“[Враговете] притиснали стрелците от лявата страна, накарали ги да отстъпят и ударили по центъра [на османската войска]. Като разсекли редовете, те стигнали обоза и разбили хората от тиловите части (тур. орду пазаръ: “войнишки пазар”, ИОД*). Зад войската [на османците] стояла дъбова гора. Тя се изпълнила с трупове. Ала медът, маслото и оризът останали непокътнати. Конете, катърите и денковете така се оплели едни в друг, че образували преграда. [Хората] не избягали. Те били посечени и паднали жертва за вярата (т.е. за ислямската вяра, но да не забравяме, че тези помощни части обикновено били набирани от християнското население в М. Азия и на Балканите, а това предполага, че християните били избягали и изоставили обоза и немногото мюсюлмани, които станали жертва на нахлулите вражи войски).

Като унищожили лявото [османско] крило, неверниците (християните) спрели. … И така двете морета се влели едно в друго. … Когато сабя удряла в сабя, копие – в копие, и боздуган – в боздуган, се разнасял грохот, от който зверовете в планината изгинали, а ангелите в небесата забравили за броениците си. Малко по малко силите на неверниците (християните, тук конкретно – сърбите и босненците) нарастнали и те се разпалили до крайност.

Неподвижен като планина, Баязид Хан стоял достолепно спокоен в дясното крило. Ала видял, че работата става лоша и малко останало ислямската (османската) войска да бъде сразена.

Изведнъж викачите, които подканяли войската [на Мурад], закрещели: “Защо стоите, хей, вие, борци за вярата! Неверникът (Християнинът) е разбит и бягя”! По онуй време бейликът (държавата – бейството: “господарството”) плащал плата на гласовити хора. Когато газиите щели да се бият с неверници, тези хора започвали да викат по цялата войска и да дават кураж на бойците: “Неверникът е разбит! Той бяга”! Наричали ги “бозюнджилер” (османизъм, формиран върху ст.-бълг. позъвати, позовѫ: "призова, привикам, извикам", позъванчии: "повикващ, призоваващ" и пр.).

Изведнъж Баязид с цялата си мощ поразил неверника (християнина) като светкавица (осм.-тур. Yıldırım, Илдъръм, Йълдъръм: “гръмотевица, светкавица”, срв. Yıldız, Йълдъз: “звезда”, БТР*, ИОД*; обаче това си прозвище Баязид получил по-късно, след възкачването си в Одрин или пък чак в Бурса, затова този откъс можем да приемем за художествена измислица или късно вмешателство). Като вълк* в овче стадо, като сокол сред гарги се врязал той в него (врага). … В миг започнал да разпръсква вражата войска. Като видял това и Али паша като Али (халифът Али, син на абу-Галиб, имащ легендарната слава на ненадминат юнак и храбрец, вж. Микаил Бащу*) се нахвърлил срещу невернишката (християнската) войска. След тях [тръгнали] и Евреноз бей, и Яхши бей, и Кара Шахин бей, и Иса бей, и Саруджа паша, и субашията Ейне бей, и Кара Мукбил, и Инджеджюк Балабан, и Торъджа Балабан, и пешакът Ширмерд (срв., че Шир е името на река Дон* /ДТ*/, където между Дон и Волга още от 1239 г. има татари от т.н. Златна орда* /ПВ*, РН* и пр./; тук ясно се вижда, че не е споменат нито един християнски велможа, който да се сражава на страната на османците срещу войската на сърбите и босненците). …

И точно тогава се случило, че по време на битката конят на Баязид Хан се спънал и паднал. Въжето за [спасително] изтегляне било готово, та веднага го измъкнали [от полесражението] (т.е. го спасили). На две места се бил смъкнал каишът му (на коня). Рипнал Баязид Хан като светкавица, метнал се на коня и взел да сече неверниците (християните). А отстъпилите (побягналите) назад правоверни (османци) щом усетили, че мюсюлманите взели да надвиват, пак добили смелост, върнали се и те също размахали саби срещу неверниците (християните). С вика “алах е над всичко” те подхващали гяура (безбожен, християнин, РЧ*) и го смазвали.

От времето на Адам* светът не бил познал такава битка и такъв погром. Реката невернишка кръв потекла по-пълноводна от румските [реки] Джейхун (Тигър) и Ефрат, и сравнима само с Нил. Скоро кървав потоп щял да настъпи. Светът в кръв щял да се удави.

Още не превалил деня (т.е. преди пладне*, което в тези ширини е ок. 13:30 ч. астрономическо време), когато неверниците (християните) били разбити (т.е. битката на османците със сърби и босненци била от към 8:00 до към 13:00 ч. – продължила около 5 часа). Останали планини от мъртви тела. Главите стояли на купища като камари чакъл.

Невернишката войска била разбита. Безброй неверници минали под ножа. Тези, които се спасили, побягнали. Подире им се спуснали газии да ги гонят и посичат” (ИОД*, 100, 101);

Както става ясно от разказите от ХVІ в. и от български народни песни за подвига на Кобила (НА*, стр. 54), които явно се появили още през лятото на 1389 г. и точно свидетелствали за ситуацията на Косово поле, голямо сражение преди убийството на Мурад не е имало. А и след убийството на Османския архонт също не би могло да има генерална битка, понеже силите на османците били незначителни (около 20-22 хиляди) в сравнение с враговете им (заедно с българите, които формално били съюзници на Мурад и членове на Мурадовата войскова коалиция, общо християните са около 76 хиляди, което е към 3,5 пъти повече от османците – заедно със сродните им тюрки – и отговаря на твърденията в османотурската хроника, че християнските сили били между 3 и 5 пъти повече от ислямските).

В повествованието измислената грандиозна битка е поставена преди Мурадовото убийство по драматично-патетичната причина да се зъздаде грандиозен епичен ореол на мъченическата, но безславна и безсмислена смърт на Османския архонт (едничката промяна, която настъпила за османците след като Кобила разпрал корема на Мурад от слабините до гърдите била, че “от това време нито един турски султан не подава вече крака си за целуване, а ръката, и двама паши държат под мишци онзи, когото султанът приема и му подава ръката си за целуване, та никой да не може да извърши това, което Кобилович [Кобила, Кобыля, Коубыля] направил”, НА* - стр. 145).

Но пък станало сражение между 20-те хиляди османци и 15-те хиляди сърби (подкрепяни и от няколко хиляди босненци), което и за двете страни изглеждало колосално по своите размери и по всеобщото участие на двете войскови групи.

“Тогава [Мурад] излязъл с неколцина телохранители да разгледа кървавите могили от трупове. Имало един неверник (християнин), когото наричали Милош Кобила* (български велможа, владетел на Пирот* и Пиротска област). Много смел и юначен бил проклетникът. В разговор с Лаз (Лазар Хреблянович), той сам бил предложил – “Прати ме да убия турския бай!”; и още тогава скрил у себе си един кинжал (всъщност Лазар унижавал Кобила и двамата били в краен конфликт). Като идвал с такива мисли, той се изправил лице срещу лице с газиите и те го ранили. Ранен, облян в кръв, той се скрил между труповете. Щом Гази Мурад тръгнал към него, неверникът с падане и ставане се упътил към Повелителя. Чавушите понечили да го спрат, ала Гази Мурад изпълнил желанието му. Той рекъл: “Сигурно иска нещо. Оставете го, нека дойде!”.

А проклетникът бил скрил в ръкава си кинжал. Доближил се и като се престорил, че целува стремето на [коня на] Повелителя, той изведнъж го пробол (според българската и сръбската версии Кобила или Кобилович бил приет от Мурад в неговата шатра и когато османецът му подал крака си, за да го целуне в знак на признаване на властта му, българинът разпорил Мурад с ножа си, а после успял да стигне до своя кон и да го яхне, но там вече бил настигнат от Мурадовите слуги и съсечен).

Този непоколебим борец за вярата (Мурад) загинал мъченически за нея. Онзи неверник (християнина Кобила*) насекли на парчета на самото място. После бързо покрили Хана с шатра. До санджака (знамето, т.е. владетелското знаме) довели султан Баязид. На Якуб Челеби казали: “Ела, баща ти те търси!” – и щом той влязъл в шатрата, те го представили на Бога.

Точно тогава пипнали Лаз и неговия син. Веднага ги довели и посекли. През онази нощ войската се потопила в мъка. А на другия ден султан Баязид се възкачил на престола. Това се случило в 791 година по Хиджра (1389 г. сл. Хр. или 6897 г. от Сътворението на Света; Баязид се възкачил на 27 август 1389 г. и това вероятно станало след 14-20 дни и то чак в Одрин*, а не на Косово поле). Гази Мурад Хан живял 68 години. Когато баща му Орхан починал, той бил на 37 години, та царувал 31 години. Погребан бил в Каплуджа (също Каплъджа, местност край Бурса, известна с горещите си извори; вж. Аладжа*). Той е същият този султан Мурад, когото сега (в 1480-1490 г. сл. Хр.) наричат Гази Хункяр и така е известен” (ИОД*, 101);

Баязид І Илдъръм, бълг. Баязид І Бързака (1389-1402), е роден към края на 1372 или в началото на 1373 г. сл. Хр., и живее до †1402 г., като сам се отровил и починал (на 28 юли) в района на Западна Мала Азия, по време на робството си при Азиатския владетел на Великия Могол император Тимур-ленг (1370-1405);

За епитета на осм.-тур. Илдъръм, Йълдъръм: “Светкавицата”, срв. осм.-тур. Йълдъз: “звезда” (БТР*), което показва, че Йълдъръм е именно Светкавица и е напълно погрешен срещания тук-там превод на епитета на Баязид като “Гръмотевицата”; осм.-тур. епитет Иълдъръм “Светкавица“, отговаря на насмешливо-презрителното българско нарицателно или прозвище “Бързака”, което Баязид получава заради бързото си бягство от Косово поле* към Одрин* през август 1389 г., когато е изплашен както от мощта на християнските войски, в частност на българските части и силите им, дислоцирани около него в Косово и в близките държави (феоди) и княжества, така и от факта, че някой друг ще завземе престола на току що убития му баща Мурад (1362-1389); вж. Кобила /4/*;

Баязид е женен за една от дъщерите на сърбина-деспот Лазар Хреблянович (1376-1389) и сестрата на Драгана* (Мара*) – втората съпруга на Цар Иоан Шишман* (1371-1395) и Търновска царица от към 1380-1382 г. (двете съпруги – на Иоан Шишман и на Баязид, са сестри на Стефан Лазаревич* /1389-1427/, син и наследник на сръбския феодал Лазар Хреблянович).

Преди да се възкачи, Баязид заповядал, още в деня на смъртта на баща си на Косово поле, да убият неговия брат или полу-брат Якуб – явно единствения застрашаващ директно положението му на наследник, та да няма пряк съперник за престола (името Якуб – гръц. Ίακώβ [Яков], но лат. Jakob [Якоб], видимо не е турско, което говори за произхода на Якубовата майка, която може би е различна личност от Кера Тамара*, но също по родословие е от християнските среди).

Епитетът “Светкавицата” (тур. Йълдъръм) – бълг. “Бързака“, е даден на Баязид заради бързото му бягство от Косово поле* към Одрин* през август 1389 г., след убийството на баща му Мурад и екзекутирането на сърбина-деспот Лазар Хреблянович; защото, въпреки че османските орди разгромили сръбско-босненския корпус на деспот Лазар и съюзните му босненци, Баязид (и щаба му) се оказал в обсада от многобройни български войски, които не взели никакво участие в разправата на османците със сърбо-босненската армия на Косово поле и които надвишаващи по брой и по качество многократно османците, а пък официалният претекст за Баязидовото бягство от българското обкръжение към Одрин бил да утвърди правата си над османския престол (наследственото право не се зачитало в Османската военно-държавна структура /ИБС*/ и статута трябвало да се защитава с конкретни действия).

Българският цар Иоан Срацимир* (1356-1396/7) е брат на майка му, а Цар Иоан Шишман* (1371-1395) е полу-брат на майка му Кера Тамара*, която е погребана в Бурса най-тържествено до баща му Мурад І (1361-1389; наскоро някой опроверга факта, че Кера Тамара е погребана до Мурад, но това може да е и създадена от днешната турска държава заблуда). Двамата управници – Баязид и Иоан Шишман, са и баджанаци, защото са женени за две сестри, като децата на Иоан Шишман от втория му брак с Драгана са първи братовчеди на децата на Баязид от сестра й, които пък са Османски принцове и принцеси. Тоест, вероятно именно малкият син на Иоан Шишман* – Фружин Шишман* (1395-1460), е първи братовчед с тримата наследници на Баязид (1389-1402, †1402) или най-малкото с единия от тях (? с Мехмед Челеби /1402-1421/, който е роден в 1391 г.).

Същевременно по този начин се изяснява и употребата на епитета “Челеби”, който е по-скоро български, а не тюркски. Челеби са наричани синовете на Баязид и най-вероятно е израз на това, че Сюлейман, Муса и Мехмед имали по родословие и сановнически права в структурата на българската аристократична система (вж. Челбир*, Боян Челебир* /пр. 565-587/). При това е факт, че според Османските закони не съществувало наследствено право (ИБС*), а за да защити трона си през 1389 г., баща им Баязид хукнал с всички сили към Одрин* и Бурса, въпреки че вече бил убил брат си Якуб Челеби;

Родствените връзки дават отговор както на спицифичните отношения между Баязид и Шишман, така и на крайността на постъпката на Баязид, който през 1395 г. пленил Иоан Шишман* и сина му Александър Шишман*, и явно приел тази част от България – доминирана пряко от Шишмановата корона, като свое наследство по право (според сведенията от 1394-1397 г. на очевидецът и участникът в събитията Ханс Шилтбергер, Шишманова България имала “300 замъка из градовете и крепостите си” /НА*/, т.е. 300 “херцогства и графства” = княжества и воеводства). Изглежда и васалите на Иоан Шишман трябвало да станат васали на Баязид, което е проследимо например при Влашкия войвода Иоан Мирчо Старши (1385-1418). Показателно е, че съвсем наскоро преди разглежданите събития, предшественикът на Мирчо Старши – полубрат му Дан І (1384-1386), след като се опитал да води автономна и сепаратиска политика спрямо Търновския цар, бил “убит” – т.е. пленен, осъден и екзекутиран от суверена си Иоан Шишман*.

Към дадения период “Железни врата* разделят Унгария, България и [равнината] Влахия…” (НА*). Най-западната част от областта Влахия* е в състава на Видинското царство, а средната част е в Търновското царство. В източната част на Влашката равнина е Влашкото войводство, което е идентично с т.н. “Голяма Влахия”, за която се знае, че “двата й главни града [са] (?) Арджеш* (Agrisch), а другия – Търговище* (Tьrkoisch)” (НА*). Може би към Голяма Влахия, ако не е към Добруджанското княжество на Иванко* или Иванко Басараб* (1385 - сл. 1397; вж. Басараб /4/*) – сина на Добротица* (ок. 1359-1385, род. ок. 1326), бил и град “Браила (Ubereyl), който се намира на Дунав. Там колите и галерите стоварват стоките, които търговците докарват от страните на неверниците (мюсюлманите).” (НА*). Тъй нар. “Малка Влахия” по-късно е неголяма продълговата област на север от земите на Търновското царство (Никополското царство*) и е граничеща със “Седмоградско* (Трансилвания), което е една немска земя.” (НА*).

По някакви причини Ханс Шилтбергер отделя и “Бурцелската земя, главният град на която се нарича Брашов*” (НА*), която пък може да съвпада с неговата “Малка Влахия”. Същевременно през ХІV и поне до средата на ХV в. Влашкото воеводство е част от България и е васално на Търновския владетел (Никополски от 1393 г.). Дори и през ХVІ в. Влахия, в т.ч. и Влашкото войводство, се смятат за единни с България и част от нея (НА*, стр. 459), което се потвърждава и от картите от този период. Към 1440 г. южната граница на България, която е отбелязана ясно, категорично и безспорно с надписи Bulgaria, върви южно от Стара планина* (Балкана*) и от Средна гора* (приемана за съставна и неделима част от Балкана*) – и се простира от Черно море на запад, и заобикаляйки София* от север и от запад, се спуска до Беломорието, минавайки западно от Скопие* (вж. Влахия*, вж. карта 1321 г., карта 1330 г., карта 1351 г., карта 1440-1453 г., карта 1544 г., карта 1584 г., карта 1648 г.);

Баязид развил значителна завоевателна дейност в М. Азия, като през 1392 г. завладял Анталия или Аталя (визант. Аталеа), на брега на Средиземно море в едноименния Анталийски залив;

В османската хроника на Мехмед Нешри (ХV в.), частта за Баязид започва с един обзорен разказ за управлението му, който доста обърква онези изследователи, които го приемат буквално и конкретно. Този текст е следният:

“Говорят (пишат), че Баязид Хан, син на Мурад Хан (1361-1389), се възцарил и седнал веднага [след смъртта на баща си] на престола. Станало това на четвъртия (4-ти) ден на месец рамазан 791 година по Хиджра (27 август 1389 г. сл. Хр.).

Веднага [(?) през 1389 г.] пратил хора към земите на Лаз и [след време] към мините и нахиите (околиите) на Кратова (Кратово, почти по средата между Кюстендил*, Куманово и Щип*; Кратово и рудниците му били във владение на Константин*, а той бил съюзник на Мурад и на Баязид, и роднина с баджанаците Баязид и Иоан Шишман, което означава, че “овладяването” на Кратово е съвсем относително и образно). Като ги овладял, пратил към Юскюб (Скопие) беят Паша Йигит (пр. 1389-1413, първи османски комендант на Скопие, но не се знае от коя година е станал такъв), който като господар на Исхак бей (пр. 1413-1465, санджакбей на Скопскя санджак при Мурад ІІ /1421-1451/) му бил като същински баща. Във Видин [през 1396-1397 г.] изпратил Фируз бей (пр. 1389-1413). Така [също] подчинил повечето от земите на Лаз (Видинските земи нямат нищо общо със земите на Лазар Хреблянович, които са на юг от Сръбска Морава*. Всъщност Баязид, който притежавал Лазаровия син Стефан Лазаревич*, заставил този свой роб да приеме исляма и го направил свой най-верен васал, а може би и свой любовник, като по този начин владеел и пряко, и косвено Сръбското деспотство, носещо и нарицателното “Земите на Лаз”. От тези хем свои, хем Баязидови етнически сръбски земи, имащи вероятно между 140 и 200-хилядно население, Стефан Лазаревич* извеждал 15-хиляден боен корпус /НА*/, с който участвал във войните на турците и при Никопол* през 1396 г., и при Видин* в края на същата година, и при Анкара през 1402 г., когато бляскавия победител Тимур-Шах /1370-1405/ унищожил османската армия и пленил архонта й Баязид).

Другите [бейове и паши (освен Евреноз бей, който отишъл в своя главен град Сяр*), след смъртта на Мурад,] дошли до Едирне (Одрин*). Мъртвото тяло на Гази Мурад изпратили [през Галиполи] в Бурса [и то било погребано в Каплуджа].

Докато Баязид Хан бил в Румелия (Тракия), Караманоглу се развилнял [през 1390 г. в Анадола]. Тогава [, след смъртта на Мурад, Баязид] оставил Евреноз бей в Сироз (Сяр*), а сам отишъл и превзел Водине (Воден* – български град в Ю. Македония, населен и до днес /2019 г./ с българи, сега Едеса, Edhessa в Сев. Гърция, на ок. 75-80 км западно от Солун*; град Воден е изключително труден за превземане град-крепост и това “превземане” няма как да е станало в началото на управлението на Баязид) и Читроз (Китроз в Ю. Македония, днес в Гърция). Фируз бей пък се вдигнал от Видин и ударил Ефляк (Влахия*, Никополска България или Унгария, което станало след 1396-97 година). Паднала голяма плячка. Паша Йигит бей (пр. 1389-1413) [, след като се установил и укрепил в Скопие,] се заел с Босненския край.

По времето на Баязид Хан (1389-1402) робите и плячката били в изобилие. Баязид Хан презимувал в Едирне (Одрин*), а щом пукнала пролетта [на 1390 година], дошъл в Бурса и се заел с благотворителни дела (всъщност, през пролетта на 1390 г. отишъл в М. Азия да воюва с Караманоглу и да завладява земите на съседите си). В Едирне оставил Кара Тимурташ (възпитател на Баязид до 1388 г.), защото той бил бейлербей [на Румелия] (1388-1404). Нему изпратил [по-късно] вест да дойде в Бурса.” (ИОД*, 103);

Вижда се, че този откъс е по-скоро обзорен за делата на Баязид на Балканите за цялото му управление до 1402 г., отколкото конкретен и свързан с месеците на първата година на властта му – от края на август 1389 до “пукването на пролетта” на 1390 г., когато заминал от Одрин* за Бурса, защото “Караманоглу се развилнял в Анадола”. Преди всичко той нямал нито време, нито позиции, за да извърши казаните неща за 6 месеца – от 27 август 1389 г. до към 28 февруари 1390 г., когато в ранната пролет се отправил за Бурса, като поне през два-три от тези месеци не можело да се воюва и пътува заради силните валежи, калта, преливащите буйни реки или големите студове. Защото, същевременно, 17-годишният Баязид първо трябвало да премахва конкуренцията си за трона, после трябвало да укрепва властта си и да отстранява своите противници от цялата властова пирамида на Османския феод, а в същото време трябвало да търси съюзници в околните земи и да опазва мира в собствените си владения, където подтиснатото християнско население винаги било готово да въстане, докато други мощни съседи – като Караманоглу, искали да отнемат от земите му и дори да го свалят от власт, замествайки го с някоя своя марионетка. От този кратък и общ преглед на ситуацията става ясно, че от края на август 1389 г. до заминаването си за Мала Азия през ранната пролет на 1390 г. (т.е. в края на февруари или в самото начало на март), Баязид нямал никаква възможност да воюва където и да е и с когото и да е.

[Обаче, дори въпреки всичко и да приемем вероятността, че Баязид, в този начален период от септември до декември 1389 г. е атакувал непревземаемия Воден* и Читроз (Китроз), трябва да си отговорим на въпроса защо той и щаба му биха направили това. Явно, особено с връщащите се от кървав двубой със сърбите обезсилени войски, не е имало как да вземат плячка от земи, които са на щрек от години заради постоянните нападения на османските акънджии (грабители, разбойници, унищожители) – закрепили се в района на Сяр* от 1386 г., и в които крепостите са невъзможни за завладяване от османската полуномадска конница. Ако въобще е имало тогава такава акция, то тя е била поръчана и платена от някоя по-сериозна сила в района – тоест от Византия или от България, а конкретният отговор може да бъде разбран, когато се отчете кои са владетелите на тези две крепости];