Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.04 19:51 - Великият кан Крум (4)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 59 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 05.04 20:02


КАРАДЖАР (1) Кан Караджар (ДТ*), Кара-джар* (т.е. Крум), Кан на България (787 – 13, ІV, 814), от др.-бълг. Кара*: “запад, западен”, и от Чар ~ Джар: “цар” (вж. Кара-джар*), буквално “Западният цар”, т.е. “Владетелят на Запада”, “Кана на Западна България” – т.е. Канът на “Кара-Булгар*” и на “Кара-Саклан*”, или “Канът на Кара-булгар, на Западните българи”;

Титулуният епитет “Кан Кара-джар” = др.-бълг. KAN (CAN) KAPA-TZAP (CARA-TZAR), където “TZAP(А)” във волгобългарския диалект на Гази-Барадж (1229-1246) или при преводните транскрипции е получило фонетичната форма “ДЖАР(А)” и от там името-епитет е станало Караджар; в този аспект срв. че Навухудоносор ІІ* е Нубуку-дра-чара (= джара), което всъщност е Набуку-Дара-цара; срв. Цар* в пълното титолуване на Българския кан Маламир* (831-836) в надписа от Шумен*: “KANE CYBYГН МАIAMHP-TZ(АР)Е” (ИБД*, ВГ*), т.е. Кане СъБăги Малямир-царе, като Събага: “съ-Бога, от Бога, в едно с Бога” се среща и във формата Убоги*, υβιγι, във κανας υβιγι (ВГ*, с. 63), вж. Субиги*;

Според съпоставките на времена, дати и действия, най-вероятно Караджар (ДТ*) или по-точно Кара-цар: “Запад-цар” (787 – 13, ІV, 814) е тъждествен с Българския кан Крум* (преди 796 – 13, ІV, 814). Загива от стрела, забила се в гърлото му, при атаката срещу обсадилите крепостта-град Кан* маджарски сили, когато тръгнал да се прибира в Кара-Булгар*: “Западна България”, т.е. Дунавска България; или по-точно България на запад от Хазария* (включваща земите на Северен Кавказ до Дон*) и на запад от Волга, но заедно с областта на град Болгар*, намиращ се на източния бряг на Средна Волга; т.е. става въпрос за Западна България, която обхваща т.н. Западен Саклан (вж. Саклан*, Саклани*, Кара /2/*, Край*).

Караджар е син е на Сарачин* (от Цар* ~ Царичин), авест. sarah-, sara’-: “глава, връх”, čin-: “чини”, срв. činvaiti: “изисква, избира”, букв. “прави избор, извършва избор” (при авест. vāiti: “вее, духа, клати, руши, заобля, извайва”, vayeiti: “гони, преследва, плаши”). Сарачин е наричан също и Тат-Утяк (760 - †787), което е съотносимо с името-епитет на брат му Тат-Угек или Бесерман* (†787; срв. Бес*, Бесараб*, вж. Бесерман*).

Сарачин* и Бесерман* първоначално били полководци при баща си – Българския кан Севар* (727-759/760), наричан във волго-българската хроника и Авар, “защото бил син на аварка” (ДТ*; вж. Анчийци*). Кан Севар*, който според “Именника” управлявал 15 години самостоятелно, е син на Сула-би*, от волгобълг. Сула*: “Дунав”, и наставката “-ба, -би”, която е със значение “върховенствам” и “бат”; т.е. Сула-би: “Върховенстващият на Дунав”, Дунав-бат или Бат-Дунав, подобно на значението на Дулоба*: “Върховенстващият Дуло”; за волгобългарските термини Сула: “Дунав”, и Сулу*: “среден Дунав, Дунавът, същинската част на реката Дунав, Подунавието” (като антипод на края на Дунав, на долната част с делтата), срв. авест. sūra- (sūla, сюла): “сила, силен, могъщ; главен; най-важен”.

Сула-би* управлявал 27 години до смъртта си през 727 г. (ДТ*), т.е. от към 699-700 г., като през зимата на 668-699 г. и преди 1 март 699 г. починал Аспарух* (638-699) и се възкачил Тервел* (699-720). Затова най-вероятно Сулаби (700-727) е съвладетелят на Кан Тервел* (699-720) – известният с името си Крумесис (699-727), както е записано то в надписа от 716 г. на Мадарския конник* (ММ*). Според Именника* именно Българският кан Крумесис “управлявал 28 г., родът му е Дуло, а годината му на възкачване Дван (Близнак), месец Шехтем (8-ми месец = септември-октомври или по-вероятно октомври-ноември (вж. ММ*); Дван* е 715 г. – годината на официалното възкачване на Сулаби-Крумесис (699/715-727) като съвладетел на върховния владетел Тервел на Западно-Българския трон.

А времето на официалното възкачване на Севар* (727-759/760) като съвладетел е Тох-алтом – месец юни (др.-бълг. Алтом*), най-вероятно на 721 г., която година е свързана по-скоро със смъртта на Тервел* (699-720, като 720 г. продължава от 1 март 720 до 29 февруари 721 г.); така датата отбелязва и периода на традиционния траур след смъртта на Тервел*, който продължил в случая до юни месец (вж. Еньовден*) на 721 г. сл. Христа;

Името Крумесис е според Мадарския надпис по текста, публикуван от М. Москов (ММ*, с. 261), и вероятно следва да се редуцира до Крумеса или Крума. Същевременно е известно от хрониката на един средновековен поляк, повлиян в езиковите си рефлекси от латинския и немския, че Реан* (Еран*), който управлявал от 488 до след 520 г., бил “Третият Хрун” (ГА*) или Хрун ІІІ*, в което лесно се различава както Херун (от Еран), така и Крум.

Синът на Кан Караджар – Айдар* или Угър Айдар (Угыр Айдар, ДТ*), който се възкачил през 814 г., когато бил 15-годишен, управлявал до 855 г. (ДТ*). Айдар* (799-855) получил името-епитет Угыр (Угър*) след женитбата си, през същата 814 г., за угърка (маджарка) – дъщеря на Угърския вожд Юлай-Бата*. Според сведенията майката на Айдар била леля на Омуртаг* (814-831) - наречен в случая, след превод от български на арабица през Х-ХІІІ в. и от арабица на руски през ХХ век, с името Йомьıрчака (ДТ*), Йомърчага, от *›м©рчΰкΰ или ›мырчΰгΰ, т.е. Омуртага, Омуртаг* (за срв. омекотяването на гласните – нпр. “О-“ в “Йо-“ при Йомырчака, във Волжко-българския език* е фиксирано и в други случаи - нпр. в името на Бат Оркан*, изписван като Бат Юрган или Бу Юрган, т.е. Йорган, Йурган, ДТ*; за трансформирането на “г” към “к” при преминаване от волжкобългарски в руски срв. арменското име Гарабетян, което в руски става Карапетян, а армено-руското Геворгян е на армено-български Кеворкян).

За сравнение и сведение, в арабицата или персо-арабицата, която се ползва като официална азбука във Волжка България* от 922 г., звукът “о” се записва с буквата алеф, т.е. “а” [], имаща значения “а, д (ьо, ео), э, о”, така и с буквата айн, эйн, т.е. “э, е” [], имаща значения “д (ьо, ео), э, о”; понякога “о” се изписва и с буквата вав, т.е. “в, у” [], имаща значения “в, о, у, оў”, заместваща и ст.-българското “ъ” и “ы”, но в конкретния случай би се фонетизирало най-вече като “в” или “у”. Възможно е името на Омуртаг ~ Омуртага да е било записано от говорим български език на арабица като Йомур-чака [ﻴﻮﻣﻮﺭﭽﮑﺎ] (Й-о-м-у-р-ч-к-а) или Йомурджвга [ﻴﻮﻣﻮﺭﺟﮕﺎ] (Й-о-м-у-р-дѓж-г-а), при минималната формална разлика между буквите “к” [] и “г” [], както и между “ч” [] и “дѓж” [], която лесно би могла да се обърка и пренебрегне при многото преписвания на текста през вековете; но доколкото наставката “а” е типично българска, а перс. Чаг, чак [ﭽﺎﻕ] (ч-а-г/к) е със значение “тлъст, дебел, пълен, мазен, сочен; тучен, тежък; отхранен, откърмен; здрав, благополучен, жизнен, силен; добър, качествен” (ПС*), то по-вероятно е името Омуртаг/а да е записано като Йомур-чак/а [ﻴﻮﻣﻮﺭﭽﺎﻘﺎ] (Й-о-м-у-р-ч-а-г-а); срв. Чака* (сл. 1267-1300);

При това българското Оморта*: “великият”, от Омур*, Омор*: “велик”, във в.-българския вариант на името-епитет е сведено към перс. Йомн [ﻴﻣﻦ] (Й-м-н, = *Й-м-р): “добър знак, щастливо предзнаменование”, Йдмин, Йомин№ (= *Йомир, Йомур) [ﻴﻣﻳﻦ] (Й-м-и-н): “десен, стоящ в дясно; дясна ръка, десница, водещата ръка, силната ръка, силната страна, силната позиция, същинската позиция, същностната страна; дясна страна, десен фланг”, и Йдмин, ЙоминІ (= Йомир, Йомур) [ﻴﻣﻳﻦ] (Й-м-и-н): “клетва, заклеване; заклеване пред Бога и божествата; поемане на отговорност за цял живот; легитимност; легитимен представител” (ПС*, ІІ, стр. 751). При тяхното единство се вижда, че в.-бълг. форма на името-епитет Йомырчака, има значението: 1., “Стоящият в дясно (владетел), Владетелят на дястата част от държавата и командващият на десния (главния) фланг” (страната се дели спрямо оста от Север към Юг, като лицевата страна е южната, от която идва светлината, деня и топлото, и по чийто небосклон се движи целодневно и целогодишна Слънцето*); 2., “Легитимният владетел, Водещият владетел, Същинският владетел”;

Възможно е Угър Айдар (814-855) и Омуртаг* (814-831) да са братя по баща, но не и по майки, което оправдава родовата връзка “леля – племенник”, като под преведената като “леля” дума всъщност се крие друг вид родство; двамата може да са и полу-братя, защото у древните българи в Европа е фиксирана традиционна форма поне на двуженство, като втора (или трета) съпруга се взимала само когато първата (или втората) излизали от детеродна възраст или не можели да раждат деца – вж. Лъчин*, вж. Алмъш*, срв. съобщението за Самбат* (619-675), че “тримата [му] синове… били оставени заедно с майките си (? две майки) в Дулоба* тогава, когато той бил принуден [от фарангите] (германците) [през 658 г.] да отстъпи от там обратно в Бащу (Киев*).” (ДТ*, с. 24); вж. Крум*;

КАРАДЖАР (2) – днес град Чернигов*, построен към 815-816 г. и наречен на Българския кан Кара-джар* (787-814) или Крум* (>796-814); вж. Караджар /1/*, Чернигов*;

КАРАЙ – от Карам*;

КАРАЙ ДА ВЪРВИ – български идиом и популярен израз: “А бе, карай да върви!”, със значение “да ства, каквото ще!, защото аз съм (ние сме) извън този процес; защото аз (ние) не съм (сме) в състояние да променя (променим) ситуацията”;

КАРАКАЧАН – Каракачанин, мн. Каракачани, Куцовлах, Куцовлахи, Куцовласи; лице от малочислено Балканско племе с особен език (често ползват гръцки, но той не е етническия им език) и особена носия, което обикаля планинските пасища със стадата си от овце и коне (РЧ*), и според една теория вероятно е заварено от българите (при заселването им в Ю. Македония през V век – преди 488 г. и в 493-500 г., вж. Бузан*, Реан*), но според друга – е формирано от смесване на гръко-славяните (вж. Грък*) и местни южни илири от областта Епир след VІ век; българите наричат К. и с нарицателното Куцовлах* (от бълг. Влах*); осман.-тур. kıra kaзan [къра качан]: “каракачан, каракачанин”, явно е чужд термин в турския език, още повече, че турското kara: “чер, черен” е различно от турското kıra [къра] в етнонима Къра-качан (свързано с Кър*), докато др.-българското Кара*: “запад, западен” е по-приемливо за българското название Каракачан/ин и е съпоставимо с българското синонимно нарицателно Куцовлах (“полувлах”, букв. Куц-влах, т.е. “влах само наполовина, само от един крак, само от едно коляно”), като Влахите, формирани от въдворено население първоначално към 811-813 г. от Крум* (787-814) в района между реките Яломица и Кълмъциул, са на изток-североизток спрямо Плиска, Преслав и Търново, а Куцовлахите (Куцовласи, Каракачани) са на запад-югозапад;

КАРАКОНДЖУЛ – Караконджол, Каракончол, мн. ч. Караконджули: “зли сили, дяволи, вампири, упири, таласъми” (БМ*); др.-бълг. Кара*: “запад, западен; залез, свършек на деня, вечер, нощ”, Конч*: “край, окончание” (или от ? ст.-бълг. *κΰπΰκξнχθθ, м/би вин. п. и зват. п. от бълг. Кара-кан-чии, вж. Кан*, Кара*; срв. Бал-кан*, от Бал*: “глава, главен; бог”, и от Кан*); най-рано от ХІV-ХVІ век е понятието в осман.-тур. karakoncolos и то най-вероятно е заето от гръцкия език (византо-елинския език, срв. окончанието -os, -colos), което е съвместимо с гръц. Каракуда, ср.-гръц. *κορακώδης (РЧ*) или *καρακώδης. В същото време следва да се има предвид, че средновековните византийци и гърци-славяни (вж. Грък*) са повлияни в терминологията си от българите (закон*, печат*, книга* и пр.), а самото название Караконджул (-джол) се сведжда към др.-бълг. Кара*: “запад, западен; залез, вечер, нощ, тъмнина; нечовешки, луд, ненормален, небужи, недобър”, като именно със залеза на Слънцето* и спускането на нощта (както и през деня в усойните и тъмни места в горите и пропастите) започвали да се вихрят злите сили (вж. Нечисти дни*; срв. ст.-бълг. κΰπθя: “смешник, палячо, шут; ненормален, луд”, κΰπъκθнъ: “рак, рак-осмокрак”, МС*, СС* - ІХ в.). Свеждането на Караконджул към тюркско-турското Кара: “чер, челрен”, е в паралел с Дявол*: “черен дявол”, и ако понятието К. е турско то не е могло да се появи по-масово в българския речник преди ХVІІ-ХІХ век. Обаче и самата тюркска дума Кара, имаща тясното значение “чер, черен”, е възприета от тюркските народи между І и ІІІ-ІV век и влиза в речника им (в т.н. пехлевийски език на Сасанидска Персия /ІІІ-VІІ в./) от др.-ирано-българския термин Кара*: “запад, западен; залез, вечер, нощ, тъмнина”, носещ преносно значение “тъмен, черен”;

КАРАМ (1) – Кара /1/*, водя, возя, вървя по пътя си, управлявам (кола, стока*), пренасям стока с кола, превеждам някого или нещо от едно място на друго, превозвам, направлявам нещо: “карам стадото (стоката) на пазар” , ”карам кон, каруца, влак”, “карам го /живота/ добре” (“карам я добре”); авест. kъrъnaoiti: “правя, действам”, др.-инд. karnoti, karoti: “правя, действам”, krtya: “действие, постъпка”, авест. karš-: “нося, влека, мъкна, тегля, изтеглям; оране”, авест. čaxra-: “кола, колело”, čarat- “движа се, карам” (в ravasčarat-); тохар. kukal: “кола, талига”; др.инд. carati: “блуждая, движа се”; ирл. cuire: “тълпа, маса”; др.-перс. kara: “войска, народ”; кимр. cordd: “група, тълпа”; перс. karvan: “керван от камили”; свърз. със знач. на Карам (2.)* и от там с Коря*, ст.-бълг. Корити: “карам затворници”, ”карам стадо”, ”карам тълпата”; Кара /1/*, Подкарвам*; Карам е род. с К’ра/ча*, Крак*, Крия*, Крив* и пр.;

КАРАМ (2) – КАРАМ СЕ: упреквам, хокам, коря, порицавам, ”чета конско”, с цел, обекта на това въздействие, да бъде заставен да работи в определена посока и с определен темп; срв. КАРАМ (1)*; авест. karana-: “край, страна (лява, дясна, горна, долна, моя, твоя), позиция, позиция в спора”, срв. формите Каране*, Караница*; др.-ирл. caire: “порицание”; вж. Каза*; др.-ирл. caire: порицание, осъждане, упрекване; кимр. crech: вик, крясък;

КАРАН – НАКАРАН*, ЗАКАРАН*, ПРЕКАРАН*, ПОДКАРАН* ;

КАРАНЕ (1) – КАРАМ (1)*;

КАРАНЕ (2) – КАРАНИЦА*; от КАРАМ (2)*;

КАРАНИЦА – от КАРАМ (2); КАРАМ СЕ – Карам (2)*; вж. Крамола*;

КАРАНФИЛ – цветето и изсушените коренчета от каранфилово дърво; перс.- гдрднфол: “каранфил”, Dianthus barbatus (ПС*, т. ІІ, с. 265);

КАРАТУН – в.-бълг. Каратун: 1. кръстоносец, 2. християнски фанатик; срв. Кара-Тун*, Кара-Туна* и Кара-Балин*;

КАРАУЛ – от Карауля*; срв Карам*, Кардама*, Корити: “укорявам, осъждам, възпитавам, насочвам, направлявам, следя”; вж Карауля*. Фиксирана е в др.-руския от 1356 г., като в турски и чагат. е с формата karagul, докато в казах., тел., и в т.н. татарски (срв.: Волжките българи* и Кримските българи се водят в рус. източници “татари”) е с формата karaul (ЕР*);

КАРАУЛЯ – вж. Караул*; авест.- karana-: “край, начало, страна”, karъta-: “нож”; оконч. -ула, може да се сведе до авест.- uva м.р., ube ж.р.: “оба, двама, всички” (ст.-бълг. Оба м.р., Обе ж.р.; срв. Общ*), авест.- hva-, др.-перс.- uva-: “собствен”, авест.- ava: “надолу, у, във, настрана, далече”; вж Караул*; 




Гласувай:
1
0



1. dobrodan - Караул - буквално "гледай, синко" :),
05.04 21:35
Крумесис - Корьiм, Крим.
Саръчин - от Саръ су, жълта вода.
Кансюбиги е хунската имперска титла. Субаг - господар на водите в буквален превод.
По-склонен съм да мисля, че е господар на войските (армия като река), су/сю беги.
Поздрави :)!
цитирай
2. shtaparov - Крум е велик, но не е "кан&q...
07.04 12:01
Крум е велик,но не е "кан" а КНЯЗ (К-Н-Я-З): запомни го най-после!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 25725
Постинги: 257
Коментари: 312
Гласове: 96
Архив
Календар
«  Юни, 2020  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930