Текстът на Гази-Барадж известява за двама от наследниците на Авитохол* (153-173

Текстът на Гази-Барадж известява за двама от наследниците на Авитохол* (153-173<), а това дава конкретика на владетелската линия на рода Дуло, управлявала през периода Авитохол (153-453). Обаче се пропуска женската линия, която се отнася само до Западна България и тръгва от Авитохоловата дъщеря Аваба*. А тази българска принцеса се жени през 172 г. за принц Мицо* или по-скоро Мичо* (Micco), който живее в земите на готите*, но не е посочен като гот и най-вероятно е от аристократите на Понтийското царство*. Техният син и внук на кан Авитохол* (153 – сл. 173) е познат само с латинското си име-епитет Максимин І*, роден е в 173 г. и заедно със сина си Максим* е първият издигнат от армията Римски император в 235-238 г. Видимо от тогава и Максиминовия апанаж Долна Мизия, където от 172 г. се настанила и майка му Аваба* със своята българска свита, прислуга и охраняваща войскова част, започва да се нарича България. В Британския музей се съхраняват безспорни доказателства за времето на появата на българите в Мизия и това са ръкописи от периода след император Максимин І* (235 – †238, род. 173) и доста преди времето преди Българския кан Алавив* (пр. 378 – ок. 421), който разгромил и унищожил на 9 август 378 г. при Одрин* 80-хилядната армия на Римския император Валент І (364 – †9, VІІІ, 378). Тези ръкописи са на Св. епископ Йероним Стридонски (ок. 331 – †420) и съдържат европейската част на карта, която отразява даденостите в периода на ІІІ век (откъм 200 до 299 г.) и е копие от картите на съвременника и "баща на църковната история" Св. епископ Евсевий Кесарийски (Памфили, ок. 270 – †338), където има недвусмислен надпис Mesia hec & Vulgaria, тоест: Мизия тук е и България (картата е открита от д-р Конрад Милер ["Die altesten Weltkarten", Dr. Konrad Miller, Stuttgart, 1895, Heft III, Tab. 1], като е публикувана отново през 1910 г. от проф. д-р Ганчо Ценов; вж. карта: 173-270 г., България е в Мизия).
Първият от наследници на Авитохол*, споменати в свързания преди всичко с Източна (Волжка) България текст на Гази-Барадж* (пр. 1190-1246), е починалият през 378 г. и представен с българската форма на името си Булюмар или Булумар, *Булимира (ок. 340-378). Вторият е синът на Булимир* или Булимира, назован с тюркизирана форма на името му – Алип-би (378 – сл. 420<). Алип-би или Алип-бат може частично да се “реставрира” като Бат Алип (срв. Би-Юрган = Бат Оркан/а*) или Бат Алаба, който след смъртта на баща си става Кан Алаба, а в елинизиран вариант – Кан Алава или Алавив/а; Алаба съвпада с Албури – епитета на Гостун* (603-605), и са свързани с древния бълг. термин, авест. arъta- (alъta-): “свещено право”. Почти същият епитет - базиран върху този корен и наставка “-ба”, носи и по-големия брат на Гостун* - Бат-Оркан* (602-603). Той е наречен “Арбуга Юрган” = Арбуга Оркан. Вижда се разликата от Арбуга до Албури, но между корените Арба- и Алба- следва да се сложи знак за равенство (в авест. и др.-бълг. “р” естествено преминава в “л”*, а срв. също Целя*, Целител*, Изцелен* и Церя*, Церител*, Изцерен*). Единствено окончанията “-га” и “-ра”, и традиционно наложеното значение разграничават Арбуга от Албури, като Арбуга следва да се приравни към друг, синонимен епитет на Бат Оркан – Аскал*: “пророк, прорицател; говорещ по желанието, с помощтта и от името на Бог, божествата, Небето”;
Кан Алаба приел и името Кан Дере* (им. Дара*, вж. Дарий І*, Дарии*), във връзка с победата си край град Дере* (Одрин*) над тогавашния Римски император и неговата 80-хиледна армия. Доколкото нарицателното Одрин се “превежда” О-: “до, у” (срв. Охрид, охридска, Ахрида, от Хрид* = Рид*), + -дрин – от Дера*, Дран*, Дерач (Драч*), т.е. “до (мястото на) деренето, дрането” (срв. и Одран ~ Одрин), то епитета на кана може да се уеднакви с Дере, Дера, Дерач ~ Драч; срв. ст.-бълг. Дръчити: “мъча, измъчвам, угнетявам; наказвам”, род. с Дрьжати, Дьржимъ, Дрьzати, Дьрzаie (МС*).
Освен Авитохол* (153-?), Булимир* (348-378) и Кан Алаба или Кан Дере* (378-420<), в периода Авитохол (153-453) попада и Кан Еран* (>429-453 ?), който по някои сведения управлява до към 460-462 г. и се явява предшественик на периода Ирник* (453-603); възможно е Кан Еран* да е бил съвладетел на провъзгласения за кан през 453 г. Ирник – може би син на Еран, който станал родоначалник на новата династия на рода Дуло, към която принадлежал и Гостун* (603-618), защото последния е именно от рода Ерми. От това излиза, че всъщност Гостун е поставен извън периода Ирник (453-603) единствено защото е баща на Кубрат* или Курбат* (605-665), който е представител на нов родов период.
Вероятно, обаче, влияние оказва и продължителността на периодите – 300 години на цикъла Авитохол и 150 години на Ирник. В такъв случай се предполага наличието на трета част от 75 години. Тя приключва през 678 г. и съвпада с 10-годишнината от автономното управление на Аспарух* (668-699), който се смята за първият поръчител на Именника на българските канове* - дописван при по-късните владетели, като последната добавка е от 765 година (вж. ММ*, ПД* и др.). Точно през следващата 679 г. Аспарух*, заедно с установилия се в 663 или 665-7 г. в Панония свой брат Кубер* (665-687<), т.е. след поне едногодишна сериозна политическа и военна подготовка от 678 до 679 г., навлязъл на юг от Дунав в неприкосновените римски земи (“ойкумене”) и присъединил завинаги тези населявани от 597 г. от българите на Кан Булгар* (>597-599<) територии към Стара Велика България; вероятно Кан Булгар* бил заселен като федерат с водените от него българи в земите на юг от Дунав между Срем* (Сирмиум, дн. Сремска Митровица) и Черно море по договор между Върховния български кан Тубджак (587-602) и Император Маврикий (582-601);
Към времето, за което се отнася разказът на Гази-Барадж*, писан в 1229-1246 г. или в 1242-1246 г., при Одрин е убит само един Римски император – Валент І (364-378); [Следващият убит в сражение ромейски император е Никифор І Логотет (802-811) – в 811 г. от армията на Кан Крум* (800-814). През 1205 г. край Одрин* е пленен от Цар Калоян* (1197-1207) и Бодуен І – познат като Император Балдуин* (1204-1206). Много по-рано - още през 53 г. пр. Хр., когато в Партия управлява Аршакида Орот ІІ (55-37 г. пр. Хр.), в битката при Каре, в Месопотамия, партският полководец Сурена* почти напълно унищожава римската армия и убива консула Марк Лициний Крас (72-53) – член на Първият триумвират (от 60 г. пр. Хр.), съвместно с Гай Юлий Цезар (59-44) и Гней Помей (70-48). В по-близко до 378 г. време - през 251 г., край Абрит в Долна Мизия (дн. Разград* в СИ България) в битка с готите* загива Император Деций - Гай Месий Квинт Траян Деций (249-251). През 363 г. в сражение с често свързваните с българите от ромейските хронисти персийци, водени от Сасанидския цар Сапор* или Шапур ІІ (310-379), край град Антиохия, от който тръгнал да атакува персите на 5 март, загива Император Юлиан Апостат (361-363). В плоскостта на гибелта на Консула Крас (72-53 пр. Хр.) и на импероторите Гай Деций (249-251) и Юлиан Апостат (361-363) – факти, които били добре известни на ромейското общество, смъртта на Валент І (364-378), в съчетание със знайната българо-персийската връзка, явно са оказали злокобно влияние върху целия Римски свят. А векове по-късно страхът на Император Никифор ІІ Фока (963-969) да навлезе с войските си в България съвсем не е бил свързван единствено с трагичната участ на Никифор І (802-811) през 811 година].
Актът от 378 г. събитийно се свързва с прогонването на Ост-готите от земите край Днепър през 375 г. (или някъде в периода от 373 до 375 г.). Интерес представлява и фактът, че след убийството на Валент І Римската императорска корона попада именно в България, което подчертава сериозното участие на българите в сражението на 9 август 378 г. Както и същественият детайл, че конфликтът между българите и римляните се дължал на сблъсъци между двете сили в района на Източен Кавказ, а не някъде между Западен Кавказ и Долен Дунав.
Ето как са описани събитията около смъртта на Валент І през август 378 г. от съвременният римски историк Амиан Марцелин (330-400) в неговия труд “Дела” (“Res gestae” - ХХХІ, 3-5, 6, 8, 11-13; ХИС* - с. 605-619). По това време Марцелин (330-400) бил на 47-48 години, а това, наред с отличното му образование и военната му подготовка и практика (бил офицер в армията на Император Юлиан Апостат /361-363/, който загинал в битка с персите край Антиохия), превръща разказа му в изключително историческо свидетелство.
Любопитните факти, които ни е оставил Амиан Марцелин, се съдържат още в описанието на предварителните обстоятелства. Той отбелязва, че “по-голямата част от готите – тервинги (българите тарвили или тервили, които действали в съюз с готите, срв. Тервел*, вж. Максимин І*, Аспар*, Аеций*) ... били изоставили [вожда] Атанарих...”; т.е. Тервингите, наричани и Тервли, под чието име може би се крият именно българите, отказали подкрепа за гота Атанарих; всъщност Булимир* (ок. 340-378), още скоро след преминаването си на запад от Валга към 370 г., разбил Вест-готите по Днепър и ги прогонил на запад.
Тервингите “решили, че Тракия е най-подходящо убежище (в което да се заселят) по две съображения, първо, понеже почвата й е твърде плодородна (т.е. тези Тервинги били земеделци!), и второ, понеже е отделена с широкото течение на Истър (Дунав) от полетата (на север от реката), по които се разнасяли вече пламъците на нашественическата войска”. Една група, “под водителството на Алавив (Алави-ба, Алави-бат), [заела] левия (северния) бряг на р. Истър и изпратила при [Изт.-Римския император] Валент пратеници, като го молели коленопреклонно да ги приеме [в земите на империята], обещавайки му, че ще живеят в мир и че ще му помагат [с войска] в сучай на нужда (т.е. според римския хронист те поискали да станат римски федерати*, но може да се предположи, че опирайки се на мощта си и слабостта на римляните, Алавив поставил желанието си ултимативно и с предложение да се избягнат всякакви излишни кръвопролития).
… Пръв с Алавив, [от готите] бил приет (от император Валент І) [вождът] Фритигерн. На тях Императорът решил да даде храна за известно време и земя за обработване”, каквито не дал на другите преселнически групи. Вижда се, че хронистът, поставяйки на преден план Алавив, го разграничава от готския вожд Фритигерн както по положение, така – най-вероятно – и по етнос.
Същевременно приемането на Алавив и Фритигерн от Валент І събитийно е сложено едва след като по заповед на императора били изпратени “хора, да преведат с плавателни съдове (през Дунав) тази свирепа и дива сган. [Тези хора] полагали голямо старание да не би някой от тези бъдещи разрушители на Римската държава да остане отвъд реката, даже и ако е покосен от смъртоносна болест. Ето защо, щом [варварите – още невинни чужденци,] получили чрез императорското позволение възможността да преминат Дунава и да се заселят в някои [определени им от императора] части на Тракия, дене и ноще преминавали реката, накачени по много кораби, салове и лодки, издълбани от дърво”.
След това Амиан Марцелин (330-400), изброявайки дошлите по Дунавската граница на Рим вождове, които са Витерик, Алатей (= Алавив), Сафрик и Фарнобий, съобщава, че Атанарих се оттеглил в Каукаланд (Седмоградско* = Трансилвания*), “като изтикал от там сарматите”. Това съобщение за враждебни отношения между сармати (др.-иранци) и готи* (скандинавци) се припокрива със сведението, че готи* и саклани* (др.-иранци) били във война от към 348 година. По това време сакланите “уруси“ – по името на вожда си Урус, нападнали онази част от българите, които от Източен Северен Кавказ (Азърбайджан) се преселили в Западен Северен Кавказ (Бурджан: “България”). Но българите се присъединили към пристигналия на запад от Волга към тоя момент Булимир* (348-378) – бащата на Алавив, а на свой ред сарматите (сакланите) на Урус били нападнати от живеещите по река Днепър готи. Сакланския кан Урус се опитал да изтласка готите (скандинавците) от бреговете на Днепър, но бил разбит и убит (? 349-350 г.). Тогава (? 370-371 г.) сакланите-уруси се подчиняват на Булимир (Булюмар, Булимар, Булъ/амар) и го склоняват към нападение над готите (ДТ*, с. 13);
От разказа на Амиан Марцелин се вижда, че името Алатей се припокрива с Алавив, защото:
“Тервингите пък, които отдавна вече получили разрешение да преминат реката, дори и тогава продължавали да се скитат по бреговете й (северния и южния), възпирани от двоякото препятствие, че не били подпомогнати с нужните храни поради гибелното лицемерие на вождовете и че нарочно били задържани поради скверни търговски сделки (на римските магистрати). Когато разбрали това (че договорните решения не се спазват от римска страна), те негодували и заплашвали да се защитят срещу проявеното спрямо тях вероломство в сегашното им бедствено положение. А [комесът на Тракия] Лупицин (Вълчицин – “развратен, блудник“, от lupa: “вълчица; блудница“, срв. и лат. lupatrae: “мошеник“), страхувайки се да не въстанат, докарал войски и ги принуждавал да заминат по-бързо навътре в страната. Греутунгите сметнали този момент за удобен, понеже виждали, че войниците са заети другаде и че корабите им, които обикновено минавали оттатък и отсам реката, за да възпират преминаването им, сега били в бездействие. Те преминали реката със зле сглобени салове и построили стана си твърде далеч от Фритигерн”. Напрежението между “варварите” и ромеите растяло, а една готска общност, стануваща от по-рано край Адрианопол (Одрин*), разбила нападналата я адрианополска (одринска) римска войска, след което победителите “смъкнали от убитите оръжието и се въоръжили като римляни” (тоест, преминаващите Дунав готи не били въоръжени добре и вероятно направо били обезоръжавани от римляните като условие за преминаването им на южния бряг на реката и за настаняването им в Тракия).
В тази обстановка “варварите (т.е. “ирано-езичните”)…, след като се опитали много пъти [до пробият на юг] … и били отблъсквани от храбростта на нашите (римляните), които се съпротивлявали упорито по недостъпните скали [на Хемус], доведени до крайна нужда, те привлекли като съюзници с надежда за голяма плячка някои от хуните* (хоните*) и аланите (Хайлан-дури = Оногондури*). Като узнал това, [командващият конните римски войски] Сатурнин, който бил вече пристигнал [на помощ на Траян и Профутур] и разположил предните си застави и постове, прибрал постепенно своите войници и съвсем основателно се готвел да се оттегли. ... След като проходите [на Хемус] били освободени и нашите (римските) войски се оттеглили навреме, затворените [зад Хемус] до тогава варвари без ред, през където всеки могъл, се втурнали [на юг из римската държава] да сеят смут и разорение, без никой да им пречи”.
Т.е. след като чули за включването като съюзници на “някои от хуните” (хони*, котраги*) и на “аланите” (Хайлан-дури* = алани = саклани* = българи, ДТ*), римските войски веднага избягали надалеч – чак в Константинопол и крайбрежните Беломорски крепости, защото “опустошенията обхванали цяла Тракия надлъж и нашир… чак до Родопите и протока, който отделя големите морета (Черно и Егейско), те (варварите) най-позорно подложили всичко на грабеж, убийства, кърви, пожари и безчестия над свободните хора” (т.е. над римските граждани, които са разграничени от робите). Марцелин (330-400) обаче не съобщава конкретно, че в тези опустошения участвали аланите, които може да са дошли едва за решителното сражение на 9 август 378 г.
Валент пристигнал от Антиохия в Константинопол и от там се установил в “императорската вила Мелантида” (между Цариград и Селимврия, на брега на Мраморно море). Когато най-сетне тръгнал със своята армия към отстоящия на 3-4 дни път Адрианопол (Одрин), той изпратил напред военачалника на пехотната войска Себастиян, който през една тъмна нощ издебнал голяма група нищо не подозиращи готи и ги изклал до крак. Стреснат от това, Фритигерн “повикал всички (готи) при себе си и се оттеглил бързо към град Кабиле*…”.
След няколко дни разузнаването докладвало на Император Валент І (364-378), че варварите, на брой 10 000, “настъпвали бевно и на 123 стадия (22,140 км) [южно] от Адрианопол достигнали [станцията] Нике”. Тогава той влязал в Адрианополските предградия, където “се укрепил с вал, снабден с колове и ров, очаквайки нетърпеливо [пристигането на Императора на Западен Рим] Грациан (375-383)”. Но “за да не стане Грациан съучастник в почти спечелената, както предполагали те (Валент и щаба му), победа”, “на зазоряване на 9 август [378 г.] бързо бил даден знак за тръгване (настъпление, атака)”.
Веднага след това Марцелин (330-400) специално отбелязва, че “обозът и багажът били настанени наблизо до стените на Адрианопол под съответната охрана на легионите. Съкровищата и останалите отличия на императорското достойнство останали заедно с префекта и членовете на императорския съвет в Адрианопол”. Тази бележка на хрониста, записана относително доста време след съдбоносното сражение, вероятно е в пряка връзка именно с важния факт, съобщен от Гази-Барадж, че в действителност короната (златния венец, наред с тържествения жезъл, императорската огърлица и пр.) на Валент – основно “отличие на императорското достойнство”, а и на достойнството на Римската империя, е взета от победителите-българи. А за такъв позор нямало място по страниците на римската история!
Едва “към 2 час&#225; следобед”, когато “насъпила около пладне знойна горещина”, римляните приближили противника и “най-сетне се показали неприятелските коли (волски?, конски?, биволски?), които по сведения на разузнавачите, били извърнати и подредени в кръг”. Когато римските войски се строявали в боен ред, “варварите... изпратили пратеници, да молят за мир” (по традиционните закони, свързани с Митра* и Заратустризма*, българите винаги преди битка искали от противника си да бъде сключен мир, вж. Крум*, Българският мир* и пр.). Според историкът и професионален боен офицер Марцелин, който търси грешките на римското командване, но същевременно се опитва да намери и извинение за голямото поражение на ромейската армия, “варварите” постъпили така, “понеже част от тях, която действала … под водителството на Алатей (Алавив*) и Сафрак, … още не се била завърнала”. Или пък изглежда те още въобще не била пристигнала при армията на Фритигерн. А това обяснява и бавното придвижване на готските сили към Адрианопол до този ден.
Но така или иначе тук се срещаме с акт, който е чужд за римляните и непознат при готите* и хуните*, но е традиционен за българите. Както от директни и косвени сведения за Древните българи*, така и от по-късни факти, включително за военните кампании на Крум* (787-814), Омуртаг* (814-831), Пресиан* (836-852), Борис І* (852-914), Симеон І* (893/914-927) и пр., знаем, че българите преди всяко сражение, независимо дали войската им била с по-малка численост или имала огромно надмощие, винаги предлагали на противника си да сключат мирен договор; това вероятно било част от задължителни ритуални действия, свързани пряко с изповядваната от тях религия и житейска философия (срв. Митра* = Договорът; българите предложили мир на ромеите нпр. и в битката при Асемос /Осъм*/ през 597 г., когато отрядът им бил едва от 1 000 воини, както и преди фаталния за импер. Никифор І /802-811/ разгром, когато всички пътища за отстъпление на ромейските войски били затворени с непреодолими препятствия, а българската армия имала подавящо надмощие). При това старите българи явно ненавиждали ония хора, които отхвърляли сключването на договор за мир, смятайки ги за врагове на Добрия бог (Ахурамазда*), за клетвопрестъпници (т.е. не почитащи Митра*), и за персонификация на Злото (вж. М&#225;мету*).
И наистина, веднага щом римляните отхвърлили мира, те били нападнати най-яростно именно от Аланите:
“конницата на готите (общо название на римските врагове в разказа на Марцелин) под водителството на Алатей (Алавив*, срв. лат. Allatus: “1. донасям, довеждам, докарвам; 2. добавям, прибавям“) и Сафрак (срв. лат. sap&#333;rus: “вкусен; много ядлив; който не насища; ненаситен“), подсилена с множество Алани (Хайлан-дури* = Оногондури*), се втурнала като мълния край високите хълмове и предизвикали смут [всред римските войски] с безогледната си сеч над всички, които могла да достигне в бързото си настъпление”. Фактът, че Аланите (т.е. т.н. Оногондури*, живеещи около главната река Олонта* /Терек*/ и източно и южно от нея, и назовавани Олхон-тор, Хайлан-дур и пр.) били основния отряд в първата атака на “готите”, само потвърждава факта, че точно българите били главното действащо лице и те поискали да разрешат конфликта с мирни преговори.
Воювали с копия, стрели и мечове, а “ударите на секирите от едната и другата страна разбивали [римските] шлемове и ризници”. Малко преди пълния разгром, “Императорът, обкръжен от ужасните страхотии на сражението и скачайки по купища трупове, избягал при ланцеарите и матиариите (отделения от гвардията на императора, придружаващи го в сраженията), които докато могли да задържат напора на неприятелското множество, стояли на своите позиции здраво и непоколебимо. Когато го видял Траян, извикал, че всяка надежда е изгубена, ако изоставеният от своите телохранители император не бъде защитен поне от чуждоземните помощни войски. Като чул това, комесът Виктор [който бил сармат*] побързал да събере батавите, които били разположени недалеч като резерв, за защита на императора, но понеже там не могъл да намери никого, отдалечавайки се, излязъл [от мястото на сражението]. По същият начин се отскубнали от опасностите и [командващите] Рихомер и Сатурнин”.
Започнало преследване и избиване на здраво притиснатите в обкръжение и напълно объркани римски войски, което завършило с падането на нощта.
За самата смърт на Валент І историкът Марцелин (330-400) дава две версии. Първата не е потвърдена от очевидци: “На мръкване Императорът паднал смъртно ранен от стрела между простите войници, както могло да се предполага, понеже никой не твърдял, че е видял това или че е бил там наблизо. Наскоро след това той издъхнал и никъде по-сетне не било намерено тялото му, защото неприятелите, ако и немного на брой, се навъртали дълго време по тези места…”. В тази версия единственият сигурен факт е, че тялото на Валент І никога не било намерено от римляните. А това индиректно означава, че и императорската корона (диадема) липсвала, както и останалите инсигнии на властта, които носел със себе си в боя (скиптър или жезъл, огърлица и пр., които не можели да изгорят като нпр. пелерината, ботушите и пр.).
Втората версия обаче, макар и не толкова патетична и съвсем не така престижна за ромейците, се основава върху разказ на очевидец: “Други казват, че Валент не умрял веднага, но съпроводен от малцина кандидати (членове на свитата) и евнуси, бил занесен в една близка съседна къща (римска вила), която имала добре изграден втори етаж, и докато там бил под грижите на неопитни ръце, бил обкръжен от неприятелите, които не знаели кой е, и благодарение на това избягнал поне безчестието да бъде взет в плен. Когато именно преследващите го неприятели се опитвали да разбият затворената отвътре врата, те били нападнати със стрели откъм издадената част на горния етаж и за да не се забавят и изгубят възможност да грабят, натрупали вързопи слама и дърва, запалили ги и така опожарили сградата заедно с хората. Един от кандидатите успял да се спаси през прозореца и пленен от варварите (! а не “готите”; варвари* = “ирано-езични”), им съобщил за станалото. Те много се наскърбили, понеже се лишили от голямата слава да хванат жив ръководителя на Римската империя. Същият този младеж се завърнал тайно след това при нашите и им разказал, че това се е случило така (знае се от изворите, че българите по-често пускали пленниците си, отколкото да ги задържат в робство).
…Известно е, че едва една трета от войската оцеляла от сражението. В историческите съчинения не се съобщава за никое друго толкова унищожително сражение, освен битката при Кана …”. А в битката при Кана, която станала през 216 г. пр. Хр., по време на ІІ-та Пуническа война (218-201 г.), римляните изгубили “избити 45 000 пехотинци, 2 700 конници и при това толкова римски граждани, колкото и [римски] съюзници” [Тит Ливий (52 г. пр. Хр. – 17 г.), ХИС*, с. 483].
Т.е. към 48-50 000 били жертвите и при Одрин на 9 август 378 г. А това били две трети от армията, което означава, че цялата римска войска е поне между 75 и 80 хиляди. Като се прибавят и частите, оставени в укреплението край стените на Одрин* (Адрианопол) и тези в самата крепост, атакувани от ход при преследването на разбитите центурии или най-късно още на следващия ден, цифрата на римските войски явно формално надхвърля 80 000. При това без да се има предвид армията, която се очаквала със съимператора Грациан (375-383) и която била причакана и разбита на друго място от Готите.
Съвременникът Амиан Марцелин (330-400) не съобщава пряко броя на римската армия, макар че със сигурност го знаел, най-вероятно заради разбираемото и днес чувство за срам от действията на полководците и накърнена ромейска гордост. Но при съпоставката цифрите точно съвпадат с казаното от Гази-Барадж, че “Алип-би (Бат Алаба или Кан Дере*) със своите българи, [които били] преживели [по-рано] в Азърбайджан немалко неприятности от римляните, преминал през [река] Сула* (Долни Дунав) и край град Дере* (Одрин*) разбива 80-хилядна римска войска.” (ДТ*, с. 13).
Същевременно, без да се вижда буквално сходство между текста на Марцелин (330-400) от ІV в. и този на Гази-Барадж (1229-1246) от ХІІІ в., което да показва, че последния е черпил сведения от римския историк, двете хроники, изградени върху свои независими и оригинални източници, се препотвърждават една друга и се допълват. Това дава основание да се постави знак за равенство между Алип-би или Бат Алаба* (от Ала*: “блестящ”, вж. Алусиан*) - наричан и Кан Дере*, и Алавив – Алатей, между град Дере* и град Одрин*, между Алавив-Алатей и Алани, между т.н. Алани и Хайландур или Олхонтор (популяризирано през годините като Оногондури*), които били “българи“ и живеели, както според архивните данни във волжко-българската царска канцелярия, така и според новите дадености от ХІІ-ХІІІ век, в Азербайджан.
А до идването на Аспарух* (668-699) – водачът на Оногон-дурите, през 668 г. “на страноу Дунаiа” (Именник*, ММ*), те живеели от устието на р. Кура* и земите на средновековния и днешния Азърбайджан и Дагестан, до Долна Волга и поречието на Кубан*, тоест в район, където била и река Терек (Олонта), и столицата Булгар-Балк*, и планината Булгар /6/*. От фактът, че споменаваните Алани в римо-византийските хроники са именно Оногондурите (Хайлан-дур) – етнически българи, следва да се прави внимателно разграничаване между тях и номадите Алани* (Алхон* и Валхон*), които, под въздействие на българите започнали постепенно да усядат чак след като се заселили в териториите на С. Кавказ.
Интересен е паралелът между Тервинги, споменати в числото на етносите на север от Дунав, но отсъстващи в разказа за самото сражение, където пък се появяват аланите-хайландури (оногондури*). Според Гази-Барадж “на запад” от “древната родина” (Бактрия*) “отишли тези [българи], които наричали изваянията [на Бога] с името “Тарвиль”…” (ДТ*, с. 11). Това съвпада и с името на наследника на Аспарух* – Тервел* (699-720), който бил на висока почит в Константинопол и цяла Византия (вж. Ардабур /1/*, Аспар /2/*) и е първият не-византийски владетел (вторият е Симеон І*), който е удостоен заради мощта на държавата си с втория по значимост сан в империята – съимператорската титла “Кесар” (елин.) или “Цезар” (лат.) [до сега не е разглеждана версията, че уж “дадената” от Император Юстиниан ІІ (685-695, 705-711, роден 669 г.) на Кан Тервел* (699-720) титла Цезар или Кесар (лат. Caesar, ср.-елин. Kaisar), което поставя толкова трудно решими въпроси пред изследователите на римската и българската история, всъщност е официално признаване от страна на Византия на носената от българския владетел древна и традиционна титла Цар*; вж. също Саклани*, Сармати* и пр.].
По-късно, през 913 г., и Симеон І* (893-927) получава в Константинопол титлата Цезар или Кесар (ИЗ*) от ръцете на Константинополския патриарх Николай І Мистик (901-907, 912-925) и в присъствието на законния Византийски император Константин VІІ Багренородни (913-959), но за самодържец* – “царь и самодръжьцъ всемъ блъгар&#969;мъ”, се обявява чак през 915 г. (ИЗ*), след смъртта на баща си Борис І* (852-914) на 2 май 914 година и вероятно след като преминал едногодишния дълбок траур;
Императорската корона, носена от Валент І на 9 август 378 г., сигурно и с другите символи на висшата римска власт, попаднала у Българския кан, който я дарил на баща си – Върховния български кан Булумар или Булимир* (ок. 340-378). Като се прибавят и другите сведения, свързани с Аланите (Оногондури) в конкретния исторически момент, се вижда, че това съвсем не било случайно. Фактите са категорични. Първо, самите Готи* повикали на помощ Аланите (Оногондурите) и “някои Хуни”; а римските полководци, веднага щом научили за сключения съюзен договор, “съвсем основателно” решили да се оттеглят от проходите на Хемус (Балкана*, Стара планина*) в големите крепости по Беломорското крайбрежие и Босфора, където се укрили под защитата на концентрираната военна мощ и здравите укрепления, като под ръка им били кораби, готови да ги евакуират. Второ, главната ударна сила на т.н. Готка армия били Аланите, които първи започнали сражението, след като римляните не приели предложението да се постигне разбирателство по мирен път. Трето, в разгара на битката един от Хунските отряди, които били подчинени на Аланите и техни съюзници, обградили вилата (двореца), където се криел Валент І, и я опожарили, а след като се разбрало, че вътре е загинал самия Римски император, именно върховния предводител на Аланите – явно командващ и участващите в боя Хуни*, наричан от волжко-българския хронист Гази-Барадж Алип-би (или Алиба-бат), а от римския историк Амиан Марцелин (330-400) Алавив (Алабиб) и Алатей, влязъл лично в пожарището и взел короната и другите инсигнии на императорската власт, носени от Валент.
После Алип-би – Алавив (378 – сл. 420) занесъл Римските императорски инсигнии като трофеи на баща си Булимир (ок. 340-378), вероятно някъде в района на Аскал* (Киев*). Т.е. там, където по-късно, по вече установена традиция от същият Алавив или Кан Дере (378-420<), бил центъра на управление на следващите български владетели, в това число Еран* (пр. 439 – сл. 450), Ирник* (453-?), Буза* (?-488), Реан* или Хрун ІІІ* (488-521< ?), Булгар /4/* (ок. 525-541), Заберкан* (541-565 ?), Боян Челбир* (ок. 565-587), Тубджак* (587-602), Бат Оркан* (602-603), Гостун* или Албури* (603-605, убит в 618 г.), Курт* или Кубрат* (605-665), Бат Боян* или Безмер* (665-668, починал в 690), Самбат* (618-676), Аспарух* (668-699), Тервел* (699-720) и всички властелини след тях, вероятно поне до Борис І Михаил* (852-914) и Симеон І* (893/914-927). До тогава, когато на Събора в Плиска* през 893 г., в пряка връзка с провеждането на новия, решаващ етап в българската национална политика, Преслав* бил провъзгласен за главен български град – като може би първоначално изпълнявал представителна функция само спрямо Византия и Римо-Германия.
Превръщането на град Преслав от 893 г. в официална представителна българска резиденция в относителна близост до основната Българо-Византийска граница (Еркесията*) и в по-сигурната част на българските земи, защитени от Балкана* (Хемус), е предизвикано от реалиите на новата христианска битност на България, в условията на доминиране на взаимоотношенията с Византия. Всъщност по-ранните владетели имали повече от един, а вероятно и от два владетелски градове-крепости (Гази-Барадж говори за областни центрове, където владетелят съдел, събирал данъците и се провеждали временни тържища). Крум* (800-814) разполагал с няколоко главни резиденции, вероятно по една във всяка отделна област (за такава в Тракия - на юг от Балкана, се говори във византийските хроники, ИБИ*), а дори и Симеон І* резидирал и водел дипломатическата си дейност от няколко различни центъра на юг от Дунав – Мондрага*, Плиска*, Преслав*, Дръстър*, заедно с Охрид* и Девол*, където бил университета на Българския митрополит Климент Охридски* (886-916); при това не могат да се пренебрегват такива важни крепости като Никулицел* (? = Плеславец* или Малък Преслав), средището в Онгъла*, където пребивавали Бат-Оркан* и Аспарух*, Киев*, Белград /5/* на Днестър, Белград /2/* на Дунав (дн. Београд, Сърбия), Белград /3/* в Албания (дн. Берат), Белград /7/* при Кърджали и Белград /4/* на Муреш, а най-вероятно също Балтавар* (рус. Полтава) и Харков*.
При завръщането на Алип-би или Алавив след победоносния поход до Одрин в 378 г., баща му – Българският върховен кан Булимир (348-378), който вече бил властелин на земите и народите от Урал до Голам Кавказ, до долен Дунав и до Карпатите (в Трансилвания все още живеел един клан от Готите*), много се зарадвал; според българската философия радостта била по-скоро заради възтаржествуването на праведността (вж. Древните българи*), отколкото заради самата военна победа. Като получил Римската корона, а сигурно също и другите инсигнии на Римската императорска власт – поне жезъла и огърлицата на Валент, той веднага се обявил за властелин (император) и на всички римляни.
От друга страна, след сражението при Одрин през август 378 г. никой от Готските вождове не предявил претенции върху римските императорски инсигнии, нито пък в античната, в средновековната и в днешната историография се знае, че Готите са ги притежавали някога, което също показва върховното положение на Българите в тази битка [следва да се провери всред предметите от погребенията на българските канове – на Кубрат* (605-665) или Бат Оркан* (602-603, поч. към 641-645 г.) – открито край Мала Прищипина (рус. Малая Перещепина, Полтавска обл., Украина), и на Аспарух* (668-699) – намерено при с. Възнесенка* (град Запорожие, Украина), дали няма римски военни и държавни символи от битката при Одрин през 378 г., както нпр. има един златен съд взет от Томи (дн. Констанца, Румъния) към 518-519 г., от войските на Реан* или Хрун ІІІ* (488-520< ?)].
Разбираемо е защо Марцелин (330-400) и по-късните римски и европейски хронисти приписват тази победа единствено на Готите, и фактически забравят за Аланите (Хайлан-дурите), т.е. Българите. Преди всичко основните причинители на размириците от 376-378 г. са именно Готите, те са грабителите, които подложили на огън, сеч и разорение Балканските земи на Рим, южно от Дунав, като двубоите между двете сили имат дълга история, започваща още от 238 година; те са тези, които превземат Рим през 410 г. и слагат край на Западната Римска империя през 476 г. (вж. Готи*, Варвари*). Така Готите се превръщат в основен субект за римо-византийските хронисти, а тази тенденция е продължена през средновековието и Ренесанса, когато Западното общество възприема тезата, че основата на неговата култура е преди всичко тази на античната Римска империя, приемайки по традиция римските врагове за свои. Инерцията на това виждане е подържана от създадената през 800 г. от Германския крал Карл Велики (768/800-814) Свещена Римска империя, чиито наследници са Австрийската и Австро-Унгарската империи, Франция и Италианските кралства.
[В края на ХV – началото на ХVІ в. Московска Рус, след женитбата на Московския главен княз Иван ІІІ (1462-1505) за Зоя-София Асенина* (1472-1503) през 1472 г. и териториалното си разширение от 1485-93 г. насетне, също издига като причина-базис за легитимността си тезата, че е наследница на Рим (ЕНД*). И САЩ не закъсняват да се включат в тази надпревара, приемайки скоро след създаването си за свой герб Орела – символа на Римската империя. В същото време от ХVІ-ХVІІ в. България започва да се губи като съществен политически фактор и свързаните с нея данни и събития постепенно остават на заден план, докато се покрият с дълбокия слой прах на забравата. Стига се дори до такава безочлива подмяна на фактите, че толкова важен за историята на Римската империа род, като този на Ардабур* (роден към 370-380 г.) и сина му Аспар /2/* (400-471), се извежда по Готска, а не по Българска етническа и аристократична линия.
Същевременно почти през целиат ХІХ век, десетилетия преди вътрешната автономия на България - дадена от Берлинския конгрес (1878), и преди обявяването на българската Независимост на 22, ІХ, 1908 г., новосъздадените Балкански държавици - Гърция (от 1800-1829; вж. Грък*), Сърбия* (от 1806-1829) и Влашко* (от 1828-29; от 1861 г. Румъния), налагат една специфична, но и закономерна тенденция. Доминирани от своите новосъздадени държавно-капиталови групировки - жадни за присвояване на суровинните и трудовите ресурси в района на Балканите, които формално са все още собственост на Османска Турция, те започват и провеждат мащабна офанзива за лигитимирането си в Европейското обществено пространство като древни и в т.с. законови политически и юридически субекти - наследници на окупираните от Османската държава Балкански земи. Това по правило се извършва чрез елиминирането на България и българите като главен исторически и най-голям етнически фактор на Балканите. Стига се до там, че в картите от ХІХ и ХХ в., отразяващи политическите граници в Европа през десетилетията и вековете преди 1185-1190 г., се появяват държави Сърбия* и Влахия*, каквито тогава все още въобще не съществуват. А това по инерция се отразява и в тогавашната (в ХІХ и ХХ в.) съвременна историография и върху тази до наши дни (ИБС*).
При това Русия е съпричастна към тези действия до 1878-1908 г. (както и след това) не само защото извлича полза от конфликтите между младите Балкански страни. Но и поради факта, че в Петербург е известно и ясно осъзнават последеците от неизбежното - че след появата си като автономен политически субект, България ще постави под въпрос истинността на историческите данни, върху които Русия еднолично и демагогски гради своята държавна и етническа легитимност и идеологическа си база, в явен ущърб на т.н. малки славянски народи; че наред с независимостта си България съвсем естествено ще тръгне по пътя да стане лидер на Балканския регион, какъвто традиционно е, превръщайки се в сериозна пречка за осъществяване на руските имперски интереси в Югоизточна Европа. За да попречат на тоя нормален път на развитие на българското общество руските политици предприемат и преки действия – опитват се открито да превърнат България в руска губерния от 1878 г. чак до признаването на Фердинанд за законен Български княз към края на ХІХ век, премахват етническата принадлежност “българин” в руските документи за самоличност след т.н. Октомврийския преврат от 1917 г. и кръщават Волжките и Кримските българи с името “татари” (в 1920 г.), а през 1944 г. Сталин окупира “завинаги” страната ни, отнемайки правото за самоопределяне и на така наречените Дунавски българи, наред с Бесарабските, Банатските, Влашките и прочее българи като самобитен етнос, различен, този път пък, от славяните*, които според Кремъл са вековечно притежание на Москва].
За промени в положението на западните граници на България след битката при Одрин през 378 г. говори едно съобщение от началото на V в. През 410-420 г. българските войски, вер. оглавявани от Аланите (т.е. Оногондури*, Хайлан-дури*), водят в Западните Карпати две битки с Лангобардите, в едната от които пленяват техния крал Агилмунд и дъщеря му, наследница на трона (ПД*, ЦД, с. 125). Съобщението доста разширява периметъра на действие на българската власт, показвайки, че Стара Велика България вече управлявала земите при Днепър*, Днестър*, Онгъла* и Банат*, и Източните Карпати със Седмогрдско* (Каукаланд, от който Атанарих изгонил сарматите в 376-378 г.; Амиан Марцелин, ХИС*, с 608), заети по-рано от Готите*, и контролира дори Западните Карпати. Същевременно то дава обяснение защо рода Ардабур* на Аспар /2/*, наричан “мизийски”, живеел в земите на Добруджа* и Долна Мизия. Вероятно, обаче, следва да се разграничават “контролира” и “владее”, поне във връзка с факта, че Кан Буза* или Бузан* (пр. 476-488) през 488 г. води сражение с Готите* в района на Срем* и Белград /2/* (Сингидунум, дн. Београд – столицата на Сърбия).
През V в. арменският историк Ехише Вартапет пише за мощта на голямото обединение от народи в Кавказ, водено от архонта на Оногондурите Еран* (Ирник*). Към 439 г. то имало такова стопанско могъщество и многобройни военни сили, че от него се страхувал и прочутия Персийски император (Шахиншах) Ездигерд или Йездигерд ІІ (439-457), който преди да подготви мащабно настъпление към Изтока, първо разузнал дали няма да бъде нападнат през Кавказките врати от Велика България. Чак когато се уверил, че Еран* (>429-453 ?, † към 463) не мобилизира войски срещу Сасанидска Персия (ІІІ-VІІ в.), Император Ездигерд ІІ предприел инвазията си в Централна Азия (ПД*).
Знае се, че след 451 г. царят на “хоните” Еран изпратил значителни войски в помощ на арменците (вж. Вананд*), унищожил персийските гарнизони в Кавказка Албания и достигнал границите на И. Римска империя (ББ*) [Ехише пише, че в обединението (империята) Хайландур в С. Кавказ участвали “хунски” племена (ББ*), което обаче е различно от Хони*, а за възможния състав на общността и за културно-битовото им разновидност, вж по-горе сведението на Захарий Ритор. При това името Хайлан-дур или Хайлан-Дара, записвано от римо-византийците и като Алани, се приравнява към Оногондури*, което пък се извежда от Олонта* или се обвързва с това название, и не съвпада с номадите Алани*, познати като Алхон и Валхон].
Ехише (Елише, Егише /ББ*/) споменава за последен път Хайландурите (Оногондурите*) във връзка с въстанието на Царя на Кавказка Албания Ваче, който се противопоставил на персийските сили, но около 463 г. бил сломен от Сасанидския шахиншах Пероз или Фируз (459-484; двете форми на името показват колко различни могат да са ползваните от различните хронисти имена на една и съща личност). Според някои изследователи южната граница на Хайландурското обединение достигала северните склонове на Кавказкия хребет, по линията от Дербент* до т.н. Аланска врата, и просъществувало около 20 години – от към 442 до 462 г. (ББ*).
Като южна граница на С.В.Б. това твърдение се покрива с други исторически и археологически данни, и с топонимията в района. Но като продължителност на съществуване на Държавата на Оногондурите (= С.В.Б.) то влиза в противоречие с изворите (нпр. с Именник на българските канове*; със сведенията, че още към ІV в. само българи и алани имали градове и крепости в С. Кавказ – над 300 града-крепости, като Аланите имали пет главни градове, и пр.). Дори и това да се отнася само за един временен широк политически съюз, който е бил предизвикан от моментната агресивна политика на Сасанидска Персия [От връзката между етнонима Алани* и този на “скитническото номадско племе” Алхон* (както и племето Валхон*), живеещо към ІІ в. пр. Хр. при Имеон*, в района доминиран от “народът Булх”, който бил “стар търговски и занаятчийски народ”, може да се направи изводът, че Аланите – номади са уседнали постепенно след заселването си в С. Кавказ и под въздействието на българите. Именно върху градовете си, чието наличие говори за друга степен на култура, българите изградили своята хегемония над околните номадски и полуномадски племена както в Средна Азия, така и от Северен Кавказ до Днестър, Прут и Дунав. Вер. върху тази градско-крепостна система, с произтичащите от нея приемущества, която притежавали единствено българите от ІІ век в С. Кавказ – по Кубан*, Олонта* (Терек*), Кума* и другите големи реки и стратегически места, се опрял Авитохол* през 153 г., за да обедини българските кланове в С.В.Б., разрастваща се през следващите векове на запад (вж Птолемеевите карти за С. Кавказ и отбелязаните селища)];
Древните унгарски хроники съобщават за друг български Кан с подобно име – Реан* (488-525 ?), вер. неправилно записаното име Еран* (срв. Ирник*, Ерми*, Оркан* и пр.), което обаче се среща и като Хрун ІІІ* или Крун ІІІ. Реан навлязъл в 504 (492 или 501) година от Изток на Балканите с огромна войска и завладял цяла Дакия и Панония (дн. Румъния, Войводина и Унгария) - т.е. земите северно дунавската граница на Византийската империя. Това настъпление на Реан-Еран от 504 г. - според други сведения от 501 г. или 499 г., или още от 491-492 г., е своеобразен връх в разрастването на С.В.Б. на запад и в тоталната война на България срещу Византия от 492 г. до средата на VІ в. Формален повод за нея било вер. това, че Анастасий І (491-518) при встъпването си на власт не подновил българо-византийския договор от към 475-476 или от 480 г. (вж Варвари*). Именно войната на България срещу Византия станала причина за издигане на Дългата стена* пред Цариград* в 512 г., което е описано от Евагрий така:
“Император Анастасий (491-518) извършил голямо и достойно дело – именно така наречената Дълга стена. Тя отстои от Константинопол най-много на 280 стадия (50,4 км) и се простира като някакъв провлак от едното (Черно) до другото (Мраморно) море на 420 стадия (75,6 км). Така градът от полуостров станал почти остров. [Дългата стена] пречела на варварите (др.-ираноезичните), които правели набези от тъй наречения Евксински понт [Сев. Черноморие е на С.В.Б., а южното е уж византийско], от Колхида [на юг от Кол (Кох) е българската област Вананд*], от Меотидското езеро [Азовско море - т.е. С.В.Б.] и от земите отвъд Кавказ [т.е. на север от билото на Голям Кавказ - от С.В.Б.], както и на тези, които били пръснати из Европа” [т.е. тези, които под предводителството на Реан се разположили от Онгъла* при устието на Дунав до Панония и Сулу* (Среден Дунав), до земите на север от Карпатите, както и в Долната земя охридска* – т.е. във Вардарска Македония и Илирик].
Вероятно Евагрий, имащ достъп до римски, арменски и арабски източници, както и сведения от непосредствени участници във войната - в т.ч. и българи, е посочил индиректно отделните български кланове: при Черно море и Днепър - Кучи-булгар, при Азов и Кубан - Купи-булгар, в С. Кавказ - в Балкария и по Терек - Оногондур-блгар. При Колхида, т.е. на юг от нея (от Кох - Кол) е Вананд*, което означава, че или Ванандското българско канство и другите “арменски” българи са участвали във военните действия на С.В.Б. - нещо напълно възможно, или хрониста се е подвел по някакви причини и погрешно е посочил този район, имайки предвид четвътия български клан - Чдар-болкар. Под онези “които били пръснати из Европа” авторът вероятно е посочил не въобще другите врагове на Византия, а определено войските на Реан*, владеещи от 499-501 г. “цяла Дакия и Панония”, както и българите заселили трайно Долната земя охридска* към 499-504 г., което отговаря на конкретиката в предходната част на документа.
В контекста на поведението на Реан* са действията предприети от С.В.Б. в края на управлението на Император Зинон (474-475, 476-491), който през 80-те години на V в. е в съюз с България (Вероятно Зинон е бил в състояние да влезе в уния с българите, защото, и то с негово лично участие, влиятелните представители на “българската партия” в Константинопол били отстранени – вж. Аспар /2/*. При това положение един съюз със С.В.Б. и допускане на български войски в земите на Византия вече не представлявало заплаха за властта в Константинопол).
Йоан Антиохийски (VІІ-VІІІ в.) съобщава, че към 480 г. (или в 482 г., Г*) Император Зинон (474-475, 476-491) “бил принуден да повика за пръв път [в Римската империя] българите за съюзници” срещу “съюзът на двамата [готски] Теодориховци... [които] опустошавали тракийските градове”. Тоест, сведението говори за съюз между Римския император и С.В.Б., защото отделни български отряди отдавна воювали като съюзници и наемници в състава на римските войски. Вероятно става въпрос за Българския кан (rex) Буза* или Бузан* (пр. 476-488), споменат изрично като rex (рекс) – “цар, крал”, който известно време битувал със своята армия и тиловите си части и групи в Охридско-Вардарския регион, а през 488 г. загинал в битка с Вест-готите в Белградско-Сремския район. Именно след сключването на договора от Зенон с България и пристигането на българите в района на Тракия и Македония, в поредица от сражения Готите*, водени от “двамата Теодориховци”, били заставени към 488 г. да се оттеглят в Италия. Похвално слово за Теодорих Велики, писано от Магнус Феликс Енодий (473-521), съдържа сведения за българите, които се явявали преки противници на готите* в тази война:
“Това е народът [български], който преди теб имаше всичко, което е пожелавал; народ, в който този е придобивал титла, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, в който бойното поле прославя рода...; те са народ, комуто преди битката с теб не се е случвало да срещне противник, който да му устои... Тях не са поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито (!) планинските масиви, нито (!) изпречилите се реки, нито липсата на храна...” (ББ*).
Тези думи отново показват, че не може да се говори за васална зависимост на българите от хуните, каквато, кой знае защо, някои изследователи предполагат (тъй като най-вер. продължават да свързват Атила* с живелия 3 века по-рано Авитохол*, а българите - с източно-азиатските хуни). Защото едно покоряване на българи от хуните би се знаело (както се знаело и за разгрома на хуните в З. Европа, което е всеизвестно). По-скоро, след като една българска войска влязла в сражение с напиращите от исток хуни*, бил сключен договор, по силата на който хуните са пропуснати през българските земи, за да се настанят на запад от С.В.Б. (през 568 г. в същите земи - на границата между Франкската империя и България, са заселени Аварите*, а след тях, през 896 г. – и Маджарите*, което очертава традиционна последователност в политиката на България към идващите от Азия народи). Хронистът Гази-Барадж от първата половина на ХІІІ в. също говори за съюзни действия на българи и “хони” през ІV век (хуните* пристигат в Европа уж към 375 г.), а не за противопоставяне и военни сблъсаци (ДТ*).
По пътя си към Италия, гонените от Тракия, Македония и Горна Мизия готи* още веднъж воювали с Буза* или Бузан* (пр. 476-488), който бил в съюз с Гепидския крал Трапстила. В тази битка загинали Българският владетел (rex) Бузан* и Гепидския крал Трапстила (ББ*). Това станало в 488 година (Павел Дякон; ИБД*), която, макар и хипотетично, може да се приеме за възможната най-ранна дата на възкачване на Българския кан Реан* или Хрун ІІІ* (488-521/525; същевременно както името Реан* се свързва с Еран* ~ Ирник*, така и рода на Буза* или Бузан* следва да е от династията Ирник*, от което са формите Ернак и Еран).
След възцаряването на Византийския император Анастасий І (491-518) – с когото настъпила остра промяна на Византийската политиката спрямо С.В.Б., и преди завладяването на Дакия и Панония от Реан* към 492-499/501 г., са отбелязани поне три големи нахлувания на български войски на юг от Дунав (важно за уточняване на районите, които заел при настъплението си Реан или Хрун ІІІ, е че Вътрешна и Прибрежна Дакия обхващат на юг Софийското поле, Пауталия – днешния Кюстендил*, и височините при Щипон-Ихтиман, на запад – земите западно от средното течение на Българска Морава* и на север до Дунав, от който пък започва Отвъддунавска Дакия, включваща целите Карпати. На запад от Дакииите, чак до земите след Виена – до меридияна на 15-тия градус, е Панония*).
През 493 г. българите “жестоко опустошили цяла Тракия” (в тази година бил големият пожар в Константинопол и имало народни бружения, които ангажирали войската; ИБД*). Явно става въпрос за диоцеза Тракия, който обхваща земите от Дунав до Бело (Егейско) море, и от Черно (Евксинско) море до долината на река Места* и прохода Траянови врати* (вж. карта: 395 г., Римски диоцези и области);
През 499 г., в битката при Цурта (Чорлу, ЮИ Тракия, на ок. 80 км западно от Константинопол или дн. Истанбул) от българите била разгромена 15 000-на армия, а комес Марциан пише, че са убити 4 000 византийски войници, като “загинала завинаги славата на армията на [префектура] Илирик” (диоцезите Македония и Дакия).
501-502 г. (Х-ти индикт, от 1 септ. 501 г. до 31 авг. 502 г.). “В тази година така наречените българи, за които до тогава никой нищо не бил чувал (т.е. “никой от ромеите не искал да знае”, или “нямало дотогава индикации, че могат да нападнат ромейските земи”), нахлули в Илирия и Тракия” (Теофан /ок. 758-818/);
В 502 г. (или по-рано) българите нахлуват в Тракия и вер. в префектура Илирик (Зап. Балкани), като не срещат никаква съпротива от страна на ромеите (ИБД*). Изглежда, ако не още през 493-499 г., то най-късно тогава – в 501-502 г., българите се установяват в “Долната земя охридска*”, където вече живеели българите на Бузан* (пр. 476-488), като през 504 г. към тези първи заселници се прибавят нови.
През 504 (или в 499-501) г., успоредно с установяването на Реан* (488-521) в “цяла Дакия и Панония”, българите, в качеството си на съюзници на Тразерих – новия крал на гепидите (от 488 ?), участват в конфликта им с Ост-готите (вж. Готи*); т.е. договорът между българи и гепиди от времето на Българския кан (rex) Бузан* (пр. 476-488) и Гепидския крал Трапстила (?-488) не само продължавал да съществува и след 488 г., но бил и препотвърден с нови конкретни действия.
През 505 г., в разгара на българо-византийската вражда, има един любопитен факт – българи участват като съюзници на византийците в битката при Хорсо Марго (с. Кюприя при р. Морава, дн. в Сърбия*; Кюприя е от бълг. Кюба*: “броня, ризница“, Кютя* - срв. Перник*, Кюстендил*, Кюстенджа*); воювали срещу Ост-готския военачалник Мундо. В това действие може да се види опит на Реан* за подобрение на отношенията с Византия. Или че тези български войски са от анклава на българите в Долната земя охридска*, което ги свързва с клана на Бузан* (пр. 476-488) и сключения от него българо-гепидски договор срещу Ост-готите. Те, може да се предположи като евентуална възможност, би могло да са се отцепили от С.В.Б. и да са се заселили в Долната земя охридска*, защото не приемат за суверен новия кан Реан, възкачил се след смъртта на Бузан*? (накрая Бузан се установил, или установил ядрото на атакуващия корпус на българските войски, при Сирмиум, българския Срем* и Сремска област, дн. Сремска Митровица в Сърбия - т.е. в земи, които много скоро Реан* присъединил официално към С.В.Б.). В случая е по-важно, че българо-гепидския анти-остготски договор изглежда е важал и за Велика България и за българския анклав в Долната земя охридска, а това говори за единство на двата субекта, което е било и властово-административно.
В следващите десетилетия, тези след 499-504 г., С.В.Б. била достатъчно мощна, за да води постоянно военни действия срещу Византия на юг от Дунавската граница, като повела и подвластните си Славяни* [българите ограждат същинската част от държавата – т.н. Черна България*, с васални племена-данъкоплатци, като срещу това осигурявали защитата им (подобна е и практиката с федератите* във Византия). За целта покорявали съседните, особено когато били от друга етническа група, и при нужда - за осигуряване на фланговете и създаване на буферни зони по посока на евентуално вражеско настъпление - заселвали някои от родовете в нови райони, често далечни от земите, обитавани от племето им. По този начин част от Северите (Себери*) – угърско племе, обитаващо от VІІ в. (до Х в. и натам) земите около Донец*, постепенно се озовали на българската ЮИ граница, в горите по южния склон на И. Балкан* (Стара планина*). Там в 680 г. временно ги поселил Аспарух* (668-699), като авангард по пътищата от Месемврия, Анхиалос, Девелт и Аполония (Созополис, дн. Созопол) към България. Подобна е съдбата на Сърби* (в земите на запад от Рашка*), Хървати*, Босни, Тимочани (по р. Тимеш*), и пр. От края на V и началото на VІ в. кановете на С.В.Б. започнали да ползват васалните Славяни* (склави) във войните си с Византия; вж Варвари*, Славяни*].
Вероятно към 493-501 г., по време на властта на Анастасий І (491-518), град Охрид* приел днешното си име от нарицателното “(Долната земя) охридска”*, където се заселила монолитна българска общност. При активният българо-византийски конфликт, започнал още от 491 г., това заселване едва ли е станало със съгласието на Константинопол. Но и след като Реан* завладял северната част на Долно и Средно-Дунавските земи (а може би и междуречието Дунав-Сава с Белград /2/*, дн. Београд - столицата на Сърбия), Императорът едва ли пък е бил в състояние да се противопостави (напротив, от страх през 512 година той огражда Константинопол с Дългата стена* и го превръща в “остров”).
Едва нахлуването на Аварите* в 566-568 г. сложило край на българската окупация в областта Панония и в част от Дакия, където обаче останали да живеят много българи. С настъплението си до района на днешна Виена*, Реан* сложил завинаги край на Византийското присъствие на С. от Долен и Среден Дунав. От друга страна е вероятно за конфликта между Византия и С.В.Б. на Кан Реан* да е повлияло и Арменско-Византийското напрежение след 451 г., особено като се има предвид близостта на Армения* с България (вж Умор*, Арменски българи*, Древните българи*, Вананд*, Артаван* и пр.).
Връхни точки в българо-византийският конфликт са българската блокада по цялата балканска граница на Византия, продължила от 492-493 г. или дори от възкачването на Анастасий І (491-518) през 491 г. (когато не бил подновен Българо-византийския мирен договор, сключен от импер. Зинон), до към 558-562 г., както и построяването на Дългата стена* при Константинопол през 512 г., която фактически представлявала реалната граница между Византия и България на Балканския полуостров;
513-514 г. (VІІ индикт, от 1 септ. 513 г. до 31 авг. 514 г.). “В тази година Виталиан (†520 г., внук на българския принц Аспар* /400-471/) завладявайки цяла Тракия, Скития и Мизия, с [помощта на] множество хуни (хони*) и българи, покорил Анхиало (Поморие) и Одесос (Варна*), като поразил Кирил, Тракийския военачалник (стратилат), и опустошавайки всичко, дошъл до самият Константинопол” (Теофан); Тракия обхващала диоцезите Европа, Тракия, Хемимонт, Родопа, Долна Мизия (Мизия ІІ), Скития (Малка Скития, Добруджа), но вероятно Виталиан управлявал също Горна Мизия (Мизия І), Дакия (на юг от Дунав), Дардания и Македония, т.е. диоцезите Дакия и Македония, защото българите вече се били заселили “в Долната земя Охридска и [на запад] до Драч…” (в този израз терминът “долната“ може да се замести и с “южната“, защото по традиция юг е “долу“, а север е “горе“);
Виталиан Аспар (пр. 471-520), принц, обявил се за император, имал за съюзници българите и хоните (Котраги*), които всъщност са му подвластни по линия на неговите наследствени аристократични права и сан. Той е син на консула (459) и цезар (469-471), известен с елинското име Патрикъл и/или с римското Флавий Юлий Патриций (Flavius Julius Patricius), който е син на българина принц Аспар* (400-471). Фактът, че Виталиан е внук на всесилния българин Аспар* и правнук на Ардабур* (пр. 380-?), го свързва с епохалната победа на българската армия, водена от Алавив* (пр. 378 – сл. 420), на 9 август 378 г. над 80-хилядната римска армия при Одрин* (Дере*); свързва го също, по един или друг начин, с Максимин І* (235-238), който е син на принцеса Авава* (>172-173<), дъщерята на Авитохол* (153 – сл. 173<?). Самият Виталиан е роден в Залдаба (срв. др.-бълг. и ст.-бълг. Залаз, &#180;&#224;&#235;&#224;&#180;&#250;, &#180;ала&#180;а: “опастност, заплаха; засада“, а също &#263;¬­&#235;&#238;-&#228;&#224;&#226;&#252;&#246;&#252;:, *&#263;­&#235;&#238;&#228;&#224;&#226;&#250;: “жилодав, жило-давец, жило-давач, жило-даряващ“ /СТР*/), сега град Шумен* (в днешна СИ България), който е в региона на главния местен град Дръстър* и отстои от него само на 90-95 км по пряка линия или най-много на два (2) дни път с обучена войска или с тежка конница (лековъоръжен конник може да премине над 80-85 км за един ден).
Приема се, че чак през 515 г. настъплението на Виталиан Аспар срещу император Анастасий І, което започнал през 513 г. съвместно с българските и хонските войски, стигнало до вратите на Константинопол. Той не успял да превземе столицата, а може би и това не е била неговата цел, но се споразумял с Анастасий І (491-518) да получи голям паричен откуп и да поеме управлението на Тракия (което най-вероятно включва и Мизия).
По този начин, чрез управлението на Виталиан Аспар, Тракия и Мизия останали под същинска българска власт и била управлявана от наследствената българска аристокрация, чийто най-висш местен клон можем да проследим от Максимин І* (173-238) и през Алавив* (пр. 378-420), който на 9 август 378 г. поставил българската граница на Дунав, до Ардабур* (пр. 380-?) и сина му Аспар* (400-471), и до Аспаровия внук Виталиан Аспар (пр. 471-520), поне до Борис Български* (пр. 525-541, вж. Булгар /4/*), който явно по наследствено право се настанил да управлява Мизия и това му било “позволено“ от управниците на Византия, които нямало как да пренебрегнат основните държавни закони – за наследяването на сан, правомощия и земи;
С възкачването на трона в Константинопол на Юстин І (518-527), Виталиан Аспар отново подновява войната с императора, когото смятал за нелегитимен и недостоен за поста, и я води до смъртта си през 520 година. Виталиан воювал с подкрепата на “българи и хуни”. Според някои изследователи казаните “хуни” са Котраги*, наричани във в.-българската хроника Хони* и намащи нищо общо с т.н. Хуни*;
Мястото на раждането на Виталиан Аспар съвпада с апанажа на Аспар* и с апанажа на Максимин І* (235-238, род. 173 г.), а също и с района на родното място на Аеций* (390-454), който съвсем не-случайно – най-вероятно по причина на етническия си произход и познаването на българската военна тактика – е бил изпратен да воюва във Франция срещу Атила* (434-453, род. 405/6 г.); за името на родния му град Залдаба следва да се изходи от др.-българскя език, затова срв. др.-бълг. и ст.-бълг. Залаз, &#180;&#224;&#235;&#224;&#180;&#250;, &#180;ала&#180;а: “опастност, заплаха; засада“, както и &#263;¬­&#235;&#238;-&#228;&#224;&#226;&#252;&#246;&#252;:, *&#263;­&#235;&#238;&#228;&#224;&#226;&#250;: “жилодав, жило-давец, жило-давач, жило-даряващ“ (СТР*), като се има предвид, че в елинския и латинския няма “Ж“ и то се замества със “З“ и други подобни; срв. също &#180;лакъ: “млад, току що поникнал, злак”, &#180;латикъ: “златица, златна монета”, &#180;лат&#238;: “злато”, &#180;&#955;&#944;&#242;ъ: “златен”, както и &#180;&#955;ъ&#247;ъ: “злъч, злъчен сок, горчиво питие”, а за наставката – др.-бълг. &#228;©бъ, д©б&#944; (д&#229;ба, d&#229;ba): “дърво; здрав, силен, мощен, вечен, божествен”, &#228;©бь¬, д©бь&#255;: “дървета” (СТР*), вж. Дъб*, както и &#228;&#238;&#225;&#251;&#255;: “добър; доброкачествен; грижлив, усърден, работлив; хубав, красив, прекрасен; щастлив; добрите, с добър нрав, с добри прояви”, &#228;&#238;&#225;&#252;: “доблестен, благороден; храбър, смел, мъжествен; закрилян от Бог и божествата”, &#228;&#238;&#225;&#252;¬: “доблестно, благородно, храбро” и прочее;
В 514 г. продължило участието на български войски в “бунта” на военачалника-император Виталиян срещу Анастасий І (Йоан Зонара, ИБД*), а през 515 г. станало опустошаването на диоцеза Илирик (наричан и диоцез Македония) от български войски (вж. карта: 395 г., Римски области и владения). Понеже българите вече отдавна – от времето на кан Бузан* (пр. 476-488) и след него на кан Реан* (488-521/525) в периода 493-499 г. били населили там Долната земя охридска*, както и всички територии поне от долината на Вардар* на запад “чак до Драч*”, то едва ли става въпрос за “опустошаване” на казаната област и селищата й. А по-скоро се отнася за прогонване от там на римо-византийската администрация и властваща аристокрация, отколкото за византийското население, което макар и говорещо в голяма степен държавния “византийски“ език, има многолик етнически облик и култура (държавния византийски език бил латинския или т.н. “ромейски, римски“ до управлението на василевса* Ираклий І /610-641/, когато той наложил елинския като официален език във Византия, но успоредно се ползвали както латински, така и сирийски).
Обаче същевременно има и достоверни данни, че под натиска на българското настаняване в Илирик и Македония една голяма част от византийското население в тези територии се оттеглило от там към зоните на близките ромейски (византийски) градове по прилижащото Адриатическо крайбрежие, както и на изток към регионите на Солун, Одрин и Константинопол (ТИП* и др.). Това е в пряка връзка и с това, че основното население в региона вече било българско. Фактът, че в периода след 527 г. Юстиниян І Велики (527-565) създава под натиска на настъпилите етнически променени в Илирик и Македония новата област Юстиниана Прима, документира и новия народностен, битов, езиков и културен облик на населението, което обитава тези земи. При това именно там, и то под личната негова егида (с новели – т.е. закони – 11-та и 131-ва на имератор Юстиниан І от 535 и 545 г.), на Петия вселенски църковен събор в 553 г. се утвърждава именно Българска автокефална архиепископия и то с висшия статут на апостолическа (наричана на териториално-административна база също и Илирийска, и Примо-Юстинианска архиепископия), което потвърждава наличната даденост, че в началото на VІ век този регион е населен вече предимно с българи.