Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.06 03:11 - Нарицателното Казак - мн. Казаци, и нахлуването в 1236-1241 г. на Монголо-татарите в Европа
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 356 Коментари: 5 Гласове:
1

Последна промяна: 27.06 14:55

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
КАЗАК – мн. Казака, Казаци*; бълг. Казак: “български държавен елитен воин“, съставна част на т.н. Курсибай*, е от др.-бълг. и ст.-бълг. Казати, кажѫ, кажеши: “Казвам, Показвам, Съветвам, Наказвам, и пр.“ (МС*, СТР*); срв. “десет хиляди казака”, “много казаци”; ж.р. Казачка, мн. ж. Казачки; прил. Казаков, Казачи, Казачешки, Казачевски, Казашки; в.-бълг. Казак (пр. 1236 г.), от в.-бълг. е възприет в тюрк. qazaq (РЧ*),  рус. Казак, мн. Казаки, укр. Козак, др.-рус. Козакъ: “стопанин, независим данъкоплатец, свободен човек; наемник, наемен работник”, за първи път думата К. е в московско-руската граматика от 1395 г. (ЕР*), което е цели 156 години след появата на Казашката волго-българска гвардия; от украински (от литовски) влиза в полски – пол. kozak: “казак” (ЕР*); осм.-тур. kazak: “казак” (БТР*), което е показател за силното влияние на Волжко-БЪЛГАРСКАТА култура и върху османските владетели и дворцовата османска среда, османската мюсулманска религия и водещия пласт на османската култура (вижте също Сказание за дъщерята на кана*, Микаил Бащу* и пр.).

Терминът Казак е български, а самата Казашка войска е създадена и наложена от българина-принц от рода Дуло* и Волжко-Български кан Гази-Барадж* (1229-1242/1246, роден преди 1190 г.). Той e автор и на една “Историа” на единната България* до към 895-927 г. и от там на Волжка България* (волгобълг. Ак Булгар Йорти – “Източна Българска Държава“, от Ак: “изток”, Йорти: “държава”), включена по-късно и в сборника с древни български документи от 1680 г. “Джагфар тарихи” (волгобълг. Тарихи: “История”, тур. tarih: “история”, обаче в турския език терминът “история” – tarih, заедно с производното tarihзi: “историк”, е чуждица /наред с Анали, Хроника и пр./, защото “истина” е тур. hakikat, gerзek, “истински” е тур. hakikı, asıl, gerзek, “истинност” е тур. mevsukiyet, belgenlik, doğruluk, БТР*).

В своята историческа хроника Гази Барадж (1229-1242, поч. 1246) съобщава, че по време на второто си управление като Върховен кан на Източна (Волжка) България (1229-1231, 1236-1242) той лично към края на 1236 г. наименувал Казашките войски и наложил термина Казак за нарицателно на бойците на този вид елитни и подчинени пряко единствено на Българския върховен кан части. Казашката войска била главната ударна сила на Волжка България и на върховния й владетел, и заедно с това трябвало да събират данъците, да налагат реда в държавата и да изпълняват наказателни функции (ДТ*). Нарицателното Казак: “държавен елитен воин“, е от др.-бълг. и ст.-бълг. Казати, кажѫ, кажеши: “1. Казвам, говоря, съобщавам; 2. Показвам, указвам, посочвам; 3. Съветвам, поучавам, напътствам, уговарям, наставлявам, насочвам, посочвам, направлявам; 4. Наказвам; 5. Заповядвам“ (МС*, СТР*);

Създаването на Казашката войска става в най-тежкия период на Волжка България* след създаването й към 906-927 г., по време на инвазията на Татарите (tartari) срещу нея през 1236 година. В същия момент и Руският (Владимирския) велик княз Юрий ІІ Всеволодович или Гьорги ІІ Всевладов (1212-1216, 1218-1238, син на Владимирския велик княз Всевлад ІІІ Юрьевич /Гьоргиевич/ Большое гнездо /1176-1212/), наричан от волжко-българите Джурги (Гюрги, Джюрги, вж. Георги*), атакувал от запад Волжка България. Юрий ІІ Всеволодов бил известен с извънредната си алчност и безскрупулност и заради хищническите си цели останал много доволен от татарската офанзива, нападнал Волжка България в гръб, за да откъсне, разграби и завладее волжко-български градове и територии.

Тогава, през 1236 г., по добро стечение на обстоятелствата – дължащо се на смелото и разумното му владетелско и държавническо поведение, Българският кан Гази Барадж*, който в 1231 г. бил свален от трона с преврат от братовчед си – наричан с тюркското си синонимно наименование Алтън-бек (1226-1229, 1231-1236), успял да получи подкрепата на Върховния татарски (Моголски) владетел за повоторното свое възкачване “на трона на своя баща” – т.е. на Българския трон. Но при това Гази-Барадж* обвързал възкачването си с изричното свое условие да се сключи съюзен договор между Българския владетел и Великия моголски (татарски) хан Угятай или Угетай (1229-1241, род. ок. 1185 г., рус. Угедей, ? бълг. *оугѣдаи, оугедаıa, срв. др.-бълг. и ст.-бълг. оугодьѥ: “желание, искане, угодие” /СТР*/), син на Темучин-хан или Чингис-хан (1206-1227, род. ок. 1155 г.; Чингис-хан: “Велик хан”).

Единствено по този начин, поставяйки на равни начала България (Волжка България*) и Монголската татарска държава или Великия Монгол, Гази Барадж можел да предотврати поне голямата част от избиването на българското население, да запази автономията на Волжка България* и да изведе татарите извън пределите на Българската държава.

За доброто отношение на Угетай (1229-1241, род. ок. 1185) допринесъл факта, че на въпросът за рода си Гази Барадж отговорил, че е “от кановете на хоните*” (източният клон на рода Дуло*, управляващ т.н. хони* – източни българи, обитаващи по-рано предпланините и полетата на планината Хон* или Хара*, и чийто представител били Котрагите* и дошлия през ІV век Български кан Булимир* /ок. 340-378/; кан Булимир в Европа свързал семейството си със западния клон на рода Дуло, от който пък са Авитохол* /153 – сл. 173/ и Вунд* /II-І в. пр. Хр./, и наследниците им).

Великият монголски (мэнхолски) хан Угетай или Угятай (рус. Угедeй), който бил съвсем наясно с произхода на Гази Барадж и именно затова му задал въпроса за родословието, отвърнал:

Моят род също идва от кановете на хоните* (източния клон на рода Дуло; Угятай, който е най-голям син на Чингиз-хан, бил от източния клон на Дуло най-вероятно по линия на майка си). Затова ще бъде несправедливо, ако ти (Гази Барадж) бъдеш подлаган на унижения в Нашата (Моята, на рода Дуло) империя”.

След това Угядай обявил, че кан Гази Барадж* отсега “ще бъде съюзник на Монгола” (Великата Орда Монгол), че той го “признава … за Емир (владетел, автономен принц) на Булгар (България, т.е. Волжка България) и, освен това, [го въздига] за общ посланик на нашите [две] държави [пред всички Европейски държави] на Запад” (т.е. Посланик и на Монгола = Великата Орда, и на Волжка България, пред Владимирска Рус, Новгородската държава, княжество Рязан*, Галичко-Волинското княжество*, цяла Литовия, Полша, Тевтонския орден, Ливонския орден, Унгария*, Царство България*, Чехия, Дания, Сицилия, Свещената Римо-германска империя, Римския папа, Венеция, Генуа, Франция, Латинската империя (в Константинопол и др.), Никейската империя (Византия) и пр., вж. карти: 1280-1526 г.; 1300-1381 г.; 1000 г.; 922-1583 г., 1236-1389 г.; 1204-1261 г.).

Гази Барадж коментира своето ново положение по следния начин:

С това Великият хан [Угядай] уравняваше мен с останалите Чингизиди (всички синове на Чингиз-хан /ок. 1155-1227/, които били повече от 300 и от почти толкова майки), обаче Посланикът на Господаря на Монгол е по-висш [по сан] от хановете (Чингизидите) и не им е подвластен. Аз бях единствения не-чингизид, получил титлата “Посланик” и приет, по този начин, в Управническия дом на Монгола (явно родовата връзка по линията Дуло е по-съществена и по-сигурна за Угядай, който бил в остър конфликт с повечето от полу-братята си Чингизиди и търсел свои надеждни съюзници). Наистина, дружеско разположение аз срещнах само от Манкай и Субятай, останалите [Чингизиди] пък не скриваха своята злоба към мен или ме признаваха само от страх пред Великия хан [Угядай]…” (ДТ*, стр. 172).

След това назначаване на Гази Барадж минавало време, а все още татарите обикаляли из Волжка България. Те воювали с българските войски, които се сражавали с тях и унищожавали градовете, които не признавали върховенството им или това на Българския кан Гази Барадж. Татарите стигнали и до огромния град Буляр* (наричан по това време Улуг Болгар: “Велики Болгар”, а също и Мен Буляр: “Голям-населен-търговски Буляр”, от др.-бълг. и ст.-бълг. μэна, мэны: “мена, размяна; търговия”, или “Нисък Буляр, Долен Буляр”, срв. др.-бълг. и ст.-бълг. μьн†ь, мьн†ьи: “по-малък” /СТР*/); в Буляр, освен жителите, само събралите се бежанци били “не по-малко от 200 хиляди човека, от които 25 хиляди били въоръжени”. Враговете го обсадили с огроман армия от “80 хиляди татари и 170 хиляди кипчаци, тюркмени и кашанци”, или общо с 250-хилядна войска. А същевременно България продължавала да е в двувластие – управлявана едновременно от Алтън-бек (1226-1229, 1231-1236) и от признатия от Монголския владетел Гази-Барадж (1229-1231, 1236-1242), поради което нашествениците имали достатъчно възможности да си нарочват за врагове произволно едни или други български райони и под този претекст да избиват, пленяват и грабят населението. Ето как завършил този период според хрониката:

След гибелта на хана (на тюркмените Куш-Бирде, убит край българския град Кермек от войводата Кул-Бурат – младия син на принц Казан), те изпаднали в такава ярост, че, нахлувайки в ечке-кальга (вътрешната крепост) на [град] Буляр* (наричан от от 1028 до 1183 г. Болгар, а от 1183 до 1236 г. Улуг Болгар: “Велики Болгар” и Мэн Буляр), [те] насекли на късове [Българския кан] Алтън-бек (1226-1229, 1231-1236).

[При тази офанзива Буляр или Улуг Болгар се държал около 64 дни, от 1-2 септември до 5 ноември. Първоначално Булярци избили в първите две седмици “15 хиляди” от враговете-татари; чак тогава Буляр бил напълно обграден и това продължило още 45 дни. През всичкото това време татарите били “обстрелвани [от крепостните стени на Буляр] със шереджири (запалителни български снаряди, български огън*, срв. и мидийски огън*) и със железни стрели”.

По този начин татарските нашественици били разгромени поне на един от подстъпите и значителна част от бранещите града войски успели да се измъкнат от обкръжения Буляр. Накрая защитниците подпалили Мэн Буляр: “Голям Буляр” или “Долен Буляр” – тоест града, и се прибрали на 31 октомври в ечке-кальга: “въртрешния град-крепост, вътрешна кула-крепост” – тоест в цитаделата, която се държала още 5 дни; за Ечке-кальга срв. в.-бълг. Ечке Булгар: “Вътрешна България”; срв. в.-бълг. Ечке Казан: “Вътрешен Казан”, град, наричан също Арча-Кала = Арча-Кула, както и Иске-Арча: “Стара Арча” (срв. тюрк., тур. Ески, eski: “стар; древен”, Йашлъ yaşlı: “стар” /БТР*/), който се намира в района на средното течение на р. Казанка* и западно от град Арск (в.-бълг. Арча), за разлика от град Казан*, който е при самото устие на същата река (ДТ*)].

А аз (Гази Барадж) тогава загубих броя на дните (Гази Барадж имал треска от раната си от стрелаявно желязна стрела, пробила ризницата и рамото му – получена, когато се опитвал да предотврати кланетата, призовавайки защитниците на Буляр да го признаят за кан и да сложат оръжие, за да бъдат помилвани и спасени), и [монахът-християнин] Ас-Азим (стр. 166 и пр.; служител на Гази Барадж) сам изчисли, че Буляр е паднал на 5 ноември 1236 година по леточислението на урусите (руснаците; т.е. на 5 ноември 6744 г. от Сътворението на Света, което е преизчислено от Ас-Азим в ислямско летоброене – в съответния ден и месец на 634 година по Хиджра, а от там през втората половина на ХХ век Ф. Нурутдинов отново го прехвърля в християнска дата 5 ноември 1236 г. сл. Хр.)

[Българският велможа] Бадри, между това, посрещнал в [града-крепост] Рази-Суба ново пратеничество на “Баба” (Папата, т.е. Римския папа Григорий ІХ /1227-1241/). Единия посланик, по негова молба, Аблас-Хин пуснал [да отиде] в [град] Банджа (основан в 925 г. в Самарската дъга или лъка на Волга, където са и т.н. Жигулевски планини*, столицата на провинция Мардан-Беллак, т.е. Мардукан*), но [тарканът* (губернаторът) на Банджа] Боян* го заловил и екзекутирал. Двамата други [Папски] пратеници, търсещи път към мене с отговора на Папата (Григорий ІХ), се добрали до Нур-Сувар (Нови Сувар). Аз ги задържах при себе си…

[Принцовете] Иштяк, Кул-Бурат, Бадри и Тетеш (Тэтэш) ме въздигнаха на Емирския трон [на България] в Нур Сувар (Нови Сувар), в цитаделата Барин-ту – на монголски език “Бурунда” (Барын-тау; в.-бълг. Тау: “връх; средище; важно място; кула; цитадела; планина”; срв. разликата с осм.-тур. dağ: “планина”, tepe, doruk: “връх”, baş: “глава” /БТР*/; това въздигане на кан Гази Барадж, независимо от желанието и одобрителното решение на Угятай, можело да стане едва след избора му на събор, или след отказването или смъртта на легитимния Волжко-Български владетел Алтън-бек); и татарите започнаха да ме наричат поради това Бурундай. Разбира се, това, че аз започнах да се назовавам само “емир” (“принц, господар”, а не Кан*: “владетел, върховен властник”), огорчи множеството [българи], но аз не можех [да постъпя] иначе, понеже титлата “емир” оставих [за официална] по договора с Угятай.

Наложи ми се да отстъпя на Кипчак (рус. Кыпчак – васална орда на Татарска Монголия, която, заедно с владените от нея земи, по-късно е дадена за апанаж на Батий, а накрая се откъсва от суверена си и става автономна – вж. Ногайци*) и на Великия хан [българските области] Тубджак* (българска северноказахстанска и южносибирска губерния от епохата на І-вия емират) и Саксин (също Сакчы, Сакчъ; от Саки*, Саклани*; долноволжка губерния, понякога включвана в състава на областта-губерния Мардан-Белак или Мардукан; столицата й е Саксин-Болгар или Сакчы-Болгар, основан в 970 г. /Муса ибн Халиль/; отговаря на областите Астраханска и Царицинска /Волгоградска/, вж. карта Волжка България) – [отстъпени на татарите] в качеството на плата за гибелта на 20 хиляди татари и 55 хиляди тюркмени, кашанци (кушанци, от Ср. Азия) и кипчаци при завладяването на [град] Буляр* (наричан от 1183 до 1236 г. Улуг Болгар: “Велики Болгар”; т.е. от 250 хиляди татари и други, в боевете за Буляр* са убити от защитниците българи 75 000 врагове или 30 %).

Аз побързах да изведа татарите извън пределите на Държавата (Волжка България), обещавайки им, като съюзник на Монгола (в.-бълг. Мэнхола), да им помогна с продоволствия и воини при завоюването на Рус (вж. Арбат /2/*, Калка*, Волжка България*, Котян* и др.). Единствено [татарският хан] Манкай с 50 хиляди татари и други [азиятски войски (т.е. общо към 150 хиляди)] остана да обсажда упорстващия Мардан (Мардукан, губернията наричана “Мардан” и “Беллак”, а от хората по р. Ока* и град “Муром” – както прекръстили и град Кан*, често се сочи в историографията като “Мардан-Беллак” или “Мардан-Белак”; столицата й е град Банджа в Самарската лъка, при известната Жигулевска планина*, където през 1223 г. от войските на волжките българи в Овнешката битка* е напълно унищожена монголо-татарската армията, командвано от хановете на Чингиз-хан /ок. 1155-1227/; вж. Овнешката битка*)

Понеже всичко, което е свързано с враговете на Монгола, татарите забраняваха, то ми се наложи да преименувам курсибай*-ците (Курсибай* – държавната българска войска) на (!) Казаци (!), както хоните* (Хони*, тук със значение “древните българи”) наричали най-безстрашните багатури* (в.-бълг. бахадири, багадири = богатири*, от Бог*, авест., др.-бълг. baga-, boga-: “бог, бога”). …” (ДТ*, стр. 176);

От този момент насетне Българският кан Гази Барадж* (а след него и сина му Хисама, Волжко-Български кан 1242-1263 г.) използва за държавните войски единствено термина Казак:

За през зимата (на 1237-1238 г.) било набелязано съвместно овладяване на Рус, чиито Канска (град Кан*, дн. Муром), Балинска (Суздалска и Владимирска, заедно с Москва* и с част от Изт. Белорусия), Джирска (дн. Ростовска), Джунска (в.-бълг. Джун-Кала, рус. Нижни-Новгород*) и Джукетунска (дн. Чистопол*, тогава към Новгород*) части били длъжни да се подчиняват и да плащат данък на Булгар (Волжка България*), а [пък] Галиджийската (Новгородска) и Бащуйската (Киевска) [части] – на Монгола.

[! Именно тези са граници на “руските” и на “новгородските” земи към това време и насетне. Феода на Рязан* не спада към тях, както не се включват и други земи и феоди, в т.ч. и териториите на Галичко-Владимирското кралство* (то е част от христовото Царство България, каквито са и Половците*, като в Галиция* се формирал самостоятелен феод към края на ХІI или през ХІІІ в.). Обаче в руската историография от ХVІІІ век до ден днешен земите на Рязан* и на Галичко-Владимирското кралство* (княжество), и на Смоленск* напълно невярно, но пък съвсем натрапчиво се третират като исконно и вечно “руски”, вж. Панславизъм*, Украина*, Новорусия* и пр.];

Аз горях от желание да се разплатя с Джурги (Владимирския велик княз Гюрги или Юрий ІІ Всеволодович /1212-1216, 1218-1238/, син на Всеволод Юриевич Большое Гнездо /1154-1212/, който е син на Юрий І Долгоруки /1095-1157/ и на Асеневичева* /1094-1155/) за всички тея беди, които претърпях по негова вина. Когато Манкай завзе Кисан (Рязан*, през есента на 1237 г.), аз веднага излязох от своя лагер в Лачик-Уба с 500 казанчии* (феодали-рицари, улани*), 5 хиляди казака на Кул-Буга и 3 хиляди арбугинци на Аблас-Хин, и без бой влязох в Джун-Кала (Юн-Кула, рус. Нижни-Новгород*). Болярите радостно ме посрещнаха, понеже знаеха, че само аз мога да ги спася от ужаса на войната. Едновременно [с това] Боян през [селището-крепост] Нукрат (Колин, осн. в 866 г., рус. Киров, ст.-рус. Хлынов и Вятка, в най-северната част на р. Вятка) преминал [на юг] към Джукетун (дн. Чистопол*) и завзел този град с помощта на увещанията на [монаха] Ас-Азим, когото аз изпратих с него (с Боян).

От Джун-Кала (Нижни-Новгород*), където към мене се присъединиха 2 хиляди ульчийци (словени*, анчийци*, угри*, фини и други васални етноси), аз насочих Барди към Кан* (основан в 813 г., дн. Муром, на р. Ока*), а Кул-Бурат [с предвожданите от него 5 хиляди казака] – към Кул-Асма (Гюл-Асма, дн. град Клязма, на река Клязма), и те завзели тези градове със страшна сеч.

Узнавайки това, Джурги (Руския вел. княз Гюрги или Юрий ІІ Всеволодович /1212-1216, 1218-1238/) оставил в [град] Булимер (Владимир) [за управляващ чичо ми] Батър* (вж. Арбат /2/*) и избягал при рекичката Шуд, където започнал да събира войски от Балин (СИ Рус и Белорусия) и Галидж (Новгород*). “Тиле Балынлы(“Тил Балинлъ“ или “Тил Балински” – презрително прозвище на Юрий ІІ) се надявал да отседне в горите и да съхрани войската си, че после да се върне и отново да овладее своята земя. Аз (Гази Барадж*), обаче, разбих неговите планове, пращайки в Галидж (Новгород*) своя грамота с известие за възможността за мирно преминаване на Галидж (Новгород и Новгородската държава) под ръката на Великия хан на Монгола в случай, че Галиджийците (Новгородците) не се намесват във войната с Балина (т.е. Балинският княз Юрий ІІ Всеволодович; в.-бълг. Балын, Балин е земята на тогавашната т.н. СИ Рус – тоест Владимирско-Суздалска област и на Източна Белорус). Галиджийските (Новгородските) боляри, прочитайки грамотата, не помогнаха на Джурги (Гюрги, Юрий ІІ Всеволодович).

Утвърждавайки Джун-Кала (Нижни-Новгород) под властта на Държавата (Волжка България) и оставяйки там Аблас-Хин [с неговите 3 хиляди арбугинци], аз тръгнах към Раджил. Кул-Бурат, вървейки [с казаците] пред мене, завзел и изгорил тази крепост (Раджил), а след това – Куш-Урма (Кострома) и Ар-Аслап (Ярославль). В Куш-Урма (Кострома, град-крепост при устието на река Кострама във Волга) с нас се съедини Боян, завзел след Джукетау (дн.Чистопол*) [и градовете] Балукту и Мир-Галидж (дн. Галич, в Костромска област), но добитото от тях беше толкова много, че аз го оставих на място.

В Джир (Ростов*) аз влязох мирно, под звъна на камбаните, понеже тукашните боляри ме помнеха и обичаха. Те със сълзи ми разказаха, че Джурги (Юрий II) насилствено извел семейството на Васил* от града в своя лагер и ме умоляваха да го спася…

Между това, [татаринът] Гуюк (? Куюк, Хуюк) завзел Моска (Москва*) благодарение на капитулацията на сина на Дюрги (Юрий ІІ), който отстранил [войводата] Нанкай от власт (войводата Нанкай е братовчед на Гази Барадж*, т.е. той е българин, а не руснак; вж. Арбат /2/*). Нанкай пък се запрял (срещу сина на Юрий ІІ) в [Московския] балик (в.-бълг. Балик: “неголяма крепост или укрепен квартал”) с името на неговия предтеча – “Арбат” (вж. Арбат /2/*), където и убили бека (т.е. убили принц Нанкай). Гуюк занесъл главата му при [град] Булимир (Владимир, който бил отбраняван от Батър – бащата на Нанкай), и Батър*, виждайки я, в горестта си се предал. Понеже в началото той не искал да се покори на татарите и им оказал съпротива (т.е. в началото на обсадата на град Владимир все още татарите не били донесли главата на Нанкай, който изглежда е бил убит още от сина на Юрий ІІ, преди обсадата на Москва от татарите, а тя можела да се запази дълго при ниските зимни температури и осоляване), то Гуюк заповядал веднага да удушат моя престарял чичо [Батър].

Аз пък, с Джирски (Ростовски) водачи, се устремих към [река] Шуд (Сит, рус. Сить – приток на Малога, или самата Малога, в югоизт. част на Новгородска област и вливаща се във Волга*, а днес в Рибинското водохранилище), през предалия се на моите боляри [балик (крепост)] Амут (?). Нито един Джирец (Ростовец) – от ненавист към Джурги (Гюрги = Юрий ІІ) и любов към мен – не съобщи на Балинеца (Юрий ІІ) за моето стремително придвижване [срещу него].

Три хиляди казака и 300 суварчиевски опълченци (суварчийци: “стопани, търговци и занаятчии, майстори”, вж. Кубар*, Сувар*) во главе с Кул-Бурат тихо заобиколили лагера (на Джурги = Гюрги, Юрий ІІ) от запад и застанали в засада на пътя за Галидж (Новгород*), а аз ударих с останалине [войски] по самия стан на Джурги (Юрий ІІ). Отпред тичаха [в атака] 2 хиляди пехотинци на Джирския (Ростовския) боляр Дебер-Аслап, когото Джурги (Юрий ІІ) по-рано заточи в Джун-Кала (Нижни-Новгород) заради симпатиите му към мене, а аз го назначих за мой посланик в Джир (Ростов*). Джурги (Юрий ІІ) се хвърли [да пробива с отряда си] по Галиджийския (Новгородския) път, но неговата кола попаднала под изстрелите на суварчийските стрелци и мечовете на казаците на Кул-Бурат. Изскачайки от колата, Джурги нахълтал в гъстата гора, но затънал в снега. Нарик ловко го наближил и, отрязвайки главата му с чиркеса (вид нож; срв. бълг. Чикия: “нож, лезвие, нож с кания, сгъваем нож”, бълг. Чѝрен: “дръжка на нож; вид нож с дръжка“), я насадил на дръжката на бойното знаме (според руската историография убийството на Юрий ІІ било извършено от монголо-татарите на 4 март 1238 г. в гората, недалеч от устието на р. Сита в Малога /РН*/).

[Според руската версия, явно демагогска и разпространявана до днес в кремълско-руската Википедия.ру, ето какво уж бѝло-било станало:

Разрушил на 16 декември Рязан*, Батий тръгнал (покрай р. Ока*) към Коломна. [При Коломна към 1 януари 1238 г.] Всеволод бил разбит и избягал в [град] Владимир (погинали владимирския воевода Еремей Глебович и младшия Чингизханов син Кулькан). След тази победа Батий изгорил Москва, взел в плен Владимир – втория син на Юрий II, и тръгнал за гр. Владимир.

Научавайки тези събития, Юрий II свикал на съвет князе и боляри и след дълги размишления се отправил зад Волга да сбира войска. В град Владимир останали жена му Агафия Всеволодна (дъщеря на Всеволод Святославич Чермни, внучка на Полския княз Kazimierz II Sprawiedliwy /1138-1194/), синовете Всеволод и Мсислав, щерката Феодора (Теодора), Марина – жена на Всеволод, Мария – жена на Мстислав, Христина – жена на Владимир, внуците и войводата Пьотр Ослядюкович. Обсадата на град Владимир започнала на 2 или 3 февруари, а паднал на 8 (https://ru.wikipedia.org/wiki/Пётр_Ослядюкович ); по сведения на Рашид ад-Дин (1247-1318) обсадата и щурма били 8 дни. Монголо-татарите нахлули в града и го подпалили. Цялото семейство на Юрий загинало, от всичкото му потомство оцеляла само щерка му Добрава (1215-1265, в причастието – Елена), която от 1226 г. била омъжена за Василько Романович (1203-1269), княз във Волиния (на гр. Луцк /1229-1238/ и гр. Владимир Волински /1238-1269/). На 4 март същата година (1238) в битката на река Сит, войската на Великия княз (Юрий II) в лагера си била разбита от второстепенни сили на монголите во главе с [военачалника] Бурундай (1176-1262), вървящ отделно от основните сили по по-северен маршрут. Всред убитите бил и самият Юрий.“ (https://ru.wikipedia.org/wiki/Юрий_Всеволодович );

Вижда се, че сегашната российска версия, плод на късни интерпретации и чисти измислици, и премляна от великоруската и комунистическата демагогия откъм 1764 г. до днес, е много далеч от фактите, записани в българската хроника и в други потвърждаващи ги стари текстове];

Бат-Аслап (Ярослав ІІ Всеволодович, Владимирски велик княз /1238-1246/, брат на Юрий ІІ; Ярослав бил женен за Половска княгиня – т.е. българка, която е майка на Александър І Невски /1252-1263, род. 1220/) пък бил изпратен от Джурги (Юрий ІІ) в Галидж (Новгород) с обоз, в който се намирала цялата хазна на Балина (Юрий ІІ). С него бил изпратен и Васил, и неговия син Борис, нищо не знаещи за това (хазната на Юрий ІІ). Когато разузнавателния конен отряд на Бат-Аслап (Ярослав ІІ) срещнал [казаците на] Кул-Бурат, то Бат-Аслап (Ярослав) веднага пък обърнал на юг и се срещнал с [татарина] Гуюк, а [Василовия син] Борис в суматохата избягал при сардара (войводата) [на казаците Кул-Бурат] и беше препроводен при мен. Останалите родственици на Васил също се присъединиха към мен със своите хора, и аз се отнесох към тях като към свои синове. Балинците пък – на брой до 25 хиляди – бяха безпощадно изсечени от моите хора, загубвайки 500 казака, 250 български стрелци (суварци, т.е. стопани) и 1000 джурци (Ростовци) и джунци (Нижни-новгородци).…” (ДТ*, стр. 177-179);

От тези сведения се вижда, че първите сражения на казаците били с татарите и особено с руснаците от Владимирско-Белоруските земи, като покорили почти цялата Североизточна Рус [В най-общ вид в руската историография тези събития се представят така: “Да се противи (на монголо-татарите) било безполезно, понеже у Ярослав Всеволодович, който станал велик [Владимирски] княз (на мястото на убития си брат Юрий ІІ), нямало подобаващи сили и средства. След гибелта на своя брат Юрий ІІ, Ярослав изчистил градовете от труповете, събрал останалите живи хора, утешил ги и се разпоредил с владенията: на брат си Иван – [дал] Стародъб (рус. Стародуб), на [брат си] Святослав – [дал] Суздал, на внуковия си племенник Василий – [дал] Ярославл” (РН*, с. 95-96). Всъщност, Ярослав нямало как да бъде оставен за Владимирски княз, а едва по-късно, след поуспокояване на обстановката, бил поставен за Новгородски княз или за княз на Галич в Костромска област, град на север-североизток от Кострома (ДТ*). Васил или рус. Василий, пък бил убит от татарите, затова в Ярославл би могъл да бъде назначен сина му Борис].

От друга страна пък, от текста на българската хроника се вижда, че запазването на елитните български държавни войски под името Казаци давало на Гази Барадж нужното чувство за мощ и за автономност, което било от съществено значение в тези трудни моменти за Българската държава и провежданата политика. В това отношение е показателен следващия откъс, където се проследява развоя на събитията след разгрома на Руско-Московския (Владимирския) велик княз Юрий ІІ:

Получавайки заповед от [хановете] Батий и Гуюк да продължа с тях нататък (към Новгород), аз заявих в отговор, че българите воюват против Рус само в разгара на зимата (т.е. това става към края на зимния период и преди пролетта на 1238 г.) и се отправих назад (по пътя на югоизток – към Нижни-Новгород и Казан). Когато втори пратеник на двамата ханове ме предупреди от тяхно име, че ще бъда разкъсан на части за отказа си да тръгна [с тях] срещу Галидж (Новгород), то аз им отговорих чрез него за своето решение да запазя Галидж (Новгород и Новгородската държава) за [владение на] Великия хан [Угядай] (1229-1241). Тука вече [татарският хан] Гуюк прехапа език, спомняйки си кой се явявам аз (Посланик на Великия хан за всички държави на Запад от Волжка България и Каспийско море). В свое лично писмо към мене той (хан Гуюк) ме замоли да не се обиждам за убийствата на [чичо ми] Батър и на Васил, и ме уверяваше, че не би ги екзекутирал, ако би знаел за моите родствени връзки с тях. На това аз [му] написах, че тяхната смърт се е случила по волята на Алах (тоест тук Върховният бог, Всевишният, защото татаро-монголите не са мюсюлмани, а приемат исляма чак в 1312 г.) и че аз не се готвя да виня за това когото и да било, предизвиквайки с това в душата на хана (Гуюк) единствения в неговия живот проблясък на симпатия към друг човек…

След моето заминаване хановете [Батий и Гуюк], чувствайки себе си неуверени без мене, се спрели на три [дневни] прехода от Галидж (Новгород; т.е. на разстояние между 75 и 110 км от града) и завили към степта (в посока юг, към Москва).

Караджарските (Черниговските) и Шамлинските (Смоленски) князе, опитвайки се да предотвратят нахлуване в техните владения, изпратили в [град] Казил (? Новгород-Северски, на р. Десна*) 20-хилядна войска во главе с Каубуйския княз Кур-Амир (вж. Каубуйци*, рус. Ковуи). Князът разположил голямата част от своята войска край града, а сам с 4 хиляди бойци застанал в цитаделата. Татарите, не знаейки, че града е укрепен по българския обичай и се защитава от княз кара-българин* (запад-българин; тук става въпрос за областта Кара-Булгар*, която е на север от Полтавска област и на изток от Днепър, с градовете Путивл*, Курск*, Чернигов* и др.), се опитали от ход да го завладеят и претърпели неуспех. Бойците на Каубуеца (Каубуйци – групировка от няколко български рода в района на днешна Сев. и СИ Украина), действайки съгласувано от засада и от града, провалили всички пристъпи на татарите. Боевете се водили 6 дни, а на разсъмване на седмия [ден] Кур-Амир с остатъците на своя корпус излязъл от града и отстъпил в Батавил* (дн. Путивл*, на р. Сейм). От там, обаче, бил принуден да отстъпи в Караджар* (дн. Чернигов*), понеже Караджарския княз отвел от там (Батавил*, дн. Путивл) цялата войска в своя [главен] град. Озлобените татари разрушили оставеният им Казил и го преследвали до самия град [Караджар] (дн. Чернигов), но да го превземат не се решили, опасявайки се от Каубуйците.

[Хан] Субятай, движещ се последен в татарската войска, пристигнал при Казил чак след превземането на тази крепост. Узнавайки за погубените тук 2 хиляди татари и 5 хиляди други [съюзници], той единствен път в живота си излязъл извън себе си и упрекнал хановете в непредпазливост. Този път даже отявлените скандалджии премълчали и навели глави – нали във всички други битки в Рус хановете загубили 7 хиляди татари и 20 хиляди други, а Кизилските загуби били равни на всички Кисански (Рязански) [загуби]…

Уговарвайки се да завземат Караджар (Чернигов) на следващата година (т.е. след дъждовната пролет; става ясно, че новата календарна година започвала за тях след март-април), хановете отишли в степта на отдих. За времето на боевете в Държавата (Волжка България) и из Рус те загубили 35 хиляди татари (43,75 %) и 91 хиляди други (53,529 %), и в степта излезли [на отдих] 45 хиляди татари и 79 хиляди други.

А при завземането на Буляр* били убити 400 хиляди българи, при завземането на Банджа – 80 хиляди българи, при завземането на Кисан (Рязан*) – 70 хиляди улчийци* (склави* и/или словени* и други васални етноси), при завземането на Балин (СИ Рус и Белорусия) – 360 хиляди улчийци*, при завладяването на Казил и на Батавил* (Путивл*) – 100 хиляди улчийци.

След това в Държавата (Волжка България) останали 1500 хиляди българи (1,5 милиона) и 750 хиляди ари (фини), себери* (угри*, мишари, маджари*, торки*, турки), уруси* (саклани-уруси) и сербийци* (саки*, печенеги*, масагети*), а в Кисан (Рязан*) и Балин (СИ Рус и Белорусия) – 4500 хиляди улчийци (склави*, словени* /анчийци* и др./ и себери* = руснаци = балинци) и 600 хиляди ари (фини)

Скоро след моето завръщане от Балинската (СИ Рус и Белорус) война, при мен дойде доверен човек или башкак (посланик, губернатор) на Великия хан [Угятай] – Кашанския хан Кутлу-Буга (брат на жената на Угятай) с монгитски корпус на синовете на Чамбек – бековете Калмак и Бурилдай. На губернатора бил заръчан контролът над Великоханските области и посредничеството между мен, тоест Държавата (Волжка България), и Кипчакската орда. Той едва подели между своите монголи и Беркай – брата на Батий, окръзите Джаик (Яик, Урал, около река Урал) и Саксин (между р. Урал и Долен Дон), при което това дело се съпровождаше с караници и заплахи от страна на Беркай.

Още по-трудно се оказа да се разграничат владенията на Държавата и на Кипчак. Интригантът Беркай изведнъж предяви претенции над цялата [област] Самара* – бившата Белак – и нахлу в тази провинция на Държавата (Волжка България) със своите кипчаци. Бадри с Нарик тръгнаха срещу наглеца, но, за нещастие, младия и горделив Бурилдай се намеси на страната на Беркай. Нашите [волжки българи, водени от Бадри и Нарик,] избиха над 300 кипчака и над 100 монгола и очистиха [областта] Самара от тяхното присъствие, но нашия спор заради монгитите [на Бурилдай] получи неприятния и опасен вид на стълкновение с Монгола …

Алах единствен знае, какво би станало между Държавата и Кипчак, ако не беше този губернатор [Кутлу-Буга]!

Аз дадох на Кутлу-Буга една част от Гюлистанския балик (квартал със собствена крепостна стена) на [град] Болгар, и тук той извика (в 1238 г.) от Галидж (Новгород) княза Ар-Аслап (Ярослав ІІ Всеволодович /1238-1246/, брат на мъртвия Юрий II; вж. Асеневичева*) и го назначи за отговорник за безопасното събиране на Монголския и Българския (Волжко-Българския) данък от Галидж (Новгородската държава). Оня се яви с обръснати в знак на покорност глава и подбрадие, и изплати данъка за три години (от 1238 до 1240 г. включително).

Кутлу-Буга взе от данъка частта на Монгола, аз – дяла на Държавата (Волжка България) – една четвърт част [от общия данък]. Но и тази четвъртина превишаваше двойно стария пълен Джирски (Ростовски) данък (плащан от “Русия“ на Волжка България още от 965 г.), състоящ се от дяловете на Джирския (Ростовския), Кисанския (Рязанския) и Канския (Муромския) данъци …

След Ар-Аслап (Ярослав ІІ) в [столицата] Болгар* започнаха да идват и другите улчийски князе… А когато пристигна княза на Кара-Ульчи (от др.-бълг. Кара*: “запад”) и Бури-Сала (може би Днестър* или област над Среден Днестър, срв. Бури-чай: “Днепър”; срв., че българският Бог на победата Бури* живее на дъното в Черно море /СБ*/) – [княз] Даниль (т.е. Даниил Галицки /1204-1264/, лат. Daniel Ruthenorum Rex на т.н. Галичко-Волинско кралство*, чиято щерка е жена на Андрей Ярославич /1221-1252/ – син на Ярослав ІІ и брат на Александър І Невски /1220-1263/; вж. Асеневичева*), и се договори с [Монголския губернатор] Кутлу-Буга за преминаването на неговите владения под ръката на Великия хан [Угядай], [Кипчакския хан] Беркай (брат на Батий) вероломно нападна Бури-Сала и изкла неговото население.

Узнавайки за това, Караджарския (Черниговския) княз Мъшдаула (Мстислав Глебов/ич /1234-1239/) свърнал от Болгарския път (от пътя на мира и васалитет към Българския кан в Болгар) обратно, и на [татарския хан] Манкай се наложило да завзема неговия град [Караджар*] (дн. Чернигов*) със сила. [Каубуйския принц] Кур-Амир държал града (Караджар) до последна възможност, а след това отстъпил в Шамлин* (дн. Смоленск*). Там той починал от получените рани и бил погребан с почести, като багатур* (бахадир, богатир), спасител на града (Шамлин*) от татарите…

В 1240 година аз получих отговор на свое писмо от Великия хан, в който Угятай ме призоваваше да помогна на татарите да покорят Бащу* (Киев*), Байлак (Полак, дн. Полша) и Маджар (Унгария*). Аз започнах да се готвя за похода и се изнесох [на запад] в Мухша (Мокша, земите, населени с угри*, между Сейм – десен приток на Десна*, и Сура – южен приток на Волга, между Ока* и Кама*), но, внезапно,[Кипчакския хан] Беркай нападна Буртас (град и област в губернията Мардан-Белак). Бадри помогна на града да устои, но окръгът бе съвършено разорен. До 50 хиляди [семейства] Буртаски българи избягаха в Ечке Булгар (Вътрешна България) [централна част на Българската държава между Самарската лъка, р. Свияга и р. Шешма (Чишма, Чешма*), и р. Меша (Муша-Идел, Миша, Моджа, дн. Исса – десен приток на Мокша, която се влива от юг в Ока*); понякога наричана Мардукан* (Мардуан) и включвали в нея само Болгарска и Суварска губернии (ДТ*, бел.)] и техните разкази за зверствата на татарите (кипчаците) развълнуваха цялото население.

Възползвайки се от това, Ялдау (Илияс Ялдау) вдигна метеж против мен, и при помощта на Боян (Боян /6/*) и Исмаил завзе [град] Нур-Сувар и [град] Болгар* и хвана Хисама (сина на Гази Барадж). Хитрият Ялдау (Илияс Ялдау), обаче, не се реши в обстановката на неопределеност да обяви себе си за Кан [на България] и насърчил джиена (Народното събрание) на въстаниците да провъзгласят за глава на страната [мулла] Гали, с титлата Сеид. Муллата не напуснал [град] Алабуга* поради своята немощност, но се съгласил да застане во главе на Държавата. Той незабавно изпратил в Нур-Сувар свой ферман, в който се казва: “По волята на Алаха*, аз, Сеид Мохамед-Гали, приемам властта над  Българската Държава и обявявам джихад на проклетото татарско войнство.

Следвайки волята на Твореца – истинския емир на всички мюсюлмани – провъзгласявам също:

- Всички хора се раждат равни. Да бъде изпълнена волята на Всевишния.”… (и още много точки)”.

Ферманът на сеида Гали, който Илияс Ялдау се опитал да скрие, обаче станал известен на народа и довел до масови нападения на дребните собственици и васалите над по-едрите собственици, стопаните, търговците и занаятчиите. Казашкия войвода Кул-Бурат, който бил назначен от Сеида (мулла Гали) за сардар (войвода, военачалник) на България, набрал в своята войска курмиши и кара-чирмиши (каста военнозадължени селяни; опълченци, войници; от бълг. Кара*: “запад”, т.е. “западни чирмиши”, които не са мюсюлмани) и през септември 1240 г. заел с тях Болгар* и Нур-Сувар.

[Кипчакският хан] Бату (Батий) в това време бе обсадил Бащу (Киев*). Аз (Гази Барадж) не му съобщих за метежа, за да не стана виновник за провала на татарския поход. [Монголският губернатор] Кутлу-Буга, узнавайки за бунта, взел от Батий най-добрия корпус на [eмир] Субятай и изпрати на помощ емира при мен в Мухша (района на Мокша). Без Субятай татарите се оказаха неспособни за действия против Бащу* (Киев*) и отстъпиха от града.

Когато Субятай наближи, аз тръгнах с него и Бадри към Нур-Сувар. Казанчиите* и Суварбашците* (вж. Сувар*, Кубар*), уплашени от бунта на черните (низшите и немюсюлманите; рус. Чернь, черни: “хора от низшите, непривилегировани слоеве” /РС*/), забравиха за джихада (“религиозна ислямска война срещу немюсюлманите”, обявен от сеида Гали) и единствено чакаха моето появяване. Едва аз приближих към Нур-Сувар когато суварбашците и казанчиите предадоха отрядите на черните и Илияс излезе при мен с покорност и с главите на осем метежника. Кул-Бурат не захвана да се бие с Барди, когото аз предвидливо изпратих напред, и [от Нур-Сувар] отиде в ечке-кальга (вътрешния град-крепост) на [град] Болгар. Затова пък отрядите на черните ни оказаха отчаяна съпротива, но бяха разпръснати.

В Болгар пък, в утрото преди нашето пристигане до града, суварбашците и казанчиите нападнали отрядите на черните и ги подложили на безпощадно изтребление. Боян и Исмаил излязоха от града при мен, завързали себе си с въжета в знак на подчинение… След това и Кул-Бурат излезе от цитаделата (ечке-кальга: “вътрешен град-крепост”), получявайки моето уверение за пощада на неговите казаци. Озлобените казанчии го нападнаха и арбугинците (от Ар-буга) на Бадри едва разделиха биещите се (срв. в.-бълг. Брба: “кола, каруца, бойна кола, каляска”, от Ар*, Хар*; срв. осм.-тур. Арбба, araba: “кола, каруца” /БТР*/, срв. Араб*). Субятай, удържан от мене, не се месеше, и аз сам, в замяна на пощадяването на [градовете] Нур-Сувар и Болгар, повелих да се събори укреплението “Мумин”. На Илас [Ялдау], на Боян, на Исмаил и на Кул-Бурат аз простих. …

Оставяйки в столицата [Нур-Сувар сина си] Хисама (1263), а в Болгар – Кул-Бурат [с неговите казаци], аз с Аблас-Хин, Боян и Нарик, и с 5 хиляди суварчии*, казаци и арбугинци се придвижих след Субятай към Бащу* (Киев)… Ние пристигнахме при Бату (Батий) в края на октомври 1240 година. Ханът (Батий) безпомощно тъпчеше под Бащу*, понеже Каубуйците (групировка от няколко български рода в района на днешна СИ Украина), озлобени от погрома на техните земи от татарите, отбиваха всички опити на Бату (Батий) да устрои обсадата на града. …

Аз… се придвижих напред (към Киев). Каубуйците и тюркмените, виждайки моя Хонски стяг (флаг), веднага преминаха на моя страна и татарите смогнаха да затворят кръга на обсадата около Бащу (Киев).Четири хиляди (4 000) каубуйци аз присъединих към своята войска и не съжалих [никога] за това… Случи се това на 5 ноември [1240 г.] по миладата, както ми каза [моя помощник] Ас-Азим. Аз пък вече не броях дните… ” (ДТ*, 179-184);

През обсадата, Гази Барадж успял да организира бягството на много от жителите на Киев. Призовани от неговия военачалник Аблас-хин “бащуйците (киевчаните) започнаха да излизат от Медните врати. Докато не пристигна [татарския хан] Гуюк, аз успях да пропусна през своя строй над 5 хиляди жители”. След това тези спасени киевчани благополучно стигнали до Новгород (Галидж).

Сведението е значимо от гледна точка на факта, че до 1462 г. Новгород бил под властта на Волжка България, макар властта над него формално да се поделяла между България и Кипчак. Съществената разлика идвала от позицията на България, която била в равноправен съюзен договор с Великия хан на Монгола, докато Кипчак бил подчинен на Великия хан. Фактът е отбелязан във волжко-българската летопис със съобщението: “… В 1262 г. татарите отнеха от Държавата (Волжка България) [земите на] Балин (СИ Русия) и Галидж (Новгород)” (ДТ*, стр. 316).

За върховенството на Волжка България над Балин (СИ Русия – бъдеща Московия*) и над Галидж (Новгород*) се говори и в друг откъс от хрониката на Гази Барадж*. Той се отнася за времето след общия поход с татарите до Полша и Унгария, когато Българският кан, връщайки се от Европа във Волжка България, стигнал в земите на изток от Киев и Днепър в края на 1241 г. или началото на 1242 г.:

От Батавил* (Путивл*) аз отправих свои хора с писма при Артанския (Литовския) бек (княз) Аскал и [при] синовете на Галиджийския (Новгородския) бек (княз, Ярослав ІІ Всеволодович /1238-1246/), подчинени на мен (Волжко-Българския кан) и на Кипчак (управляван от татарския хан Батий).

Един от тези [последните] (т.е. синовете на Новгородския княз), Алак Джан (Александър, т.е. Александър І Ярославич – Невски /1220-1263/), се отличи със зверствата и  разгромите на църкви по време на щурма на Бащу (Киев, при завземането от татарите в 1240 г.), а по-късно – с това, че не помогна на нашите (волжко-българските) търговци на езерото Нурма (?) по време на нападението на альманския (германския) отряд и позорно избягал от него с 8 хиляди галиджийци (новгородци). Друг (от синовете на Новгородския княз Ярослав ІІ) пък ми помогна да изведа (от Киев) в Галидж (Новгород) бащуйските (Киевските) анчийци*; а после с 300 свои джури (рицари) и анчийци и 200 артанци (прибалтийци) Аскал разбил оня същия алемански (германски) отряд от седем (7) княза и 600 Кара-Тунски (Западно-Двински) люде (Кара Туна: “Западна Двина”, се влива при Рига, а околните на долната част на реката земи – от Висла* до Чудското езеро, се владеят от т.н. “Немски орден”, вж. карта 1236-1242 г., Татарското нашествие…)

[Артанския (Литовския) княз] Аскал по-рано служеше в Булгар (Волжка България) и участва с мен в похода срещу Джукетун (Тухчи, старо-рус. Тухчин, Жукотин, дн. Чистопол*), а после беше мой водач в Байлак (Полак, т.е. Полша, при похода до Полша и Унгария през 1241 г.). Той нееднократно храбро защитава нашите търговци и мъсти на галиджийците (новгородците) и алеманците (германците) за разбойничествата им. Аз го пуснах [да си отиде] у дома с един от посланиците на Папата (Папа Григорий ІХ, който починал на 22 август 1241 г.)

Бату (Батий) предаде чрез Алак-Джана (Александър Невски) своя указ за даруването на големи права на Руската (Владимирската) [христова] църква, и оня го представил за резултат от своите усилия, макар че за църквата се грижел неговия брат (вероятно Андрей Ярославич, който е по-малък от Александър, но първи станал Велик княз от 1248 до 1252 г., †1264 г.). Още по-рано Алак-Джан (Александър Невски) приписал на себе си победата на Иске-галиджийците (Иске-новгородците) и преминалите на тяхна страна Садумски ари (Скандинавски фини) над Садумците (Скандинавците, Шведите), макар че пристигнал на мястото на битката вече след като тя свършила и само безжалостно иpклал всички пленници…” (ДТ*, стр. 185-186);

[Шведите са разбити на р. Нева на 15 юли 1240 г. (РН*), когато Руски (Новгородски) княз е Ярослав ІІ – баща на Александър Невски, Андрей, Михаил Хоробит и др. Заслугата за разгрома на Шведите не бил на Александър Невски, който само си я приписал, защото пристигнал след битката, но пък имал най-висок сан от участвалите шведски противници. Пътуванията му “до Ордата”, извършени с един или двама от братята му – Анрей (1248-1252, род. 1221 г.) и Михаил І Хоробит (1238-1248), са още от 1239-1240 г., като те участвали в татарската обсада на Киев през октомври и превземането му на 5 ноември 1240 г. Всъщност, те не били подчинени на Великата татарска (Монголска) орда, защото тя делегирала властта над Руските земи и князе преди всичко на Волжка България*, а чак на второ място и на Кипчакската орда (Златната орда*), водена от Батий. Едва когато Кипчакската орда през 1262 г. взела пълната власт над СИ Русия (Балин) и над Новгород* (Галич), чак тогава Александър Невски бил отровен от татарите, с чиито ханове се срещнал към края на 1263 г. в Ростов* (Джир). След срещата той тръгнал “към дома си”, но умрял по пътя няколко дни по-късно в Городец (Градец*), на 14 ноември 1263 г. (РН*)];

В 1262 г., спомената по-горе заради поредна ескалация на враждебните отношения между Волжка България и татарите, летописецът Гази-Баба завършил своето “Жизнеописание на Гази Барадж” – Български върховен кан в 1229-1242 г., в което също обяснява появата на казаците и значението на името им. А конкретният откъс, който ни въвежда в обстоятелствата, започва с военния поход на татарите през 1241-1242 г. срещу Альман (Германия, т.е. Свещената Римо-германска империя) и Маджария (в.-бълг./рус. Моджара, т.е. фонет. Маджара), до където те стигнали през Полша* (в.-бълг. Байлак) и явно през Литовия, но не и през християнското Царство България. Ето какво конкретно пише Гази-Баба, който видимо е бил свидетел на случилото се или имал сведения от първа ръка:

През 1241 година моят емир (принц, владетел) Гази Барадж (1229-1231, 1236-1242, †1246) участвал в похода [на татарите] срущу Альман (“Германия”, т.е. Римско-германската империя) и стигнал до Авария* или Маджара (Маджария, Унгария*). Тамошните ульчийци (склавини, васално население) и альманци (германци) устроили засада и през нощта убили татарите, вървящи [успоредно] с емира (Гази Барадж). Нашите [волжки българи] стояли на отделен стан и не пострадали при случилото се, но когато тръгнали по-нататък, открили че [местните] ги преследват. Тогава вече Емирът устроил засада при град (?) Бураш (град в Полша) и унищожил не по-малко от 10 хиляди от преследвачите. С главите на враговете на копията си нашите [волжки българи] приближили до града и го заставили да се предаде. Там Емирът (Гази Барадж) се запасил с всичко необходимо и, преминавайки в Маджар (Унгария), се съединил с другите татари.

Узнавайки за гибелта на своите, тези татари искали да си отмъстят с разгром на Маджара (Унгария), но Емирът се отказал от това под предлог на роднинството на маджарите и българите (волжките българи, но и с всички българи – вж. Арбат*; а било напълно забранено да воюват българи срещу българи) и така ги заставил да обърнат назад (по пътя, по който били дошли), към Кипчак. А тази област (Кипчак) Великият хан на татарите предал в качеството на тарханство (тарканство, губерния) на своя родственик хан Бату (Батий). …

Когато татарите и нашите по обратния път спрели в Бащу* (Киев*; т.е. и на връщане минали през Полша, северно от Карпатите, а не през християнска България) и ханът (Батий) попитал как да удържи многочислените ульчийци (славяни и всяко друго васално население) под своята власт, Емирът (Гази Барадж) му казал: “Сред ульчийците има твърде много недоволни от своите бекове (князе, вождове, генерали) – това са анчийците*. Събери ги и ги съедини с Каубуйците* (също Каубийци, украино-литовска групировка от няколко български рода, наричани от руснаците “ковуи”) в една войска – и тя вярно ще служи на тебе”. Бату (Батий) така и постъпил, и повелил войската да се нарича татарска, понеже татарите наричали всички служещи им [нетатари] “татари”. … Но Каубуйците отказали [да се наричат “татари”], и тогава Емирът (Гази Барадж) предложил на Хана (Батий) да нарече воините на тази войска Казаци. “Думата Казак у българите означава доблестен багатур* (в.-бълг. бахадир, рус. богатырь), сражаващ се без калчуга (броня, ризница) в знак на пренебрежение към смъртта. Такива багатури дават обет да не се женят до тогава, докато не се прославят с воински подвиг. Нека тези воини да бъдат подобни на [българските] казаци” – добавил Гази Барадж. На Бату (Батий) му се понравило това предложение и той го утвърдил.

А още по-рано Емирът (Гази Барадж) създал Казашка войска в Булгара (Волжка България, през 1236 г.) и тя заменила Курсибай*-я” (ДТ*, стр. 186-187);

От написаното през 1262 г. от Гази Баба се вижда, че предложението на Гази Барадж към татарския хан Батий да събере в една обща войска Каубуйците и Анчийците* било добре обмислен план. Така се създавала силна армия, която да стои западно, в гръб на Владимирска Рус (враждуваща с волжките българи), а същевременно да е достатъчно българизирана етнически и идеологически, за да може, когато му дойде времето, да участва безапелационно заедно с армията на Волжка България в прогонването на моголо-татарите на изток.

В този смисъл и налагането на едно и също име – “казаци” – и на двете армии, на тази във Волжка България* и на западната в Киевския район, само потвърждават този обмислен и заложен сценарий за изтласкването на нашествениците и за освобождаването на българските земи. При това най-вероятно Гази Барадж добре съзнавал, че до постигане на тази заложена още от него цел щели да минат доста години и да се сменят поне няколко владетеля на Волжка България, които при всички случаи ще са от рода Дуло*; а те, като главни участници в това съзаклятие, неотклонно, според силите си и конкретните обстоятелства, трябвало да я преследват и превръщат в необратим еднопосочен процес.

За българския произход на названието Казак, мн. Казака (хиляда казака), Казаци (много казаци), говори и едно сведение на Муса ибн-Халил, който пише, че “в центъра на [столицата] Болгар* била разположена цитаделата “Мумин” или “Таш-Балик”, издигната на мястото на мечета на Хасан, който изгорял в 1214 година. Около цитаделата се разполагали балиците (в.-бълг. Балик: “неголяма крепост, укрепление, форт, дворец, каменна сграда; неголям град; укрепено предградие, квартал, укрепен градски район; ограден пазар) Кавез рабат, Барин, балика Бурджан* (България) – в който се разполагал Казый Йорты (Казий Дворец, от др.-бълг. Ęΰзΰňи: “казвам, заповядвам, наставлявам, въздавам, дарявам, награждавам, наказвам”), построен на мястото на мечета Мардуан” (ДТ*, с. 354)т.е. на мястото на пред-ислямското др.-българско светилище Мардукан* от 745 г. сл. Христа. При това светилището Мардукан* е издигнато от кара-българите* (западните българи) на кан Бесерман* (759-787, брат на Сарачин*), и именно в него, по традиция още от възшествието на Джилки* (855-882) на трона в Болгар през 865 г., а може би наложена от основателя на града и създателя на светилището Бесерман*, полагали клетва всички владетели на Болгар и на по-късната Волжка България*; няма сведения кога, и въобще дали някога след 922 г., светилището е било превърнато в ислямски мечет.

Името на Казий Дворец, а също името на целия балик България (Бурджан*) и мястото му в държавната структура на Волжка България*, имат пряка връзка с българското название-епитет Казаци*; може да се заключи, че Казаците, които са държавна войска, създадена от Гази-Барадж* (1229-1242) към 1236-1237 г., са военни части подчинени и служещи на Казий Дворец в балика Булгар (България), намиращ се в центъра на столицата Болгар, където било седалището на правителството на Волжко-Българския кан;

Казашките войски първоначално са самият Курсибай (държавна войска на Волжка България*). Същевременно в следващите десетилетия и с новите обстоятелства търпят развитие и стават по-различни от волжко-българския Курсибай. Войската от Казаци била специална част на Волжко-Българския кан, който по онова време – 1236-1363 г. резидирал най-вече в градовете Болгар*, Буляр* (в 1138-1236 г. Улуг Болгар: “Велики Болгар”), Уфа*, Нур-Сувар (Нов Сувар) и Казан*. Тоест първоначално, през 1236-1242 г., става дума за Волжките казаци, а също може би и за Донските казаци и за Киевски казаци, защото земите на по-сетнешните Запорожки казаци в района на Долен Днепър и Южен Буг по това време са в пределите или поне в приоритетите на Дунавска България, или пък може, но е по-малко вероятно, да са временно под




Гласувай:
1
0



1. dichodichev1 - История на Българите
19.06 03:15
... пределите или поне в приоритетите на Дунавска България, или пък може, но е по-малко вероятно, да са временно под властта на Татарската Орда (? от към 1239-1241 г.).

Ясно е, че думата Казак, фонетично позната и като трансформираното Казах, следва да се изведе от българската терминология и дори, поради общия корен, може да се обвърже родствено с нарицателно на “Казанска войска”; вж. Каза*, Казвам*, Казан /2/*, срв. Наказвам*, Показвам*, Приказвам*, Доказвам*, Указвам*, Сказвам, Оказвам*, Отказвам*, Подсказвам* и пр.; срв. др.-бълг. и ст.-бълг. Казати, каж© (кажъ, кажа), кажеши: “казвам, говоря; показвам, посочвам; поучавам, напътствам, наставлявам; наказвам; заповядвам”, Казити, каж© (кажъ, кажа), казиши: “развалям, изкривявам, разбивам, разрушавам”, Казател†ь: “наставник; разпоредник” ( = *Казакъ), Казнь: “заповед, разпореждане; указание; наставление; наказание; екзекуция”, Казньць (казнец): “началник на войскова част”, (СТР*, пр. VІІІ-ІХ в.); срв. Казанчии*;

За сметка на това, думата Атаман*: “казашки войвода, командир” (редуцирана форма от Бата* или от производното й Батаман), може да се изведе и от тюркска база (тюрк. Ата: “баща”; срв., в Украина атаманът е наричан и с българското “Бащица” – от Баща*), доколкото тя се явява по-късно, както и във връзка с факта, че още Гази Барадж (пр. 1229-1246) е апологет на “тюркската” теория за произхода на българите (Волжките българи*), в която виждал идеологически инструмент за обединяване на българи и тюрки срещу монголско-татарската напаст. Първоначално обаче, Атаман се явява във формата Батаман и е производно от исконно българския термин Бат*, Бата* (за Атаман* срв. и арменската фамилия Атамян, която може да е от волжко-български, но няма как да е от германски и полски).

Към думата Казак може би следва да се сближи и нарицателното Казар, Козари – етноним на група в унгарския анклав, отнасян по фонетичен признак към Хазар, Хазари; вж. Волжка България*, Ивъiло*, Цар Иоан Асен ІІ* (1218-1241), Котян*, Цар Калиман І Асен* (1241-1246), Цар Михаил Асен* (1246-1256) и пр.; вж. Каза*, Казвам*;
цитирай
2. анонимен - Скоро ще завърша "Джагфар тарих", сега дооправям
19.06 10:19
грешки и пунктоация :), красиво се получава :). Бъди здрав и пиши!
цитирай
3. dichodichev1 - История на Българите
19.06 14:34
анонимен, аз съм превел "Гази Барадж тарихи" и други части от "Дагфар тарихи" (или "тарих", без значение), а също "Сказание за дъщерята на кана" (писана в пещера-обител край Киев - в бъдещата Печорская /Пещерна/ лавра от 865 до 882 г., или т.н. "Шан къзъ дъстан") от Микаил Бащу* (ок. 819-900), като съм сравнявал фактите, проверявал достоверността им и допълвал с други безспорни факти от елински, римски, византийски, сирийски, арабски, германски и прочее източници, от множество стари и нови езикови речници, от исторически научни книги и публикации, и пр. подобни. Ще намериш всичко, което те интересува, в отделните части (имената и думите са в статии, подредени по азбучен ред и според главите по отделни букви - А, Б, В , Г...Я), които откъси лесно ще сглобиш в едно цяло; всички те са в моя сайт "Азбучна история на българите" - на адрес (на латински) ввв.азб-историа-булг.бг
От мен: поздрави и успехи!
цитирай
4. dobrodan - Казвал съм вече, другите
19.06 22:52
части на "Джагфар тарих" не са много за пред хората, но ще ги има. С удоволствие ще разгледам сайта ти, само да остане малко време. Излязох като анонимен, сбъгна се нещо връзката с мрежата. Хубава работа вършиш :).
цитирай
5. анонимен - История на Българите
20.06 11:37
dobrodan, подкрепям те напълно, желая успехи и очаквам с нетърпение превода!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 36651
Постинги: 260
Коментари: 323
Гласове: 103
Архив
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31