. границата между двете крила на държавата, лявото - Аспарухово, и дясното - Котрагово, минавала на И. от средното течение на Днепър, а с Хазарския хаканат (потвърдено и от археологическите проучвания) е минавала на ЮИ от долни Днепър и вер. по Дон или на югоизток от него (до ІХ в., когато хазарите овладяват земите до брега на река Дон и строят крепостта Саркел*). Това косвено се потвърждава и от претенциите към земите на С. Черноморие, които имат българските царе през ХІІ-ХVІ в., както се вижда от кореспонденцията на Калоян* (1197-1207) с Папа Инокентий ІІІ (1198-1216) и от картите на Черноморието в ХІV-ХVІ в.; вж Батбаян*, Хазария*, Каган*, Хакан*, Асен*, Аспа Асеневич*, Асеневичева*, Кубрат*, Искорестен*, Киев*, Борис /5/*, Олег*, Итил*, Саркел*, Микаил Бащу* и пр.;


***
Със споменаването на Хазария и хазарите е свързано и едно от съобщенията в др.-руската хроника “Повест временных лет”, което ясно датира компилирането на тази хроника към последната трета на ХVІ в. или дори по-късно. Още в началото на летописа е поставено т.н “Предание за хазарския данък”, където се казва:
“С преминаването на времето, след смъртта на братята тези (Кий*, Шчек и Хорив – основателите на Киев*), започнали поляните (населението на Киев и областта) да ги притесняват древляните и други околни люде. И хазарите [така] ги (поляните) намерили, седящи в планината тази (Киевските възвишения) в гората и им казали: “Платете ни данък”. Поляните, посъвещавайки се, им дали от дим (комин) по меч, и отнесли ги хазарите при своя княз и при старейшините свои, и им казали: “Ето, нов данък намерихме ние”. Ония пък ги попитали: “Откъде?”. Тея пък отвърнали: “В гората на планината над река Днепър”. Пак попитали ония: “А какво дадоха?”. Тези пък показали меч. И казали хазарските старейшини: “Не е добра тази дан, княже: ние я придобихме с оръжие, остро само от едната страна – със саби, а у тези оръжието е двуостро – мечове. На тях им е съдено да взимат дан и от нас, и от другите земи”. И се сбъднало всичко това, нали не по своя воля говорили те (старейшините), а по Божия повеля. …; така и е: владеят руските князе хазарите и в днешния ден.” (ПВ*).


Като оставим настрана факта, че в текста за славянорусите се ползва късния етноним “руси, руснаци”, ще отбележим ситуацията, че “руските князе владеят хазарите” в момента на писането на хрониката. Обаче знаем, че от 966 г. Хазарският хакан Иосиф ІІ Уз-бек (944-966<) е принуден да напусне страната си, а от 969 г. обширната Хазария е заличена като държава и нейните земи и население са включени всецяло в границите на Волжка България*. След това там нахлули към средата на ХІІІ в. татарите и на свой ред станали властници на хазарските земи и тамошното население. Едва Московското княжество, при третия си независим от Татарската Орда властител – Иван ІV Грозни (1533-1584), и то чак след като в 1552 г. московските войски случили да завземат волжко-българския град Казан* и в периода до 1570 г. да наложат трайно властта си в тази част на Казанска област, наречена неслучайно в руската битност Казанско царство* (вж. Волго-Българските владетели*); чак след като завладяват Казан и отблъскват волжко-българските сили от там, руснаците (московитите) започнали да съсредоточат войски към района около делтата на Волга и източно от нея, да изтласкват или подчиняват татарите и да окупират хазарските територии, подчинявайки към 1556 г. Астраханското царство – дадено по-късно за личен апанаж на Борис Годунов* (1581-1605, род. 1552), а според друг поглед на руско-съветските историци от ХХ век към сабитията – “в 1556 г. било ликвидирано и Астраханското ханство” (РН*, с. 155).
От хронологията на фактите, свързани с подчиняването на хазарските земи от славянорусите и в контекста на съпътстващите събития в Московия от периода до 1580-1590 г., излиза, че “Повестта” е компилирана и редактирана (редуцирана) след 1556 г., а най-вероятно дори и след 1570 година.
На такъв извод навежда и друг текст в руското историческо произведение, пряко свързан с цитираният по-горе: “И след тези братя (Кий, Шчек и Хорив, които уж построили Киев) започнал родът им да държи княженето у поляните (т.е. аланите /ДТ*/, които са саклани*; в.-бълг. Танг-Алан: “Каменна Поляна”, “алани” = “поляни”, ДТ* - с. 13), а у древляните имало свое князуване, а у драговичите свое, а у славяните (словените*) в Новгород свое, а друго [княжение имали] на река Полота, където са полочаните. От тези последните произлезли кривичите, живеещи във връхната част (изворите и най-горното течение) на Волга, и във връхната Двина, и във връхния Днепър, техния град е Смоленск* (в.-бълг. Шамлин*, основан в 816 г. /ДТ*/); именно там седят кривичите. От тях именно произхождат северяните (всъщност северяни или себери* са угри*, част от които създават т.н. кривичи; всъщост Смоленск* е изграден от анчийците*, а населението на близкия Любеч* и областта е именувано древляни, вж. Мал*).


А на Белоезеро седят весите, а на Ростовското езеро – мерите, а на Клешчино езеро (рус. Клещ: “кърлеж”) също мерите. А по река Ока* - там, където тя се влива във Волга – са муромите, говорещи на свой език, и черемисите – са говорещи на свой език, и мордва – са говорещи на своя език. Ето само кой говори по славянски (словенски) в Рус: поляни, древляни, новгородци, плочани, дреговичи, северяни (угри*, т.е. тези угри са усвоили словенския, но това не е родния им език), бужани – наречени така, защото седяли по [река] Буг, а след това почнали да се наричат волиняни (т.е. включва се и Западен Буг в ЮИ Полша, вж. Галичко-Волинско княжество*). А ето другите народи, даващи данък на Рус: чуди, мери, веси, муром, черемиси, мордва, перм, печьора, ямь, литва, зимигола, корсь, нарва, ливи (ливонци) – тези говорят на свои езици, те са от коляното на [Ноевият син] Иафет и живеят в северните страни.” (ПВ*; Синовете на Ной* са Сим, Хам и Иафет, а българите са Симити*, докато славяните /склавините/ или венедите по територия и род са наследници на Иафет. Обаче в руската хроника, въпреки че “Волга … тече на изток в частта Симова”, се причислява към Иафет изненадващо и Мидия*, която е свързана с Древните българи*, а също Кавказка Албания (в Кавказ) и всички територии, населявани от българите в Европа, като при това се споменават “волохи”-те – т.е. влахите*, но пък никъде не се посочват българите. Видимо следва да се сложи равенство между “влахи” (вълахи, т.е. влъхви*) и българи; още повече, че това сведение от уводната част на хрониката, отнасящо се за деленето на Земята между Сим, Хам и Иафет, независимо кога е включено в “Повестта”, следва да е записано не по-рано от ХІІ век, когато Унгария включвала Трансилвания – срв. текста: “до Понтийското (Черно) море на север: Дунав, Днепър, Кафкасинските (Карпатските) планини, тоест Венгерските (Унгарските) [планини], а от там до Днепър и прочие реки: Десна*, Припят, Двина* …” (ПВ*).


За цитираният по-горе текст следва да се кажат поне още две неща.


Първо. За споменатите племена, които говорят “словенски*” (а не славянски) – т.е. говорят словесно или разбираемо, не може да се твърди, че са част от Московската държава. Същевременно може да се направи изводът, че вече е минало достатъчно време след усядането им по бреговете на Десна* и съответно продължително сродяване със съседите, за да може северяните – т.е. себери* или угри*, да променят своя език до такава степен спрямо този на околните племена, че да бъдат приемани като сродно говорящи.


При това към говорещите “словенски” са причислени т.н. “бужани”, а те са явно живеещите край Южен Буг (а не по Западен Буг) – вероятно по притоците му в горното и средното течение, които са много далече от Московия и извън властта на Москва поне до втората половина на ХVІІ век. Затова хронистът, назовавайки “бужаните”, в случая може би има предвид някаква прото-Украинска териториална общност от племена, съвпадаща със западната част на т.н. Дулеби* и с географското название Сама-тера* в картата от 1448 г. А това са земите по горен и среден Южен Буг, чието поречие, разчленено на множество долове (вж. Дол*), обхваща голяма територия и съвпада с т.н. Подолие, като включват и териториите на северозапад до Буг (Западен Буг*) и горна Висла, където са днешните градове Брест, Бяла-Подляска, Люблин (Червен*), Демблин (Дъблин) и пр. [едва на 1 окт. 1653 г., когато Московски цар е 24-годишният Алексей Михаилович Романов (1645-1676, род. 1629), Земският събор в Москва* взел решение за съединяване на Московия с Украина и изпраща там посолство с болярина Бутурлин (срв. Батър*), а на 8 ян. 1654 г. Радата в Преслав или Переслав (рус. Переяславл, укр. Pereiaslaw), под водачеството на Хетмана си – около 58-годишния Богдан Хмелницки (1648-16571 род. ок. 1595), се изказала за присъединяване на Украина към Москва за общи военни действия срещу Полшо-Литовия; едва след тържественото обявяване на съединението се появило нарицателното за Украина име Малорусия*, а после и съответното Великорусия за Московия, и започнала войната с Полско-Литовското кралство, като първия завладян от украино-московците град бил Смоленск* (РН* - с. 199); това показва, че до 1654-1655 г. Смоленск не може да се приема за “руски” и “руско-московски” град].


Второ. Изброените народи, плащащи данък на Русия или Московска Рус, всред които са чуди, нарва, ливи (ливонци) и литва (литовци), можели да бъдат данъкоплатци на Московия* едва след т.н. Ливонска война на Иван ІV Грозни (1533-1584); или дори след разгромяването на Новгород от Ивановите опричники през 1570 г. и втвърдяването на Московските позиции в тази част на Балтийския район при Полско-Московските преговори за наследяването на Полския трон през 1572-1577 г. и поставянето на Седмоградския (Трансилванския) войвода Стефан Батори* (1533-1586) за Полско-Литовски крал (1577-1586), който бил подкрепен през септември 1575 г. и с 12-хиляден корпус от Османския султан Мурад І (1574-1595). При това Господарстващият в Москва владетел Иван ІV се чувствал сигурен в казания северозападен район, откъдето подържал връзката си с Британия – “при Вологда той построил кораби, баржи, занесъл там богатства и смятал: когато настъпи часът [да бяга от Русия], ще се спусне по Двина надолу, на път към Англия” (РН*).


В руската “Повест” има и други улики, че текста е компилиран, частично редактиран (редуциран) и променян към края на ХVІ в., когато на Иван ІV Грозни му бил необходим нордически произход, което да му дава повече основания да се ожени за английска принцеса (по този повод в др.-руските хпонологически текстове Киевския княз и българин Угър-Лъчин* става скандинавец и Игор Рюрикович, а от там и всички негови наследници са скандинавци и Рюриковичи, та чак до Иван ІV Грозни, който също станал Рюрикович, т.е. норманин, варяг*). Съответно ничия нужда за промяна на текста не е имало след Иван ІV поне до укрепването на властта на Московския владетел спрямо тази на болярството, което станало чак към края на ХVІІ век. Няма обаче и факти, които да говорят, че в хрониката има намеса през втората половина на ХVІІ или началото на ХVІІІ век. Затова вмешателството се ограничава от времето, когато Московия можела да взема данъци от “хазарите” – т.е. от живеещите в “Хазарските земи”, и така нареченото “Смутно време”, което започнало към края на властването на Борис Годунав* (1584/1598-1605) и се характеризирало със силната и анархистична власт на болярите – появили се като висша прослойка в младата Московска държава към началото на ХVІ век (вж. Волжко-Българските владетели*).


Московска Рус, създаваща се като същинска държава в периода 1472-1505 г., никога на се е срещала в историята си с Хазария, която прекратила съществуването си в 969 г. (Киевското княжество има взимане-даване с Хазария по времето на Святослав І* /965-972/ само за една до две години, като при нападенията си киевчаните взимат плячка от хазарите, но не и данък, вж. Борис /5/*). Но Хазарските земи могат да се съвместят с тези на покореното през 1576 г. Астраханско ханство, защото именно в делтата на Волга се намирала Хазарската столица Итил*, а значи и данъка от Астраханската област е еднозначен с данък от хазарите.

Същевременно няма данни, че на Борис Годунав* някога му е трябвал нордически произход и няма сведения той да е търсил такъв. Затова можем да поставим като крайна дата за изпълнение на подобна поръчкова преработка на хроникалния текст смъртта на Иван ІV Грозни. А знаем, че влечението на Московския властител към Английските принцеси имало траен характер. Още след смъртта на първата му съпруга Анастасия през 1560 г., Иван ІV поискал да се ожени за Английската кралица Елизабет І (1558-1603) и го направил по такъв груб начин, че Кралицата прекратила всякакви дипломатически и търговски отношения на Англия с Московия за цели 5 години. Желанието на монарха въобще не стихнало през следващите десетилетия и изглежда се превърнало в мания към всичко английско; дори при последната си женитба през 1580 г. Иван ІV търсел брак с англичанка – затова той скоро прогонил 7-та си съпруга Мария Нагой с новородения си син Дмитрий, планувайки поредния свой брак с племенница на английския крал, дъщеря на лорд Хенри – Мери Хастингс (РН*);
цитирай
2. shtaparov - Написаните в статията неща са тв...
31.03.2020 09:42
Написаните в статията неща са твърде близки до истината и ги подкрепям!
цитирай
3. emelika - Благодаря!
02.04.2020 08:07
Научавам много.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194420
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031