Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.07.2019 14:12 - I. Защо и как
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 362 Коментари: 2 Гласове:
3

Последна промяна: 05.07.2019 14:52

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Тези мои изследвания имат за цел да покажат древният и средновековният образ на българския народ (етнос) в неговото развитие, ареали на битуване, държавни структури, философско-митологични възгледи, език и пр., и доколкото може, да обобщи фактите. Това обаче, се разглежда преди всичко във връзка с настоящето и бъдещето на България и българската нация. Актуалността на разглежданите проблеми се изостря заради онази бяла мъгла в общественото знание за българската история, която се стели както над времето преди възцаряването на Кан Гостун* (603-605) и Кан Курбат* или Кубрат* (605-665), така и над пространството на север и изток от средната и долната част на река Дунав*. Тя обхваща, в най-общ план, земите на Източна Европа от Северен Кавказ до Италия след ІІ-І в. пр. Хр., до възкачването на Кубрат (Курбат*, Курт*), а и до днес. И Западна Азия с Бактрия* - Балхара*, между 50-тия паралел и устието на река Инд, преди І в. пр. Хр. и след това – най-малко до VІІ-ХІ в., когато българските общности в Сасанидската държава (ІІІ-VІІ в.), в Армения* (Вананд*), в Синд*, в М. Азия и пр., са били в преки икономически, политически и културни връзки със сънародниците си в Изт. Европа (вж. синдиецът* Микаил Бащу* /ІХ-Х в./).

 

Същевременно тези, останали да живеят на изток от Голям Кавказ българи и сродните им етноси, са се вплитали в местните, започнали да се тюркезират от към І-ІІІ в. общества. Те пренасяли древните ирано-български философски, митологични и епични, държавни и стопански възгледи, знания и терминология от античното и елинистично (от 330-323 г. пр. Хр.) Двуречие* и Средна Азия, в средновековна, а след VІІ век – в арабизирана и ислямизирана Югозападна Азия. Включително до периферните й Армения* и Грузия (вж. Бурджанадзе*), ЮИ Мала Азия (вж Катерина*, българска Царица в Тарс* през ХІІІ в.; вж. държавата Дулиа* и др.) и прочее. Това, разбира се, има своята пряка проекция в съвремието ни, което в някои аспекти не се е отдалечило толкова от късно-средновековната си култура и мироглед, колкото си представяме или ни се иска да бъде. Но то, при всички случаи, трябва да се използва за единение, а не за противопоставяне на народите и отделните етнически или религиозни групи. Точно тук е местото на историята, която ясно разграничавайки конкретните общности, показва, прави видимо и активно, общото между тях, обединяващото ги.

 

Причините, поради които бялото петно в българската история преди VІІ в. тегне над миналото и настоящето на България, си имат своите политически и стопански измерения, оказващи влиянието си и до днес [срв. библиографията “Древните българи” (ДР*), излязла 2001 г., където продължава да се популяризира тюркската теория за българския произход и ред разработки, изградени върху съветския “мироглед” за българския етнос, бит и култура]. От ХV-ХVІ в. Балканските земи започват да попадат трайно под управлението на Османската династия*; тя постепенно, до ХVІІ в., завладява древната Сулу*: “Среден Дунав и прилежащите земи” (Белград* в 1521, Панония в 1526, Будапеща* в 1541, териториите край средното и горното течение на Тиса* в 1552-1606 г., и т.н.), както и тъй нареченото Подолие – между река Днестър* и хинтерланда на град Киев* (в 1672-1681 г.), като единствено земите на изток от долното течение на Ю. Буг* и границите на Кримското ханство – т.н. Запорожие при средното течение на Днепър*, остават независими до присъединяването им от Русия към 1683 г. (вж. Половци*, Черна България /2/*, Кумания*). Върху част от тези територии започват да се формират регионални прото-държавни общности, които, с настъпването на капиталистическите отношения, вървят към национално обособяване.

 

Около периода на наполеоновите войни (Наполеон І, Император 1804-1814, 1815) и след това на Балканите* се активират мощни национално-освободителни движения, подкрепяни от богатото, вече буржоазно по същество и по дух съсловие. До 1829 г., не без помощтта на Великите сили – т.е. на водещия капитализъм, се създават държавиците на Гърция* (Пелопонес с Коринт, Атика, Етолия и някои от Егейските острови), Сърбия* (Белградска и Браничевска области, през 1933 г. на юг до линията Мокра гора, Иваница, Калиполе, Рашка*, Шилеговец, Соко-Баня, Кална и др.), Седмоградско* (Трансилвания*), Черна гора*, Влашко*, Молдова*, Бесарабия* и др. [Същевременно от средата на ХVІІ до началото на ХІХ в. Русия поглъща Малорусия* (1654), днепърското Запорожие (1683), Новорусия* (1764) и част от Молдова до река Прут* с Подолието (в 1787-1791), Крим* и Таман (1783), Бесарабия* (1812). В същия период Австрия, включваща Сулу* – Унгария, Чехо-Моравия и Словакия със земите до р. Сава, както и Хърватия, присъединява Банат* и земите между Тиса и СЗ Трансилвания* (1699 г.), а по-късно и цяла Трансилвания, Галиция* (1772; вж Владимиро-Галицко кралство*), Ю. Полша с Краков* и Люблин* (българския Червен /3/*) почти до Варшава* (1795), и други територии като Белградска* и Браничевска* област до Ниш*, Белоградчик* и река Сръбска Морава* (1718-1739), българските земи в Западната Влашка долина до реките Олта* и Яломница* (1718 -1739; вж. карти  1720-1757 г., 1740 г., 1750 г. и 1770 г.)].

 

Тръгвайки по пътя на агресивния корпоративен картелно-тръстов капитализъм от ХІХ в., тези новосъздадени предимно в български територии (без Ю. Гърция и донакъде Черна гора) през периода от ХV-ХVІ до ХІХ век Балкански държавици – структури на собствената си капиталова върхушка, съвсем закономерно, започват да развиват и силен национализъм. Той е насочен както към подопечното им население, което трябва да се обедини около единната национална идеология, претопявайки или изолирайки хората с чуждо (т.е. не местно) самосъзнание, така и към съседните територии, които са обект на завоевателните интереси на капиталово-властовата им върхушка (същия вид национализъм – базиран върху същата основа, независимо, че ползвал като политическа платформа традиционните опорни стълбове на мюсюлманизма, се развивал по него време – към края на ХІХ век – и в османо-турските водещи среди /ЗП*/, където от последната четвърт на ХІХ век започва формирането на турската нация – чието първо проявление е Младотурската революция от началото на ХХ век – към 3-24 юли 1908 г., а второто е създаването на Рупублика Турция в 1923-1924 г.).

 

При това Балканите са в студената сянка на имперската завоевателна политика на Русия, която под маската на Панславизма* се стреми да стъпи здраво в българските земи и същевременно да разчлени българската нация, за да може Руската власт да контролира Босфора и Дарданелите (Именно затова България е освободена най-късно, и то с подчертана неохота от руска страна, като това става едва когато Русия е сигурна, че ще осъществи преследваната от нея конкретна цел да разчлени България на малки парчета и да контролира източната й част. Друг въпрос е дали Русия постига целта си, кога и доколко, какви средства използва и какви са причините за откъслечните й провали в това отношение).

 

Началото на руската експанзия на запад от линията Днепър* – Зап. Двина (Дуна*, Duna; вж. Киев*) – среден Днестър* (Запорожие), на която излиза Русия през 1686-1700 г., започва от 1774-1795 година. Тази инвазия на Московия* по посока на Европа е пряко следствие от стопанския и политическия подем в Руската империя след реформите на Петър І Велики (1682-1725) и Екатерина І* (1703-1727), възобновени от дъщеря им Елисавета І (1741-1762), и във връзка с активните действия на Екатерина ІІ (1762-1796). Още в 1734 г. “Мемоарът на граф дьо Буневал до Високата порта относно заплахата от Русия” бележи новия етап в Московската политика към ЮИ и Ср. Европа:

 

“Сигурно е, че Московитите чрез своето [териториално] увеличение променят цялата система в Европа. Тяхното положение и техните интереси ги правят крайно необходими съюзници на Императора (на Хабсбургската империя), следователно противници на Портата и Франция... Струва ми се необходимо - от една страна, за интересите на Турция и, от друга страна, за запазване на равновесието в Европа [...] – да се формира постоянен съюз (между Портата и Франция... или конфедерация срещу Московитите...), за да се върнат обратно Московитите в старите им граници [от 1725 г. на изток от Днепър] (по линията Ставропол, Черкаск, Полтава с река Днепър до Киев, Чернигов, Смоленск, Великие Луки и Рига) и за да им се попречи да вземат страната на някого, когато се отнася до интересите на владетелите в Европа. [...] ” (ИВ*).

 

В отговор на това са “Писмата на Султана до Френския крал [Луи ХV Бурбон (1715-1774; вж. Ронсар*)] от 28 май 1740 г.” – тъй нар. “капитулации”, узаконяващи правата и привилегиите на френските поданици в Османската империя, и които дават основа за началото на официалното осветяване на т.н. “Източен въпрос”, прозиращ в позициите на водещи политици и до днес;

 

[Първата османско-френска “капитулация” е от 1535 г., сключена при управлението на Османския султан Сюлейман І (1520-1566) и на Рокселан* (1520-1558), и е препотвърдена през 1581, 1597, 1604, 1740 г., а последната – най-пълна и подробна – е фиксирана във Френско-Османския търговски договор от 1838 г., отразяващ и модерните капиталистически отношения в Западна Европа. Вижда се, че тези договорености започват след окупирането или васалното подчиняване на повечето области на България (след периода 1547 г. – ХVІІ в.) и прекратяване на битуването й като значим международен политически фактор след разгрома на Владислав ІІІ Ягело през 1444 г. (вж. Фружин* и пр.), след падането на Константинопол (1453) и Трапезундската империя* (1461), и след създаването на единна и голяма Московска Рус – от към 1485-1503 г., когато Москва присъединява държавата на Твер* (дн. Калинин, на около 170 км от Москва), подчинява васално и държавата на Новгород*, както и други княжества и земи;

 

Трябва изрично да се отбележи, че Московския феод, за който започва да се чува откъм 1320 г., се появава като реален фактор някъде между 1362 и 1380 г. (РН*). Границата на княжество Твер минавала само на ок. 40-50 км от Москва, като в периода от 1485 до 1503 г. Московският главен княз Иван ІІІ Василевич (1462-1505), който в 1472 г. се жени за уж “византийската”, а всъщност българска и византийска принцеса Зоя-София Асенина* (1472-1503), увеличава територията на Московското княжество от около 10 000 кмІ до 1485 г. на цели 2 000 000 кмІ към 1503 г. (РН*), подчинявайки васално Новгородската държава (1494 г.) и стигайки на изток до границата на Волжка България*, на която пък Руските князе-владетели плащала ежегодни данъци още от 965 г. – тъй нар. “Ростовски данък” или “Ростовщина”. Именно това разширяване на Московия* в 1485-1503 г. поставило физическата основа на сетнешната Руска държава-империя];

 

Показателно е, че френско-османските отношения, които започнали към 1535 г., когато вече България като държава (а не като културогенен колос) е престанала да бъде значим официален международен политически фактор, са оформени към 1838 г. – след руско-турската война от 1828-1829 г., т.е. след освобождаването на Гърция*, Сърбия* и Влахия*, и то едва 4 десетилетия преди освобождаването на част от самата България през 1878 г.;

 

След реформите на Петър І “Велики“ (, т.е. “Големия, Едрия, Високия“, род. 1672 г., цар на великото княжество/херцогство Московѝя в 1682/1689-1725), които се стремят да поставят руската култура и стопанство на съвременна основа и насочват политическия поглед на Империята към излаз и в Черно море*, Русия или Россия най-сетне по-трайно се установява в устието на Дон* и в района на Азовско море [това става след дълъг процес, минаващ през временното превземане на Азов* – Тана* при т.н. Азовски походи в 1695 и 1696 г., неуспешния Прутски поход в 1711 г., Руско-Турската (Российско-Османската) война от 1735-1739 г. при Императрица Анна Ивановна (1730-1740)].

***

 

След едноличното си възкачване Екатерина ІІ “Велика“ (1762-1796, пруска принцеса, която няма никаква кръвна връзка с Император Петър І Велики), като ревизира държавата и укрепва страната и властта си (ЕВ*), насочва Россия към ивназия на запад и югозапад (Российско-Османските войни от 1768-1774 г. и от 1787-1791 г.). Именно в периода на управлението на Екатерина ІІ е сключен на 10 (21 н.ст.) юли 1774 г. договора в Кючюк Кайнарджа (в област Силистра* /ИМЕ*/), чийто член 7 заставя Османския султан да признае правото на Русия (Россия) да покровителства християните в ислямската държава (ИВ*).

Следва да се обълне специално внимание на факта, че в договора става дума за (!) “християните”, а не за славяни*. Тоест, през 1774 г. терминът Славяни*, наред с производните му “Славянски език” и “Славянски народи”, все още не е влязъл в употреба нито в дипломатическия език на Русия, нито в международната дипломатическа практика.

 

Същевременно трябва да се подчертае фактът, че в този договор Россия обръща гръб на българите-мюсюлмани или българо-мохамеданите – т.н. помаци*, които по онова време са най-общо някъде между 500 хиляди и 750 хиляди човека, влизащи в общия сбор на Европейските мюсюлмани в Османската империя. За сравнение, само 80 години по-късно – към 1853 г., общият брой мюсюлмани в Европейската част на Османската империя бил 4 450 000, от които 2 100 000 са “турци” [т.е. към 1853 г. около 2 350 000 са мюсюлманите босненци, албанци и българи; при положение, че абланците тогава са 1 500 000 – мюсюлмани и християни, то мюсюлманите босненци и българи общо били към 1 850 000 – 1 500 000].

 

В този акт на Россия, делящ част от българите от християните, а по-конкретно делящ българите-християни от българите-мюсюлмани, за пореден път се наблюдава тенденцията да се разчленява български народ на парчета, което вече е фиксирано при предаването на Западната част от Влашката равнина към княжество Влахия* в периода след 1770-1771 г. – по-точно чак от 1792 г., при откъсването на Бесарабия, на Запорожието и на Крим (вж. карта: 1740-1788 г.).

 

Договорът от Кючюк Кайнарджа (1774) е потвърден с чл. 2 от подписания в Яш на 29, ХІІ, 1791 г. (9, І, 1792 нов ст.) Российско-Османски договор, който узаконява российската анексия на Кримския полуостров (както през март 2014 г.), на Таман и на по-голямата част от района на река Кубан* (анексията е обявена с манифест на Екатерина ІІ от 8 /19/ април 1783 г.). В същият договор от Яш чл. 3 постановява, че “река Днестър* навеки ще бъде граница между двете империи” (ИВ*). Заложена здраво в това русло на агресивно поведение и върху моралистичния цинизъм, че “победителите не ги съдят”, формулиран от самата Екатерина ІІ, политиката на Россия следва същата завоевателна посока на югозапад към Карпатско-Балканския регион и в Российско-Османската (Турската) война от 1806-1812 г., и в тази от 1828-1829 г., и по-нататък (както се вижда от действията и на Сталин /1918-1953/, и на следнащите съветско-руски и руски управници).

 

Отговорът на Френският император Наполеон І (1804 – 6 апр. 1814, и от 20 март до 22 юни 1815) се съдържа в инструкциите му до френския държавник Тайлеран-Перигор (1797-1807, 1814) от 9 юни 1806 г.: “Целта на всички преговори трябва да бъде затварянето на Босфора за руснаците и прекратяване на преминаването от Средиземно в Черно море на всичките им кораби, военни или не; ...; да се възстанови абсолютната власт на Портата (Високата-порта*, т.е. Османското правителство) над Молдавия* и Влахия*. Аз не искам разделянето на Константинополската (Османската) империя. Аз искам да затвърдя и заздравя тази велика империя... (ИВ*).

 

При Александър І (1801-1825) Российската властова върхушка набира сили и самочувствие във войните срещу Наполеон I (1799-1814, март – 22 юни 1815). Тя, чрез личното участие на Руския император, има силно присъствие на проведения от 1 октомври 1814 до 9 юни 1815 г. “Виенски конгрес” за преначертаване на политическата карта и границите в Европа и за легитимност на династиите и на управляваните от тях държави, васалии, поробени народи и етно-територии, и колонии. Тогава били затвърдени и границите на Османската империя именно според желанията на вече сваления от власт Френски император Наполеон I, защото те в голяма степен съвпадали и с интересите на Германския съюз (1815-1866/1871) и Обединеното кралство.

 

Свещеният съюз” или “Акт за взаимна помощ на християнските монарси” на Австрия, Прусия, Россия и повечето дворове в Европа, родил се вследствие на Виенския конгрес и създаден (1) за контрол над статуквото в Европа, (2) за легитимността на държавите и (3) за поддържането на мира на континента, е основан с Парижкия договор от 26, ІХ, 1815 г. и е подкрепян както от Римския папа, така и от управниците на ислямската Османска империя. Въпреки че претърпял своята криза между революциите от 1848-1849 г. и Кримската война (1854-1856), поради обективната си необходимост “Свещеният съюз” скоро бил наследен от “Съюза на тримата императори” (11/23 октомври 1873-1887) – на Австро-Унгарската империя (1804/1867-1918), Российската империя (1721-1917) и Германската империя (1871-1918), който отново поставил под своя закрила териториалното статукво на Европейска Турция (във връзка със затварянето на Босфора и Дарданелите за всички военни кораби; Османският султан е признат от Европейските владетели за “император“, а държавата му за Османска империя, откъм 1544 г., когато титлата му “imperator; turka rex“ – “император; на турците крал/владетел“ – започва да се отбелязва в картите, създавани в християнските Европейски държави; вж. карта: 1544 г., Европа).

 

За българите в този период представляват интерес поне няколко позиции:

Първата е, че именно след създаването на “Свещената лига” (с „Парижкия договор“ от 26, ІХ, 1815 г.) набралата вече голямо самочувствие Россия започнала да налага своя новоизмислен термин “Славяни*” в международния политически и дипломатически речник. Тогава в изработваните в Европейските държави карти от 1822 г. насетне в района на Западните Балкани на мястото на Склавониа (Sklavonia, Sclavonien, Esclavonie) започва да се появява надписът Славониа (Slavonien, Slavonia) – все още тромав хибрит между традиционното Склавониа и новоизмисленото нарицателно Славяни* (от сз-европ. slav, slave: “роб, роби“);

 

Втората е, че Русия активно преследвала осъществяването на доктрината си Панславизъм* (наименование, формирано върху новото нарицателно Славяни*) и разширила владенията си с Бесарабия*, Полша и др., като изобщо не криела претенциите си към българските земи в единство с желанието си да контролира Босфора и Дарданелите (както и Австрия не криела апетитите си към Босна и Хърватия);

 

Третата е, че Русия създава нова държава Сърбия* (от 1817-1829/1833 г.) в изключително българските и населени почти изключително (85-95 %) с етнически българи територии на Белградска*, Браничевска* и Сремска* области, в това число региона на Българска Морава* (сега преименувана демагогски от новата Сърбия* и покровителката ѝ Россия на “Голяма Морава“ или “Велика Морава“). Към тах през 1830-1833 г. с российска помощ и натиск са включени още българси земи в южна и източна посока – Крушевец (Крушевац), Парачин, Грамада, Зайчар, Неготин и Кладово, а пък след Российско-Османската война през 1877-1878 г. и областта на Ниш* с градовете Пирот*, Враня* и Сурдулица*;

 

Четвъртата е, че поддържането на статуквото на Османската империя и в частност на Балканите, и същевременно следвайки руслото на своята доктрина Панславизъм* – създадена за да “узакони” по наукоиден начин претенциите й да е единствена разпоредителка и владетелка над всички т.н. “славяни*” (поне на източните, понеже западните са в състава на Австро-Унгария), Россия полага всички сили, за да остави България в подчинение на Османската корона (дори и Российско-Османотурската война от 22 юни 1877 до 18 януари 1878 г., наричана от българите “Освободителна”, Россия въобще няма за цел освобождението на България);

 

Петата е, че оттогава Российската власт започва да създава в земите на българите – тоест в България, своя широка агентурна мрежа, имаща за главна задача чрез умишлено фабрикувана дезитформация да пренасочи вниманието на българите от стремежа им към Средна и Западна Европа на изток – към Русия, и чиято същностна отличителна черта е, че се вербуват агенти изключително измежду етническите българи;

 

По-късно, след възкачването в Россия на император Николай І (1825-1855) започва нов етап в российската настъпателна политика към все по-изоставащата от критериите на цивилизацията и загниваща Османска империя. Той поставя пред другите страни-куратори въпроса за конкретно разпределяне на “парчетата” от Османска турция, заявявайки на Британския посланик в Петербург: “Турция е в криза... Необходимо е още сега да се разберем за подялбата на наследството, за да не се караме след това”. Тази промяна в политиката, сведена до ясни конкретни споразумения между европейските-световни сили, стига до Османския велик везир (премиер-министър) Юсуф-паша чрез думите на Министъра на външните работи на Британия, лорд Палмерстън: “Или автономия, или анатомия” – тоест, или автономия за християнските народи в състава на Османската империя, или отделянето им от нея. Не закъсняват и действията – Одринският мир от 1829 и договорът от Юнкяр-скелеси в 1833 г. потвърждават правата на Россия от 1774 година да покровителства християните в Османската държава.

 

Наистина, след руското поражение от съюзилите се в Кримската война (1854 – 1, ІІ, 1856) Обединено кралство Великобритания и Ирландия, Франция, Австрия (от 1867 г. Австро-Унгария), Прусия, Сардиния и Османското султанство, подписаният в Париж на 30 март 1856 г. договор и последвалия победата срещу Россия султански декрет Хатихумаюн (18, ІІ, 1856), отнемат изключителното до тогава право на Российската власт да покровителства християните в Османската империя и го предоставят на Западните християнски държави-победителки.

 

[Премахването на това российско право е част от основната цел на водената Кримска война, която лорд Палмерстън – вече Премиер-министър на Британия (1855-1865), формулира в Меморандума от 26, ІХ, 1855 така: “... Ние започнахме войната не толкова за да задържим Султана и неговите мюсюлмански поданици в Турция, колкото да задържим Русия вън от Турция. (...) Нашата цел е да изградим дълга обграждаща линия, за да ограничим бъдещото разширение на Русия...” (ИВ*).

 

А в Меморандумът на лорд Каули от 1856 г., относно положението в Османската империя (Османска турция или “Турция”), се съпоставят настоящето с целите, които трябва да се постигнат:

 

СЕГАШНО ПОЛОЖЕНИЕ:                           БЪДЕЩО ПОЛОЖЕНИЕ:

 

1. Наличие на обременителни договори,     1. Приемане на Турция в Европа.  

наложени на Турция от Русия и                        Премахване на всички предишни

международните договорености                       договори с Русия. Силите се

интерпретирани така, че да дават                     ангажират да уважават целостта

на Русия огромна власт във владенията           и независимостта на Турция и в

на Султана. Откас от страна на Русия              случай на спор между една от тях  

да допусне намесата на каквато и да                и Портата, тя да се обръща към

била чужда сила в нейните спорове с               другите, преди да прибегне до   

Портата.                                                                оръжията.

                                                                                         

2. (…….)                                                             2. (…..)

 

3. Русия изисква и упражнява правото на          3. Организиране на Княжествата 

покровителство над Княжествата. Не               (Влашко и Молдова, а също Сърбия

съществува никаква отбрана.                             - б.м.). Превръщане на руското            

                                                                                покровителство или гаранции за

                                                                                Княжествата в обща Европейска

                                                                                гаранция. Осигуряване на

                                                                                отбранителна система в

                                                                                Княжествата срещу чуждо                                                                                                        нападение.                    

                                                                                Връщане на част от Бесарабия на                                                                                             Молдавия и последващо                                                                                                                разрушаване на  руските крепости                                                                                              по Дунав.

 

4. (…)                                                                4. (…)

 

5. Русия претендира за правото да се               5. Права, дадени от Султана на

намесва в защита на религиозните и                немюсюлманските му поданици

гражданските права на гръцките                      след консултиране с неговите

(т.е. “изт.-ортодоксалните християни”,            съюзници, с изключение

б.м.) поданици на Султана.                               на Русия.”…];

 

(! Забележете, че в този Меморандум от 1856 г. английският лорд все още изобщо не използва руския неологизъм “Славяни”, а употребява нарицателното “Гърци” – с пределно ясното значение “източно-православни християни”, успоредно и в единство с “немюсюлмански поданици на Султана”);

 

Амбициите на Западна Европа (Европа*) и на Източна Европа (Россия*, Русия*), които се срещат на Балканския полигон, растат с темповете на апетита на капиталовите върхушки в двете части на континента. А независимо от временното руско отстъпление след Кримската война (1854-1856), още към 70-те години на ХІХ век Александър ІІ (1855-1881) възстановява влиянието и позициите на Россия в Истамбул и мощно се хвърля в двубоя със Западна Европа за присвояване на Балканите* (ЗП*). Контраатаката на Русия започва веднага след Парижкия договор от 30 март 1856 година.

 

Още веднага след краят на Кримската война (5 окт. 1853 – 30 март 1856), на 26 април 1856 г. директорът на Азиатския департамент при Министерството на външните работи (АД на МВнР или АД на МИД – рус. Министрество иностранных дел) Егор Ковалевски изпраща специална записка до Княз Александър Горчаков (1798-1883, министър на външните работи през 1856-1882 г. и държавен канцлер от 1867, който на Лондонската конференция от 1871 г. успява да отмени ограниченията от Парижкия договор върху правата на Русия в Черноморието). В нея конкретно се предлага:

 

В българските земи да се изпратят агенти от местното население, които “да поддържат нашето (на Руската власт) влияние сред славяните (българите), подривано от европейските агенти”, като: (!) броят на тези лица (агенти от местното население) трябва да се увеличи (т.е. мрежа от такива “агенти” съществувала от по-рано), за да могат те не само по-лесно да наблюдават (контролират) своите единоверци (сънародници), но и “за да ги отвличат от училищата на Виена и Париж” (“Русия и българското националноосвободително движение 1856-1876”, т. І, ч. 1, С., 1978, с. 41; НП*- ІІ; вж. Левски*).

 

Множество документи и разпореждания на Руското правителство от 60-те и 70-те години на ХІХ в. показват целенасочените действия на Русия за налагане на своята завоевателна и заробваща доктрина на българското възрожденско общество, както пряко, така и в контекста на всички околни балкански народи (сърби, власи, молдовци, гърци, галицийци, запорожци и пр.), превръщайки ги в активни врагове на българите и България; за успешното разпространение и налагане на руската демагогия се залага от една страна на руската агентура и широкото използване на откровени подкупи, а от друга – и върху привързаността на българите към християнството и към православието, и върху постулатите на завоевателната руска дактрина Панславизъм* (създадена от към края на XVIII в. и активирана от Руските управници в началото на XIX в. – след 1812-1815 г.).

 

Представителни в този смисъл са записките от 1856 г. на участника в Кримската война (1853-1856) и руски консул в Османската империя през 1863-1873 г. Константин Леонтиев (1831-1891), изпратени до руския висш агент и официален върховен прадставител на Руската корона и имперски власти от 1864 до началото на руско-турската война в 1877 г. при Османската корона и Османското правителство (Високата порта*) и във всички територии на Османската империя – генерала-дипломата Н. П. Игнатиев (който по заслуги към руската имперска власт получил титлата граф на 12, 12, 1877 г., след като е осигурил претекста да започне войната за окупиране на Изт. България от Русия и ненамесата на западно-европейските империи по отношение на руските цели в земите на Изт. Балкани през войната от 10/22 юни 1877 до 19/31 януари 1878 г.; преди това – през 1872 г. – Игнатиев предал на Османските власти маршрута на Васил Левски, по данните получени от Любен Каравелов и “старите“, а след залавянето на Левски наложил и осигурил осъждането му на смърт). В тях се съобщават насоките на руската външна политика спрямо българите:

 

“Россия в етих странах борется с Западом только силой двух влияний: политического и религиознаго. Запад, разнородный по религии и политическим интересом, борется сверх всего одной общей силой - европеизмом, промышленостью, книгами, модами, обычаями, вкусами и т.д. Европеизм проникает в глубину душ с каждым годом более и более.

 

Россия, однако, могла бы уже противопоставить в наше время европеизму не только два влияния, политическое и религиозное, но и многие других: литературу, историческою науку, искусство (напр. нашу изящную иконопись, нововизантийскую архитектуру нашу и т.д.), влияние некоторых обычаев и т.д.

 

Желательно было бы, чтобы греки и славяне видели в нас не только большую единоверную политическую силу, но и сверх того и своеобразныю государствено-национальный организм и своеобразное общество, и ещо более своеобразный простой народ и своеобразную литературу, единственную по свежести теперь во всем мире, и особую историчискую науку, более и более развиваемую.

 

[В превод и с някои необходими бележки:

 

Русия в тези страни (изключват се независимите или автономни Влахия*, Молдавия*, Сърбия*, Черна гора* и Ю. Гърция; но цяла Добруджа* - до устието на Дунав и в съобщество с Бесарабия* и българите във Влашко и Крим*, е все още неделима част от единната България, като над 6Ѕ-милиона са българите само на юг от Дунав, макар и под игото на Османската власт, а не на “Турция” или на турците) се бори със Запада чрез силата на две влияния: политическото и религиозното. Западът, разнороден по религия и политически интереси, се бори свръх всичко чрез една обща сила – европеизмът, промишлеността, книгите, модите, обичаите, вкусовете и т.н. Европеизмът прониква в глъбината на душите с всяка години все повече и повече.

 

Русия, обаче, би могла вече да противопостави в наше време на европеизма не само двете влияния - политическото и религиозното, но и много други: литература, историческата наука, изкуство (нпр. нашата изящна иконопис, нашата нововизантийска архитектура и т.н.), влиянието чрез някои обичаи и т.н.

 

Желателно би било, за да видят в нас гърци (= източно-православните) и (!) славяни (= словйно-езични) не само голяма единоверска политическа сила, но и свръх това и своеобразен (в смисъл “близък, родствен, близък до тяхната същност и представа”) държавно-национален организъм и своеобразно общество, и още повече своеобразен обикновен (единен, общ, близък, съотносим) народ и своеобразна (близка до тях) литература, единствената по своята свежест (примитивна мелодрамност и русофилство, “здравословност”) в целия свят сега, и специална (целенасочено преправена) историческа наука, която все повече и повече да бъде развивана (пак там, “За ,,славянизацията” на възрожденските българи”, Пл. Митев, НП*- ІІ);

 

Няма как да не се види еднаквостта със съветско-руската доктрина от 1917-1997 г. (а и до 2008-2013 г., и в очертаващото се бъдеще до 2018-2024 г., а и – ? до 2036 г.; вж. https://www.24chasa.bg/mnenia/article/4014063 ), която съзнателно цели преди всичко откъсването на Балканските страни, и в частност на България, от цивилизационните центрове в Европа и свеждането на битността им до властово-руските “критерии“ (цели) и имперски възгледи за съществуване на едно провинциално и покорено, робуващо общество; всевидно е, че точно в това следва да се вижда една от характеристиките на днешния руски панславизъм* (вж.) и начина на живот и държавна организация, проповядвани и търсени от руските властители и идеолози, която има твърде стара пред-съветска традиция и която най-общо обозначаваме, макар и не съвсем точно от гледна точка на формализма, с термина “азиатска”; вж. Панславизъм*].

 

Този Российско-Европейски двубой, активно проявяващ се откъм последната трета на ХVІІІ в. (от 1764-1774) и началото на ХІХ век, който пряко засяга България и българския народ, продължава с частични успехи за едната или другата страна до края на ХІХ и през целия ХХ век. Той преминава през разкъсването на българските земи на части в периодите 1788-1791 и 1817-1878 г., и през неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание (1903), през осъществяването на Балканските войни (1912-13), начина на разпределяне на отвоюваните от Османска турция европейски територии и през последиците от това.

 

Преминава през оставянето на Македония* в Османската империя, а след това в Сръбското кралство (1878-1918/1945), и през политическите позиции на Балканските държави в Първата световна война (1914-1918). През Бест-Литовския договор от 3 март 1918 г., Букурещките споразумения (7 май 1918) и Ньойския мир (1919), и през отпора на съюзените САЩ и Сталин срещу желанието на Чърчил да открие втория фронт на Балканите в 1942-43 г. (В записка до МВнР на Великобритания от първата пол. на 1942 г., Чърчил пише: “Въпросът е дали сме готови да се примирим с комунизирането на Балканите и може би на Италия... Нашият извод трябва да бъде такъв, че ние трябва да се съпротивляваме на комунистическото проникване и нахлуване.” /ИДС*/. Но Великобритания по това време контролира пряко ј от Света = 25 %, което пречи на икономическата стратегия на САЩ, а СССР владее към 15-16 %, включително слабо заселения, изостанал и неразработен Сибир, който е около 10 млн кмІ = ок. 7 % от земната суша. Затова САЩ – битуващи на тогава далечния и недостижимия за чужди домогвания Американски континент, предпочитат временното споразумение със Сталин, и, давайки му източната част на Европа, получават в замяна нужното им надмощие над Великобритания както в Европа и във войната, така и в Света).

 

Това противопоставяне Русия-Европа преминава и през предаването на България в ръцете на психично болния Сталин и репресивната съветска машина още от 1942 г. (по повод на англо-съветските преговори от август 1942 г., висшия съветски дипломат Бережков отбелязва: “Прокарвайки такъв курс [за британска намеса на Балканите], той (Чърчил) всъщност грубо нарушава даденото по-рано обещание” (ИДС*) – т.е., че към август 1942 г. Балканите вече са били определени от Вашингтон и Москва за съветска зона).

 

Противопоставянето “Изток-Запад” минава и през смъртта на Цар Борис ІІІ* (1918-1943) на 28, VІІІ, 1943 г. [Още на Московската конференция на външните министри на САЩ, Великобритания и СССР, проведена от 19 до 30, Х, 1943 г. - непосредствено след смъртта на Цар Борис ІІІ (28, VІІІ, 1943), която се занимава с подготовката на Техеранската среща (28, ХІ - 1, ХІІ, 1943 г.) на кураторите Рузвелт, Сталин и Чърчил, не се обсъжда единствено въпросът за България (ИДС*) – той е вече решен! Чрез смъртта на Цар Борис ІІІ].

 

То преминава и през премахването на хегемонията на Русия над Източноевропейските страни след 1989-1996 г., въпреки някои съществени разлики между предишния и днешния – след 1989 г. – етап от развитието на Света (вж ІІ. Древността на днешната цивилизация*).

 

В разгара на т.нар. “Източен въпрос” – по време на активната подготовка на Кримската война (1854-1856), се оформя европейската представа за величината на съвременната българска нация. Това става както под влиянието на обективни причини – общите политико-икономически условия в земите на Османската империя южно от Дунав, така и на базата на субективни фактори – представите и интересите на Великите сили (на север от Долни Дунав – във Влашко и Молдова, в условията на по-свободно развитие на капиталистическо стопанство, на продължително самостоятелно вътрешно самоуправление и на активен политически плацдарм на Австроунгарско-Руско-Османските отношения, от втората полвина на ХVІІ-ХVІІІ в. се формира териториално обособена олигархия и идеологическа доктрина).

 

Според документ от 1853 г. за населението на Османската империя (ИВ* - по Girardin. E. de. Solution de la..., 21-22), в азиатската част на Османската държава населението е 16 050 000, в африканската – 3 800 000, а в европейската част - 15 500 000 (или общо в Османската империя има 35 350 000).

 

В Европейска “Турция” (вж. карати на Европейска Турция от 1834 и 1849 г., етнографската карта на Ами Буе от 1847 г., карта на Българската Екзархия от 1870 г. и карта на България от Рускиякняз Черкаски за 1877 г.) турците са 2 100 000 (срещу 10 700 000 в азиатската), гърците1 000 000 (и 1 000 000 в Азия), арменци – 400 000 (и 2 000 000 в Азия), евреи – 70 000 (и 80 000 в Азия), (!) славяни6 200 000, (!) румънци (жителите на Влахия и Молдавия)4 000 000, албанци1 500 000, татари – 16 000 (и 20 000 в Азия), цигани – 214 000. Освен това мюсюлманите в Европейска Турция са 4 450 000, а “гърците” – т.е. ортодоксалните християни – са 10 000 000 човека.

 

[Всъщност над 11 милиона са ортодоксалните християни на Балканите, като се вземе броя на славяни, “румънци”, гърци и арменци, и имайки предвид факта, че “гърците” (т.е. християните) в Азия – определени на общ брой 3 милиона, са равни на сбора от азиатските гърци (1 млн) и азиатските арменци (2 млн); същото се получава и когато се извади от общия брой османски европейски жители (15,5 млн) числото на мюсюлманите в Европейска Турция (4 450 000) – при което остават 11 050 000 християни, още повече като се вземе предвид, че там татарите (16 000) и циганите (214 000) са общо едва 230 000 и при това те в основната си част, ако не и всичките, влизат в състава на мюсюлманите; същевременно част от “албанците” са християни, а част от “мюсюлманите” са българите-помаци].

 

В тази таблица от 1853 г., явно при редактирания на текста от времето след 1861 г., населението на север от Дунава – в княжествата Влахия и Молдова, е отделено като “румънци” (4 милиона), въпреки, че там живеят множество българи (формално между 1,5 и 2 милиона, а по-вероятно те са повече от 2 млн, като се знае, че част от българите са записани по политически причини като влахи и молдовци, и когато се проследи бита и духовната култура – песни, митология, обредни и битови традиции, разпространение на мартеницата*, на геометрична орнаментика*, на причисляването на вълка* към злите сили, и пр. – които категорично и съществено се различават и от влашките, и от славяно-молдовские; вж. карта: Геометрична орнаментика*, Мартеница*, Вълк*).

 

При това Влашко и Молдова са обединени чак след Кримскана война (1854-1856), по силата на Парижкия договор от 1856 г. (СЕ*), а пък името Румъния се поставя едва в 1860-1861 година. Същевременно в таблицата са изключени жителите на Гърция, която след Руско-Османската война от 1828-1829 г. и Одринския мир (2/14, ІХ, 1829 г.) е вече независима от 1830 г. и включва до 1881 г. в границите си само земите на Пелопонес с Коринт, Атика, Беотия и Етолия. Но са включени жителите на Сърбия*, която макар и автономна от 2/14, ІХ, 1829 г., продължава да е част от Османската империя, заедно с тези на Черна гора*.

 

Като се знаят етническите граници на българите от Крим*, Бесарабия* и устието на Дунав до Арбана* или Албания (на запад от Охридското езеро и от Албано-Сръбската граница), включително и онези области, които признават Българската екзархия през 1870 година (в т.ч. района на р. Бистрица* и южно от него в С. Гърция и земите по Беломорието*), и като се изключат жителите на Сърбия*, които са ограничени в държавната граница на Сръбското княжество [вж. етнографските карти на Ами Буе (d`Ami Boue) от 1847 г., на Ербен (Erben) от 1868 г., Руската етно-карта от 1867 г. (БА*), карта на Българската екзархия в 1870-1912 г., карта “Геометрична орнаментика” и пр.], се вижда, че българите заемат по-голямата част от Балканските владения на “Турция”.

 

Знае се също, че помохамеданчването на българското население е в много по-малки мащаби от това в Харватско, в Албания, в Босна и в Херцоговина (което обаче не означава, че българо-мохамеданите – т.н. Помаци*, могат да се отделят от българската нация; за срв. през ХV-ХХ в. от 44 села в областта на Сяр*, които са само български, едва 4 са ислямски – на българи-мохамедани, като няма нито едно гръцко село, нито пък турско село). Следва да се отчете и разликата в природно-икономическите условия на източните и на западните Балкански земи в пределите на Османската империя от онова време, имащо решаващо значение за броя и гъстотата на населението, като българските земи са по-гъсто населени от босненските и хърватските.

 

При тези обстоятелства се вижда, че българите, в своите етнически граници на юг от Дунав – т.е. без онези в Бесарабия* и Крим*, във Влашко* и в Сърбия* (както и без българите в Трансилвания, Панония, Галиция и др.), но с тези в днешна С. Гърция, Албания и Беломорска Тракия, около 1853 г. са наброявали най-малко към 6 – 6,5 млн души. Само в Дунавския вилает (вж. карта: 1876-1877 г., санджаци…), създаден през ноември 1864 г. и включващ по-малко от ⅓ от българските земи на юг от Дунав, и по-точно 7 санджака* (области) – Русенски, Варненски, Тулчански (Добруджа), Търновски, Софийски, Нишки и Видински, населението, което е почти изключително от българи, наброявало около 2 000 000 (ИБД*).

 

А земите населени с българи на юг от Дунав, тоест южно-дунавска България, е повече от 3 пъти по-голяма от посочените 7 области, като следва да се отчете, че планинските райони на Балкана*, Родопите, Рила, Пирин, Шар-планина*, Странджа* и пр. са по-гъсто населени от българите, понеже са естествено по-защитени от турски и разбойнически нападения, а и имат някои превилегии като пазачи на проходите и на пътищата, водачи, подържащи пощенските станции и пощенските коне и др. Същевременно в тези планински райони българите, научени от практиката през вековете на робството, успешно криели броя на семействата си, както заради данъците, така и заради набезите на разбойническите орди – нападащи по-многобройните и по-заможни селища, а също и по презумпция, защото никога не се знаело каква нова повинност и тегоба ще измислят във Високата порта* или в местното османско управление.

 

Тъй като във всички европейски изследвания се отчитат като българи единдтвено българите-християни, към цифрата от 6 милиона следва да се добавят и българите-мюсюлмани или помаци*. През годините след ислямизирането си, което става предимно към средата и втората половина на ХVІІ в. и преди всичко по насилствен начин, те не само че не забравят кръвното си родство със съседните български християнски селища, но многократно действат като защитници на българите-християни пред османските паши, съдии и военни наказателни части, а при това вземат и участие в местните български бунтове срещу османската власт. Тези българи-мохамедани или помаци са най-общо и приблизително между 500 хиляди и 750 хиляди човека. Заедно с тях българите са между 6Ѕ и 6ѕ милиона само на юг от Дунав и без тези в Сърбия, както и без онези на север от Дунав – във Влашко, Банат, областта на Темешвар* и Липа*, Бесарабия*, Молдова*, Крим* и Запорожието (вж. Възнесенка*) с областта на Полтава* и Харков*.

 

Всъщност словенският учен и специалист по т.н. славянско население в Османската държава Франц (Франьо) Брадашка (1829-1904, Bradaška, Franz // Franjo), в труда си “Die Slaven in der Tьrkei”, в главата “Българите” (“Die Bulgaren”), цитирана широко и често в Европейската научна и популярна преса (в 1869 г. и сл.), е много по-осведомен, по-конкретен и по-точен:

 

… във Виенския вестник “Wanderer” № 63 от юни 1864 г. пише, че по сведения на българи в Турция живеят 6 030 000 българи и включително ония от Сърбия и Румъния – 6 620 000. Турската администрация проведе в 1844 г. едно преброяване на населението и тогава преброила, както казват, общо само 4 милиона българи. Като се има предвид, че това е първото турско преброяване на населението, тази цифра ще е малко достоверна, още повече, че са броили само мъжете, броят на жените бил определян приблизително. В замяна на това, разбира се, включили в преброяването (в общия брой на населението и в броя на не-българите) всички чужденци, които пребивавали в тези земи. Впрочем, най-добре доказват [погрешността на] тази цифра (от 4 милиона) самите най-нови статистически данни, според които в България, Тракия и Македония (тоест, без тези в Сърбия, Румъния, Албания и Бесарабия) живеят 5 875 000 българи (I. E. Schmaler, Zeitschrift fьr slavische Literatur, Kunst und Wissenschaft, Bautzen, ІІ т., 1865, бр. 6, стр. 429).

 

След всичко това изглежда, че ще бъдем по-близо до истината, ако се приеме броят на българите [южно от Дунав и без тези в Сърбия] общо за повече от 6 милиона и понеже Турция [в Европейската си част] наброява към 16 милиона жители (в 1865-1869 г.), то българите съставляват над една трета от цялото население.” (БИЕ*);

 

От съпоставянето на фактите става ясно, че към 1853-1864 г. само на юг от Дунав можем да говорим поне за около 6,75 милиона българи, без тези в тогавашната изкуствено новосъздадена Сърбия* (където етническите българи са към и над 85-90% от населението). При това Васил Левски* (1837-1873), който е действащ стратег на българското освободително движение, познавач на българските земи и човешки ресурси, и безспорен реалист, към 1865-1870 г. е категоричен, че на юг от Дунав и извън границите на тогавашната изкуствено новосъздадена Сърбия* живеят „седем (7) милиона българи“.

 

А пък заедно с българите на север от Дунав – във Влахия, Молдова, Бесарабия, Крим*, Одеския регион, Панония, Банат, Тимешварска област (с Липа*), Трансилвания, Галиция и някои други райони, те били най-малко между 9 и 10 милиона човека и всъщност реално около 10 милиона. И то без българите в тогавашната Сърбия*, където българите са около и повече от 85 % от населението на държавицата (вж. карта „Геометрична орнаментика“, която показва точно и безспорно районите от Южна Полша до Беломорието* и от Панония* до р. Прут* – т.е. без земите от Прут до Крим и Дон – населявани с българи през XVII, XVIII и XIX векове).

 

Самата нова Сърбия* е сътворена към 1817-1833 г. в исконно българските земи, населени с българи от край време (от 488-491 г., вж. Реан* /488-521/, наследник на Бузан* /пр. 480-488/), обхващащи източната половина на Сремска област*, Белградска област* и Браничевска област* (вж. Белград /2/*, Срем*, Браничево*, Кучене*), през 1833 г. с подкрепата на Русия включила българските земи от р. Ибър* и Кралево до Зайчар и района на Неготин (ИБД*, май 1833 г.; вж. карта: Сърбия в 1817-1913 г.,…), а през 1878 г. придобила, пак с Руска помощ и закрила, и българската Нишка област (вж. Ниш*) почти до самия град Кюстендил* (вж. Руско-Турска война 1877-1878 г.*). Вижда се, че фактически създадената от Русия нова Сръбска държава с появата си от 1906 г. (вж. Ичков мир*) и узаконяването си от 1812-1817-1829 г. и насетне се разраствала почти само в етнически български територии.

 

При това няма значение, че в голяма част от този район българите носели и нарицателното име “серви” (НА*, ХVІ в.), по названието на областта Сервиа* (Servia), което няма нищо общо с името Сърбия (*Surbia) и още по-малко с действителното сръбско название – срб. Сръбия (Srbiya, от етно-названието ед.ч. Srb, мн. ч. Srbi, Srba); при това етническа Сърбия е наричана в ХІV-ХVІ век в османските текстове с осм.-тур. Лаз (Laz, ﻟﺎﺫ ): “Сърбия, етническа Сърбия” (ИОД*). По същия начин българите в Мизия се наричан “мизийци”, в Добруджа – “добруджанци”, в Балкана – “балканджии”, в Тракия – “тракийци”, във Влахия – “влахи, влахийци” (но не и “власи”, които са не-българи и говорят “влашки”), в Македония – “македонци, макета”, в Родопите – “родопчани”, в Странджа – “страндженци”, в Одринско – “одринци”, в Беломорието – “беломорци”, в Гура (Косово) – “горанци” и “нбшинци”, в полето – “поленци”, в планината – “планинци, балканджии” и пр., което не ги прави по-малко българи или пък не-българи.

 

Областта Сервиа* (Servia) е създадена през ХV в. (след 1456-1459 г.) и наречена от Османския емир по лат. servio: “служа, услужвам; старая се, грижа се, пазя, внимавам”, servo: “наблюдавам, пазя, внимавам; запазвам; стоя под знамената; спасявам”, фр. service: “услуга; сервизен”, англ. service: “обслужване, поддържане; съхраняване, поддържане в добро състояние”; тя е създадена именно като сервизен военен район, необходим на османската войска за организация, логистика и битка срещу силната българо-унгарска крепост Белград* (османска от 1521 г.) и срещу армиите на Унгария и на обединените европейски християнски сили. При това османците създават също такива сервизни военни области в Сев. Добруджа (Sirfia, Servia) и на изток от р. Южен Буг, в района между Полша и Московия* – Сервиа (Servia) или Сервиа нова (Servia nova). Същевременно етническите сръбски земи както до ХІV-ХV в., така и през ХVІІІ и ХІХ в. са на запад от Ибър – срб. Ибар (Ibar), и на юг от Сръбска Морава*, наричана откъм края на ХІХ-ХХ век също и Западна Морава;

 

[Оценяйки състоянието на Османската империя в 1832-1833 г., Ламартин (1790-1869) пише:

“В Европейска Турция единственият голям град е Адрианопол (Одрин*). В него се наброяват 30 000-40 000 турци. Също толкова във Филипопол (Пловдив*), София*, Ниса (Ниш*), Белград* и малките междинни градове. Добавям 200 000 турци за онези [Европейски] части от Турция, които не съм посетил. Общо това достига приблизително до 300 000. В Сърбия (създадена в 1812-1829 г.) и в България се пада едвам по един турчин на село... Българите (в Сервия*, България и Румелия – до Цариград, Средна Гърция и Адриатика) са многобройно и здраво население, все още подвластно (на Османския султан, а не на турците), което по-многобройно и по-способно за самоорганизиране от турците ще се освободи с една дума” (ИВ*). Това обаче, може да стане единствено по решение на Великите сили и в границите, които те ще пожелаят да постановят];

 За да се разбере, защо Русия, която единствена проявявала агресивен интерес към ЮИ Европа и Босфора още от края на ХVІІ в. (превземането на Азов от Петър І през юни 1396 г. /РН*/ и битката при р. Прут* през 1711 г.), толкова много се притеснява през ХVІІІ-ХХ в. от големия брой на живеещите в единна общност към и над 10 милиона българи, ще направим кратка съпоставка с броя на другите народи в края на ХVІІІ и самото начало на ХІХ век:

 

През 1801 г. било направено първото точно преброяване, което показало, че във Франция живеят 27 милиона, в Германските държави – 14 милиона, в Испания – 11 милиона, в Османската империя – 21 милиона (знае се, че полуграмотни и хитри османски управници направили преброяването на око и укривайки личните си доходи – базиращи се на броя на подопечните им хора, а всъщност империята имала поне към 33 милиона поданици, при положение, че в 1853 г. били установени 35 350 000 поданици), в Британия – 10 милиона (през 1735 г. Англия била 5,4 млн), като Лондон е с 864 000 жители най-големият град в Европа, в Ирландия – 5 милиона, в Съединените щати – 5,3 милиона, а Ню-Йарк е с 60 000 жители, в Русия – 33 милиона (ИС*), пръснати на територията й от Полша и от река Днестър на изток до Аляска. На 1 януари 1801 г. е създадено Обединеното кралство Великобритания (10 млн) и Ирландия (5 млн), имащо общо 15 милиона жители (ИС*);

 

В тази ситуация българите, които са преди всичко християни (имало между 8,3% и 5% мюсюлмани от всичките 9-10 милиона българи, живеещи на запад от Крим) и били най-производителното, най-културното и най-заможното население на Османската империя (ПСТ*), отдавна се домогвали до висшата държавна власт и имали представители в най-високите й органи, като започнали все по-силно да оказват влияние върху взиманите решения и политиката на империята. Показателно е, че през 1806 г. заможният българин Петър Ичков* купил от Високата порта* ферман, с който се давала автономия на българските Белградска и Браничевска области. Това бил тъй наречения Ичков мир*, възоснова на чиито клаузи, от които по-късно – през 1812 г. и насетне, се възползвала именно Русия, била създадена днешната държава Сърбия*.

 

Обаче това видимо сближение на мощната българска общност към върховната власт в загниващата Османска империя и възобновените призиви и планове да бъде обновена пропадащата Османска турция, ставайки съвременна и жизнена ислямско-християнска държава, което било подкрепяно от Европейските сили, много реално застрашавало намеренията на Русия да има свободен достъп до Средиземно море и така да може да контролира Османска турция, Сирия и Персия (както се вижда и от събитията през 2011-2012 г., Русия и днес пази с всички сили позициите си в Сирия и околностите й, стоейки на страната на Сирийския диктаторски кървав режим, който за последната година изби вече няколко хиляди сирийски граждани). Именно с това християнизирането на Османската държава, и то с източно-православни християни, плашело безмерно алчната Руска върхушка.

 

Знаменателен е фактът, даващ визия и на лицемерието на Руската власт, че действителното пълноправно и широко включване във върховното и в местното управление на Османсктата империя на християни (приемуществено заможния народ на българите, защото византийците чрез Цариградската патриаршия имали достъп в османската властта още от 1453 г. /ПКО*/), е противопоказно за християнската светска и църковна властова върхушка на Русия, която с всички средства и сили се устремила да предотвратява такова развитие на нещата. Тоест християнизирането на Османската власт, което е крачка към демокрация и към укрепване на държавата, е противопоказно за християнските управници в Россия (в която пък главната част от мюсюлманите са българите от Волжка България* /922-1583/ или т.н. Волжки българи*, наречени от Ленин и Сталин през 1920 г. ТАТАРИ*, за да бъде заличено етническото име БЪЛГАРИ*).

(Следва продължение); 





Гласувай:
3



1. dobrodan - И да даде оня горе (ако го има), дълги още
05.08.2019 11:05
години на автора на статията, и много още да пише, дано!
цитирай
2. dichodichev1 - История на Българите
18.05.2020 04:15
dobrodan, благодаря!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101387
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031