Друг хонски* (североизточен планински др.-ирански) клан, който дошъл на запад успоредно с Котрагите, са т.н. Утиги или Утигури – номади и скотовъдци, установили се по река Кинел* (дн. Самара*) и станали земеделци под влияние на Мордвите, а сигурно и на Котрагите.

Именно Утигурите покорили веднага след пристигането си на Кинел родствените Котраги, като образували заедно страната Буляр, простираща се от долното течение на Волга до р. Тобол*. На запад от долното течение на Волга била държавата “Кара Булгар” – т.е. Западна България, обхващаща земите на Северен Кавказ и стигаща до към Днепър, която е създадена като част от Партия* (250 г. пр. Хр. – 224 г. от н.е.) към 160-140 г. пр. Хр. и е самостоятелна от 153 година от Новата ера. След като Булимир* (ок. 340 – септ. 378) дошъл от Хон* (Хара*, Имеон*, Машу*, Танкан*, кит. Тян-шян*) и управлявал страната Буляр “30 години” – от към 340 до към 370 г., той, принуден от настъпилия заради голямата и продължителна суша непоносим глад, се прехвърлил през Волга на запад и завладял властта в Кара Булгар. Заедно с него в Кара-Булгар (“Запад-България”) дошли голяма част от Котрагите и Утигурите, но далеч не всички. Вероятно майката на Котраг* (665-?), а най-вероятно и на първородния син на Кубрат* (605-660 или 665) – Бат Боян* (665-690), била принцеса на Котрагите. За клана Котраги в историята на Волжка България от Гази Барадж (1229-1246) пише следното:

“... Юрканският (Орканският) род (от който е поне майката на Бат Оркан* - чичо на Кубрат* /605-665/ и вероятно полу-брат на баща му Гостун* /603-605, †618/) е от хонското* племе Хот (Кот-, Кота*) или Хотраг (Котраг). А в древността това племе се наричало Сохот или, по хунски*, Хол (Гол, Кол, срв. волгобълг. Мэн-хол: “монгол/и”). А от всички хонски племена само племето Утиг или Утяг (Утигури) можело да съперничи по сила и численост на Котрагците. А след разгрома на Хоните (българите от масива Хон = Хара*, Имеон*, Машу*, Танкан*) от китайците (в 127-121 г. пр. Хр.), тюрките (в 100-50 г. пр. Хр.) и хуните* (монголите), при кан Тикан (др.-бълг. Тикин: “наследник”, срв. Канар-тикин*), по прозвище Хин-Батър (Хидукуш-Батър), Котрагите и Утигурите се разбягали в различни страни.

Котите се заселили на река Соб или Собол, Субъл (дн. Тобол, приток на Об; поне до към средата на І в. през Тобол и нейното продължение Об*, се оттичало Каспийско море* в Северния океан), на нейния десен приток Байгул (вероятно Иртиш* с Ишим) и на нейните леви притоци Саса-Идел и Тора-су (су: “река”). А Собол (Тобол) се влива в Чулман-море (волгобълг. Чулман дингезе: “Северен ледовит океан). Кар море (Карско море) и Кара море (Запад-море) се явяват само заливи на това грамадно море.

Името на великата река Собол (Тобол) дбли потомците на Котите, които оседнали в нейната област и во главе с каназа [си] Тубой (срв. Тобол), заедно с кара-оймеките (запад-оймеки), влезли в Държавата (Волжка България*) при управлението на Колин (пр. 1118-1152) и неговия син Анбал (1135-1163). А понеже от тук идвали най-добрите в света куници (белки), то и те от нас получили името “собол”. …

А Утигите се поселили западно от Котите, между Идел (долна Волга) и Агидел* (долна Волга, с Кама и Бела; Ак-Идел: “източен воден път и район, страна”, за разлика от името на Волга от вливането на Кама до изворите на Волга, заедно с притоците й – Кара-Идел: “Западен път и район, страна”; в случая става въпрос за земите между долна Волга и Бела*). Тук те се смесили с Мурдасите (Мордвите) и възприели от тях земеделските навици. Своята област и реката, протичаща през нея, те назовали Хинел (Кинел*: “канал, напоителен поток”, дн. р. Самара* – дълга 594 км, заедно с десния си приток Большой Кинель – дълъг 437 км) – в памет на своето предишно местоживеене (? Самарканд*, на р. Заревшан* със съставни Кара-даря и Ак-даря). А по-късно Хинел превърнали в Кинел (т.е. по времето на Гази Барадж – ХІІ и ХІІІ в., реката се казвала Кинел, като вероятно формата Хинел – от Хин, т.е. Хиндукуш, е приумица на хрониста)…

Скоро след това разселване [на Утигите и Котите] бившият полководец на Хин-Батър (Артабан ІІІ /12 – ок. 38/) – Кама-Таркан, станал (към 38 г. сл. Хр.) цар на Утигите (Утигурите) и покорил всички съседни фински племена и Котите (Котрагите). Своята държава той нарекъл “Атил” (вер. еднакво с Идел: “страна, територия, държава”, защото Атил е наричана и Волга по време на мохамеданството – откъм 906-922 г. насетне, както свидетелства и ибн-Фадлан през 922 г. /ФА*/; всъщност държавата се наричала Буляр или Боляр*, Боилар, Бъилър, което е равностойно и синонимно с Таркан*).

Неговите потомци управлявали тук 300 години, а когато към Буляр приближил [към 338-340 г.] със своите хони* Булюмар или Булюм-бар (Булимар*, към 340-378), то те му предали … своята държава… Булюмар нарекъл Атил (Идел) [с името] Бакил (срв. бълг. Бако: “батко, чичо”) или Буляр и управлявал тук 30 години (от към 340 до 370 г.). Той би управлявал Буляр и по-нататък, но настъпила страшна зима, а след нея – безхлебие. Погинал почти всичкия скот и много люде. Желаейки да предотврати смъртта на целия народ, Булюм-бар повел хората още по на запад. В своите талиги хоните запрягали жените на мурдасите (мордвите), понеже се разпространил слух, че именно те със своите магьосничества извикали отначало суровата зима, а после – сушата.

Заедно с хоните заминали [на запад] много Коти и Утиги, и в Кара-Булгар (“Западна България”, т.е. на запад от Волга, в Западен Саклан – “Кара-Саклан”) дали на много реки и местности имена от своята родина: Бозау-лък (вогобълг. Боз: “княгиня, господарка”), Самар*, Тиканак [др.-бълг. Тикин: “наследник, престолонаследник”; българско селище, построено на мястото на стана-крепост на царя Хон-Ердим или Ерми (VІІ в. пр. Хр.) [?], баща на Българския цар Буртас. Той извел от Сувар* (Кубар* – земите по река Ефрат) група българи. Наричал се също “Хонджак” (от Хон*). Потомци на Хон се считали князете Аскал и Кермек (Х в.), бел. ДТ*], Орел, Агидел* (Акидел*), Хингул (*Кинкул) и други…

А останалите [след 38-40 г.] в Хин (Хидукуш) хони (българи) или холи в края на краищата били подчинени от хуните и взели тяхното име. От тези хони произлизат племето монгол (“мэнхол”, татарите) и неговия род Тингиз (Тунгузи) или Чингиз [от него са Чингиз-хан (1206-1227) и синът му Угетай (1229-1241), кайто казал на Гази-Барадж* (1229-1246): “Моят род също произлиза от кановете на хоните.” /ДТ*, с. 172/] …” (ДТ*, с. 19);

От данните се оказва, че Булимар (от Бал*: “глава, главен, върховен, божи”, + авест. ama-: “силен, мощен, могъщ”, др.-бълг. Омор*, Омур*, Омир: “велик, могъщ, върховен”) идва на запад от Волга – в държавата Кара-Булгар, след като вече 30 години е управлявал на изток от реката. Тук той осигурил властта си в България (Кара-Булгар), после разбил Готите* и ги прогонил от Днепър, а след това направил и прорицалише в района на възвишенията в днешния Киев* – Аскал*: “пророчище”. Чак тогава изпратил сина си Алавив* или Бат Алаба към Дунавската граница на Римската империя, където той стоял поне 2 години, ако не и повече, и преговарял с Император Валент І (364-378). Най-вероятно българите имали договор с част от готите, защото те повикали Алавив* (Алаба-бат) във връзка с конфликта си с Империята и именно той разбил с войската си от алани* и хони* (а може би и с помощен отряд хуни*) на 9 август 378 г. при Одрин* (Дере*) 80-хилядната римска армия, покосявайки поне 50 хиляди от воините й, включително и самият Валент І. Всички тези събития предполагат, че Булимар е пристигнал от Буляр в България доста по-рано от 378 г., но не по-късно от 370-372 година. С идването на Булимир на запад от Волга, България се простирала от река Тобол* до река Дунав*, което е утвърдено и документално след победата на Алавив над Валент І, при подписания с Рим мирен договор;