Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.04.2020 15:11 - МИКАИЛ БАЩУ (819-900), принц от рода Дуло*, български писател и автор на "Сказание за дъщерята на Кана" (865-882), свидетел, заедно с баща си Шамс Бащ
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 1667 Коментари: 5 Гласове:
3

Последна промяна: 09.04.2020 15:17

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
МИКА – умалително на Мара*, Мария*, от корена Ма*: “майка”;

МИКАИЛ (1) – Михаил*, българско царско име от есента на 863 г.; вж. Бoрис I Михаил* (852-914), вж. Иван* (Иоан*), Георги*, Асен*, Петър*, Борис* и пр.;

МИКАИЛ (2) – Микаил Ялкау, Ялкау Микаил Балтавар, “който обичал да нерича себе си и Арслан” (ДТ*, с. 73-82), Кан на Волжка България (930/931-941), издигнат на трона в град Болгар* през зимата на 930 г., т.е. между декември и февруари 931 г. (др.-българската календарна година е от 1 март 930 г. до 28 февруари 931 г., тя е определена като 3-та зодиакална година “тигър” /ММ*/, и е ХV-та не-високосна година); името е Михаил, но писмената му форма на волгобълг.-персо-арабски и превода му през ХХ век от арабица на руски води до представянето му като Микаил; вж. Михаил (5)*; вж. Балтавар*;

***

***

МИКАИЛ БАЩУМихаил Бащу, Микаил Шамс (ок. 819-900), роден в Бащу* (Самбатис*, дн. Киев*, ДТ* - с. 37), автор е на българската поема “Сказание за дъщерята (щерката) на кана” (СБ*) или сказанието “На Кана на щерката”, “Канова щерка” (“Шан кызы”, ДТ*), или пък “Шановата щерка”, “На Шан на щерката”, “За щерката на Шан”; тази поема-приказка (притча) е писана от 865 г. в отшелническа пещера в околностите на Самбатис* или Бащу*, днешния Киев*, и завършена през 882 г., като съдържа и изобилни митологични и исторически факти.

Микаил вероятно е Михаил, кръстен е на христианското име на Цар Борис I* (852-914, роден към 819) – Михаил, с когото са връстници и изглежда е християнин до смъртта си в 900-та година. За това говорят много факти, между които е и участието му в потушаването на антиправителственото въстание в Киев (Бащу*, Самбатис*) през 864 г., изглежда провокирано именно от боилите, които са против приемането на христианството за официална религия на България и против Борис I Михаил*, че именно Микаил Бащу е основател на Киевския христиански манастир "Печорская лавра" ("Пещерна лавра") през 865 г., това че сина му се казва Абдоллах*, което означава "първомюсюлманин", както и това, че сина му превежда "Скщазанието" на арабско-мюсулмански чак няколко години след смъртта на Микаил Бащу (900). В този смисъл сме длъжни да се абстрахираме от цялото арабизиране и мюсулманизиране на първоначалния текст и историческите факти, които са се наслагали през вековете върху "Сказанито за дъщерята на Кана"... 

„Сказанието“ на Микаил Бащу оказало пряко влияние върху по-късните произведения от района на Източна Европа и Западна Азия като: епическия разказ „Слово за полка Игорев“ (СПИу*, СПИр*, може би създадено в ХIII век, но е записано през XVI век и може би тогава наново е прередактирано и поизменено, както е направено с „Повест времеттых лет“); грузинската епическа поема „Витяз в тигрова кожа“ (кр. на ХII в. и преди 1222 г.) създадена от Шота Руставели (ШР*); персийския епос „Шах Наме“ (след 976-1011 г.), написан в 60 000 строфи от Фирдоуси (ШН*); и други. Според изследователите именно „Сказанието“ на Микаил Бащу е един от изворите, чиито факти са ползвани в др.-руската хроника „Повест временных лет“ (кр. на XII-XIII в., но преработена, редуцирана и прередактирана през XVI в.). А според българският преводач и апологет на „Сказанието“ – Георги Костов (16 януари 1995), то е в основата и на „Веда Словена“ (СБ*, „Вместо заключение“);

Микаил Бащу е роден около 819 г., а към 840 г., “двадесет годишния мулла Микаил”, вече бил наследил поста на баща си – мулла Шамс Бащу* (?-854), като тебир (секретар) на владетелската (кановата) канцелария, секретар и архивар на Областния кан или Кан на Източна България Айдар* (814-855) [Айдар* е син на Кан-Караджар* (787-814), който е тъждествен с Крум* (>796-814); Кан-Караджар е син на Тат/а Утяк Сарачин* (759-787) и внук на Севар* (727-759), и е владетел на Кара-Булгар*: “Западна България”, като негов главен град бил Бащу (Киев*), някогашния Аскал*; т.е. Кан Айдар, който се възцарил след 13 април 814 г. на 15-годишна възраст и чиято майка била леля на Омуртаг* или Омуртага – “Йомырчака” (ДТ*, с. 29), изглежда по баща е и по-малък полу-брат на Омуртаг* (814-831)].

Назначаването на Микаил Бащу за секретар на Канцеларията на кана станало, защото баща му Шамс се разсърдил на Кан Айдар и през 840 г. се оттеглил в пещера край Бащу* (Самбатис*, Киев*). Причината за постъпката на Шамс била, че владетелят си позволил да помилва Ас-Халиб (рус. Асколд, ПВ*), след като оня организирал набег върху населявана от мюсюлмани и българи област (ДТ*, с. 34).

Микаил служил на Айдар (814-855), а вероятно и на Джилки (855-882) до към 858 г. или до 863-864 г.

През 865 г. Микаил “получил вдъхновение свише” и на свой ред се оттеглил в отшелническата пещера на баща си в околностите на Самбатис* (дн. Киев*), където започнал да пише своята притча-сказание “На кана за щерка му” (СБ*, ДТ*). Тази пещера-обител била главното му жилище поне до 870 година, когато, след смъртта на Хазарския бек Илияс (842-870) и началото на метежа на Ас-Халиб в Киев, бил хванат и хвърлен в Киевската тъмница (ДТ*, стр. 42). Но скоро, още през същата година, Киев бил обсаден от войските на Алабуга – изпратен срещу хазарските поставеници от Кан Джилки, и Микаил бил освободен от Ас-Халиб (рус. Асколд) като част от откупа за оттеглянето на Алабуговата армия от града. Княз Алабуга го проводил в град Болгар при Кан Джилки (855-882), който отново го назначил за свой тебир (началник на Канцеларията на кана).

После Микаил бил тебир и при сина на Джилки – Канът на Болгар Бат-Угър* (882-895), а след това и при брат му Алмъш* (895-925), по време на чието управление и загинал през 900 година на път към дебрите на неизследваната планина Урал.

Гази-Барадж (1229-1246) предава така последователността на събитията в източната част на България след смъртта на Омуртаг* (814-831) през 831 г.:

… Вече в 832 г. [Хазарският хакан] Урус (824-840) станал дотолкова силен, че смогнал с подкупи да склони Галиджийските (Новгородските) скандинавци и славяни да преминат на служба при него. Неверниците (скандинавците и славяните) въстанали и провъзгласили пристигналия при тях с парите син на Урус – Чинвъз*, за хазарски наместник в Новгород. При това метежниците безпощадно изклали значителна част от кулбаките (срв. рус. Клобук: “монашеска шапка с покривало”, СР*) и урусите (анчийците*), а оцелелите избягали с [войводата на анчийците*] Будим в Киев* (Самбатис*, Бащу*).

В същата [832-ра] година отряд скандинавци во главе с Халиб (др.-рус. Асколд, ПВ*) преминал [с бойна флотилия] по Волга и погромил княжеската област Болгар (управлявана от Борис /823-864/, вж. Борис /4/*), а след това, по заповед на [Хазарския хакан] Урус, извършил опустошително нападение над Тимер-Врата и Азърбайджан. След това хазарските печенеги нахлули в Кримската степ и я изпълнили с безчинства (всичко това става по времето на Българските царе Маламир* /831-836/ и Пресиан* /836-852/, които са ангажирани с войни срещу Византия, управлявана от Фригийската династия /820-867/, смятайки я за основна причина за Хазарската инвазия в източните предели на България; през 837 г. Борис І* лично воюва, заедно с баща си Пресиан*, срещу Византия, а през 867 г. поставя чрез преврат на Византийския престол българо-византийския род на т.н. Арменска династия /867-1057/, вж. Самбата*)

Чак в 840 г. на Джилки* (855-882, род. 814 г.), старшият син на Айдар* (814-855), му се отдало да нанесе на печенегите* решаващи поражение и да застави техните остатъци да се върнат на река Урал. …

Тогава пък Ас (по-късният др.-рус. Дир, ПВ*), синът на Будим, извършил поход срещу Галидж (Новгород) и отново го подчинил на Айдар (Будим и синът му Ас или Ас-Будим са етнически българи, аристократи, които били назначени за военни предводители, войводи, на анчийците* и родът им запазил във вековете това си наследствено право; срв. връзката Ас ~ Асен). При това нямало никакво кръвопролитие, защото [Хазарския наместник на Галидж (Новгород)] Чинвъз* избягал, а останалия на негово място Халиб (Ас-Халиб, др.-рус. Асколд, ПВ*) предпочел да се покори без бой. Добрият Ас-Будим никого не наказал и зарадваният Халиб се обявил за негов брат и взел за себе си неговото име [Ас, прекръствайки се на Ас-Халиб (Ас-Кχали-ба или Ас-Кχали-бат = др.-рус. Аскольдъ, Аскольда, ПВ*)].

Единствено [град] Джир* (днес Ростов*, в Ярославска обл. на Русия) отказал да се подчини на Кара-Булгар* (Западна България), и Ас се принудил да го превземе с пристъп. До този град се намира хълм, насипан от Ас върху гроба на своите [загинали] воини, и той се нарича Урус-тау (? по името на Хазарския хакан Урус). В памет на тази победа Ас започнал да се нарича и Джир (Джир-Ас; = др.-рус. Дир, ПВ*).

Борис* (823-864), князът на [областта и града] Болгар*, като чул за победата на Джир-Ас, се явил при него с изявление за покорност към Айдар, и бил щедро награден за това и изпратен отново в своето владение (това сведение, разгледано в светлината на всички известни факти за събитията от 840 г. и около дадения период, и през специфичната позиция на хрониста-кан Гази-Барадж, може да се приеме за загатване на акт за единодействие между Цар Пресиан* /836-852/, Киевския областен войвода Джир-Ас и Болгарския каназ Борис /823-864/, като при това следва да се има предвид, че Областния кан Айдар, който е роден през 799 г., е полу-брат на Омуртаг* /814-831/ - дядото на Пресиан*; същевременно майките на Айдар* и на Хазарския хакан Урус /813-840/ са сестри)

Тези поражения на [Хазарския хакан] Урус (813-840) ободрили хазарските юдеи и те, с помощта на бека [на Хазария] Буртас, поставили за хакан Манас (840-858). При това (преврата) Манас молил да не закачат Урус, защото цял живот бил наплашен от гибелта на собствения си баща. Но отмъстителния [Бек на Хазария] Буртас, който бил длъжен да отведе Урус в [автономния български град] Дима-таркан (рус.- Тму-таркан*; автономна бълг. област и град, намиращ се във федератска* връзка с Византия), по пътя убил сваления хакан с удар на кинжал в гърба, и след това представил убития за жертва на мнимо нападение на дима-тарканските българи…

[Тебирът] Шамс не се съгласил с това, че [Кан] Айдар помилвал [скандинавеца] Ас-Халиб (Асколд) – организатора на набега в ислямските области [Тимер-Врата и Азърбайджан през 832 г., т.е. земите, където в град Самандар по-рано от неверници-немюсюлмани бил убит и бащата на Шамс – менли Абд-Аллах (ок. 736-817)] – и, в знак на своето неудовлетворение, [Шамс] се отделил от кана. Недалеко от Бащу* (Самбатис*, дн. Киев*) той си изкопал пещера и останал там в доброволно заточение.

Колкото и неприятно да било това за кара-българския кан [Айдар], той (Шамс*) не променил своето решение – нали Балин (Новгородско-Ростовския район и съответната част на Волга; Кара-Балин: “Западен Балин” = Белорус; Ак-Балин: “Източен Балин”) давал половината от доходите на неговата държава (област).

Но синът на Шамс, Микаил, получил поста на баща си – тебир на царската (кановата) канцелария. [Кан] Айдар се опасявал, че никой не може да замени Шамс, наречен за своето усърдие [с епитета] Тебир, но скоро, за своя радост, видял, че е грешал: 20-годишният Микаил се оказал образцов секретар. Той завършил започнатият от баща му превод на цялата официална писменост от старите български знаци (букви)кънигъ” на арабско писмо, но хазарите, анчийците*, алинците и неверните (не-мюсюлманите) от кара-българите (западните българи) продължавали да се ползват от “книгата (явно това начинание Микаил не е можел да завърши още в годината на назначаването му, но видимо е станало преди 852 г., когато Борис І* поискал от Кирил и Методий* да съставят съвременна българска азбука; всъщност този текст обобщава цялото време от 840 г. до смъртта на Айдар през 855 г.).

В [същата] 840 г. Микаил, по повеля на балтавара* (кан Айдар), направил преброяване на населението, което определило броя на поданиците на Айдар във Вътрешна Кара-Булгар (т.е. на запад от Волга) на 500 хиляди, включително 50 хиляди кара-българи, в Балин – 600 хиляди… Във Външна (Източна, на изток от Волга) Кара-Булгар и в Буляр* - с изключение на стопанствата на служещите – числото на домовете, плащащи налог в размер от една белкова кожа, съставяло 173 хиляди [от данните се вижда, че в цялата българска област, управлявана от Айдар, на запад от Волга имало 500 хиляди дома, в т.ч. 50 хиляди западно-български (които не плащали данък), в земите на подвластния Балин - обхващащи Белорусия (Кара-Балин: “Западен Балин”, ДТ*), поречието на Горна Волга, областите на Новгород и на Ростов* (с Кърчаг*), имало 600 хиляди дома, обаче на изток от средна Волга влизали само 173 хиляди дома на данъкоплатци, което явно е във връзка с факта, че Болгар*, управляван от Борис (Борис /4/*), е отделна административна и военна област; в град Болгар се заселили западно-българите на Тат-Угек Бесерман* (759-787), бащата на Дима-таркан или Тамьян-таркан – наричан и Бураш, върху които се опирал и назначения от Омуртаг* (814-831) Болгарски областен княз Борис (823-864)].

В 855 г. Айдар починал и според неговото завещание бил погребан в града наречен на баща му – Караджар* (дн. Чернигов*), нали цял живот той скърбял по него. Умирайки, Балтаварът казал, че смъртта го постигнала за наказание за това, че той не отишъл на погребението на Шамс Тебир, починал половин година по-рано.

След смъртта на Айдар газиите вдигнали на хаканския трон неговия старши син Джилки* (840-855-858-882). Лъчин* (855-883), младшият брат на Джилки, неразделил се със суеверията, и някои неверници от Кара-Булгар били от това недоволни и започнали да мислят за метеж.” (ДТ*, с. 33-34);

През 858 г. отново настъпили съществени размествания в източната част на България, които били свързани с една много интересна и амбициозна личност – управляващият Хазария бек Ильяс (842-870) или Илиас (руско-волжкобългарски Ильяс /ДТ*/ при превода от арабица на руски е сведено към руското Илья, но срв. ст.-бълг. Илия, Илии, Илиинъ, Илиино, ср.-гръц. Ήλίας [Елиас]: “Илия”; срв. гръц. ‛Ήλιος: “Хелиос, слънце”). Ето и родословието на Илияс и част от роднинските му връзки:

 

Кормесий ІІ* или Севар* (727-759)

 ↓ двама синове

┌───────┴─────────┐

старши син на Севар

Сарачин* (759-787)

брат на Сарачин

Бесерман* (759-787)

син

Бураш (Бурис) или Дима-

таркан, княз на града

и областта Диматаркан (рус.

Тмутаркан*) в района на

Крим и устието на Кубан*;

убит от византийците по

искане на Хазарския бек

Буртас (ок. 824-842);

син

ИЛИЯС, Бег на Хазария

(842-870) и същински,

едноличен управител на

Хазария*;

 

 син и дъщеря на Сарачин*

├─────────────────┐

син на Сарачин

Кан Караджар* или Крум* (787-814);

 ↓ дъщеря на Сарачин

Na. Сарачинина & Асен-кул* (†805);

син

Урус, Хакан на Хазария (824-840);

син

Чинвъз* (832 - сл. 865< ?);

↓ …

 

син на Крум* или Караджар*

Омуртаг* (814-831);

син

Маламир* (831-836), заедно с кавкан Исбул*;

племенник на Маламир, внук на Омуртаг

Пресиан* (836-852);

син

Борис І* (852-914);

син

Владимир І* (889-893); баща на Киевската княгиня Олга* (941-

969), която е майка на Киевския княз

Борис или Святослав І* (942-972);

син на Борис І* и брат на Владимир І*

Симеон І* (893-927), Цезар на Византия от 913 г., самодържец*,

самовластен владетел на България от 914

г., когато на 2 май, събота вечерта, умира

баща му Борис І*, др.-бълг. година Етх* в

месец Бехти*, фонет. Бе`ти (авест. būta-:

“ставащ, изправен; същ, същински”, др.-

перс. βατια-κή: “чаша (за ритуал); възлива,

лее”, авест. baχšaiti: “участва; действа”),

през ІІ-ри индикт (1 септ. 913 г. – 31 авг.

914 г.);

син на Симеон І

Петър І* (927-970), Цар-император на България;

син на Петър І

Борис ІІ* (970-977), Цар;

брат на Борис ІІ и син на Петър І

Роман-Симеон* (977-997), Цар;

братовчед

Самуил* (997-1014), Цар;

син

 

Съществена е и линията на Кан Айдар* (814-855), чието начало също е от Кан Караджар-Крум:

 

Кан Караджар* или Крум*

син, полу-брат на Омуртаг*;

Айдар* (814-855);

двама сина

┌───────────────────-─┐

старши син на Айдар

Джилки* (855-882, род. 814);

младши син на Айдар

Лъчин* (855-883)

син на Лъчин

Угър или Угър-Лъчин* (882-

944, род. 870/*871), рус. Игор

(912-945, ПВ*); през 882-911 г.

е формален Княз на Киев под

управлението на Олег* (882-

921, †922), от 912 г. княз на

Курск, през 921-944 г. е Княз

на Киев; от 941 г. е женен за

Киевск. княгиня Олга* (941-

969), дъщеря на Владимир І*

(889-893) и внучка на Борис І*

(852-914), майка на Борис* или

Святослав І* (942-972), който е

Княз на Киев от 964 г.

син на Олга и Угър

Борис /5/* или Святослав І*,

Киевски княз (964-972);

син

Владимир І Святой*, Киевски

княз (978-1014);

син

син на Джилки

Бат-Угър Мумин*, Кан на Болгар (882-895);

брат на Бат-Угър, син на Джилки

Алмъш*, Кан на Болгар (895-925); баща на Арбат* (?-907),

който до 882 г. служи при

чичото на баща си Лъчин*

(855-883), а след това остава

на служба в Хазария до 894

г., когато е прогонен от

Борис І* и Симеон І* в

Германия, а по-късно е

въдворен от Българските

царе в Панония, като

федерат* на България;

син на Алмъш и брат на Арбат*

Казан, Кан на Болгар (925-930)

↓ …

 

За Ильяс или Илияс, който нарушил спокойствието в източните територии на България, се казва, че “нямайки възможност да направи кариера във Византия или България (Кара-Булгар*: “Западна България”, Дунавска България от Волга до Германия), той решил да се въздигне в Хазария и достигнал своето”. Споменаването за кариера във Византия въобще не е приумица на хрониста. Защото, от една страна, негов баща е Бураш* или Дамьян-таркан (също Тамьян, в.-бълг. Тамья, Тэмэн: “1. Западната част на Предкавказ; 2., армия; 3., 10-хиляди войника”); още Бураш-Дамьян или Бураш-Тамьян бил принуден от съседството на Хазария* и заплашителното й отношение да управлява като федерат на Византия и неин съюзник; а, от друга страна, българските и българо-готските родове от България, и конкретно от района на Крим*, отдавна са се вплели в Римската имперска върхушка, най-късно още от времето на Император Максимин І* (235-238, род. 173 г.) – внука на Българския кан Авитохол* (153 – сл. 173).

Към характеристиката на Илияс хронистът добавя: “Бидейки син на старика Дамьян (Тамьян, княз на Тмутаркан*), отровен от ромеите по искане на [Бека на Хазария] Буртас (ок. 824-842), той заедно с млякото на майка си влял в себе си притискащото самолюбие на баща си, и това го направило невероятно честолюбив и готов на каквото и да е в името на достигането на висша власт. На служба на Византия той приел християнството, а отивайки в Хазария – исляма, за да получи поста кади (светски управител-съдия; осм.-тур. kadı, от араб.) на Самандарския окръг (във времето преди да стане Бег на Хазария през 842 г.). … Мюсюлманите го обичали като свой, яхудите (юдеите-хазари, наричани “бели хазари”) виждали в него своят спасител, а за езичниците той бил баща-благодетел.” (ДТ*, с. 36); саму по себе си поведението на Илияс показва, че разликите между исляма и християнството не били съществени и между тях нямало някакво по-остро противопоставяне, като това състояние на нещата се запазило поне до ХІV-ХVІ в. и едва фанатизирането на ислямските среди и налагането на мохамеданството с насилие предизвиквало крайна конфронтация с него;

Във връзка с броженията срещу възкачването на мюсюлманина Джилки* през 855 г. на областния трон на баща си Айдар* (814-855) и недоволството на Джилковия брат Лъчин* и на българите-традиционалисти и другите езичници в района, Хазарският бек Илияс (842-870) започнал да подтиква миролюбивия по природа Хазарски хакан Манас (840-858) да се намеси в българските работи. “Три години Бекът [Илияс] се опитвал безуспешно да сблъска двете държави. Тогава през 858 година йудейските хазари, възглавявани от него, заклали Хакана през нощта в шатрата по време на [ритуално] чергаруване (БИХ*), а обвинените за това западно-български търговци, пътуващи през хазарските владения за [град] Дима-таркан (също Дамья-таркан, др.-рус. Тмутаркан*), били незабавно екзекутирани.

След това Илияс поставил за хакан [на Хазария] послушният нему син на Манас – Исхак (858-895), по прозвище Аксак Тимер – и нахлул [в същата 858 г.] с него в Кара-Булгар* (Западна България = Дунавска България). Лъчин* веднага се присъединил към хазарите с езичниците си. На съюзниците се отдало да обходят при [районната] столица Балтавар* (дн. Полтава*) излезлия насреща им Джилки* и го принудили да отстъпи в [град] Караджар* (дн. Чернигов*). Въодушевените от успеха врагове се насочили към Киев*.

Между това помощникът на Илияс – Чинвъз* (832 - сл. 865), се добрал до [областа] Балин и  се обявил за посланик на новия [Хазарски] хакан в Новгород (както се обявил там за наместник на Хазарския хакан и през 832 г.). [Скандинавецът] Ас-Халиб (др.-рус. Асколд), също свързал се с Илияс, веднага [му] предал пребиваващия при него [войвода на анчийците*] Будим (бащата на Ас или Джир-Ас, рус. Дир), а Чинвъз* незабавно го хвърлил за разкъсване на недоволните от Балтавара [Джилки] новгородци (скандинавци и славяни). След това злодейско убийство двамата, без бавене, се придвижили с отряд новгородци към Киев* (Самбатис*, Бащу*) и пристигнали при столицата на Кара-Булгар (Западна България, Дунавска България) почти едновременно с хазарите [на Илияс].

Джир-Ас (др.-рус. Дир, ПВ*), бидейки войвода на анчийското опълчение, залостил трите врати на Киев* и се приготвил скъпо да продаде своя живот. …” (ДТ*, с. 35; вж. карта: 945-1240 г., Киев). Вероятно при тази обсада Микаил Бащу се е намирал в града, зад здравите крепостни стени, доколкото нападателите са езичници и жестоки до дивост скандинавци, новгородски славяни, хазарски тюрки и печенеги, и пр. Пък и последвалите събития го поставят в града.

Принц Илияс проводил пратеници в Киев*, които обявили “желанието на Хазарския хакан Исхак”, че ако гражданите декларират своята покорност към него, той (всъщност Илияс) “ще дари на Киевската и на Уруската области статут на отделно от Кара-Булгар* (Западна България) княжество “Рус”, с център Киев” (ДТ*, с. 35). Доколкото Киевска област е относително ясно очертана в по-късните карти, наследявайки по-старите й традиционни граници, Беларус – волгобълг. Кара-Балин, е на север и също е що-годе добре известна, а на изток от Днепър са земите на угрите – Себери*, то “Уруската област” вероятно следва да се отъждестви с Дулебия*, разположена на север от Киевска област и южно от Белорус, където в Любеч* по-късно била столицата на феода на Мал*. Прави впечатление и названието “Рус”, което през ХІІІ в., когато пише хронистът Гази-Барадж (1229-1246), изглежда вече е значело “руснак-славянин”, но към времето на дадените събития от 858 г. не може да съществува, още повече, че и през Х век “Рус” означава “скандинавец, гот, датчанин, прус, германец” (ФА*). В т.с. е по-приемливо названието “Урус”, споменавано многократно за населението в тези земи. Тоест, Илияс предложил да бъде създадена автономната област “Урус”.

Вследствие на декларацията на Илияс, в комбинация с ясно видимите обсадни сили на нападателите, “значителна част от жителите на столицата [Киев] била смутена от това [предложение] и се явила при Джир-Ас (др.-рус. Дир) с изискване веднага да предаде града на хазарите. Войводата се държал две седмици, очаквайки помощ от Балтавара* (Джилки*), и, като не я получил, бил принуден да всъпи в преговори с неприятелите (т.е. с Илияс и Лъчин*).

Двете страни се договорили за това, че [войводата] Джир (Дир) получава титла на Руски (Уруски) княз и ще управлява под наблюдението на Хазарския наместник Ас-Халиб (Асколд), а Киев ще изплаща на Хазария [определен по размер] данък и ще й помага с войски. Ас-Халиб (Асколд) влязъл в Киев и заел своето място. Веднага при едната [градска] врата, която получила названието Яхудска (Йудейска, Еврейска, укр. Жидiвськi ворота: “Жидовска врата”), учредили хазарска митница, а част от града била дадена за Хазарски квартал. За три дни жителите събрали данъка и Илияс отвел хазарската войска от града. В Батавил* (дн. Путивл) той, за вид, издигнал на западно-българския [областен] трон нов балтавар – покорния на хазарите Лъчин, вместо сваления Джилки.” (ДТ*, с. 35).

Всъщност тези редове ни съобщават и други детайли. Илияс, макар да е принц от рода Дуло* и с високия статут на Бег (Бек) на Хазария, няма правото да дава княжеска титла на войводата Джир-Ас, нито да възкачва на областния трон в друга държава братовчед си Лъчин*. Но княжески сан може да дава Хазарския хакан Исхак и най-вероятно именно той направил това. А то означава, че Хазарския хакан също бил край Киев при тези събития, намирайки се под зоркия контрол на Илияс.

След като напуснали Киев*, който тогава се наричал Самбат, Самбатис* (Σαμβατης, Конст. Багр., 913-959 г.) или Шамбат (*Шамъбатъ, СБ*, 840-882 г.), войските на Илияс и на Лъчин* се отправили право на изток в демонстрация на сила, но без да се решат на сражение с Джилки*, и оставяйки в ляво от себе си района на град Караджар* (дн. Чернигов*) стигнали до Батавил* (дн. Путивл*, на р. Сейм; вж. карта 1707 г., Украина). Там бил въздигнат за областен княз Лъчин*, който изглежда и останал в Батавил, заедно с войската си, като преграда срещу евентуално настъпление на Джилки към Хазария, когато Илияс с Хаканът Исхак най-сетне си тръгнали за хазарската столица Итил (Атил, намиращ се в делтата на Волга). Излиза, че преходът от Киев до Батавил (Путивл) имал за цел да “вразуми” или да подчини угърските племена, живеещи между р. Десна* и р. Сула*. А това имало важно значение, защото майката на Кан Джилки* (род. 814-882) е угърска княгиня, дъщеря на вожда Юлай-Бата*, което означава, че той по рождение е пряк господар на угрите* (маджари*, себери*, торки, турци*). Същевременно пък изглежда, че пътя на хазарските войски на юг, през района на областната столица Балтавар* (дн. Полтава) и силната крепост Харка* (дн. Харков), който е най-удобен за завръщането им към Итил*, бил вече здраво преграден.

При това поставеният на Батавилския (Путивълския) трон Лъчин* (858-883), който е близък родственик с Хазарския бек Илияс (842-870), не станал васал на Хазарския хакан Исхак (858-895), както следвало да бъде по всички формални правно-политически канони, а само сключил съюзен договор с Хазария. И този договор бил скрепен с брак, видимо подготвен и осъществен лично от Илияс, като сватбата била направена най-вероятно още при престоя им в град Батавил. Лъчин се оженил за сестрата на Хазарския хакан Исхак (858-895), което му осигурило пълната подкрепа на Хазария. Тая първа Лъчинова съпруга се оказала бездетна, но едва през 870 г., след смъртта на Илияс, Лъчин си позволил да си вземе втора жена – угърка, “която направил своя любима съпруга” (тя родила сина им Угър или Угър-Лъчин*, рус. Игор, княз на Киев 882-911, 921-944). Хазарската принцеса се оплакала на брат си, че е пренебрегната, и Исхак на свой ред се разсърдил на Лъчин.

След сватбата на Лъчин и Хазарската принцеса, Илияс и Исхак се отправили по най-краткия път за Итил* (Атил), и по-конкретно по трасето към изворите на р. Сейм и през днешния град Воронеж по, или покрай горни Дон до град Царицин (дн. Волгоград) на Волга, срещу който на източния бряг била разположена хазарската столица. Хазарските кохорти, макар и да не били влизали в сражение, нямали достатъчно сили, за да минат по пътя край Донец* (рус. Северский Донец), покрай силните крепости Харка* (дн. Харков*) и Балтавар* (дн. Полтава), която още в началото на кампанията заобиколили и не посмели да превземат. Ако пък бяха минали навръщане от там и присъединили този район към Хазария, то това непременно щеше да бъде съобщено от хронистите.

Фактът поставя още един въпрос – какво е станало с района между долен Днепър и Дон, и с тамошните градове-крепости, чиято отбрана, както стана ясно, влизала в задълженията на областния кан Джилки. Именно при областната столица Балтавар* (Полтава) Джилки беше подготвил отбраната си срещу настъплението на Илияс по пътя си от долни Дон към Киев*. А от сведенията се вижда, че Хазарския бек не посмял да постави Лъчин на Полтавския (Балтаварския) трон, заеман между 855 и 858 г. от Джилки*, и се принудил да го въздигне на далечния и стоящ доста в страни Путивълски (Батавилски) престол.

Явно някой бил сложил здрава ръка върху тези земи и създал мощна отбранителна войскова групировка. И това не били Кримските византийци или самата Византия, които са в съюз с Илияс по време на тази негова “Киевска кампания”. Не бил и областният кан Джилки, който с цялата войска на подчинения му район се бил оттеглил на север, в град Караджар* (Чернигов) на река Десна* (Себер-су: “Себер-река”, Себери*: “угри”), като същевременно хазарските войски, контролиращи коридора от Киев* до Путивл* (Батавил*) и по този начин стояли между него и окръга на Балтавар* (Полтава). Не са и местни угърски или печенежки племена, които нямали достатъчно сили, за да се противопоставят на редовната Хазарска армия, водена от Хакана и от Бека на Хазария.

В този край на света има само още една значима сила и тя е България, управлявана от Върховния владетел Борис І* (852-914). При това знаем, че България е много чувствителна към тези земи, къдета са погребани Бат Оркан*, Кубрат* и Аспарух*, и нито Омуртаг* (814-831) допуснал навлизане на хазарите в областта между Днепър и Дон, нито пък по-късно – през 893-894 г. и след това, Борис І* и Симеон І* (893-927) допуснали там да се разхождат самоволно хазарите и хазарските угри* (маджари, мишари, себери).

Интересна “подробност”, влизаща в диалектична връзка с останалите факти в общата картина на ситуацията, е продължителността на съпротивата на Джир-Ас (Дир) и протакането на преговорите с Илияс. “Две седмици”, а заедно със самите преговори – поне 17-20 дни, е твърде много време, за да пристигне войската на Джилки от Караджар* (Чернигов*), който е само на два-три дни път от Киев* (ок. 120-130 км), като при това между двата града има както сухопътен, така и воден път – по Десна* и по Днепър*. Същевременно Джилки*, чиято майка е дъщеря на угърския вожд Юлай-Бата*, е в отлични отношения с угрите-себери, населяващи земите от Караджар* (Чернигов*) до Киев*. Пък и армията на Джилки била напълно съхранена, защото въобще не влязла в битка, и е толкова силна, дори и без подкрепата на местното угърско опълчение от района между Десна* и Сула*, че с обединените си войски Илиас и Лъчин не посмели да се сражават с нея. От това излиза, че както Джир-Ас (Дир), така и Джилки, са очаквали друга помощ – най-вероятно войски, изпратени от Върховния владетел Борис І* (852-914). Защо обаче Борис І* не изпраща тези войска към града, когато най-много 600-700 км или 10-тина дни път имало до Киев от българските военни ресурси в районите на Червенските градове* (ЮИ Полша), Галиция*, Седмоградско* (Трансилвания*), Влахия* и Дунавската делта с Онгъла*. А може би дори Цар Борис І* и лично нарежда на Джир-Ас да преговаря и да приеме привидно предложенията на Илияс.

Както ни е известно от историята (ДМБ*), от 855 г. Борис І* провежда Брегалнишката мисия* заедно с Кирил и Методий* и подготвя приемането на християнството в България, като е в много сложни преговорни и дипломатически отношения, макар и привидно стоящи в сферата на мирната и съюзната политика, с Византия, с Германия и с Рим. При това вероятно в този период Царят стои повече в района на Македония* – в земите между Средец* (днес София*) и византийския Драч*, с южна граница река Бистрица* в Тесалия (днес С. Гърция) и северна граница Белград* (сръб. Београд) и прилежащия участък от Дунав.

Ключ към разгадаването ни дава Гази-Барадж, който пише по повод на Илияс – “Неговата борба с Византия можела да струва главата му, затова той я водел със всичката си страст и жестокост.(ДТ*, с. 36). Излиза, че Илияс, който напрактика воювал с България на Борис І* (852-914), всъщност се борел с Византия. В същото време той формално бил в съюз със същата тази Византия. Защото именно през тази 858 година, явно преди да тръгне в поход срещу България по пътя покрай (!) Балтавар* (Полтава) към Киев*, Илияс изпраща пратеници във Византия, вследствие на чиито искания започва т.нар. Хазарска мисия* на Константин-Кирил Философ.

В Цариград тази хазарска делегация, която действала уж официално от името на Хакана-йудаист Исхак (поставен на трона на Хазария от Илияс и държан под строг контрол от него), предала на Император Михаил ІІІ (856-867) нещо твърде изненадващо, като се има предвид еврейската (йудейската) вяра на Хазарския владетел Исхак и ислямската вяра на Хазарския бек Илияс. Те предали на Византийския император и на Константинополския патриарх следните думи на своя господар: “евреите (хазарите-йудаисти) ни убеждават да приемем тяхната вяра, а сарацините (арабите-мюсюлмани) от друга страна, като ни обещават мир и много дарове, скланят ни към своята (ислямска) вяра, думайки: нашата вяра е най-добра, отколкото оная на другите народи… Молим да ни изпратите [ваш] учен човек, за да приемем вашата (християнска) вяра, ако той в препирните с евреите и сарацините надвие.” (ИЗ*).

Този дипломатически ход на Илияс му осигурил тила откъм Византия, докато траело настъплението към Киев* и Батавил* (Путивл), където дори останали достатъчно дълго време, за да направят и сватбата между Лъчин* и сестрата на Исхак. Но дали това било само един еднократен и мимолетен защитен тактически ход, след като възоснова на него в Хазария бил пратен Св. Константин-Кирил*, който водил усилени препирни с “хитрите и лукави еврейски учители” (ИЗ*, “Панонско житие на Св. Кирил”). А и мисията на Константин Философ била доста продължителна, като завършила след средата на 869 година.

Тя може да бъде реставрирана, макар и само с едри щрихи, в следната последователност. Някъде от земите между Средец* (София*) и Валона (Вльора, дн. Vlorл в Албания), където от 855 г. се провеждала в ЮИ България под личния надзор на Кана-Субаги Борис І* (852-914) тъй наречената Брегалнишка мисия*, Константин Философ бил повикан в Константинопол от императора Михаил ІІІ (856-867) и патриарха [Фотий (858-867, 877-886) или Игнатий (847-858, 867-877)]. За това нямало никакви пречки, защото както създаването на новата официална българска азбука от 852 до 855 г. в Олимп (М. Азия), така и практическото й налагане в България от 855 г. по време на Брегалнишката мисия*, било с благословията на Императрица Теодора (842-856), на Патриарх Игнатий (847-858, 867-877) и на фиктивния до 856 г. Император Михаил ІІІ (842/856-867), който е син на Теодора (842-856) и на Император Теофил (829-842). От Константинопол българинът-философ Константин и брат му Методий заминали за Крим. Не е известно дали това е станало по море или по суша, но вероятно първият град, в който пристигнали, е византийският Херсон.

Поради климатичните и природните условия Хазарският бек Илияс е можел да изпрати делегацията си не по-рано от месец юни (Конст. Багр., вж. Борис /5/*). Тя е трябвало да мине през Херсон, за да бъдат известени и тамошните византийци за преговорите между Хазария и Византия, та да не се намесват в кампанията на Илияс срещу Киев. Дори и с херсонски кораб и капитан, можещ да прекоси напряко морето (т.е. да не минава покрай българския бряг), пратениците не са могли да пристигнат в Константинопол преди юли. Излиза, че Константин е можел да отиде във Византийската столица за среща с Михаил ІІІ и от там да отпътува за Крим не по-рано от септември-октомври или дори ноември, като не е успял да изпревари дъждовния период и замръзването на реките по северното Причерноморие, което започва през втората половина на ноември-декември и продължава до март-април (Конст. Багр.). Затова и останал доста дълго в Херсон*, което подразнило толкова силно Илияс, че той обсадил с хазарската войска християнския византийски град и преговарял с Константин Философ (житие на Св. Константин-Кирил от Климент Охридски, вж. Хазарска мисия*);  

А има и вероятност Константин Философ да е тръгнал и по пътищата на България, стигайки по Понтийския път през Варна*, Никулицел* и Белград* (на Днестър) до Херсон. Първата му спирка в Хазария е била в град Тамья-таркан или рус. Тмутаркан*, столицата на апанажното владение на Илияс. От там по Дон* е стигнал с кораб до Волга* и до Хазарската столица Итил*. После пък е заминал по Каспийско море за Самандар* и за Дербент*, който е най-отдалечената точка на пътуването му.

Вижда се, че дори да е започнала в края на третата четвърт на 858 г., мисията на Константин Философ не е могла да приключи преди есента на 859 година, което я поставя през VІІ индикт (от 1 септ. 858 до 31 авг. 859 г.) и във времето след него – т.е. и през VІІІ индикт (от 1 септ. 859 до 31 авг. 860 г.). Именно през 858 г. на Папския престол в Рим се възкачава и Св. Николай І (858-867), което, ако и да няма пряко отношение към Хазарската мисия на Константин Философ, то означава, че в Римската църква имало период на преустройство, който давал определено приемущество за действията на Византийската корона. Колкото до замяната през 858 година на Византийския патриарх Игнатий (847-858, 867-877) с Фотий (858-867, 877-886), това имало отношение преди всичко към вътрешните работи на Византия и дворцовите интриги, а не към външната политика на империята.

В руската “Повест временных лет” (ПВ*) под 858 г. е поставено първото хроникално съобщение, след това за възкачването на Българския цар Борис І Михаил* (852-914), станало “в година 6360 (852 г.), идникт 15-ти (1 септ. 851 до 31 авг. 852 г.)”. И то гласи:

В година 6366 (858). Цар Михаил (Византийският император Михаил ІІІ /856-867/) се отправил с воините срещу българите по брега и [по] морето (от Константинопол към Македония по Беломорското крайбрежие). Българите пък, виждайки, че не биха могли да им противостоят, помолили да ги кръстят и обещали да се покорят на гърците. Царят пък кръстил Княза (Каназа*) им и всички [негови] боляри и заключил мир с българите.” (ПВ*). А за следващата година пише: “В година 6367 (859). Варягите* от Задморието (Скандинавия) вземали данък от Чудите (фините в района на Естония), и от Словените (Славяните от Ладога и района на Новгород, или по р. Волхова и ез. Ильмень), и от Мерите (финско-угърска група при езерото Неро, където е и град Ростов*), и от Кривичите (по Зап. Двина или Дуна*). А [пък] Хазарите взимали [данък] от Поляните (Урусите), и от Северяните (Себери*, Угри* по р. Десна и на юг от нея) и от Вятичите (Батишци*, групировка от българи, саклани* и славяни* в земите на дн. Украина, Дулобите*; от Бат*, Бат Сама* = Самбат*) по сребърна монета и по белка от дим (огнище, дом).” (ПВ*).

Имайки предвид и факта, че датирането в руската хроника е направено много по-късно от създаването й, като при това не винаги е достатъчно вярно, можем да кажем, че в даденият случай ситуацията е описана достатъчно правдиво. Вероятно първоначално тези две съобщения са се отнасяли до една и съща година – 858 г., в която Хазарския бек Илияс сложил ръка на Киев и земите до Батавил (дн. Путивл), но по-късния “редактор”, който поставил датирането, е решил да ги разграничи. Безспорно тези хазарски завоевания имали същият данъчен статут и през 859 г., когато се провеждала и мисията на Константин Философ в Хазария, и той се запазило поне до 863 г. В руската хроника се отбелязва промяна чак през 862 г. (= ХІ индикт – от 1 септ. 862 до 31 авг. 863 г., = 863 г.), но тя се отнася единствено за най-северните Прибалтийски земи, където били нахлули скандинавците:

В година 6370 (862). Прогонили (Чудите, Словените, Мерите и Кривичите) зад морето Варягите, и не им дали данък, и започнали сами себе си да управляват, и нямало сред тях правда, и тръгнал род срещу род, и имало при тях раздор, и започнали да вюват едни с други. И си казали: “Да потърсим за себе си княз, който би ни владял и съдил според правдата”. И отишли зад морето при варягите, при Рус (Скандинавците). Тези варяги* се назовавали Рус, както други [варяги*] се назовават Шведи, а трети Нормани и Англи, а още по-други Готландци, - ето така и тези [варяги са Рус]. …” (ПВ*; вижда се, че първоначално самите славяноруси, знаещи произхода си от славяни* и от саклани Уруси, определяли повиканите от тях варяги като скандинавци и Рус, Руси).

В случаят, обаче, следва да се разгледа и още една възможност, произтичаща формално и от факта, че хазарското нахлуване е поставено в руската хроника с година по-късно. А именно, че навлизането на Михаил ІІІ в България, което имало показен характер и според някои данни било извършено по желание на самият Български кана-субиги Борис І*, може да е станало година по-рано – през 857 г. За това дават основание и преговорите на Борис І* (852-914) с Людовик Германски (843-876), които продължавали и след сключения през 852 г. мир между България и Германия. Людовик Германски също искал, или пък му било дипломатично обещано от Борис І*, да покръсти България. А формалния неуспех на Борис І срещу Михаил ІІІ – във формалната война между двете държави, при който с препотвърдения мир се приемала и договореност за покръстване на българите от Византия, слагала край на едноличните претенции на Людовик Германски към християнизирането на България. Разбира се, че на Българския цар не му било нужно покръстване нито от Германия, нито от Византия, защото желаел да създаде независима Българска християнска църква, за което вече подготвял свещеници и книги (Бригалнишката мисия* от 855 г.). Но за тази мащабна задача му трябвало още време, а то се печелело с дипломатически ходове. Докато Германия и Рим спорели с Византия кой от тях ще има по-голямо право в бъдеще да покръсти България, Борис І* можел по-спокойно да извършва подготовката за създаването на Българската христова църква и на достатъчно голяма група от български граматици-свещеници, чрез които да не допусне нахлуването на германски и византийски свещеници в териториите на България. Пък и така имал възможност да отдели повече внимание и сили за преодоляването на нежеланието на българите-традиционалисти, които, както се вижда и от последвалите събития през 863-865 г., не биха искали да сменят българската антична религия с новото християнско учение, независимо, че на практика то не се различавало съществено от Заратустризма* и култа към Митра*.

В историята на Гази-Барадж (1229-1246) се споменава още един важен детайл, свързан с началото на войната на Илияс срещу Византия: “Отначало той (Илияс) придаде територията на Ромейската (Византийската) църква в Киев към хазарския квартал (община) [в града] и задължил яхудските (йудеите-хазари) митничари да взимат от нея арендна плата.” (ДТ*, с. 36), т.е. ежегоден аренден данък.

Както се вижда от съпоставката на събитията това не е можело да стане през 858 г., когато Илияс воювал срещу Киев* (Самбатис*) и поставил в Батавил* (Путивл) на тамошния княжески трон Лъчин* (855-883), нито пък било възможно да се случи по време на мисията на Константин Философ в Хазария през 859 година. Същевременно в сведението се вижда юдаистко-християнско противопоставяне, а Константин Философ бил повикан в Хазария именно по повод на религиозния спор между трите религии – юдейска, мюсюлманска и християнска. Излиза, че Хазарският бек е поставил в унизително положение Византийската църква в Киев (Самбатис*) не по-рано от края на 859 година или началото на 860 г., когато Константин Философ вече бил заминал към Константинопол (отиването му в столицата на Византия произтича от задължението да се отчете за направеното по време на мисията пред онези, които го били изпратили – Император Михаил ІІІ, архонта Варда и Патриарх Фотий).

Тази византийска църква в Киев най-вероятно следва да се приравни с т.н. Оногондурска епископия* (ДМБ*), т.е. Хайлан-дурска или Аланска = “Българската епископия” на византийската църква в земите на България, която се появила най-късно по времето на Българския кан Бат Оркан* (602-603, †640-645) или на Българския кан Кубрат* (605-665), една от чиито столици е Киев (Аскал*, Бащу), където от 619 до 623 г. е издигната и нова по-голяма крепост. Но доколкото тя е византийска епископия, а Борис І* се готвел да създаде Българска христова църква, то намаляването на нейното значение и сили в собствения й район на действие било в полза на българската доктрина (Византийската църква подържала своя епископия и в района на Крим, вероятно с център в град Херсон). От постъпката на Илияс може да се предположи, че е имало някаква договореност между него и Борис І*. Същото се вижда и във фактът, че Илияс, който разполагал с отлична боеспособна армия, която не влязла в сражение през 858 и 859 година, на връщане от Киев не тръгнала на юг, а стриктно заобиколил българските владения между Днепър и Дон-Волга, чиято регионална столица е Балтавар* (Полтава*, на ок. 300 км по пряка линия на изток-югоизток от Киев). Дори през 858 г. Хазарският бек създал за Лъчин* (858-883) нов княжески престол, на мястото на тоя на брат му - мюсюлманина Джилки* (855-858), чак в северния Батавил* (Путивл), на около 200 км по пряка линия северно от Балтавар* (Полтава, на днешната р. Ворскала, от ст.-бълг. Варь: “дворец, палат”, а може би и с наставка Скалб* или пък Ρкъл­sь: “монета, парб”).

И така, в края на 859 г. Хазарския бек Илияс заповядал на митничарите юдеи-хазари в Киев* (Бащу*, Самбатис*) да вземат данък от всички земи на тамошната Византийска епископия, а “след това, в 860 година заповядял на [въздигнатия от него за Киевско-Уруски княз] Джир (др.-рус. Дир) и [на скандинавеца и хазарски наместник в Киев] Ас-Халиб (др.-рус. Асколд) да извършат внезапно и безпощадно нападение над град Константинопол. Двамата княза изпълнили тази заповед, но понесли големи загуби. …

[др.-руската хроникална “Повест“ поставя това нападение чак през 866 г.: “В година 6374 (866). Тръгнали Асколд и Дир на война срещу гърците и пристигнали при тях в 14-та година от царстването на Михаил (Борис І* /852-914/, т.е. стигнали при Цариград след началото на май, когато в 852 г. се възкачил Българският цар Борис І Михаил*). … Те влезли вътре в Суд (Златният Рог), множество християни убили и обсадили Цариград с 200 кораба (8 000 бойци). Царят (Михаил ІІІ /856-867/)… цяла нощ се молил с [Константинополския] патриарх Фотий (857-867 и повторно в 877-886) в църквата на Света Богородица във Влахерна, и изнесли те с песни Божествената риза на Света Богородица, и намокрили в морето полите й. … тогава внезапно се вдигнала буря с вятър, и отново се вдигнали огромни вълни, размятала корабите на безбожните руси ( = скандинавци), и ги блъснала у брега, и ги разтрошила, така че на немного от тях се отдало да избегнат тази беда и да се върнат у дома.” (ПВ*);

Тук 14-та година на “Михаил“ е изведена според възкачването на Българския цар (император, василевс*) Борис І Михаил* в 852 г., понеже 852 г. + 14 = 866 година. Византийският “цар“ Михаил ІІІ (роден в 840 г.) е формално император от 842 г., което с още 14 г. дава 856 г., когато с преврата на чичо си Варда Мамеконин* (856-866) – по-късния “кесар Варда“, той станал действително владетел и прогонил от трона и своята майка – управляващата императрица-майка Теодора Мамеконина* (842-856, 867). Обаче 856 година е невъзможна за нападението на тръгналите от Киев* скандинавци на Асколд и доста по-малобройните анчийци* на Дир. Още по-невероятна и извън събитията е 870 г., която е 14-тата година от властването на Византийския император Михаил ІІІ и се получава от сбора на 856 г. + 14 години].

Това смутило много скандинавци, балинци и киевчани (бащуйци), които решили, че християнските богове са по-силни от техните езически богове…

Джир (Дир, след като се завърнал от Константинопол в Киев към есента на 860 г.), измъчван от хазарската власт и разчитащ на помощта на Византия (всъщност на България) в борбата с нея, първи приел лъжевярата християнска, и след него това направили някои влиятелни български боляри (в случаят следва да се приеме, че вече е било известно за намерението на Борис І* да приеме официално християнството за държавна религия, още повече, че това е тема на няколко международни договора и споразумения, сключени между 852 и 860 г.). Удържали се от тази съблазън за известно време анчийските старейшини, надяващи се да се върнат благодатните за тях времена на българското  управление (прекъснато от Илияс в 858 г.). Но в борбата против хазарите те били готови да поддържат когото и да е (може да се предположи, че и те са приели християнството, в подкрепа на своя анчийски войвода и княз Джир-Дир).

Пламъкът на войната с Византия, разпалена от Илияс, внезапно опарила самият [Хазарски] бек с въстание в Киев през 863 година (това въстание, обвързвано от мюсюлманина Гази-Барадж с християните, няма как да не се свърже с акта на приемането на християнството от Борис І* през същата тази година). То започнало с припламвания между анчийците и хазарските митничари, безжалостно съдиращи всеки и всичко за себе си и своя хакан. Възмутени от несправедливите непосилни данъци анчийците разгромили митницата, след което връхлетели в самия град и устроили погром над хазарския квартал. В това дело охотно поучаствали и християните.

Но след това Ас-Халиб (Асколд), изплашен, че въстанието може да усили [позициите на] Джир (Дир) – пречка по пътя към желаният от него Киевски трон (т.е. Киевският трон бил все още само желана цел, а Киев не се владеел нито от Асколд и княза Джир-Дир, които формално го управлявали, нито от Илияс и Хазария), призовал християните и към погром над мюсюлманите. Няколко десетки християни и с две стотни скандинавци и балинци Ас-Хали-ба (Асколд) се устремил към мечета “Джок”, създаден още от Шамс* (бащата на Микаил; в.-бълг. Джок: “молитва, жертвоприношение”, ДТ*).

Микаил, който останал в града [от 858 г.] заради опасения да не попадне в ръцете на хазарите или на езичниците на Лъчин*, а също и заради уговорките на Джир-Ас (Дир), сам им преградил пътя. Балинците и скандинавците извадили мечовете си, за да съсекат муллата, но тогава се появил Джир (Дир) с няколко верни свои християни и анчийци, и предотвратил престъплението. Въпреки това Микаил, потресен от вида на озверелите от кръв хора, заедно с няколко правоверни отишъл в пещерата на баща си. Превръщайки я в ханака (обител, манастир), той останал тук, изморявайки се с пост, а през 865 г. получавайки вдъхновение свише започнал да пише в нея своето сказание “Шан кызы” (“Шановата щерка”, “Кановата щерка”). Мюсюлманите-българи, разделящи неговата мъка, му припомняли древните сказания за земите на тримата богатири, и муллата ги положил в основата на своята поема (“мюсюлманите-българи” не означава етнически българи – т.е. кара-българи*: “западни българи”, а изразява разбирането на хрониста, че всички мюсюлмани от този ранен период на ІХ в. са “българи”, в смисъл на волжки-българи* от Х-ХІІІ в.; вижда се от следващите редове, че тези “мюсюлмани-българи” са всъщност от общността на угро-българите, наричани и Себери*, Торки, Турци*, населяващи десния бряг на Днепър точно срещу Киев). Писал той с арабски писмена на благословения седмореченски (вж. Седморечието*, Себери*, Угри*) тюркски (угърски) говор, който се назовавал от нашите [волжки българи] “тюрански език” (= “себерски език”, “угърски език”) и станал, благодарение на него (Микаил), език на всички наши поети (др.-бълг. и ст.-бълг. Кънигъчии: “книжовник, законоучител, познавач на Стария завет”, кызньникъ: “творец, създател”) и чиновници (др.-бълг. и ст.-бълг. чинъ: “сан, ранг, служ. положение”, *чинъникъ: “чиновник”). Както е и положено у нашите чичени (вж. чечен*), той взел за себе си второ име “Шамси Бащу” в памет на своя баща и на родния град (Киев* е кръстен Бащу* през 619-620 г. по името на Кубрат Бащу*, но от създаването си към 370 г. е Аскал*: “прорицалище”, а след 658-665 г. е Самбатис* или Шамбата)

В разгара на тези събития [от 863 г.] един от анчийците избягал от Киев в Караджар* (Чернигов*) и съобщил на Джилки* (стоящ от 858 г. в този град) лъжовната вест за разгрома на мечета [“Джок”] от ненавистните за анчийците балинци и скандинавци. Джилки, изпитващ до тогава пълен упадък на духа, при тези думи изведнъж почувствал възмущение и прилив на сили. Като призовал на оръжие газиите (Гази: “воин-рицар на Господ/Алах и/или на исляма”) и своите анчийци, той отчаяно се хвърлил с тях към Батавил* (Путивл) и го завзел (вместо към по-близкият Киев, Джилки се отправил към почти двойно по-отдалечния Путивл, който при това е точно в обратната на Киев посока; вж. карта Реки). Не очакващият нападение Лъчин* панически избягал в Хазария и дошъл на себе си чак в щаба на Илияс. Джилки пък, въодушевен от успуха, се втурнал към Киев. При наближаването на Балтавара* (Джилки) Ас-Халиб (Асколд) избягал от Киев в Новгород, където управлявал неговият син Турма, а Джир (Дир) незабавно излязъл от града насреща му с изявление за своята вярност към кана и с разяснения за обстоятелствата на станалото.

Доволен от срещата с [Уруския княз] Джир (Дир), Джилки отстъпил в Батавил (Путивл), назначавайки за свой посланик [в Киев] при Уруския княз Микаил Бащу.” (ДТ*, с. 36, 37).

Оказва се, че Джилки, който властвал на 120 км североизточно от Киев – в Караджар* (Чернигов*), щом чул за безредиците там (не по-рано от 3 дни след започването им), първо тръгнал в обратната източна посока и изминал към 200 км до Батавил* (Путивл), за да прогони брат си Лъчин*. Като вземем предвид времето за придвижване на войската и за уреждане на положението в Батавил и феода, включително и за предпазни мерки срещу евентуално нападение на хазарски отряди, то Джилки се е забавил, при най-голямо бързане, най-малкото 10-тина дни. Едва тогава, когато е укрепил властта си, е можел да потегли на запад към Киев, който е на около 300 км от Батавил (Путивл) или на 6-8 дни път, ако се бърза и като се има предвид, че трябва да се форсират реки, в т.ч. Днепър. Излиза, че Канът на Караджар и Батавил Джилки е можел да бъде на единден път от Киев, където най-далеч от града е можел да го посрещне Джир (Дир), между 4 и 5 седмици след началото на бунтовете в Киев, като явно по пътя си е получавал информация за развитиетона събитията в града на Днепър.

Прави впечатление и това, че Джилки въобще не влиза в Киев* (Самбатис*) – представян от хрониста за главен град-крепост на целия район от Карпатите до Волга, ...




Гласувай:
3



1. dobrodan - Не ги виждам като християни нито Шамс, нито синът му Микаил ?
09.04.2020 15:38
Айдар се опасявал, че няма заместник на Шамс, когото наричали след настъпилия разрив още и Тебир, но скоро с радост разбрал, че греши - двадесетгодишният мулла? Микаил се оказал образцов секретар.
Принцът, когото сам мулла Микаил насочвал по пътя на истинската вяра и го нарекъл Джафар, отвърнал с достойнство: " - Не подобава на мюсулманка да се омъжва за юдей!"

Няколко десетки християни и около двеста галисийци и балинци на Ас-Халиб се втурнали към джамията Джок, построена още от Шамс.??

Водачът на въстаниците мулла Абдалах по хаканска заповед бил обесен на минарето на тамошната джамия Гьок... Прадядото на Абдалах - търговецът Синдж
(Сингх) бил преселник от Индия.


Благодарение на целия им род Волжка България влиза в исляма :(.

цитирай
2. eva666 - мн интересен материал...? значи, все пак, сме ..тюрки..)
09.04.2020 17:59
Мюсюлманите-българи, разделящи неговата мъка, му припомняли древните сказания за земите на тримата богатири, и муллата ги положил в основата на своята поема (“мюсюлманите-българи” не означава етнически българи – т.е. кара-българи*: “западни българи”, а изразява разбирането на хрониста, че всички мюсюлмани от този ранен период на ІХ в. са “българи”, в смисъл на волжки-българи* от Х-ХІІІ в.; вижда се от следващите редове, че тези “мюсюлмани-българи” са всъщност от общността на угро-българите, наричани и Себери*, Торки, Турци*, населяващи десния бряг на Днепър точно срещу Киев)
цитирай
3. shtaparov - Никой не може да каже дали е от рода ...
10.04.2020 07:44
Никой не може да каже дали е от рода Дуло или от рода Комнин- няма древен извор с информация по въпроса,само съчиненията на романиста Нурутдинов от края на 20 век! Затова съвсем неслучайно дори заклети тюрколози като Иван Добрев и сие не смеят да ги цитират и посочват- те не са исторически извор а съвременна книга,зад която не стои НИТО ЕДИН древен оригинал!!! Да пишеш история по Фархатовите книги е все едно да пишеш Илиада по американския филм за аргонавтите,в който негърът е Орфей!
цитирай
4. dobrodan - Щапаров, те Комнините са Дуло род,
10.04.2020 10:09
свери генеалогията онлайн! Ком е един от синовете на Атила Туки.
По съчиненията на Нурутдинов :) светът си написа историята. Ние спим...
Е, не всички :).
цитирай
5. shtaparov - свери генеалогията онлайн! Ком е ...
10.04.2020 15:14
dobrodan написа:
свери генеалогията онлайн! Ком е един от синовете на Атила Туки.
По съчиненията на Нурутдинов :) светът си написа историята. Ние спим...
Е, не всички :).

По принцип си прав,но на нас не ни трябва фалшива история- достатъчна е истинската! Такива хора обаче ни взимат истинската и я разпределят между любими на тях задгранични крадци,а вместо нея ни набутват в ментета и сурогати,които не струват пет пари строшени!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194404
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031