Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.03.2020 12:08 - Българите в Западна Азия VII-I хилядолетие пр. Христа (8)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 150 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 07.03.2020 00:04


 За военният бит на българите от това време може да се съди по някои бележки на Херодот, в които той нарича “перси” всички азиатски воини, участващи в похода на Ксеркс І (486-465) срещу Ю. Елада. За ползването на временни помещения - палатки (а не юрти), от предводителите на войската, се отнася следния откъс: “Където и да пристигнела войската, винаги имало готова опъната палатка, в която се разполагал Ксеркс, а останалата войска оставала на открито. Когато станело време за обеда, домакините имали много работа; а персите, след като се насители, прекарвали нощта там. На другия ден грабвали палатката заедно с цялата покъщнина и си заминавали и всичко отнасяли, нищо не оставяли” (Х*-VІІ, 119). При траур постъпвали така: “Персите се остригали, отрязали гривите на конете и на товарните животни и обзети от скръб, надавали нескончаеми вопли” (Х*-ІХ,24).

Бактрите били елитна войска и при сражение се подреждали там, където се очаквала най-силна съпратива: “Мардонис подбрал всички най-силни воини и ги поставил срещу Лакедемонците (Спартанците), а по-слабите наредил срещу Тегейците... До Персите, той подредил Мидийците... До Мидийците поставил Бактрите, които се намирали срещу Епидавърците, Тройзените, Лепреатите, Тиринтците, Микенците и Флиунтийците. До Бактрите поставил Индийците... До Индийците наредил Саките…” и т.н. (Х*- ІХ, 31).

Сраженията започвали така: “На другия ден, след като всички били подредени по народи и части, и двете страни принесли жертви” (Х*- ІХ, 33), като по тях се правели и предсказвания от гадателите: “нает от Мардониос за немалка сума, Хегесистратос правел жертвоприношение на брега на Асопос и се стараел твърде много както от омраза към Лакедемонците, така и от мисълта за бъдещата печалба. Тъй като предсказанията за битка не били добри нито за персите, нито за присъединилите се към тях елини (и те имали при себе си един гадател, Левкадеца Хипомахос) осем дни се […] изминали, откакто двете войски се били разположили една срещу друга” (Х* - ІХ, 38). Прави впечатление и забележката, че да подариш на жена “войска, която щяла да предвожда само тя” било “съвсем персийски дар” (Х*- ІХ, 109) - т.е. нещо традиционно в земите на Персийската империя (при това в офанзивата на Персия срещу Атина и Спарта участвала и една жена като висш военачалник, ръководеща собствен флот);

В 330 г. п.н.е. Александър ІІІ Велики навлязъл в Партия отначало от запад като “преминал реката Орексартес* (Атрек), която сметнал за Танид (Дон*) и обърнал в бяг скитите (вер. номадските племена от равнината край Хиркейско (Каспийско) море, което смятал за Меотийското езеро – Азовско море), преследвал ги на разстояние сто стадия (18 км), като при това страдал от дизентерия” (ПЖ*). Но после направил голям завой на юг и по р. Хилменд и Сургаб* (И. Хиндукуш) завзел Балхара - наричана от него Бактрия (със страховитата бактрийска конница той се срещнал още в голямото сражение при Гавгамела в предишната 331 г. пр. Хр., ПЖ*). Там, привлечен от изобилието в страната и условията, виното, меда, плодовете и добрият климат - близки до Балканските, останал там чак до 326 г. пр. Хр. (да припомним, че арабският хронист Ал-Бакуви описва косвено така условията в Бактрия: “Бурджаните (българите) живеят там, където има много грозде, смокини и сини сливи”).

Александър сменил формата на управление от сатрапия в тирания, което едва ли се отразило съществено върху вътрешниото статукво - най-малко прехраната и сигурността на войските му зависели от това да не се пречи на производството в района и от запазването на добри отношения с жителите на страната, от които, освен всичко друго, получавал и войски. Александър екзекутирал българския архонт - Цар Бес*, формално за това, че е извършил цареубийство (Бес оглавил заговор, при който е ранен смъртоносно Дарий ІІІ /336-331/. Причина била неспособността на Дарий ІІІ да ръководи войната срещу елините). Но пък побързал през 327 г. да се ожени за “бактрийската принцеса Роксана”, за да укрепи положението си и да гарантира правата си над Персийския трон. Същевременно той вер. поставил свои хора, които да упражняват гражданската и военната власт (Александър слага управници на всички страни в империята си, като стратезите /военните/ били пряко отговорни пред него).

Но не била пренебрегвана и местната аристокрация - Оксиартес*, бащата на Роксана, не бил единствения бактриец всред съветниците и в свитата на Александър, в която влизали всички, или поне по-видните и влиятелните от “персийските” велможи (тъй като Александър бил от 330 до 326 г. само в Бактрия, то повечето “персийци” били всъщност бактрийци, т.е. българи). Тези сановници най-вер. продължили да управляват земите и клановете си, и да се занимават с проблемите в страната - т.е. да я ръководят. Както навсякъде другаде, Александър запазил вътрешната система в Бактрия - фискална, митническа, административна, религиозна, на трудовата и военната повинност и пр., като се стремял не да унищожи завоюваните народи, а да постигне сливането им с елините (в един ден той оженил повечето от своите генерали и 9 000 от воините си за местни девойки, заповядал да възпитат 30 000 деца от персийските територии по елински образец, построил поне 34 градове - Александрии, за да сближи елинската с регионалните култури и пр.).

Новият обединен пазар дал силен тласък на икономиката и търговията. За да улесни този процес интелигентният завоевател въвел единна монета по атически стандарт, която заменила по-тежките дарии и станала универсално разплащателно средство от Западното Средиземноморие до Индия (с това Александър само повторил парично-стопанската реформа, направена по-рано от Дарий І* /522-486/ и обхванала всички западно-средиземноморски страни, включително и Балканите, като възобновил активността й, отслабена през годините заради фалшифициране на персийските монети и злонамереното снижаване на грамажа им, както и поради струпването на парите в по-ограничен кръг от хора и намаляването на броя им под нужното количество за активен търговски оборот в района от Италия, Тракия и Египет до Сърдаря*).

Така от 330-326 г. пр. Хр. Д.Б. и Бългхара влизат в ерата на Елинизма* (от нем. Hellenismus) - отделен период в историята на античността, който активира взаимното проникване на З.-Азиатската и Средиземноморската култури до степен на ново качество, общо за двата района, и създал не само свой облик в социално-икономическата и политическата структори на елинистическите държави, но понякога превръщащ се в прообраз на Римската империя. Според общоприетото становище Елинизмът* завършва с римските завоевания - в отделните страни по различно време. За съседите на България - Армения с бълг. области в нея (Вананд и пр.), кавказка Албания, Иберия (Грузия) и Колхида (Лазика) - краят на Елинизма идва с подчиняването им от Рим в средата на І в. от н.е. (64 г. се смята преломна за З. Азия). За българската държава - вече формирана в земите от С. Кавказ до Днепър (Стара Велика България*), която е в активен контакт с Рим като граничеща с него страна и пазителка на Кавказките врати*, може да се приеме същата датировка. По-късно фиксиране на края на Елинизма* в България - свързано с началото на мощната вълна на християнизация в Кавказ и Приазовието през ІV-V в. (факт, говорещ сам по себе си за настъпили промени в обществото) - игнорира периода на качествени изменения в СИ Черноморие, наложени от римската култура, и свежда промените в него до директна връзка Елинизъм-Феодализъм, което само по себе си е неправдоподобно (вж Стара Велика България*, Вананд*, Българско средновековие*).

Като един от народите, които пряко участват в развитието на водещата цивилизационна доктрина - Елинизмът - от 323 г. п.н.е. натам (конкретно още от 330-327 г.), Д.Б. стават брънка от най-прогресивната и модерната част на човечеството през периода от края на ІV в. пр. Хр. до І в. сл. Хр. В този нов и активен Елинистичен свят настават качествени изменения. Бързо се установяват нови стандарти и нараства видовото разнообразие в занаятчийското производство. Армиите в Азия и Африка приемат македонския стил на организация и воюване, наложен от Александър ІІІ Велики - Искандър*, но от иранските народи и конкретно от българите-бактрийци са заимствани тежко бронираните в желязо конници-рицари (наречени от Александър катафрактари), бойните колесници със сърпове, увеличения брой на конницата, слоновете и пр., а общата численост на бойните армии започва да намалява – за сравнение, докато Птоломей ІІ Филаделф (285-246) разполагал с 240 000 войници, Птоломей ІV Филопатор (221-204) вече имал 75 000, а Селевкидите в битката при Рафия (217 г. п.н.е.) предвождали 62 000 пехота и 12 000 конница;

[Внедреният в елинския език от Александър ІІІ термин καταφρακτάριος – “катафрактари”, по κατάφρακτος: “с оръжие, по оръжие, брониран” (РЧ*), може да се свърже с елин. κατά: “с, по; долу”, φρāτωρ: “член на фратия, братство; общност; сила, мощ”. Но може да е и създаден на базата на др.-ирански термин – срв. авест. kaθa-: “въздаване, разплата”, kata-: “кат, дом; здрав, укрепен (брониран); горен, втори; сдвоен, двоен”, и frastъrъta-: “насипан, обсипан (с матални плочки, с броня)” или pārayeiti: “стои отпред, пречи, спира; преден пост” (идентично с др.-бълг. и ст.-бълг. Прэтъ, Прэтыкани¬: “препятствие, пречка”, Пьрэни¬, Пьрэти: “съпротива, отказ, пречка”), като е известно, че тежката конница първа влизала в бой, а най-младите, неопитни и леко въоръжени войници били в последните редици – правило, което се спазвали и във Волжко-българската армия поне до средата на ХІІІ в. (ДТ*); за взаимозамяната на “р” (п) и “f” (ф) срв. авест. fraθah-, pъrъθu-: “широк, проходим; врата”. При това следва да се има предвид, че елините и др.-македонците изкривявали персо-иранските думи и ги трансформирали към свои познати понятия, за което свидетелстват и античните хронисти – за сравнение Шару-кин* е елин. Саргон, Заратуштра или Заратустра* е елин. Зороастер, Набуку-Дара-цар или Набуку-Дра-сар е елин. Навухудоносор*, и пр.];

Задължение на държавата - заимствано от традицията в Персия - обвързано и с външните договори на страната, станала поддръжката на търговските пътища, кладенците и хановете по тях, охраната на керваните между Индия и Средиземно море. Употребата на монетите се наложила повсеместно, дори у народите извън границите на Елинистичната макроимперия - араби, парти, траки, келти, ибери, римляни, египтяни (но от ІІІ-ІІ в. парите вече нямали единен стандарт, постепенно от условно средство за разплащане се превърнали в скъпоценност и количеството им на пазара почнало да намалява). Железните плугове, лизгари, мотики, коси, топори навлезли в целия елинистичен свят, започнала да се употребява сеялката (внесена от Вавилон) и вер. винтовата преса за вино и зехтин, приравнили се мерните единици. Чрез философията на стоиците през ІІІ-ІІ в. пр. Хр. започнала широко да се разпространява симитската - валидна и до днес за българите - представа за единния вездесъщ Бог, управляващ Света с мъдростта си и направляващ действията на човек чрез провидения, живеещ заедно с хората и всички същества, чието могъщество прониква навсякъде, като нито една частица не остава встрани от вниманието му (вж Митра*); Наследниците на Александър продължили усилено да строят градове по единен Елинистичен модел (базиран в/у правилата на Хиподам Милетски от ок. 480 г. п.н.е.) - с улици под прав ъгъл и с обособени според предназначението им елементи: площади, квартали, административни сгради и служби (палата, стратег, хазна, хамбари, казарма с понякога задължителен гарнизан, школа, библиотека, храмове, губернатор /епистат/, чрез който императора контролирал всичко).

Само Селевк І Никатор (305-281) построил около 60 града - традиция, която следвали и приемниците му. Чрез тези центрове, които често не издигат “ex nihilo” (от нищото), а обединявайки няколко стари селища, давайки на заварените статут на “полис”, или само сменяйки името им, Селевкидите се стремели да подчинят местното население (за разлика от Александър III Велики, който искал да слее обществата) и да наложат елинската култура, която смятали за висша и единствено достойна за човек. Въпреки, че това не могло да се осъществи, защото в тях преобладавало местното население със своя организация и почти независим статут, градовете изигрли ролята на инкубатори, в които от средиземноморската и др.-иранската култури се родило новото лице на епохата. Чрез обществената си структура те станали базата, върху която навсякъд в земите на З. Азия се разпространило и елинското право - т.е. били уравнени правните норми, ръководещи отделните общества на една огромна територия - от Западното Средиземноморие до Средна Азия;

Стопанският прогрес и реформите, които се градели върху здравите държавни организации на завоюваните от Александър-Искандър* напреднали в социалното си развитие народи, създали основа за реализиране на стремежа към независимост на васалите в империята на Селевкидите. Около 250 г. п.н.е. сатрапа на Бактрия се отделил и създал Бактрийското царство*. Това позволило през 249 г. (160-100 г.) на варварите от (!) туранските степи - притискани от напиращите на запад Хуни, да се настанят в полето м/у Каспийско море* и долното течение на Окса* (Амударя*), където племенните им съюзи оформили силна (?) държава през вт. пол. на ІІІ в. пр. Хр. (ПЛ*, 37), или по-скоро прото-държавно обединение отномадски и полуномадски племена.

Партите образували ново независимо царството (Партия*) под предводителството на Аршак (250-214) и брат му Тиридат - основатели на династията Аршакиди - ! претендираща за връзка с Ахеменидите (645-331) и просъществувала до 227 г. сл. Хр. И в Партското царство* (което вече не включвало Согдиана от 160 г. пр. Хр. и Бактриана от 100 г. пр. Хр., а само онези части от бившата област Партия, които остават южно от Хиндокуш и р.р. Орексартес /Атрек/ и Херируд или Мургаб*) участвали български кланове поне в периода до изтеглянето им към С. Кавказ и Армения (ІІ в. пр. Хр. - І в.), като не трябва да се забравя, че Аршакидите вярвали (знаели), че произлизат от Балк* (Бълг*, Балх*) - “Майката на всички градове”, “Царевград Балк” (Шахастан Балкх) и от Царете на Балк, определяни в “Махабхарата” (кр. ІІ - нач. І хдл) с изрази като “Велик воин на колесницата” и “Пред тебе стои Царят на Балх - първият от всички земни царе” (срв Аршак с Артаван*, Арбен*, Арев*, Харви Кано*, Хара Кано*; вж Ар*; вж оконч. -Шак*). И преди 250-та г. пр. Хр. Селевкидите изпитвали немалки трудности с владетелите в тези области, а понякога били принудени да поддържат федералните царе (още при Ахеменидите “вътрешните” царе-сатрапи сечали монети с титлата Фратадар, Фратарак);

През ІV-ІІІ в. пр. Хр. Бактриана* - т.е. географската област, била определяна с граници: до Хиндукуш на юг, до Окса* (Амударя*) на северозапад и до Памир на изток, със столица Бактра* (Балх*, Balkh). На север от нея - между Окса и Яксарта (Сърдаря) - на която Александър основал Александрия Есхата (до 1936 г. Ходжент, после Ленинабад), се простирала Согдиана* с оазиса Марканд* (Кан, Самарканд*). През 522 г. пр. н.е. Дарий І* определя двете области с общото име Партия (вж Парти*), а в арменската география “Ашхарацуйц” - в съобщение, отнасящо се за времето след настаняване на Хуните в земите на изток от Сърдаря и преди преселването на Д.Б. в Сев. Кавказ (м/у 140 г. и 114 г. пр. Хр.), се казва:

В Апахтарх (Ср. Азия, Партия) живеят 15 народа, които са стари занаятчийски и търговски и заемат пространството между Арея (СЗ Персия) и Туркестан (земите на Турките), край планината Имеон. А между тях живеят 43 номадски скитнически племена. От земите там са известни Согдиана и Сакастан, а от народите първият (най-крайните, най-източните) се нарича Масагети*, след него (на запад-югозапад от Сърдаря) идва народът Булх* (Булг*, Българи) и по-нататък (на юг, югоизток от българите) [са] Хорозмийците (Холозмийците), в чиито земи се добива холозмийски камък (лазурит). А от 43-те номадски племена едното се нарича Ефталити (хуни-ефтали), второто Алхон*, третото Валхон*, а другите носят такива имена, че е излишно да се споменават”.

Сведението потвърждава, че в този период Д.Б. са били не само един от трите най-древни и икономически мощни народа, но и от най-големите и силните. Владеейки поне до І в. п.н.е. полето м/у Хиндокуш и Алай* с равнината по долното течение на Зеравшан* с град Бухара* и вер. доливата на р. Херируд с град Херат, Памирското плато (Дивото поле, срв Рилска пустиня*, Кун-лун*) и долините Фергана* и Тарима* (вер. до хунския наплив), техни преки съседи на изток са Тохари и Саки – т.н. „източни Скити“ (ПЛ*) или Масагети* (Х*, ДТ*), на югоизток Холозмийците или Хорезмийците, на север – Согдите, на югозапад Партското царство*, на запад Каспийско море*, като някои от народите били васални на Д.Б., а български род управлявал Партското царство.

Земите между Хиндукуш и Каратау се отличавали с удивително плодородие (при изкуствено напояване !), а Бактрия била и крупен възел на търговските пътища в Азия, където се събирали трасета от Индия (през Пешавар* на р. Бара* - приток на Кабул*) и Китай, и се разделяли маршрутите към Кавказките врати* и М. Азия на северозапад, и към Месопотамия, Арабия, Финикия и Египет на югозапад, откъдето водели през Средиземно море до тържищата на Балканите, Италия, С. Африка (Картаген) и тъй нататък. Керваните пренасяли на Запад слонова кост, скъпоценни камъни, бисери, благовония, подправки, муселин, дървесина, животни - главно слонове, но нерядко папагали, кучета, едър рогат добитък (намерени са кости от тях в Александрия), а също и куртизанки;

Сатрапът управляващ Бактрия и Согдия, не без подкрепа на местните феодали и войски (!), отхвърлил ленната зависимост от Антиохия и сключвайки съюз с Партия срещу Селевкидите, обявил към 250 г. пр. Хр. своята независимост, като приел титлата Цар и името Диодот І [първи от още 38 царе Елинистично-Бактриското царство (250-100 г. пр. Хр., а в Индия още време), познати главно от сечените монети и от няколко западни, индийски и китайски източника. Те управляват Елино-Бактрийското и след това Елино-Индийското царство в продължение на два века. Историята им е доста неяста (според западните учени и онези, които търсят генеалогията им единствено в завоевателите-елини, а не в българските = бактрийски* родове). Царете принадлежат към няколко рода съставящи “нещо като елинска военна аристокрация”. Границите на държавите им са много съмнителни - често няколко владетели управлявали едновременно - или при война за престола м/у съперници, или когато наместниците участвали в управлението на завоювани области твърде отдалечени от центъра /ПЛ*/.

Имената им са гърцизирани и затова най-вероятно деформирани, като не е изключено да са базирани върху нарицателно, вместо върху истинското име – нпр. името на бащата на Роксана* (327-305) - Оксиартес* (328-307), е еднозначно с това на река Окса* (Амударя*), а може би съдържа още и титлата Цар - Сар (= Оксарта, Окчарта, Окцарта ?); в името на Сизимитрес* се вижда това на Бог Митра*, буквата -З- може би е Ч, а пък С- е Ш, Ж или някоя друга; индиеца Сфин бил именуван Калан “понеже поздравявал хората, които срещнел, на индийски “cale” вместо “chaire”, както е на гръцки” /ПЖ*/, а пък “Масистиос, който бил на почит сред персите, елините... наричат Макистиос” (Х*- ІХ, 20). Трябва да се знае, че гърците нямат в езика си българските Ш, Ч, Ж, Ъ и пр., и нпр. “превели” индийското име Чандрагупта като Сандрокот. Освен това транскрибирането преминавало от говорим български през говорим гръко-македоно-тракийски и от там в писмен елински, като в следващите векове не рядко е прехвърляно през древно и средно-латински].

Диодот ІІ е убит от узурпатора Евтидем І, който сключил мир с опитващия да си възвърне властта над Бактрия Антиох ІІ (до 242 г. пр. Хр). При сина му Деметрий І царството включвало Арахосия (ок. Кандахара*) и Дрангиана на юг, Ария* и Маргиана на запад, част (?) от Фергана* на изток. При Антимах Теос, който сякъл квадратни монети по индийски образец и при неговият син Деметрий ІІ, чийто шлем бил украсен с изображение на слонски скалп, а монетите му получили двуезични надписи - на елински и пракрит (ср.-инд. диалект), Бактрия се разширила на юг от Хиндукуш - в смутната след смъртта на Ашока и краха на Мурите в Индия. Към 190 г. пр. Хр. Евкратид І завзел властта убивайки Деметрий ІІ, после завладял долината на Кабул с Пешевар и се обявил за Мегас - “Велики”, но връщайки се от този поход на свой ред бил убит от сина си. Последвали смутни години, през които най-вер. настъпило окончателното разцепване на държавата - на север от Хиндокуш останала Бактрия*, а на юг - тъй нареченото Елино-Индийско царство. Българи се заселили в Синд* - долното течение и делтата на р. Инд с прилежащото й океанско крайбрежие, около 190 г. пр. Хр., като получили епитета Синдийци*, който носели дори и наследниците им, след завръщането си години по-късно в района на Персия.

В 155 г. пр. Хр. на престола се възкачил Менандър (инд. Милинда), елин-изселник от Александрия Кавказка (Беграм) и може би прост селянин по произход. Владетел на Капиш и Кандхара, той разширил властта си над Пенджап (до руслото на Рави или по-далеч), извършил в съюз с индийските князе победоносен поход до Паталипутра (Патна) и царствал от Кабул поне до Рави и от Удиана до Арахосия. В армията му участвали с елитни части български канове (вж Кардама*), каквато била практиката през Елинизма* (особено при силно спадналия приток на войници от Европа в елинистична Азия от ІІ в. п.н.е.). Менандър сякал монети, в които се титолувал “Басилевс басилион” (на елино-ирански “Цар на царете”, вж. Васил*, Василевс*) и Махараджа (пракр. “Великоцар”), заменил епитета “Сотер” (Спасител) с “Дикайос” (Справедлив) - превеждан в инд. като “Дхармика” (възможен превод: “Този, чийто идеал е дхармата”), и загинал при опита си да присъедини Бактрия към своята Гръко-Индийска държава в 130 г. пр. Хр.

Около тези събития Саките (азиатски ирано-езични Скити, или тюрките Ефталити) - номади, дошли да чергаруват на север от Яксарта (Сърдаря*), а в Тарима* се появили Тохарите (в лат. източници) или Юечжи (в китайски източници). Към ср. на ІІ в. п.н.е. Хун-ху (Хуни) силно притиснали Юечжи-Тохарите, които на свой ред се сгромолясали върху Саките и в неудържим поток ги последвали към Афганистан и Индия. От 130 г. п.н.е. тюрките овладели Согдиана, а към 100 г. п.н.е. населили Бактриана, като не завладели само неголеми райони в Бадахшан. Последно от Елинистичните княжества прекратило съществуването си това в горната част на долината на р. Кабул - ок. 50 г. пр. Хр. Именно събитията между 140 и 100 г. пр. Хр., които са свързани и с природни катаклизми (вж Каспийско море*), стават причина или просто отразяват голямото преселение на българския народ от Танкан* и Имеон* към Северен Кавказ (между Каспийско море* и Азовско море), където образува своя нова държава - Елинистичната по култура и начин на управление Стара Велика България* (вж) или Кара-Булгар*: “Западна България” (от др.-бълг. Кара*: “Запад, западен”). Това преселение не е еднократен процес и отделните му вълни са свързани както с действията от 130-100 г. пр. Хр. и в 50 г. - покоряването на поречието на Кабул, така и с отслабването на Партското царство* през 38 г. от н.е., което най-накрая падането в 224 г. под властта на Сасанидите (224-651), а вер. и с други събития;

Дългото съществуване на Елинистична Бактрия (250-100), което изненадва изследователите заради положението й в периферията на евроазиатската цивилизация - т.е. твърде далеч от огнището и притегателните сили на центъра, се дължи преди всичко на мащабното и доминиращо участие на основния народ - българите, в управлението на страната и най-малкото, тяхното федеративно положение спрямо официалната власт, ако през някой период българските канове не били и фактическите господари. Освен това се забравя или пренебрегва факта, че България е държава (с всички произтичащи от това следствия) далеч преди влизането й в състава на Персия през VІ в. пр. Хр., което естествено я направило основна структура и на разрастващата се в ІІІ-ІІ в. п.н.е. пост-Алескандрова и елинистична Бактрия.

Според историците не е за подценяване вероятно наличие на повече смесени бракове, отколкото в другите елино-азиатски области, но в тълкуването си те изхождат преди всичко от гледна точка на силата - също хипотетична - на гръцките колонисти. Всъщност силата е на страната на местното население - в случая на българите, и тези бракове са ползвали именно колонистите, които чрез тях са защитавали мястото си и са укрепвали политическото и финансовото си положение (Александър се жени за Роксана* не само за да успокои напрежението след екзекуцията на Бес*, но преди всичко, за да предотврати организираната от българите обща отбранителна кампания на държавите от С. Персия /Партия*/. По същия начин нпр. гарантират сигурността си - с векове, колонистите от Аполония /Созопол/, като масово се женят за местните тракийки с големите зестри - земи и пр., включително сребърни мини; плод на такъв брак е Тукидит /ТУК*/, който по-подробно описва тези взаимоотношения).

Освен това елини живеели в Бактрия от времето на Дарий І* /522-486/ (нпр. Баркеите, които “взети в робство били изпратени от Египет при… Дарий [който] им дал да се заселят в едно село в Бактрия. Те дали на това село името Барке, което по мое (на Херодот) време още беше населено [от елини] и се намираше в Бактрийската земя.”; Х* - ІV, 204) и постоянно прииждали нови в следващите времена, привличани от възловото положение на страната по търговските пътища от Изтока и Запада. Така че новите пришълци с нищо не са могли да изненадат властта, администрацията и населението на България (Балхара, Бактрия); След Алисксандър ІІІ, Бактрийските и Елино-Индийските царе управлявали държавите по елинистичен маниер с помощтта на сатрапи, стоящи начело на влизащите в царството страни и с меридархи (военачалници), което нито променяло съществено заварената в страните вътрешна организация, нито отстранявало българската аристокрация от властта (П. Левек учудено възкликва, че Антимах Теос – владетел на Бактрия в кр. на ІІІ в. п.н.е. – има “типично евразийско лице”! /ПЛ*, с. 213/, т.е. от типа, какъвто имат днешните българи, а не с вида и аномалиите, характерни за гърците, тюрките или монголите).

За преекспониране на участието на елини в Бактрийската държава след 330 г. п.н.е. от изследователите, влияе и това, че едностранно се разглеждат текстовете на елински език като дело на самите елини, а най-малкото не се отчита нуждата от употребата на общ за всички език в една многонационална Елинистична държава, който само замества общоимперския асиро-вавилонски, наложен за общ имперски език от Дарий І през VІ в. п.н.е. (българите имат собствена писменост много преди този акт), легитимира империята, царската власт, близостта на конкретния поръчител на надписа към властта, приетия етикет или модата, и се използва от владетели, поръчители, писачи-изпълнители и грамотни именно в този смисъл.

Друга аномалия в твърденията на изследователите-историци е почти пълното ограничаване на търговските отношение между Балхара и другите региони - на изток, запад и юг от нея, само в Елинистичния период “Бактрия”. Ако след Александър Велики търговията нараства много, това съвсем не значи, че са открити нови пътища за нея или нови закони. Напротив. Разликата се състои предимно в намаляването на пречките, които спъвали търговските отношения и затруднявало пласирането на стоките в произвеждащия твърде много излишества свят, като вероятно точно нуждата от активиране на този важен стопански сектор е същинската база, “изстреляла” Александър към неговия всемирен поход (вж ІІ*).

От макар и малкото известни факти следва изводът, че търговията между Балхара и Китай, както и тази с Месопотамия, е много по-древна от времето на създаване на Персия (Кир І: 645-600 г. пр. Хр.). Нпр. нуждата от расови коне за китайските “конезаводи” вер. датира от времето около откриването на колата с конски впряг в Китай - т.е. ~1500 г. п.н.е. Оттогава наличието и у Китайците на бърз транспорт и охранителни отряди, които да придружават керваните, е достатъчна база, за да се приеме че търговията м/у трите големи стопански района (ЮЗ Азия, Индия и Китай) след средата на ІІ хдл п.н.е. вече се е извършвала двустранно, а не едностранно – само от Западни експедиции. Това, което за разпространението на културата в Средиземноморието и С. Европа са направили морските търговци-авантюристи през ІV-ІІІ хдл п.н.е. (вж ІІ, Е*), е извършено от “ездачите” в Зап. Азия през ІІІ-ІІ хдл - след опитомяването на коня в долините и планинските пасища на Ср. Азия към кр. на ІV - нач. на ІІІ хдл пр. Хр. и превръщането му в икономически фактор (много общи неща в бита и науката на Западна и Източна Азия не могат да се обяснят само с “осмозата” между културите, а единствено с преките контакти, независимо, че те са се осъществявали чрез посредница-търговци, обслужващи определени етапи от “Великият път на коприната”. Нпр. едва ли е възможно номадските племена да са станали разпространителите на опита в областта на металургията).

Пътищата между Бактрия и Китай били три. Два през Тарима* - северен по Аксу* и Турфан, и южен - по Хотан* и Дун-хуан*, като след пустинната долина преходите до столицата на ранните Хун - Чанъаню (Сиан), бил сравнително по-лек. Третият път минавал през Самарканд*, откъдето можело да се излезе на трасето към Аксу, или край езерото Балхаш* и Монголия да се достигне поречието на Хуа-нхъ. През ІІ в. Китайците вече добре познавали Та-Юан (Фергана*), която била Бактрийска (!), и Да-Хья (Бактрия). В техни текстове се съдържат точни данни за завоюването на Бактрия от племената Юечжи. Император У-ди изпратил в Бактрия разузнавателна експедиция (ок.138-125 г.), командвана от Чжан Цян, чийто разказ е използван ок. 100 г. п.н.е. от великия историк Сим Цян. Сим съобщава за многобройни укрепени градове във Фергана, по-голямата част от които вер. са построени от българите много преди епохата на Елинизма. Той разказва, че е видял в Бактра сечуански платове и бамбукови пръти, и е чул за страните Нган-си (Партия ?, вер. Кан-си/я*) и Тяо-че - цялата останала част от Азия до Западно (Средиземно) море, където “сеели ориз, управлявали много дребни монарси, а хората били ловки фокусници”.

Сим говори и за трудностите, които имали ферганските търговци в опитите си да осъществят пряк контакт с Китай. Едва в 106 г. п.н.е. в Пртия*, през Бактрия*, пристигнал първият китайски керван, но обмена между двете области се осъществявал отдавана (на изток се изнасяли коне, а от там идвали копринени платове, кожухарски изделия, обогатена желязна руда, скъпоценни метали, може би медно-никелова руда, от която бактрийските царе Евтидем ІІІ, Панталион и Агафокъл секли монети от нач. на ІІ в. пр. Хр. заради високата точка на топене на никела). От там стоките пътували към Средиземноморието: Босфорски монети от ІV в. п.н.е. са намерени в долината на р. Или* (И. Танкан) - вливаща се в Балхаш*; копринени платове от Анатолия и скъпоценности със стилизирани животни, изработени от степни майстори, лежат в могилите на Сарматски* вождове на север от Алтай - в долината Пазъръка* (срв Пазар*); тъкани от Сирия, Бактрия или Босфор Кимерийски, китайски изделия от нефрит и плъстени килими, степни бронзови изделия - се намират в гробовете на хуните Ноин Ула в планината Ноин Ула – С. Монголия; стъклена ваза с глава на Атина, изработена през ІІ в. пр. Хр. в работилниците на Александрия Египетска, е открита в Хуанан - в средното течение на Янцзъ;

Точно върху територията на елинистична Бактрия (250-100 г. пр. Хр.), което е част от Елино-Индийското царство (от 190 г. пр. Хр. натам) и от елинистична Партия* (от 250 г. пр. Хр.; след 226 г. Сасанидско царство), в началото на І в. се реализира Кушанското царство - първоначално в областите Бактриана* и Согдиана*. То съществува успоредно с Партското царство (от 226 г. - Сасанидско) и към началото на ІІ в. вече включвало района на р. Кабул (Кабулското царство), поречието на Амударя* до Каспийско море* и на Сърдаря* с Фергана*, р. Инд и СЗ Индия до р. Нарбада на юг и до р. Гхагхра на изток (приток на Ганг), и Бактрия* до град Марв на запад. Най-голям възход достигнало при владетеля Канишка (78-123; названието или името Канишка най-вер. е от Кан*). От края на ІІ в. Кушанското царство започва да се разпада на по-малки владения, а в края на ІV в. загива под ударите на Ефталитите - хуни. Приема се, че Кушаните са едно от племената Юечжи, които, под напора на Хуните*, към средата на ІІ-І в. пр. Хр. – т.е. от 160-140 до 100 г. пр. Хр., нахлули от Ц. Азия (Туркестан) в Согдиана и Бактриана (ЕС*). Те обаче едва ли са били в състояние да образуват и владеят продължително време Кушанското царство, без взаимодействие със заварените местни народи, които, особено уседналите, ги превъзхождали в културното си развитие и със стопанството си. За такова силно местно присъствие говори и името Канишка, чийто корен Кан*, окончание и конструкция, имат др.-ирански произход, а при доминантното му усвояване от тюрките то приема, както е фиксирано не много по-късно, формата Хан-;

 

* * *




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194595
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031