Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.06.2020 18:46 - Българските граници на изток, север и запад в XII и XIII в. и събитията там
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 2850 Коментари: 5 Гласове:
3

Последна промяна: 16.06.2020 22:02

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
КОТЯНКютян, Кан на половците* в началото на ХІІІ в. – 1205-1241 г., роден най-късно в 1188 г. (за името му срв. Котис*, български кан); вероятно той е Тертероба* и Георги Куман деспот - т.е. Георги Половец деспот. Името му може да се възстанови като Георги Тертер, имащ др.-българската титла Кота*: “върховен (боил, принц), главен (боил), предводител”, която наследил от баща си; именно затова той не е Кота, а Котян или Кютян, срв. че Комит (къметъ, кмет) е Никола*, а синовете му Давид*, Моисей*, Арон* и Самуил* са “комитопули”, срв. че Бала* е баща на Балза* (също Балса*, Балша*), че Кобила* (Ко-была) е баща на Кобилич* или Кобилович, и прочее. Името-епитет Тертер е свързано с др.-бълг., авест. tъrъsaiti: “тресе, (раз)търсва, тряска, трещи”, др.-бълг. и ст.-бълг. трѫсъ: “трус, земетресение; вълнение, морска буря”, трѫтъ: “войска, маршируваща в строй войска, военен строй по време на поход” (срв. Тръс: „вид конски ход“), тратити, тращѫ: “преследвам; дебна; гоня да хвана”, трѧсти, трѧсѫ, тресе-, тресеши: “треса, люлея, треперя” и пр.; вж. Тертер*, Тертероба*.

Когато се установява трайно на служба при Българския цар, включвайки се в България заедно с всичките си земи и подвластни хора, което явно станало след битката с татарите при Калка* (31 май и 1 юни 1223 г.), Котян е издигнат от Цар Иоан Асен ІІ* (1218-1241) в сана Деспот (единствено Българският цар и Визинтийския император могат да дават тази титла). Котян следва да е роден около 1188 година. Не е изключено той да е брат или чичо на Ивайло* (1277-1280), който е именуван и Иоан Тертер (ИБК*). Ивайловото наследствено царско име Иоан, което не може да се носи безпричинно от който и да е представител на най-висшата българска аристокрация – принц, княз*, боил* и пр., включително и от войвода*, предполага, че Иоан Асен ІІ* е бил кръстник или на него, или на баща му; а това опосредствено потвърждава връзката между Българския цар и Кютян.

Кан Котян или Кютян най-вероятно е баща или дядо на Цар Георги І Тертер* (1280-1292, †1308-1309), който до възцаряването си бил стратег (войвода) на Търново при царуването на Иоан Асен ІІІ* (1279). Според Ипатиевската летопис Кютян се обърнал през 1223 г. (1222 г.) за обединяване на силите срещу татаро-многолите към зет си – Киевският княз Мстислав Мстиславич Храбри – внук на Улита* (дъщеря на Кучка* или в.-бълг. Кукча*, Качка*), с думите: “Наша земя днес отнеха татарите, а ваща утре ще вземат. Защитете ни (обединете се с нас за общ отпор). Ако не помогнете, то ние ще бъдем сломени днес, а вие – утре”. Кютян с Половците воюва срещу татарите заедно с руските войски в битката на река Калка* на 31 май и 1 юни 1223 г., а след това се оттеглил навътре в България, отвеждайки армията си в по-защитените български земи на запад от Днепър*;

Кютян е женен за княгинята на Галичко-Волинското княжество*, което наскоро се е откъснало от България* и вече води по-самостоятелен живот. Именно в Галичко-Волинското княжество намира прием и защита от 1207 до 1218 г. и бъдещия Български цар Иоан Асен ІІ* (1218-1241), а това предполага, че двамата с Кютян са се познавали поне от тогава.

Важна фигура е дъщерята на Кютян – известна като Елизабет Куманката, Унгарска кралица (1239-1290), женена за Ищван, най-големия син на Унгарския крал Бела ІV (1235-1270), който се възкачил за крал под името Ищван V (1270-1272) и бил наследен от сина си Владислав (Ласло) ІV Куман (1272-1290). Елизабет и Ищван имат още няколко деца, които са на важни властови позиции в Европа. И това са: 1., Елизабет Унгарска, омъжена за Сръбския крал Стефан Урош ІІ Милутин (1282-1321), като и за двамата това е втори брак (вж. Сърбия*); 2., Каталина Унгарска, омъжена за Сръбския крал Стефан Драгутин (1276-1282); 3., Мария Унгарска, омъжена за Карл ІІ Анжуйски, Крал на Сицилия (1268-1282); 4., Анна Унгарска, омъжена за Андроник ІІ Палеолог (1282-1328); 5., Ласло ІV Куман, Унгарски крал (1272-1290); 6., Андраш, Херцог на Склавония (Сев. Хърватия и Босна). При това следва да се има предвид, че и Българския цар е женен за Анна-Мария Унгарска*, сестра на Бела ІV (1235-1270) и дъщеря на Андрей ІІ (1205-1235), която е майка на Българския цар Коломан І Асен (1241-1246); вж Половци*, Калка*; срв. Кошка, син на Кобила* и баща на Кошкин/и – прародителите на Петър І Велики (1696-1725); срв. Кота*, Котис*; вж. Тертероба*, Ивайло*, Тертер*, Иван Тертер*, Иван Асен ІІ*;

***

Кютян или Кьотен, рускиКотянунгарскиKоtоny (Кьотьони), арабскиКутан, по-сетне с католическо име Йонас, Ионас (1205-1241). Котян е от бълг. Кота*: “главен, силен, извисен“ (срв. Кан*, Кави*, Кобар*, Котраг*, Кота*, Курт* и пр.). Според российските твърдения, Котян е куманско-кипчашки вожд (хан) и военен командир, действащ в средата на 13 век. Той изковава важния съюз с Киевска Рус срещу монголите в 1222-1223 г., но в крайна сметка съюзът (т.е. "руснаците“) е победен от тях ("монголите") при река Калка*. След победата на Монгол (МОГОЛ) през 1238 г., Кьотен (Кютян) води 40 000 "колиби" (домове, т.е. 280 хиляди души) в Унгария, където става съюзник на унгарския крал Бела IV (1235-1270) и приема католицизма, но въпреки това е убит от унгарските аристократи.

В момента все още се разпространява масово версията, в която по-верните факти са много по-малко от неверните:

Koten

хан

image

Куманите пристигат в Унгария.

Reign

1223-1241

предшественик

?

наследник

?

Роден

Дещи Къпчак

Кръстен

1238
Унгария

починал

17 март 1241г
Pest, Унгария

Благородно семейство

Terteroba

религия

Тенгризъм , римокатолицизъм (чрез препокръстване)

Професия

Куман-Кипчак хан

Първо – Котян, Kоten или Кютян е кан* поне от 1205 г., когато взема участие в боен поход и тогава, според българските традиции (виж Борис I*, Владимир I*), е най-малкото 16-17-годишен или повече. Тоест, той е роден най-късно в 1189-1188 г. или по-рано, а когато е убит в 1941 г. е най-малко на около 53 години.

Второ, няма как да е роден в Кипчаг, защото след 1237-1241 г. такъв по-скоро не съществува, а областта от Днепър до Волга може и да носи нарицателното Кумания, но Кютян е роден през 1188-1189 г. или по-рано в Царство България, което граничи с Волжка България* по р. Дон* и по съставната й Донец*; бившата Хазария* (673-969) още в 969 г. сл. Хр. е “погълната“ от Волжка България*, а населението й – хазарите и тюрките, но не и тамошните българи – са разселени в земите на Волжка България на север, североизток и изток.

Трето, формалното кръщаване в римо-католическата вяра на Кютян, а също и годежа на дъщеря му с Унгарския престолонаследник, е станало най-вероятно през 1239 година. Защото в 1238 г. е „третата офанзива“ на Бату хан или Батий (1207-1255), което явно е станало в късната есен на 1238 г., след невъзможния за военни действия дъждовен период в района между Днестър* и Урал. А това пък поставя похода на Кютян на запад и влизането му с 280-300-хиляди мъже, жени, деца и старци в Унгария (т.е. на запад от населената с българи Трансилвания*, която формално е в границите на Унгария), чак през 1239 година.

Четвърто, името на “благородното семейство“ е Тертер*, а не е Тертероба*. Нарицателното Тертероба*: “Върховенстващият Тертер“, се носи само от един представител на рода Тертер, а именно от този, който е избран за старши на рода, а след време се препредава на следващия избран за “старши“, “глава на рода“, “предводител на рода“.

Пето, кан Кютян, дори и да не е православен християнин (което е съмнително при отношенията му с християнските князе), не може да изповядва т.н. Тангризъм, защото това е религия на тюрките и турците (ФА*). Българския народ, който е минал през Елинизма* от началото му в 329-323 г. пр. Хр., до края му през I век сл. Хр., както и през т.н. „римска епоха“ до III-V век, най-късно от средата на второ (II) хилядолетие пр. Хр. до официалното приемане на християнството в 863 г., изповядва като цяло Заратустризма, а по-точно култа към Митра* (Мадара*), към Фа* (Слънцето*), към Огъня*, към Водата*, към “Върховния бог“ – Еньо или Енох (Еньовден*) и Млада Бога (Коледа*, Рождество*), към Богородица* и Богинята-майка (Баба Марта*), и прочее, които всичките са древна вяра и пред-християнски по същността си.

Шесто, “професията“ му е Половски кан, т.е. Български кан*, а не тюркски “хан“, т.е. “Кипчакски хан“;

***

Кютян е известен в текстовете също и като Kоten (Кьотен) и Kotоny (Кьотьони) на унгарски, както и Kotjan (или Kotyan ) на руски [Istvбn Vбsбry (24 March 2005). Cumans and Tatars: Oriental Military in the Pre-Ottoman Balkans, 1185–1365. Cambridge University Press. pp. 223–. ISBN 978-1-139-44408-8 ], а също Kutan (арабски), KuthenKuthensKoteny и Kuethan. В руски текст името е известно и като Котян Сутоевич.

Но прехвърленото от др.-руски в ново-руски Сутоевич, на ст.-български е с начало Съ: “с, със“, Съта-, Сътъ: “восъчна пита, пчелна медна пита; пчелно множество; множество от пчели", Съто: “сто“, или Сѫдъ м. “съд, съдилище“ (от бълг. Сѫдъ, Съд е рус. Суд), Сътѧ-, Сътѧжѫ: “придобия, спечеля, добия, постигна“, Сътѫ-, Сътѫжѫ: “дотегна, наскърбя, стъжа, потисна /се/“ (СТРи*) и пр., като едва ли ново-рус. Сутоевич предполага да се сведе директно към формално-близкото ст.-бълг. Сътоевичъ, пък при тово въпреки ст.-бълг. Стоити, стоѭ (без Съ-, Съто-), което фонетично на ст.-бълг. и на бълг. е Стоевич, от Стои*, Стоен, Стоян*: „изправен, прав, горд, вишестоящ, истински, същински“ и прочее.

На български името на кана следва да се чете Кютян (Kuethan), от Кютя* (срв. бълг. Перник* от Пера*: “бия, удрям, нанасям удари“, Кюстендил* от Кюска*: “удря, бие“ и пр.);

Кютян
е внук или пра-внук на Половския кан Тугоркан* или кан Тугор (починал на 19 юли 1096), който е брат на Асеневичева* (ок. 1094-1154/55, от 1107 г. съпруга на Суздалско-Владимирския княз Юрий I Долгорукий /1095-1157/). Тугоркан* e син на Половския кан Аспа Асеневич* (убит в 1118), който е син на Половския кан Асен* (починал в 1082 г.);

В харта на Унгарския крал Бела IV (1235-1270), женен за Мария Ласкарина (1220-1270, род. 1206) – дъщеря на Анна Комнина Ангелина (ок. 1176-1212), пише за кумански вожд Зайхун или Сейхан, за когото се предполага, че е бил Кьотен или Кютян [(Hungarian) Kristу, Gyula; Makk, Ferenc (1996). Az Бrpбd-hбz uralkodуi [Rulers of the House of Бrpбd]. I.P.C. Kцnyvek. ISBN 963-7930-97-3], p. 268];

Арабски източник нарича народа кипчаци; Кутан (Кютян) се споменава като принадлежащ към племето Дурут на кипчаците. Според Прицак (1919-2006) племето с име „Дурут“ е Тертеровото племе на Куманитe [Другата Европа в средновековието: авари, българи, хазари и кумани []; BRILL. с.403-. ISBN 90-04-16389-1 ];

Според Тимоти Мей, Котен бил един от хановете на кипчаците [Timothy May (7 November 2016). The Mongol Empire: A Historical Encyclopedia [2 volumes]: A Historical Encyclopedia. ABC-CLIO. pp. 1–. ISBN 978-1-61069-340-0. ];

Ишван Вашари го определя като куман. [Istvan Vasary (24 March 2005). Cumans and Tatars: Oriental Military in the Pre-Ottoman Balkans, 1185–1365. Cambridge University Press. pp. 223–. ISBN 978-1-139-44408-8. ]

Във всички случаи двата народа – кумани и кипчаци – са били част от куманско-кипчашката конфедерация, известна като Кумания на латински, Desht-i Qipchaq в ислямски източници (тюркски извори) и Polovtsy в източно-славянски.

Ще оставим настрани факта, че до третото десетилетие на XIX (19) век руската дума-нарицателно Славяни* липсва в речта и е напълно неизвестна за Европа и Света (виж картите на Европа от 1820 до 1826 г.), а е ползвана от IX (9-и) в. насетне само средновековната българска дума “Словени*“ (словесни, говорящи, от бълг. Слово*). Наред с нея се ползва и по-старата “Склави*“: „роби“., обаче в определи случаи – за конкретни събития и общности. Чак във второто половина на Х (10-ти) век (ЕНД*), а по-точно от последната трета на Х в. сл. Хр., се появява нарицателното Грък*, мн. Гърци*, и нарицателното Влах*, мн. Влахи*, които са определителни за две конкретни групи Склави*.

Тук ще се опитам да разплета oбъркването, свързано с епитетите Кипчаци, Кумани и Половци*. А то започва откъм началото на XI (11) в. и от XIII в. начева постепенно уж да отшумява, обаче и до сега този въпрос не е изяснен и постоянно се пречка в историческите трудове, засягащи развитието на Източна Европа от Х (10) век до днес. Кипчак (Desht-i Qipchaq) е територия, в която основното население, даващо и името й, са т.н. Кипчаци или Кипчакци, като вероятно началото на всичко това следва да се постави още във времето на Хазария* (673-969), заменила държавната си войска с тюрки (вж. Омуртаг*, който разбива и унищожава напълно поне 70-100-хилядна „хазарска армия“ край Харка*, дн. Харков*).

През Х (10-и) век в Худуд ал-Алам се казва, че Kimek е назначен за цар на кипчаците. Конфедерацията Kimek, възглавявана от кипчаците, вероятно преминала в земите на огузите, и град Sighnaq в района на Сърдаря*, станал център (столица) на Кипчак (обаче в 922 г. сл. Хр. Ибн-Фадлан слага огузите – и по-точно клана им кук-огузи: „северни-огузи“ – много близо до река Урал /ФА*/, а българина Алмъш*, Кан на град Болгар* и областта му, се жени за кук-огузката принцеса Нуша-би* към края на 895 г. /ФА*, ДТ*/, бел. Д.Д.). Остатъци от кипчаците остават в Сибир*, а същевременно други (кипчаци) са изтласкани на запад при миграцията на Сюн. В резултат, имало три групи кипчаци:

  1. Кипчаци в Понтийско-Каспийския степен район.
  2. Кипчаци на Сърдаря, свързани с династията Khwarazmian.
  3. Кипчаци на Сибир, по-късно съставна на сибирските татари.

(https://ru.qwe.wiki/wiki/Kipchaks );

Интересуват ни Кипчаците от Понтийско-Каспийския степен регион, които са тюрки или силно тюркизирани и дават името “Кипчак“ на обитаваната от тях територия. Фактът, че българите в т.н. карачаево-българската (рус. карачаевский-болгарская; вж. Карачай*, Чая*) област ги наричат Къьпчакъ, Кримско-татарите Kıpchaq транслит.  Qipcaq), говори че самите българи* напълно и съзнателно се разграничават от кипчаците.

След време районът Кипчак започва да се нарича Кумания и това име се разпространява над цялата територия на изток от Днепър*, а по-късно – уж разговорно и по инерция – и на запад от Днепър до към делтата на Дунав. Народите, пък, населаващи земите Кипчак, започнали да определят по териториален принцип Кумани, напълно изключвайки техния действителен етнос (както сега Македонците се определят по територията Македония*, а не според действителния им етнос).

Например, в Картата на Света от Георгий Калапода (Georgius Kalapoda) към 1550 г. източно от Днепър е записан топонима Кумания (Kumania), а над него (на север-североизток) е Bulgaria (България, т.е. Волжка България), а пък в картата на Ортелий (1527-1598, Abraham Ortelius) за 1570 г. на изток от Днепър* и почти успоредно на Киев (Kiof) са поставени Кумани (Cumani) и над тях и източно от тях са Кабарди (Cabardi), заедно с Хазария* (Gazaria) в полуостров Крим*, като южно от Дунав е Bulgaria (България) с Variana (Видин), Sofia, Varna и др., на север от Шишмановската България е Valachia (Вълахиа, т.е. дн. Влахия*) на юг от Карпатите и между реките Олта* и Серет, и западно от България е област Servia (Сервиа*), която изобщо не е т.н. Сърбия* - заличена напълно от османците още в 1439 г. /ИОД*/; в карта от 1499-1500 г. (Danckerts_Map_of_Asia_1500WM) от долен Днепър до делтата на Волга и до Кавказ е поставена КоманияOMMANIA), в Планисфера на Андреа Валспергер от 1448 година е записан в земите на изток от Крим региона Комания (Comania regio или Comama regio), в карта от края на XIV в. за ЮИ Европа (king-of-hungary-depicted-in-jacopo-russo) е поставена с чарвено на изток от Днепър и от шийката на Крим думата Команика (comanica), в карта от 1370-1375 г. (Gilermo_Solery) е записано на изток от устието на Днепър и от Крим с червено Кумания (Cumania), в карта от 1325-1330 г. региона е Комания (Comanya); в портулан на Черно море* от 1300-1320 г., чийто препис в 1321 г. е дарен на Папа Иоан ХХІІ (1316-1334) в Авиньон, в района на Кримските континентални крайбрежни степи е Кумания (Cumania), и прочее.

Тоест, нарицателното Кумания, както и производното Кумани*, е още от XIII век, а най-вероятно още от идването в Европа на монголо-татарите в 1237 г. и настаняването им напълно в тези земи от 1238-1242 г. насетне. Става ясно, че Куманите са тюрки или тюркизирани и нямат нищо общо с т.н. Половци*, които живеят в региона Кумания, обаче са етнически българи* и са напълно различни от куманите-тюрки.

Половците са българи и са оная част от населението на Царство България, която след 1019 година остава свободна и независима извън пределите на общото Българо-Византийско управление на юг от Дунав през XI и XII век*. Това общо управление приключва към 1185 г. с т.н. „въстание на Асен и Петър“, което започва откъм 1183 г. и приключва с короноването на Българския цар. За да се противопостави на Асеневци* и българите, Византийския император Исак II (1185-1195) едностранно дава през 1190 г. автономия на Стефан Неманя (1168-1196) – жупан на Сръбските етнически земи (т.е. сръбската етническа Склавиния*) между реките Ибър*, Сръбска (дн. Западна) Морава*, Дрина и Лим, с което Исак II чак към края на XII (12-ти) век създава юридическите предпоставки за раждане на държавата Сърбия* (1190/1217-1376) и за първи път я откъсва от България.

Нарицателното Половци* е Киевско-руска дума и е производно от името на града Полтава*. А пък Полтава* е киево-угърска форма от българското название на “полтавската“ (българската) столица Балтавар* – отбелязана много пъти в средновековните карти от XIII и XIV векове, както и преди, така и след това (срв. угър., унг., маджар. Полгар = “българин, България“, Путивъл* = бълг. Батавил*, и пр.).

По-нататък е цитиран силно русизираният текст, в който т.н. “кумани“ трябва да се разделят стриктно на тюрки и на половци*, включително и в наличното съчетание “куманско-кипчаци“. И този текст продължава така:

Кьотен (т.е. Котян, Кютян) сключва съюз с Киевска Рус (такова название не съществува тогава, а и до 18-19-ти век) срещу монголите наричани още татари след поражение през 1222 година. Куманско-кипчашката конфедерация под управлението на Кьотен и руска армия от 80 000 мъже (бойци) под управление на зет му Мстислав Храбри води битка при р. Калка (дн. Калчик, близо до Мариупол) срещу монголски войски, командвани от (хановете) Джебе и Сюботей. Руско-куманската армия е разгромена и трябва да отстъпи на 31 май 1223 година. Кьотен е свален от властта през същата година, но той остава лидер на клана Тертероба (т.е. клана/рода Тертер*). 

В началото на пролетта на 1237 г. монголите нападат кумано-кипчаците. Някои от куманско-кипчаците се предали (на монголите); именно този елемент впоследствие формира етническата и географска основа на монголския ханат, известен на бившите господари на страната като „Кипчашкият ханат, известен също като Златната Орда*; ханът на Кипчак принадлежал към един от клоните на родословието на Джочи – най-големия син на Чингис Хан. Лидерът на Кипчак Бачман е заловен през 1236–37 г. на волжките брегове от Мьонке и след това е екзекутиран.

Според Рашид ал Дин Хамадани, Берке води трета кампания в 1238 г., която нанася окончателно поражение на куманите-кипчаци. Украинските източници твърдят, че именно Бату хан победил Кьотен в Астраханските степи[Kotian.Encyclopediaofukraine.com. Retrieved 2014-03-01].

След това Кьотен води 40 000 „колиби“ (домове, около 280 000 души) в Унгария, бягащи от монголите.

В Унгария Кьотен се съюзява с Бела IV[крал] на Унгария , която дава убежище на куманско-кипчакските бежанци. Кьотен приема римокатолицизма, като се кръщава в 1239 г. с име Йона (Jonas), докато дъщеря му Елизабет [Тертер] се омъжва за сина на Бела IV, бъдещия Стефан V (1270-1272). Унгарските благородници обаче не се доверяват на куманско-кипчаците (вероятно вярвайки, че са монголски шпиони) и малко преди катастрофалното монголско нахлуване, което довело до разгрома при Mohi (на 11 април 1241, дн. Мохач), те убили Кьотен в Пеща (дн. Будапеща*) на 17 март 1241 г. [The murder of Kцten is described in the novel “Batu” by Vasily Yan, in the chapter “The End of Khan Kotyan”].

След това куманите напускат Унгария, разграбвайки по пътя и емигрирайки във Втората българска империя. Някои от куманите по-късно са били повикани (явно от дъщеря му Елизабет Тертер) обратно в Унгария.

Разгневените кумано-кипчашки маси започнали да грабят селските райони и се преместили на юг в страната. Прекосили Дунав и стигнали до Сирмия наречена Маркия от Рогерий. След като причиниха много разрушения и поражения в Унгария, те напуснаха страната на път за България. Има хипотеза, че династията Тертер, която в крайна сметка управлява България, произхожда от клана на Котен (Кютян).

Наследници:

Даниел, Daniel, син, известен също като: Subilaj;

Гьорги, George, син, известен също като: Kanya, Каня (Кана);

Мария, която се омъжва за Мстислав Мстиславич Храбри, който води въстание срещу унгарците и става владетел на Галиция-Волиния (r. 1220);

Дъщеря, която се омъжва за Наржот III де Туси (–1241). Тя става монахиня след смъртта му.

Елизабет Куманската, която се омъжи за Стефан V Унгарски, крал на Унгария.

***

В днешното обществено пространство, заедно с рекламирането на името Котян, продължават да се разпространяват небивалици и неверни факти за кан Котян или Кютян:

Видеоиграта Age of Empires II: Definitive Edition съдържа кампания от пет глави, озаглавена „Котян хан“, като се започне с неговото обединяване на останките на кумано-кипчашката конфедерация и завърши с пристигането на куманите в България, както и с по-късното им завръщане до Унгария.

[https://en.wikipedia.org/wiki/Kӧten];

***

Важно за характеризирането на Половския (българския) кан Кютян са някои факти от последния етап от живота му. Едно от тях е отиването и отсядането на неговите Половци* в България и усядането им там, което става след убийството му в Пеща* на 17 март 1241 година.

А този заговор - за отстраняване чрез убийство на 53-годишния Български кан Кютян - бил дълго и щателно подготвян и после осъществен от унгарските аристократи-заговорници доста преди големия разгром на Унгарската войска при Мoha или Mohi (дн. Мохач) на 11 април 1241 г. и преди нечаканата смърт на 47-годишния Българския цар Иоан Асен II* (1218-1241) през май/юни 1241 година. Явно унгарските аристократи, макар че много добре са знаели от разузнаването си за участието на Волжко-българските войски на Гази Барадж* в офанзивата на монголите срещу унгарските земи, поне до 11 април 1241 г. изобщо не са предполагали нито за разгрома на Унгария от монголо-татарите – още по-малко този при Mohi (Мохач), нито са предвиждали изненадващата смърт на Българския цар през юни 1241 година.

Другото е, че именно Кютян бил двигателят на създаването на бойния съюз между киевските князе и българите-половци през 1222 г. – преди сражението при река Калка* на 31 май 1223 година. Но и тук има съществени детайли, които се неглижират от руската историография от 1762-1764 г. до сега, а заради това и от световната историческа наука. А именно: 1., Киевско-руските князе, всичките или почти всичките, които участват във военния съюз с Половците*, са кръвни роднини със същите т.н. Половци; 2., чак при провала на самонадеяните и неконтролируеми киевско-руски князе и водените от тях полкове, Половците се изтеглят от вече изгубеното сражение и се оттеглят на запад от Днепър* – тоест, дълбоко в териториите на могъщото Царство България, където стоят на щрек и редовните български бойни кохорти на цар Иоан Асен II (1218-1241) и където половците са недосегаеми за татаро-монголите.

След приключването на битката при Калка* монголо-татарите си направили пред погледа на киевско-руските войници пищен банкет, седейки върху струпаните трупове и телата на умиращите – още живи и кървящи – киевско-руски князе, велможи и полководци, а после не тръгнали да преследват половците зад Днепър*, а насочили силите си право по източните брегове на реката на север и директно към Киев.

Излиза, че още много преди да се случи сражението при река Калка*, т.н. Половци*, предвождани от Кютян (1205 – 17 март 1241, род. до 1188), били в близко договорно съзаклятие с Българския цар. И тоя договор съществувал от преди отиването на Кютян за преговори в Галич* при княз Мстислав Храбри (англ. Mstislav Mstislavich the Daring – т.е. Дръзки, russ.: Мстислав II Мстиславич Удатный – т.е. Удачни; ок. 1193-1228, род. до 1176). Тоест, Българският цар Иоан Асен II (1218-1241) – който от 1207 до 1218 г. живял именно в Галиция*, бил още от самото начало съзаклятник, а вероятно главен подбудител и създател на концепцията за съставянето на съюз в района на източните граници на могъщото Царство България* за отпор срещу нахлуването на мощните монголо-татари, чиито настъпателни и грабителски актове в района на Грузия и околните територии царят внимателно следял поне от 1221 г. насетне; вж. Калка*, Половци*, Гази Барадж* и пр.;

Защо след сражението при Калка и навлизането на запад от р. Днепър* във вътрешността на Царство България през 1223 г., кан Кютян през 1239 г. предпочел да отиде в Унгария, владееща Трансилвания* и част от Източните Карпати, е сложен въпрос. Но следва да бъде с доста голяма сигурност предположено, че Кютян знаел очакваното нахлуване на монголо-татарите към княжествата на Галич* и Литовия, на Кралство Полша и на Кралство Унгария (https://bg.wikipedia.org/wiki/Чингиз_хан); знаел и пътя, по който щели да минат агресорите, както и за участието в този свиреп разрушителен и проучвателен монголски поход на волжко-българската армия на Гази Барадж* (1229-1231, дек. 1236-1242, 1246), която трябвало да приспи вниманието на бъдещите европейски жертви (Гази Барадж* в този период бил в близък и постоянен контакт със специалните посланици на Римския папа /ДТ*/) и същевременно да предпази европейците от зверствата на монголо-татарските орди (ДТ*). Не е изключено Кютян Тертер да е получавал сведения директно от Волжко-българския кан и изключителен дипломат Гази Барадж* (дек. 1236-1242), който бил издигнат лично от монголо-татарския владетел Угедай (1227 – 11 дек. 1241) на най-високото стъпало на МОГОЛската йерархия в Европа (ДТ*).

Дори и след отиването в Унгария и приемането на католицизма през 1239 г., кан Кютян Тертер и Половците му били в близък контакт с цар Иоан Асен II. А след убийството на Кютян на 17 март 1241 г. в град Пеща* (източната част на бъдещия град Будапеща*), където били съсредоточени и хората му, осиротелите Половци започнали бунтове и унищожителния си поход през Унгарските земи на юг от град Пеща и стигнали до Сирмиум – българската област на град Срем* (дн. Сремска Митровица, Сърбия*) между река Сава и Дунав, която изглежда тогава била в пределите на Унгарското кралство; и именно от там навлезли в земите на Царство България, в Белградска област и първо в Белград*, където трябвало да получет документ, “паспорт“, в който имало както официално държавно разрешение да навлязат в страната (ИБИ*), така и буквалното определяне на маршрута им на движение по конкретни пътищ и селища на държавата, а и точното място на установяването им в царството (без такива документи вътрешните български стражи, налични при всяко главно районна селища /вж. Бел*, Бял*, Бела, Бяла/, не биха допуснали придвижването им из България, дори и да се наложи да повикат царската войска от областните центрове или от столицата; всяка област в България, управлявана от Кмет* или визант. Комита*, разполагала по статут със собствена 20-хилядна самостоятелна армия, с която да решава появилите се проблеми – свои или държавни).

Всичко това явно станало още през март и влизането им в България може да е още през месец март или пък най-късно в началото на април, когато Българския цар Иоан Асен II безспорно бил още жив и на престола си (през май 1241 г. Българския цар сключвал договори, а на 24 юни 1241 г. вече те се подписвали от друг). Тоест, Половците са приети в Царство България*, след като са извършили бунт и множество погроми и разрушения в близко-родственото по династична линия Кралство Унгария (Анна-Мария Унгарска /1221-1237/ дъщеря на Андраш II /1204-1235/, е съпруга на Иоан Асен II и майка на децата им, включително на престолонаследника Калиман I Асен*), което e станало по личното разрешение на Българския цар Иоан Асен II и това само потвърждава близките връзки между царя и върховния Половски кан Кютян.

Следващият Тертероба*: “върховенстващият Тертер“, който ни е известен, е Иоан Тертер (ВД*), известен ни с невярното и измислено име Ивайло* (1278-1279);

***

КОТЯН ТЕРТЕРОБАКотян*, Кютян, Тертероба*, който е “най-знатният аристократ в България” след Българския цар и рода му;

***

ГАЛАЦГалич*, град на р. Дунав в дн. Р. Румъния; вж. Галич*;

ГАЛИЦИЯ – клат. Galicia, пол. Galicja, Галичко-Волинско кралство*, Галичко-Владимирско кралство*, от Галич* (ЕР*); историческо име на район в днешна Западна Украина и ЮИ Полша. В Украина тя обхваща Львовска, Иваново-Франковска и Тернополска* области (ГЕ*). Галиция е част от земите на Дулебия* - оформена след 658 г. и управлявана от Самбат* (619-676). Преди това е област, управлявана от Гостун* (603-605, убит 618) поне в периода след 603 г. (ДТ*), където живеели и подвластните му анчийци* – т. нар. “анти” (вж. Славяни*); точно заради напълно справедливата самозащита на тези анчийци, които убили няколко авари, извършващи грабителски набег срещу тях, Гостун* е извикан през 618 г. от Аварския хакан и подло е посечен.

Това принудило Кубрат* или по-точно Курбат* (605-665), син на Гостун* (Албури*), да предприеме крути мерки и да се разправи с аварите. След като сключил през 619 г. договор за военно и политическо сътрудничество срещу Аварския хаканат с Император Ираклий І (610-641) и укрепил западните граници на Стара Велика България*, като построил през 620-622 г. и крепостта Бащу* в Киев*, Кубрат изпратил през 623 г. брат си Самбат* да накаже аварите за тяхното вероломство и неспазването на Договора (Митра* = Договорът). През 623 г. Самбат* (618-676) подчинил със своята българска армия Аварския хаканат, а през 625 г. създал собствена автономна държава в Ср. Европа, наречена Дулоба*: “върховенстващия [принц] Дуло” (ДТ*), отказал да се подчинява на властващия си брат Кубрат* (605-665), за което бил наречен от последния Кий*: “откъснат, отчупен”, а през 626 г. нападнал съвместно с подчинените си авари и склави* (славяни*) Константинопол и едва не превзел богохранимата Византийска столица.

Когато през 658 г. Самбат* бил разгромен и прогонен от обединената франкска армия и се завърнал от Дулоба* в района на север и североизток от Карпатите, дошлите с него бежанци от Средна Европа – поданици на Самбат, населили този голям регион между Киев*, Карпатите и Северен Буг (приток на Висла), давайки му и нарицателното Дулебия*. В района на т.н. Галиция е едно от селищата с име Галич*, но след издигането на град Червен* (дн. Люблин в ЮИ Полша) областта става известна като района на Червенски градове* или на “сдружението на Червенските градове” (днес двете области се разграничават, но през VII-IX в. образували единна област). Областта на българските Червенски градове* е завладяна от Полша в 1018 година. Едва след това – към ХIII в. – се наложило названието Галичко кралство или Галичко-Волинското кралство* (или княжество) – по-късното Галичко-Владимирското кралство*, и топонимната форма Галиция; вж. Червен*, Червенски градове*, Галичко-Владимирско кралство*, Иоан Асен II* и пр.;

ГАЛИЦКО КРАЛСТВОГаличко-Владимирско кралство*;

ГАЛИЧ – 1., град в Галичко-Владимирското кралство*; 2., град в СИ Русия; 3., старата форма на името на град Галац*, в дн. Р. Румъния; Г. е производно от нарицателното “галичийци”, с което са определяни северните народи и в частност Галите, а също и северните славяни (ДТ*). Не случайно и трите града Галич (в т.ч. Галац*) са в места, където живеели дълго или за по-кратко скандинавци, или само преминавали през лятото за търговия на път за или от Константинопол (нпр. през Галац*), или пък свързани с места, където били въдворени славяни;

ГАЛИЧЕ – селище в дн. България; срв. Галац*, Галич*;

ГАЛИЧКО-ВЛАДИМИРСКО КРАЛСТВО (КНЯЖЕСТВО) –  Галицко кралство* или Галичко-Волинско кралство* (царство, княжество), Волиния*, Галичко-Киевско царство*, Галичко-Киевско кралство* (княжество), в района на Галиция*. Формира се в земите, управлявани лично от Гостун* (603-605) до убийството му от Аварския хакан през 618 г.; и в териториите на Дулебия* – най-общо между среден Днепър* и Карпатите* с района на горед Днестър, която е владение на Самбат* (618-676) – по-малък брат на Кубрат* (605-665), след завръщането му през 658 г. от Дулоба* (в Сулу* – “Среден Дунав”, земите на запад от Карпатите и на север от река Драва*, до към Балтийско море – обхващащи районите на Панония, Моравия*, Чехия, ЮЗ Полша и пр.).

Формира се като сравнително самостоятелен отделен феод – княжество, между 1199 г. и 1214 година. Oт 1199 г. гpaницaтa мeждy Гaлицкoтo и Вoлинcкoтo княжecтвa минaвaла мeждy гaличкитe гpaдoвe Любaчeв, Гoлите Хълмове или Могили* (рус. “Голые Горы“), Плecнecк и Вoлинcкия Бeлз, Бycк, Kpeмeнeц, Збpaж и Tихoмъл (рус. Тихомль). Tepитopиятa нa двeтe kняжecтвa била paздeлeнa нa oтдeлни kняжecтвa. В последвалият период основни княжески престоли, освен Галич, били в Хълм (1264-1269, рус. „в Холме“), във Владимир Волински (до 1292, след. 1313), в Луцк (до 1227, 1264-1288), епизодически в първата половина на XIII век в Премисъл (рус. „в Перемышле“). Съставна част на Галичко-Волинските земи били също териториите нагоре от среден Днестър*, които тогава се наричали “Понизие“ (или “Понижие“ – срв. Ниш*, Понижава; рус. “Понизье“), а сега “Подолие“ (рус. “Подолье“). (https://ru.wikipedia.org/wiki/Галицко-Волынское_княжество ).

Вoлиния e eдинcтвeнo Влaдимиpckoто kняжecтвo cъc cтoлицa Влaдимиp. C тeчeниe нa вpeмeтo kняжecтвoтo ce paздeлилo нa пo-мaлkи cпeцифични kняжecтвa, cpeд тях са: Kняжecтвo Лyцk c цeнтъp в Лyцk, Kняжecтвo Дopoгoбyж c цeнтъp Дopoгoбyж, Kняжecтвo Пepecoпницa c цeнтъp Пepecoпницa, Kняжecтвo Бeлз c цeнтъp Бeлц, Kняжecтвo Чepвeн c Чepвeн и Червенските градове* (Kepвeнckи гpaд) c Чepвeн, Kняжecтвo c цeнтъp нa хълмa, и Kняжecтвo Бpecт c цeнтъp в гpaд Бpecт.

Гaлиция ce cъcтояла oт чeтиpи ocнoвни kняжecтвa, koитo или били лиkвидиpaни пoд cилнaта kняжecka влacт, или oтнoвo възниkвaли пopaди oтcлaбвaнeтo ѝ. Teзи kняжecтвa ca Kняжecтвo Гaлиция c цeнтъp в Гaлич, Kняжecтвo Лвoв c цeнтъp във Лвoв, Kняжecтвo Звeнигopoд c цeнтъp в Звeнигopoд, Kняжecтвo Пepeмишъл c цeнтъp в Пepeмишъл и Tepeбoвcko kняжecтвo c цeнтъp в Tepeбoвля. Пo-kъcнo kняжecтвaтa ce oбeдинявaт пoд yпpaвлeниeтo нa Гaлицkия княз. Cъcтaвнaтa чacт oт тeзи зeми били и тepитopиитe нaд Cpeден Днecтъp, koитo тoгaвa ce нapичaли Пoниcиe, a ceгa Пoдилие.

Paздeлeниeтo нa пo-maлkи kняжecтвa пpoдължaвa дo XIII вek, като пo-kъcнo имa caмo пpeпpaтkи kъм kняжecтвaтa Гaлиция и Вoлин kaтo cъcтaвни чacти нa Гaлицko-Вoлинckoтo kняжecтвo (https://marichi-moda.ru/bg/galicko-volynskoe-knyazhestvo-vo-vremya-feodalnoi-razdroblennosti/ );

През 1207-1218 г. именно в земите на Галичко-Волинска област-княжество намира убежище и защита младия Иоан – роден към 1193-1195 г. и бъдещ Български цар Иоан Асен II (1218-1241), като Галиция и земите й са именувани в картите от ХІІІ-ХVІІ в. rossia, Rucia regio (вж. карти: 1223-1235 г., 1330 г., 1389-1402 г., 1402-1422 г., ), а са известни също и като Рутения (rutenia), а езикът като “рутенски”; територията на Галиция и прилежащите й околни земи дори в средата на ХVI (16) в. продължава да бъде наричана с името Сама-тера*, по името на Смбат* или Бат Сама*, Сама*, Само* (618-676).

Не е ясно кога Г.В.К. се отделя напълно от Царство България и става самостоятелно, но по времето на цар Иоан Асен ІІ* (1218-1241) то продължава да участва активно във вътрешния политически живот на българската държава, подкрепяйки борбата на Иоан Асен в 1211-1218 г. за възкачване на престола в Търново и действията му по време на царуването му в 1218-1241 г., включително в активното му участие в отстраняването от Балканите на татарско-монголската войска в 1223 г. (битката при р. Калка*, от която войските на т.н. половци* се оттеглили навътре в България със запазени сили, а пък татарите не посмели да ги преследват и тръгнали към Киев), както и през 1237-1241 г.;

Най-вероятно именно Галичко-Владимирския крал (княз) е оня “Урус, крал на Русия” (вж. Урус /2/*), споменат от Дю-Канж (du Kange, Шарл Дюфрен дю Канж /1610 – 23, Х, 1688/, ИБС*, ВД*) в неговата “История на Византия” (1680) във връзка със събитията от 1254 и 1255 година:

Но татарите се отдръпнали [от (византийската) Азия и Кападокия] и той (импер. Теодор ІІ Асен Дука Ласкарис /1254-1258/, внук на Българския цар Иоан Асен ІІ* /1218-1241/) пак насочил войските си към Тракия, където българите отново били навлезли с голям брой кумани (половци*) или скити (т.е. от Скития* или от земите на галицко-киевския район и днепро-донската равнина). Накрая [Теодор ІІ] подписал мирен договор с Михаил (Българския цар Михаил ІІ Асен /1246-1256/, син на Българския цар Иоан Асен ІІ* /1218-1241/ и на византийската принцеса Ирина) чрез посредничеството на Урус, крал на Русия или на Московия*, зет на Михаил (Михаил II Асен /1246-1256/) и зет на Бела ІV, крал на Унгария (1235-1270) ” (ВД*);

Обаче през ХІІІ и ХІV в. Московия* не съществува, а се появява като реално понятие чак след 1389 г., а като истински фактор едва след 1472-1480 г. и даже след 1493 година. Това пък през втората половина на ХVІІ в. подвежда историка Дю-Канж (1610-1688); защото всъщност тук става въпрос за владетеля на Галич и Галиция до Киев включително, и до днешна Южна Белорусия, наричани и в московско-славяноруските хроники през ХVІ век “Руски земи” (ПВ*, но по осъвременен през ХХ в. превод на текста), като някъде по-прецизно и по-точно са определяни като “Рутенски земи”, а говора в тях – като “Рутенски език”.

При това в картата от 1223-1235 г. недвусмислено е записано “urus” в територията на запад от Киев, на север от Тера България и на изток от “Rucia regio” (което не е Rus, Rusia, Russia), като относително това “урус” съвпада с Волинско-Червенския район в северната част на Галичко-Волинското царство*; Висшата аристокрация на Г.В.К. е в близки родствени връзки с Българската царска династия и българската аристократична върхушка, които могат ясно да се проследят поне до ХV-ХVІ век, както и до по-късно. Съществен факт е, че Краковската българска епископия* е изгубена от България под агресивния натиск на немското духовенство едва в 996 г., като Краков* и района му, които са пряко обвързани с територията на Галиция*, са включени в състава на Полша през 999 г. сл. Хр. За по-конкретни сведения вж. Виола*, Иоан Асен II* (Иван Асен ІІ*), Тубджак*, Бат-Оркан*, Гостун*, Самбат*, Киев*, Кубрат*, Волжка България*, Григорий Цамблак*, Киприан*, Фружин*, Константин Срацимир* и пр.;

Интерес представлява случилото се в Гличкото княжество към 1211 г. и насетне. Тогава Унгарският крал Андрей или Андраш II (1205-1235), в съюз с Краковския княз Лешек I Бели (град Краков е център на Българска епископия до 996 г.) и с Волинските князе, поставили в Галич да князува Даниил Романович – 10-годишния княз и наследник на  Роман Галицки, загинал на 19 юни 1205 г. в битката при град Завихост (при р. Висла). Но след като си тръгнали унгарците, Галичките знатни, оглавявани от Владислав Кормиличич изгонили Романовичи заедно с тяхната майка-регент. Тогава Андраш II в съюз с Лешек I през 1214 год. завладяли Галич* и поставил там на трона своя малолетен син Коломан Унгарски (род. ок. 1208 г., т.е. бил ок. 6-годишен), сгоден наскоро със Саломе – тригодишната дъщеря на Лешек. Западната част от Галицката земя получил Краковския княз Лешек Бели.

Андраш II се обърнал с молба към Папа Инокентий III (1198-1216) да поръча на Естергомския архиепископ Иоан да коронова принц Коломан с Галичката корона и да укрепи неговия статус с уния на Галицката православна църква с католическата църква, което и било направено в 1215 година.

Скоро унгарците отнели градовете Перемишел и Любачев от поляците, което е възможна причина за обръщането на Краковския княз Лешек I Бели за помощ към Мстислав Мстиславич Удатни (т.е. Удачни) – роден 1176 г., Новгородски княз (1209-1218) и Торчески княз (1203-1228; Торческ е на около 41 км южно от Киев), също е и княз Триполски или Трепольский (1193-1203; Триполе е на 38 км южно от Киев) и княз Торопецкий (1206-1213; от бълг. Трап: „дупка, утъпкана земя, пряко разстояние, пряк път, утъпкано по-ниско място“, Трапец: „малък трап“, от бълг. в рус. Торопит: „бърза, бързане; пряко, косо, бързо място“, Торопинка: „бързане, по-бързо, бързашко“ , Тропинка: „пътека“).

През пролетта на 1215 г. Мстислав започнал да заплашва Коломан, за което разтревожено Унгарския крал Андраш II съобщил в писмо до Римския папа Инокентий III. По различни версии, Мстислав заел Галицкия престол още през 1215 г. и го напуснал, защото се върнал на север за защитата на Новгорид от Суздалските князе, или през 1219 година, възползвайки се от пребиваването на Андраш през 1217-1218 г. на кръстоносен поход в Палестина (всъщност, на връщане от Палестина за Маджарската държава, Унгарският крал Андраш II бил спрян от Българския цар Иоан Асен II* /1218-1241, род. 1193/ и е задържан доста дълго, докато не обещал дъщеря си – Анна-Мария Унгарска /1221-1237, род. 1204/ – за съпруга на царя).

Скоро след първия си поход в Галич, Мстислав Удатни сключил съюз с Даниил Романович Волински, давайки му за съпруга дъщеря си Анна – дъщеря на християнката половка (българка) Мария, която е дъщеря на Половския (българския) кан Котян Тертер (пр. 1205 – 1241, Пеща, дн. Будапеща*; убит е от унгарски аристократи-заговорници, а това води до въстание на половците*, които унищожават села и градове в Унгария и си отиват в България);

[Котян има брат Самагур – рус. Сомогур (срв. Кутригури* или Котраги*, Оногури* и пр., срв. Сама*, Бат Сама*, Само* и пр.);

Православният кан Котян – а от 1239 г. католикът Йона/с, е роден най-късно в 1188-1189 година. Той е баща на Унгарската кралица Елизабет, т.н. „Куманката*“ – т.е. Половката (Българката, както тогава всички са знаели), годеница откъм 1239 г. и съпруга на Ищван V Унгарски (1270-1272), Регентка (1272-1277) и Кралица-майка (1277 – юли 1290); вж. Половци*, Котян*, Тертер*, Тертероба*, Асеневци*, Асен*, Асеневичева* и пр.;

Според Рашид ал Дин Хамадани (1277-1318, р. 1247), монголо-татарът Берке води трета кампания в 1238 година (вер. след горещото прашно лято и след дъждовния период на есента), през която нанася окончателно поражение на куманите-кипчаци. Украинските източници твърдят, че именно Бату-хан (1235-1255) победил [кан] Кьотен (Котян) в Астраханските степи („Другата Европа в средновековието: авари, българи, хазари и кумани; [документи ... Представени в трите специални сесии на 40-то и 42-то издание на Международния конгрес по средновековни изследвания, проведени в Каламацо през 2005 и 2007 г.] . BRILL. стр. 403–. ISBN 90-04-16389-1  ).

Но в 1238 г. селището Астрахан* въобще не съществува, на 12 км по-високо от днешния Астрахан по течението на реката за първи път е фиксирано малко село от францисканския монах Гийом де Рубрук чак в 1254 г. – т.е. 16 години по-късно или половин човешко поколение (Х*), а с името Хаджи-тархан е известно от 1333 г., като и делтата на Волга е по-къса от сегашната. Едва в 1556 г. Московия*, c войските на Иван IV Василич – бъдещия “Иван Грозний“, завладява Астрахан* и земите по делтата на Волга, т.е. нарицателното „Астрахански степи“ е не по-рано от 16-ти век, като ползването му в Европа явно става по-късно.

След като куманите-кипчаци (по-точно половци и кипчаци) са разбити в 1238 г. от монголо-татарския вожд Бату-хан или Батий (1235-1255), водачът на половците* Кьотен (Котян*, Кютян) води 40 000 „колиби“ (домове, около 280 000 души) бягащи от монголите, в Унгария – при Унгарския крал Бела IV (1235-1270), където пристигат в 1239 г. (https://en.m.wikipedia.org/wiki/Jonas,_King_of_the_Cumans )];

Даниил (Данаил) Волински започнал военни действия против Краковския владетел Лешек I, който сключил съюз с Унгарския крал Андраш II (1205-1235) и с обединени военни сили тръгнал срещу Галич. Въпреки успешната отбрана на града, на възглавяващия я княз Даниил Романович се наложило да изостави града и с бой да се измъкне от обкръжението, понеже помощта от Мстислав не дошла. В Галич отново седнал със силен гарнизон Коломан.

През пролетта на 1221 година Мстислав Удатни отново нахлул в Галиция и разбил унгарците до стените на Галич, заемайки Галицкия престол (1221 г.). Плененият кралевич Коломан пратили в град Торческ (на 41 км южно от Киев*), принадлежащ на княз Мстислав Удатни. Маджарският крал Андраш II, за да освободи сина си от плен, бил принуден да започне преговори. Мстислав Удатни сключил мир с Андраш II и дал своята дъщеря Мария за съпруга на сина му Андраш, известен в Киевския феод като “кралевича Андрей“ (венг. Arpad-hazi Andras; 1210-1233), брат на Коломан. Като се върнал в Унгария, княз Коломан станал Херцог Хърватски и Словенски (вер. под „Хърватия“ се има предвид Далмация, а Словения е т.н. Склавониа или Славониа – приблизително северната половина на днешна Реп. Хърватия).

Коломан, заедно с по-големия си брат, участвал в битката на р. Шайо (при град Мохач) с монголите на 11 април 1241 година. ...




Гласувай:
3



1. dichodichev1 - История на Българите
05.06.2020 18:50
Коломан, заедно с по-големия си брат, участвал в битката на р. Шайо (при град Мохач) с монголите на 11 април 1241 година. Не можал да се оправи от получените в битката рани и починал в град Загреб през май-юни 1241 г. (https://ru/wiki/Коломан_(князь_галицкий) );
***
ГАЛИЧКО-ВЛАДИМИРСКО ЦАРСТВО – Галичко-Киевско царство*, Галичко-Владимирско кралство*;
ГАЛИЧКО-ВОЛИНСКО КНЯЖЕСТВО – Галичко-волинско кралство*;
ГАЛИЧКО-ВОЛИНСКО КРАЛСТВО (КНЯЖЕСТВО) – държавата на Галиция* и на Волиния: “свобода, автономия” (от бълг. Волен*: “свободен, независим; автономен”), съвпада частично или изцяло с т.н. Галичко-Владимирско кралство*, включващо земите на т.н. Червенски градове* и околните територии; посочено е като “Волиния” или “Волинска страна” (Volhyniæ Pars) в картата от 1695 г.; вж. Виола*, Иван Асен ІІ*, Цамблак*, Киприан*, Константин* и пр.;
ГАЛИЧКО-ВОЛИНСКО ЦАРСТВО – Галичко-Волинско кралство*;
ГАЛИЧКО-КИЕВСКО КРАЛСТВО – Галичко-Волинско царство*, Сама-тера*, Дулебия*, а също Галичко-Владимирско царство*; вж. Киприан*;
ГАЛИЧКО-КИЕВСКО ЦАРСТВО – Галичко-Киевско кралство*;
ГАЛИЧКО ЦАРСТВО – Галичко-Киевско кралство*, Галичко-Волинско княжество* и пр.;
***
цитирай
2. shtaparov - Добро изследване- гласувах ЗА!
06.06.2020 05:33
Добро изследване- гласувах ЗА!
цитирай
3. dichodichev1 - История на Българите
06.06.2020 07:56
shtaparov, благодаря.
цитирай
4. barin - И аз гласувам ЗА, dichodichev1. ...
08.06.2020 10:34
И аз гласувам ЗА, dichodichev1. Според мен има достатъчно информация за границите, за които на картите обикновено не им обръщат внимание.
Поздрави!
цитирай
5. dichodichev1 - История на Българите
08.06.2020 13:15
barin, благодаря.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194404
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031