Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.03.2020 02:20 - Българите в Западна Азия VII-I хилядолетие пр. Хреиста (4)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 106 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 07.03.2020 00:06


 Такова местоположение на “земята Хавилска” не противоречи и на споменаването й в друг аспект и относно друго историческо време:

“И неговите (“на Измаила, сина Авраамов, когото роди Аврааму египтянката Агар, Саррината слугиня” – Бит. 25:12) синове живееха от Хавила до Сур (? Шумер, или Сирия), който е пред Египет, като се отива [от Египет] към Асирия. Те се заселиха насрещу всичките си братя.” (Б* - Бит. 25:18; при това следва да се има предвид, че от Авррам, бащата на Измаил, до Рождество Христово са 2130 г., ПВ*). Т.е. Измаилтяните агаряни (по името на родоначалника Агар) се заселили някъде в района от Каспийската земя до Египет, но не и във Каспийската земя, а вероятно “насрещу” Хавила (Каспийската земя) и Сур (Сирия и/или Шумер), като в този смисъл района на измаилтяните-агаряни включвал и долината на Кабул.

От съпоставката на сведенията, река “Фисон”, която “обикаля цялата земя Хавилска”, съвпада с Аракс или Орекса – съвременната Сърдаря* [нарицателното Хавилска или Авилска, където са Едем* и градината Рай*, е от корена Ава*: “първосъздадена, първосътворена (от Бог); първенстваща; (Земята,) която е”; авест. avah-, ava’-: “милост, помощ, сътворение”, ava-: “оня, който (е); онова, което (е)”, др.-бълг. и ст.-бълг. ΰвити (с­): “яви, появи, сътвори”, ΰвύ: “явно, сътворено, сторено”].

А тази река и при Херодот (ок. 495-420 г. пр. Хр.), и при Александър ІІІ Македонски – Искандър* (330-323 г. пр. Хр.), а и при Плутарх (І-ІІ в.), е “реката на края на Света” (пък и се приема, че др.-евреите са записали своя вариант на историята на Двуречието и Изт. Средиземноморие, който днес наричаме “Стар завет” или “Вехт завет”, през V в. пр. Хр., като това почти напълно съвпада с времето, когато събира своите сведения и пише Херодот – в средата и втората половина на V в. пр. Хр, но по-вероятно във времето между 470 и 425 г. пр. Хр.).

Името на река Фисон следва да се изведе от корена Фа* - Слънчевото божество (Слънцето*), което живее на края на Света и изгрява всяка сутрин от там, като именно на него се прекланяли и Древните българи; това означава, че Фисон е “Слънчевата река”, свещената река, извираща от балкана* (божата планина), от който изгрява Слънцето, а пък Слънцето (Шамаш*, Фа*) изгрява именно от планината, на която живеят боговете, т.е. от Танкан* (кит. Тян-шян*; срв. Балкан* - от Бал*: “бог, главен”, Танкан* - от Тан*: “Небесният (бог)”, от Ан*: “небе, небесен, върховен бог”). При това Сърдаря*, античната Аракс или Орекса (от Хара*), изтича от долината Фергана*, чието име също е производно от Фа* и Фара* - Слънчевото божество;

Втората река Гихон” или “Геон”, която “обикаля цялата земя Куш”, е явно река Герируд. Точно тя извира от южните склонове на вододела между Хиндукуш и Куш, тече на запад, обикаляйки областта Куш от юг, и след това, минавайки по източния край на хребета Копетдаг, се насочва на север към старото легло на Каспийско море, където днес е пустинята Каракум. Именно на север от среден Герируд е крепостното селище Кушка, на река Кушка, застроено през 1892-1897 г. от българския генерал Георги Вазов, брат на писателя Иван Вазов (ПСА*). По това време Г. Вазов, който е завършил инжинерния отдел на Петербургската военна академия, се издига до подполковник от руската армия. Като специалист неговото съобщение, че пустинята Каракум е с 50 м по-ниско от равнището на Каспийско море* е много интересно, доколкото това определя границите на старото легло на морето. Самата река Кушка, която е приток на Мургаб, тече през средата на района Куш, което се потвърждава както от името й - производно от името на района (Куш), така и от диалектиката Куш - Хиндукуш (= Индо-Куш: “Индийски Куш”).

Името на р. Тигър* (тур. Tigris) може да се свърже с авест. tigri-: “стрела”, tigra-: ”остър”, или производни от този термин; срв. също авест. taxma-: “крепък, силен”, taxša-: “лък”, taxti-: “ток”, tačaiti: “тече, бяга, тича”, taka-: “тбка, претаква”. Като се сравнят потоците на двете големи съседни реки, това на Тигър - 1240 куб.м/с при Багдад (Ирак), и на Ефрат при гр. Хит (Ирак) - 840 куб.м./с, като по-надолу намалява до 400-300 куб.м/с (ГЕ*), ясно се вижда, че значението “стремителен, рязък (остър)” отговаря на физическите параметри на река Тигър, по която се спускали търговците с големи кожени плавателни съдове, описани и от Херодот (Х*) през V в. пр. Хр., и от Ибн-Фадлан (ФА*) 14 века по-късно. До днес българите използват израза “той е тигър” или “като тигър”, със значението “бърз, стремителен, който не може да бъде възпрян”. А именно за р. Тигър няма сведения, че някой от властниците в Двуречието е успял в древността да я укроти чрез отбиването й в странични канали, както това са направили с други река (Х*).

Името Ефрат (тур. Euphrates, но през ХІV-ХVІ в. др.-осм.-тур. Фърат, Фурат /ИОД*/) може пряко да се свърже със значението “задната, последната; там където залязва Слънцето; западната”; срв. авест., др.-перс. fra-: “пред, преден, за- (нпр. в Загоре*)”, члена “та” - авест. ta-: “този, то, това”, както и наставката “а-“ като “не, анти” в авест. a-suna-: “не-имащ-недостатък, нямащ недостатъци”, a-srušti-: “не-послушание” (sruta-: “слушан, чуван, разбиран”); вж. също Фа*: “слънце”, Фарн*: “слава, величие, блясък, сияние, харизма” и пр., което поставено в антиподна форма с представката “а-“, също води до фонетичното *а-фарата, и до падежната *е-фарата, *е-ф`рата (срв. Фружин*, което е производно от Фарн*). Възможно е и авест. fraтah-: “ширина, широчина”, но антиподната форма би имала значението “тясна”, което не отговаря на вида на плитката, но широка река. При това Ефрат извира в близост до планината Арарат (Харарат) или Масис* в Арменския масив, която е края на Божествената планина (Хара*, Машу*) и западния край на Света (за др.-иранската цивилизационна област), където залязва Слънцето* (Фа*) и се скрива под земята;

Интерес представлява еврейското название на ЕфратПерат (ufolog.nm.ru/bib8.htm) – явно с древно-ирански произход, съвпадащо с Пръ*, Прут*, в съчетание с крайното и най-западно положение на реката, спрямо целия район източно от нея, включващ и Бактрия-Балгхара. В същото западно положение спямо Европейска България, в нейния най-ранен период (до освобождаването на района между Крим и Карпатите от Готите*), се намира река Днепър*, включваща в името си Пра* - Пръ: “запирам, отстоявам, браня”, а също и р. Прут* спрямо отделната военна област Онгъла* и цялата Стара Велика България* в определени периоди от време – нпр. преди инвазията на Кан Реан* (488-520 ?) на запад през 493-499 г., която продължила до заселването на Аварите* в областта на Западните Карпати през 566-568 г., и в годините след Аварското заселване, когато най-вер. Прут била гранична между България и Авария до отхвърлянето на последната от Аспарух* (668-699) на запад от Железни врата* и източната част от Карпатите към 675-678 г. За Прут* и Днепър*, обаче, както и за Дон*, Дуна*, Дунав* и пр., не може да се твърди, че са от еврейски произход, а единствено, че са от древно-ирански произход и български названия;

Тигър и Ефрат са поставени в същият ред - от североизток към югозапад, както Фисон (Сърдаря*) и Гихон (Герируд). Някогашните жители на Вътрешна Азия обаче, които са се ориентирали по изгрева и залеза на слънцето спрямо близките видими дадености около тях, във всяка точка от придвижването си към Балгхара-Бактрия*, защото още не са познавали компаса, вероятно са приемали посоката точно за изток - запад. Това, че откъсът в Библията започва с мита за първичната Световна река (вж. Шумеро-Акадска митология*, Иранска митология*), която дава началото на тези четири водни потока, следва да се приеме както се е приемало и от античните хора. Те, знаещи много добре, че реките нямат общо начало, виждали символичната му същност - че Сърдаря, Герируд, Тигър и Ефрат са свещени и благословени ръкави на на божествената Първорека, извираща изпод земята и течаща и през Подземното царство (Долната земя); Първореката извира и е свързана неразделно със Световната Божествена планина, пресичаща земното царство през средата и издигаща се от Небето до отвъд земната твърд, от чийто връх (Кан-Тангра* в Хара*, Машу*) изгрявало Слънцето, и в чийто край (х/Арарат, Масис) залязвало Слънцето; при това степенуването започвало от изток (изгрев слънце) и затихвало на запад (залез слънце). Заради това за “Едем” и “рая” изрично е подчертано, че са “на изток”.

Но пък съвременната ни представа за Първореката е подчинена по-скоро на днешните ни географски познания за Земята, които налагат да я поставим на повърхността на земната кора и ориентирана спрямо четерите реални основни посоки. Всъщност древните жители на Западна Азия, в т.ч. и Древните българи, имали по-различна обща представа за Света, която обединявала вижданията им за Космоса и земната повърхност, за подземната структура, за живата и не-живата природа, за божествата и духовете на умрелите, за паралелните светове, за бъдещето им и за миналото им, за доброто и за злото, за тайното и за незнайното, за реалното, за осъществимото и за невъзможното (вж. Сън*). В този техен мир Световната Свещена Първорека, извираща от Световната планина, на която живеели боговете – Добрите и Злите, Земните и Подземните (Космическия Бог – Тангра* или Тан*, живеел в Небесата и бил както добър, така и лош), можела да тече и през земните недра, давайки начало на всички реки, някои от които имали животворна вода, докато други води били застояли, нечисти и носещи гибел.

Погледнато по полосата между 44 и 34 паралел, то началото и горното течение на Ефрат е точно на Запад от Планината на Господ, боговете и Слънцето* - наричана Имеон*, Хара* или Машу* (за Машу вж. тук по-долу), от която то изгрява, и стига точно до към изворите на Ефрат, където то залязва. При това Ефрат извира в близост с Голям х/Арарат, наричан Масис (срв. Машу*), който с масива си и своите 5165 м височина, се явява като антипод на Имеон*, Хара* или Машу* [връх Кан Тангра* в Танкан*, наричан и до днес “върха на българте”, е 6995 м или по-скоро 7439 м – височината на съседния му връх-близнак, прикрит от съветските власти под камуфлажното име “пик Победы”, а пик Талгар* е 4973 м (срв. Балгар); в Памир “пик Коммунизма” е 7495 м, “пик Ленина” – 7134 м, “пик Революции” – 6974 м, и пр., но реките са Сурхаб (срв. Сура*), Ванч и Вахан-даря (срв. Вананд*, Вунд*, Ван*), р. Ок-су (срв. Ак-су*, Ока*), р. Мургаб (срв. Мургаш*, Мура*, Морава*), течаща край централния хребет Музкол (срв. Мускол*), р. Пяндж (срв. Пьяна, приток на Сура*), и пр.].

Така Ефрат и Араратския масив не само ограждат от Запад културогенния район на Двуречието, който дори и през V в. пр. Хр., според Херодот (Х*), е ограден от Изток с неизвестност и Края на Света, точно каквото има зад земите на Скитите* и С. Кавказ или Волга, но най-вероятно това пространство представлявало в древни времена завършена картина на Целият Свят. От Изток, от Имеон* (Хара, Машу), Слънцето изгрявало, преминавало над Света и залаязвало на Запад, зад или на Арарат (Масис), и се скривало в покоите си (това е видно и от българските народни приказки – БНТ*). Но като се знае, че Световната планина = Божията планина = Хара* = Имеон* = Машу* = Хон*, стигала до Металните Небеса, а надолу пробождала цялата структура на Земния Свят и на Подземния Свят, то вероятно тя излизала от другата страна на Света (Според представите, наложени в Двуречието, Земята всред Небето била като жълтъка всред белтъка на яйцето). Тогава не е чудно, че Машу стигала през Земните недра до Масис (хАрарат), както и това, че край Масис* (хАрарат*) се намирали райони, носещи същите имена, както при Машу* (Хара*, Имеон*). Самоче при Масис (хАрарат) била Долната земя*, Западът, където Слънцето залязвало, прибирало се в покоите си (при Слънчевата майка – БНТ*), а на другия ден, след като се нахранело и наспивало, изгрявало наново от Машу (Хара*, Имеон*);

Не може да се пренебрегне и връзката между местоположението на свещения Господен рай - на изток от Герируд и на запад от Сърдаря, и епитета на същия район, даден му от античното население на Вътрешна Азия – Бактриа*: “благословена, свещена” [срв. др.-перс. baγapuθra-: “божи син, син на небето, божествен; свещен, благословен” (авест. puθra-: “дете, син”), авест. baχšaiti, baxšaiti: “участва, присъства; божие присъствие, благодат; благословеност, свещеност“, baŋgha-: “опиянява, опива, възвисява; опияняващо средство”]. Този епитет, появил се първоначално вероятно вследствие на природните условия в областта, бил известен от дълбока древност на Източно-Средиземноморския свят, а още прото-елините (вж. Грък*) от епохата на Троянската война (ХІІІ-ХІІ в. пр. Хр.) и на Омир (VІІІ-VІІ в. пр. Хр.), и елините по времето на Херодот (V в. пр. Хр.) и на Александър ІІІ Македонски (333-323 г. пр. Хр.) го приели буквално - най-вероятно без да разбират думата, макар и да знаели значението й (срв. елини и гърци* превеждат Христос като “месия” или “помазан”, докато за българите Христа* означава еднозначно “спасител” и е родствено с Храм*, Храня*: “пазя, съхранявам, спасявам”, и пр.).

Злато и скъпоценни камъни (оникс и др.), споменати в Библията, има в района на Бактрия, т.е. в т.н. “Апартах” – с равнината Едем и планинския масив Имеон*, която е неделима част от културния регион на Двуречието. Затова едва ли е нужно да се търси местото на добив на тези природни богатства чак в поречието на Инд, както никой от изследователите на Библията не си позволява да ги търси далече на запад – в рудодобивните територии на Анадола или в Армения (срв. Http://ufolog.nm.ru/bib8.htm, индексиран на 14 дек. 2005, “Где находился Едем”).

Колкото до неизвестното “бдолах” мненията се обединяват около предположението, че това е някакъв вид благовонна смола, още повече, че е казано: “…синовете Израилеви седяха, плачеха и думаха: кой ще ни нахрани с месо? Помним рибата, която ядяхме даром в Египет, краставиците, и пъпешите, и лука, и праза, и чесъна; а сега душата ни линее: освен мана, нищо няма пред очите ни. А маната приличаше на кориандрово семе и изглеждаше като бдолах (Б*, Чис. 11 : 4-7); за Бдолах вж. Лазурит*.

Предположението е в синхрон с образа на Бактрия*, определяна категорично като свещена област, в която употребата на благовонни масла е пряко свързано с жертвоприношенията и постоянните молитви към боговете. Същевременно, доколкото самият кориандър е маслодайно растение с благовонни качества, то сравнението с “бдолах” по-скоро се отнася до външния вид на маната (маната небесна) и стои в антагонизъм с материалната конкретика, с храната – месо, риба, лук и пр., която също е част от жертвените дарове към боговете. Тези сравнения отнасят “бдолаха” към някаква ефирност, нематериалност (? може би физическите му качества са свързани с прозрачност, като образ на нематериалното) и същевременно към нещо рядко, намиращо се само на определени и в този смисъл трудно достъпни за добиване места, а от там недостъпен за масово придобиване, и заради това – скъпоценен. Обаче във връзка с факта, че при записването на Вехтия Завет др.-евреи използвали доста др.-персийски понятия (нпр. Адам*, вж.), срв. авест.- paiδieiti: “идва, пристига; пада, пада ми (в ръцете)”, ava-pasti-: “падане”, сев.-индо-иран. pasta-: “паднал (ми)”, др.-бълг. и ст.-бълг. Пасти, пад©, падеши: “падна; прегреша; погина”, и особено авест. pitu, piθwa, piθwā: “храна, ядене; пита; жертвено ястие”, от което може да се изведе и формата pθw-, pdw- ~ bdw-, бду-, и съществителното бдула, бдулах, със значение “нафора”, като може да се сближи със ст.-бълг. бъдръ: “бодър, буден, бдящ, бдущ, бдушта”, мин. вр. бдял, др.-бълг. и ст.-бълг. бъдэти: “бдя”, авест. buiрyeiti: “забелязва, бди” (*būреiti, *byiti, *bduiti);

[Тук следва да обърнем внимание на една важна особеност. Повечето тълкувания за местоположението на Едем, а от там и на реките, свързани с него, изхождат от това къде живеят евреите към времето на първото записване на Стария Завет (VІ-V в. пр. Хр.), т.е. от Юдея, или пък от жизнените райони на шумерите, което насочва изследователите да търсят рая в същинското Двуречие – в относително близките околности на древните Шумер и Акад, предопределяйки изводите, че Гихон и Фисон “принадлежат към числото на изчезналите” днес реки (www.ufolog.nm.ru/bib8.htm; www.ufolog.ru). Забравя се обаче обстоятелството, че евреите преразказват, и то не много точно, един древен мит от периода преди заселването на Шумерите в Двуречието – станало чак през втората половина или последната четвърт на ІV хдл пр. Хр., при това явно трансформиран поне от асирийците в края на VІІІ – началото на VІІ в. пр. Хр.];

Названието на българската столица в Балгхара или Бактрия - Балх* (Balkh, носещ и епитета Бактра), също е свързана с името на Бог, наричан от симитите Бал* или Бел (вж. Тангра*). Явно Бактриа – Балгхара, както потвърждава и Библията, била обект на почитание от най-стари времена и място за поклонение със своите светилища и свещени места. Това дало основание да бъде преместено там от Ксеркс І (486-465) и елинското светилище от Дидима (край Милет), заедно с неговия Оракул (Оракула на Аполон), за да може Бактрия да се превърне в главен религиозен център и за елините, по-голямата част от които по това време били под властта на Персия (675/556-330 г. пр. Хр.). Според Херодот с преместването на Аполоновия храм и неговия Оракул в Бактрия - може би в столицата Балх*, след потушаването на 6-годишното Йонийско въстание от Персия, когато бил превзет град Милет и заробени жителите му, се сбъднало едно известно на елините предсказание. То било дадено от Оракула на Аполон в Делфи на Аргосците, но се отнасяло до Милетците:

“Ето тогава, Милете, кроячо на лоши постъпки,

пир ще доставиш и бляскави дари на множество хора,

твойте жени на мъже дългокоси ще мият краката,

Моят пък Храм във Дидима, ще бъде на други в ръцете.” (или “…, ще бъде на тях във ръцете”, т.е. на дългокосите “перси”; Х* - VІ, 18, 19);

Определящо е, че от народите в областта при Имеон - “между Арея и Туркестан”, само етническото име Българи съвпада с това на свещения главен град Балх*, което показва, че те са били пазителите на религиозната традиция в свещения район, а и на божествените, моралните и житейските закони в цялата Западна Азия (Едва ли е случайно по-късното твърдение на византийския хронист, че народите се присъединявали доброволно към българите заради тяхната справедливост и благородство, като по този начин той фактически документира, че българското поведение и култура явно са имали и имат много древен и здрав фундамент).

Наличието на народ-пазител на светините и законността е било позната практика през античността. Херодот (V в. пр. Хр.) съобщава за една такава тракийска общност в Родопите, като съвсем не представя положението й за прецедент: “… обитателите на вътрешността (траките от вътрешността), които аз изброих – всички, освен Сатрите – принудени, се присъединили към пехотата (на Персия, при инвазията на Ксеркс І /486-465/ срещу Елинския съюз). Сатрите, доколкото знам, не са били подчинени никога на никого и единствени от Траките продължават да са и досега свободни; живеят високо в планините, които са покрити с всякакви гори и сняг, и са отлични воини. Те притежават Прорицалището на Дионис; Прорицалището се намира в най-високата част на планината (владяна от Сатрите); измежду Сатрите с прорицанията в Светилището се занимават Бесите, жрица дава прорицанията точно както в Делфи – няма нищо по-различно.” (Х* - VІІ, 111); Сведенията говорят, че и българите, подобно на Сатрите, винаги са се смятали за свободни и независими, успоредно с това, че са приемани от всички ирано-езични народи като водещия етнос (вж. Саклани*, Дарий І*; вижда се и паралел в съотношенията Сатри - Беси, и Саклани* - Българи, като целия модел, свързан с обгрижването, охраната и владеенето на светилищата в Тракия и Елада най-вероятно е зает от цивилизационно водещата Западна Азия).

Друг текст, много по-стар от този на Библията и първооснова на библейския разказ - записан от евреите към края на VІ-V в. пр. Хр., най-вероятно също говори за района на Бактрия-Балгхара – наричан в хроники земите “при Имеон” (точно в полите на Имеон* се намира библейския Едем, в който Господ Бог направил рая). Това е “Епосът за Гилгамеш”, записан в Шумер към VІ-ІІІ хдл пр. Хр., и “преведен” на съвременен асирийски език през VІІ в. пр. Хр. от Ашурбанипал (668-626; някои сочат в периода след Асархадон /681-669/ двама царе на Асирия – Шамаш-шум-укин или Шамаш-шуму-кин /669-648/ и Кандалану /648-627/ [ИС*], но двете имена могат да се отнасят за един и същ владетел, като първото название следва да се преведе: Шамаш* = Самас /вж. Сама*/ или Слънчев, шуму = велик или всеизвестен /вж. Шумен*/, кин = кан*, цар*, а Кандалану - като производно от Кан*, срв. Балтавар* и Балдуин*, които са производни от Бал*).

Преди да се спрем на някои части от текста на “Епос за Гилгамеш* (Билга-мес*)” трябва да обърнем внимание поне на две неща. Първо, че Борис І* (852-914), когато възложил към 852-853 г. да се замени (“преведе”) азбуката и остарялата терминологична догматика “кънигъ” със съвременен словесен (“говорим” = словенски*) език, имал вече за пример това, което в Асирия бил направил някога Ашурбанипал (скоро след Борис І* – към 882-900 г., и Микаил Бащу* започнал да превежда от др.-българската азбука “кънигъ” на арабица архива на българомохамеданина-кан на Волжка България*). Едва ли е случаен и фактът, че Фружин* (1395-1460), сина на Цар Иван Шишман* (1371-1395), легитимира древността на българския царски статут на Вселенския събор в Констанц (1414-1418) с герба от времето на Халдейската династия (1127/626-539), водеща началото си от Втората династия на Исин (1157-1027) и Набуку-дара-цара (Навухудоносор І, 1127-1105), и станала водеща в Асирия веднага след Ашурбанипал (668-626) – с бащата на Навухудоносор ІІ (605-562) – Цар Набополасар (626-605; Набо-: “небесен”, -пола- = -бола-: “бала”*, -сар: “цар”; Набо- съответства на Шамаш- в Шамаш-шуму-кин, без да го повтаря буквално, като може да се предположи и смяна на култа – от Слънчев при Ашурбанипал, към по-стария – Небесен, при Набополасар - вж. Тангра*);

Халдейската династия върховенствала до 539 г. пр. Хр., когато почнал възхода на Персия* при Кир ІІ (559-529; вж. Дарий І* /522-486/ или Дара, Дере*, който завладял престола в Персия като законен престолонаследник на Бактрия* - Балгхара, но вероятно и като наследник на Халдейските царе). Нейни представители в периода на хегемонията й са Набополасар (626-605), Набуку-Дара-цара ІІ или Навухудоносор ІІ (605-562), Амел-Меродах (562-560), Нериглисар (560-556), Лабаши-Мардук (556), Набонид (556-539); Навухудоносор І (1127-1105) е четвъртия известен цар от Втората династия на Исин и наследил Нинурта-надин-шуми (1133-1127), който също може да се свърже със Семирамида в опитите да се уточни времето, когато е живяла; при това Херодот пише, че Семирамида е пет поколения (по 33 г. = 165 г.) преди Нитокрида, което е смятано от изследователите за измислено име или неправилна транскрипция на името Навухудоносор (Х* - І, 184, 185);

Второ, че през ІV-ІІІ хдл пр. Хр. Свещената планина (Танкан*, Балкан*, Имеон*, Хара*) имала по-голямо значение от полския район (Едем), който през VІ-V в. пр. Хр. вече бил изместил планината в библейския текст. Във връзка с това са забелязват съществени разлики. През ІV хилядолетие пр. Хр., а и много по-рано – далече преди записването на текста, райската градина е от скъпоценни камъни, разположена е в най-високата част на Планината на Боговете, Слънцето, Правосъдието и Предсказанията, като “преддверие” към покоите на Върховния бог, които се намират на върха на същата Световна планина (Хара*), допираща “Небесата метални”. В Старият Завет от Библията, записан към VІ-V в. пр. Хр., раят вече се е превърнал в градина от плодни и свещени дървета, намира се в равнината (Едем), разположена в полите на Планината (Имеон*), и даден за обитаване на Човека; а скъпоценните камъни и златото (доброто злато) се споменават като отделни елементи, характеризиращи района на Едем (вж. по-горе цитирания откъс от Битие в Библията), което е по-скоро само отглас от шумеро-акадското предание.

И трето: още през ІV и ІІІ хилядолетие пр. Хр. Шумерите и Акадците са записали в митологичните си текстове, че Шамаш* - Слънцето* (и Правосъдието), е върховно божество, съперничещо по силата на приоритетите си на главните богове във Вътрешната област на Западна Азия. А това отговаря на въпросът защо Заратустра*, който въвежда към ХV в. пр. Хр. наред с новата религиозна философия и нови богове, бил принуден да включи в пантеона предзаратустрийския Бог Митра* (= Договорът и Правосъдието), заедно със заратустрийския Ахурамазда*.

Текстът от асирийския вариант “Епос за Гилгамеш” (шумер.- Билга-мес*, елино-римски от ІІІ в. – Билгамос) е следния:

“Гилгамеш за Енкиду, своя побратим,

горко плаче и в пустинята бяга (да скърби)…

Той бе слушал за Балкана, чието име бе – Машу* (Велик),

щом тоя Балкан (Божа планина, от Бал*: “Бог”) доближи,

що изгрева и заника пазеше ежедневно,

що Небето метално с връха си стигаше,

а долу – Преизподнята с гръдта си достигаше, -

хора-скорпиони вратите му пазеха (според Библията,

Господ поставил за пазач Херувим* /Б*/, от Хар*):

грозен (страшен) бе видът им, а взорът им – гибелен,

техният препламващ блясък руши планини, -

при възхода и заника на Слънцето те охраняват Слънцето,

щом ги видя Гилгамеш,

лицето му ужас и страх помрачи.

Възвърнал духа си, към тях се отправи;

Човекът-скорпион на свойта жена викна:

“Тоя, който приближава към нас – плът божествена е неговото тяло!”

На човека-скорпион жената отвърна:

“На две-трети е бог, на една – той човек е!”

Човекът-скорпион на Гилгамеш викна,

на потомъка на боговете с думи (човешки) говори:

“Защо идваш ти от друми далечни,

по кой път до мене достигна ти,

реките преплавал, где (кой) е трудният брод?

Защо ти дойде, искам аз да узная,

къде твоя път лежи, искам аз да узная.”

Гилгамеш отговаря нему, на човека-скорпион:

“Младшият мой брат (побратим), гонителя на дивите осли степни,

 пантерата на просторите,

Енкиду,

по-младият мой брат, преследвача на дивите осли планински,

пантерата на просторите,

с когото ние, срещнали се заедно, повдигахме планините,

заедно хванахме, Бика убихме,

вкедровия лес Хумбаба* погубихме,

приятелят мой, когото така обичах аз,

с когото ние всички трудности деляхме,

Енкиду, другарят мой,когото така обичах аз,

 с когото ние всички трудности делихме,

него го постигна съдбата на човека (простосмъртен)!”

Шест дни докато минаха, седем нощи докато минаха,

и в носа му проникнаха червеи.

Устраши ме смъртта, изгубих живота си:

мисълта за героя покой не ми дава!

По дългите пътища избягах в пустинята*:

мисълта за Енкиду, героя, покой не ми дава -

по дългия път се скитам в пустинята,

как да премълча, как да се утеша аз?

Другарят мой любим стана земя (пръст)!

Енкиду, другарят ми любим, стана земя!

Така, както той, няма ли и аз да легна,

че да не стана во веки веков?

Сега, скорпионе, тебе аз срещнах –

Смъртта, от която аз се страхувам, нека не видя!

Към Утнапишта, отеца мой,отивам спешно,

към този, който, възкръснал, всред боговете бе приет

и живота откри там!

Аз него ще попитам за живота и за смъртта!”

Човекът-скорпион уста отвори и мълви,

говори той на Гилгамеш:

“Никога, Гилгамеш, не е имало пътища,

не е ходил никой още пешком в Балкана:

на дванайсет дяла (равнища) се простира вътре той:

тъмнината е гъста, не се вижда светлина –

при възхода на Слънцето затварят вратата,

при захода на Слънцето отварят вратата,

при залеза на Слънцето пак затварят вратата.

Извеждат от тука само Шамаша* (Слънцето) боговете,

Опалва живите той със сиянието си, -

а ти – как ти ще можеш да преминеш пешком –

ти ще влезеш и повече от там няма да излезеш!”

Гилгамеш му говори, на човека-скорпион:

“В тъга е мойта плът, в печал – сърцето, 

и в жар и в студ, в тъма и в мрак,

в терзания и в плач,- напред ще тръгна аз!

Сега ми отвори вратата към Балкана!”

Човекът-скорпион уста отвори и мълви, вещае той на

Гилгамеш:

“Върви, Гилгамеш, по пътя свой труден,

Балкана Машу (Богопланината Велика) ти да преминеш,

горите и хребетите да преодолееш смело,

да се върнеш обратно благополучно!

Вратата на Балкана за тебе е отворена”.

Гилгамеш, когато чул това,

Човека-скорпион послушал,

по пътя на Шамаша* (Слънцето) стъпките си той насочи.

Първият дял (равнище) вече премина той –

тъмнота гъста, светлина се не вижда,

ни напред, ни назад е възможно да гледа той.

Вторият дял вече премина той –

тъмнина гъста, светлина се не вижда,

ни напред, ни назад е възможно да гледа той.

На деветия дял хладина той почуства,-

дъха на ветреца лицето му докосна,

тъмнота гъста, светлина се не вижда,

ни напред, ни назад е възможно да гледа той,

на десетия дял стана изхода близко,

но, като десет дяла, е този дял.

На единайстия дял пред зора дрезгавее,

на дванайстия дял светлина появи се,

забърза се той, горичка от скъпоценни камъни видя:

сардониксът плодове дава,

с гроздове окичен, на вид приятен.

Лазуритът расте на листак –

плодове даващ също, на вид е весел.

Гилгамеш, преминавайки през градината каменна,

очи е вдигнал към това чудо.” (ГИ*, таб. 9; текстът е предаден по превод на руски език, поради което не може да служи за по-детайлно проучване - нпр. руското и славянско “гора”, със значение “възвишение, по-високо място, плато, могила, хълм, хребет, планина, връх, масив, балкан” е от немско-славянски произход, с основно значение “гънка”, и се отнася за всяко по-високо място в равнината, без да прави харбктерни разлики);

Образът на Свещената или Световната планина – Балканът* (от Бал-*: “Бог, главен, божеснвен”, и от -кан*: “върховен, небесен”), е изграден плътно и с доста детайли. Преди всичко се съобщава, че той е далече от Двуречието (Тигър и Ефрат) и от Урук, където царува Гилгамеш – “в Урук – [със стена] оградения, при светлия дом – жилището на (Бог) Ану” (ГИ*). Балканът е на Изток, откъдето изгрява Слънцето, и явно не може да е нито Северен Кавказ, нито Арарат, нито планината Елбрус, като най-вероятно съвпада с масива, формиран от Хиндукуш, Памир и Танкан* (Тян-Шян*), наричан Хара*, а в по-късно време и с епитета Имеон*: “именитият” (срв също Имен-шегор*). За това говори и мястото на Имеон, което е цивилизационно свързано с Двуречието, за разлика от планините източно от Горен Инд, обхващащи Тибет с Хималаите и Кун-лун. Според “Епосът” пътищата към Божествената планина са явно повече от един и преминават през мощни реки – пълноводни от тогавашните огромни ледници.

Като вземем предвид Библейския текст и хидрологическото минало на района, който е западно от Каспийско море*, то тези големи реки са Герируд, Мургаб и вероятно Амударя* (Почти е изключено това да е Яксарта /Jaxsartes/ или Орекса*, Аракс* – т.е. днешната Сърдаря*, въпреки че текста предполага Световната планина – Хара* или Имеон*, да е в центъра на Света, и в този смисъл въпросът, зададен от човека-скорпион - пазача на Балкана, да носи по-широкото значение: “от коя страна на Света дойде ти, странниче”. Но дори и въпросът да се отнася до четирите посоки на Света, пътя на Гилгамеш може да е само от Урук до Хара - Имеон). С тези реки е свързано и питането “кой е (най-) трудният брод ?”, т.е. “кой брод най-много те затрудни ?”, с подтекста “коя е реката, през която премина ?” и “кой е пътя, по който дойде ?”.

Съобщава се, че Свещената планина е необитаема - в нея пътища за човеци няма и за първи път в пределите й е допуснат полубога-герой – т.е. получовека Гилга-меш*, букв. “Предтечата-велик, Родоначалника-велик, Великият починал отдавна и обожествен прародител” (Билга-мес* или Билга /3/*). От това може да се направи заключението, че до тогава планината е била непригодна както за живеене, така вероятно и за пасища на диви животни – обект на лова (освен “дивите осли планински”, които обаче са обект на преследване само от божествените герои), да не говорим за отглеждане на питомния добитък. Възможно е текстът да отразява периода на големите планински ледници, които господствали там още от Ледниковата епоха (от над 70 000 години пр. Хр. – до ХІV-ІХ в. пр. Хр.), а изкачването на Гилгамеш да бележи времето на освобождаване на долините край по-ниските хребети от ледената покривка и настъплението на флората и фауната към по-високите места.

Такава картина ни отвежда към периода непосредствено след 8 300 г. пр. Хр., когато завършила последната ледниковата фаза. Съвсем логично е, че със затоплянето на климата и отстъплението на ледниците се създават условия за големи наводнения в подпланинските низини, които, като натрупване на нови факти върху настъплението на водната стихия от ХІV хилядолетие пр. Хр., да са отразени в Библейския Потоп*. При това събитийно Потопът в “Епоса” е поставен преди изкачването на Гилгамиш в Планината на боговете, а същевременно и след промените в планинските условия, създали първата възможност да станат обитаеми за хората по-високите райони. Фиксираната по този начин хронология е и логична, и закономерна, а в съчетание с други известни данни – нпр. регионалния Потоп в Черно море, определя времето на описаните в легендата събития между 8 300 и 6000-5600 г. пр. Хр.

Изследванията, свързани с регионалният “Черноморски потоп” показват, че има 1,5 – 2-метров утаечен пласт от катастрофичен тип – сапропел, лежащ върху езерния пласт от ледниковата епоха по Черноморското дъно, на дълбочина 120-90 м под днешното морско равнище. Утайките са свързани с бедствието и са датирани (14 С) от 9000-8000 до 7600 години (ИДЦ*), т.е. от 7000-6000 до 5600 г. пр. Хр. Възможно е именно античният Потоп в района на Каспийския басейн, описан в “Епос за Гилгамеш”, да има отношение към регионалното бедствие в Черно море. Водите от топенето на ледниците в Урал, Кавказ, Хиндукуш, Памир, Алай*, Танкан* (Тян-Шян*), Северно-Волжкия басейн, ледовете от Северната ледникова яка и пр., били в състояние да запълнят безотточната Каспийска низина. Вследствие на това започнали да преливат към Черно море през хребета Ергени* - с най-висока връх 222 м, преди да си пробият път на север – към леглото на р. Об*, разрушавайки билото на Целинния край в Казахстан - с височина 200 м., и изравяйки си ниша през Тургайската ложбина (днес с h 125 м). Изпълвайки Каспийската низина до височина 180-200 м, те нахлули към долината на Черно море - тогава с 80-70 м под равнището на Световния океан, и довели до свързването му със Средиземно море през Босфора, който е на тектоничен разсад и служел за проток мужду двата басейна и в предишни епохи. Явно, за да се осигури Босфорската връзка, в същото време и Световния океан може да се е издигнал с метър или до няколко метра, което говори действително за един планетарен процес, повтарящ в умалени параметри големия Потоп* от 13 500 г. пр. Хр. Това събитие, обаче, ни дава възможност да датираме “Епоса за Гилгамеш” най-късно между 6000 и 5600 г. пр. Хр. Отделен въпрас е фактът, че поради особеностите на развитието на писмеността “Епосът” е записан едва 2 хилядолетия по-късно - през ІV хлд пр. Хр. (вж. Каспийско море*);

Това, че първоначално градината-рай е от скъпоценно-каменни “дървета”, при което много точно е описан вида както на халцедона (сардоникса; “прозрачен или полупрозрачна разновидност на кварца, с различни цветове, във вид на гроздовидни образувания, налепи и конкреции в кухините на разни скали”, РЧД*), така и на лазурита*, вероятно не може да се свързва единствено с блестящите на Слънчевите лъчи ледени планински върхове и с отношението на хората към просветкването на скъпоценни камъни, пищността на боговете и искренето на Небесните светила, Свещения огън, Доброто злато и Благите божества. Много по-вероятна е връзката с действителността - с факта, че хората са открили в планините, наред със златото, и находищата точно от сардоникс и лазурит, които не само се споменават и векове по-късно в Библията (“златото на тая земя е добро (т.е. не е зло, а е праведно, чисто); там има бдолах и камъка оникс”, Б* - Битие 2:12), но са документирани в хрониките (“холозмийския камък”) и са познати на съвременните геолози и археолози. Т.е. и тук можем да потвърдим, че конкретните факти вървят преди обобщения образ, метафората и хиперболата.

По-късно – през следващите хилядолетия, райската градина от скъпоценни камъни и скали постепенно се превръща в градина от плодни дървета, в чийто район има находища от злато и скъпоценни камъни (Б*). Новият образ най-вероятно отговаря на действителността в областта на Балгхара – Бактрия, която била известна с плодородието си. Има преки и косвени факти, подкрепящи такова заключение, които говорят, че традицията на овошното градинарство първоначално е започнала в района на Бактрия, а едва по-късно се наложила и в Двуречието. Например знаем, че дърветата в Месопотамия, която е равнинна, ветровита и суха - особено в периода на голямото засушаване от към 5 000 до 3 800 година, са такава рядкост, че при преместването си от едно селище в друго, хората взимали със себе си дограмата. Същевременно българите, на които градинарството е едва ли не генетично вродено (няма друг народ на света, така привързан към отглеждането на овошни дървета и плодните градини), правят коледното дърво Бъдник*, което се изгаря в домашното огнище при всяка Бъднивечер, единствено от ствол на плодно дърво. А това означава, че такива дървета в района, където битуват българите, масово се отглеждат, за да си позволяват хората да унищожават - макар и в името на доброто бъдеще и преклонението пред боговете, онова, от което се изхранват и за чието израстване са нужни години (за сравнение, житните растения, стадата, пчелите и пр. дават добив ежегодно и от първата година, а дивите плодни дървета, ако не се пазят, лесно могат да се унищожат за по-малко години, отколкото новопосадените биха дали плод);

Шумерската поема “Енмека”, говори за цардството Арат, богато на злато и скъпоценни камъни. То се намирало “на север от Суза”, откъдето тръгнал героят на повествованието – царски посланик. Пътя към Арат минавал през 7 планини = 7 врати, отговарящи на 7-те равнища на рая (срв. “намирам се на 7-мото небе”, вж. Тангра*). След тези седем планини (със седем прохода) се спуснал в долината на Арат, където следва да е Едем* – от шумерската дума edinЕден или Един, със знач. “необработена земя, място извън обработената земя”, като територия, която вероятно била планинска (Disc., In search of Eden). Но Един*, свързано с Едно, носи значение “единствен, незаменим, пръв”; др.-перс. ya-: “който, когото, кой”, aitiy, авест. aeiti: “иде, върви”, авест. yaiti: “иде, върви, движи се, пътува, ходи, язди”, авест. ada: “тогава, после, след това”, yada: “кога, ако”, авест. yadu-: “вълшебник, маг”, др.-перс. adana: “той узна, той разбра”, adam: “аз”, авест. azъm: “аз”; adana, като термин фиксиращ грехопадението на Адам и Ева, отговаря на Един = Едем в еврейския библейски вариант, а adam – на названието на първия човек – Адам (Т.е. човекът, от когото Господ Бог искал да дава имена на всички твари, които сътворил, нарекъл себе си “аз”: adam. Това показва, че евреите приели др.-персийската форма, а не авестийско-българската azъm: “аз”; в българската Библия, въпреки наложената традиция да се нарича Първочовекът с името Адам*, вероятно поне в скоби следва да се поставя и българската форма Азъм*);

Според едно тълкуване на древен текст - днес съхраняван в Лувър в Париж, отнасящ се за поход на Саргон ІІ [Шарукин ІІ* (722-705 г. пр. Хр.)], армията на владетеля също минала през 7 планини и 7 планински прохода, някои от които “никога не огрявани от Слънцето”, през реки - една от тях с името Арат, и стигнал в Сурихаш (вж. Сур*, българската традиция Сурваки*), което пък би следвало да е долината Един - в царството Арат от Шумерската поема “Енмека”. Но формално приравнявайки сведенията и названията, фиксирани в документа, към тези от много по-древния шумерски текст, някои изследователи “откриват” рая в долината при езерото Урмия, в Западен Иран (Discovery, In sеarch of Eden, 23, ХІ, 2005). Обаче те не отчитат, че Едем – Един, е на Изток от Урук, а не на Запад, където е езерото Урмия, и на север от древната Суза, като в съчетанието си двете условия оказват съвсем противоположна на Урмия посока (как ли от района на Урмия е изгрявало Слънцето за областта на Двуречието и Асирия ?!). При това 7 прохода по един единствен военен път, някои от които дълбоки и винаги усойни, по-скоро ще открием в земите на Иранската планинска област, стояща между Двуречието и Бактрия*, отколкото по трасето между Асирия и района на Урмия.

Важен е и фактът че земите в долината на Урмия, в чиято най-ниска част е езерото – на височина 1275 м над морското равнище (ГЕ*), и днес са природно твърде неплодородни. Толкова, колкото не могат да ги направят и дошлите през новата ера номади – тюрки, араби, монголи, превърнали още при идването си в пасища полетата в района на Кавказ, които до тогава били обработваеми. Същевременно се забравят дори и известни неща – нпр., че името на реката Арат напълно съвпада със споменатата от Херодот през V в. пр. Хр. река Аракс* - днешната Сърдаря*, или че най-известната планинска област Куш е западното продължение на масива Хиндукуш (според фактите Арат, с който Шумер търгувал и воювал, бил в Иранската планинска област - вж. Билга-мес*). Не се отчита и възможността, както ще видим по-нататък – напълно реална, че за времето от Гилгамеш до Саргон ІІ (Шарукин ІІ /722-705 г. пр. Хр./) религиозната догматика има своят път на популяризация и развитие, което естествено води до разпространението на древната митологична топонимия върху нови географски райони. В това отношение е показателен култът към Тангра* - като най-древен от известните в човешката история и археология, чието начало може да се фиксира между средата на VІІ и средата на VІ хилядолетие пр. Хр., който се разпространява до Тибет, Китай, Виетнам, Япония и дори и до Америка.

Във връзка с характеристиките на Божествената планина, от която Боговетеизвеждат... (само) Шамаша*” – т.е. Слънцето, следва да разгледаме и името, което тя носи в “Епос за Гилгамеш” – Машу, с инфинитивна форма Маш или Маша ~ Маса (срв. шумер. Ан* ~ асир. Ану; др.-бълг. Бащу, Кубрату, бълг. Колю, Доню, Кум ~ Кумуф, кому или куму, и пр.). Формата Мас – Маса се вижда и в епитета Мес към исконното, най-древно шумерско име на акадското Гильгамеш* - шумер. Бильга-мес*, което показва, че използването на “-ш-“ в Меш ~ Меша, Машу, е акадско-асирийска диалектна традиция.  

МашуМас е близка с авест. mas-: “дълъг, висок”, mazant-: “голям, огромен”, mazda-: “мозък; мазга”, mazdra-: “мъдър, разумен”, maz-da-: “съхранява в паметта, пази в паметта, помни”, maezaiti: “наторява, подсилвам”, maeшa-: “овен; кожа - овча кожа”, maeшi: “овца-самка, овца-родилка, овца – майка на свещеното животно овен”, miжdъm: “награда, печалба” (осет. mizd: “награда”, бълг. Мездие*: “обезщетение; награда”).

Доколкото Машу вероятно е съставна в Шамаша* - епитет на Слънцето, то представката Ша-, Са- отговаря на др.-бълг. Съ-: “със, заедно с, съвместно”, като Шамаша е със значението “съвместно с високото, силното, мисълта, помнещото, мощното, даващото награди, придобивки и благоденствие, божественото”, както и към “сам, самостоятелен, независим, неподчиним” – авест. sae-: “сиротен”, sarah-: “глава, връх”, sava-: “сила, мощ”, sura-: ”силен, могъществен”, sъviшta-: “най-силният, най-могъщият” (авест. vista-, viшta-: “известен; видим”, visti-: “знание”, авест., др.-перс. vispa-: “всеки, всички, всичкия, целия”); Др.-бълг. Шама ~ Сама* пък е производно от корена Ме*, т.е. божественото Ме (срв. и авест. шaman-: “капка”, което се отнася както към “вода, извор на чиста, т.е. свещена вода”, така и към “свещенодействие”); наставката -ша може да се приеме като окончание към основната дума Сама-*.

Така Машу носи значението “най-висока, най-мощна, свещена, божествена, велика”, което е еднакво с бълг. м.р. Мащ, ж.р. Маща: “имаща, можеща”, срв. бълг. Маш: “имаш”, Мате: “имате; имате ли”, Маж: “мъж, имащ, можещ”, ст.-бълг. Мамона: “богатство, имущество, земни блага”, Масть: “миро”, Мести: “хвърлям, мятам; мета”, Миса: “блюдо, чиния”, Мошьна: “торба”, Можениiе: “сила, мощ, можене; усилие”, Мозгъ: “мозък, глава”, Мощи: “мога, в състояние съм; имам власт, сила; могъщ, силен съм; (с отрицание повел. + инф.: не мози, не мозете: “недей, недейте”)”, Мощи: “мощи, тленни мощи на светец, извършващи чудеса (т.е. имащи божествена сила)”, Мъстъ: “мъст, шара, вино (свещено питие, вж. Мада*)”, Мъшелоискатель: “користолюбец”, Мъiсль: “мисъл, идея, замисъл; умисъл; съждение; мнение”, Мъiшлiаи: “желание, искане, намерение, помисъл”, Мъiшца: “ръка, мускул, мишца, рамо”, Мьждивъ: “мъчителен, изтощителен”, Мьзда: “плащане, заплащане; отплата, награда; дар, подарък; подкуп, откуп; корист”, Мьсть: “мъст, отмъщение, възмездие; наказание, мъка; защита”, Мьчьта: “мечта, въображение”, Место: “място (физическо и духовно); жилище; област, страна”, Мести: “смущавам, безпокоя, тревожа; раздвижвам, вълнувам, буня; скитам”, Мъжати: “мъжествено, храбро” (МС*), и пр., както и Месиiа (СС*);

Асирийското название Машу, което в шумерска форма следва да е Мас (Маса), трябва да се свърже с епитета на Гилга-меш* – Билга*, явно поставен в падежна форма – Мес (такива промени са запазени в Българския език* - срв. Аспарух* ~ Есперих*, както и в а-кането, е-кането и и-кането при изговора на думите в съвременния “диалектен” български говор, а това, според даденостите още в текста на “Именника на българските канове”, е свързано с времето на действието, за което се отнася събитието в изречението). Според текста и паралелите с авестийските термини, които приведохме по-горе, значението на Мес е от “велик”, “божествен”, “всеможещ”, “притежаващ изключителни качества”, до “герой”, като всички те са синонимни помежду си и по-скоро са различни страни на едно цяло. В този смисъл Мес следва да се превежда като “велик”, с препратка към “герой, чутовен*”, а не толкова към “голам, мащабен”.




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 104580
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Януари, 2022  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31