Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.07.2019 16:10 - I. Защо и как (продължение, 3-та част)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 672 Коментари: 1 Гласове:
3

Последна промяна: 06.07.2019 00:41

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Същевременно при анализирането на Балканските войни (1912-1913) не се разглежда с нужната същественост факта, че те са в контекста на подготовката на Първата световна война (1914-1918) от капиталовите монополни централи (тук “централи” не означава “държави”) и на преразпределянето на плацдармите от Великите сили. А от тази гледна точка ясно се вижда: че Балканските войни нито можеха да се избегнат, нито можеха да се забавят; че междусъюзническите договори - сключени надлежно или не, щяха да имат стойност, и то до началото на световната война в 1914 г., само ако бяха преподписани и гарантирани от всички Велики сили, а не само от една (или две); че разпределението на териториите след Балканските войни е обективно предопределено от статуквото в района на Европа през 1913 г., оформено в хода на подготовката на Първата световна война.

 

Но се вижда и това, че ако се търси пряк и конкретен виновник за несправедливото ощетяване на България след Междусъюзническата война (1913), то това е властовата феодално-буржоазна върхушка на Российската империя - а нали точно този факт, по едни или други причини, е трябвало с десетилетия да бъде прикриван, като се пренасочва общественото внимание в България и се търсят другаде виновници - там, където изобщо ги няма!. И в този контекст – какъв по-удобен виновник от Фердинанд, който е ненавиждан от российските управници-държавници, защото провежда независима политика и изгражда автономна икономика в България, и е недолюбван от Руския цар (как може да има друг цар, освен руския !), а пък след 1917 г. за съветско-российските "болшевишки" диктатори-узурпатори най-малкото всички царе, крале и принцове по света са врагове; настройвайки българите да обвиняват Фердинанд (1887-1918), а също Борис ІІІ (1918-1943) и Симеон ІІ (от 1943), и така да воюват срещу собствената си държавност, е важна цел за българските врагове, които искат точно това – да карат нацията ни сама да си копае гроба и в тази безпътица да остави широко отворени вратите за ограбването на страната от чуждите сили.

 

Именно затова българският поход за завземане на Истамбул през 1912-13 г., този важен военно-политически стратегически ход, е представян като “лична прищявка” на Фердинанд, който “бил бил искал” да стане Византийски император! - т.е. да влезе в открит конфликт и с Россия, и с Гърция, и с Турция - всяка от които се смята за първоприемник на Византия!, и при това без да отчита интересите на другите Велики сили! Такъв безумен роман може да се напише само от малограмотните Коминтерновци и да се приема за истина единствено от наивници. И този подход към конкретния епизод е само един елемент от общата позиция, чрез която се представят фактите в цялата история на България от 1762 (1700) г. до 1944 година.

 

Това се вижда и в отношението към прословутия Брест-Литовски договор от 3, ІІІ, 1918 г., който е и ратифициран от Съветското правителство на 15 март 1918 г., като документите по договора са разменени в Берлин на 9 юли (ДОБ*). Съвсем скоро, към 2000-ната година, един московски заместник министър на МВнР (рус. МИД) на Россия - т.е. човек, който отлично познава документацията и ситуацията, изсъска при една българо-российска дипломатическа среща в България, че “Россия никога няма да прости (на България) Брест-Литовския договор”. И защо?! Защото с този договор се дава независимост на Финландия, Литва, Латвия, Естония, Украина, Полша и др.; Молдавия* - заграбена от Русия през 1878 г., срещу което Румъния е компенсирана с огромна част от българска Добруджа* - се връща на Румъния, а Румъния връща на България Добруджа до устието на Дунав, като по този начин страната непосредствено граничи с населената от българи още във времето на Стара Велика България* Бесарабия* (и до днес Бесарабските българи се делят на “пришълци-заселници” от ХV-ХІХ в., и на “заварени”); според Брест-Летовския договор Безспорната зона – Македония, със земите на басейна на река Брегалница* до Крива-паланка включително, и “Спорната” зона (за която и Сърбия* официално заявява, че е населена с българи) - включваща Скопие, Куманово, Бояновац, билото на Шар* планина и земите до населените и днес с българи област на запад от Охридското езеро (сега в Албания), са присъединени към България.

 

Преговорите в Брест-Литовск от руска страна се водят от Лео Троцки - убит в 1940 г. от Сталин чак в Америка, а договорът е ратифициран от Всерусийския конгрес на Съветите, под личното председателство на Владимир Илич Ленин (1870-1924), като след ратификацията на 15 март 1918 г. той е препотвърден и с Букурещкия договор от 7 май 1918 година. Този напълно законен договор, по стечение на обстоятелствата, не влиза в сила единствено в частта си за Украина и Молдавиа* - окупирани от Русия до 1924 г., и за България (вер. той е бил “забравен” само до промените след 1989 г., когато, изглежда, възоснова точно на него е потвърдена независимостта на Молдавиа*, Украина и Прибалтийските държави - Латвия, Литва и Естония, а Русия* е прибрана в европейската й граница, установена още в Брест-Литовск на 3 март 1918 г.);

 

Точно в подсигуряването на изпълняването на Брест-Литовския (ДОБ*) и Букорещкия договори в частта им за България, и предотвратяването на реалната опасност за превръщането на България в зависима държава – република, се крие главната причина за абдикирането на Цар Фердинанд в полза на сина си Цар Борис ІІІ (1894-1943), и съзнателното му и доброволно приемане на “вината” за поведението на България през Първата световна война върху себе си [именно руско-болшевикският агент Ал. Стамболийски активира тезата, “че не България (българските властници като правоимаща общност), а Фердинанд е отговорен за войната… - катастрофата”, ЦББ* - док. № 10 и др.].

 

Интересно как биха отговорили онези българисти-историци - любители на разглеждането на историята в стила “ами ако... - знаете ли какво щеше да стане”, на въпроса какво би станало ако България в края на 1918 година беше станала република, и още по-лошо - комунистическа република, както искаше “земеделеца” Стамболийски. И което би осъществил, при положение, че Цар Борис ІІІ не беше на българския престол и нямаше безприкословната международна подкепа (призната и от самият Ал. Стамболийски). Дори и те не могат да отрекат, че такъв въпрос, при техния стил на представяне на историята, е съвсем справедлив и точно толкова реален, колкото всяко друго предположение, което уж би могло, но така и не се е случило. Да не говорим, че скок-подскок - от предположение на предположение, подобни тълкуватели изграждат такива образи и плетеници в историята, популяризирана в България след септември 1944 г., че и дявола не би могъл да открие и познае всред тях дяволчетата си.

 

{Лозунгът на Стамболийски (Министър-председател на Царство България от 7, Х, 1919 до изборите на 28, ІІІ, 1920, и от 21, V, 1920 до 9, VІ, 1923) - “Мир, хляб, народовластие”, е точно копие на Ленинския лозунг от това време - “Мир, хляб, власт на съветите (войнишките, селските и работническите съвети)”, което доведе до периода на “военния комунизъм” в СССР и до “властта на сопата” в България. А огласеното му отношение “за запазване на частната собственост” фиксира, по това време, само средната и дребната собственост, както постъпва и Ленин с т.н. НЭП - “Новая экономическая политика” [болшевишко-комунистическите възгледи на Стамбулийски са отразени в сведенията на Британските дипломати от този период (ЦББ*), като при това следва да се припомни, че за поведението му е заплащано и мащабните му антибългарски действия са финансирани със златни рубли както от правителството на Царска Русия до октомври 1917 г., така и от това на нейния правоприемник – правителството на Ленин и Сталин в периода 1917-1923 година; срв. Брест-Литовски договор* и пр.].

 

Този път води пряко към еднопартийна диктатура – установена и от Стамболийски през 1920-1923 г.; до превръщането на страната в ресурсен и суровинен придатък на международните наддържавни капиталови централи (срв. в този план развитието на СССР и другите европейски републики); до постепенното премахване, поне на значимата, частна собственост, но при всички случаи на тези от собствениците, които не приемат установената власт (срв. положението в СССР и в Хитлерова Германия); до превръщането на населението в бедна, робска, подчиняема работна маса - точно това, което се случи след 1944 г.; до овластяването на една малка група от хора - капиталово-партийна хунта, независимо дали управлението ще остане във формата на еднопартийна, двупартийна или фиктивна полипартийна власт.

 

Такава е конюнгтурата по това време в света, когато от 1917 до 1924 г. се “превръщат” в републики много от страните в Европа - Австрия, Унгария, Чехо-Словакия, Германия, Турция, Русия, Полша, Литва, Латвия, Естония, Финландия и пр. Създаването на републиките - зависими донори на печалби, с лесно манипулируемо от вън управление заради партийната им форма на държавност, е пряка реализация на доктрината на законодателстващите световни капиталови централи - от втората половина на ХІХ и началото на ХХ век - за установяване на безкомпромисна власт над всички и извличане на монополни печалби от всичко. Този път на развитие на капитализма в света, сам по себе си е прогресивен като нова степен на капиталистическите отношения. Но създавайки възможности за по-голяма експлоатация, той не само ескалира противоречията и поляризирането на класовата диференциация (катализирани от разрухата на войната), но и задушава възможностите на националните капиталови структури и на цялото национално стопанство в новосъздадените републики и в страните, които са поставени в подобна на тяхната ситуация непосредствено след Първата световна война.

 

[Интересно е сравнението с въздействието и реакцията срещу почти същия лозунг, който издига Стамболийски - “Мир, хляб, свобода, народовластие”, но възгласян от наследникът му в партията на земеделците - Г. М. Димитров, и най-важното - при друга конюнгтура, в антихуманната, тоталитарна и репресивна среда, по време на съветската окупация на България след 9 септември 1944 година. Тогава БРП /к/ и Сталин искат смъртната му присъда. Това не можеше да се размине, ако Уинстън Чърчил, използвайки за повод репресиите, наложени срещу семейството на Г. М. Димитров (? с какво и за какво са виновни жена му и невръстните му деца), не бе повдигнал достатъчно сериозно този въпрос в конфронтиращото се Изток-Запад политическо пространсто (Запад = Пазарна демокрация, а Изток = Даржавно-монополистичен тоталитаризъм = СССР). По повод опита за разправа с Г. М. Димитров и семейството му, Чърчил заявява изключително категорично и недвусмислено за политик от неговият ранг, че ако комунистите (СССР) искат да се бият с някого, то нека се бият с него (Британската империя), а не с жени и деца... Това е един от многото примери, че не самият лозунг, а конюнгтурната среда, в която е издигнат, превръща едно и също съдържание в заплаха (или не) за властващите в дадения момент; отношението на властващите пък към този лозунг, се превръща в критерий и показател за тяхната демократичност или репресивност];

 

Негативите от този тип управление, налагано и от Стамболийски в страната, особено ясно се чувстват в България, която, от една страна, е запазила работоспособното си население и икономическия си потенциал [за срв. загубите в ПСВ на личния състав в армиите на Франция е 76,4 % (над 73 % убити), на Германия - 78 %, Австро-Унгария - 87 %, на Румъния - 71 % и пр., а България, чиято армия е съставена предимно от земеделски стопани - основното съсловие в страната, има общо в убити и ранени към 20 % загуби /БИ*/]. Същевременно тя е много млада като държава - независима е едва от 22, ІХ, 1908 г., и затова е изключително жизнена като стопанство. В този аспект “прогресивното поведение на Стамболийски”, както го определя един български земеделски лидер от последното десетилетие на ХХ в. и началното десетилетие на ХХI век (то е “прогресивно” само доколкото е съпътстващо на републиканските тенденции и лозунги от онова време, и единствено в тази плоскост - синхронно с глобалните промени; а всъщност е без ясна позиция, диктаторско по същност, противоречиво и напълно субективно), е спирачка за градивното развитие на активната пазарна икономика в България, което естествено го поставя в остър конфликт с по-голямата част от българите (през април 1923 г. в НС са “избрани” 212 земеделски депутати, а са допуснати само 33 депутата на опозицията).

 

Задържането на стопанското развитие на страната и суспендирането на демокрацията предопределят свалянето на Стамболийски от власт (9, VІ, 1923).

 

Обаче с тезите на Стамболийски, или по-скоро с черупките останали от тях, продължават да се заиграват и да спекулират някои от сегашните български политици. Неотдавна един от тях издигна глас за установяване на здраво управление на партиите в българската държава (БТВ, “В десетката”, 2004). Това изказване беше призив срещу демокрацията и демократичните промени в страната. Защото без стабилна демокрация, каквото все още е положението в България, и без установен и работещ механизъм, който да я гарантира, всяко партийно управление - независимо дали еднопартийно или две-пет-партийно, чрез механизма на партийното Правителство - партийно Народно събрание, бързо и лесно ще превърне и всички други държавни звена в придатъци на управляващата партийна олигархия. Ще обедини трите власти в една - партийна (но само на властващите партии, които постепенно от няколко ще се стопят до една-две или две-три), и в същинска диктатура. И то по демократичен, доколкото го имаме в момента, път.

 

А целите на партийните централи (не на редовите партийни членове), които и сами по себе си като структура са антидемократични командни пирамиди, са съвсем различни от тези на нацията. Гласоподавателите разбраха това и преди изборите през 2001 г. активноста беше спаднала до под 30 % от всички българи с право на вот. Ако не се бе появил Цар Симеон ІІ и НДСВ, сега България щеше да се управлява от правителство и НС на малцинството - т.е. на не повече от 7 % като се извадят второ и трето-степенните участници от подкрепящите го тридесетина процента. И това малцинство, за да запази хегемонията си - какъвто е естествения инстинкт на всяко властващо малцинство, щеше до сега (2004-2005 г.) да е парализирало чрез законите на своето НС мирните пътища за отстраняването му. Но дори и да се проваляха опитите му за дълготрайно управление - най-вероятно под давлението на демократична Европа (срв. събитията в Украина от края на 2004 г.), колко ли време и стъпки назад щеше да струва това на България? Кога щяхме да влезем в НАТО и ЕС, след като същността на такова управляващо малцинство (при съществуващите през 2001 г. условия в България), е противоположна на всяка демократична промяна и на всяко обвързване, което би приближило осъществяването й?};

 ***

Два примера - единият от началото на комунизма в НР България, а другия от времето на неговия “разцвет” към края на 70-те години на ХХ век - дават ясна представа за пределната степен, до която беше доведено изкривяването на историческата истина и антинационалната пропаганда спрямо българския народ. Първият е от задължително изучавания след 1947 г. в българските висши, средни, професионални, партийни (на БКП) и пр. учебни заведения предмет “История на СССР”. В подобреното издание на преведения от руски учебник, публикуван през 1949 г., в глава ІІІ – “Образуване на Киевската държава”, § 10. – Славяните през VІ-ІХ век”, четем:

 

“През VІІ в. в долината на Дунава нахлула СКИТНИШКАТА ОРДА НА БЪЛГАРИТЕ. В КУЛТУРНО ОТНОШЕНИЕ ПРИДУНАВСКИТЕ СЛАВЯНИ – ЗЕМЕДЕЛЦИ СТОЯЛИ МНОГО ПО-ВИСОКО ОТ СКОТОВЪДЦИТЕ-БЪЛГАРИ. ЕТО ЗАЩО БЪЛГАРИТЕ, КОИТО СЕ ПОСЕЛИЛИ В ПРИДУНАВСКИТЕ ЗЕМИ, БЪРЗО СЕ ПОСЛАВЯНЧИЛИ.” (подчертаването и пунктуацията е според оригинала – ИСР*). Това “погребване” на българите още при раждането на славяните* като етно-културен субект в света през VІ-VІІ в. и преди появата на представяното за славянско, и приеманото за първоруско, а всъщност според самите руски историци “варяжко” (= пруско-скандинавско) Киевско княжество в 882 г., не се нуждае от коментар (вж. Славяни*, Киев*, Руси*; Угър-Лъчин*).

 

Вторият пример е от книгата “Славянски ръкописи, документи и карти за българската история от Ватиканската апостолическа библиотека и Секретния архив на Ватикана (ІХ-ХVІІ век)”, издадена през 1978 г. в София. В статията към “Карта на Черно море от Пиетро Весконте от Генуа (1320-1321)”, пише: “...Над Варна се вее флаг с монограм, който очевидно трябва да покаже главното българско пристанище на епохата. Флаг с (?) тамгата на (?) Кипчакското ханство се вее над Маврокастро и маркира (?) северната граница на българските черноморски владения през ХІV век. От други изворни сведения знаем, че след периода на временен упадък през втората половина на ХІІІ век ( , ) в началото на ХІV век ( , ) при царуването на Тодор Светослав /1300-1321/ българската държава си възвръща отвъддунавските владения и в частност крайбрежната ивица до Маврокастро (?) /дн. Акерман в СССР/. Точната представа за политическата принадлежност на брега потвърждава отличната информираност на Пиетро Весконте... С червено - цвета, с който се отбелязват имената на големите и важни пристанища - са изписани имената на Созопол, Несебър, Варна, Маврокастро и Вичина [разположено на остров Пъколуй Луй Соаре /срещу Силистра/].” (АБ*).

 

Къде и как това, иначе добронамерено описание на картата от Пиетро Весконте, което е направено през 1978 г., се разминава с фактите?

 

Още от пръв поглед върху картата ставя ясно, че едва ли текста отговаря на образа. Вижда се, че всички знамена по северната дъга на Черно море* - от Армения и Грузия до Константинопол (Византия) са оформени така, че да показват единство - в случая да характеризират страните като ортодоксално-християнски, принадлежащи към кръга на Константинополската патриаршеска корона - подчертано е с големината и царствения червен цвят на константинополския флаг, с който са отбелязани и всички главни пристанища (нпр. флага на владеещата южното черноморско крайбрежие Трапезундска империя /1204-1461; създадена от Комнини след завладяването на Константинопол от кръстоносците и унищожена от османо-турците през 1461 г./ - червен, т.е. главен, със златен орел, е със закръглена триъгална форма, каквато имат и знамената на съставните й княжества; единственото четириъгълно червено знаме с кръст, което се намира на запад от Трапезундската империя и е категорично разграничено от нея чрез формата си, съответства на независимия Синапски феод, посочен като такъв още в картата за 1210 г. на E. A.Freeman-J.B.Bury, “Atlas to the historical geography of Europa...”, London, 1903 - БА*).

 

При това три (или четири) от флаговете са еднакви освен по форма, и по вид и цвят - над Варна*, над Маврокастро - в устието на Днепър*, и над Тана* - в устието на Дон* (както и над Фанагория*, вж. карти: 1375 г., 1385 г., 1390-1400 г.), което ги определя като принадлежащи към една държава (при разглеждането на картата трябва да се вземе предвид, че тя е карта на море, а не на земни територии, като Велико Търново* - главен български град и метрополия на пристанищата и княжествата си, го нямя - отбелязан е само пътят към него). Знамената се различават по монограма (“тамгата” над Маврокастро е всъщност монограм!, като даже самото разграничаване на двата термина води до фактическото им противопоставяне).

 

Варненският монограм е българската буква “N” (Н) или / (А?) с косо удължен, както в монограмите на Маврокастро и Тана*, десен ствол - // или І/. Над Маврокастро и Тана са еднакви - българска “М” със съединени с черта горни рамене и кръгче, излизащо от средата й (стилизирана корона ?, подчертаване на независимост, самостоятелност ?, или просто царствен род, с права върху българския престол).

 

От долната част на десния ствол на основния знак “М” излиза напречно удължение под ъгъл около 45 градуса (този монограм е съпоставим с името Михаил, което става част от номенклатурата на българските царски и княжески имена и е познато както при Асеневци* и Шишмановци, така и при роднините им Тертеровци; макар и най-общо, по стила си той е подобен и на личния герб на Григорий Цамблак*, който е известен от събора в Констанц от 1414-1418 г. /ИД*, с. 312-313/, където присъствал и синът на Цар Иван Шишман* - Фружин*, както и с познатите монограми на Иван Александър*, Иван Шишман и Теодора /ИД*, с. 321/, което потвърждава българската принадлежност на монограмите върху знамената от картата).

 

И трите монограма-знамена са изпълнени в официалните гербови цветове на българското царство, каквато е била традицията по това време (вж Фружин*) - червени на бял фон и сходни с познатия монограм на Иван Шишман* (1371 -1395). След споменатата Вичина, по Дунав е отбелязана още едно пристанище, което е на запад от Вичина и едва ли в такъв случай може да се уеднакви с Черна вода*, освен ако Вичина не е по-източно - към началото на дунавската делта (както обикновено бележат Вичина в картите, и вер. следва тя да се търси при търговския остров ок. дн. Исакча, т.е. в пределите на Онгъла* и в близост с Никулицел*; от там и през ХVІ в. минава главен търговски път от Полша и Литовия, от Новгород* и от Киев*, от Краков и Галиция*, от Червен*, от Белорусия и от Московия*, и през Белград* на Днестър, продължава през Добруджа* към Одрин*, Солун* и Истамбул; вж. НА*). Във вътрешността, западно от Варна, е отбелязано с червено едно име, което може да се разчете като V.TERV или V.TERN (срв. В.Търново), а към Влахия* - още едно наименование в черно-сив цвят.

 

Пояснението за Мавро-кастро /mauro castro/, че е “дн. Акерман в СССР” - т.е. до 1978 г., се оспорва и от съветските източници - според тях Аккерман е името на града до 1944 г. (ЕС*), или до 1940-1944 г. (ГЕ*), а днес е Белгород-Днестровский - средновековния днестърски български Белград* в устието на река Днестър (при това в картата на Polonia et Ungaria на S. Munster от 1540 г., и на Russie от Cl. Jollain, изработена в 1667 г., е отбелязан с българското Byelograd, Bielogrod). Т.е през 1978 г., когато е публикувана цитираната българска книга, вече поне от 34 години не съществува в Черноморието град с името Акерман.

 

Колкото до Мавро-кастро (от трак. > елин. mauro-: “черен”, и визант. kastro-: “крепост”), то е в унисон с названието на формированието Черна България*, която образуват като самостоятелен политически субект в тези земи българите през Х в. (Конст. Багренородни /905-959/) на запад-северозапад от Хазария*. Или като нарицателно на граничната крепост на Онгъла* - Белград /5/*, от района на която започвал Кара-Кашан* (др.-бълг. Кара: “запад”), а пътя навлиза в Аспаруховата Черна България*. Но и при двата случая то е свързано с понятието Черни (= Висши, Същински) българи*, което противоречи на разпространеното мнение, че Куманите* (Половците*) не са същенски българи, а са съставно номадко племе от българския (смятан при това съвсем погрешно за тюркски!) етно-културен кръг (вж. Саклани*, Саклан*, Кара-Саклан*).

 

При това в тази част на Причерноморието ясно е отбелязана в картата от 1330 г. и в Планисферата от 1448 г. Сomanya и Comania region (Кумания*, Куманска страна, област) като независима българска територия със столица Балтавар* (Baltaeβaria, дн. Полтава*), наред със Сама тера* (Sama ter[r]a) - “страната (областта, земите) на Сама*”, т.е. Дулебия* (или може би Дулоба* - т.е. Панония* и земите на север от нея, защото в доста деформирания вид на изображението на земите в Планисфера от 1448 г., надписът е поставен източно от Краков* и югоизточно от Прусия, и въпреки че Дулоба* се споменава за последно към началото на Х в., във връзка с настаняването там на Арбат*, унг. Арпат /893-907/, ДТ*). В Планисфера от 1448 г. Белград на Днестър е посочен като главен и важен град на изток от Дунав, при това с ясно изписан превод на българското си име Белград – Album[castor/um ?].

 

“Кипчакското ханство” пък следва да е Половско* канство, защото според съветския Енциклопедичен речник (ЕС*) - “Кыпчаки са: 1. Половци*, Кумани*, живели 11-13 век в южно-руските степи; 2. тюрк. народност, живееща в центр. и зап. части на дн. Казахстан” (уеднаквяването на половците и куманите от северното черноморие с кипчаките от Казахстан е плод на етническата алхимия на Съветския диктатор Сталин /1919-1953/, който административно “събира” и “обединява” около 240-260-те етноса и малки етногрупи, населяващи Руската империя, свеждайки ги до 120 в Съветска Русия, като при Хрушчов те станаха 110, а при Брежнев спаднаха до само 100 - вж. российско-съветските "Энциклопедии" в съответните периоди). Или може да е най-много Куманско канство, по нарицателното “кумани”, с което руснаците популярно наричат Половците*. А и след като е Куманско ~ Половско, то не може да е “ханство”. Защото половците-кумани не са тюрки или монголо-татари (нахлули в Европа от 1223-1237 г. - вж. Волжка България*, Калка*), а български клан от поречието на Кубан*, Кума* и др., и имащи за столица град Полтава, наричан по древно и средно-български – Балтавар*. Това съвпада както със земите на Оногондурите*, така и с местоположението на Батбаяновите българи.

Следва да припомним и фактът, че "през 11-13 векове" няма, не съществува, нито понятието "южно-руски степи", нито "руснаци" и/или "славяно-руси", нито "славяни*", нито Днепърска държава "Рус", нито "Киевска Рус" и прочее.

 

Та тези Кумани*-Половци*, в предхристиянската си религиозна битност, могат да създадат единствено Канство* - от Кан*. Т.е. така записаното “Кипчакско ханство” не може да е нито “Кипчакско”, нито “ханство”. За Куманите* (Половци*) знаем, че откъсната от Никополска България* и намираща се на запад от Дон тяхна държава, вероятно доминирана от Тертеровци*, в картата на Света от 1550 г. е наречена Bulgaria (за разлика от Волжка България*, отбелязана като Burgaria magna: “Бурджариа велика”, от Бурджан*). Знаем и това, че и по времето на Калоян* (1197-1207) те още не са били покръстени. В писмата си до Папата в Рим, Българският цар Калоян иска подкрепа, най-вер. срещу пречките, създавани от Византийската патриаршия, за да бъдат покръстени Куманите (Половците) от България – т.е. от Българската православна църква, изтъквайки, че само България (Българският върховен владетел) има исконните права да направи това;

 

[Пречката за покръстване на т.н. Половци* още при Роман Симеон* (977-997) и Самуил* (997-1014) - във времето след разпадането на Хазария* (673-969) и преди обединяването на Българската и Византийската корона (1018-1185) - е съпротивата на Константинополската патриаршия и Папата срещу такъв акт. Те се страхуват, че след покръстването на Киевския феод в 988 г. (ПВ*) или по-точно според византийски извори (ИБИ*) през 990 г. (и въпреки закриването на Българските епископии в Прага*, Вроцлав*, Краков*, а вер. и някои други - нпр. в Маджарско при Панонските българи*; това закриване на български църковни средища в Чехия и Полша става под натиска на агресивната инвазия на римското и германското духовенство в 993 и 996 г., подкрепяно и от Константинопол), Българската христова църква (вж. БПС*) - държавна от есента на 863 г. със статут на АПОСТОЛИЧЕСКА и равноправна на Византийската и Римската, както и на Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската АПОСТОЛИЧЕСКИ църкви, най-късно от Вселенския събор в 869-870 г. (по-точно от 4 март 870 г.), започва да се разраства в заплашителни размери за римо-германските и византийските интереси и цели.

 

След 1019 г. Половците-Кумани не се покръстват. Най-вер. защото опитите на Визнтийската патриаршия да превърне “куманските” (половските) земи в своя епархия и зависима от Византия област - и то при конфронтационната ситуация, произтичаща от това, че Българската църква, превърната от Патриаршия в Архиепископия, е поставена донякъде в зависимо положение спрямо Константинополската - се превръщат в естествена база за инспириране на неприязън и противодействие както у българите-кумани (половци*), така и от Българската църква.

 

При това както действията на Константинополската патриаршия не могат да се разграничат от действията на Византийския император, който е неин патрон според източното православие (както царят е патрон на Българската църква), така и противопоставянето на българите от Черна България /2/* или т.н. Кумания*, не могже да се разграничи от общото отношение на българите към факат, че управлението на България след 1018 г. се осъществява от Константинопол и от трона на Византия (вж. Византо-Българско управление през ХІ и ХІІ век*). Същевременно действията на Калоян* (1197-1207) за покръстване на Куманите* или Половците* са в съзвучие с разрастването на Българската държава в края на ХІІ - нач. на ХІІІ в., която започва да възвръща традиционните си позиции, отслабени като монолитна сила след първите десетилетия на ХІ век];

 

Предвид Византийското присъствие и интереси в Крим* и околните земи в периода от 1185 г. до ХV в. - противостоящи на българските интереси, на естествената предопределеност и необходимост от религиозно обединение на двете български общности - християнската и езическата (половската, куманската), както и на връзката, вер. родова, на Асеневци* и Тертеровци* с Половците* (вж. Асен* /?-1082/, Асеневичева*) и Владимиро-Галичкото кралство* (бившата Дулебия* - апанаж на Самбат*, брата на Кубрат* /605-665/), е създаден възел от антагонистични предпоставки. Това обстоятелство, като цяло, е база за остър политически българо-византийски конфликт в Днепро-Донското Причерноморие и обуславя доста сложната картина в района (вж Цуло*).

 

С оглед на създадената конюнгтура покръстването на т.н. Кумани* (т.е. Половци*) следва да е реализирано някъде в периода от Иоан Асен ІІ* (1218-1241) до Георги І Тертер* (1280-1292), но не и по-късно (същевременно от 1237 г. в ситуацията активно се намесва и факторът татари - вж Волжка България*). При това се знае, че апанажът на Тертеровци е в Отвъддунавските земи* - т.е. на изток от устието на Дунав*, а свързаните с тях Балик* и Добротица* са изключително мощни феодали, които могат да са такива само ако притежават съответната териториално-стопанска база - много по-голяма от Добруджа*, и осигуряваща потенциала на силата им.

 

Известно е, че Балик* - Деспот на още неидентифицираното с точност като граници Карвунско деспотство, откликвайки на молбата на Императрица Ана Савойска, й изпраща през 1346 г. на помощ брат си Добротица*, който само с представителен отряд от 1 000 тежко въоръжени конника подчинява, ! без всякяква съпротива, ! всички черноморски крепости до Константинопол. При това тези крепости са съюзници на бъдещия Император Иоан ІV Кантакузин (1347-1354) - претендент, притежаващ мощна арми, бъдеще и с постоянно увеличаваща се сила. Ана Савойска дотолкова ухажва Добротица* - т.е. Карвунското деспотство, че му дава висш византийски сан, жени го за дъщерята на Великия Дук Алексий Апокавк и го назначава за Стратег на цялата византийска армия (КК*).

 

Когато станал самостоятелен владетел на Карвунското десподство (преди 1360 г.), Добротица* се разпореждал с цялото Черно море - построил и поддържал огромен военен и търговски флот, обявил война на Генуа и воювал с нея дори в Средиземно море, превзел Кримските генуезки владения, и даже предприел морски поход срещу Трапезундската империя (1204-1461), за да постави на престола й зет си Михаил Акен Палеолог (син на Византийския император Иоан V Асен Палеолог /1341-1391/). Тези сведения, както и много други, категорично показват, че Карвунското десподство* е много по-голямо от съставната си област Добруджа*, която дори с Варна*, Дръстър* и дръстърските земи отвъд Дунав, в границите на които я ограничавот някои от историците, сама по себе си не е в състояние да осигури такава огромна стопанска и военна мощ, каквато в действителност имала според фактите.

 

Като се обърнем към картата от началото на ХІV в. се вижда, че тя отразява както основното черноморско пристанище-крепост на Търновското царство град Варна* (Варна, заедно с Емона, Козяк* и Дръстар*, влиза в състава на Добруджанско-Карвунското десподство едва към 1369 г., когато Добротица помага на Цар Иван Александър /1331-1371/ за освобождаването на Видин* от Маджарите /КК*/), така и главните пристанищни градове-крепости на Карвунското (Куманското ?) десподство – Вичина*, днестърския Белград /5/* (Маврокастро) и Тана*, а също и Фанагория* или някой близък до нея морски пристанищен град (вж. карти 1330 г., 1375 г., 1390-1400 г.). При това трябва да се има предвид, че основните врати на България към Западна Европа и Средиземноморието не са през затвореното Черно море и Варна*, а през Беломорието* с големите тържища в Константинопол и Солун, през Адриатика (Драч*, Белград /3/* - дн. Берат, и Далмация) и през Дунав (Белград /2/*, Браничево* и пр.) за Германските земи. Към Полските територии са пътищата през Карпатите (Седмоградско*, Белград /4/*) и по Днестър* и прочее.

 

Източният митнически град на Аспаруховата Черна ( = Висша, Същинска, Вътрешна) България* е Белград /5/* на р. Днестър (това не изключва той да е бил най-западния Белград* на Стара Велика България* при Кубрат* /605-665/ и предхождащите го владетели, като при това положение се е намирал в тиловата част на крепостния район Онгъла* - застроен като “врата” между Дунав и Карпатите още от Реан* към 491-504 г.). Явно при Тертеровци, наред с древния български град Тана* на р. Дон*, Белград /5/* е главен град на апанажа им - Добруджанско-Карвунското десподство, което с Добруджа* и принадлежащите й ивица земя на север от Дунав, включвало, поне към края на ХІV и през ХV в., Северното Причерноморие до Дон и Западен Кавказ (това не противоречи на наличието на Византийски, Генуезки, Венециански и пр. владения в Крим и други места от северното черноморско крайбрежие - нпр. Килия*, в устието на Дунав, и Ликостомо, някои от които станали генуезко владение към 1366 г. /КК*/).

 

При това в картата от 1448 г. (вж) ясно се чете надписът “Куманска област” на север от Кримския п-ов, и земята на Сама* (Сама тера*) в района на днешна Молдавия*, Галиция* и Украина*; а в мирният договор между Унгарско-Чешкият крал Людвиг (Лайош ІІ /1516-1526/) “и Султан Селим І (1512-1520) от 1, ІV, 1519 г., наред съ/с/ сръбските (кои от тях са сръбски?, защото нпр. Белград* е български до времето, когато е обявен за столица на ново-сърбите, т.е. до 1848-1867 г.) и босненските крепости са изброени и: Флорентин (при устието на Тимок*), Бдин* (Бодон) заедно с цялата област, по-нататък terra cesaris Sysman (“Страната на Цар Шишман” или “Царството на Шишман”) с Оряхово*, Никопол* и Гюргево*, освен това долните области с Дръстър*, Хърсово* и Килия*” (К. Иречек - ИРЧ*, с. 269; НП, ІІ, с. 151).

 

В картата на Европа от Себастиян Мюнстер (1489-1552), явно изработена след договора от 1519 г., България е поставена на север от Дунав с източна граница Днепър* (Borysthen) и в западен Крим, като южно от Дунав обхваща приблизително земите на Никополската и Видинската области до р. Морава, като Скития – от Днепър до Дон и на север до Десна*, е представена като област, а не като държава (БКО*; БЪЦ*, с. 332).

 

Това за пореден път показва, че историята на България през ХV-ХVІ в. и след това, както и въпросът за т.н. османско иго или турско (неверническо) робство, въобще не е поставян на обективна, неполитизирана основа, и тепърва ще трябва да се изяснява, като се включат всички възможни източници и се обхванат земите до Полша, Киев*, Москва*, Волжка България*, Унгария* и Босна, тенденциозно “прескачани” от историците след 1944 г. (Неразривна част от идеологията на комунистическата държава на ХХ век, както и на всяка тоталитарна власт, е постоянното ограничаване на знанията и убиване на самочувствието и честта на подвластното й население, за да бъде по-лесно маниполирано и владяно. Това винаги е в съчетание с преекспониране и перверзно изкривяване на историческото миналото, а в частност и на представите за турското иго в България, както и за годините на изграждане на модерната българска държава от 1878 до 1944 - тъмен облак, който се разстилаше над цялата истина за България. На този фон трябваше “да блести” т.н. “свобода и равенство”, в които живееше човекът от “комунистическия лагер”.

 

Всъщност никоя частно-собственическа система, каквато е и тази в Турската империя, не може да си позволи такава степен на геноцид спрямо поданиците си - данъкоплатци и производители, до каквато стига комунистическата схема на тоталния центализиран капитализъм, при която на хората са отнети всички права върху собствеността, във всички форми на това понятие, и човек е приравнен по статут и значение по-ниско от тоя на работния добитък. Друг въпрос са жертвите, които се дават както в борбата за свобода, така и в борбата за оцеляване, които не само че не могат да не се дадат, но и трябва да се дадат. Но на тези жертви следва да се гледа като на светци и мъченици, дали живота си в името на нашето настояще, и с това правещи ни по-отговорни към днешния ден на България и към личните си постъпки, а не като на злокобен спомен, който да ни води към тъмните дебри на самосъжалението, отмъщението и самоунищожението, както изискваше комунистическата доктрина).

 

Така или иначе текстът към разглежданата карта, който е показателен за целият период около честването на т.н. “1 300 годишнината от (?!) образуването на българската държава в (?) 681 година” - започнал още към 1975 г. и приключил със завършващите акорди на празненствата към 1985 г., не само отказва да прекрачи табутираната граница на руско-съветските интереси на изток от Дунав (а заедно с това на сателитите Румъния - на север от Дунав и в Седерна Добруджа, и на Сърбия - на запад от Тимок, където отгоре на всичко са и “Българските покрайнини” с Цариброд, Пирот и пр.), но поставя и неразгадаеми за обикновения читател - българин и чужденец - препятствия по пътя към истината.

 

При това наложената от външни фактори традиция учените ни да търсят българската история единствено в границите на днешната българска държава е толкова силна, че продължи и след радикалните промени от 1989 г. В това отношение е показателна например статията на Р. Иванов в “Археология” от 1994 г., който разглежда “Долнодунавският лимес в картите от ХV-ХVІІІ в.” (АР*), който се намира в центъра на Българските земи между Полша и Беломорския бряг и между Сремско-Балградска област и Червоморския бряг. Там авторът се спира само върху южния, т.е. днешния български бряг на Дунав и единствено в отсечката от Силистра до Тимок, като веднъж споменава Морава (в коментара към картата на Герхард Меркатор от 1589 г.), за да изрази неразбиране към “левия (й) приток Тоу (!)” (всъщност в публикуваната карта ясно се вижда, че Тоу е име на селище или кастел). И един път са изредени селищата след Силистра до Тулча (при коментара към карта на Йохан Кристоф Харенберг от 1737-1750 г.).

 

Такъв подход е доста смущаващ, особено на фона на факта, че до края на ХVІІ в. и през първата половина на ХVІІІ в. в световната картография България продължава да се изобразява заедно с принадлежащите й земи на север от Дунав, простиращи се поне до Оршова (т.е. на запад от Железни врата*) и на север до Трансилвания (Седмоградско*). И независимо, че вече - от към средата на ХVІІ в., Влахия* (Вълахиа, Valachia), повтаряща територията на т.н. “Вътрешна област”, известна от времето на Крум* (>796-814) и насетне, а от към края на Х и началото на ХІ в. позната като Вълахия (от Въла: “вътрешна”), се отбелязва като автономен политически субект (principatus). Тази Вълахия през ІХ-ХV век е затворена на изток от крепостния район Онгъла*, обхващащ по-сетнешната Молдавия*, вер. до р. Серет. На север са зорко пазените проходи в Южните Карпати, чрез които се контролирало движението на хора и стоки към Седмоградско* (Трансилвания), но най-вероятно северната граница на областта минавала по вала, започващ от към Браила и стигащ до Турно Северин.

 

Южната граница пък била ограничена от вала, започващ от към долното течение на Арджеш* или още от устието на Яломица* и минавайки косо, южно от Букурещ*, стигал до към средата на долното течение на Олта* (ОС*). На запад областта била ограничена или до някой от притоците на Арджеш или от р. Ведеа (Vedea). Така обградена от всички страни с валове и мощтни водни препятствия, областта, стояща всред българските земи и служеща приди всичко за въдворяване на плененото във Византия ромейско население, напълно отговаряла на епитета си Вътрешна = Вълахия. Според картите от ХVІІ и ХVІІІ в. Влахия е ограничена между Серет (Sereto flu.), Дунав (Danubius flu)., Яломица (Ialonicza), най-южния приток на Арджеш (Telsch flu.) и билото на Южните Карпати, а в картите от началото на ХVІІІ в. (нпр. на Матей Сотер) се простира на север по средното течение на Олта и опира до долното течение на Прут.

 

На запад от Влахия са българските земи на север от Дунав. Те са показани нпр. в картата на Джакопо Касталдо от 1584 г. (БКО*); картата на Никола Сансон - син, от ? 1648 г. (БКО*); картата на Йохан Хоман от 1707 г. (БКО*); карта на Матей Сотер (1678-1757) от началото на ХVІІІ в. (БКО*); карта на Н. Вишер от 1698 г. (ШБ*, с. 80-81); карта на Герард и Леонард Фалк от 1700 г. (ШБ*, с. 82-83); карта на Т. К. Лотер от ок. 1750 г. (ШБ*, с. 88-89) и пр.;

 

Изглежда не заедно с промените от края на 80-те години на ХХ в., а вероятно след изминалите от тогава 16 преходни години, може вече да се направи опит да се сложи ред в българската история, според изискванията на науката, като се постави и въпроса за българската древност от периода преди VІІ век и от епохата на Древните българи* във времето преди Новата ера. Много материали и факти излязоха на бял свят до края на ХХ в., без да броим тези, които още стоят заключени и недостъпни из хранилищата - тъжно наследство от недавното минало. Много остават все още в неразкопаните археологически обекти и неоткрити в библиотеките на Западна Европа и Изтока. Но и тези, които са вече известни, очертават главните епизоди от древната и средновековната българска история.

 

И въпреки, че процесът на популяризиране на реалните факти от българската история ни се струва по-бавен, отколкото желаем, той все пак върви напред и дава своите плодове, макар и често съпътстван от преповтарянето на стари идеологеми, а понякога и с наивни грешки (Например “Българската цивилизация”, издадена в края на 2005 г., поставя Средновековна България всред славянската общност и далеч от Днепър и границата на Хазария* /стр. 23/, но пък официално се отчита създаването на държавата ни през ІІ век - в 165 г., макар и успоредно с безумното твърдение, че се била била създала и някаква нова България през 681 г. /БЪЦ*/. При това и датата 165 г. е съвсем погрешна, защото в “Именника на българските канове*” е казано, че са минали 515 години преди да “дойде на страната на Дунав Исперих”, който до тогава управлявал земите по Каспийското крайбрежие. Това станало в 668 г. и определя точно 153 година за образуване на Европейската българска държава от Авитохол*. А и Птолемей, който умира в 160 г., не би могъл да отбележи българите и градовете им в областта на Северен Кавказ и поречието на Кубан, ако те са се появили като фактор в този район 5 години след кончината му).

 

Целта на това изследване е да създаде предпоставки да се извади на видело истината за българското минало в цялата му многопосочност, без да се прикриват, премълчават или заобикалят фактите по криво скроени политически или идеологически причини. При това от гледна точка на България, а не от нечия чужда. Например всеизвестно е, че присъединяването на Мизия към България през 679-680 година се приема от датата на подписания от Византия договор, а не от времето на действителното й вклъчване в българските граници, което станало по-рано; същевременно често се забравя, че Аспарух* (668-699) стигнал с войските си до Беломорието* и до Тесалия (стигнол отвъд тогавашната административна област Тракия, т.е. навлязал в Тесалия), където се свързал с българите от Долната земя охридска* и 60 000-та армия на Кубер* (ДМБ*).

 

Такъв е и случаят с т.н. “падане на България под турско робство”, което се приема от датата на завладяването на В. Търново (1393) и окупирането на Видин през 1396 г., докато за действително иго може да се говори най-рано след 1444 г. и дори към края на ХVІ или през ХVІІ в., когато имаме много ясни исторически репери за отнемане на автономните права на българите и България. До тогава страната - “terra Сesaris Sysman” (”страната на Цар Шишман”) в Унгаро-Османския договор от 1 април 1519 г. (ИРЧ*), макар и силно редуцирана, била васална, но не и поробена, а българите видимо имали по-специален статут, в сравнение с другите поданици на империята; този си статут те започват да губят в периода мужду Първото търновско въстание (1598), масовото бягство на българи от всички райони към 1660 г., и Второто търновско въстание (1686) в неделимо единство с Чипровското въстание (1688) и с конфискуването на оръжието от българското население към 1689 (ИБД*).

 

Следвайки линията на фактите, част от които умишлено са скривани, ще се създаде възможност българите да приемат с доверие историята си и да си създадат реална представа за своето минало, върху което надеждно да се основават за едно градивно развитие днес и в бъдеще. Същевременно такъв подход ще премахне митологемите, свързани както с българите, така и със симитите*, славяните*, съседните на България общности, руснаците*, италианците*, арменците* и пр., създавайки база за реализъм и съзидателни мирни взаимоотношения с околните народи от Европа и Мала Азия, както и с тези в Западна Азия и Северна Африка, а и с всички останали. 




Гласувай:
3



1. dobrodan - Браво бе, човек!
05.08.2019 11:12
Ще те чета редовно май:):)! Пиши.... Пиши!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194533
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031