“Щом съмнало, слънцето пак вдигнало глава от планината Каф (планинският масив Каф, който според тюрките загражда цялата земя от север и изток, но явно съвпада с българската планина наричана Имеон*, Машу*, Хара*, Хон*, Танкан* и пр.; всъщност през средните векове, вероятно още от преди І век от Хр., българите, които никога не са били тюрки, наричат с името Каф планината Кавказ /ДТ*/; но тук турско-османското Каф означава Световната планина* и с този образ се казва, че Слънцето* е изгрявало в този момент и че с това е Започнал ДЕНЯТ в/над Земята, над Човешкия СВЯТ, над Човечеството), наново огряло света и прогонило царството на мрака. Зверовете и птиците се заели да търсят насъщната си храна (което става след зората*, т.е. преди слънцето да се покаже над хоризонта и което в конкретния случай става след Еньовден*, когато в района на реките Морава* и Вардар зората* – през юни-юли – е след 04:30 часа местно време, а изгрева е около час и половина след зората*).

Тогава султан Мурад заповядал да бъдат дадени бойните сигнали. …

Всички юнаци, украсени с бойни доспехи, опасали стоманени оръжия, готови за бой, се метнали (яхнали) на конете. Отделили се бойните групи, стегнали се редиците. Всички се подредили – и центърът, и фланговете, и обозът. Дясното и лявото крило заели местата си. Някои минали напред, други – назад. Тогава великият шахиншах (“цар на царете”) и височайш султан, най-големият светец на своето време, гордостта на Османската династия – Гази Мурад Хан, син на Орхан, застанал в центъра като Искендеров бастион (древният Искбндър*, тур. Искендйр – др.-иран., др.-перс. епитет на Александър ІІІ Велики, елински и македонски цар от 336 до 323 г. пр. Хр.).

Заобиколили (обкръжили) го – като светъл ореол около луната – големите вождове и първенци на султаната. Дворцовата гвардия – отряд след отряд – застанала отпред, за да се жертвува за своя хан. Големият му син Баязид (ок. 1372-1402/3), пред чието величие били предали богу дух легендарните герои Сам, Нериман и Рустам (раннотюркски епични герои от периода на Сасанидска история и литература, може би действителни личности, живели през ІІ-ІV век или през VІІ-ІХ век), също стегнал отрядите си и застанал в дясното крило. Малкият му син – Якуб Челеби (?-1389), заел лявото крило. Гази Евреноз (пр. 1391-1417) бил на десния фланг, а субашията Ейне бей (?-1404) – на левия. В дясното крило застанали също [князете] Сарухан (княжество в Зап. Анадол) и Айдън (Йония, княжество в Зап. Анадол), начело с яябяшията (пехотински командир) Саруджа паша (бейлербей на Анадола, т.е. на всички Малоазиатски османски земи). В лявото крило бил и агата на азапите (морската пехота) – Курд (Кюрд). Отдясно и отляво застанали също Инджеджюк Балабан, Товуджа Балабан и Сърф Хамза. Топчията Хайдар – безпогрешен майстор в хвърлянето на гюлета – застанал в центъра (за първи път се споменава наличието на топове в османстака армия, като оръдията били от едно до три; името Хайдар или Айдар* е често срещано във Волжка България*, която отдавна имала артилерия, а съставната Ай- е със значение “първи, пръв, начален, първоначален; първопроходец, основател, създател”).

Най-отзад турили обозите и товарите, заедно с войсковите майстори и търговците, защото задните места не били опасни.

Така един по един всички бейове и субаши (осм.-тур. Субаша: 1., длъжностно лице, подчинено на кадията, изпълняващо и полицейски функции; 2., собственик на ленно владение и член на провинциалната османска военнофеодалната аристокрация) се подредили в редици и образували боен строй. Султан Мурад Гази и Баязид Хан поздравили войската си. Обещали й големи дарове и безгранични милости. След туй честитият Али паша – велик везир (главен везир) и наместник на султана, произнесъл утринната молитва (при изгева на слънцето, който в района на р. Морава* астрономически е около 07:10 часа местно време в началото на август 1389 г. по Юлианския календар, тоест към този сутришен час вече османската войска е била построена в боен ред). Със свещеното слово и великите думи на Корана той помолил Алах* за помощ. …” (факт е, че по една или друга причина османската хроника никъде не споменава в подредбата на Мурадовата армия българските войски, които били на страната на Мурад, въпреки че те представлявали значителна сила от поне около 15 хиляди или вероятно повече воина; ИОД*, 98);

А ето и “как проклетият неверник (християнин) подредил войската си. Говорят (пишат), че бесният Лаз (Лазар Хреблянович, но изглежда старши във войската бил Босненският висш аристократ и военачалник Йона), това проклето псе, също дал заповед и войската на неверниците (християните) яхнала конете. Освен другите войски там имало 300 хиляди юнаци в брони на бронирани коне. На всеки 100 хиляди от тях Лаз подбрал по хиляда (1000) и ги турил пред себе си (т.е. гвардията или главната ударна сила била от 3000 рицари “в брони на бронирани коне”). Сам [Лаз] застанал по средата, а отзад разположил пешаците (пехотинците), както бил невернишкият (християнският) обичай. В дясно поставил зетя си Вулкоглу (Вълко-оглу, Вълко Бранкович /? – 6, Х, 1398/, син на Бранко; всъщност Вълкооглу е сина на Вълко – Георги Бранкович* /пр. 1398-1456/, който е роден 1377 г. и бил твърде млад, за да участва в битката), а в ляво – бошнаците с Юндоглу (т.е. Йонта-оглу, от базовото Йона). По крилата разположил френките, ефляките, арнаутите, чехите и българите [и сърфите (т.е. българите добруджанци и бесараби с молдовците)]. Така той (християнинът) подредил бойния си строй” (ИОД*, 99);

“Щом войските застанали лице срещу лице, строят се разгърнал и отрядите се приготвили за бой. Тогава султан Мурад Гази заповядал в дясното крило да застанат хиляда (1000) стрелци (с лъкове) под командата на Хамидоглу (князът от династията Хамид, управляваща княжеството Хамид в ЮЗ Анадол = ЮЗ Мала Азия). Други хиляда (1000) стрелци (с лъкове), командвани от сина на Хамидоглу – Мустафа Челеби, застанали в лявото крило. …

По самите краища на войската – закрилница на света – стоял [акънджийския вожд (акънджии – “грабители, разбойници”)] Хаджи Евреноз бей (пр. 1361-1417) и [акънджийския предводител] Михалоглу Искендер бей (потомък на християнина Михал бей /? – †1326/, владетел в СЗ Мала Азия, който бил близък приятел на Осман /пр. 1300-1326/ и след известно време по лично желание приел исляма), за да се врязват в неприятелските флангове и да проливат вража кръв. Защото те били големите вълци на тези краища (т.е. християнските земи на Балканите) и стари лъвове на военното майсторство. Влизайки хиляди пъти в бой с тукашните неверници (Балканските християни), те ту отбивали гяурите на самото полесражение, ту изпитвали (пробвали) на отпора им, ту изпробвали неколкократните им промени в прегрупирването. …

Дори и Пророкът – поклон и хвала! – е казал: “Сражението е едно надлъгване!”. Щом неверниците навлекат сивите си железа (брони), щом  грабнат в ръце своите мечове (тук османският хронист е използвал през ХV век древната исконно-българска дума “меч*”, за обозначаването на християнското въоръжение, вместо турските думи ханджар, кълъч, ятаган и др., срв. тур. bıзak: “нож”, kılıз, hanзer: “меч, сабя”, yatağan: “ятаган, меч, сабя” /БТР*/) и се втурнат напред като подивели свини (глигани), никой не може да им устои. Когото настигнат, разсичат го на две. Да се разделят и да отстъпват те не умеят. Затова е нужно, докато напредват в група, да ги отбием от пътя им, да ги обходим в гръб и безспирно да удряме с боздуганите, защото целите са в брони. Иначе е невъзможно да бъдат върнати назад. …

Веднага след това неверниците (християните) посрещнали безстрашно ислямската (османската) войска с мълниеносни и гръмогласни топове (тур. top: “топ, оръдие”, top: “топка, гюле”, БТР*, РЧ*; тук се съобщава категорично, че християнските войски, в т.ч. българските, вече били въоръжени с огнестрелни оръжия, докато тук османците използвали за първи път топове в битка на Балканите). С помощта на Алаха никой (? от пашите и бейовете) не пострадал и войската навътре (в дълбочина) не била засегната. А цялата напаст от срели не стигнала до набелязаните места. Те идвали и падали най-много до краката на конете от първите редици на победоносната (т.е. османската) войска…

Топчиите [на османците] за миг изсипали върху неверниците (християните) своите косещи, ломещи носещи гибел гюлета, които в своя въртелив летеж помитали всичко. … Ала неверниците изтърпели бедата и пак като свини, подгонени от стрели, заели бойния си ред. Застанали като планински масив от желязо и тръгнали напред под ударите на гюлетата.

Тогава Повелителят казал на стрелците: “Кажете “Боже помози!” и в борба за правата вяра засипете неверниците със стрели, та да не стоят така оперени и в пълен ред. Дано се скупчат един в друг като свини”! Всички стрелци и от двете страни (от двата османски фланга) захванали отведнъж да сипят стрели. Неверниците пак се сбили в едно, направили железния масив и наново тръгнали напред под дъжда от стрели. Представете си, че сме попаднали при извора на Кара дениз (Черно море*), или сме разровили гнездо на оси; точно така бушувало всичко, клокочело като море; а вълните се плискали като вълни на Кулзум-и Ахзар (също Бахр-и Ахзар – арабско название на Атлантическия океан)”;

Всъщност, в християнския разказ за случилото се на Косово поле* през лятото на 1389 г., който е записан от Австрийския дипломат и преводач Бенедикт Курипешич през 1530-1531 г., не се говори за военни действия между двете армии преди убийството на Мурад от Кобилович* или Кобила* (вж. Кобила /4/*). Това обаче не изключва да е имало един или няколко сблъсъка между отряди на двете армии с разузнавателна цел (т.н. “разузнаване чрез бой“, което било използвано и от османците, вж. по-горе). Едва след смъртта на Мурад и посичането на Кобила* османците се прегрупирали и се нахвърлили с всичките си сили да мъстят, но единствено срещу сърбите, а покрай тях изглежда и върху по-голямата част от босненците – водени от Босненския войвода Владко Хранич (ИРЧ*).

Българските войски и велможи – и онези от “християнската армия”, и тея от коалицията на “османската армия”, по някаква единна върховна заповед – каквато можел да издаде само присъстващия лично на мястото на събитията Цар (император) на България Иоан Срацимир* (1356-1396/7), не взели участие в тази османско-сръбска битка и стояли като арбитри (в т.ч. Въло Бранкович /ок. 1355-1398/, бащата на Георги Бранкович* /1398-1456, род. 1377/; за значението на името вж. Въло*, вж. Георги* и пр.). Изглежда, че и унгаро-чешко-германският корпус, изпратен от братовчеда на българските царе Сигизмунд І* (1387-1437), също останал извън двубоя и само наблюдавал развоя на случващото се между османо-турците и сърбите (! в османските извори за Косовското сражение не се съобщава за битка с българи и с унгарци, с германци или с чехи).

За ситуацията в този момент е съществен и още един факт – а именно, че районът на Косовско поле*, както и целия регион Косово* са населени изключително с българи чак до ХХ (20-ти) век (тв БНТ, Памет българска, проф. Бож. Димитров). Дори и след етническите промени и размествания през ХХ век, в Косово продължават да живеят и до днес значителни български общности като нпр. т.н. Нашинци* или Горанци* и др. Тоест, самото място на полесражението се намира в българските територии и е обградено от български селища, разполагащи със своята въоръжена пътна стража и горска стража, селищни гарнизони, опълчение, въоръжени пъдари и пастири, и прочее. Естествено е от стратегическа гледна точка, че Лазар желаел да проведе сражението с Мурад извън границите на собственото си феодално владение, за да не разорява собствените си земи и население, които и без това не били големи; възможно е именно този факт да е базов за известният ни остър конфликт между Лазар и българския велможа Кобила*, разразил се през последните няколко дни преди самата османо-сръбска битка.

От друга страна пък, срещането на противостоящите армии в български земи, превръщало българите в много по-значим фактор в този конфликт, отколкото конкретно предполага сам по себе си общия брой на всички български войски в двете противникови армии, включително с висшите им предводители, опитните им полеви командири, бойните им умения, технически средства и въоръжение.

Османците със съюзните им мюсюлмани и сродните им тюрки, които били общо към 20 хиляди и надвишавали по брой 15-хилядния сръбски етнически корпус, относително доста бързо заловили сърбина-деспот Лазар Хреблянович (1376-1389) с единия или двамата му синове и го посекли над трупа на Мурад. Баязид и неговите приближени паши, които не изгубили чувството си за реализъм и за личен кариеризъм, посекли – и то преди разправата си с Лазар и сърбите – и Мурадовия син Якуб Челеби, за да направят още по-сигурен пътя на брат му Баязид към османския връх и престол, за който имало и други претенденти.

В тази разнопосочна вакханалия, където не всеки от наличните участници можел да се ориентира какво, къде, защо и как става, Лазаровият син Стефан Лазарович* (1389-1427), който е заловен заедно с баща си, е предаден за личен роб на претендента за османския трон Баязид (1389-1402), при когото останал на служба като най-верен и най-предан служител и интимен личен приятел чак до вестта за смъртта му, настъпила през лятото на 1402 година;

(Баязид се самоубил най-вероятно на 28 юли 1402 г., т.е. доста време – над 6 месеца – след пленяването му от Моголския владетел Тимур-ленг още към 20 януари 1402 г. в битката при Анкара. Някои от изследователите смесват или силно сближават датата на битката при Анкара с датата на смъртта – т.е. на самоубийството – на Баязид, което е меко казано погрешно.

Ясно е, че тази битка при Анкара станала през 1402 г. сл. Хр. и то слънчева година, т.е. започващата от зимното слънцестоене на 21-22 декември 1401 г. насетне. Ясно е и това, че тя станала в “петък”, на 20 януари 1402 г. или около тази дата, като в ниските части на М. Азия, която е между две топли морета – а Анкара е и южно от 40-тия паралел – времето през януари е относително топло и приемливо за водене на битки от войски, идващи от студения Чагатай (Ча-Катай, Jagatai), т.е. от района между Зап.-Азиятския планински 40-ти паралел и 50-тия паралел. Ясно е и че при определянето на точната дата на Анкарската битка не трябва да се придържаме към ислямския календар по Хиджра, започващ от 16 юли 622 година; за подробности виж в Азбучна история на българите - www.azb-istoria-bulg.bg - на съответното място в текста за Баязид).

(Следва продължение)