Османският хронист Нешри през 1483-1493 г. го споменава като Юнд-оглу Димитри (ИОД* - 84, стр. 100), от тур. Юнд: “кобила” (ИОД*, бел.), което означава, че името му е Димитър или Митра*, Митрю, син (наследник) на Кобила (Кобила-оглу). И това не влиза в противоречие с факта, че в следващото събитие от същата хроника авторът го нарича, или пък е добавено в по-късна редакция от ХVІ в., с името Милош Кобила (ИОД* - 101, стр. 118). Защото според традиционните общочовешки вярвания имената на храбреците не може да бъдат изопачавани или замествани (срв., че имената на предателите не се записват, за да бъдат забравени и изтрити от човешката памет, или се записват, за да бъдат помнени вечно и рода им да бъде презиран и прокълнат).

Още повече пък, че българското име-епитет Кобила* не е свързано със значението “женски кон”. Същевременно от османската форма Юнд-оглу: “от рода на кобила”, може да се направи изводът, че той е Кобилов или Кобилич, а основателят на рода му е неговият предтеча Кобила, др.-бълг. и ст.-бълг. Кобъıла, Кобыла: “върховен боил, главен боил”, от Боилъ: “боец, боил*, боилар, боляр”, Боиливъ: “склонен към бой, воюване, сражение”, Быль: “велможа, големец”, Былйа: “господар”, а също др.-бълг. κобь, коби: “съдба, коба*, съдбоносен, стоящ над всичко” (СТР*, МС*). А това е исконно българско име и няма как да е склавско* (славянско*), респективно – сръбско*, защото за славяните (склавите) думата кобила*, макар и заимствана от Българите и от Българския език*, означава единствено “женски кон”;

Кобила е български велможа, владетел на града-крепост Пирот* и Пиротска област (Пирот е на р. Нишава*, на около 65-70 км на изток от Ниш*, по пътя от Белград* през Ниш и Пирот* за Средец* – днес София, Плодвив, Одрин* и Константинопол, днес Истанбул). Той през 1389 г. бил в обединената християнска армия, събрана срещу османските сили на Мурад І (1361-1389) от сърбина-деспот Лазар Хреблянович (1376-1389);

Формата на името на този висш аристократ, доблестен човек и герой – Кобила, е запазена точно в най-раннните османски хроники от ХІV-ХV в., а това прави абсурдна спекулацията на онези от сръбските историци от ХІХ, ХХ и ХХІ век, които, освен че разпространяват заблудата за някакъв негов сръбски произход, даже се опитват и да “доказват” това. 

Името на този българин и български аристократ, владетел на Пирот* (НА*), се среща и във формите Кобилович, Никола, Милош Кобила, Кобиле, Копилек (унгаро-чехословашки от базовото Кобила ~ Кобилек), Ковила (вероятно в превод от гръцки запис на името като Κοβίλα-), а едва към последно време в сърбизираното Милош Обилич (ИОД*, бел. 177); дори едно селище, на около 6 км северно от Косово поле* (Kosovo Polje) и на около 8 км северозападно от Прищина* (Priština), е наречено от сърбите на героя Кобила, но с името Обилич, Obilič (вж. карта: “Македония, от 15 януари 1992 г.”);

В периода ХVІ-ХІХ век или по-скоро в ХІХ век, неговото име-нарицателно преминава от действителното Кобила, Кобиля (Кобъıлıа, Кубъıлıа, Κобыля, Кубыля) през множество сърбоидни и сърбизирани форми: Кобилович, Кобилич, Милуш Кобилич, Милош Обилич и др., стигайки накрая през ХІХ-ХХ век до фамилиярно-неангажиращото едновалентно Обилич, гарнирано с категоричния възглас – “той е сърбин!”, зад което се крие максимата: “Косово е сръбско!, Косово е наше!”, развявана като байряк и агресивна идеология от Сърбия* след 1878 г. – вж. Руско-Турска война от 12 април 1877 до 18-19 януари 1788 година* (действително, формата “Обилич” на български се свързва преди всичко с “обилен, напоителен, многодатен, богат, благоденствен”, докато на сръбски и склавско-славянски се свежда до “общ, взаимен, двоен, двойнствен”, като при това разликата между българското и склавско-славянското значение на Кобила /1/* и Кобила /2/* е по-скоро необхватна);

Според народното предание (!свидетелство) и писателите от ХVІ в., Милош Кобила* или Митро Кобила убил султан Мурад преди битката на Косово Поле през 1389 г. (според османските източници това станало преди 27 август 1389 г., а според сръбските късни и несигурни тврдения – на 15 юни 1389 г., на Видовден*; обаче двете позиции следва да се съпоставят с българските, византийските, унгарските, литовските, трансилванските и пр. сведения за този военно-политически акт).

По-късно Милош (Милуш) Кобила или Димитро (Митро) Кобила станал един от най-популярните юнаци в сервийската (вж. Сервиа*) и в сръбската (вж. Сърби*) народна поезия (НА* - бел.), която обаче се гради върху българската, доколкото днешната Сърбия* е създадена към 1817-1830 г. в исконно българските Белградска* и Браничевска* области, населени дори и през късните ХV-ХІХ в. изключително само от българи (като изключим турците, настанили се временно в същия район от ХV в. насетне, и като добавим 3-4-те “унгарски” села, населени предимно с пленени от османците панонски българи*, НА* - ХVІ в.); към Белградска и Браничевска области новосъздадената Сърбия добавя в 1833 г. доста широката ивица български земи от Зайчар до Кралево (на р. Ибър*), а през 1878 г. прилапва в границите си и исконно българската Нишка област (вж. Ниш*) с градовете Ниш и Пирот, за която територия от Струма* и Люлин планина край София, та до планините Черна гора* и Руен, и до Ниш* и устието на Морава* в Дунав*, дори през 1870-1875 г. д-р. Константин Иречек казва, че “е населена с весели, гостоприемни българи” (ИРЧ*, гл. І, “Географски прегледъ”, стр. 10);

Чак през 1913 г. Сърбия* окупира Косово* и цялата днешна Македония*, които са населени изключително от българи и от малко албанци, част от които също имат български етнически произход.

Сведения оставя, при пътуването си през българските земи в 1530-31 г., и Бенедикт Курипешич – роден в град Обернбург, Южна Щирия, и включен в пратеничеството на Австрийския крал Фердинанд І (Император на Свещената Римска имрерия 1556-1564) като “латински преводач”, знаещ славянски (т.е. склавски, венетски /НА*/ и конкретно словенски и хърватски, а може би и босненски), немски и латински, и с отлично образование. Той научил в Прищина* (български град и център на българска област) и записал историята на Милош Кобилович. Трябва да се отбележи обстоятелството, че тази дипломатическа мисия на Фердинанд І (1556-1564) се провежда непосредствено след опита на Сюлейман І (1520-1566) да завладее Виена, като я обсадил с 250 000-на армия и 300 оръдия, а при завръщането си от там се опитал да превземе и Буда* (западната част на Будапеща*).

Според Западноевропейските пътешествениците от ХVІ век Прищина* е българско селище (каквото е и до ХХ век). Сведенията от ХVІ в. сочат, че границата между земите, населените със сръби* и българските етнически територии, минавала между Митровица (Звечан, дн. Косовска Митровица) на р. Ибър*, и Прищина*. Най-вер. етническият лимес вървяла по р. Ибър*, приток на Сръбска Морава (дн. Западна Морава), защото на нея е град Плана* (срв. нпр. Плана планина край София), носещ типично българско име, в чиито североизточни околности се разработвали златни и оловни залежи, важни за хегемона България. Знае се, че при Борис І* (852-914) и наследниците му град Рашка* или Раса* (по-късно Търговище, близо до днешния Нови Пазар в Сърбия* или съвпадащ с него) бил гранична българска крепост спрямо сръбската етническа област (Склавония*), докато държавната българска граница минавала традиционно по река Дрина*, а понякога по Лим и долна Дрина, включвайки сръбските етнически земи в състава на България. Районът между етническата българска граница в този регион и държавната граница на България, минаваща по-западно, дават доста точна представа за ширината на сръбския етнически район до 1190 г., а и след това (вж. Сърби*).

Ето какво е узнал през ранната 1530-1531 година Курипешич за Кобила, Мурад и Косовската битка от лятото на 1389 г.:

“...когато [осмият (8-ят?) подред османски] султан Мурад (1361-1389; всъщност хан Мурад І е 4-ти османски вожд, след Ертогрул, Осман /ок. 1300-1326/ и Орхан /1326-1362/) потеглил с военната си сила за Косово поле срещу споменатия княз или маркграф [т.е. “граф на марка (район или град)”, фр. Маркиз: “райотен владетел”, “владетел на ограничен феод” или “владетел на градче, долина или по-голям град и неговия хинтерланд”, но не на държава или страна; тук като “маркграф” се определя Сръбския княз или деспот Лазар Хреблянович (сл. 1376-1389)], същият деспот събрал войската си и въоръжен (във всеоръжие, т.е. добре подготвен за война), потеглил срещу Султана (архонта или ? емира, хана) с намерение да се бие с него. При Деспота бил и споменатия Милош Кобилович (Кобила*; формата Кобилович е само българска – от Кобила, през Кобилов и от там Кобилович, и означава син и наследник на Кобила*: “върховен боил”, а те били 10, 12 или 24 върховни боила от всичките 100 боила в цяла България; този брой на боилите в България се приема от някои изследователи, но той вероятно бил по-голям).

Кобилович бил прославен и заслужил рицар, който вършел много подвизи, за които и днес (в 1530-1531 г., т.е. 140 години по-къдно) ... се пеят много песни. Въпреки това той бил подозиран от своя господар Деспота (т.е. Лазар Хребелянович), че уж се договарял с враговете му (т.е. българските царе и аристократи) и поддържа тайни сношения с тях. Но с това се вършела неправда към Кобилович, както показват и делата му. Както често се случва на този лош свят, всичко било от завист към неговата чест, че той толкова дълго, чак до старините си, преминал през толкова опасности и извършил толкова подвизи. Князът (деспотът) станал нещо неблагосклонен към него, не го обичал и не проявявал милост към него, както преди и както изисквали заслугите му. Старият рицар търпял дълго това отношение.

Веднъж в бойния стан (т.е. началото на август 1389 г.) Князът (деспотът) поканил на вечеря много благородници и служители на трапезата си, в знак на почест, но стария рицар Кобилович оставил да стои до трапезата. Тогава старият юнак разбрал съвсем ясно какво недоверие и неприязън гасподарят му хранел към него. За това бил опечален и това му причинило неописуема болка. Той замислил с голяма решителност да покаже с чест невинността си и да отмъсти на клеветниците си.

Когато свършила вечерята (!в навечерието преди предстоящото сражение), той започнал с разбито сърце да говори [пред присъстващите] на своя господар, Маркграфа ( = районният управник = ленд-граф = маркиз = Лазар Хреблянович), и казал: “Господарю, не знаеш ли колко често рискувах рицарски (доблестно, храбро, безкористно, жертвоготовно) живота си на твоя служба (! преди това е служил другаде) срещу враговете ти; аз не извърших своите подвизи за никой друг, а ти ме остави, мене, твоя стар служител, да стоя до трапезата и оказа на младежите – които още не са видели това, което аз съм вършил – много почести за мой позор. Заради това, Господарю, нека Бог те пази, сега си отивам и искам да засвидетелствам вярната си служба, за да разбереш, че съм бил много по-достоен за чест от тези, които постави на масата си; защото искам да сторя това, което те никога не са помисляли да сторят; искам да сложа край на войната ти, за което трябва да отдам живота си”.

След тези думи Милош Кобилович препуснал и отишъл в лагера на турския султан [Мурад]. Когато Маркграфът (Лазар Хреблянович) и хората му чули това, помислили, че той (Кобила, Кобилович) ще ги нападне, и викали след него. А когато Турският султан [Мурад] и войниците му научили за идването на Кобилович, зарадвали се на това и помислили, че идва за добро, а и той давал вид да се мисли така. Приели го радушно, защото знаели добре за неговите похвални дела, и го завели при Султана, който наредил да отиде при него. Обаче той искал да говори насаме със Султана по важни въпроси. Султанът му разрешил, като мислел, че той ще му разкрие как ще му помогне за победата над Маркграфа (т.е. Лазар Хреблянович). Когато останали сами, Султанът (емирът, ханът) вдигнал крака си, за да го целуне (такъв е бил обичаят на турските султани по онова време). Старият рицар заговорил: “Колко унизително е един християнин да целува краката ти! Затова сега ще получиш наградата си”.

Като се навел да целуне крака, Кобилович извадил камата от ръкава си и разпорил корема на Султана чак до сърцето. Той заедно със стона изгубил и живота си. Настанала суматоха, рицарят дотичал до коня си и се качил на него, но въпреки това бил убит на коня. Между това до войските на Сръбския деспот достигнали виковете, от коита се разбрало как той е убил Султана и как заради това е бил пребит. Едва сега господарят познал своя верен служител. Турците, като загубили своя султан (Мурад), се обърнали в бягство. Така Деспотът (маркграфът) и войската му, страната (марката, графство, деспотство) и населението били избавени този път от турците” (НА*; срв., че през 1396-1427 г. починалият през есента на 1395 г. Иоан Шишман* /1371-1395/ е наричан от западните поданици най-малкото с титлата “херцог” /НА*/, която е поне с една степен по-висока от “маркграф” и е по-ниска единствено от “крал”, “rex”).

От тези редове може да се съди, че битка, или по-скоро голямо сражение на този ден – 26, VІІІ, 1389 (или 10-14-20 дни по-рано, т.е. към началото на август), е нямало.

Но се знае, че тогава е хванат и посечен Сръбският деспот Лазар Хреблянович (1376-1389), а според османските извори – “и неговия син” (ИОД*, 101), като може би става въпрос за по-голям брат на Стефан Лазаревич* (1389-1427), който пък е отведен с новия османски архонт Баязид (1389-1402) и става мюсюлманин.

В съвременната история се налага мнението, че схватката при Косово поле* през 1389 г. е с неизяснен изход (ББ*). Баязид, синът на архонта Мурад (не е ясно дали османските предводители вече са имали сана “емир”, т.е. “принц, княз”, като стават “султани” чак след 1521 г. и преди 1540 г.), е бързал да се върне в Одрин, за да завладее трона; и точно заради краткото време и бързината, с която е стигнал от Косово поле до балканската столица на османците, той е наречен Йълдъръм: “Светкавицата”, което точно отговаря на подигравателния български епитет “Бързака” (би следвало в българската историография османският архонт да се споменава именно с нарицателното Баязид І Бързака, дадено му от българите по време на властовата криза на османците през лятото на 1389 г., а не с османското “Светкавицата”, което се опитва да омаловажи и заобиколи този български епитет и същевременно изобщо не отговаря на истината).

От друга страна османо-турците за първи път се изправили срещу християнска коалиция от сърби, босненци, хървати, а също и българи от владенията на Вук (Вълко) Бранкович в Северна Македония, както и други български феодали (войски на: цар Иоан Шишман*, Крали Марко*, Новак войвода*, Иоан Мирчо Батрън*, добруджанския принц Иванко* /1385 – сл. 1397/ и вероятно от Бесарабия*, както и българи от Седмоградско* /Трансилвания*/ и други).

Изглежда християнската организация е била много по-широка и добре обмислена, защото присъединилият се с войската си към Мурад в района на юг-югозапад от Витоша (ИОД*) Цар на България Иоан Срацимир* накарал Османеца да не минава по пътя София – Пирот – Ниш (който всъщност му бил преграден от войските на Иоан Шишман* и съюзниците му Крали Марко и Новак-войвода); а да тръгне по пътят от Долна Баня през района на селищата Марица*, Маджаре, Сепарева Баня, Дупница*, Кюстендил*, Крива паланка, Куманово и от там по посока към Прищина, т.е. през земите на принц Константин Драгаш (“Кюстендил“), който също е бил принуден – според предначертания български план – да се включи с военен отряд на страната на Мурад.

Това обикаляне както давало повече време за организиране на коалиционните християнски войски, така извеждало османците на определена позиция, която се знаела предварително от християнските водачи. Същевременно е известно, че българските сили, които влизали в армията на Мурад – тези на Иоан Срацимир*, на Константин Драгаш и много други, не са участвали в сражението на Косово поле (ББ*), което също изглежда било предварително организирано; ако това, разбира се, не е действие, станало възможно благодарение на настъпилата суматоха и бружение в щаба на османците след смъртта на Мурад. Но и тогава този акт не може да е случаен и нецеленасочен, и да не е предварително търсен.

По-скоро бягството на емир (хан) Баязид Челеби, заради което е наречен “светкавицата” (всъщност “бързака”), е предопределено основно от фактът, че османските полкове – дезориентирани и обезглавени (признаването на новия емир е трябвало да стане най-близо в Одрин, а претендентите за османския трон вероятно били много), се оказали в капан – в земи населени с българи, обградени от българските войски на Иоан Срацимир*, Вук (Вълко) Драгаш, Иоан Шишман, Крали Марко, Константин Драгаш, Иоан Мирчо Старши и много други, и в края на краищата пред лицето на армията на обединените християнски българско-хърватско-унгаро-чехо-босненско-сръбски сили.

Това, че на Косово поле не бил нанесен решителен удар срещу Баязид (1389-1402), се дължало вероятно и на противоречия в средите на християнските водачи. За такова поведение има податки и в разказа, предаден от Курипешич – противопоставянето на едни феодали на други – нещо безспорно известно на населението, което естествено е било заинтересовано от развитието на конфликтите в плоскостта на обединението на силите и победата над общия враг. Колкото до самият Милош (Милуш) Кобилович или Митро Кобила, чиято личност и образ са носител на тези сблъсаци, то за него може да се каже, че аристократичната му родова фамилия е типично българска (склави* или славяни биха видели в името единствено “женски кон“ – кобила /1/*, или прякор, епитет със значение “крив, гърбев” – вж. ЕР*, основна причина, поради която постепенно са свели името му до Обилич; за българското значение “главен боил” вж. Кобила /2/*). Вероятно това е и причината за сблъсъка между маркграфа (ленд-граф, маркиз) Лазар Хребелянович и принц Кобилич, който трябва да се разглежда и в светлината на опозицията между сръбския деспот и Българския върховен цар Иоан Срацимир* (1356-1396/97).

Защото със смъртта на Цар Стефан Урош V (1355-1371) – синът на Кралица и Царица Елена Българска* (1332 – †7 ноември 1376) и на крал Стефан Душан (1331-1346, Цар 1346-1355), се прекъсва сръбския царстващ род Неман-Урош. А тъй като Елена*, Царица на Сърбия до смъртта си през 1376 г., е сестра на Цар Иоан Александър* (1331-1371; баща на Цар Иоан Срацимир* /1356-1397/ и на Цар Иоан Шишман* /1371-1395/), то най-близък родственик и главен претендент за сръбската корона е именно Белградския и “Видински“ цар Иоан Срацимир, който е пряк съсед на влизащите в т.н. Сърбия* земи (при това близкото роднинство на двата владетелски рода – управляващите в Сърбия Неман-Урош и царете на България, започва най-късно още при Шишман /1/* и Стефан Урош ІІ Милутин /1282-1321/).

В т.с. Деспот Лазар Хребелянович, който няма право да бъде коронован като сръбски цар, вижда в лицето на Иоан Срацимир най-голяма заплаха за автономността на личната си власт, поради присъединяването на Сърбия* към България (така се възстановило статуквото до 1190 г., когато, от появата си до тогава, Сръбският етнически анклав е безспорна съставна част на България).

Не е маловажно и обстоятелството, че средновековна Сърбия* е млада държава. Сърбите се откъсват от България чак в самият край на Константинополското българо-византийско управление на юг от Дунав (1018-1185 г.; вж. Византо-Българско управление през ХІ и ХІІ век*). Тогава сърбите успяват да създадат, с помощ на католическото кралство Унгария, свое независимо княжество (жупанство) извън българската хегемония. През 1190 г., при сръбския Велик жупан Стефан Неман (1166-1196), Сърбия за първи път в историята си е призната за автономна държава и корона от Византийския имрератор Исак ІІ Ангел (1185-1195, 1203-1204; вж. Балдуин*) [ИБС*, ИЗ*, ББ* и пр.].

Признаването на Сърбия е в пряка връзка с целта на Византийско-Българския император Исак ІІ да я противопостави активно срещу Българското царство на Асеневци*, скъсали с Константинополската корона през 1185 година. Това, че в периода от 1018-1019 до 1185 г. българските земи южно от Дунав са в пределите на Византо-Българската Константинополска държава не променя факта, че до тогава сърбите са поданици на България и узряват за автономна държавна организация едва към края на ХІІ век. През това време те са част от “областта” България, създадена в пределите на общата Византо-Българска империя и имаща границите на т.н. Самуилова държава при царете Борис ІІ* (970-977, син на Цар Петър І* /927-970/, правнук на Император Роман І Лакапин /919-944/; Борис ІІ е пленник в Константинопол от 971 г.), Роман Симеон* (977-997; брат на Борис ІІ*, пленник в Константинопол от 991 г.), Самуил* (997-1014), Гаврил Радомир* (1014-1015), Иоан Владислав (1015-1018) и Царица Мария (1018 – сл. 1041).

При това до създаването на отделна Сръбска църква през 1219 г. от Св. Сава Сръбски*, две години след като през 1217 г. брат му – Великия жупан Стефан Пъвовенчани (1196-1227) е коронован от Папата за Крал на Сърбия, Сърбската държава влизала в сферата на Българската патриаршия, която е сведена от Василий ІІ през 1019-20 г. в ранг на автокефална апостолическа българска Охридска архиепископия (вж. Македония*, Улита*; Българската църква запазила и след 1019 всичките си права в своите територии, простиращи се от областта на Янина /дн. С. Гърция/, Бутринт /дн. Vrina, Ю. Албания/ и Драч* /дн. Дурас, Албания/ до Белград* /дн. Београд, Сърбия/ и на запад  областта на Срем* /дн. Сремска Митровица на р. Сава, Сърбия/, а на изток до Днестър*, Днепър* и Дон* /вж. АБИ*/. Декретите на Василий ІІ, отнасящи се до Българската църква, останали неизменни до края на ХІІ век, като задължавали феодалите от всякакъв ранг, етническа и административна принадлежност, които управлявали в нейните земи, да й се подчиняват).

За да се противопостави на формалното присъединяване на Сърбия* към България и да запази автономията на властта си, Деспот Лазар (ноември 1376-1389) провежда сериозна международна политика – още през 1377 г. (веднага след смъртта на Сръбската царица от април 1332 г. и рождена българска върховна принцеса Елена*, която починала на 7 ноември 1376) босненският Бан Твърдко (1353-1391) е коронован на гроба на Св. Сава Сръбски в Милешево за Крал на Сърбия, Босна и крайбрежието (Босненското крайбрежие на Адриатическо море), като правата си върху сръбската корона оправдавал с ! роднинската си връзка с рода Неман-Урош (ИБС*).

Този факт, останал до сега встрани от вниманието на българите, поставя няколко неизяснени във взаимодействието си въпроса. От една страна Бан Твърдко І е женен за най-голямата дъщеря на Цар Иоан Срацимир* (1356-1397) – Доротея, която е от втория му брак с влашката княгиня Анна (Доротея вер. е християнското й, може би католическо име; но срв., че един Търновски патриарх от нач. на ХІV в. се нарича Доротей). Доротея била в маджарски плен, заедно с Иоан Срацимир* и цялото му семейство от 1365 до 1369 г. в крепостта Хлемник, дн. в Хърватия. По време на заточението си те били принудени да приемат католицизма. След това Доротея, с още една от сестрите си, останала за заложница в двора на Унгарския крал Лайош І Велики (1342-1382; от 1370 г. и Крал на Полша, тъст на Сигизмунд І /1387-1437/), където била включена в свитата на Унгарската кралица като придворна дама. Преди 1376 г. тя била омъжена за Босненския бан Твърдко, като се знае, че е починала малко преди 1382 г. (КК*).

Бракът с Доротея, свързващ Твърдко І Котроманич (1353-1391) с цар Иоан Срацимир* (1356-1397), бил и връзка през Срацимир със Сръбската царица Елена* (1332-1376; сестра на Българския цар Иоан Александър* /1331-1371/) и през нея – със сина й, последния Цар на Сърбия и последен представител на рода Неман-Урош – Стефан Урош V (1355-1371). Доротея се омъжила за Твърдко преди смъртта на Царица Елена* и веднага след кончината на последната, още през 1377 г., Босненският бан, ставайки крал, изявява претенции към короната на Сърбия. Тук обаче се появява едно противоречие. Сръбската корона е царска (от Великден в 1346 г.), а не кралска. Сръбският царски сан е относително нов, само с 30-годишна традиция, като статута му е по-нисш от българската върховна титла (Цар на България) и е подчинен на нея, защото произлиза от древната титла на българските царе, но при все това е по-висок от кралския. Същевременно Твърдко е крал от 1377 г., докато Иоан Срацимир* е цар, чийто статут е приравнен към този на католическия и на византийския император – факт, който е потвърден както от много писмени документи, така и от карти (това косвено потвърждава, че декларацията на младшия цар и съвладетел Иоан Шишман*, засвидетелствана в негова грамота, да бъде всецяло наследен в случай на непредвидени обстоятелства от Иоан Срацимир*, е била изпълнена).

В т.с. Босненският бан Твърдко, макар и подкрепян от деспот Лазар, е можел да разчита да получи короната на Сърбия, която пък е царска, само поради презумпцията, че е женен за дъщеря на Цар Иоан Срацимир*. Но в историята няма регистриран факт, че някога някой цар = император е пренебрегвал задълженията си на върховен сюзерен и е предоставял правата си на по-нисш по статут благородник (друг въпрос е временното делигиране на отделни права). Защото това е в противоречие на действащата система и би могло дори да я разруши. Затова самата система, в лицето на цялата структура от феодали, управляващи от Франция, Испания и Британия до Китай и Япония, не би позволила това. От съпоставянето на отделните страни на факта излиза, че действията на Твърдко І (1353-1391) и Лазар (1377-1389) през 1377 г. са чисто пропагандни и имат само парадна, а не действена стойност.

Във вътрешната си политика сръбския феодал Лазар се опирал на антибългарските среди в страната си. Явно, че това е и основната причина за неговото отношение и това на обкръжението му към Кобилович, чиито владения вер. са били или по границата между Сърбия и Белградско-Видинска България, или пък в северните предели на доскорошното Кралство на Вълкашин* (1355-1371; феодът на Вълкашин, наследен от синът му Крали Марко /1371-1395/, постепенно отслабва и се редуцира около Прилеп*, като Андриаш, брат на Крали Марко, владеел земите по р. Матка, десен приток в горното течение на Вардар* - ББ*).

Безпримерният подвиг на Кобилович бил категоричен по своята морална стойност и не оставял никаква възможност на съвременниците му да бъде скрит или пренебрегнат. В следствие на това мъртвият герой става исключително нужен за укрепване на авторитета точно на сръбския княз Стефан Лазаревич (1389-1427), синът на деспот Лазр, и на преследваната от него вътрешно-политическа стратегия, целяща да обедини сръбските феодали. А с течение на вековете и с промените на конюнгтурата Кобилович, преименуван в Обилич, се превърнал и в национален герой на Сърбия. Но докато народът, представян от християнските войници – очевидци на подвига на Милуш Кобилович, участващи формално и от двете страни на фронта в Косовското поле през август 1389 година, разнесъл своевременно и бързо разказа, превръщайки го в епическа легенда още в края на ХІV и нач. на ХV век, то сръбския княз едва ли е можел да се възползва от събитието веднага след подвига на героя, особено официално.

Защото първоначално Стефан Лазаревич бил турски васал, който се отличил с изключително усърдие в антихристиянската си борба. Той станал главният “герой”, осигурил победата на Баязид (1389-1402) над кръстоносните войски при Никопол* на 25 септември 1396 г. и при превземането на Видин месец-два по-късно, когато бил пленен и заточен Иоан Срацимир* (1356-1397). В тези му действия може да се съзре и лично отношение срещу България, която по право владеела Сърбия. Едва след участието си в битката при Анкара през януари 1402 г., където Тимур пленил Баязид, и след престоя си в Константинопол, Стефан Лазаревич отхвърлил васалството към османците и исляма.

Но обстоятелствата още не били назрели за промяна на отношението на княз Стефан. Много скоро той застанал под короната на управляващия в Белград* на Дунав Български цар Константин II* (1396-1422), където пък ясно се знаели и причината за постъпката на Кобилович, и етническия му произход. А и били пресни спомените за “подвизите” на сръбския княз Стефан Лазарович в полза на османските турци, чиято категоричност влизала в остро противоречие с предимно внимателната прагматична и балансирана политика, провеждана от други християнски велможи, в т.ч. и от българските царе, и от Крали Марко (1371-1395), и от Новак Дебели, и пр. (дори доминирането на разказите и мита за Крали Марко* над спомена за Стефан Лазаревич* и съпътстващите го събития, говори за отношението на съвременниците от края на ХІV и началото на ХV век).

Все пак Стефан Лазаревич (1389-1402-1427), под влияние на прекия си контакт след 1402 г. с Българския цар (император!) Константин II* (1396-1422) и в условията на бурния натиск на събитията, извървял изключителен градивен път в личното си развитие като човек и като позиция на християнски и на сръбски аристократ-предводител. Той узрял до прозрението за единство на цивилизационния фронт срещу турската напаст и за потушаване на личните амбиции и междуродовите конфликти, в името на общата цел, под знамената на християнската коалиция. Имайки предвид тази позиция на Стефан Лазаревич по-точно може да се разбере горчивината на сълзите, които пролял над тленното тяло на Българския цар (император) Констаптин II* през 1422 г., осъзнавайки, че е изгубил преди всичко истински съюзник и приятел. По това време Милуш Кобилич вече бил станал общ за българи и сърби герой, герой от общата християнска борба срещу нашествениците османци. Развитието на легендарната традиция по-нататък във времето, в съчетание с нуждите на сръбската национална доктрина през ХІХ в. и ХХ в., го превръща в популярен национален герой на новоизмислената Сърбия* (създадена от Российската корона в 1817-1833 г.), като името му било трансформирано в по-разбираемото за славяните Обилич.

Според традицията от това време, а и според структурата на името Кобилович, то е производно от името Кобила /2/*, с конкретно значение син на Кобила, един от синовете на Кобила (нпр. така са наричани братята-аристократи Соимировичи през същея период – синове на Соимир и носещи фамилията Соимир, както и нарицателното на синовете и наследниците на Бала ~ Балза*, наричани Балшичи), което означава, че истинската форма на родовото име на К. е Кобъıла (ако то не е званието на баща му, на дядо му или на някой от дядовците му, което съвсем не е невъзможно).

Окончанията на “-ч, -ча” са също разпространени в България, не са етнически жалони и съвсем не са приоритет на сръбския славянски диалект – нпр. имената на българските крепости Петрич, Овеч, Михалич в СИ България, които са превзети от кръстоносците на Полско-Унгарския крал Владислав ІІІ Ягело-Варненчик през 1444 г. и пр.; вж Елена*, Иоан Срацимир*, Иоан Шишман*, Шишман /1/*, Константин*, Фружин*, Кобила /2/*, Кобила /3/*, Кобилович*, Османска династия* и пр.; 

(Следва кратко обобщение и картите, цитирани в отделните части; вижте за фактите във фейсбук на адрес: Азбучна история на българите - www.azb-istoria-bulg.bg );