Първо, Лазар е местен аристократ, но не е Цар* (Август, Василевс*, Император), нито дори Крал (Rex); той е владетел на обикновен феод – редовѝ феодален имот, каквито в тази част на Балканите има десетки в онзи момент (ИБН*, ИЗ*, ИБС*, ББ*, ИБ* и пр.).

Второ, дори Лазар след смъртта на Сръбската царица Елена Българска (†7 ноември 1376) да е останал независим и да се е обявил за самостоятелен феодал (което е повече от съмнително), той не може да е глава на автономна държава, каквито и да са били личните му амбиции. Разбирайки добре собственото си положение, съзнавайки ясно, че му липсват каквито и да е легитимни права, позиции и дори достатъчно висока титла, за да претендира за Сръбската държавна владетелска (царска) корона и престол, Лазар още през 1376-1377 г. – веднага след смъртта на Сръбската царица Елена Българска (†7 ноември 1376) – подтикнал и активно подпомогнал Босненският бан Твърдко І Котроманич (1353-1391) да се провъзгласи за Крал на Сърбия (ИБС*, стр. 91; всъщност тогава Сръбската върховна титла е цар), като за целта лично организирал самовъздигането и “коронацията” на Твърдко I в 1377 г. при гроба на Св. епископ Сава Сръбски* (1219-1235) в сакралното за сърбите Милешево (ИБС*); обаче никой и никога не признава на бан Твърдко I тази самозвана и нелегитимна титла – крал на Босна, на Сърбия и на Адриатическото крайбрежие (всъщност Сава Сръбски* починал във Велико Търново, тоест при кръвните си роднини Асеневци*, и бил погребан там – в храма “Св. Четиридесет мъченици“, а едва по-късно мощите му били пренесени в Милешево, което станало по изричната повеля и разрешение на Българския цар, както и с разрешението на Българския патриарх и Св. Синод на Българската православна църква /БПЦ/; за сръбската титла “цар”, носеща статута “младши цар и съвладетел” на Българския цар, вж. Цар-Душанова улица*, вж. Цар* и пр.).

Трето, Лазар успял да обедини под властта си и да управлява само почти всички “етнически сръбски земи“ (ИБС* и пр.). Същевременно той има и външни съюзници, които обаче не са му подвластни, а земите им не са част от Лазаровия феод. Такива са, например, Босненският бан Твърдко I и българският висш велможа Кобъıла, Кобъїла – буквално “Главен боил*, висш господар, принц“, като другата негова именна форма на ст.-бълг., босн. и срб. Кобъıлич (НА*) е буквално “син на Главния боил, син на принца“ = “наследствен принц“ (наставката „-ч, -ич, -ича“ и пр. се използва широко в ср.-българската именна практика и не е показател за етническа принадлежност, каквото тази наставка има нпр. през ХХ век; вж. Кобила /1, 2, 3/*).

Етническите сръбски земи, тоест една от т.н. Склавонии* (вж. Склавониа*) – където били въдворени бъдещите сърби* още през лятото на 680 г. от Българския кан Аспарух* (пр. 665-699, върховен кан от 668 или от 676 г.) и брат му Кубер* (пр. 665 – сл. 709), се простират от западната половина на руслото на река Сръбска Морава* (днес “Западна Морава“) на юг до река Лим и северните граници на областта Хум (Хълм*) или Зехумлье (Захълмие = Зад-хълмие), като не обхващат и съседната област Зета* – наричана също и Черна гора*; западната граница стига до р. Дрина и земите на Босненците, а източна граница на сръбската етническа област е река Ибър* (наричана от сърбите ИбАр), която е южен приток на Сръбска Морава (сега „Западна Морава“), като на юг от Ибър минава по р. Клин (Klina) и може би по река Бели Дрин на запад от устието на Клин.

Към краят на управлението и на живота на Лазар (ок. 1377 – авг. 1389) сръбските етнически земи с неголеми родови селища и отделни малки семейни махали и къшли от полуномадски селски тип, които той бил-бил обединил под властта си, били с приблизително население между 180-190 хиляди и 220-230 хиляди сърби (склави*). Броят на населението се установява по броя на бойците, които Лазаровия син – мюсюлманина-бей Стефан Лазаревич (1389-1402/1427), извежда в периода след 1389 г. от феода си в подкрепа на Османския емир Баязид I (1389-1402, род. в 1372 г. или в самото начало на 1373), включително срещу българските християнски владетели и сили.

На няколко пъти в документите, във връзка с различни събития и години, се съобщава че Стефан Лазаревич водел 15-хилядна армия, която набирал от своето наследствено феодално имение. Това е максималният брой бойци (общо до 18-20 хиляди човека, заедно с обозните хора и стражи – между 3 хил. и 5 хиляди човека в обоза), които Сръбският архонт можел да мобилизира и извеждал от своя апанаж за една или друга военна кампания на суверена си – Османския вожд-хан-емир Баязид (ИОД*). При това следва да се има предвид, че става въпрос за времето след пика на Бубонната чума през 1343-1352 г., когато между половината и две трети (⅔) от населението на страните в Европа е унищожено (ЕНД*, Норвегия и пр., Интернет), че след 1352 г. още векове наред чумни огнища постоянно възникват на различни места в Европейския регион и Западна М. Азия (нпр. в района на Бурса през 1429 г. и до началото на 1430 г.), а включително и през XVI (16-ти) век пагубните следствия от чумната пандемия са реален факт и ясно видими в Босна и на Балканите (НА*). 

Според последните изследвания за Бубонната чума (т.е. “Черната смърт“ от 1343-1352 г., чиято смъртност при заразените от нея е около 90%), става ясно, че епидемията е била видимо „щадяща“ хората, които били в близък досег с коне и яздели коне ежедневно или поне относително често; изглежда бълхите, които са основните носители на заразата, имали несъвместимост с конската пот и другите конски секрети, затова бягали далеч от конете и от ездачите им – чиито дрехи и кожа били пропити с конски мирис и секрети (NG*). Това, обаче, към средата на 14-ти век (1343-1352 г. сл. Хр.) станало основа за унищожаването (заразяването и масовото измиране) на селищното - най-вече градското - уседнало население на народите във Византия (М. Азия, Балканите и пр.), в България (от Беломорието и Коринт до Албания, Панония, Дон-Кубан и Галиция с Краков) и в Зап. Европа (включително Франция, Англия, Швеция и пр.), и поставило османо-турските конни номади в числено и формално-силово преимуществено положение спрямо цивилизованите народи в Западна М. Азия, Балканите и цялата Югоизточна Европа.

КОСОВСКАТА АВАНТЮРА НА ОСМАНСКАТА ВЛАСТОВА ВЪРХУШКА (емирът и неговият щаб от 10-тна човека) ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1389 ГОДИНА:

Към 1388 г. Османският архонт (вожд, хан) и неговия политически щаб бил въвлечен в авантюра за унищожаване или най-малкото за подчиняване на феодала Лазар Хреблянович, понеже той и неговите владения в този момент явно били удобни за атакуване и завоюване от османлията (защо?!, поради какви причини?!).

Обаче, преди да тръгне с войските си към Лазар, първата работа на Османския емир Мурад (ок. март-април 1362 - август 1389) била да парира по един или друг начин активността на Търновския цар Иоан Шишман (1371-1395, род. 1350, младши цар и съвладетел, резидиращ във Велико Търново), с когото се познавали лично и то достатъчно добре (емир Мурад е женен от 1371/1372 г. за Българска принцеса, вдовица и изключителна красавица Кера Тамара* или Мара* – полу-сестра на Иоан Шишман и родна сестра на Цар Иоан Срацимир, която е майка на престолонаследника емир Баязид I /1389-1402/, роден в 1372 г. или в самото начало на 1373 г.).

Най-вероятната причина за показния натиск на Мурад спрямо земите на Иоан Шишман е това, че Шишман бил явен поддръжник и евентуален военен съюзник на Лазар Хреблянович (или поне такава била официалната дипломатическа версия, създадена от братята Иоан Срацимир* и Иоан Шишман*). Отделен въпрос е фактът, че по една случайност османците, водени от великия везир (министър-председателя) Али паша, тръгвайки от Айтос през Балканския проход към Мизия (Долна Мизия, Източна Мизия), успели да завземат с измама крепостта Провадия по време на първия сняг през ноември или началото на декември 1388 г.; това им отворило „портите“ към Дунавската равнина, където направили широка обиколка, но успели да завземат временно само една малка крепост (по лъже-споразумение с тамошните българи) и завладели едно от подградията на Шумен* (Али паша е подмамен от българите да изпрати и един военен отряд към Варна* – която е във владенията на Иванко* /1385-1400/, но османците били осмени, а отрядът им бил обграден и вероятно понатупан /ИОД*/; важен факт, който не се разглежда и тълкува в историческите изследвания е това, че в картите от онова време Варна е посочена със златен флаг, на който е поставен герба на Шишман - вж. картата). 

След март 1389 г., когато свършила инвазията на Али паша и османската му орда в Източна Мизия, Търновският владетел отишъл лично при Мурад и двамата преговаряли някъде в района на Айтос-Ямбол; според османските текстове Иоан Шишман обещал много неща на Мурад. Обаче фактите говорят, че Иоан Шишман не само че не изпълнил нищо от обещаното (уж обещано според османските текстове от 15-ти век и още по-късни), а освободил всичко завладяно от турците в Мизия, включително онова подградие на Шумен* (вж. Шуменски надпис* на Иоан Шишман).

След като се договорил с Иоан Шишман, емир Мурад се отправил с цялата си армия към Пловдив, където останал около два месеца - от април-май до юни 1389 г., защото българската река Марица била придошла мощно през пролетния период, разрушила мостовете и унищожила бродовете. Изглежда точно в тези месеци Крали Марко* (1371-1395) и Новак войвода* бранили от османските войски проходите към Средец* (София*) и конкретно Траянови врати*.

Чак след тези събития, които са твърде важни за изясняване на конкретната ситуация през 1389 г., Османският емир Мурад се отправил срещу Лазар Хреблянович и към гибелта си.

(Следва продължение)