Прочетен: 727 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 11.06.2020 10:01
КАЛА – Кале*, Кула*; в.-бълг. Кала [ﮐﺎﻟﺎ] (К-а-л-а): “укрепено селище, град; кале, кула, крепост” (ДТ*), най-вероятно от фонетичното средновековно в.-бълг. Кᴂла, Къла, Кула или пък Кале* [ﮐﺎﻟﺎ] (К-а-л-а), което се фонетизира и Кале; Формата Кала се среща и в християнска България на Балканите – срв. Кала/кастрово*; вж. Кал*, Кале*;
КАЛАЙ – вид лесно топим, мек и ковък метал, изключително важна съставка в сплавта с Мед*, за получаване на много пъти по-твърдия от медта метал Бронз*, от който в района на Древен Иран се изработвали както оръжия – ножове, мечове, брадви и пр., така и метални плочки за ризници, описани през V в. пр. Хр. от Херодот (Х*); срв. перс. birin: “мед”, от където е тур. pirinз: “месинг, сплав от мед и цинк”; др.-бълг. и ст.-бълг. Брън, Брънia, Брънie, Брънь: “броня, ризница; защита”, Бранъ: “бран, битка, война, бой, борба, двубой”, Бронь: “бял, светъл, сияещ”, авест. barъman-: “съхранение, пазене, бранене”, brıniti: “режене, изрязване; правене на отвор, просветляване”, brꭀiθra-: “лезвие, брадва”, brᴂ(n)zaiti: “светещ, блестящ, сияещ”; в района на Древните българи* (Балгхара*, Бактрия*) мед, калай и бронз се използват масово най-късно от ІІІ хдл пр. Хр. (вж. Анау*), като се и изнася за Двуречието и за Средиземноморието; срв., че древен кораб от ІІ хдл. пр. Хр., пренасящ и калай “от района на Афганистан”, където по онова време е Древна България (със столица Балгх, Балх*), е открит от археолози в Средиземно море при Кара-бурун, югозападния край на Малоазийското крайбрежие (His., NG); За древността на българския термин Калай срв. бълг. идиом във връзка с предупреждение да не се греши и да се изпълняват нарежданията – “Да не ядеш калай” (мъмрене, наказание, бой); род. с Кал*, Каля*: “закалявам”;
КАЛАКАСТРОВО – в Севлиевско (ИМЕ*); явно е съчетание от бълг. Кала*: “кула, крепост”, и бълг. Кастря*: “режа, изрязвам, чупя, отделям, махам“; но срв. превода на -Кастрово в римо-византийски – от Кастра*: “кула, крепост” (лат. castrum: “укрепено място, крепост”, castra: “военен лагер, стан, укрепление” /ЛР*/), срв. Мавро-кастро*, Русокастро* и пр.; срв. Кастриоти* (Скендербек*) от бълг. Кастря*;
КАЛАРАШ – град в Румъния* (държава, създадена от изкуственото обединяване на двете т.н. “дунавски княжества“ – Влашко* и Молдова*, чак в късната 1861 г., на 24 декември; независимост получава едва след Руско-турската освободителна война* през 1877 г. /Уикипедия/); вж. Кала*, Калакастро*, Влахия*, Влах* и пр.; срв. Килия*;
КАЛАТА – Кулата, град във Волжка България*, след 1935 г. Кировград в Свердловска обл., СССР, Российска Федерация; срв. българските имена Кула*, Кулата*;
КАЛАУС – десен приток на Изт. Манич*, в равнината на р. Кума*, която е в Европейския ареал на древните и средновековните българи;
КАЛАЧ – град във Воронежка обл.;
КАЛАЧ НА ДОН – град, осн. 1716 г.;
КАЛГАН – *Калкан, град Чжанцзякоу;
КАЛЕ (1) – кула*, твърдина, малка крепост, укрепено селище; в.-бълг. Кала*: “укрепено селище, град; кале, кула, крепост” (ДТ*); срв. авест. kъrъfš (kъlъphš): “тяло, фигура (кула)”, karana- (kalana-): “край, страна”, karъna- (kalъna-): “глух, затворен, препречен, без изход”, kāra- (kāla-): “войска, множество хора”, karъǰa- (kalъǰa-, калъджа-): “нож, острие, лезвие” (срв. бълг. Калъчка: “нож, ножче, острие”, бълг. Коля*), kъrъnaoiti: “прави, действа”, kъrъntaiti (kъlъntaiti): “реже, прерязва; раздвоява”, χara (khala): “краставица”, а наред с това авест. har-, Hara (фонет. khar-, Khara, срв. Балх* = Balkh, Balck): “граница, крепост, цитадела, пазилище, хранилище; разграничаващ, делящ; пазещ доброто и отделящ, отхвърлящ злото, непотребното, вредното”, както и “непристъпна, защитена област, пазена от Бога и Добрите божества”, а също “планина” – по-вер. “непристъпна планина-крепост”; авест. haraiti: “защитава, защищава, брани, спасява”, haraitē: “съхранява се, опазва се, предпазва се, пази се” (за преминаването на “r” в “л” виж Л*); перс. кале (калле) [ﮐﻟﻪ]: “глава, главна част, ядро, бабуна, обособеност, грудка (основната, най-главната, най-здравата част, цитадела); най-горната част; теме; връх, най-високата част; ум, разум; умен, мъдър човек” (ПС*, ІІ, стр. 344);
Кале е от от Ка /5/*, род. с Кал*, Кол*, Кула* и пр.; срв. КАЛEН /2/*, което не изключва и по-стара пряка връзка с Кал* като строит. материал и Бога на строителството Кула (Кал*); позната е и в крим. КАЛЬЭ (вж Батбаян*, Черна България*); Да не се бърка с турск. kala: “крепост”, която евентуално би могла да се наложи от османо-турския в българския език едва след ХVІ-ХVІІ в.; и независимо, че е вероятно турската дума да има същата авестийска (сл. ХV в. пр. Хр.) и древно-персийска (сл. VІ в. пр. Хр.) база, която през пехлевийския (ІІІ-VІІ в.) и фарси (сл. VІІ в.) да е влязла в селджукско-турския (сл. Х-ХІ в.) и в османско-турския (след ХIII в.).
Напълно възможно е думата да е навлязла в турския от българския език през войните след ХІІ-ХІІІ в. – срв.: български държави съществуват в планинската област Армения* и езерото Ван още от II в. пр. Хр. (вж. Вунд*), в М. Азия (вж. Катерина*, Дулкадър*) от преди ІХ век (вероятно от V-VІ в.), а турския език се формира след създаването и оформянето на Османската държава през ХІV-ХV век и продължава да акумулира активно чуждици от ромейско-елински, латински, сирийски, гръцки и български до ХVІІ-ХVІІІ век. Самите кара-калпакци*, които са съставна част на османските турци, са смес от някогашни членове на ногайската орда* с “волжко-българските татари” (ДТ*), т.е. с волжко-българизирани татари, а това показва още един от пътищата на влиянието на българската култура и език върху османо-турците (вж. Волжките българи*, Волжка България*, Волжко-българския език*, Ногайци*).
Интересен е и съпътстващият факт, че в Хималаите е върха Кайлас (санскр. kailasa), считан в индуистката митология за обиталище не само на Бог Шива, но и на Бог Кубера* (МН*), което потвърждава древността на българското Кала* ~ Кале ~ Кула*; За прехода Кале ~ Кула* срв. Барис* ~ Борис* ~ Боря* (Боря се, Борба*) ~ Буря*; вж. Кал*, Кала*, Кула*, Калиакра*, Кале-Ери*;
От в.-бълг. Кала*, kala, и през тюркск. kala(n)жa, в Руския език* се е наложила специфична и „не-славянска“ дума – рус. каланча: “кула, кубе, комин, тясна висока постройка”;
КАЛЕ (2) – чест топоним в българските земи;
КАЛЕ (3) – местност с хълм, североизточно от Битола* или Битоля (в Р. Македония), където в средновековието е била разположена цитаделата на този български град; На хълма са правени археологичеки проучвания на българска крепост (кале /1/*) от IX-XI век, може би създадена още от VI-VII в. и доизграждана във времето, която контролирала важния път за Охрид* и цялото поле до Прилеп* и Мариево. Тя е с размери 500 м на 190 м, т.е. 95 декара. Използвана е за столичен град от Българския цар Гаврил Радомир* (6/15 окт. 1014-1015) и като стратегическа крепост от наследника му Иоан Вледислав* (към 20 октомври 1015-1018), който според хрониста Иоанис Скилица е бил на трона 2 г. и 5 месеца и значи се е възкачил именно през октомври 1015 г. (ИБГ*). Градската църква е в границите на укрепеното селище, до главния южен вход към подградието (селищната част, която е извън стените на града). Цитаделата на крепостта, намираща се приблизително край средната част на северната укрепителна линия (стена) на селището и изградена от дърво като европейските замъци от Х-ХI в., е обградена с кръгов ров и вал с диаметър 46 м, формиращи значителната защитена площ от 1600 кв. м. Тази цитадела-замък е изгорена от гея Василий II (976-1025) през 1018 г., а града изглежда е целенасочено и злостно разорен – най-вероятно заради яростната и непримирима позиция срещу византийския архонт, защото и през ХIII в. остатъчната Битола е със скромни функции и възможности (ИБГ*). С крепостта е свързан надпис на царя Иоан Владислав* от „[лето 6523 (1015 г.)], месец октомври в 20-тия ден“, определящ себе си безапелационно като „българин по род“ и „самодържец български“, където обявява обновяването на крепостта „за убежище и за спасение и за живота на българите“ (ИБГ*). Фактът, че в надписа се съдържат три припокриващи се термина със синонимни значения – „убежище“, „спасение“ и „живота“ – води към извода, че те могат да се разграничат само ако се конкретизират сферите, за които се отнасят и съвсем ясни за тогавашните българи. Пък и „убежище“, и „спасение“ безспорно имат директна връзка с „живота на българите“. В този смисъл „спасение“ най-вероятно е свързано пряко с функциите на христовия („спасителния“, вж. Христа*, Храм*) църковен институт в града, който при царуването на Гаврил Радомир (1014-1015) явно е станал основно седалище на Българския патриарх, а при управлението на Иоан Владислав (1015-1018) следва да е бил най-малкото епископски център. В унисон с посоченото е и това, че Битола* е носил и името Манастир (Monastir);
КАЛЕ-ЕРИ – българска крепост в района на Южна Странджа; вж. Кале*, Ери*; вж. Хрузун*;
КАЛЙИЦА – в Троянско (ИМЕ*); от Кале*;
КАЛЕМ (1) – средство за чертане и писане, първо „пръчка, креда“, а по-късно нарицателно за молив; др.-инд. calas: “пръчка, тояга”; от Клон* ~ Кол*; Херодот (ок. 495-425) описва следния начин за писане (Х*-VІІ, 239): “Взел двойна дъска за писане, изчегъртал восъка й и после върху дървото на дъсчицата написал намерението на царя; след това стопил отново восъка върху написаното, та при пренасянето на дъсчицата пазачите по пътищата да не й обръщат внимание”. Този начин за писане, заедно със съответните термини, са познати на Българите най-късно от преди ХV в. пр. Хр. През VІ в. пр. Хр. Дарий І* (522-486) установил единна информационна система в цяла Персия (559-323) и въвел за единен имперски административен език Асиро-Вавилонския. Българите не го възприели за вътрешна комуникация в държавата си Балгара* или Бактриа*, защото вече имали своя собствена писменост “Книга*” – др.-бълг. и ст.-бълг. кънигъ (ДТ*). Тя е спомената в “Историята” на Гази-Барадж* (1229-1246) като българска писменост през предхристиянския и предислямския период на българите (ДТ*), на нея през 865 г. край тогавашния Киев започнал да пише своето сказание Микаил Бащу* (ок. 819-900) – преведено по-късно на арабица, а още в средата на ІХ в. за нея и за буквите й – приличащи на “чертами и резами” (черти и резки), пише и знаменития българин Черноризец Храбър* в статията си “О писменах”. В противен случай, ако Древните българи нямаха своя писменост и бяха възприели през VІ-ІІІ в. пр. Хр. Персийския имперски език и писменост, те биха дошли от Западна Азия в Европа най-малкото пишейки с Асирийската азбука. Те обаче идват в Европа ползвайки собствения си език, като освен своята азбука Книга, понякога надписите им са и смесица от латински, елински и някои други букви, защото е такава елинистичната традиция в Елинистично-Бактрийското царство* и в Партското царство*, а от там българите пристигат в Северен Кавказ и Източен Кавказ; вж. Древните българи*, Древнобългарска азбука*; авест. karana-: “край”, karъta- (kalъta-): “нож, острие, лезвие”, kъrъntaiti (kъlъnta-iti): “реже, кълца”, kъrъnaoiti (kъlъna-o-iti): “прави, действа”, karш- (kalш-): “тегли, изтегля, мъкне, бразди, оре” (за “-р-“ = “-л-” вж. Л*); срв Калем (2)*;
КАЛЕМ (2) – клонче (вейка) за присаждане, присадка; др.-инд. calas: “пръчка, тояга”; вж. Калем /1/*; род. с Клон* ~ Кол*;
КАЛЕН (1) – от Кал*;
КАЛЕН (2) – Закален; авест. karъta- (kalъta-): “нож, лезвие; твърд, здрав, остър, реже, кърти, който не се огъва, не е мек”, kъrъntaiti: “реже, разрязва”; др.-ирл., ср.-ирл. calath, calad: “твърд”; има връзка с Кал* (ЕР*), защото в грънчарството се придава твърдост на грънците чрез закаляване, като се закопават в глина, от което придобиват тъмна окраска; вж Кал*, Калем /1/*, Кула*;
КАЛЕН (3) – село във Врачанско, към 1942 г. Каленъ (ИМЕ*);
КАЛЕНИК – вид риба;
КАЛЕТО – названия на крепостни кули в Чумаковци (Бялослатинсо), в Свищов и др. (ИМЕ*); от Кале*;
КАЛИАКРА – Акре*, Акра; от бълг. Кали-: “кула“, вж. Кала*, Кула*, Кал*; важна крепост на Черноморския бряг в Добруджа*, една от столиците на Карвунската област. Името Калиакра е известно от ХІІІ век, което бламира твърдението, че е формирано на “гръцка основа“ (аргументите за гръцки произход на името, въпреки навлизането на византизми в системата на българските санове след Х-ХІ в. – но и преди това, са странични и твърде неубедителни); името по-скоро говори за поредно укрепване на крепостта и вероятно за промяна на статута й в българската административна система. Името Калиакра, оформено от термина Кале* ~ Кула*, прибавено към по-старото название Акре*, Акра, има форма на епитет в превъзходна степен, със значение “най-главно кале”, “най-важното кале”, “най-висшето кале”, “превъзходното (превъзхождащото)”, “извисяващата се кула”, или пък “източната кула (крепост, твърд)”. Предвид положението и външния вид на крепостта, разположена върху висока и непристъпна скала на тесен и вдаден в морето нос, то и двете значения са приемливи, а и изглежда следва да се разглеждат в единство (вж. Акре*).
Сама по себе си наставката “-кра” пък може да се свърже с Ка /5/* и Ра* (срв. Хра- в Храбър*), което е познато и от епитета Кракра*, термините Кратен*, Край*: “край, позиция, начало, страна; област, район, страна” (обаче Край е в единство с др.-бълг. Кара*: “Запад, западен”) и пр., но по-ранното българско название – вин., зват. Акре* (Акрето), им. Акра, отхвърлят възможността “-кра” да се разглежда като самостоятелна наставка и извън името Акра. А и тук следва да се припомнят много подобни др.-български названия във Волжка България* от Х-ХІІ в. като Джун-Кала (922 г., дн. Нижни-Новгород), Калган, Арча-Кала, Чали-Кала (Х в., дн. Белгород) и др., при др.-бълг. и в.-бълг. Кала*: “град, укрепено селище; кале, кула, крепост, твърдина”, срв. също множеството български селища Кула*, както и бълг. Кале*: “кула, крепост”, бълг. крепост Кале-Ери*, топонимите Калето и пр., като още в ІV в. – най-късно в 378 г., е фиксиран българската крепост Ас-Кала* или Аскал* - днешния Киев*; вж. Кале*, Кал*, Кула*;
Необходимо е да се припомни, че е невъзможно в условията на единна и хомогенна етническа културна и езикова среда едно название от две и повече съставни да е разноезиково – например първата част да е елинска (нпр. Кали- да е от елин. Кало/с, καλός: “хубав, красив, добър”), при положение, че другата е българска – Акра, Акре*, и независимо че би могло Акра да е и възприета от византийците, което, обаче, само по себе си води до парадоксалния извод, че цялото име на тази българска крепост е византийско (при такава двуезична логика защо Кали- да не е от лат. callum: “дебела кожа; щит”, или от Calais: “Калаис, син на Борей” – вж. Бореи*, или от caleo: “топъл съм, горещ, разгорещен, горящ; свеж съм, в разгара съм”, или от calyx: “чашка; раковина”, при положение че по времето на Калиакра в западно-европейските карти е ползвано и названието Mauro-castro за Белград на Днестър*; обаче както името Мавро-кастро е изградено само от елино-латински понятия, така и Бел-град* е изградено само от български съставни).
Вярно е, че подобни тези за двуезични наименования са изказвани от различни учени и са придобили гласност в популярното пространство; но тези грешни твърдения от ХІХ и ХХ век са плод на недостатъчното познаване на българската култура и история, и не на последно място от факта, че под диктата на агресивния руски Панславизъм* - политически и идеологически, Българския език* е приравняван и смесван механично със славянските езици, при което всички тъй наречени “не-славянски” думи, т.е. липсващите в речника на славяно-руси, поляци, чехи и пр., се приемат както за не-славянски, така и за не-български. Един от ярките примери е Кукузел*, което според твърденията е от гръц. Кукиа: “бакла” и от бълг. Зеле, а всъщност е от др.-бълг. Кокуче, Кукуче: “цвете”, откъдето са и българските названия Кокиче* и Кукуряк*. По същия начин стоят нещата с епитетите на Ивайло*, с името Калоян* и пр.; вж. Акре*;
КАЛИМАН – Коломан*;
КАЛИН, КАЛИНКО, КАЛИНЧО – Калчо*, Калю*; вж. Каин*;
КАЛИНА (1) – ж. л. име;
КАЛИНА (2) – дърво, Viburnum opulus; от Кал*, което е свързано с влаголюбивостта на това растение, за което се казва, че вирее на “кални почви”, в “кални места”; Офика;
КАЛИНА (3) – нар.; по-млада от мъжа зълва, която снахата е заварила в семейството още мома, т.е. неомъжена;
КАЛИНКА – 1. умал. от КАЛИНА /1, 2, 3/*; 2. шаферка; 3. насекомо – малко червено бръмбарче на точки; 4. цвете, див мак;
КАЛИНИК (1) – селище на левия бряг на р. Ефрат, фиксирано през ІІІ в., по времето на Римския император Диоклециан (286-305) [Павел Орозий /ІV-V в./, ХИС*, с. 604];
КАЛИНИК (2) – на елински Καλλίνικος: “красива победа“, мъжко име от др.-елин. произход, особено популярно сред източноправославното духовенство:
КАЛИНОВ – от Калинка*;
КАЛИПЕТЪР – Калопетър*, Петър І* (пр. 1183-1197); вж Калоян*;
КАЛИШ – Kalisz, град в Ц. Полша, изв. от ІІ в. пр. Хр., но едва ли с това име; споменат в 1108 г.; от Кале*, Кула*;
КАЛИЩА (1) – нариц. от Кал*, или от Кале*; срв. Калище*;
КАЛИЩА (2) – име на българско селище, което не може пряко да се изведе от Кал*, а от “строеж”, “къща”; вж Кал*;
КАЛИЩЕ (1) – 1. име на с-ще, 2. разпространен топоним в България; срв. в.-бълг. Кала: “град; кале, кула, крепост”;
КАЛИЩЕ (2) – Калища*; няма единствено число; от Кал*; ст.-бълг. калище: “локва, пълна с кал; блато, мочурище”;
КАЛКА – име на река, приток на Калмиуса (рус. Кальмиуса) – вливаща се в Азовско море; К. е в района на Стара Велика България*, а по-късно и на Половците*. При К. монголите громят Половско-Руската войска. Битката, организирана и осъществена от т.н. Половци*, се състояла на 31 май 1223 г. (според стари сведения през 1224 г.) и препречила пътя на монголо-татарите към България на Иоан Асен ІІ* (1218-1241).
След привидната си победа (всъщност били разбити и посечени само руските отряди), татарите свърнали назад и се опитали да завладеят Волжка България*. Но там така били разгромени при Жигулевските планини* (Волжките българи* приложили тактиката и съоръженията, които Крум* /787-814/ използвал срещу Никифор І през 811 г.) в т.н. Овенска битка*, че нашествието им към Европа е спряно за цели 13 години.
Според някои хронисти Овенската битка е пряката причина за смъртта на Чингиз-хан. Жестокият “Потресител на света” умрял от мъка – именно под тежестта от нанесената му обида с това, че след разгрома пленените му воини (3-4 000 или повече) не са избити – били разменени на цена един овен – или овца, за всеки от тях (това показва не само сарказма, хумора и гордостта на българите и в частност на Волжките българи*, но и здравия им търговски усет).
Руските хронисти обвиняват за разгрома при Калка половците*, които под натиска на крамолите в сборната армия се оттеглили; но умаловажават и прикривт факта, че точно руските князе и полоководци, със своето разединение и караници, били съдбовно опасни както за себе си така и за половците*. Пред полярния избор – да се сражават без да разчитат на помощ и единно общо ръководство и да бъдат разгромени, или да запазят силите си и да се оттеглят (като нападнат само ако им се отдаде възможност да отблъснат татарите), половците избрали второто. Целостта на армията им и оперативните й възможности в областта между Дон и Дунав (Онгъла*), в синхрон с целта на Иоан Асен ІІ*, накарало татарите да се обърнат и да се опитат да разгромят другата българска сила в района – Волжка България*;
Името Калка, както и Калмиуса, макар и порусени, са в българския етнически район към периода ХІІІ в. и явно са от български произход (вж Кал*). КАЛКА, др.-рус. Калька, съвременно рус. Калчик (рус. Кальчик), приток на р. Калмиуса (рус. Кальмиуса), вливаща се в Азовско море; на изток от Каль/миуса съседна голяма река е Миуса, укр. Мiус (вж. карта: Украина, реки); руско-украинските Кальчик и Кальмиуса са от ясно разграничения с окончанието “-ь” корен Каль, от др.-бълг. и ст.-бълг. каль: “кал; мокра земя, мокра пръст; земя, пръст; локва, калище”, кальнъ: “кален, калищен, калящ; от мокра пръст; земен, от пръст”, калище: “локва, пълна с кал; калище” (МС*), бълг. Кал*, срв. рус. Кал, Кала: “лайна, тор, изпражнения”, Калька: “копирна хартия, копиране през копирна хартия”, Калья: “чорба от краставици, цвекло и парчета месо или риба; чорба от хайвер и солени краставици” (РБ*), но също рус. Калуга: “блато, мочурливо място” (РБ*), което е от ст.-бълг. *Кальга, от κаль: “кал; локва, калище, блато, мочурище”;
Река Калка е в ЮИ Украина, Донецка област, в земята на някогашните Половци* (наричани и Кумани*). В тоя район през Х-ХІІІ в. е границата между Киевския феод и Половците (т.е. и с България), в равнината на запад от Днепър* и от хинтерланда на Канев*, по река Стугна*, а вероятно и по Ирпин и по среден Тетерев – на около ден-два път с войска от Киев или от 30-40 км до 80 км, на които реки Киевския княз Владимир І Святой (980-1014) започнал да издига гранични крепости за защита на Киев от юг и запад. Източно от Днепър границата с т.н. Половци* е северно от р. Сула* и част от северните й притоци (Удай и др.); пък и между горен Донец* и Десна живеят угри* или маджари*, наричани и себери*, по чието име е Себерски Донец (рус. Северский Донец), Десна* е Себер-су (Себер-река), а жителите на района се наричат в руските текстове Северяни (от Себери*, по чийто етноним е названието Сибир*, рус. Сибирь);
В “История” на Волжка България*, написана от Гази-Барадж* (1229-1246), се съобщава, че през 673 г., след нахлуването на хазарите през Волга* и победата на “150-хилядната” им армия срещу обединените войски на Аспарух* (665-699) и на Шамбат (Самбат* /618-676/), най-големият син на Курбат (Кубрат* /605-665/) – “Бат Боян* (665-690) … повел Кримските българи срещу хазарите. Противниците се срещнали на река, която нашите (българите) наричали Алмъш (“Блестяща”, такъв епитет по-късно носи и т.н. Кан Алмъш* - първият, който приел официално исляма в 922 г.), а киргизите [я наричали] Кельмес, и Хаканът (Кана Субиги*) Бат Боян предложил на вожда на хазарите Калга да върне незаконно завзетата от него територия на Саклан* (т.е. до тогава целият Саклан* бил български; Саклан отговаря на Скития* и е приблизително от Урал до Карпатите; срв. че Урал е от корена Ар*, Хар*: “граница, лимес, разделителна линия, бразда” и пр.).
В отговор Калга заповядал на своите да преминат през реката, и избухнала ожесточена битка. Бог помогнал на своите раби и заставил предводителя на българите Кумък [син на Бат Оркан* (602-603, †641/645); Кумък или Кумак* е от корена Ка* ~ Ку: “главен”, както в Курбат*, Кубер* и пр.; вж. Кум*, Кмет*] да се присъедини към своите съплеменници, вследствие на което българите, с подкрепата на отчаяните храбреци – анчийците*, успели да удържат пълна победа. От двете страни паднали 90 хиляди воина, от които 50 хиляди били хазари, а [вожда] Калга бил посечен от Кумък, и от тогава хазарите нарекли рекичката Алмъш [с името] “Калга”. …” (ДТ*, с. 20, 21).
От сведението става ясно, че името на реката е от 673 г. и че българите, свеждайки го до Калка – от Кал*, му го дали по хазарското име (знае се, че хазарите са хони*, каквито са и българите, но обединили под властта си и тюркски групи; срв., че Хони са и ариите*, и шумерите*, и всички етноси от района на Хара* и прилежащите й околни земи – общност от “стари уседнали и търговски народи” и “номадски сктнически племена”).
По-късно, не преди втората полвина на Х в., когато синът на Киевската княгиня Олга* (941-969) – Борис* или Святослав І* (964-972), нахлул в 965 г. със своите славяни и руси (скандинавци) по Дон и към хазарската Бела Вежа* (Саркел*), хазарското име Калга е възприето от руснаците като Калка и с тази форма е натурализирано в киевските устни митове и др.-руските текстове;
В руската история Калка е известна с битката през 1223 г. на Половци* и Руси* срещу татаро-монголите, които са водени от Субедей или Субетай и от Джеба. Това сражение се смята за първата в историята битка на рускославянски войски – предвождани от Киевския княз Мстислав Храбрый, срещу татаро-монголите. Всъщност това е битка, организирана и водена от Половците* (Българите), наричани от русите и Кумани*, в която някои от т.н. “руски” князе, дори и според руската днешна историография, участват по-скоро като помощни коалиционни войскови части, отколкото като действителни съюзници.
Отличителна черта на всички руски князе, участвали в битката, е че те са в тесни роднински връзки с Половците*. Важен е и фактът, че самите руски князе, които ако са варяги (скандинавци), значи са чужди по своя произход и култура на разнородното местно население, крепели властта си върху заварената от тях след 882-921 г. в тези райони българска аристокрация, население, войски и търговска върхушка (вж. Кота*, Коловрат*, Кучка*, Добрина*, Котян*, Олга*, Анна /3/*, Половци*, Асен /2/*, Асеневичева* и пр; според руската история 882 г. е времето на вземането на Киев* от Олег* /879-912/, който всъщност е български поставеник – волго-бълг. Салах-би, син на Ерек = рус. Рюрик).
Все пак варягите-Руси* вероятно са по-близки със Славяните* (Склави* и Авари*), които Самбат* (618-676) довел под името Дулеби* в областта Дулебия* и в Киев* през 658 г. от земите на днешна Западна Полша и Чехо-Моравия. В Средна Европа най-северните от склавите* (славяни*), наричани Венеди или Венети, са в контакти още от преди времето на споменаването им за първи път (към ІІ век) с Пруско-Скандинавските племена. В Птолемеевата география дори част от дн. Балтийско море се назовава “Венетско”.
Сраженията при Калка били на 31 май и на 1 април 1223 г. За битката дошли само тези от киевските князе, които са в близки родови връзки с Половската (Българската) аристокрация. Не дошли повечето от т.н. “руски“ князе, в т.ч. Великият владимирски княз Юрий ІІ Всеволодович (1212-1216, 1218-1238) – архонтът на славяно-руската аристокрация по онова време.
Половските* войски действали организирано и тактически умело. За сметка на това Руските князе пренесли на полето на боя отношенията, които съществували в земите им – липса на единство и противостоене на всеки срещу всеки. Без координация помежду си и като повели отрядите си да воюват сами за себе си, князете обрекли цялата битката и войските си на заколение, а феодалните им владения оставали под закрилата единствено на по-голямата си отдалеченост от района на р. Калка, където била татарската армия. Вероятно не само обикновените бойци, но и част от руските князе проявили огромна храброст, но това не ги спасило от гибелта, която сами си подсигурили с крамолите, своеволието и надменността си, като застрашили с погром и основните сили – Половските войски.
При тази ситуация Половците* се оттеглили, най-вероятно в района на Днепър, а явно и на запад от Днепър*, в същинската територията на България, управлявана по това време от могъщия Иоан Асен ІІ* (1218-1241), за което говори и биографията на Котян* и на целия род Тертер* (не е изключено Тертер да е епитет, даден на родоначалника им заради сражението му с татарите – срв. надписите в картите: tartari: “татари”, Tartaria: “Татария”). Това дава основание да се смята, че Половците*, които по времето на Калоян* (1197-1207) все още не са масово християнизирани, дори и да са били организирани в самостоятелно държавно образувание, са действали в тясна координация с Българския цар Иоан Асен ІІ* (1218-1241) – вероятно още от подготовката на отбранителната кампания срещу инвазията на монголо-татарите.
Може да се твърди, във връзка с очакваното настъпление на Чингиз-хановата армия на запад – стигнала и превзела в 1221-1222 г. Грузия, че Иоан Асен ІІ* е главният организатор на отбраната срещу татарското нахлуване през 1223 г., част от която станало сражението при Калка [Би било възможно българите-половци да образуват напълно самостоятелна държава, споменавана като Черна България* от имп. Константин VІІ (913-959), на база на предхристиянската българска религия (т.е. Митра* с Митрианството и Заратустризма, реформирани по време на Елинизма* и Римската епоха), която продължавали да изповядват в противовес на приетото през 863 г. в България християнство и на мюсюлманството, станало в 922 г. официална духовна доктрина на балтаварите* във Волжка България* и на част от Волжките българи. Всъщност живота на тази Черна България е по-сложен, като всъщност това име – неправилно преведено чрез тюркския език от в.-бълг. Кара-Булгар*: “Западна България”, е на областта-феод, който се формирал през Х в. северно от земите на Половците, обхващал долна и средна р. Десна* с град Чернигов*, като на запад стигал до Киевската част на Днепър, а на изток до град Курск* и изворите на Дон и Донец. А при същинското нашествие на татарите – от 1237-1238 г., когато започнало т.н. Татарско робство в Русия, много от етническите българи там се присъединили към християнска България, докато друга част отишла към запазилата независимост Волжка България*].
Опазвайки ядрото и мощта на армията си, Половците не позволили напредването на нашествениците към Днепър, в земите на България. Татарите, след като устроили пир, седейки върху труповете на посечените “руски“ князе и войници, тръгнали на север към Киев*. Те следвали 12 дни (ок. 450-480 км) източния бряг на Днепър* (стигайки до там по руслото на Вальчя и Самара), а по-късно се отправили към Волжка България*.
Там така били разгромени и унижени от волжко-българските канове и бойци в т.н. Овнешка битка*, че цели 13 години не посмели да нахлуят в Европа. А Чингиз-хан (1185-1227, род. ок. 1155 г.), който не познавал преди това погром, оттогава залинял от обидата и не след дълго починал [според друга от легендите Чингиз-хан умрял през август 1227 г., след като паднал от коня си и се наранил; а има и трета версия, че бил ранен с отровна стрела (sema.ru - “Монголы в ХІІІ веке”). Унижението, на което Волжките българи* подложили Чингиз-хан, може да се разбере по-добре, само ако се знае нрава и философията на татарите и на хана им: всичко живо да се избива без милост и да се подлага на поругаване. За разлика от тях, Волжките българи*, след като примамили “като овце в кошара” татарските войски в приготвените ала Крум Страшни* (787-814) капани из проходите на Жигулевските планини*, не посекли пленените от тях 4 000 татари (в огромната татарска армия нямало повече от 5-10 000 татари, част от които били посечени в сраженията). А ги разменили на цена един овен срещу един пленен татарин (главатаря им за 10 овена), казвайки, че овце достатъчно са хванали, но “татарски овни” не им достигат; след това на общо тържество-събор изпекли и изяли овните. Някои изследователи смятат, че точно тази подигравка разяждала душата на Чингиз-хан и причинила смъртта му];
Фактите показват, че битката при Калка е само един епизод от противопоставянето между Източно-европейските сили и Азиатските татари-езичници (татарите* не са мюсюлмани, а приемат исляма в 1312 г., https://bg.wikipedia.org/wiki/Златна_орда ). От 1220 г., след като превзели Бухара, Самарканд, Хорезъм, разрушили дигата на Амударя* и излезли на Каспийско море*, татарите започнали да нахлуват към С. Кавказ и Северното Черноморие. В 1222 г. преминали Кавказ, разбили цар Георги Лаша (1213 – 18 ян. 1223, род. 1191) и плячкосали Грузия. След 1222 г. офанзивата им в Европа – очаквана от всички, включително и от Иоан Асен ІІ* (1218-1241), който е в тесни лични връзки с Половците* и близките им Галицийски князе още от изгнаничеството си през 1207-1218 г., била само въпрос на време. В този смисъл отпорът, даден на монголо-татарите от Половско-българската войска и съюзните им руски князе при река Калка, и разгрома, който им нанесла Волжка България* през 1223 г., били от решаващо значение за Източна Европа. Защото татарите стигнали отново там едва през 1237-1238 г., през 1241 г. нахлули към Германия (Альман) и прекосили с грабежи и боеве Полша и Унгария (ДТ*); Името Калка се извежда от Кал* (ЕР*); вж Котян*, Волжка България*, Шарукан*, Половци*, Кумани*, Бродник /4/* и пр.;
КАЛКАН – 1., сляпа стена на къща или друг вид строеж; 2., вид плоска дънна риба с характерни малки кръгли костни образувания по гърба си; от Кал* + Кан*, по подобие на нарицателното “балкан” с наставка Кан - “върху”, “над”, “отгоре, горен, връхен, върхов“; за отношението на българите към рибата и мястото, което тя е заемала в стопанството им, вж Чига*;
КАЛМИУС – река в Донецка обл., приток на Азовско море;
КАЛНИК – предпазна пластина около горната и страничните части на колелата на кола, файтон, карета, велосипед, мотоциклет, автомобил и пр., която да предпазва от изхвърлената кал от колелата, при движение на превозното средство; от Кал*; срв. Калтак*: “оня, който каля, който окалва”;
КАЛОВИТИЦА – река в България (ИМЕ*); от Кал* и Вия*;
КАЛОМАН – унг. Кал`ман, брат на Унгарския крал Бела ІV (1235-1270), синове на Андраш ІІ (1205-1235). Сестра им Анна-Мария* е съпруга на Иоан Асен ІІ* (1218-1241), като сватбата станала през 1221 г. Каломан е Дук на Склавония = Хърватия и Босна (ВД*, КК*). Може би К. е Александър (вж. Балдуин*). За името Каломан срв. Калоян*, Калопетър*; вж Арбат*;
КАЛОПЕТЪР – синоним на Славопетър*; от бълг. Хала* (Кhала) и царското име Петър (срв., на пръстена на Калоян* е изобразена Хала* – т.е. Дракон, летящо чудовище, символ на сила, мощ и правосъдие); нарицателно на Петър ІІ* или Петър ІV* (1185-1197), като Петър ІІ е Петър Делян* (1038/1040-1041), а Петър ІІІ (1072) е Георги Войтех; К. е букв. “Първопетър”; от Кальо*, Калю* ( = Адам*) – “първочовек, първопроходец”, “първи, първият”, “първият създаден и благословен от Господа човек”; вж Калчо*, Калоян*, Петър ІІ*;
КАЛОТИНА – име на селище; вж Калофер*;
КАЛОФЕР – град в България; от Калище* ~ къщи от Кал*, въобще “къща”, но срв. и Кала: “кула”; фонет. Калоф- (kalof-) е от граматично Калов* (kalov-), срв. Калово*. Синоним е на Градище*, Селище* и пр.; срв. авест. kaofa-: “планина; гърбица на камила”; от авест. karana- (*kalana-): “край, страна, област, част, място, стан”, karъna- (*kalъna-): “глух, затворен, без изход, краен, обособен”;
КАЛОФЕРЧЕ – ср.р. и умал., Калофер м.р., ароматно градинско цвете разпространено и обичано в България (БНТ*), Chrysanthemum balsamita; срв Калина*; от Кал* през Калофер*;
КАЛОЯН (1) – Калоен (от носовката –ен /Ї, / в оконч.); приема се, че името се състои от представка Кало- и корена Ян (Иоан), др.-бълг. и ст.-бълг. иоаɴъ, иаɴɴъ, иаɴ`ɴъ, иаɴъ, ɪоаɴъ, иωаɴъ, ɪωаɴъ, ɪωаɴɴъ, ɪаɴъ (СТР*); значението на името К. е същото, което има “Адам” в юдейския – “Първият човек, който Господ сътворил от кал*”, но според тезата, че в Юдея наричат червената пръст “адем”, откъдето се прави връзка с името на първочовека Адам*, като някои изследователи фаворизират алюзията между името, кръвта и червената пръст; всъщност Адам* е от др.-перс. adam: “аз”; срв. Калопетър* = Първопетър, т.е. който пръв въстанал и скъсал обвързаността на българската с византийската корони, обединени формално в 1018-1019 г. (вж. Византо-Българско управление на юг от Дунав през ХІ и ХІІ век*); Петър ІV, с кръщелно име Теодор, освен Калопетър е наричан и със синонимното Славопетър* (КК*), като явно има пряка връзка между българските епитети Кало- (от Хала*) и Славо- (от Слава*, Славен*).
Това, че ромео-елинското и елинизирано население на Византия – и най-вече знатните и жителите на Константинопол и земите до Одрин* и в Северното Беломорие, са приемали името К. като форма на елинското Кало: “красив”, “хубав”, е отделен въпрос, който няма пряка връзка с българската етимология на името-епитет. А опитите на някои български и съветско-руски изследователи да кръстосат, снаждат и присаждат (ашладисат – вж. Асла*) в това българско име елинското Кало върху славянското (т.е. небългарското) Ян, въпреки българското име Иоан*, Ян (ст.-бълг. ɪаɴъ, иаɴɴъ, иаɴъ, ɪаɴъ), произвеждайки някаква византо-славянска форма “хубав-ян”, са явно напълно лишени от здрав смисъл; по този повод вж. Ани*, срв. елин.-виз. καλέω: “зова”, κάλη: “повреден съд в тялото, изсипване, херния”, καλιά: “колиба, паянтова постройка, навес, заслон”, κгλον: “дърво, дървесина”, κάλχη: “пурпурна раковина” // κόχλος: “охлюв” // κάλως: “корабно въже”, а също итал. calafatare, ср.-гръц и нов.-гръц. καλαφατώ: “калафатя”, спадащо към араб. qalafa, qallaf: “засмолявам с кълчища плавателен съд”;
Името Калоян е форма на Калю* - Кальо* ~ Калоıанов- или ? Калоıьнов- в изписания без прекъсване надпис †Калоıановпръстенъ, където ясно се вижда корена ɪаɴъ (ян); в съкратената версия върху оловен печат пише: †калωѣɴ ц͞р ц҇р блгарωм† (БЕТ*), където умалителното име Ян (~ Ен), от Иоан*, е записано като ѣɴ-, тоест ѣɴъ (СТР*), което е в пряка последователност със ст.-бълг. ѣрѭ, ıaрѭ сѧ: “разярявам се, гневя се, ярѭ се” (СТР*).
Приемливо е свеждането на Кало- към Хала*, а едно от доказателствата е изобразената Хала-Змей върху пръстена на Калоян /2/*, която може да се приравни към бога-змей Мардукан*. Не е трудно да се намери обяснение за връзката между плуващото Х- (Хала* ~ Ала*) от началното Кх-, Гх-, и среднобългарското постоянното К-, но пък българското Ка*, авест. ka-, познато в Кубрат*, Кубер*, Кота*, Кан*, Кат*, Камък*, Казва*, Коря*, Кала (Кула*), Кал*, Кол* и пр., носи значението “главен, основен, здрав, силен, мощен, стоящ отпред, водещ, първенстващ”. Другото име, под което е познат Калоян – Иваница* (което е различно от първоначалната умалителна форма от Иоан – Иоаница*), също следва да се сведе към инфинитивната форма Ава-*, което е със значението “този който, първият, създателят” – вж. Авитохол*; вж Калчо*; вж. Ян*, Ани*;
КАЛОЯН (2) – Цар на България (1197-1207); Българският цар Калоян се възкачва на трона след убийствата на братята му Асен І* (1190-1196) и Петър ІІ или Петър ІV* (1185-1197). Петър е наричан също Калопетър и Славопетър (КК*), а българската наставка Славо- (от Слава*, Славен*) е явно в синонимен синхрон с българското Кало- (в Калопетър), която пък няма, освен по външно сходство, никаква връзка с византо-елинск. Кало: “красив, хубав” и носи друго значение (за името Калоян и за етимологията му вж. Калоян /1/*);
В писмата си до Папа Инокентий ІІІ (1198-1216), Калоян твърди, че Българската династия произхожда от тази на Рим, което формално е в противоречие с истината (позната добре на Българския цар), с герба на Халдейската династия*, представен от Фружин* на събора в Констанц (1414-1418) като факт за древност и императорския статут на царската ни корона, както и с текста в Именника*, свързващ българските канове и царе с Новуходоносор ІІ* или Набуко-Дара-Цара (606-562 г. пр. Хр.). Историците приемат, че тезата на К. за Римската връзка е плод на мода от същото време сред участниците в кръстоносния поход – представа за създаването на Рим (в 753 г. пр. Хр.) от Еней, който повел бежанците от горящата Троя в края на Троянската война през последната четвърт на ХІІІ век пр. Хр. (независимо, че събитията се разминават с над 450 г.).
Но едва ли една модна версия би заблудила Инокентий ІІІ (1198-1216) – роден граф ди Сени, имащ завиден архив от документи – антични и средновековни, материални доказателства и книги (папският архив е личен, секретен и различен от тайните и публични архиви на Ватикана). По-вероятно е Калоян да е изхождал от факт, познат и на Инокентий ІІІ. А такъв е българският произход на Римския император Максимин І* (173-238) – внук на Авитохол* (153 – сл. 173) и син на Аваба* (172-?) и Мицо* (пр. 172), което е известно във Ватикана и документирано; а пък наличието на рода в България през късното средновековие е видно от факта, че Максиминовия пряк наследник Мицо Асен* (пр. 1241 – сл. 1263) става и Цар на България в 1257 г. и отново е претендент за Българския трон през 1260-1263 г. (не са проучени и браковете на преки наследници на Ардабур* и на сина му Аспар* /400-471/ с най-висшите семейства в Римската империя, чиито потомци явно са свързани кръвно с някои от следващите Римски императорски династии).
Това пък индиректно свързва Калоян с Авитохол* и династията Дуло, както твърди в пряк текст на други места Българския цар, изтъквайки родството си с царете, наследили престола след кръстителя Борис І* (852-914). Защото Борис І* е пряк потомък поне на Крум* (787-814), а според византийските източници и на Булгар* (ок. 525-541 /ИБИ*/; т.е. Крум е потомък на Булгар, който се казвал Борис Български – вероятно в римо-византийските текстове *Борис-Булгар и по-късно редуцирано само като Булгар /ИБИ*/; следва да се знае, че замяната на латинския с повсеместно използване на елинския език във Византия като официален имперски език е наложено чак от Ираклий І /610-641/, което предполага, че първоначално сведенията за Борис Булгар /525-541/ били записани на латински, а едва след това са преведени и пренаписани на елински, като в този процес част от фактите били на места редуцирани, а другаде – напълно съкратени);
В битката при Одрин* на 14 и 15 април 1205 г. (ВД*), когато Българския цар Калоян пленил Кръстоносния император Балдуин*, в българската армия участвали кумани* – тоест половци*, което показва, че към това време земите от Днепър* до Дон* с регионалната си столица Балтавар* (дн. Полтава*) и силната крепост Харка* (дн. Харков*) трайно влизали под короната на Калоян (това са т.н. Отвъддунавски земи*). За същото говори и желанието на Калоян да получи съгласието на Инокентий ІІІ (1198-1216) да покръсти земите между Днепър и Дон (каквото съгласие всъщност въобще не му било необходимо и е част от дипломатическата игра), изтъквайки, че само той (Българския цар) има патронимно право да извърши това.
Факт е, че Калоян е поканен за император на Византия от самите византийци (висшата и средната аристокрация, архиереи и свещеници, собственици, занаятчиите и пр.), които били поставени на колене от завоевателите кръстоносци – главно французи и венецианци, известни с общия епитет “латинци” (вж. Балдуин*). Това недвусмислено показва, че византийците правели много по-малка разлика между себе си и българите, отколкото между себе си и завоевателите венецианци и французи, и независимо от факта, че южната половина на Италия била по-скоро византийска (по-точно българо-византийска и управлявана от етнически български аристократи, които, дори и само с оглед на произхода си, имали по-стабилни позиции всред местното българско население от византийците, вж. Българите в Италия*, Алцек*, Алциок*).
Опростенчество е близостта на византийци (да не се бъркат с гърци*) и българи да се сведе единствено до религиозната им близост, защото фактически такава няма – по ред позиции Българската църква (БПЦ) се различава толкова от Византийската църква, колкото и от Римската. Родството пък между много от българските и византийските родове не е достатъчно условие за близост, както сочат и последвалите събития, когато византийците се опълчват срещу Калоян;
Смъртта на К. настъпила по време на обсадата на Солун през есента на 1207 г. В нощта на 26 срещу 27 октомври срещу Българския цар е извършено покушение, в което участвали племенника му Борил* (1207-1218) и куманския вожд-войвода Манастър (трудно може да се установи участието на Манастър в комплот срещу царя, докато един съвместен византо-български заговор е по-реален; същевременно не се разглежда достатъчно и вероятността Калоян да е починал от собствени болестни усложнения, които да са довели до инсулт или инфаркт). Кървящият Калоян починал на 27 или 28 октомври 1207 г. (проф. Бакалов, БТВ – “Памет българска”, 13, Х, 2007).
Не е ясен етническия произход на набедения за “куманин” Манастър, чието име не прилича на българско, тоест на половско. През 1200-1207 г. Хазария* (673-969) не съществувала, а татарите щели да дойдат в Европа чак в 1237-1241 г. Не е изключено той да е дошъл от Волжка България* и да е както българин, така и от смесен брак с княжеските семейства от друг произход: угри* (маджари), башкорти*, есеги* или сабани*, печенеги*, хазари* и даже огузи (още съпругата на Алмъш* /895-925/ – Нуша*, е огузка княгиня, засвидетелствано от ибн-Фадлан). Коренът на името Манастър – Ман, Мен, Мэн, Мəн, е ползван както от българите, така и от тюрките (ДТ*, стр. 45), срв. бълг. име Мануш*, авест. manuш-: “мъж, юнак; човек”. Възможно е името Манастър да е епитет, който е базиран върху думата Манастир – срв. гръц. нар. (диалект) μαναστήρι: “уединено общежитие, черква и сгради с килии на монаси или монахини; обител”, от ср.-гръц. μονάχος: “сам, самонен; монах”, от μόνος: “сам, моно” (РЧ*), също гръц. μοναστήριον (СТР*), ст.-бълг. манастырь, манастыръ, моностырь (СТР*); вж. Иваница /2/*, Балдуин*;
КАЛОЯН (3) – син на Българския цар Калоян (1197-1207, Калоян /2/*). Бил изпратен да учи във Ватикана. Няма сведения за участието му в борбите за трона след смъртта на баща му, когато властта е узурпирана от братовчед му Борил* (1207-1218) – сестреник на Калоян /2/*, а другите им братовчеди – Иоан Асен ІІ (1218-1241) и Александър, синове на Иоан Асен І* (1185-1196), са прогонени в Отвъд-Дунавските български земи – Дулебия* (Сама-тера*) и Половските* територии; не са известни съдбите на децата на Петър ІV. Възможно е К. просто да не е идентифициран досега измежду знайните в периода висши български аристократи, включително и духовници; още повече, че и името на баща му – Калоян (1197-1207), е по-скоро епитет, докато самият е наричан и Иоаница (вж. Иваница*) – умалително от Иоан*, или е също епитет, със значение “син на Иоан (баща на братята Патър ІV, Асен І и Калоян)”, или “брат на Иоан (Асен І*)”;
КАЛОЯН (4) – с това име в българските текстове от ХІІ-ХVІ в. са наречени всички Императори на Византия, които носят името Иоан* и имат български произход по своето родословие; вж. Калоян /1/*;
КАЛОЯН (5) – Иоан V Асен Палеолог, Византийски император (1341-1391);
КАЛОЯН (6) – Иоан VІІ Асен Палеолог, Византийски император (1399-1409/1410);
КАЛОЯНОВ (1) – на Калоян, който или което е на Калоян;
КАЛОЯНОВ (2) – разпространено българско фамилно име;
КАЛОЯНОВ ПРЪСТЕН – златен пръстен с надпис и с изображение на Хала* (КХала), Змей*, намерен на ръката на аристократ, погребан пред вратата на дворцовия храм “Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново*; смята се, че са останките на Българския цар Калоян* (1197-1207);
КАЛОЯНЧЕВ – българско фамилно име;
КАЛПАВ – от Кал* + оконч. -Па* + -В (Ва*), подобно като при сродното с него Калъп* ~ Калъпов*, със знач. “Притежаващ, имащ подобие на…”, “приличащ на, като…”, “предназначен за, като…” - срв. Дрипав* от Дран* - Дрипа*, Лепкав* от Лепя* - Лепка*; понятието К. е род. с Калъп, но носи отрицание, като съдържанието му го свързва с началото на грънчарството и металургията у българите; вж в увода ІІ - Г*, Древните българи*; авест. kъrъsa- (kъlъsa-): “лош, негоден, износен, скъсан, мършав, слаб, болезнен”, karъna-: “глух, без изход”, karana-: “край; свършек; ръб; земя, област, район; страна”;
КАЛПАЗАН – от Калпав*;
КАЛПАЗАНИН
КАЛПАЗАНОВ – прилагателно и българско фамилно име;
КАЛПАЗАНСКИ
КАЛПАК (1) – вид кожена шапка, шапка от обработена кожа със стригана до определена дължина или нестригана козина с различна форма и цвят, шапка на предводител; прен. - ...
Изненадваща за академиците ни от периода на хегемонията на Москово- съветското езикознание през втората полвина на ХХ в., е категоричната позиция на българският езиковед Найден Геров (ХІХ в.). Въпреки, че е руски възпитаник и застъпник на Панславизма*, поради което е доста по-склонен от днешните учени да вижда множество турцизми в нашия речников фонд, Геров е категоричен, че Калпак е исконно българска дума. За този си извод се основава “само” на базовото й положение в Българския език* и повсеместното й безалтернативно разпространение (БНТ*): “Калпакъ, с. м., Капа, гугла, шaпка, барла (мeховая шапка) – Спорядъ юнака и калпакъ-тъ. Калпакъ за почетъ, глава за пометъ. На главо ся два калпака не носять. Една глава два калпака не носи. Мари жено страхобъзло (обръщение към мъж, който се държи страхливо като жена), зачто не идешь да ми земешь калпака! Докле слънце-то изгряе колко калпаци опустявать! На келюва глава калпакъ не трябва. …” (НГ*);
Имаща множество различни видове – според статута на носителя й, шапката Калпак, както и самата дума, е запазена и у народите, които наследили от българите района на Бактрия* (нпр. Кара-калпак/ци* – тюркски (?) етнос при Амударя* и Сърдаря*); предвид дългото преселване на българите от Бактрия* към Европа – от ІІ в. пр. Хр. до ІV в. (когато е идването на Булимир* /348-378/ в 348 г., а и последното известно ни по-голямо преселване на 30 000 българи), е нормално български думи да се запазят в местните езици в Зап. Азия, още повече, че шапките (калпаците) са с важно значение като белег: за обществено положение, за автономност и равноправност, за състоятелност и за йерархично-кастов знак (отличие), което е било запазено традиционно в България и през ХVІ в. (вж. Стефан Герлах, пътеписи 1569-1573 г.), и до ХХ в. (ХРС*, ЕТ* и др.); перс. kulah: “шапка, шлем”; крим.-татарски (вж Бат Баян*), казах. kalpak: “вид шапка”;
Думата се свежда към перс. Калле, Кале [...]: “глава; главина; връх; накрайник; ум, разум; мъдрец, умник, имащ ум и знание; водач, предводител, старейшина”, Коле [...]: “засада (при лов); курник, кокошарник”, Кулак [...]: “неголяма кошница, издълбана тиква (за поставяне на преждата по време на предене и пр.)”, а също перс. Кал [...]: “изкривен, накривен”, Кала: “стока; домашни животни, стадо, имущество; обработена кожа; имущество, домашно имущество, покъщнина, вещи; състояние”, Калбод, Калбад [...]: “тяло; туловище, корпус; торс; тяло, труп; скелет, базова конструкция; форма, калъп за отливки от кал (пръст, глина)”, и др. (ПС*), което е свързано с авест. karana- (kalana-): “край, връх”, karъna- (kalъna-): “глух, затворен, без изход, без отвор, завършващ, оформящ, краен, затварящ (нахлупен, сложен, завършващ)”, kъrъfш-, kъrъphш- (kъlъp’ш-, кълъп’ш-): “тяло, фигура; конструкция, форма; вид, образ; калъп*; тип, вид; същност, положение; единство, цялостност”; срв. бълг. Калява*, др.-бълг. и ст.-бълг. калити, калиъ, калиш-: “каля, закалявам, правя твърд, втвърдявам”, келт. (др.-ирл., ср.-ирл.) calath, calad: “твърд” (ЕР*, т. ІІ, стр. 168), което е свързано с Кал*: “пръст, глина, земя (земна твърд)” и древния Шумерски бог Кула (*Кала, Кал*) – надзираващ за качественото изработване и изпичане на кирпича (МД*), т.е. тухлите, правени от пръст и течност (вода, смола, петрол и пр.), т.е. правени от Кал*;
В Персия господарският калпак, носен от принцове и посланици на императора до ХІХ и ХХ в., а и до сега, се нарича “Булгари, Булгария”;
Терминът К. най-вер. е свързан с Ка* (Ко*): “здрав, носещ, основен” (срв Кол*, Кокъл*, Кон*, Кан*, Кат*, Кал* и пр.), с отношение към “пръв”, “важен”, “водещ” – срв. Калчо* ( = Адам*): “първочовек”, както и преносното значение на Калъп* – “определящ”, “формиращ”, “създаващ”, “налагащ”;
По различните видове калпаци са се различавали както кастите и картелите, така и йерархията във всяка една организация – обществена, административна, занаятчийска и пр. – не може калпакът на войвода* да е като на таркан* или комита* (управител на комитат*), нито този на майстора да е като на калфа* или на чирак*, или на търговеца и зографа или зидчията (строител, архитект); от Кал*; срв Калчо*, Калопетър*;
КАЛПАК (2) – Биш-Калпак, волжко-български град, образуван от сливането на 5 села от (волжко-)българския род Калпак, за които построили една обща крепост – Биш-Калпак: “Пет калпака” (ДТ*), по текста на Гази Барадж* (пр. 1180-1246); от тюрк., в.-бълг. Биш: “пет” (ДТ*); от Калпак /1/*;
КАЛПАК (3) – Кара-Калпаци или Кара-калпакци*, т.е. Западни-Калпакци (от др.-бълг. Кара: “запад”, ДТ*); заселват се в М.Азия, т.е. на запад от предишните си поселища, които са във Волжка България* (вж. Калпак /2/*); споменават се и в руската хроника “Повест временных лет” със специфичен превод на името им от тюркски на др.-руски “черние калгутки” или нещо подобно, която е съставена по материали, писани във времето от ХІ до началото на ХІІІ в. (ПВ*, РН*, ЕС*);
КАЛПАКОВ
КАЛПАКЧИЯ – 1. този, който носи калпак; който има право на калпак, прен. големец; 2., майстор на калпаци, производител на калпаци;
КАЛПАКЧИЙСКИ
КАЛПАЧКА (1) – умал. от Калпак*;
КАЛПАЧКА (2) – капачка (нар.), от Калпак* и Капачка*;
КАЛТА – Кал*, смес от пръст и течност; членувана форма с -Та, -Т (нпр. Калът), но може да е членувано също и с -Н, -На, срв. Жената* и Женана*, и прочее;
КАЛТАК – от Кал*; този, който хули другите, създаващ неприятности; букв. Калещ* – правещ кал и/или окалващ, калещ; др.-инд. kilasas: “петнист, прокажен”;
КАЛТАН – град на р. Кондома*, в Кемеровска обл.; вж Калофер*;
КАЛУГА – гр. на р. Ока*; изв. от 1371 г.; вж Борис Годунов*;
КАЛУТАРКАН – Клутеркан; Калу-таркан, българска висша титла (вж. Серсубила*); вероятно съответстваща на Олгу-таркан*: “Велик таркан”; за Калу вж. Кала*, Калоян*, Хала*; вж. Таркан*;
КАЛУШ – в Иваново-Франковска обл., Украина; изв. от 1241 г. (ГС*); вж. Галичко-Волинско княжество*, Виола*, Половци*, Сама-тера* и пр.;
