Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.05.2020 16:47 - Волжка БЪЛГАРИЯ (5)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 1474 Коментари: 5 Гласове:
0

Последна промяна: 12.05.2020 05:35

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Ас (по-късно Джир-Ас, др.-рус. Дир) - синът на Будим, бидейки войвода (“сардар”) на анчийското опълчение в Киев, затворил “трите врати” на града и се подготвил за битка (т.е. бащата Будим управлявал Новгород, а сина му Ас – Киев, но от името на кого, ако не на Борис І*). Но тогава посланик на Ильяс, от името на Хакана Исхак (Аксак Тимер), предложил на киевчаните да признаят властта му, в замяна на което той да формира от Киевската и Уруската области княжество Урус, с център в Бащу (Киев), което да е отделно от Кара-Българската област (при положение, че Киев-Бащу никога не е влизал в Кара-Българското княжество, то в случая Ильяс предложил да се направи отделна от Дунавска България област). Жителите, желаейки да избегнат войната и вероятно добре знаейки кой е Ильяс, поискали това да стане веднага. Но Ас (др.-рус. Дир) се държал още две седмици, и едва след като не получил помощ, влязъл в преговори [две седмици, а с времето на самите преговори – най-малко три седмици, се чакат войски от Онгъла*, отстоящ на около 600 км., а не от близките Чернигов, който е на около 130 км от Киев, и от Путивл – отстоящ на около 260 км; по средно 50 км/ден път от 600 км се преминават от пехотни войски за 12 дни, а от конница за 7-8 дни при ок. 80 км/ден и за 10 дни при 60 км/ден, а при това България разполагала и с по-близко разположени до Киев части. Следва да се има предвид и това, че живеещите край и във Киев “саклани Уруси”, наричани често само “Уруси”, са много близки с българите, защото: “...от българите, които били в [древната държава Куф-Булгар, наречена] Самар (Шумер = Древна Персия, заедно Балхара* или Бактрия*), произлезли Урусите...” (ДТ*, с. 13), вж. Саклани*, Саки*, Масагети*].

Договорили се Ас да приеме титлата на /у/руски княз (“бек”) и да управлява под надзора на хазарския наместник Ас-Халиб (Халиб), а Киев да плаща на Хазария данък и да й помага с войски (Именуването на Халиб като Ас-Халиб, говори, че вер. названието “Ас”, давано на сина на Будим и на Халиб, а изглежда ползвано от тюрките след Х век, по-скоро е сан, а не за лично име. Възможно е обаче, Гази-Барадж вече да говори за друго лице, което той, поради незнание или други причини, да бърка с Халиб. На това навежда фактът, че този Ас-Халиб напълно съвпада с познатия от руската хроника “Повест врем. лет” Асколд, които заедно с Дир, уж останал в Киев през 862 г. - ПВ*). За три дни Ильяс събрал откупа в направената за Ас-Халиб (Асколд) постоянна митница в Киев и извел хазарските войски от града, а после поставил в Батавил (Путивль) на Кара-Българския престол покорния Лачин, на местото на сваления му брат Джилки (Имник).

Според хрониката “Гази-Барадж тарихи” Ильяс започнал борба с Византия, която “можела да му струва главата, затова я водел с много страст и жестокост”. Отначало той отнесъл териториите на Византийската църква в Киев (т.е. Епископия-та на Оногондурите*, известна от VІІ в., а вер. съществуваща от по-рано) към юдейско-хазарския квартал на града, управляван от Ас-Халиб (Асколд), и задължил юдейските митничари да събират от нея аренден данък. А в 860 г. заповядал на Ас (др.-рус. Дир) и на Ас-Халиб (Асколд) да нападнат византийските градове (вер. в Крим), където двамата били разбити.

Своевременно Ас (по-късно Джир-Ас, др.-рус. Дир) приел християнството, както направили и други “балински боляри”, което не било последвано от анчийските старейшини - явни противници на хазарската власт, “надяващи се на връщането на благодатните за тях времена на българско управление” – т.е. става въпрос за българско управление в Киев и района му, които никога не са били във властта на Кара-Българския областен княз. През 863 г., когато Борис І* (852-914) изведнъж приема християнството – явно поради изгодната в този момент политическа конюнгтура, в Киев избухнало въстание, което започнало с разграбване на хазарската митница от анчийците*. Предупреденият Джилки (Имник*), който управлявал в Чернигов, тръгнал с войските си към Батавил (Путивль), срещу Лачин. Изненаданият Лачин панически избягал в Итил (около Волгоград, но на източния бряг на Волга) - столицата на Хазария. После Джилки (Имник) се отправил към Киев. Ас-Халиб (Асколд) избягал в Галидж (Новгород*), където управлявал сина му Турма, а Ас (Джир-Ас, др.-рус. Дир) - сина на Будим, излязал извън града, за да се срещне Джилки (Имник), който назначил за свой посланик при Ас (в Киев) Микаил Бащу и се завърнал в Батавил (Путивль).

Т.е. отново няма сведение, че Джилки, вече като Балтавар на областта Кара-Българ, е влязъл в Киев. Микаил Бащу* пък, въпреки, че е посланик при двора на Ас, отишъл в пещерата на баща си Шамс* край Киев, и се отдал на отшелничество. Едва след две години, през 865 г., започнал да пише “Сказание за дъщерята на кана” (“дастан-а “Шан кызы”, ДТ*).

В същото това време - след 858 г. и през първите години на следващото десетилетие, Византия успяла да създаде коалиция с Хърватско и Великоморавия, насочена главно срещу (Дунавска) България (КК*). Но Борис І* (852-914) се съюзил с Людвик Германски (840-876) още през 861 или 862 г., за войната срещу Карломан – сина на Людвик (ИЗ*), а през 863 г. българите и германците постигат решителен успех срещу Хърватия [КК*] (краткото пленничество на Владимир І* /889-893/ - сина на Борис І* /852-907/, заедно с 12 велики боили, задържани от сърбите* при завръщането на българската армия от Хърватия и което някои историци отнасят към същата 863 година, е свързано преди всичко с вътрешните борби за власт между сръбските князе, още повече, че самата Сърбия* както преди, така и по това време била етническа област – “склавиния”, в границите на България).

Войната на България с Хърватия завършила без явен победител, като вер. границата по река Лим (вер. славянизирано от Лом*) била препотвърдена, а Българския владетел “сключил мир с хърватите, като ги дарил богато и сам бил дарен от тях”. Най-късно през пролетта на 863 г. Борис І поел задължение към Людвик Германски да приеме християнството от Рим (ИЗ*). Това възбудило релегиозната ревност в Константинопол и ромейска войска нахлула в България (вероятно не-голяма войска, защото от лятото на 863 г. до октомври и ноември Византия воювала на изток с арабския емир Омар, който превзел Самсун и приближил до Синоп, като бойните действия стигнали на изток чак до месопотамската граница - ИЗ*). Тогава, през август 863 г., на Балканите започнала вълна от земетръси, продължили 40 дни, което дало повод на Борис І* да “склони” да приеме християнството от Византия, като сключил с нея и “дълбок мир” (КК*). Не бива да се забравя, че старобългарската азбука и свързания с нея речников фонд, нужен за писмената и духовната реформа, били готови от 855 г., а Кирил и Методий* вече провеждали между 855 и 864 г. ограмотителската си мисия на словенски* (т.е. “говорим”) български език по Брегалница (ДМБ*) - т.е. в североизточната част на етнически чисто българската от 501 г. област, известна като Долната земя охридска*. Точно през 863 г. Великоморавският княз, вер. под натиска на Борис І*, който успял да го откопчи от сферата на апетитите на Людвик Германски (840-876), поискал от Византия “чрез нарочно пратеничество проповедници, които да въведат във Великоморавия богусложение на роден писмен език” (ДБМ*) - т.е. на словенския* (говоримия) български, който бил говоримия и административния език на българите от Панония и Сулу* (Среден Дунав), в т.ч. и официалния в земите на някогашна Авария*, както и търговския език на всички, живеещи на запад от Хазария*, чак до границата на Франкската империя.

Разрешил проблемите си и с Хърватия, и с Византия, където управляващата Теодора (регентка от 842 г. на Михаил ІІІ /842-867/, роден 839 г.) до смъртта си (към 886) останала в добри лични отношения с Борис І* след договора за “дълбок мир” от 863 г., както и тези в сръбската област и във Великоморавия, Българският владетел можел да възстанови и реда на изток - в Киев и Кара-Българ. Именно с действията на Борис І следва да се свържат събитията от 863 г. на изток от Днепър.

Илияс (рус. Ильяс), водещ произхода си от наследника на Аспарух* (668-699) Сулаби* (700-727) = Крумесис (699-727) и сина му Авар (727-759) – известен като Севар* (?-737) и Кормисош* (727-760), можел да нанесе ответен удар едва през 864 г. Той тръгнал със 75 000-на войска, предимно от кумани* (тюрки) и печенеги, към Батавил (Путивль).

Ас-Халиб (Асколд) пък, дошъл с войските си от Галидж (Новгород*) при Киев, бил пуснат от Ас в града. Пристигналият с баща си Турма се отправил с голяма част от галиджийците към Батавил (Путивль), за да се съедини с Илияс. Но пристигнал пръв и бил напълно разбит от българите и анчийците на Джилки (Имник*). Самият Турма, въпреки здравината на доспехите си, бил сразен с копие от анчийския вожд Нанкай и загинал под копитата на конете. Междувременно хазарите пристигнали при Батавил (Путивль) и разбили преградилият набързо пътя им Джилки (Имник). Но във войската на Илияс настъпил разнобой – хазарите (! а не куманите) и печенезите се скарали и не преследвали отстъпващите към Чернигов (Караджар*) българи.

“В Чернигов [канът] Джилки (Имник*) срещнал търговеца Туймаз от град Болгар*. Той му съобщил, че династията на Барис (Борис*) се прекъснала и че е необходимо да се възпрепятстват намеренията на част от гражданите, решили да поканят да князува Чинавъз”. Джилки (Имник) оставил сина си Алмъш (Алмыш, от Ал*: “блестящ”, и близко до Алмаз*: “елмаз”) да управлява Кара-Българската област (бейлик: “княжество, област”), а той, с 10-хиляден отряд, се отправил за град Болгар*. Там, понеже не бил пуснат от жителите на Болгар в града, той получил от печенезите подвластното им княжество (“бекство”) Есегел, като се договорил с Болгарци да стане техен Балтавар* (предводител, върховен княз, главатар, архонт) едва на следващата 865 година.

Според този договор от 864-865 г., може би предаден тенденциозно в светлината на мохамеданската доктрина от Гази-Баладж през 1229-1246 г., мюсюлманина Хабдулла-Джилки (Имник) обещал да създаде ислямска държава с център град Болгар (мюсюлм. Хабдулла, Абдула, = бълг. Божидар, може да е дадено като епитет на Джилки доста време след смъртта му, във връзка с ислямската доктрина на Волжко-Българската династия от 922 г. насетне).

За “кан” на “своето владение Българска ислямска държава”, той бил издигнат от: “анчийския глава Нанкай, есегелския бий от сабанския (вж. Сабани*) род Джула – Алабуга, и бурджанския (българите от С. Кавказ) бий от рода Юмар (Умар*, Омуртаг*) – Бел (Бал*).” (ДТ*, с. 38; ! Тук хроналагично за първи път се споменава от Газ-Барадж името България като название за Волжка България - т.е. към 865 г. Това вероятно е в диалектична връзка и с появата на името Урусия - Русия към 882-912 г. като местно название, а както знаем тази Русия свързвала произхода си с Дунавска България и Цар Борис І* /852-914/ - вж. Каспийско море*).

Преди да се опомнят враговете на (Волжка) България, Джилки започнал да разширява пределите на своята държава” - първо към устието на Тамта-зай (р. Зай), а после подчинил областта Бершуда, управлявана от маджарския или по бурджански “чирмишски”-ят бий Куш от рода на Аскал. Куш, за да покаже верността си към Кана, с опълчението си - една урма (10 000), направил поход на запад, където обявил за граница на България р. Кострома (наречена от него Куш-Урма, какното е и името на крепостта - днес град Кострома), а на север подчинил арските (фини), себерските и урските (ненци) племена, живеещи между реките Нукрат-су (Вятка), Чулман (Горна Кама) и Кар дингизе (Карско море).

Бел (Бел-Оморт*, вж. Оморт*) пък, с 400 български кавесци (елитни войници, стрелци), минал по десния бряг на Кара-Идел (букв. “Западна Волга” - Волга от изворите до устието на Кама) до Тукрантау в устието на Саин-Идел (Долна Ока) и като се убедил, че тези земи принадлежат на Куш, тръгнал на юг. Там направил договор с арския (финския) бий Кудей, който приел да стане поданик на България. Кан Джилки (Имник) оставил всички биеве (родово-племенни князе, старейшини) по местата си, като ги обявил за таркани (това напомня на реформите на Кан Омуртаг* /814-831/, които явно оказали влияние върху административните действия на Волжко-българските управници). Местните джиени, на които Канът се срещал с биевете и техните родове, съдел, правел назначения и събирал данъците, станали: Болгар, Нур-Сувар, Сулча (срв. Сула е “Дунав”, като може би има връзка между името и заселниците на това място, Сулча е и Тулча), Буляр, Аламир Султан (град при легендарната могила на Алескандър Македонски: “Аламир Султан”, дн. Елебуга), Кашан и Джуке-тау (дн. Чистопол), но само Болгар и Нур-Сувар от тях били истински градове (имената на градовете изглежда са към времето на писането на хрониката от Гази-Барадж, т.е. към нач. на ХІІІ в., в тюркизирана версия, която се разминава с българската форма). На джиените идвали много търговци, защото тарговията на тях не се облагала с данъци.

Канът предложил на бершудските маджари (Бершуд - областта в Прикамието) и на башкортите (башкири, ирано-езично тюрко-пехлевизирано племе, влязло в състава на угрите от Казахстан и дало името им) на Сак и Сок да плащат двойно по-малки данъци, отколкото другите племена, но да участвата с целия народ във войните и да дават 4 000 конника за целогодишна служба в постоянната армия на канството. Бершудците и Сак-Сокските башкорти, които никога не обработвали земята и живеели само от войни, лов и риболов, охотно се съгласили да носят опълченската съдба, и затова във (Волжка) България всички опълченци и войници започнали да наричат чермиши. А реката, зад която започвали владенията на Сак-Сокските башкорти (угри* от района на реките Сак и Сок), получила името Чермеш-Ан или Черемшан, то ест “граница на Чирмишите” (доколкото българското Чер, Чар носи значение “висок, горен”, то следва именно това да се търси в нарицателното име Чирмиши, Черемиши). Самите башкортци наричали себе си “хон-турчи” (българо-турци, вж. Хон*, Хони*), затова река Сак започнали да именуват Хонтурча.

Същите условия Канът предложил на пет сабански* племена: Барин, Тук-Суба (? Юг-Суба), Ак-Суба (Изток-Суба), Джулут и Бахта (Ба`та), но им назначил двойно по-малък данък от маджарския и дал на тук-суба и бахта да владеят част от земите на Бершуда, между Джукетау (Чистопол) и Кичи Черемшан. Сабаните* принудително се съгласили да влязат в тази категория, наричана с общото име “сабани”, но не скривали, че това им тежи. Защот те, с изключение на тук-субайците, се занимавали повече със земеделие, отколкото със скотовъдство, и откъсването на хора за военна служба или опълчение ги разорявало... А тук-субийците се преместили във Вътрешна България или Мардуан (Мардукан*), както започнали да наричат земите между Агидел* (реките Волга до устието на Кама, Кама до устието на Бела и р. Бела) и Сок, от устието на р. Тук. Причина за преселението било нашествието на башкортите (башкири, угри*), които не докоснали сабаните, а само обложили Есегел с данък. Този данък се съгласил да плаща за своите земи и Джилки (т.е. Волжка България все още не била достатъчно силна, за да се противопостави на башкирите).

Според Гази-Барадж почти всички кара-българи на Джилки говорели на сабанско наречие, защото били потомци на Тат-Угековските българи (Тат-Угек - Бесерман /?-787 г./), наричащи се барини. А тези българи-барини съставлявали болшинството от кара-българските мюсюлмани. В самия Кара-Българ, след напускането на Джилки, от тях останали малко, а по-голямата част съставлявали българите-езичници, наричащи се каубуйци или каубийци. Кара-българите били освободени от всякакви данъци, но били длъжни да съставляват личната войска на кана (яранлар), като или носели охраната на Болгар, или пътували с кана из страната...

Сеид Якуб - позоваващ се на Микаил Бащу, разказва (според Гази-Барадж), че майката на Кан Айдар (814-855) - уруската Арья-Услан (урусите са саклани*, като името Арья следва да се сведе до Ар*: “крепост, цитадела” и от там “господарката”, а Услан към Ас-*, Ис-, срв. Асла*), била от уруския род Услан и родна сестра на майката на Хакан Урус. Арья-Услан живяла 150 години и люляла дори правнука си Кан Алмъш (895-925). Тя уж разказала на внука си Джилки (Имник), че че рода й идвал от самия прародител на българите Таргиз, когото българите наричат Тервил (Тервел* /699-720/; тук по-скоро се вижда пряка връзка между Тервел и рода на Арья-Услан, като митологичния разказ цели по-скоро да я прикрие и размие - срв. връзките с Омуртаг*, Мардукан*, Сулаби и пр.), сабаните [го наричат] Тарджис, а башкортите - Адилькуш. Той бил така силен и знаменит, че Таргиз (Тервел) наричали целия Саклан* (при Кан Тервел* /699-720/ областта Саклан вер. не влизала в Хазария, защото след като помогнал на Бат Боян /665-690/ срещу Самбат* /668-675/ и Аспарух* /668-699/, Хазарския хакан се оттеглил в района на Дагестан; Сакланите* са ирано-езични етноси - уседнали и номади от района на Имеон*, родствени с българите и традиционно подчинени им, като “царят на българите е цар на всички саклани”. В римската пътна карта от ІІ в. в района между хребета на С. Кавказ и Днепър се чете надпис “14 варварски племена, земята България” - вж. Стара Велика България*). В състояние на особена ярост Тарвил се превръщал на Вятър-Йима (вж. Веретранга*, Йима*) и с ураганната си мощ унищожавал всичко по пътя си. От него тръгнали българските богатири или мардани (от Мардукан*; срв. Елбеганите = Мардуканите, които нападнали хазарската войска при Харка през 824 г.).

Един от потомците на Тарвил - Халмъш или Алмъш, се оженил на планината Куян-тау (хълмовете, върху които е построен Киев* - т.е. разказът е обвързан с топонимията на И. Европа като тази митологична памет вер. е свързана с времето след построяването на Аскал*, а може би и след строежа на Бащу - Киев* през 620-623 г.) за дъщерята на алпа (дух, подчиняващ се на Бога) на водите Тун-Бури (Дон-Бури). От този брак се родил змиеногия богатир Барадж, храбър защитник на своя народ от враговете му. В памет на тази сватба сакланите - мъжете и жените, всяко лято преди джиена (събора, провеждан ежегодно от кана вер. на една и съща дата в определен район, на който той събирал данъците и раздавал правосъдие, като на тези празници се провеждали и пазари) влизали в реката и се пръскали с вода съвсем голи, като никак не се криели един от друг (тази традиция е описана и от ибн-Фадлан през 922 г. /ФА*/).

Тая история така се харесвала на Габдулла-Джилки, че той нарекъл синовете си Мардан (Мардукан*) и Алмъш. А с името Барадж простия народ още преди това започнал да нарича Ельбекан (Мардукан*) ... Сеид Якуб разказвал, че Барадж (Мардукан*) дълго живял в пустинята Куман и бил любимец на китайците (“хинците”, Хин - Северен Китай, Монголия и Прибайкалието). Но когато могъществото на хинците се поразклатило, той отлетял на планина близо до Буляр (град Болгар, столицата на Волжка България, наричана през VІІІ в. и до 820 г. Мардукан, през 820-1028 г. - Болгар, в 1028-1183 г. - Ибрахим, в 1183-1361 - Болгар, в 1361-1431 - Улуг-Болгар, в 1431-1557 - Болгар, в 1557-1957 - Болгары, 1957-1991 - Куйбишев, а от 1991 г. отново Болгар). Планината започнали да наричат Сабан или Хинуба, защото Барадж (Мардукан*) долетял от Хин. Тук от глад Змеят (Мардукан*) глътнал жив бик, затова у него, освен змейската глава, се появила още една - бича. Когато в Буляр, в цитаделата Марду`ан, построили мечет и го окрасили с две минарета, то наръдът го нарекъл в чест на двуглавия ЕльбегенБарджевия” (Тук ясно си личи преплитането на няколко културни и етнически пласта, като Мардуан е тюркизираното /пехливизираното/ Мардукан*, а Ельбеген е хуно-манджурското название на божеството /ДТ*/. По-горе това може да се види във връзка с името Тервел*, което на сабански /печенегски/ е Тарджик, според башкирите е божеството Адилькуш, а за българина-мюсюлманин от ХІІІ век Гази-Барадж е Таргиз. Така може по-точно да се проследят промените, настъпили с волжко-българския език, наричан от Х-ХІІІ в. “тюрки”, който е наложен като административен и мюсюлманско-каноничен от Шамс и сина му Микаил Бащу, а ползваната писменост била арабицата).

В годините 865-870 г. Гази-Барадж поставя поне три важни неща. Това са отделянето на Волжка България в района около Волга под върховенството на Кана-мюсюлманин Джилки (855-895), връзката между Джилки и Тервел (699-720) и войната между “кыр-баджанаките” (кър-печенезите) и кипчаците (куманите*) през 870 година. Последното е интересно от гледна точка на етническите преплитания. При това в тази част от историята се вплитат факти, чрез които Гази-Барадж се опитва да представи Киев* (Бащу) като неделима част от Волжка България:

“В 870 г. започнала голяма война между кър-печенезите и кипчаците. Възползвайки се от това, че голяма част от печенезите отишли на война, буртасите нападнали техните живелища по река Чиркес. Но когато мъжете на буртасите отишли зад Волга, Кудай със своите фини нападнал поселищата им и отвел в своята област почти всичиките техни жени. Буртасите се върнали от набега си много ядосани, защото печенегските жени бързо се въоръжили и отблъснали нападението им. Намирайки домовете си празни, буртасите се спуснали след похитителите, но на река Мухша пътя им бил преграден от отряд на Бел от 200 нур-суварци. Нашите българи успели да направят катау (дървена преграда) и техния бий предупредил враговете за това, че те настъпват в земи на данници на България, но последните като вълна се нахвърлили върху укреплението и лесно били отбити. Упоритите буртаси направили още няколко безуспешни пристъпа, докато накрая Бел не предложил вместо сражение единоборство между двамата бия, с избрано от тях оръжие. Бел излязъл за схватката и от ход поразил със стрела връхлитащия насреща му с копие в ръка бий Сар (Цар). Неговият син Худ-Дад със съжаление отвел войската, обещавайки да отмъсти. Но след ответния набег на върналият се след кипчакската война нов буртаски бий изпратил при Бел посланици, със съобщение, че не изпитва към него вражда и иска да живеят в мир...

В отговор Бел изкупил от печенезите кипчанските пленнички и ги подарил на Худ-Дад. Много буртаси взели робините за съпруги и децата им започнали да говорят на тяхното тюркско наречие. Точно същото станало и с маджарите от Чирмишкия район, на които Бел също продал пленници-кипчанки (куманки*).

Поражението на буртасите изиграло роля и за съдбата на бека (на Хазария) Ильяс. Недоволен от поведението на Худ-Дад, той тръгнал да го накаже, но този сам направил зазада и го убил с удар на копие. Хаканът (на Хазария) Исхак неистово бил радостен от това, защото бека държал в ръцете си цялата власт и го тъпчел. Буртасите от рода на Худ-Дад били освободени от всякакви повинности и получили почетното право да дават 1 000 воина за дружината на Хакана...

Когато вестта за гибелта на всемогъщия Ильяс стигнала до Бащу (Киев*), то тайният слуга на хакана Ас-Халиб (др.-рус. Асколд, ПВ*) веднага убил Ас (сина на Будим), заедно с големият му син, лъжливо обвинявайки ги за подръжници на бека (Ильяс) и за тайни мюсюлмани. След това мечетът Джок и ханака на Микаил (Микаил Бащу*) били разграбени, а муллата бил хвърлен в тъмница и чакал неминуемата разправа от ръцете на разпасалият се Ас-Халиб. Този убиец, приел (за да се хареса на балинците; Балин – централна Русия от Киев до Москва и Суздал) името Мъшдаула (рус.- Мышдаулы), имал трима сина... Като получил от Хакана (на Хазария) в следствие на изявената покорност титлата Уруски бек и обещанието да бъдат предадени под негова власт всички завоювани съседни области, Ас-Халиб замислил да завземе за синовете си (Волжка) България и Кара-България... В същата 870 г. той изпратил сина си Булат, стоящ в Галидж (Новгород), да нападне Булгар (феодан на град Болгар*) и той успял да завоюва [град] Джир (Ростов). Но наместникът на Булат - скандинавецът Ерек (др.-рус. Рюрик), веднага след заминаването на галиджийския княз изпратил посланици при Джилки, предлагайки му да владее Джир (Ростов, на езерото Неро) срещу своята служба на кана (Джилки) и данък в невоенните години” (ДТ*, с. 39, 40).

После чермиша Алабуга стигнал до Чернигов, където се срещнал с Алмъш и с Джун или Джуннъ - сина на Ас, който бил избягал от Киев. След това превзели Батавил (Путивль), управляван от Лачын - женен за маджарка и в лоши отношения с Исхак, защото пренебрегнал предишната си жена - сестра на Хазарския хакан (Исхак). Накрая обсадили Киев, където получили от Ас-Халиб (др.-рус. Асколд) откуп и освобождаването на Микаил Бащу*. А в 880 г. Исхак изпратил при Алмъш сватове, желаейки да се ожени за дъщеря му от неговата жена - маджарка. Но Алмъш, като правоверен мюсюлманин, се противопоставил. Тогава Исхак предложил на Алмъшовия чичо Лачын да му помогне да седне на трона на балтаварите срещу помощта му да се ожени за дъщерята на Алмъш. С подкрепата на хазарите Лачын завзел Батавил (Путивль) и бил въздигнат на престола от каубийските и маджарските биеве. Алмъш избягал със своите барини в Чернигов и поискал помощ от баща си (Джилки – кан на Болгар*), а дъщеря му била дадена на Хазарския хакан за жена. Джилки извикал Ерек за поход срещу Киев* - “цитадела на хазарите в Кара-Българ”, но той поискал първо да завладее областта на Галидж (Новгород*), което станало през 881 година.

През 882 г. от Галидж към Киев тръгнал Салах-би (Олег*) – сина на Ерек (др.-рус. Рюрик), а от град Болгар – Алабуга с отряди печенези и маджари, стремящи се да отмъстят за набега, който извършили срещу тях кара-българските маджари, начело с Лачын (Лъчин*). Преди настъплението починал Кан Джилки (855-882), а на престола се възкачил сина му Бат-Угър Мумин (882-895), който не отменил заповедта на баща си. Мулла Микаил Бащу завършил “Шан-кызы дастаны” (“Сказание за дъщерята на кана”) и го посветил на новия кан.

Батавил (Путивль) бил превзет, Лачын пленен, а старшия син на Алмъш - Арбат, който служел при чичо си Лачын, помолил баща си за прошка. Лачын с две от жените си заминал за Итил, където скоро починал, а старшия му син от башкирката - Угър, Алмъш оставил при себе си. Понеже по време на управлението на Лачын Уруската област му се подчинявала, то Алмъш тръгнал срещу Киев с цел да принуди Ас-Халиб да му се покори, като остане данъкоплатец на Балтавара (на Батавил, т.е. сега на кан Алмъш). Но после Джун го посъветвал Салах-би (др.-рус. Олег*) да управлява Киев в качеството на съуправител на Лачыновия син Угър (Угър-Лъчин*, др.-рус. Игор) и князете се съгласили с този съвет на анчиеца. Ас-Халиб (Асколд) искал да убие Салах-би (Олег*), но сам бил убит от Джун, а Алабуга съсякал [Ас-Халибовия син] Булат, който се опитал да помогне на баща си. Последният син на Ас-Халиб - Хот, щом разбрал за кончината на баща си и брат си, побягнал в Хазария. Салах-би влязъл в Киев заедно с Джун и Угър-Лъчин* (Игор, роден 870/871 г.). Джун станал първи боляр и глава на всички анчийци*, а те го наричали по български “бат”.

През 885 г. Арбат*, подтикван от Хазария, свалил от трона на областта баща си Алмъш и го прогонил от Батавил* (Путивль) и Чернигов* (Караджар*) – тоест от областта Кара-Българ., в която явно през този период не влизат Балтавар* (дн. Путивъл*), Харка* и други по-южни градове-крепости. Тогава Алмъш със своите барини се отправил в недалечния Киев* при верния Салах-би (Олег*, Киевски войвода 882-921,922). Киевските българи и анчийците го (т.е. Алмъш) смятали за свой балтавар и се съдили при него, а балинците и скандинавците [се съдели] при Салах-би (Олег*).

По заповед на Хазарския бек Арслан менците нападнали печенегите* (баджанаките) и, отрязвайки ги от Хорезмийското море (Каспийско море* или по-скоро само източната му част), се съединили с източните башкири* (вероятно в района Мугаджари, около р. Емба). Тогава Маджарите* на Арбат* се съгласили да воюват срещу печенегите, които отдавна опустошавали земите им, и през 891 г. ги нападнали съвместно с башкортите и менците, но били отблъснати.

През 894 г. обаче кан Марджан (най-големия син на Джилки* /855-882/ и брат на Бат-Угър Мумин и на Алмъш) не помогнал на печенегите срещу менците (туркмени, кук-огузи) и те били разбити, половината – заробени, а кана им Илак с другата половина от печенегите се преселил на запад. По пътя си Илак разгромявал всички хазарски области, смятайки хазарите (т.е. Хазария*) за виновни за неговото нещастие. Арбат* не бил в областта Кара-Българ по това време, защото по заповед на властващия Хазарски бек Арслан (870-921) воювал след края на дъждовния период и началото на студовете през есента на 893 г. на страната на Византия срещу Българското царство (т.е. става въпрос за войната през 893-896 г. на Борис I* /852-914/ и Симеон І* /893-927/ с Византия, Хазария* и маджарите на Арбат).

Оставени без мъжете, които воювали на запад, през същата 894 г. маджарите* (живеещи в земите между Донец* и горни Дон, и от Днепърския източен приток Сула до Десна) били напълно разбити от печенегите на Илак, които през Хазария* и маджарските земи в областта Кара-Българ се устремили на запад и югозапад. Тези печенеги* навлезли в границите на християнското Българско царство и получили разрешение от Борис I Михаил* (852-914) и съвладетеля Симеон I* (893/914-927) да се настанят в степите на север от Черно море*, някъде източно от Днепър*, южно от региона на Балтавар* (днес Полтава*) и в непосредствена близост до Крим* и до византийските кримски владения, за да ги застрашават непосредствено във връзка с водещата се от 893 до 896 г. Българо-Византийска война (приблизително в същите земи намираме тези печенеги и по сведения на Константин VII Багренородни /913-959/ и по-нататък през Х век, поне до 972 г., когато по заповед на България те пленили и убили Киевския княз Святослав I* /965-972/; вж. Сабани*, Печенеги*).

При тези събития от 894 г., станали вероятно през втората половина на годината, Каубуйците* избягали заедно със семействата си в Хазария, където били заселени по р. Кубан*, а 5 000 барини* стигнали до Киев*, където помолили Алмъш да ги изпрати в Болгар.

Алмъш-Джафар, в една случайна среща с туркменски войски при есегелския град Сулча, успял да сключи примирие с огузите (минци, кук-огузи) на Салар*. Обаче брат му – управляващият региона кан Бат-Угър Мумин, се отказал да им плаща какъвто и да е данък (ДТ*, стр. 47). Тогава балтаварът Алмъш, в късната есен на 894 г. по време на джиена* (ритуалният събор, свързан със събирането на годишните данъци и въздаването на правосъдие), поканил в значимия град-крепост Буляр* (където отдавна се събирали на традиционни срещи първенците на Болгар, Бершуд и Есегел) князете Алабуг, Бел-Юмарт (Бел-Оморт) и Аскал – сина на Куш, и им казал направо:

“Велики князе (канове). Ние двамата – аз и Бат-Угър, сме синове на Кан Джилки (855-882). Но Канът Бат-Угър отказа да сключи договор с тюркменине и възнамерява да хвърли страната в гибелна война, а аз сключих благостен мир. Така че кажете: кому искате да се подчинявате?”. Князете избрали Алмъш, събрали за няколко дни необходимите им сили и се отправили за Болгар*, отстоящ на запад от Боляр на около 82 км по въздушна линия или на около 100 км по пътищата и през бродовете на реките, до който се стигало за не по-малко от два дни и за не повече от четири дни. Когато пристигнали в Болгар тези канове, с неголеми перипетии, свалили от трона Бат-Угър Мумин и възкачили Алмъш-Джафар (обаче Алмъш приел името Джафар чак през месец май 922 г. /ФА*/, искайки да носи името на Багдатския султан-халиф Джафар ал-Муктадир /908-932/, от чиито лични пратеници приел официално исляма).    

През 895 г. Алмъш, като кан на Болгар, се оженил за дъщерята на хан Сулар* – Нуша-би*, от която имал двама сина – Микаил-Ялкау и Мал*, и една дъщеря – Зухра. “В същата година Микаил Бащу (ок. 819-900) провел преброяване в България (земите, управлявани от град Болгар) и се оказало, че в страната има 190 000 човека (глави на семейства, данъкоплатци, т.е. домове, семейства), говорещи на киргизкото и печенежкото наречие на сабаните* (т.е. др.-ирански език на т.н. Масагети*), 180 000 – на фински, 170 000 на маджарски или башкортски (тюркски език на т.н. Угри*), 10 000 на хонски (хоно-български) наречия на бурджанския и сербийския (чувашки*). Всички говорещи на сабански и бурджански наречия съставлявали числото на българите (т.е. 200 000 семейства или към 1 600 000 човека и повече) ... След 14 години (в 909-910 г. сл. Хр.) новото преброяване отчело вече 320 000 българи.” (ДТ*, с. 48); При традиционното двуженство на българите по това време, които си вземали втора жена ако първата вече не можела да ражда деца (вж. Лъчин* и др.), то 320 000 семейства по 8-12 човека се равняват най-малко – при средно 8 човека в дом – на 2 560 000 и повече мъже, жени, деца и старци (според закона и традицията ежегодно Българският кан давал специални награди на най-многодетните мъже във всеки род, всяко селище, всяка област и в страната, ДТ*);

Точният отчет на населението, който приемуществено е свързан от Микаил Бащу именно с езика – като основен показател за културата, показва, че началното тюркизиране на Волжките българи* и приемане на арабската азбука започва относително малко време след въвеждането на старо-българската азбука и приемане на християнството в единната България от Дунав до Волга (Съборът в Плиска* от 893 г. въвежда повсеместно българския език и писменост в администрацията и храмовете на България). Обективните причини за тези езиковите и азбуковите реформи в двете държави, ако не са еднакви, поне са много близки. Същевременно за създаване на Волжка България – осъществено по същество в 922 г., се определя по-скоро възкачването през 895 г. на Алмъш (895-925), който след 903-905 г. преговаря с Багдатския халиф. Обаче Алмъш чак през 922 г. приема пратеното от Багдат т. нар. Велико посолство – водено от ибн-Фадлан (ФА*), и си осигурил официалното приемане на исляма директно от Багдатския халиф и покровителството на Арабския султанат.

Към същият период на IX в. – към 882 г., от историографите на ХVІІІ-ХХ в. се поставя, но без доказателства и само по предположения, и създаването на Киевска Рус (882 г.). Тя обаче се формира като автономен феод между 965 и 988-990 г. или дори след 1040 г. (вж. Пресиан ІІ*, Македоия* и пр.), което станало под силното влияние на българите и българската култура, и това изрично е подчертано дори в др.-руската хроника от ХІІ-ХVІ век “Повест временных лет” (вж. Каспийско море* и др.);

За определянето на границите на В.Б. през Х в. следва да се имат предвид някои известни факти. Например, че при князуването на Киевската велика княгиня Олга* (941-969) и на сина й Святослав І* (965-972, роден 942 г., който от заложницата Малуша* или Малуша Любечанка* има син – бъдещия Велик княз на Киев Владимир І Святой* /970-1015/), на Киевското княжество отново били подчинени някои пплемена. И по-точно в 945 г. от Олга* били подчинени на Киев поне част от Древляните (името е от бълг. Дърво, мн. Дръве). Обаче Вятичите (неславяни, бълг. Батиши*) продължавали да плащат до 965 г. (от кога ?) данък на Хазарите*. За да се съпостави развитието на В.Б. с т.н. Дунавска България в периода след 676 г. и до 922/988 и 1018 г. – вж. Кубрат* (605-665), Самбат* (618-676), Батбаян Безмер* (665-668), Котраг* (668-?), Аспарух* (668-699), Алцеко* (662/3-?), Кубер* (662/3-?), Тервел* (695-717), Севар* (721-737), Кормисош* (737-754), Винех* (754-760), Телец* (760-763), Сабин* (763-765), Умар* (765), Токту* (765-766), Паган* (766-767), Телериг* (767-777), Кардам* (777-802), Крум* (802-814), Омуртаг* (814-831), Маламир* (831-836), Пресиян* (836-852), Борис І* (852-914), Владимир І* (889-893), Симеон І* (893-927), Петър І* (927-970), Борис ІІ* (970-978), Роман Симеон* (979-997), Самуил* (997-1014), Иоан Владислав* (1015-1018), Петър Делян* (1040-1041, роден пр. 999 г.), Половци*, Българо-Византийско управление през ХІ и ХІІ век*, Виола*, Асеневичева*, Асеневци*, и прочее;

Антон Фридрих Бюшинг в своето “Изследване на народите, живели от стари времена в Русия” - публикувано в Magazin fur die neue Histori und Geographi, Halle, 1782 г. (Herzog August Bibliothek, Wolfenbuttel, Германия, превод и коментар Снежка Попова, НП*- ІІІ), ни съобщава, че “Страната на българите се дели на Голяма и Малка България. Голяма България обхваща всички някогашни области от Дон* до Яик (р. Урал)”. Това се вижда в карти от ХVІ до ХVІІІ в. - нпр. в карта от 1720 г. е показана територията на Русия, в тази от 1667 са отбелязани (царство) Казан и огромен район наречен Татария, а в друга от това време се вижда, че Волжка България и Татария почти съвпадат, като България (bolgaria) е разположена на север от Калмикия, обхваща земи и на изток от Урал, и стига до Северно море. По тези карти обаче могат да се предположат териториите на Волжка България от времето преди разширяването на Русия, започнало около 1494 година при Иван ІІІ (1462-1505; вж. Асеневци* - Зоя-София Асенина, съпруга на Великия московски княз Иван ІІІ, майка на Весилий ІІІ /1505-1533/ и баба на Иван ІV Грозни /1533-1584/).

Интерес представлява карта на Георги Калапода (Georgias Callapoda) от 1550 г. (БКО*), включваща западната част на Северна и Южна Америка, Европа, Африка, Арабския полуостров и част от Азия с Урал и Каспийско море*. В нея между Днестър и Днепър е поставена Кумания*, фигурираща на това място като отделен субект, наред със Сама тера*, още в Планисферата на Андреа Валспергер от 1448 г. (АБ*). На изток от там, в Подонието (Дон*, Tanais), е поставен надпис България (Bulgaria), а на север от противостоянието Волга-Дон е изписано Голяма България (Burgaria Magna). Русия е поставена между надписите България и Полша, и на север от Кумания.

При долни Дунав, на запад от устието и южно от реката, е отбелязана без надпис, но с контрастен отделен цвят християнската Дунавска България, което подчертава статута й на автономен субект [Това отбелязване на Дунаднска България като автономна страна през 1448 г. е в синхрон с по-късния договор от 1 април 1519 г. между Чехо-Унгарския Крал Людвиг/Лайош ІІ (1516-1526) и Османския владетел - Емирът Селим (1512-1520), в който специално са защитени правата на “Земите на Цар Шишман” (”Terra Cesaris Sysman”), като са отбелязани областите с главни градове Флорентин (при устието на Тимок), Бдин* (Видин), Оряхово, Никопол*, Гюргево, Дръстър*, Хърсово*, Килия* (ИРЧ*, с. 269). Картата на Вишер от 1698 г. (ШБ*) дава представа за Дунавска България, включваща земи на север от Дунав, на юг областта на Средец*, а на запад - до Семендерски санджак. Но през 1519 г. българските територии стигали, както се вижда и от картите, до река Морава и Белградска област. Самият Белград /2/*, вер. и формално и официално останал в пределите на Унгария чак след смъртта на българския Цар Константин* (1396-1422) или след разгрома на Крал Владислав Варненчик (1434-1444) и смъртта на Фружин* (1395-1460), е под перманентната обсада на османо-турците, които го превземат през 1521 г.];

В картата на Г. Калапода северно от Дунав и в района около Карпатите, са поставени четири кралски герба: непосредствено над Дунавска България - на Унгария, северозападно от него - на Бахемия (Чехия), североизточно от унгарския - на Полша, а на запад от бохемския - на Императора на Свещената Римска империя. Това контрастира с карта от първата четвърт на ХV в., където около средното течение на Дунав, приблизително между Никопол* и Виена, са нарисувани фигурите на Цар (Император) Константин* (1396-1422) - между Никопол и Белград, северно от Дунав - на Краля на Полша Владислав ІІ Ягело (1386-1434), западно от Цар Константин* - на Император Сигизмунд І (1387-1437), и при Константинопол - на Император Мануил ІІ Палеолог (1391-1425). За сравнение, в картата на Европа от Батиста Анезе (Batista Agnese), създадена към 1540 г. (БКО*), са отбелязани със статут на крале (rex) владетелите на Шотландия, Англия, Франция, Навара, Дания, Норвегия, Готия, Швеция, Полша, Бохемия, а имрераторски санове имат архонта на Свещената Римска империя и първия султан в историята на Османо-турция – Сюлейман І Великолепни (Suleimans. sach. imperator. turca rex). Това степенуване на императори и крале от своя страна подчертава, че и до ХV в. царете (императорите) на Дунавска България са водещи спрямо царете (балтаварите*) на Волжка България и на всички Саклани*.

Антон Фридрих Бюшинг (1724-1793), историк и географ, който прекарал в Русия и най-вече в Петербург около 6 месеца през 1750 г. и отново откъм края на лятото на 1761 до лятото на 1765 г., отбелязва: “Не се срещат сведения, че хуните* (или хоните*) при своите нападения се отнасяли враждебно към българите. По същия начин се отнасяли те и към (?) славяните* (по-вер. може би “сакланите”). Така по-нататък българите имат еднаква съдба със славяните. Кробат (Курбат*, Кубрат* /605-665/), един цар на българите, оставил 5-ма синове, на които преди смъртта си наредил (завещал) да останат обединени, за да бъдат в състояние да се противопоставят на враждебните нападения”.

Разглеждайки казаното от Антон Бюшинг, в предлагания ни днешен вариянт на текста, следва да се има предвид, че авторът въобще не е бил в състояние да използва термина Славяни*. Защото думата-етноним Славяни* (и нейното производно Славянски народи) е създадена в идеологическо-управленския щаб на Русия най-рано към самия край на властването на Екатерина II (1762-1796), тоест вероятно след 1783 и до 1796 година, и е наложена от Русия (руските върховни властници и техните дипломати) като телмин в дипломатическия език на Европа (и на Света) чак след 1822-1826 година;  

Изводът за общата съдба на славяни* (! вместо на саклани* или словени*) и българи най-вероятно е съчинен под натиска на историко-политическата тенденция от края на ХVІІІ и през XIX в., породена под давление на Руската агресивна и демагогска доктрина Панславизъм*, защото след това думите на автора са предадени по следния начин:

“Славяните, изглежда са принадлежели към Голяма България (Стара Велика България*) и така голяма част от тях едновременно с българите се изтеглят към Дунава. Навярно така те стават един народ и по-големият брой на славяните (това твърдение е абсолютна глупост и напълно невярно) е предпоставка, щото българите да възприемат славянския език”. Обаче както за “съвместното” идване на славяни и българи на Балканите, така и за това, че българите говорят „славянски език“ (всъщност т.н. словенски* съвсем не означана славянски, вж. Славяни*; саклански език също няма нищо общо със славянски) знаем, че тези твърдения в тази си терминология са абсолютно неверни, и доколкото съществуват в днешната историческа литература са видимо екзотични за времето на писането на този труд – 1782 г. (вж. увода статията: І. Защо и как*);

Но същевременно, извън проблематичните като същински факти представи за взаимоотношения между славяни и българи (при положение, че въобще не се знае какво означава термина „славяни“), се тварди, че хуните заварват тук българите: “не се срещат сведения, че хуните при своите нападения са се отнасяли враждебно към българите”; т.е. не само, че българите не са хуни, но и че живеят в Европа преди 375 г., когато хуните идват на континента. В т.с. итерес представлява изводът, който прави А. Бюшинг за времето, когато се разделят Волжките и т.н. Дунавски българи:

Батбай (Батбоян* /665-690/, но срв. Балабай* и взаимозаменяемостта на Бал* и Бат*, както и вероятността Батбоян да е с наставка -бай/ен), най-възрастният син на Кробат (Курбат*, Кубрат* ~ Кобрат*), скоро бил напуснат от своите братя и попаднал под господството на хазарите*. Котраг* потеглил към западната страна на Дон, а Аспарух* тръгнал през Днепър* и Днестър* и се укрепил на една река Хонглан (Онгъла*), някъде в сегашна Молдава (Мовро-влахия, вж. Влах*); 4-ят брат поел към Панония, а 5-ият към Италия, където останал поданик. Това описва Теофан по времето на 11-та година (= 679 г.) на Цар Константин ІV или Брадатия (668-685). Веднага обаче се вижда, че той (Теофан) отива назад, в по-стари времена, когато споменава за нападението на Българите, което става в същата година, именно 679. А иначе той счита тяхното първо идване на Дунава през 501 година (вж. Реан*, Хрун III*). От това става ясно, че споменатото разделяне трябва да е станало през V век, тъй като по същото време, както се описва в неговия труд, славяните (склавите*) също се преместват” (НП*-ІІІ).

Т. е. според авторът разделянето на България на Голяма – Волжка, и на Малка – Дунавска, е станало през V век (според картите от ХV до ХVІІІ в., които отразяват големината на Волжка и на Дунавска България, от която при това са “отделени” чрез посочването им с надписи земите на Влахия*, Кумания регио* и Сама тера*, наистина може да се направи към 1782 г. грешното заключение, че едната е Голяма, а другата Малка).

Всъщност А. Бюшинг, без да изключваме потвърждението на имената на българските канове и датата на Аспаруховото настъпление на юг от Дунав (които могат да са направени по друг, неизвестен днес, препис на Теофан), само потвърждава настъплението на България по времето на войната до 518 г. на Кан Реан* (488-521) с Император Анастасий І (491-518), стигнало до към днешния град Виена.

Ето как Бюшинг през последната четвърт на XVIII в. определя българите: “не били твърде военолюбив, а много повече отдаден на търговия народ, който нападенията на (!) аварите* (в 566 г.) и хазарите* (в 673 г.) принуждават да премине от другата страна на Волга* и да се разшири до Кама*. Река Волга и Каспийското море* им отварят път към Персия, към Бухара, към Индия (вж. Синд*). Съседството на Дон (! и на Днепър*) и Черно море* е удобно за изпращане на стоки към Гърция, Италия, Франция. Благоприятното положение на реките в [сегашната] Русия им улеснява общуването със северните народи. По този начин България постепенно става средище и тържище на всички, било европейски или азиатски търговски дела... Българите били също надарени занаятчии в областта на кожарството. Подобно на руснаците, които наричат юфтите в Бухара булгари, турците, по свидетелството на Хербелот, наричат със същото име техните сафяни. Какво друго означава това, освен че българите са откриватели на посочените обработки (на кожа - бел. пр.). Само така може да се обясни защо казанските сатяни са най-известните в Русия (през ХVІІІ век);

Главният град (столицата - бел. пр.) на България е познат с името Болгар* в наше време. От него са останали само руини. Той е разположен от другата страна на Кама, на около 9 версти от брега на Волга. Изглежда обаче Волга, или неин ръкав, някога е протичала покрай градската сена. Цялото пространство е ниско, широко поле, което понякога реката залива. От Казан до тук се изчисляват около 90 версти. Руините представляват частично разрушени сгради, кули, изби и надгробни надписи... Петър Велики (Петър І, 1682-1725)... наредил да се препишат и преведат надписите на надгробните паметници, които отчасти били ! арменски (срв. др.-българската азбука “къниг” = книга* според Джагфар тарихи /ДТ*/, вж. също Вунд*, Вананд*, Артаван*, вж. Волжко-българският език*), отчасти арабски... Арменските надгробни надписи, един от които е от VІ век (552 г.), а два други от ІХ век (884 и 886 г.), не съдържат нищо, което да се отнася до религията. ...; Хербелот привежда името Булгар от Ал Бергенди и Бен Алварди, двама арабски автори, които са оставили географски данни за града Булгар. Според тях неговите жители са мохамедани от Персия* (т.е. тези арабски автори извеждали произхода на българите от Персия* - вж. Древните българи*) и градът бил разрушен от русите през 358 година по хиджра или 986 по христианското летоброене (“но едва ли - опонира А. Бюшинг на Хербелот - тъй като руският историк Нестор не би го премълчал”).

Бюшинг подчертава, че Булгар* не се е казвал Булан (както мисли Щтраленберг) - “с което име татарите назовават един стан (лагер) на хана, който бил заобиколен с насип”. Авторът свидетелства, че “Академията на науките в Санкт Петербург притежава азиятско монетно съкровище, подобно на което не се установява никъде другаде в цяла Европа. В него се намират български монети, които се отличават от препечатаните от г-н Паллас с ясен, разбираем шрифт. Те са по-стари от времето на татарското нашествие, именно от годините по хиджра 617 и 618 или по Хр. 1220 и 1221. Чаучи хан, синът на великия Чингис, именно по онова време достига... до Волга, но  и до Дон, като изглежда... целта му била половците* и русите (киевчаните), които той побеждава през 1224 г. в забележителната битка при река Калка*... Булат-хан, чието име е изписано върху споменатите монети, по това време царувал при българите и това е първият и последен български хан, който ние знаем (през ХVІІІ в.). При него, или скоро след него, през 1236 г., според руските исторически книги, град Булгар (Болгар*) е завладян от Хан Бати. Това обаче не намалява значението на града. Някои татарски ханове също секат монети там, като не пропускат името на града... Общо всички намерени (до тогава) български монети са 143, като от тях 82 са със съвсем различни отпечатъци, а 61 монети могат да се считат за двойни бройки с малки различия”.

Бюшинг свързва надписите върху монетите с арабски и куфски, като подчертава, че професор Реер, чиито трудове и авторитет са известни “не само в Петербург, но и в целия научен свят”, е този сериозен учен, който “изяснява куфския ръкопис върху кайзерската мантия във Франкфурт на Майн”. Едно сведение, което може да има връзка с българското писмо къниг - на него пишели във Волжка България до приемането на арабицата (края на ІХ-Х в.). И същевременно се посочва тази “кайзерска мантия”, представляваща един възможен древнобългарски писмен и материален паметник в Германия (вж. Аспар*, Балгер*, Готи*).

Интересни са сведенията за активната търговия между руснаците и Волжка България в ХІV в. - “През 1382 г., когато Тохтамиш (татарски хан) тръгнал на поход против Русия, той изпратил разпореждане да бъдат убити всички, намиращи се в Булгар руски търговци, та никой да не съобщи в Москва за неговите намерения”.

Впечатляващо е и категоричното етническо самоопределяне на Волжките българи, фиксирано в надгробните паметници. В надпис от 717 г. (1317 г.) на гроба на 22 годишната Фатима, се четяло, че нейният баща се казвал Аюб, дядо й - Мохамед, прадядо й - Юнус, и всички са “от българския род”. Според Бюшинг “ограниченият брой надгробни надписи... сочи, че подобна чест (да се поставя изричен надпис) се оказва само на най-известните граждани (срв. със сведенията от Х в. на ибн-Фадлан за русите /= скандинавците/ на тържището в Булгар, които оставяли своите по-бедни мъртавци на дивите животни). Според надписите някои, вероятно търговци, били родени в Шамахие, Ширван, Кардара, Самарканд (но срв. Микаил Бащу*, чийто род е от Синд*; т.е. месторождението не изключва тези гробове да са на българи от тези места и в т.с. това да означава, че българите в Азия не само пазели все ощи ясно етническо самосъзнание, но и подържали активни връзки със съплеменниците си от Европа, в т.ч. с арменските и дунавските българи).

От 47 надгробни надписа само 3 били нечетливи, а в годините се разпределяли така: от 619 г. по хиджра (1222 г.) - 2 гроба, от 623 (1226) г. - 24, от 670 (1271) г. - 1, от 690 (1291) г. - 1, от 701 (1301) г. - 1, от 704 (1304) г. - 1, от 705 (1305) г. - 1, от 710 (1310) г. - 1, от 714 (1314) г. - 1, от 716 (1316) г. - 2, от 717 (1317) г. - 2, от 718 (1318) г. - 1, от 720 (1320) г. - 1, от 721 (1321) г. - 1, от 723 (1323) г. - 1, от 729 (1328) г. - 1, от 734 (1333) г. - 1, от 742 (1341) г. - 1. Интерес представлява 1226 г., когато гробовете са 24. Това може да е и във връзка с епидемия, но е възможно и военно стълкновение, особено с татарите, като не трябва да се изключват и руснаците от североизточна Владимиро-Суздалска Русия (по това време Велик княз Владимирски е Юрий ІІ Всеволодович /1212-1216, 1218-1238/, който е разбит и убит в 1238 г. от войските на Волжко-Българския кан Гази-Барадж* /1229-1242/).

Много любопитно е съобщението, което, въпреки несъгласието си с извода на опонента, прави А. Бюшинг – че В. Н. Татишчев (1686-1750), който освен историк и географ, е и езиковед, “отбелязва”, развива “тезата”, “че българите са от един и същ род (племе, клан) и имат еднакъв език с Половците*.(НП* - ІІІ, с. 66). Това твърдение на първият от руските изследователи, който научно се занимава с историята на Русия и на етносите, живеещи на нейната имперска територия, е както огласяване на един сериозен факт, така и пълно противоречие на по-късните тези на руско-съветските учени. Същевременно то е в синхрон със заключението на Бюшинг, че “на русите не е било известно за [какъвто и да е] славянски произход на българите” - извод, произтичащ от доказателствата събрани при изследванията му, който той прави като научно обоснован антипод на огласяваните през ХVІІІ в. твърдения, че българите (дунавските) са славяни* ! (НП* - ІІІ, с. 64); вж. нпр. Чук*;

От тази обща база - че Българите и Половците* са едно и също, и не са Славяни* - и като се игнорира напълно културно-езиковата еднородност на т.н. Дунавски и Волжки българи, тръгва да се развива тезата за тюркски и номадски произход на Древните българи*. При еволюирането на тази теза във времето до ХХ в. включително, в доказателствената й среда се привличат все повече факти, свързани с бита на номадските и тюркизираните племена, които само съпътстват развитието на българите в Европа, и с отделни субекти на територията на Българската държава след ІІІ-ІV век, които обаче не са българи. Тази тенденция пък води до отричане на фактологията, свързана със същинските балгари - позиция и дефект, заложен още в основната на теоретичната постановка (В тази обща насока интерес представлява частният въпрос за вида на тюркизирането на Волжките българи, които следва да се разграничат както от тюркизираните ирано-езични племена, така и от тюркските племена, участващи в полидържавата им и пристигащи от пехливийска Азия в Европа от ІІІ-ІV в. натам. Това тюркизиране на Волжките българи идва до голяма степен по линия на ислямизирането им, свързано с пехливийско-арабската езикова и културна традиция от епохата след VІІ в., което, макар и по-продължително във времето, е синхронно със същите процеси при помаците /българо-мохамеданите/ в Дунавска България след ХVІІ в. А помаците, както знаем, с изключение на една специфична и тясна плоскост в езиковата си култура [нпр. те ползват ислямски лични имена, но животните си - от едрия домашен добитък до котките, кръщават с български имена], говорят на чист български език*);

Руските хроникални извори (ПВ*) определят местоположението на българите от В.Б. в периода Х-ХІІ в. по следния начин: “Днепър* изтича от Оковския лес и тече на юг, а Двина* (З. Двина = Дуна*) от същия лес тече, и се отправя на север, и втича в морето Варяжко (Балтийско). От същия лес тече Волга* на изток и впада със седемдесет устия в морето Хвалидско (Каспийско*). Затова от Русия* може да се плува по Волга при Балгарите (във Волжка България) и при Хвалисите (в Хвалисия = Хазария), и на изток да преминеш в района на Сима* (т.е. Сим*, сина на Ной*), а по Двина в земята на Варягите...”. Тук се вижда, че Българите са посочени относително непосредствено след горна Волга, че те се разграничават от Русите* (т.е. от владенията на Руските = Варяжките князе), които на свой ред се разграничават от Варяжките земи (които са зад Балтийско море), че Хвалисите (Каспийците - ! но тези от Х-ХІІ век) се разграничават от Българите.

През периодът до 922 г. - приемането на мохамеданството като официална религия от Царя на Волжките българи, във В.Б. няма толкова значимо външно влияние, което би могло да промени облика на културата и стопанството на страната и да ги отдалечи от тези на Стара Велика България* и на Аспарухова България* (до 863-927 г. - приеманито на християнството при Борис І* /852-907/ и налагането му при Симеон І* /893-927/), независимо от разликата в природните условия, и по-точно на ресурсите, от които зависело производството на занаятчийските стоки, и особено на металите. Вероятно главната задача на Хазария* през 674 г. е била колкото може по-бързо да прекъсне общата граница между Аспарух и Котраг чрез подчиняване на стоящите помежду им племена, да осуети възможността за своевременно обединяване на двете крила и да не даде възможност за възстановяване на мощта на единната Велика България.

При тези обстоятелства и опирайки се върху древната българска традиция, Кана на В.Б. започнал разширяване на владенията. Това на първо време не било свързано главно с подчиняване на съседните племена (което е задължително според доктрината на българите - срв. Перси*), а с овладяването на природно защитена територия, която да подсигури отбраната и спокойствието на страната, и на характерни планински райони, свързани както с религиозната философия, така и с рудните залежи (по същия начин постъпва и Аспарух* /668-699/). Дори в картата на В.Б. от 1681 г., когато страната е затворена в строги административни граници от Руската империя*, се вижда, че тя здраво е скрепена с Урал.

Изглежда първоначално главната част - Черна България* (Чер*: “висш”, “същински”; в случая става дума за Черна България* на Волжките българи, т.н. Вътрешна област на В.Б., Вътрешна България) била разположена между Дон и Волга - до сливането й с Ока. Но скоро южните райони на тези земи започнали да изпълняват ролята на буферна зона, заради близостта с пряко контролираните от Хазарския каганат* територии (до противостоенето Волга-Дон, където поне от ХVІІ в. е свързващия двете реки канал). Затова съвсем закономерно намираме българите (макар че достъпните факти са от един сравнително по-късен период или косвени - нпр. разпространението на макаса, бълг. геометрична орнаментика /ЗБ*/ и руническата писменост) по линията Кучково* (Москва) - Рязан* (Резан*) - Самара* (Куйбишев) и по-гъста мрежа от български топоними на север от Саратов* (от Сар ~ Цар* ?; осн. е в 1590 г., но името е с по-стар произход), Пенза* (срв. Пяндж*), р. Сура* и пр.

За стопанството на В.Б. е известно, че били развити занаятите - керамика, тъкачество, абаджийство, грънчарство и стъкларство, каменоделство, металургията, земеделието (от документите се знае, че в неплодородни години руските князе вземали жито от В.Б.), животновъдството - свързано и с религията, коневъдството, пчеларството (правели се няколко вида медовина), овощарството и пр. Занимавали се с риболов (вж. Чига*) и приготвяли специално рибено масло, а ловът бил свързан и с данъчната система - плащали в кожи (нещо, което и Хазарите възприели от Българите, най-малкото, защото така били приучени славянските и пр. племена - данъкоплатци на България, някои от които след 668 г. били подчинени от Хазария*. При това съвсем не е изключено по-рано и самите Хазари да са плащали така данък на Българите, когато живеели заедно в Сев. Кавказ до 668 г. - Захарий Ритор изброява 13 народа живеещи на север от Дербент*, между които Угри, Савири, Българи, Кутригури, Авари*, Хазари* /БИХ*/).

По стар обичай се сеело предимно просо и пшеница, зърното се съхранявало в облицовани с камъни и вкопани в земята ями-хамбари и от него се правели поне два вида алкохолни напитки - боза и друго питие, което някои оприличават на "бира".




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. shtaparov - Българите навсякъде са си Българи и ...
12.05.2020 05:21
Българите навсякъде са си Българи и Волжките не правят изключение. Затова те не са били тюрки и у тях не е имало и помен от онези турски имена,с които ги "кръщават" днешните башкирляви татари и незнам си още там каквари.
цитирай
2. kirk - Преписа ли всичко от "Джафар тарих"
12.05.2020 12:59
Преписа ли всичко от "Джафар тарих"? Ако да вж. и публикациите:
Илиян Вълчанов „Как бяха измислени “волжките българи” - тук.
ЗАКРИВАМЕ ИЗМАМАТА „ВОЛЖСКА БЪЛГАРИЯ“- Кърк Саймън във Фб.
цитирай
3. dichodichev1 - История на Българите
18.05.2020 02:38
kirk - Цирк, ти не се дръж като заклет Московски комунист, а се занимавай с "как бяха измислени "руснаците" - прочети книгата "Страна Моксель или открытие Великороссии" на https://www/books/strana-moksel-ili-otkrytie-velikorossii-read-59304-1.html
цитирай
4. dichodichev1 - История на Българите
18.05.2020 02:46
shtaparov, това че изобщо не си запознат с историята на т.н. Волжки българи (от Х в. сл. Хр. насетне), дава ли ти право да говориш небивалици?!
цитирай
5. kirk - Не разбрах каква е тази фиксация
18.05.2020 11:49
Не разбрах каква е тази фиксация - комунист, та комунист??? Как, по какво разбра, че съм комунист и какво общо има това - някаква партийна принадлежност или идеологическа с изнесените от мен истини, обективни факти и опровержения??? Аз съм учен и никога не съм членувал в никаква партия. А вие можете да бъдете комунисти, точно толкова, колкото и фашисти, защото стастически към 09.09.44 г. сте били 90 % селяни. В градовете 65-70 % от гражданите са били небългари, които изгонихте или "спасихте"!!! Пука ми на хобота кой каква идеология има, когато дискутираме или коментираме факти и "факти". Проблемът е, че при тебе има само "факти"! Нищо от това, което ми препоръчваш няма да прочета - има си научни източници, останалото е за масите, пролетариите...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194506
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031