работил самотен.

Разбирайки, че синовете му са го изоставили,

самотен разбил стената.

Изгорили лъчите на Слънцето

алп Карга (Гарга, Гарван).

Като огнено кълбо

паднал той на земята.

Неговите горящи черни пера,

падайки на Тулпар,

се превърнали във верни

горещи (горещокръвни, буйни) коне.

(64) Към самият [кон-божество] Тулпар прираснали

крилете на Карга (Гарга, Гарвана).

С бързината на своя бяг

изгасил конят от тях пламъците.

…” (СБ*, песен ІІІ);

Вижда се, че Ледниковият период е описан доста конкретно. И се изключва възможността този образ да се отнася за зимата в края на всяка Слънчева година и началото на следващата. При това най-вероятно преди настъпването на Ледниковата епоха към 72-то хилядолетие пр. н.е. хората, които тогава достигнали до 2 милиона човека, не са познавали ежегодния студен и снежен зимен период, какъвто имаме днес, най-малкото защото климатът на Земята бил доста по-топъл и влажен, а и те населявали най-плодородните и топли климатични зони на Африка и Евразия.

Изненадващ и специфичен детайл е отбелязването на факта, че в самия край на Ледниковата епоха и във времето на неговото приключване – вероятно откъм 13 500 г. пр. Хр. или в периода около 8 300 г. пр. Хр. и след това, Слънцето светело с изгаряща сила. Може би сведението отбелязва тогавашен мощен пик на Слънчевата активност. Това би могло да се установи при целенасочен анализ на съответните земни и фосилни пластове.

Макар и свързан с по-друг план на информация, но Ледниковия период е споменат като част от един легендарен разказ и в “История” на Гази Барадж* (1229-1246), която е включена в 1680 г. и в историческия сборник с волжко-български летописи на Джагфар:

“... Якуб, син на Нугман, писал, че Бога-змей Барадж (бълг. Мардукан*) живял в началото в планината Каф (Хара*, Самар*), а след това, когато алповете (боговете) закрили Земята от Слънцето със стена (и настанала Ледената епоха), отлетял в пустинятя Куман (Кара-Кум и Къзъл-Кум), а после – при Башкортите (Угрите*, Себери*, Маджари*, Турци*).

Там той бил посрещнат радушно от народа и враждебно от вожда на башкортите Чирмыш, считащ за свой предтеча Лебеда и желаещ башкортите да се прекланят именно на Лебеда. В края на краищата князът (бий: “родов княз; старейшина”) коварно ранил Барадж (Мардукан*), и той отлетял в пустинята Куман, като проклел Чирмыш. Скоро след това Чирмыш умрял в страшни мъчения, и башкортите се уверили в това, че Змеят (Мардукан*) е Царят на Живота – [наричан от башкортите] Маджар…” (ДТ*, стр. 10);