Имеон* е сборно название на планините Куш*, Хиндукуш (Индо-Куш), Памир, Алай и Танкан* (кит. Тян-шян*) или Машу*, Хара*, Хон* и др., от където, според вярванията на Древните българи и на всички жители на Западна Азия изгрявало Слънцето*, към който масив се включва и прилежащата част от голямата равнина между огромното древно Каспийско море* и тези планини. Освен Имеон*: “именит”, този масив е известен и с имената Хара*: “хранилище, пазилище; крепост; храм”, Машу*: “велик, мощен, могъщ”, Тара, Сара, Хон*, Самар* и др.; вероятно Хара се явява и във формата Харба, Арба, срв. Арбана*, Арта*, Арна*, Арбанаси*, което преминало и в Албана, Албания – срв. Кавказка Албания, където живеел Шан Албан Риштав* или Кан Албан Риш-тау (СБ*), и Илирийска (Балканска) Албания, наричана първоначално и до късното средновековие от българите Арта*, Арбана*, Арна* (от където е и османо-турското нарицателно Арнаути).

По името Хон* – кратка форма на названието Хара* и синоним, българите, а по-точно техният източен клон, се самоназовават и Хони* (ДТ*); същото име-нарицатено е споменато с формата Chuni (*Choni) още през първата половина на ІІ в. и от Птолемей (ок. 80-160) в района на равнината на изток от Днепър* и на запад от Донецко-Донските възвишения (Tabula Sarmatiж), като по това време източно-азиятски Хуни* въобще не може да има в Европа и явно този епитет е напълно различен от названието на монголите Хуни*, кит. Хун-ну.

През втората половина на 2005-2007 г. беше направено генетично изследване на българите, което категорично изясни древността на етноса, установена категорично на 7 800 години (проф. д-р Иво Кременски, nova тв, “на 4 очи”, 2 март 2008; ИК*), поставяйки началото му към 5 800 г. пр. Хр. Това е с 300 години преди датата, приета в Римо-Византийската календарна практика за годината на Сътворението на Света – 5 508 г. пр. Хр. (според Сирийската школа – 5 490 г. пр. Хр.), и с 200 години преди свързването на Черно море* със Средиземно море (ок. 5 600 г. пр. Хр.), когато се предполага от някои изследователи, че е станал и Библейския Потоп*.

Съпоставянето на получената приблизителна дата 5 800 г. пр. Хр. с Древнобългарския календар* дава конкретната дата 5 792 г. пр. Хр. Тогава съвпадат първите години на 12-годишния календарен цикъл и на 19-годишния цикъл на високосните години. Поради голямата величина на стъпката на това съвпадение, което става през 228 години и фиксира следващото през 5 564 г. пр. Хр., а възможното по-ранно в 6020 г. пр. Хр., и във връзка с малката стъпка на възможна грешка на отклонение при генетичното изследване от ± 13-15 години до най-много ± 50 години (вж. Херодот – Х*), то няма съмнение, че годината на създаване на етноса ни, добре известна на нашите предци и заложена като първа от Древнобългарския календар*, е именно 5 792 г. пр. Хр.

Тази първа година е със зодиакалното име Сомор* или Самур*, според номерацията е нулева, начална – поставена преди същинското започване на календарната датировка, и е високосна, стояща пред започващия от 5 791 г. пр. Хр. първи 19-годишен период на 7 високосни и 12 невисокосни години (от него до сега са преминали 410 пълни 19-годишни цикли и в 2012 г. сл. Хр. тече 411-тия, който свършва в 2017 г. сл. Хр. и от 1 март 2018 г. сл. Хр. започва 412-тия 19-годишен цикъл; а 12-годишните зодиакални цикли са точно 650 и от 1 март 2009 г. започна 651-я цикъл с годината Сомор* или Самур*, който завършва с края на февруари 2021 г.).

Разбира се, че тази първа година от българското летоброене е пряко свързана със самият създател на нацията ни – Зиези*, Зиузу или Зиусудра* – Зиусу-Дара, както дедите ни наричали Ной* (волгобълг. Нау, Нав, Нов: “нов” /ДТ*/, отговарящо на др.-бълг. Нав и Нов, защото на арабица, с която пишели и преписвали по-старите документи във Волжка България от Х век насетне, с една и съща буква се пишат „А“ и „О“, като явно е фонетично Нāв, Нов, др.-бълг. и ст.-бълг. Новъ, Nовъ: “нов”). От всичко това може да се предположи, че дадената 5 792 г. пр. Хр. най-вероятно е и годината, в която е станал т.н. Библейски Потоп, продължил всичко на всичко “6 дена и 7 нощи” (ГИ*), а не 40 дни, както са записали през V в. пр. Хр. древните евреи във Вехтия Завет (Б*); вж. Билга-мес*, Българските владетели*, Потопът*, Ад*, Ищар* и пр.).

Според Древнобългарския календар* 2008 година сл. Хр., която по др.-българската традиция се простира от 1 март 2008 г. до края на февруари 2009 г., е 7 800 българска година, ІХ-та невисокоста от 19-годишния цикъл, и последна от 12-годишния зодиакален цикъл, наречена Дохс: “глиган”. От съпоставянето на данните се вижда, че генетичното изследване, направено през втората половина на 2007 г., е много прецизно и относително съвсем точно.

Любопитен е фактът, че в периода на новата история България извоюва по забележителен начин своята Независимост в кръглата 7 700 година от съществуването на българския народ, която е 1908 г. след Христа (на 22 септември 1908 г.);

Най-общо Древните българи (Д.Б.), както и всички съседни им народи в тогавашната Западна Азия (преди и в VI-I хилядолетие пр. Хр.), са: европеиди, индоевропейци, симити*, от иранско-индийската езикова и културна група, а по-точно от североизточната част на древно-иранската цивилизационна общност (на границата със северозападната древно-индийска общност), чиито членове спадат към т. нар. Сарматска група (БИХ*, ПД*), и спадат приемуществено към Медитеранската група от района на Източното Средиземноморие – Балканите, М. Азия, Сирия, Ливан и Древен Иран с Мидия, Парсу, Бактрия* (Българа*) и Сакия* до Египет и СИ Африка;

Интерес представляват и изследванията, отнасящи се до днешните българи на Балканите и най-вече в България, даващи възможност за визия към предходните времена в плоскостта на етно-структурирането на българския народ преди идването му в Европа през ІІ в. пр. Хр. и след евентуалните промени в периода до ХІХ-ХХ век.

Според данните 60 % от днешните българи са европеиди от Средиземноморската група Mediterranian (букв. Средиземен, Междуземен), която е представена най-силно именно в България, докато за сравнение, при гърците* от групата Mediterranian са само 40 % (МП*).

Тук следва да се уточни, че Медитеранската (Средимноморска) група и по-конкретно нейната източна част, се простира на изток до Каспийско море*, Арал* и до планините Памир и Танкан* (кит. Тян-шян*). Към това, в сферата на съпоставянето гърци-българи, трябва да се прибави и фактът, че в северната част на континенталната част на държавата Гърция, както и на някои от “гръцките” острови, населението е предимно от етнически българи (без значение дали са запазили етническото си самосъзнание или са частично гърцизирани); най-южното българско селище и топонимия е от района на около 70 км северозападно от Атина, където е селището Граница* (Granitza), планината Загора* (Zagora, гръц. Helikon), Ливадия (LIVADIE) и Ливадасто (Livadasto), като последните две имена са от корена Ливада: “поляна с тучна трева”, производно от бълг. Лияти, льяти: “лея”, Ливен: “леене; напояване; дъжд” (СТР*), което от български влиза в ср.-гръц. и нов.-гръц. като λιβάδι(ον): “ливада, напоявана равнина” (ЕР*; вж. карта 1826-1828 г., Балканите). Този факт означава, че в границите на днешна Гърция у етническите гърци (т.е. Елини) Медитеранската група е доста под формално установените 40%, вероятно под 30%, т.е. поне два пъти по-малко, отколкото българските 60% (същевременно самите гърци са в по-голямата си част етнически склави*, наричани днес славяни* /ЕНД*/, които през VІ-VІІ в. идват на Балканите от района на Балтийско море и земите на днешна Полша /СЛ*/ и териториите на север от Среден Дунав и Долен Дунав; вж. Грък*, вж. карта: 488-623 г. и до към 850 г., етносите (в т.ч. склавите) на север от Среден Дунав...).

Други 30% от българите са европеиди от европеидните групи Alpine (Алпийска) и Dinaric (Далмация; Динарските планини са покрай крайбрежието на Адриатичаско море, дълги са 650 км и широки до 230 км, започват от Алпите в Словения, откъдето вървят на югоизток и завършват с Албанските Алпи; най-високи са при планината Проклетия с връх Езерце – 2693 или 2694 м, в Северо-Албанските Алпи /ГЕ*/, който е по-нисък от близката Шар-планина* с нейните 2760 или 2770 м). Следва да се припомни, че Българите смятат Далматинците за свои родственици (писмо от 1586 г. на далматинеца Павел Джорджич до Седмоградско*/Трансилванско-Полския крал Стефан Батори*), и че това се потвърждава от отличителната за българите Геометрична орнаментика*, която съществува в Далмация, но е напълно чужда за склави* (славяни*) и за гърци*. А е съществен и фактът, че Арбана* (Албания) е населена с българи най-късно още от последната трета на V век (вж. Реан*, Хрун ІІІ*), която най-късно от VІІ-VІІІ век е в границите на България чак докато ок. ХVІІ-ХVІІІ-XIX век не била отделена от Османската администрация в самостоятелна област (вж. карта 1700-1725 г., Унгария и Балканите…; вж. Иоан Бранила*, Скендер-бек*). Следва да се отчете, че именно населването на Далмация, Словения (вж. Алциок*) и СИ Италия с българи и техни близки родственици (вж. Асен /12/* и пр.), последвано през VІ-ХІХ в. от успоредно взаимно генетично кръстосване между Източно-Балканския, Далматинския и СИ Италиано-Източноалпийския региони, и всичко това подплатено и от слоя на българо-византийските родове от “византийските” средиземноморско-адриатически райони и Ю. Италия (Неаполитания), води до несъстоятелното отчитане в края на ХХ в. и началото на ХХІ в. на толкова големи “Алпийска” и “Далматинска” групи в състава на населението на България;

Още 5% от българите принадлежат към “славянската” (склавска, от Склави*) група Ново-Дунавци или Neo-Dunabian. Това показва категорично, че българите на са склави* или славяни*, а славянския елемент е по-скоро случаен и е дошъл откъм ХV-ХVІ век насетне в района на България от съседните склавски (славянски) групи – етнически сърби*, влахи*, гърци*, босненци и др., като голямата част от тези етнически склави* (венети, славяни*) са настанени в Българските земи като “турци*”, както са наричани всички военни и граждански служители на Османската власт, въпреки че големия процент от “турците… говореха на венетски” (НА*), т.е. на склавски, на славянски, а не на български.

Всъщност българите още от края на V в., когато след 491 г. при властта на Българския кан Реан* или Хрун ІІІ* (488-521) завладяват цялята територия на Източна Европа до Германската етническа граница, теоритично започват да влизат инцидентно в контакти със склавски (славянски) княжески и водещи семейства в райана на Панония и другите западни области, оставяйки български генетични следи в склавската (славянската) генетика. Тези факти, които могат да се проследят и през следващите векове (вж. Словени*, Българска древност* и пр.) и чак до момента на изследването, показват, че генетичното проникване е взаимно, и от двете страни, затова не може да се приеме еднозначно и пълномерно като “славянски” гени в гените на българите. Същевременно малкият процент (всичко 5 %) пък сочи, че тези контакти на българи със склави, проточващи се от края на V в. до ХІХ и ХХ в., са били на практика твърде малко и силно ограничени по своя брой;

И още 5% от българите са от “тюркската” група Turanid (Турани, Тураниди). При това тази група е разпространена всред унгарците (угри*, маджари*) до цели 25 %, докато в самата Турция в групата Turanidi са едва 20% от населението (МП*). Според фактите от миналото и от етнографските изследвания (ЕТ*), появилите се през ХVІІ-ХVІІІ в. българи-мохамедани или помаци* не влизат в брачни връзки със същинските турци и още по-малко със затворената и маломерна каста на османските турци (вж. Османска династия*), а пък децата на попадналите в харемите българки били обявявани за чистокръвни “турци” (вж. Кера Тамара*, Мара /3/*, Рокселан*). Имайки предвид това, може съвсем основателно да се предположи, че голяма част от “тюркската” група всред българите се е появила именно чрез посредничеството на склавите (славяните*), в т.ч. и гърците (вж. Грък*), които влизали в брачни връзки с турците и след това бързо се турцизирали.

Последните, в пряка връзка с развитието на науката по-точни данни от 2010 г. за антропологическите типове в България, показват че българите са:

70% Понтиди – Източно-Средиземноморски тип, населяващ както Българската част от Балканите и от Южна Полша до Беломорието и Хеликон (Helicon) или Загора* (Zagora, карта 1826, 1828, 1855, 1897 г. и др.), така и на североизток земите до Памир, Танкан, Каспийско море* с Аралско море и до езерото Балхаш* (вж. Масагети*, Саклани*, Скити*), като нямат нищо общо с Тюрките – т. нар. Тураниди (независимо, че през І-VІІ в. от н.е. тюрките се смесили с др.-иранското население от казаните територии, вж. Епос за Рустам /ШН*/);

20 % Динариди (Dinaric) и Алпиниди (Alpine), т.е.  свързани с Далмация, Черна Гора*, Арбана* (Албания, в периода между 492 г. и ХІХ в.) и Северна Италия (вж. Петър Булгаро Левит*, Алцек*, Алциок*, Булгаро-Верчели*, Асен /12/*, Българите в Италия* и пр.; но също вж. и родствените с българите Келти*, във връзка с факта, че Римските гали = келти* населявали долината на река По и Алпите около нея);

5% Тураниди (Turanid);

5% Нео-Данубиани или Neo-Dunabian (склави* или славяни*, към които трябва да се включат и т.н. Влахи*, а явно и голямата част от т.н. Гърци*);

(по “Неизменният антропологичен облик на Българите”, МП*);

От посочените данни се вижда, че влиянието, което оказали върху българския антропологичен облик склавите* (славяните) през VІ-ХІХ в., както и турците през ХV-ХІХ в. е съвсем незначително и на практика е равно на нула, и без никаква възможност да имат влияние върху българската култура, традиции и бит. При това тюркската следа е дошла не толкова по линия на османските турци, колкото чрез връзките на българите с Волжка България*, с малко или повече тюркизираните Кавказки български общности, с Малоазийските българи (вж. Дулиа*, Дуркадър*), с Унгарските българи (след 907 г., вж. Арбат*), с Унгарската династия и по-нисша аристокрация, както и със средновековна Персия.