Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.07.2019 15:24 - I. Защо и как (продължение, 2-ра част)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 207 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 05.07.2019 15:31


 Тезата, че изповядваната от руските властници философия – на деспотизма и на феодалната заробеност на населението – е фактическата причина те да се опълчат с цялата мощ на своята империя срещу християнизирането на Османската държава, няма как да издържи срещу фактите и да прикрие истинските руски интереси и действия за осъществяването им. Друг въпрос е дали в условията на разгаряне в центровете на Османската империя на крайния фанатичен ислямизъм, подържан и от заинтересовани външни сили – в т.ч. и християнски (руски и византо-църковни), това планирано християнизиране е можело реално да се доразвие и да се осъществи достатъчно в държавата, или единствено в района на Балканите, и до какви граници;

 

Интересен е и механизмът на превръщането на българите в “славяни”, дори само заради това, че е успореден с “Източният въпрос” и важна част от него.

 

Първи в началото на модерните времена в Русия от историята на “словените” се заинтересувал Московския цар Петър І Велики (1696-1725). Той наредил ясно, кратко и строго на своя посланик във Виена И. Х. Урбих: “Сыскать книги о правах наследственных, ктиги ж ранговыя дворов европейских. В Праге сыскать исторические ктиги о начале и происхождении словенского народа, сиречь словен, чехов и ляхов, которые все книги купить и прислать.” (РН*, стр. 222); или в превод и с разяснения:

 

Да се издирят книгите [със законите и прилаганите традиции] за правата наследствени, тоест ранговите книги на [аристокрацията и съсловията в] дворовете европейски (т.е. дворовете на Римо-Германската империя, Полша, Чехия, Унгария, Испания, Португалия, Франция, Неапол, Великобритания, Дания, Швеция и др.). В Прага да се издирят историческите книги за началото и произхода на словенския народ, сиреч на словените, чехите и ляхите (поляците), които всички книги да се купят и да [ми] се изпратят [в Русия]”.

 

Очевидно е, че към “словенския народ” са причислени “руснаците”, а може би и “рутенците” (от Галиция* и Волиния в региона на р. Северен Буг, както и Украинците). Но не са причислени българите. При това Петър І (1696-1725) вече притежавал основният чак до днес византоложки труд “История на Византия”, писана и от Шарл дю Канж (1610-1688) – съставил цели глави за Българската династия и за Средновековна България, и която Руския цар оставил за обществено ползване в библиотеката на създадената от него с указ от 28, І, 1724 г. Петербургска имперска академия на науките.

 

Пък и родоначалникът на Петровия род е българинът Кобила* (?-1351) и тази етническа принодлежност е била много добре известна на Петър І Велики като същевременно провокирала активно неговия интерес към историята на българите [за отношението на Руския цар Петър І към българите и историята им е показанелат фактът, че именно той, след като разгледал лично останките на огромния български обществен център и многовековна столица на Волжка България* град Болгар* – остован в 745 г. от западните българи, тоест от “дунавските” българи, населяващи по онова време земите от Изт. Кавказ и Волга до Карпатите, Панония*, Виена* и Италия (вж. Алцек*) – издал императорски указ, т.е. закон, за (1) превръщането на целия градски район със запазените сгради, гробища и развалини в исторически резерват, имащ общоимперско значение, и за (2) опазването и съхраняването му със средства от държавната хазна].

 

Обаче след управлението на Петър І Велики (1696-1725) и на съпругата му Екатерина І (1703-1727) в Русия настъпили десетилетия на застой и реваншизъм, и по-съществено развитие на руската концепция за словенските народи имало чак към края на управлението на Императрица Екатерина ІІ (1762-1796), когато нарицателното “словени” започнало да се подменя със “славяни” и била сътворена доктрината Панславизъм*.

 

Още в ІХ-Х в. българите са наричани с епитета “гърци” в хрониките [нпр. в др.-руската “Повест временных лет”, съставена в нач. на ХІІ в., пише: “В година 6475 (967). Тръгна Святослав (965-972) към Дунава, срещу българите. И били се двете сили, и одолял Святослав българите, и взел техни (?) 80 града по Дунава, и седнал да княжи там в Преславец* (при делтата на Дунав), взимайки данък от гърците (т.е. от православните българи) ...”, и пр.]. Така, чрез нарицателното “Гърци”, се подчертавало: (1) християнската принадлежност на българите (в противовес на езическите Изт.-Европейски общества); (2) тяхното ортодоксално християнство (по-голямата близост и съвместимост с Цариградската църква и от там с Руската, а не с Римската); (3) разликата между двете големи и значими за средновековната действителност Българии – западната на Аспарух, Крум*, Борис І* (852-914), Петър І* (927-970), Роман-Симеон* (977-997) и пр., и източната – ислямизираната Волжка България* (922-1583618-676) и наследниците му поне от 619 до 625 г. и от 658 г. насетне, Киев бил не само под прякото администриране на България, но и в центъра на вниманието й. Тоест, по онова време властта в района на днешна Украина е българска, а не на някой от българските градове или на неиндетифициран етно-политически субект.

 

Вероятната загуба на Киев* през 882 г., ако изобщо е имало такава, е смятана за временна от Борис І Михаил* (852-914); всъщност руският Игор /912-945/ е българина Угър-Лъчин* (970-944) и той става самостоятелен Киевски княз чак в 921 г., като дори и това не означава, че Киевското княжество е независимо спрямо България (вж. Олга*, Угър-Лъчин*).

 

Вероятната загуба на град Киев* (Самбатис*) и района към 882 г., толкова яростно пропагандирана от руските историци от ХVІІІ в. насетне (препис от ХVІ в. на “Повест врем. лет” е открит в 1792 г. и е унищожен в Московския пожар през 1812 г., а до сега се работи по преписи от изгорелия текст), би била предопределена от факта, че по онова време България насочвала всичките си сили към осъществяването на своята доктрината – християнизирането и ограмотяването на цяла Източна Европа (без Византия и Хазария*, заемащи малки части по периферията на континента), като срещу това инкасирала мощни удари както от противниците на укрепването на българската хегемония – центрирани в Константинопол и Германия, така и от съпротивата на привързаните към традиционната си религия отделни общности, живеещи на огромната територия на Българската империя от Германската граница до Хазария* (673-969 г.) и планината Урал.

 

Дори властта на България над Киев да е била поставена под въпрос след приемането на християнството от Борис І* (852-914) през есента на 863 г. и “въстанието” на част от българските велможи (защитници на традиционната религия, които набрали съюзници през 864 г., но са наказани безапелационно до 22 март 865 г. /вж. Борис І*/), то най-вероятно още Симеон І* (893-927) укрепил контрола над града през войната с Византия и Маджарите*, проточила се от 893 до 896 г. (вж Волжка България*, Арбат*). Цялата ситуация от този период пък, налага да се направят корекции в популярните изводи, ограничаващи в изключително тесни граници представите за политиката, водена от Владимир І* (889-893; вж. Анна /3/*, Олга*).

 

В един сайт за Закарпатието (http://www.zakarpattja.westportal.net/rus7.html as retrieved on 21 Apr 2005) е признат фактът, че тази област, позната като Дулебия* и Сама-тера*, е влизала в състава на Първото българско царство* през ІХ в.” (но всъщност още през ІV в. била в Стара Велика България*, вж. Аскал*), както и в Галичко-Волинското княжество* - ХІІ-ХІV в.”, и конкретно, че “Симеон - цар (892-927): контролирал територията на региона [на изток от билото на Източните Карпати] в низинните райони” – т.е. и при Симеон І* (893-927), а и при сина му Петър І* (927-970), България включвала поне земите на т.н. Подолие* (= Закарпатие), стигащи до Киевския хинтерланд според старите карти. А в хрониките е записано и това, че Киевския княз Святополк І Окаяний (1015, 1017-1019; род. 980 г.), зет на Полския княз-крал Болеслав І Храбри (992-1025; род. 967 г.), при бягството си от Киев към Полша през 1019 г. загинл в граничната територия, наричана Пустиня между Полша и България*.

 

Тази “пустиня” (срв. Рилска пустина* и “пустинята”, в която отишъл Билга /3/*, и пр.) била на юг от района на т.н. Червенски градове*, защото последните приели върховенството на Болеслав І Храбри през 1018 г. и във връзка с това се смятат през 1019 г. формално за част от Полша; малко по-рано – през 999 г., Полша включила в състава си Краков и Краковските земи, където до 996 г. действала Българска енископия (както също във Вроцлав до 996 г., и в Прага* до 993 г.). Т.е. чак до промените от 996-999 г. Краковските земи и Вроцлавските земи, и до 1018 г. Червенските земи, били под контрола на България (Червен* е днешния Люблин в ЮИ Полша, на р. Бистрица*, пол. Быстшчрица).

 

Със сигурност се знае, че Източните Карпати и земите на север и изток от тях били под управлението на Гостун (603-618) до смъртта му през 618 г., и след това влезли под властта на Кубрат* (605-665), а поне от 491-493 г. – времето на Кан Реан* (488-521/525), влизали в състава на Стара Велика България*.

 

Самата Полша се появила като автономен субект в района на север от Карпатите и в близост с Балтийско море едва към 960 година, при Мечислав І или Мешко І (960-992), който през 966 г. приел и християнството чрез Германия по латинския обряд, най-вероятно като реакция срещу хегемонията на България над поляците и срещу влиянието на българското православие, което разполагало от 863-865 г. с епископии поне в Прага, Вроцлав и Краков, без да забравяме и църковната организация в земите на изток от там (през 864 г. в Киев имало бружения между българи-християни, езичници и хазари-иудаисти /ДТ*/, което показва, че там, в пряка връзка с официалното приемане на християнството от Борис І* през есента на 863 г. и свързаните с това разпоредби на владетеля, вече действала Българската православна църква; срв. и Оногондурска епископия*).

 

От фактите излиза, че Пустинята между Полша и България* са Карпатите между най-горните течения на Прут, Днестър и Висла. А това дава ясна представа къде се намирала Българо-Полската граница до 1019 г. и след това;

 

Важен, макар и останал до сега извън вниманието на изследователите, е ходът на Петър І* (927-970), който вер. по-скоро успешно, укрепил властта на България над Киев* като оженил през 941 г. Киевския княз Игор (Угър-Лъчин*) за Българската княгиня Олга* (941-969); същата Олга* е Киевска княгиня от 941 г., майка на Киевския княз Святослав І* (род. 942, княз 945/964-972), и е дъщеря на Владимир І* (889-893) - сина на Борис І* (852-914), което се потвърждава от безспорния факт, че е родена и израснала в Плиска* (ст.-бълг. Плъсковъ, др.-рус. Плъсковъ). Успехът на това действие на Петър І* (927-970) – син на Симеон І* (893-927) и племенник на Владимир І* (889-893), индиректно се потвърждава от това, че руснаците* официално, още от първите си хроники, които станали основа за капиталния древно-руски исторически труд “Повест временных лет” (ПВ*), започнали да извеждат произхода на своята държава и на управляващата си династия от България и от Българския цар Борис І Михаил* (852-914) – бащата на Владимир І* и на Симеон І*;

 

[Ето как започва същинската част на др.-руската хроника:

В година 6360 (852 г. сл. Хр.), индикт ХV (от 1 сеп. 851 г. до 31 авг. 852 г.), когато започнал да царства Михаил (Българският цар Борис І Михаил* /нач. на 852 – 2 май 914/), наченали да споменават Руската земя. Узнахме ние за това, защото при [властването на] този (Български) цар ходила Рус срещу Цариград (през 6374 г. = 866 г. сл. Хр.), както пише за това в летописението гръцко (православно). Ето защо от тогава ще започнем и числата (датите) да поставяме.

 

[Защото] от Адам* до Потопа* [са] 2242 години, а от Потопа до Авраам – 1000 и 82 години, а от …, а от Александър (ІІІ Велики /336-323/, но началото на похода му е в 333 г. пр. Хр.) до Рождество Христово [са] 333 години, а от Христовото рождество (21/22 декември 1 г. пр. Хр.) до Константин (І Велики, Август и Цезар от 310 до 337 г.) – 318 (310) лета, от Константина пък до Михаил (Борис І Михаил*) всичко 542 години (310 + 542 = 852 г.).

 

А от първата година на царстването на [Борис І] Михаил (852 г.) до първата година на князуването на Олег* (882-922), руския (= скандинавския) княз, [са] 29 години, а от първата година на князуването на Олег, от времето както той седнал в Киев (през 882 г.), до първата година на Игор (812-844) – 31 години, от първата година на Игор (812 г.) до първата година на Святослав (І, 944-972) – 33 години, а от първата година на князуването на Святослав (944 г.) до първата година на Ярополк (І Святославич /972-980/) – 28 лета; а княжил Ярополк 8 лета, а Владимир (І Святой* /978-1014/) княжил 37 лета, а Ярослав (І Владимирович, 1014-1054) княжил 40 лета. Така от смъртта на Святослав (март-април 972 г.) до смъртта на Ярослав (1054 г.) [са] 85 (83) лета; от смъртта пък на Ярослав до смъртта на Святополк (ІІ Изяславич, 1093-1113) – 60 лета.

 

Но да се върнем ние към прежното и да разкажем какво е станало в тези години, както вече започнахме: от първата година на царстването на Михаил (852 г., възкачването на Борис І Михаил* /852-914/), и ще разположим [разказа] по реда на годините.

 

В година 6361 (853).

В година 6362 (854).

В година 6363 (855).

В година 6364 (856).

В година 6365 (857).

В година 6366 (858). Цар Михаил (Визат. император Михаил ІІІ /842-867/, т.е. император от VІ индикт /842-843 г./, който действително става владетел чак в 856 г., т.е. от ІV или от V индикт /1 септ. 856 – 31 авг. 857 г./) се отправил с воините си срещу българите [езичници] по брега и по морето (Егейско море, защото от 855 г. Борис І* провеждал Брегарнишката мисия* в Сев. Македония; Михаил ІІІ “нападнал” България по предварително споразумение с Борис І*). Българите пък, като видели, че не могли да им се противопоставят, помолили да ги покръстят и обещали да се покорят на гърците (източно-православните християни, т.е. на православната вяра). Царят (Императорът) пък кръстил [в гръцката (източно-православната) вяра] Княза (Владетеля) техен (Борис І Михаил*) и всички [негови] боляри и сключил мир с българите.

 

В година 6367 (859). …” (ПВ*);

Видно е, че именно православният Български цар Борис І Михаил* (852-914) е най-важната и основна фигура за руско-славянската държавност, като при това и Игор – волгобълг. Угър-Лъчин* (912-944, род. 870/71), е също български принц, а това означава, че и неговите преки наследници са такива. Тези факти, обаче, се криеха от българите, а и от всички. С цинична наглост и дъбилно безочие се твърдеше от руските и съветските историографи, а и продължава да се твърди (ПВ*, коментари), че в хрониката е посочен Византийския император Михаил ІІІ (842/856-867), който не отговаря на нито една от посочените дати и съпоставки, включително и на годината, от която започва самото проследяване на събитията в “Повестта”.

 

В случая следва да се обърне внимание и на фактът, че в цитирания текст под “Руската земя” и “Рус” следва да се разбира управляваната от скандинавците-руси земя, а не земята на славяните-руси, които се появили като общност и самоуправление по-късно и формирали етнонима си по името на сакланите* Уруси. Олег*, който е скандинавец-рус, управлявал от 882 до 921 г. Киев със статут на войвода*, а не на княз, и то под контрола на българите, което не дава основание този Киевски период да се определя като славяно-руски.

 

При по-внимателен анализ на текстовете ясно се вижда, че разликата между руси-скандинавци и славяно-руси (уруси) не се прикрива в “Повест временных лет”, но не се и коментира (като същевременно в хрониката умишлено се търси връзка между скандинавската-варягска* династия на Рюрик или Ерек - бащата на Олег*, с Киевската “славянска” династия на Игор, Святослав І* и Владимир І Святой*). Обаче именно “пропускането” на тая формална, но съществено важна разлика, и слагането на равенство между скандинавци-руси и по-късните славяно-руси (всъщност славяно-Уруси), се използва от историографите в Русия след средата на ХVІІІ век, за да създадат представа за по-древна автономна славяно-руска история, за каквато може да се говори след втората трета на Х век, а дори и от още по-късно.

 

Нахлуването на Святослав І* в централните територии на България и към столицата Преслав* през 968-969 и 970-971 г., което коства главата му, макар и извършено по желание на Византия и с византийски пари и войски, по същество за Българската държава е вътрешен бунт на един областен княз срещу своя цар-владетел и опит за преврат и завладяване на трона по наследствено родово право, а не действие на автономен държавен владетел срещу друга страна; именно заради това той е наказан по българските закони от Борис ІІ* (970-977) с обезглавяване – изпълнено от печанегите на вожда Кур* (ок. 964-972), в единство с друг български закон, гласящ, че българи срещу българин не могат да воюват (и през 1300 г. Чака*, който по майчина линия е български принц от рода Дуло, не е обезглавен в Търновския затвор от българин, а от “евреи палачи”). Десетилетия по-късно, през 1019 г., чрез указите си Василий ІІ (976-1025) не само оставя Киевската църква под управлението на Българската църква, но явно запазва и феодалните права на Българската династия и държавна администрация върху Киевския феод].

 

Точно във връзка с явното разминаване между историческите факти и целите на европейската политика на Русия-СССР от началото на ХVІІІ век насетне, всяко “ровене” в историята и културата на земите на север и изток от устието на Дунав се смята за намеса във вътрешните работи на Империята Русия. Особено парливи са въпросите, свързани със славянството, които руските и съветски властници от векове смятат за свой неприкосновен приоритет, а постолатите им по тази тема са закон в контролираните от тях страни.

 

Така по прищявките на управниците на Русия (от XIV-XV век до 7, ХI, 1917 г.) и Съветска Русия (1917 – декември 1991) “Дунавските българи” станаха славяни, а българите от “Поволжието и Приуралието” (Волжките българи*, които и до днес за удобство на руските читатели превеждат българското Чук* - в.-бълг. Чукеч, с руското “молот” /НБ*, стр. 14/), заедно с Днепърските “Кримски” българи, станаха “татари” (ЕС*). Древните българи* пък, които са обявени за “номади” (ЕС*) - вероятно и затова, че не може да се пренебрегне умението им да отглеждат коне и фактите за страховитата им бронирана конница – бяха “претопени” от конюнгтурните учени в “славянското море”, оставяйки им едва ! “10 български думи” в съвременния Български език*. А за да има някаква връзка между “българите-славяни” и “българите-татари”, Древните българи* баха набедени и за тюрки. И то в пълен разрез с фактът, че българите напускат Средна и Вътрешна Азия, когато тюрките започват да нахлуват в земите им.

 

Т.е. Европейските българи – от Волжките до Дунавските, заедно с ония, които са останали из земите между Волга* и Италия, никога не са живели заедно с азиятските тюрки, поне до навлизането на последните в Европа през ХІV век. При това Аварите* са ирано-езична общност, може би в някаква степен тюркизирана (пехливизирана) след І-ІІІ век в ареала си на битуване в Азия, обаче за действително тюрско присъствие в района на Волжко-българските земи е възможно да се говори едва след привличането на такива племена от Хазарите (след 737-38 г.) и по-осезателно – едва след инвазията на Татарите през втората четвърт на ХІІІ век.

 

Същевременно трябва да се прави категорична разлика между ислямизирането, започнало по-активно след 922 г. във Волжка България*, и евентуалното тюркизиране, което е етно-културен процес и вероятно никога не се е състоял в крайната степен на етническо обезличаване, както искат да ни убедят ренегати-изследователи. Пък и от една страна е крещяща еднаквостта между прокламираното “претопяване на Дунавските българи в славянското море” и “претопяването на Волжките българи в тюркското множество”, която може да има само политическо обяснение. А от друга страна тезата за претопяването напълно съвпада със съветските алхимически опити да се създаде единна нация от етническия коктейл, съставляващ Империята Русия, чрез редуциране на етническата идентичност на народите и групите в обширната страна (в САЩ това е по-възможно, защото, като изключим индианците, всички са бежанци от далечната Европа и в този смисъл имат еднакъв етнически статут, като тази реалност е константна от самото начало на модерната континентална колонизация за цЕлия автономен регион – Северна и Южна Америка).

 

В създадената обстановка почти всички археологически и исторически данни, включително и новите, се разглеждаха тенденциозно – изключение правеха само тезите на онези от добрите учени, които бяха и достатъчно доблестни. Например името Владимир*, носено от сина на Борис І* (852-889), както и имената на синовете на Омуртаг* (814-831) – Енравота*, Звиница* и Маламир* (831-836), са обявени напълно неправомерно за исконно славянски (КК*); ранно-християнска гробница от V в., открита към 1978 г. в Добруджа*, зидана, с изписано в жълто и синьо нощно и дневно небе в звезди, беше определена категорично за... славянска, въпреки, че тогава славяните, доколкото въобще ги има като обособен етнос и култура, са, най-малкото, със съвсем различен бит и строителна култура. Подобна е и съдбата на “езическото” светилище от ІV-V в Киев* (Аскал*), оградено по български маниер с ! каменен фундамент, което се определя към периода VІІІ-Х в. (СМ*), само защото към годините на откриването му не можеше да се докаже съществуването на славяни* в Киевския район преди края на VІІ-VІІІ век. И прочее...

 

[Колкото до официалното отношение на българските учени към така формулираните изводи, отнасящи се до българската културна сфера, то може да се сведе до държавната политика от времето на комунизма, която е определена от служителя на Форин офис Джеймс Рийв към 30, ХІ, 1960 г. с хладна ироничност: “Стандартната съветска линия, поднесена отново.” (СБФ*).

 

Всъщност, за да се разбере по-добре и по-точно в какво положение са поставени всички жители на България след 9, ІХ, 1944 г. и в частност, защо добросъвестната научна гледна точка се замества напълно от сервилната панславянско-съветистка доктринистика, с която се заличава от 1945-1947 г. натам всяка друга позиция в сферата на науката и културата, на учебната практика и научно-популярното знание, и която все още стои във фундамента на днешното българско обществено и професионално познание, следва да се обърне внимание на развитието на страната през този период:

 

В сравнително дълга (спрямо динамиката на събития в Европа, С. Африка и Света през времевата отсечка 1940-1947 г.) и последователно провеждана операция, започната още от мига на разпускането на Коминтерна (15, V, 1943) и подготовката за Курската битка (5, VІІ - 3, VІІІ, 1943), Сталин успява да окупира едностранно България на 6-9 септември 1944 г. (ВС*, БВС-2*, БКП*, ШД* и пр.). В този момент - 8/9, ІХ, 1944 г. - страната е една от четирите водещи автономни европейски държави, заедно с Кралство Великобритания, Конфедерация Швейцария и Кралство Швеция, които имат напълно запазени демократично устройство (в условията на война и на хегемония на тоталитарните еднопартийни режими в Европа), държавна структура, администрация и ресурси – трудови (население и специалисти), финансови, военни, суровинни, промишлени, селскостопански и т.н., и на чиито територии не са водени бойни действия. Т.е. независимо от участието на българската армия в последната активна фаза на Втората световна война от 6, ІХ, 1944 до 9, V, 1945 г., Царство България, вследствие на политиката, провеждана и заложена от Цар Борис ІІІ* (1918 - 28, VІІІ, 1943), излиза от всемирният военен сблъсък като една от четирите стопански най-мощни демократични държави в Европа.

 

В доклада си от 2, І, 1959 г., Антъни Ламбърт – Пълномощен министър на Великобритания в София (1958-1960), все още определя България като “потенциално богата страна”, която обаче “се ръководи така, че да задоволява интересите на някой друг, а не на собствените си жители. ... Ако й се позволи да се развива естествено, България можеше да стане просперираща и щастлива малка страна, в която да е приятно да се живее.” (СБФ*).

 

Но само към година и половина по-късно Британският посланик във Варшава, сър Джордж Клатън, след като направил обиколка от около 5 000 км из Източна Европа между 21 април и 7 май 1961 г., минавайки през Източна Словакия, Будапеща, Белград, София и Букурещ, в докладът си до Форин офис вече определя България като “най-бедна между сателитите (на СССР), независимо, че той и придружаващите го били “изненадани от спретнатостта на градовете, в сравнение с това, на което бяхме свикнали в Полша” (СБФ*).

 

Този устремен регрес от 1944-47 до 1960 г., подобен на оня, на който бяхме свидетели и от 1989 до 1997-2001 г., е “постигнат” в условията на Съветско робство, което обаче е сравнително еднакво за всяка от завладените през 1939-1945 г. от Сталин (1921-1953) страни. Безмилостното ограбване на България – много по-богата от превърнатите през Втората световна война (1939-1945) в арена на бойни действия държави, по време на явната военна окупация от СССР (6, ІХ, 1944 - 1948-49) и налагането на комунистическия режим до същата 1948 г., е в реципрочна връзка с повсеместния геноцид (ИБД*, БКП*, БКП-1*, БИ*, СБФ*, БВС-2* и пр.). След този начален етап би следвало страната, макар трудно и в рамките на възможностите на Източния лагер, да започне да се стабилизира и да закуцука криво-ляво напред.

 

Подобен процес в България обаче не се наблюдава. Напротив,  “има очевидни планове в ход за още спояване на икономиката на страната дори още по-здраво в Съветския блок и в този смисъл надеждата за истинска независимост и дори индивидуалност намаля” (Антъни Ламбърт, СБФ*). И то при положение, че производството в България вече стои на по-ниско ниво от нужното за населението и за развитието й, и тя се намира на явна съветска, т.е. - на чужда, издръжка (положение, което се запази до уж-падането на комунизма през 1989 г. или 1997 г., а и през следващия период; през ноември 2014 г. пак става въпрос за вземане на държавен заем от чужбина – на гърба на целия беден народ, при положение че нито самата държава е в състояние да събере законово-регламентираните и критите-откраднати дългове към нея, нито се прави опит за друго адекватно или алтернативно решение...).

 

А това зависимо стопанско състояние се дължи на факта, че управляващата група няма национална подкрепа и е разделила 8-милионното население в страната “на два главни слоя - партийните членове и обикновените хора”, като привилигированата каста - членовете на еднствената Партия, са едва половин милион. От 1960 до към 1985 г. те – парт.-членовете – ще станат около 1 милион от почти 9-милионното население на България, т.е. ще нараснат от 6 % на 11 %; при това на 8, ІХ, 1944 г. от около 7 млн жители (6 077 939 на 31, ХІІ, 1934 /БЦ*/), комунистите са под 2 000 човека и даже под 1500 човека (към същата дата целият Отечествен фронт, включващ всичките членове на 4 партии, включително всички нелегални комунисти и набъбнали изведнъж след 6 септември партизански „отряди“, има общо 3 855 члена /БКП*, с. 427/), а пък към 11, ІХ, 1944 г., въпреки „масовото“ и денонощно записване в Партията, “комунистите“ нямат и 10 800 члена – съответно 0,04 % и 0,15 % от цялото население на България. И това е ядрото на овластената от Сталин група, зад чийто гръб стои 350 000-ната окупационна съветска армия и в допълнение частите на НКВД (бившето ЧК и бъдещото КГБ, днешното ФСБ), докато в същото време Българската армия е пратена на фронта и подложена на явно и тайно прочистване от “вредни (за комунистическите узурпатори) елементи”.

 

В тази ситуация управляващата в България клика няма друг избор, освен да предостави защитата на властта си в ръцете на хунтата в Москва – т.е. в Кремъл, като срещу това й гарантира своето раболепие и пълен контрол върху вътрешните и външните работи на страната и в самия ЦК на БКП.

 

[Убийствата, извършени в разстояние само на 6 месеца, на Г. Димитров (2, VІІ, 1949 край Москва, погребан 10-11 юли в София) и на В. Клоров (23, І, 1950) – двамата генерални шефове на ИК на Коминтерна, който е външнополитическата диверсионно-разузнавателна и командно-организационна международна терористична структура на ЦК на КПСС, убийството на Трайчо Костов (17, ХІІ, 1949) и пр., и отстраняването на всички, които смятат да провеждат каквато и да е национална българска политика, дори и по въпроса за износа и цените на чушките и доматите, говори ясно, че ПБ на ЦК на КПСС и НКВД (по-късно КГБ, а днес ФСБ) овладяват напълно контрола в ЦК на БКП.

 

За съжаление този “рефлекс” на безрезервно раболение към ръководните среди на Русия* и КГБ – което след 1989 г. не винаги съвпада с официалните руски държавни структури, е още доста силен всред управляващите в БСП и ще отшумява бавно – успоредно с укрепване на пазарната демокрация в България (на което БСП и ДПС усилено се съпротивляват и умишлено рушат всичко постигнатото в това направление, като същевременно повсеместно укрепват наличните монополно-диктаторски позиции); както и с все още предстоящото в неопредело бъдеще демократизиране на Руската държава до степен, позволяваща на империята един ден да се прероди в градивна компонента и източник на стабилност в новия свят на ХХІ век. В този смисъл върху промяната на поведението и мисленето в управляващата група на БСП най-незначително ще се отразява смяната и подмладяването на кадрите];

 

Раболепието на ЦК на БКП към Московската управа (военна хунта) и властта на структурите на КГБ (1954-1991) в него предопределят “позицията на съветския посланик (в България) /да/ не се различава... от позицията на генерал-губернатор”. При това “определено няма никакво придвижване към отпускане на диктатурата на малката група, която доминира партията и страната... точно обратното, признаците са, че режимът възнамерява да реагира на отклоненията по-твърдо от всякога преди това.” (СБФ*).

 

Симбиозата между властващите групи в Москва и София се определя така към 16, ХІ, 1960 от Антъни Линкън, Пълномощен министър на Великобритания в София (1960-1963): “Доктрини се приемат само от Кремъл и преход от грешките на Сталин към истините на Хрушчов бе извършен без мъченици за вярата (...)...

[През 1957 г. Ричард Спейт докладва във Форин офис: “Югов и Тодор Живков бяха повикани незабавно в Москва след юлския преврат на Хрушчов (срещу Молотов) и се завърнаха с подновен мандат. Няколко дни по-късно, несъмнено по инструкции на Хрушчов, те започнаха кампания за изкореняване на нездравите елементи в партията и Георги Чанков, първи заместник-председател на Министерския съвет и водещ стопански плановик, беше изключен от ЦК заедно с двама други по-маловажни членове, които се набиха на очи с нападки срещу Червенков през временното му засенчване предишния април. Тримата бяха заместени с привърженици на Червенков и изглежда, че цялата операция, която не предизвика особен интерес в страната като цяло, е била планирана, за да се консолидира неговата лична позиция. Несъмнено Хрушчов е сметнал, че си струва да не се задълбочава в неговото Сталинско минало, а да е сигурен, че държи България с твърда ръка, която не поставя под въпрос заповедите на Москва (по-точно на групата на Хрушчов). ... Както по малките, така и по големите въпроси българската външна политика продължава да бъде диктувана от Съветския съюз и 4 пъти през годината български ръководители, включително министър-председателя, отидоха на поклонение в Москва, за да получат нарежданията си.” (СБФ*)].

 

След това Антъни Линкън обобщава: “Режимът черпи сили главно от интимните си връзки с Москва, от подкрепата на българските въоръжени сили, от ефективността на неговата репресивна машина и на липсата на някаква реална съпротива сред поданиците му. Комунистическата власт бе наложена в България от шепа хора, прекарали по-голямата част от живота си в Съветския съюз (т.е. под режима на Сталин), които се върнаха с руската армия зад гърба си. Москва има в София нещо като комисар-резидент в лицето на съветския посланик, чиято специална позиция се признава с готовност от българските власти и при всички случаи. Що се отнася до обществена подкрепа или антипатия, Комунистическата партия има Ѕ милион членове от 8-милионно население (6,25 % членове на БКП). Сегашният министър-председател (Антон Югов) извърши всеобхватна ликвидация на политическите противници през 40-те години и тези, които оцеляха и са на свобода, трябваше да забравят миналото, за да запазят свободата си и някаква форма на прехрана. Масите са аполитични, вероятно поради страх, липса на интерес или пък невежество, и техните протести се ограничават до безпокойство и скрита неприязън. Би било неоткровено да не се признае, че в България комунизмът донесе примитивно добруване за много хора, които го нямаха преди. ... Тези лидери на режима, с които се срещнах, изглеждаха истински самоуверени и спокойни. Те са “пробили” и се чувстват сигурни, и въпреки че по ръцете на мнозина от тях има кръв, те оставят впечетлението, че нямат никакъв страх от възмездие на този свят, а естествено, те не се безпокоят за другия. Те са добре осигурени в полето на вътрешната сигурност. Човек не трябва да подценява апарата за репресии заради това, че той по-малко бие на очи и използва различни методи от тези, които се срещат в другите сателити [на Москва]. Репресивният апарат съществува тук с цялата си сила и варварщина.(СБФ*, с. 75-76).

 

В прощалният си доклад от 29, ХІ, 1963 г. до външния министър Раб Батлър, когато икономиката на България се е смъкнала с още едно стъпало надолу (при обмяната на лева 1:10 през 1962 г., златното покритие от 0,130687 за лев/1952 става 0,759548 за лев/1962, вместо необходимото 1,30687 – т.е. намалява с около 38 %, което повлича съответна девалвация в страната, като тя само към лирата-стерлинг е 23 % за нетърговски плащания и 65 % за търговски транзакции /СБФ*, с.112/), Антъни Линкън отново потвърждава:

 

“Те (българските властници) продължават да играят ролята на “ехо” [на Москва] и начинът, по който провеждат външните си отношения (след като Карло Луканов е заместен с Иван Башев като министър на МВнР - ХІІ, 1962) не изглежда нито особено уместен, нито особено успешен. ... Външното министерство продължава да е прекалено свързано с Вътрешното министерство: твърде много служители на Външно министерство са наплашени или плиткоумни, а отношенията със западните правителства във всеки момент могат да пострадат от, или по заповед на, разузнаването и органите за сигурност, които за много хора в България все още представляват “меч в ръцете на партията”.

 

Българските власти ... се смятат за най-верните руски агенти в района ... Не мисля, че във вътрешната сфера може да се забележи ... промяна в естеството и структурата на режима и на неговата политика. Зад фасадата на Отечествения фронт и на сламените хора, наричани “земеделци” или “независими”, стои Българската комунистическа партия с половин милион членове в страна с население 8 милиона, която самостоятелно упражнява политическата диктатура на пролетариата. ...

 

През 1960 г. писах в доклад, че режимът черпи силите си от интимните си връзки с Москва, от подкрепата на българските въоръжени сили, от ефикасността на репресивния апарат и от липсата на някаква позитивна опозиция сред неговите поданици. Мисля, че това е валидно и днес. Живков е на власт (от 27, ХІ, 1962 г. Т. Живков – първи секретар на ЦК на БКП от 1954 г., е и министър-председател, обсебвайки еднолично цялата власт до 9, ХІ, 1989; ИБД*), защото се радваше на доверието на Москва по време, когато Югов го изгуби и падна.” (СБФ*, с. 154);

 

В тази обстановка непопулярната БКП можеше единствено да засилва диктатурата си и строгостта на репресивните мерки (особено след Унгария-1956, Чехия-1968 и “Солидарност” в Полша), като инакомислещите се отстраняваха още по пътя кам житейската им реализация, който можеше да бъде успешен само чрез одобрението на партийните структури и особено чрез недостъпното за болшинството членуване в тях (до самия 10-11 ноември 1989 г. имаше хора, които неистово се стремяха, по всевъзможни, обикновено крайно неморални начини, към членство в БКП, виждайки в това единствения път към собствена лична кариера).

 

При такива обстоятелства, обрисуваната доста дипломатично от Антъни Ламбарт картина на положението в научните и интелигентските среди, остана вярна до 1989 г., като беше актуална и за инерционните движения на обществото след това, независимо дали се /само-/определяха като десни или леви:

 

“Още по-депресиращо /от състоянието в материалната сфера/ в дългосрочна перспектива е мракобесието и духовният банкрут на марксизма (т.е. Кремълската властово-идеологическа доктрина), който се стреми да доведе всичко до едно мъртво ниво на посредственост. Твърде много образовани умове в България съзнават добре опасността, пред която е изправена тяхната култура. Мнозина дори не са впечатлени от качествата на руската наука и често се срамуват от необходимостта да се придържат към причудливи марксистки понятия. Неотдавна това се разбра много ясно, когато няколко английски археолози на посещение тук (в България) получиха покана да се върнат и извършат разкопки. Българите са задължени да сътрудничат с руски археолози, но имат много лошо мнение за тях и биха искали да поддържат британската връзка. Има нещо прочуствено в такива напразни опити да се промени балансът. Какво биха могли да сторят тези хора, когато, например, дори са принудени да прекроят цялата си образователна система по руски модел, въпреки че го смятат за по-долнокачествен от техния? Те не биха могли да се надяват да спрат идващата вълна без /западна/ помощ...” (СБФ*, с. 70)];

 

Разбира се, че националната историята, която е заложена от векове в съзнанието на българския народ, не можеше да не клокочи и напира като преградена с каменен насип буйна река. Но бентовете бяха твърде здрави, а заложената, особено след Втората световна война (когато се увеличи потока от информация, в съчетание с натрупването на археолого-историческа фактология), планетарна политика, и в частност европейската, не позволяваше премахването им. Затова напорът беше отклоняван с разпространяване на популистични митологеми. Авитохол* беше свързан с живЕлия 300 години по-късно Атила* (извеждано от тюрк.- Ата: “баща”, за разлика от др.-иран.- Ава-, корен в Авитохол*), българите станаха Хуни* и векове преди новата ера превзеха Китай, а след Китай нападнаха и Япония.

 

Това обаче съвсем не е в противоречие с панславизма и руско-славянската доктрина от ХVІІІ-ХХ в., които поставят славянството в основата на И. Европейска цивилизация от V в. насам, а Русия и по-точно групата на управниците на Русия – за център на славянството...

 

[Хегемонията на Русия в славянския анклав – с много условности (нпр. относно плоскостта на противостоенето между славянския католицизъм и ортодоксалното християнство, липсата на хармонично изградена стопанска база и пр.), може да се приеме за вярно едва за периода след 1492-1505 г. – управлението на Московския княз Иван ІІІ (1562-1505, след женитбата му със Зоя-София Асенина* през 1472 г.), когато Московия* тръгва да се разраства в империя и на тази основа – при Иван ІV Грозни (1533-1584) и Борис Годунов* (1584/1598-1605), да изгражда имперската си идеология.

 

За реализация на тази хегемония обаче, може да се говори чак от настъплението на Русия на запад от линията на Днепър и при активното провеждане на завоевателна политика, дори във вида на “патронажна” политика, спрямо славянските страни – Белорусия (1772), Украина (ХVІІІ в., но за Киевска област и т.н. Източна или Лявобрежна Украина още в 1667-86 г.), Галичко-Владимирското кралство* или Волиния (1793-5), Полша (1807-1815), Словакия, Сърбия* (от 1806-1817), Молдавия, Влахия* (районите, населени с влахи - от 1806), и българските земи – Бесарабия* (1792-1812), Добруджа* (1878, и дадена на Румъния), Влахия (районите, населени с българи - от 1806) и пр. (ЕНД* и др.).

 

Не се обръща внимание и на важния факт, че Русия започва настъплението си на запад едва след като подчинява Волжка България* през 1552-1605 г. – вж. Борис Годунов* (1584/1598-1605), и по-скоро при повторното й присъединяване след “Смутното време” (1598-1613), след “селското въстание” на Степан Разин (Стефан Разин – пленен по Дон от казаците и “доставен” /РН*/ на 4 юли 1671 г. в Москав, където след два дни е убит), и след “30-годишния мир с Полша” от 1680 г., което станало при управлението на Романови (1613-1917) – вж. Кобила*].

 

При това на Русия, като най-мощната “славянска” (всъщност “словенска”) държава от времето на картелния капитализъм от началото на ХVІІІ (Петър І /1696-1725/) до ХХ в. и на държавно-монополистичния централизиран (тоталитарен) капитализъм от картелен тип след 1917 г. (комунизма на СССР), не можеше да се противопостави нито един от малките народи, живеещи в зоната между нея и държавите-фактори в Западна Европа, както не можеше да се развива нито една “славянска” теория, която е в противоречие с руската догматика. По западната си европейска граница Руската империя имаше нужда от сателити-буфери, които тя си създаваше по един или друг начин, получаваше ги дори и като бонуси от политическите си сделки в далечни от Европа краища на света. Защото играеше, по същество, единствено на голямата световна карта от Балтийско и Черно море (с Босфора, Дарданелите и Суец) до Япония, Америка, Китай, Индия и Австралия, където нейните интереси и завоевания “кръстосваха саби” само с тези на другите доминиращи империи.

 

Вследствие на така сложилата се ситуация и създадената след 1944 г. “традиция”, не е изненадващо, че и след промените от 1989 г. поредица от факти в българската история продължават да се разглеждат “по инерция”, в руслото на наложените през казания предходен период идеологеми, като се представят в ограничената светлина на скованите в миналото рамки. Рамки, които по правило често са от епохата преди началото на систематичната археология в И. Европа (с изключение на Гърция) и в земите на Руската империя – включващи Украина и Молдова, стигащи до Далечния изток и обхващащи Средна Азия. Тази изкуствено наложена диспропорция обхвана историческата и идеологическата сфери, и като премахваше границите между тях често ги приравняваше една към друга.

 

В блатото на тази каша от антинаука и безпринципност, формирала същинско безумие, се стигна дори до това да се търси персонална отговорност или вина със стара дата от исторически личности като например от Иоан Александър* (1331-1371), задето разделил България на части и ги раздал на синовете си и най-видните си боляри, от Фердинанд Български (1887-1918) - заради това, че Великите сили са наложили интересите си, и т.н. (точно в стила и категориите на приказките за добрия и лошия цар – нпр. Русия, Сталин и СССР са добри и винаги прави, а Чърчил, НАТО и Президента на САЩ са винаги лоши и грешни). И това се правеше без да се поставя за база основния исторически принцип - че няма добри и лоши събития, а има само факти, които са се реализирали. При това, като правило, при налагането на тези „постулати“ никога не се изхожда от действителната по време на разглежданото събитие конкретна конюнгтура. Тя често или въобще не се познава, или се прилага някоя “взета на заем” представа за ситуацията – и поради това недостоверна, или се замества направо с идеологическо клише. И то при положение, че историческата наука не само е далеч от използването на такива похвати – присъщи предимно на политическите доктринери, но и има за цел да изясни и разпространи истината за миналото – в пряка връзка с настоящето и бъдещето – като натрупан опит, който да осигури база за градивно развитие на обществото.

 

Например и до сега се шири представата за това, че Ивайло* е свинар, който е станал цар. Че Роман-Симеон* (977-997) е безлична фигура в българската история, скопец, при чието царуване нищо съществено не се е случило; а всъщност, точно при него България не само владее земите си до Днепър* и Донец* (след смъртта на Роман, на Самуил* /997-1014/ се налага да възстановява властта си “в Отвъддунавските територии*...”), но в 988 г. (990 г.) от България и Българската църква е покръстена и ограмотена Русия* (Киевска Рус), като “всички епископи, попове, псалти и дяци”, които извършвали покръстването и били назначени да организират и управляват новосъздадената Киевско-руска църква, “са българи” (вж Владимир І Святой*, Михаил /4/*, Анна /3/*; чак през 1051 /6559/ или 1052 г., когато Българската държава и църква били в зависимо положение от Константинополската политика, Великия киевски княз Ярослав І Владимирович Мъдри /1014-1017, 1019-1054/ успял да постави Иларион – първия руснак или скандинавец по рождение или по място на рождение – “руского родом”, за митрополит на Киевската руска църква, като за целта “събрал” в Киевския храм “Св. София” епископите /ПВ*/, които най-вероятно били българи).

 

Действията пък, на българските канове и царе, както и цялата българска средновековна история, се разглеждат изключително в границите на юг от Дунав – т.е. в земите на съвременна България, което не позволява да се обхване мащабността и да се разкрие правдиво същността на събитията както в периода до края на ХІV и през ХV и ХVІ век, така и след това (вж Константин*, Фружин*, Балин /1/*, Балина /2/* и пр.; вж. също Св. Станимиров: НП* - ІІ, с. 131-154).

 

По силата на наложената догматика падането на Велико Търново* през 1393 г. се приема и за дата на падането на България под “турско робство” (по-точно е “османско робство” или “османско иго”). А пък при тази догматична позиция никой не смее да тълкува каква е тази “Страната на Цар Шишман” или “Царството на Шишман” (“terra Cesaris Sysman”) през 1519 г., чиято автономия е защитена в международен договор между Унгаро-Полския крал Лайош или Людвик ІІ Ягелон (1516 – август 1526) и Османския владетел Селим І Страшния (1512-1520), за което още през 1876 г. е съобщено в новата ни история от д-р Конст. Иречек (ИРЧ*), и която е идентична с “Царство България” (“Regnum Bulgariж”) в грамотата от 1496 г. на Унгаро-Чешкия крал Уласло или Владислав ІІ Ягелон (1490-1516).

 

Временното падане на Видин* през 1396 г. пък се смята за край на т.н. Видинско царство, а присъствието на законния Български цар Константин* (1396-1422) в дунавския български Белград (дн. столица на Сърбия*, вж. Београд /2/*), наричан “Император на България” (Цар* = Император) в личната и в международната кореспонденция на Императора на Свещената Римска империя Сигизмунд І* (от 1387 г. Крал на Унгария, от 1410 до 1437 г. император на Свещената Римска империя), се смята от историографите – наши и чужди, едва ли не за дълготрайно туристическо царско ( = императорско) посещение на добра воля в съседна княжеска Сърбия*.

 

[Всъщност Сърбия* по това време – след 1376 г., не съществува като автономна суверенна държава, а е в границите на Видинското царство на Иоан Срацимир* (1356-1396/7) и сина му Цар Константин* (1396/1397-1422), които я наследяват по линията на Елена*, Царица на Сърбия (1332-1376) и сестра на Българския цар Иоан Александър* (1331-1371) - бащата на Иоан Срацимир* и на Иоан Шишман* (1371-1395). Съществува антономното Сръбско деспотство на Лазар Хреблянович (1376-1389), наследен от сина си Стефан Лазаревич* (1389-1427), което е окончателно покорено и напълно заличено от османците в 1439 г. (ИОД*), но това деспотство е малка част от някогашното Сръбско кралство (1217-1346) и царство (1346-1376) и обхваща само земите на етническите сърби, обитаващи на запад от р. Ибър, на юг от р. Сръбска Морава* или Западна Морава, на север от Черна гора и на изток от Босна]. И прочее;

 

В такива изкривени рамки е поставена и т.н. най-нова българска история, където особено отчетливо се открояват следите на “коминтерновската пропаганда” като груба разновидност на конгломерата от старата российска имперска панславистка доктрина + съветската империалистическа комунистическа политика, провеждана до скоро (до 1997 г.) и наново възстановена от Руския президент Путин (2000-2008, формално премиер на Русия в 2008-2012 г., а сега отново Президент на Русия поне до 2024 г. и по-натам). В България това се канализира в русофилско-панславистко-интрернационално-имперско-антинационалната идеология на Българската комунистическа партия (БКП/БСП), втълпявана на българския народ до 1997 г. – съветски доктринерско-демагогски борш, който естествено беше в конфликт с българската нация.

 

[за “туширането” на този конфликт до ноември 1989 г. се вземаха “черезвичайни мерки” от Партията (БКП) или от силовите структури на Нейната държава, започващи с отстраняването от обществените сфери на онези от “инакомислещите”, които не се поддаваха на вербуването “с морков и/или тояга”;

 

Срв. в това отношение Ат. Стаматов - “Коригирана ли е историческата памет на българина” (НП* - ІІ, с. 14-46), където в приложенята се дава представителна извадка от доноси до ЦК на БРП /к/ от 1947-1949 г. срещу проф. Ал. Бурмов. Той е заклеймен като проводник на “фашистките... фалшификации на българската история”, които се изразяват в антиславянски извращенияи “борба в полза на неудържимите научни и вредните политически стари... фалшификации и антиславянски теории и тезиси, в защитата “на най-големия русофоб у нас диктатора Стамболов”.

 

Обвинен е в смъртоносно тогава престъпление, за това, че “той” (Бурмов) “...ни угощаваше всяка вечер /в/ “Исторически календар на радио София” /с предаването/ “От Аспарух до Цар Борис ІІІ”, чийто инициатор и автор бе г. Бурмов”, защото “като професор в Скопския университет, където отиде, за да насажда шовинизъм, след бомбардировките на 10 януарий 1944 г., когато бяха закрити всички видове училища, ..., Бурмов е принудил своите колеги да вземат протоколно решение да обикалят Македония* с/ъс/ сказки...”, и пр. (видно е, че “фалшификации” и “антиславянски” са със значение “антисъветски” и “противоречащи на съветската наука”, тоест на съветската догматика и измислена фалшифицирана история, която е налагана с решения на Сталинската власт и с жестоки репресии).

 

Това са доноси, чието сътворяване е инспирирано от идеологическата милиция на същата БРП /к/ и най-вероятно не без “вещата помощ на съветските другари” от “съответните служби”, целящи единствено отстраняването на неудобните и инакомислещите, за да “се сложат вместо тях по-стари и изпитани партийци, каквито не липсват” [из “ИЗЛОЖЕНИЕ от група историци (подч. мое) за държанието и поведението на Ал. Бурмов...” (НП*, ІІ)].

 

Този начин на действие, по същество еднакъв със “стила на работа с интелигенцията и с човешките ресурси”, ползван “в СССР и другите социалистически страни”, бе валиден за цялото управление на БКП (9, ІХ, 1944 - І, 1997; в началото БРП /к/, където /к/ = комунисти, т.е. “Българска Работническа Партия – комунисти”, а във финалната фаза вече преименувана на БСП, като “-С-” = “социалистическа”). Той се ползваше от съпричастните с “Партията” и “Властта” среди както в държавата, така и вътре в БКП-БСП до 1997 г., а и след това. И то въпреки качественото намаляване на силата на преките последствия, във връзка с настъпилите промени след 1989-1991 г. (това не означава, че този вид “отношения” не се ползваше и от т.н. демократични партии след 1989 г., което обаче говори повече за силата на инерцията, за неразградената тоталитарна система, инспирираща себеподобна конюнгтурна среда, за силата на запазената административната машина, която се мултиплицираше в новите партийни структори, и за състава на тези партии; но те бяха в опозиция, а не във властта, и бяха много по-подвластни на желанието и стремежа на хората към демокрация).

 

След 1944-46 г., чрез новите и чрез вече послушните стари кадри, които в условията на геноцид бяха оставени без право на избор на лична политическа и философска платформа, се насаждаха, включително и в началното училище, нужните идеологеми, които в огромната си част бяха вехти - изфабрикувани или по време на конгреса на Коминтерна през 1934 г., или в следствие на приетата тогава догматика; (В коминтерновска светлина започват да се разглеждат и т.н. “непрестижните моменти в биографията на един или друг исторически субект”, но за такива едва ли може да се говори в една обективна историята. Защото в историята има факти, които са се случили, които имат своите предпоставки, своите конкретни и далечни, и скрити, и непосредствени причини за реализиране, и тези факти не могат да са “добри” или “лоши”, престижни или не. Представянето на един факт като престижен или не, излиза извън съдържанието на факта като такъв, и като част от историята. При това разглеждането на даден факт в един или в друг цвят води до едностранчиво разбиране и оценяване както на онези факти, спрямо които той се явява причина, така и спрямо предходните факти, които са причина за негвото пораждане, а такъв “подход” е в пагубно противоречие със същността, предназначението и целите на историята).

 

Пример за конкретните прояви на този “исторически стил” е натрапеното отношението към фигурата на Цар Фердинанд (1887-1818). Няма да се спираме на крайната нетърпимост на комунизма и олигархичния капиталов републиканизъм към аристокрацията и царската институция – обстоятелство, което е в антагонистизъм с каквато и да е степен на демокрация, и което стои в основата на изфабрикуваната версия за виновността на Фердинанд. Нито върху това, че все още не са разсекретени много от фактите засягащи периода на Балканските (1912-1913) и Първата световна (1914-1918) войни - за някои документи срокът на секретност е 100 години (до 2013-2018 г.), за други - повече от 135 г. (до след 2048-2053 г.); а тези, които са разсекретени, не са широко огласявани - особено в случаите, когато засягат България и са в противоречие с овехтялите популистки формули (отчасти към тези формули се проявява търпимост, защото, макар и неверни, те са с притъпена от времето острота и, с това си качество, не създават външнополитически напрежения в европейското пространство, каквито, особено в натовареното време на прехода след 1989 г., никак не са желателни).

 

Например, остава забулен в мълчание фактът, че през Балканската война България на югоизточния си фронт не се сражава толкова с турските войски, които може да помете при Чаталджа само с вика си “Ура”, а директно с Русия. Още преди войната Руската империя е подписала таен договор с Великобритания (империя, включаща една четвърт от света и управляваща пряко поне половината от Земята), регламентиращ, че ако и един български войник влезе в Истанбул, града и хинтерланда му до линията Мидия-Енос стават руски. Такова влизане в Истамбул, след победоносния ход на българската армия, неочаквано за всички Велики сили става реалност, и, разбира се, не е в интерес и на Великобритания (а също на Австро-Унгария и Франция). Тя не може да допусне Босфора и Дарданелите да бъдат в руски ръце - освен всичко друго, те са твърде близо и до стратегическия Суецки канал, а наближаващата световна война не позволява подобен компромис.

 

Самата Русия пък, в хода на българската кампанията към града на Босфора, на няколко пъти вдига военния си Черноморски флот за десант в Иснамбул, като го поставя под пара (за боеготовността на парните двигатели на тежкия брониран флот са необходими от 5 дни до една седмица). България, спирана от действията на Русия и лишена от подкрепата на Великобритания, не може да влезе в Истанбул, който да стане разменна монета за освобождаването на населените с българи земи на Балканите* (Македония* със Спорната зона, Ю. Тракия, Северна Добруджа* до устието на Дунав), за присъединяването им към българската държава, или, в краен случай, за отделяне на една част от тях в самостоятелен, независим субект - все цели, които са формулирани от България още към началото на 90-те години на ХІХ век.

 (Следва продължение);




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101443
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031