Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.03.2020 20:44 - СТАРА ВЕЛИКА БЪЛАРИЯ = СТАРАТА ИМПЕРИЯ БЪЛГАРИЯ (18)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 231 Коментари: 0 Гласове:
2



 {Основаването” на Киев*, което ни е втълпено през ХІХ -ХХ в. и до днес (ХХІ в.) като визия от руската историография, е описано по съвсем различен начин в руската хроника “Повест временных лет” (ПВ*). Но тя е създадена сравнително късно – към 1113-1118 г. (ЕС*), редактирана е основно до и през ХVІ в., и съдържа доста легендарно претворйни митологеми за руснаците* и неточни данни, които са допълнени от умишлено изкривени съвременни тълкувания.

Например Борис І Михаил* (852-914) умишлено се “обърква” с византийския Михаил ІІІ (842/856-867), въпреки, че конкретно е посочено: “В година 6360 (852), индикт 15, когато наченал да царува Михаил [т.е. Българският владетел Борис І Михаил (852-914), а не Византийския император Михаил ІІІ (842-867), въпреки че се говори и за събития свързани с Константинопол], започнала да се споменава Руската земя. Узнахме ний за това затуй, че при този цар ходила Рус срещу Царьград ...” - т.е. “царевия град” = “престолнината”, а не непременно Цариград = Константинопол (ПВ*; Руската земя е в смисъла на славяно-руска, какъвто имало понятието в ХІІ в.).

При това “руската земя” означава “скандинавската земя”, и за уточнение – “земята, която скандинавците (руси*) или галиджийци (готи*) управляват на юг от Скандинавия, в континенталния района по югоизточното крайбрежие на Балтийско море, в териториите на днешните Новгородска (Санкт-Петербургска) област, Псковска област, Естония, Латвия, Литовия, Курландия (Кьонигсберг или рус. Калиниградска обл.), СИ Полша (Прусия ~ Русия) и прочее.

Според др.-руската “Повест врем. лет” пък Цар Симеон І* (893-927) е владетел до 942 г., и пр. (ПВ*). Същевременно обаче, там се съобщават факти, които могат да се припокрият с данните от “Сказание за дъщерята на Кана” (СБ*) и други хроникални сведения – също от времето след 882 г., когато Руския (= скандинавски, варяжки) княз Олег* (882-912) управлява Киев* (всъщност Олег* е войвода на Киев от 882 до 921 г., успоредно с Игор или Угър-Лъчин*, който е легитимния княз на Киев от 882 до 911 г. и от 921 до 944 г.).

В “Повестта” се говори за легендарно пътуване на Кий* (Самбат*) в Константинопол “при Царя”. Там той бил “с велики почести удостоен от Царя, при когото той отишъл” (този цар може да е Ираклий /610-641/, Константин или Ираклион /641/, или Константин ІІ /641-668/). Това съвпада с византийски сведения за посещение на висши български делегации в Цариград през първата половина на VІІ в., като още не е установено с точност кои българи са участвали в тях като представители на Кубрат* (605-665). Според Гази-Барадж през 619 г. в Константинопол е отишъл Бат Оркан*, който вече носел епитета Аскал*: “прорицател”, но Аскал* се нарича и крепостта върху която е построен Бащу*, т.е. Киев. В същото време Бащу е епитетът на Кубрат - върховният повелител на Киев и господар на брат си Самбат-Кий, който единствен може да изпраща делегации в Константинопол. Това сложно преплитане на напълно чужди за руснаците термини, които имат еднаква фонетика, но различни значения, е достатъчно, за да обърка руския хронист от ХІІ в. – автор на “Повест временных лет”, който отгоре на всичкото преследвал съвсем различна цел – да създаде историческо произведение, възвеличаващо миналото на руския народ (този от ХІ-ХІІ век), т.е. да облече в слово и исторически данни руската национална доктрина.

Фактите в руската хроника съвпада и с писаното в “Сказанието” (СБ*, ІХ в.), че Самбат* се върнал от Сулу* “обратно в България”, където Кубрат* (605-665) “му върнал (отново му поверил да управлява) крепостта Бащу* (Киев*); със Самбат “пристигнали неизчислимо множество ... Ульчийци (Сулчийци, Склави*), които “се смесили тук със сакланското* племе Руси (Уруси*) в един народ на храбри Руси*.”

От други сведения се вижда, че в състава на заминалите със Самбат в Сулу*, и завърнали се с него отряди и групи, които станали причина и основа за създаването на руската етно-културна общност, има по-голямо разнообразие - освен Българите, жители на С.В.Б., и Сулчийците* - жителите на Сулу и Панония, които били както българи, така и славяни от Чехо-Моравската и Западно-Полската групи, участвали още местните, обитаващи земите на И. и СИ от Карпатите саклани* Уруси*, скандинавците /варяги*/ Руси*, и Анчийци* - най-вер. считаните за славяни Анти (вж Славяни*). Това обединяване “в един народ - /този/ на храбрите Руси”, обаче не станало непосредствено след връщането на Самбат* (Кий*) от Сулу*-Дулоба* в Киев* и формирането на Дулебия* - т.е. след 658 г., а най-рано към средата на ІХ в. - след 852 г., както се твърди в “Повестта”, и може би след създаването на руското Киевско княжество през 882-944 г. или по-късно.

Това, че създаването на народа Руси (т.е. Руснаци*) се отъждествява със създаването на Киевска Рус от една страна е разбираемо, а от друга – е по-скоро формално. Но доколкото това твърдение съдържа и истината, то за време на създаване на руския народ следва да се вземе оня момент, когато Киевска Рус е започнала да провежда независима национална политика. А това едва ли е станало преди приемането на християнството от Киев през 988-990 г. и обединяването на Българската с Константинополската корони през 1018 г. Формално Киевско-Византийският договор от 945 г. може да се приеме за признаване на Киевското княжество и Киевската корона, стига това да е потвърдено и от византийски документи, защото и в по-късни договорености се говори за признаване на Киевската корона като автономна (при Владимир ІІ Мономах /1113-1125/). Все пак остава неизяснен въпросът за кой народ всъщност става дума – за московско-руския или за украинския?

Правят впечатление и други паралели между “Сказанието” (СБ*) и най-малко около 250 години по-късната др.-руска “Повест”. Например, в първият документ се казва, че “от ... Лебед е произлязло племето (!) Урми...” (срв. Уруси), а във втория – че Киев е основан от Кий, Шчек и Хорив, чиято единствена сестра се казва (!) Лебед; в “Повестта” князът на Древляните се казва Мал и Малик, както се нарича и бикоподобното митично чудовище в “Сказанието”, като двата образа съвпадат не само по нрав (Древляните само говорят за княза си Мал, който никъде не се появява като реално присъстващо лице, въпреки честите контакти между Древляни и Киевската княгиня Олга* - майката на Святослав І /945-972/, и е по-скоро древлянско божество-пазител - какъвто е бикоподобния Мал, отколкото действителен княз. В същото време споменавания в руските хроники сан Мал, Малик е от тюркски произход, със значението “вожд” и синоним на “голям, извисен, висок”, което е обратно на значението на българския термин Малък*).

Всъщност от други сведения става ясно, че името на град Искорестен* - столицата на Древляните, живеещи уж западно от Киев, първоначално е носено от селище, намиращо се на изток от Киев. Това показва, че вероятно целиат разказ за древлянския Искористен и убийството на Игор - съпруг на Олга* (941-969), е свързан със събития, станали в далечни от Дулебия* места и оставили само бегли легендарни следи в “Повест временных лет”, толкова неточни, колкото и легендата за основаването на Киев от Кий, Шчек, Хорив и сестра им Лебед.

Анализът характеризира “Повест временних лет” по-скоро като митологемен литературен разказ, адресиран към съвременниците на автора (и на поръчителя на творбата - най-вер. някой от руските князе; втората редакция е от 1116 г. - по поръка на Владимир ІІ Мономах /1113-1125/, а третата от 1118 г.; но четвъртото и основно прередактиране е от втората половина на ХVІ в., и явно е по личната поръчка на Иван ІV Грозни). Разказът включва наивистични фолклорни представи на руската общност за собственото си минало.

Вероятно главната цел на редакциите от 1116-1118 г. е да легитимира руското общество като единен и равнопоставен на другите народи етнос, в този възлов за Киевска Рус момент: от една страна р. Сула* - на ок. 180 км Ю-ЮИ от Киев*, и р. Рос* на Ю., са граница между ! Половците* и Киевска Рус (РН*), на С. от Киевското княжество е огромната Новгородска държава, на И. е Волжка България* (вж картите), на З. е Владимиро-Галичкото кралство*. А на Ю. и ЮЗ е България, която макар и изгубила земите си на Ю. от Дунав и част от западните си феоди - влезли под короната на Унгарския крал, вече е успяла да се справи с мимолетното печенежко обединение (вж Печенеги*) и да се обедини с българите-нехристияни на изток – така наречените Половци*. При тези обстоятелства Киевският княз Владимир ІІ Мономах (1113-1125), чиято първа жена е дъщерята на английския Крал Херолд ІІ (1066), а дъщеря им - Киевската княгиня Мария, е съпруга на сина на Византийския император Роман ІV Диоген (1068-1071) - противник на Алексий І Комнин (1081-1118), започнал да провежда обединителна политика, която, поради липса на реална база, станала прелюдия към разпадането на ограничената общност на управляваните от руско-варяжките князе държавици.

Владимир ІІ Мономах (1113-1125) дори изпратил сина си Вячеслав – бъдещия Киевски велик княз Вячеслав Владимирович (1139 г. и 1150 г.), да превземе Доростол* (Силистра*) - безуспешен опит да се свали от власт българо-византийския род Комнини* (1057-1185), който довел само до парадно нахлуване на Киевските войски на юг и разоряването на Константинополска Тракия. На това Алексий І Комнин отвърнал с доста по-фин дипломатически ход, основан върху общия страх от засилването на автономна България - центрирана по това време в Севернодунавската равнина (с Онгъла*), Източните Карпати и Причерноморските земи, владяни от Половците*. Императорът изпратил при Киевския княз Владимир ІІ Мономах (1113-1125) Ефеския митрополит Неофит, освен с дарове и с допълнение към тях – венец (корона) на архонт (управник, владетел), който поставил на главата на Руския княз. По заповед на Алексий І Комнин попът-пратеник Неофит въздигнал Киевския княз в “Цар”! (РН*);

Разбира се, поради липса на канонични основания – единствено българският владетел можел да бъде цар, т.е. император, на север от Византия и на изток от Свещената Римска империя – актът на тази коронация нямал юридически последствия, още повече, че бил изпълнен от Ефеския митрополит, а не от Константинополския патриарх Иоан ІХ Агапет (1111-1134). Но този епизод от историята показва достатъчно точно разположението и противостоенето на силите в И. Европа по това време – между 1115 и 1150 г. Тоест малко преди 1185 г., когато станало фактическото отделяне на южно-дунавските български земи от Константинополската корона и преди 1190 г. – създаването на Сръбско княжество като независим държавен субект между България и завладяната от Унгарския крал Хърватия. Формален създател на Сърбия* е Великия жупан Стефан Неман (1166-1196) - баща на Стефан Неманич Първовенчани (1196-1243, Крал от 1217) и родоначалник на царстващиата сръбска династия Неман-Урош; първоначално Сърбия* е призната за автономна държава през 1190 г. единствено от Византийския император Исак ІІ (1185-1195, 1203-1204) – действителния създател на Сръбския автономен феод, който бил притиснат едновременно от действията на кръстоносците и от настъплението на Петър ІV* (1185-1197) и Иоан І Асен* (1186-1196; вж Петър ІV*, Асен І*, Калоян*, Балдуин*, Сърби*);

Това, че Константинополският император Алексий І Комнин решил да даде българската титла “цар” на Киевския велик княз (друг въпрос е дали въобще актът бил законен и доколко Алексий І имал право да действа така), говори за промяна на византийската дипломация спрямо Руския архонт. За да се разберат по-ясно новите нолитически ветрове в Източна Европа, задухали към 1115-1118 г., следва да се обърне внимание на факта, че през 1113-1118 година в Киевска Рус категорично твърдели, че княжеството им води произхода си от България. Знаем, че Хазарите*, чието влияние в района – според някои историци – може би имало значение за появата на самостоятелния руски феод, нахлуват в Стара Велика България* към 673-674 и заемат земите на изток от Дон. Но за начална дата за създаването на руската общност следва да се приема най-рано периода след 882-912 г. и дори още по-късен. Отделен въпрос е, че самите руски историци приемат като начална дата за образуването на Руската държава – Киевска Рус, точно 882 година, което е теоритично мнение, крепящо се единствено върху доста несигурните твърдения в най-древните руски хроникални писания, съставени в началото на ХІІ век. Но да видим какво пишат самите руски хронисти.

Според оформяната от ХІІ до ХVІ в. “Повест временных лет”: “В лето 5360 /852/, индикт 15, когато започнал да царства Михаил (Борис І Михаил* /852-914/, а не византийския Михаил ІІІ /842-867/), започна да се назовава Руската земя.” (тук вероятно трябва да се приеме значението “земя, управлявана от Русин – т.е. варяг”, а не “земя, населявана от руснаци – т.е. руски славяни”). На друго място отново събитията се извеждат от възцаряването на българския архонт Борис І Михаил: “В година 6374 (866 г.). Тръгнаха Асколд и Дир на война с гърците и стигнаха при тях в 14-та година от царстването на Михаил.” (ПВ*) - т.е. отново е посочено възкачването на българския Цар Борис І Михаил през 852 г.; а не това на византийския Император Михаил ІІІ (842-867), който по време на това събитие бил на власт вече 24-та година след възцаряването му при смъртта на баща му през 842 г., когато бил едва 2-годишен, или 10-та година от действителното му властване от 856 г. (тук следва да се подразбира война с Дунавска България, а под “гърци” – “източно православни хриситяни, българи”). Пък и е невъзможно Асколд и Дир, които скоро преди това се появили в северните “руски” земи, да са нападнали Константинопол през 856 г. Първо, тогава Асколд и Дир въобще ги е нямало в района на Новгород (Рюрик /?-879/, който дошъл малко преди тях по тези места, се появил край езерата Ладога и Илмен, и то само според предположенията на руските учени, едва към 862 г.); второ, Русия още не е съществувала като княжество, държавица или какъвто и да е реален факт; и трето, през 882 (или 912) г., когато Олег (879-912) им отнел Киев*, Асколд и Дир биха били старци според стандартите на епохата.

При това руснаците много добре знаели кога е началото на царуването на Борис І*: “А от първата година на царстването на Михаил (852 г.) до първата година от княжението на Олег (882-912, “от времето, когато седнал в Киев” = 882 г.), руският (= варяжкият) княз, /изминали/ 29 години”  (т.е. 882 г. – 852 г. = 30 г. или 29 г., като разлика от 1 година е в границите на реалното разминаване; съобщението по-скоро уточнява, че това е станало след края на 29-тата година и преди изтичането на 30-тата г.). Фактът на настъпване на промени в Киев* се фиксира индиректно и в хрониката “Джакфар тарихи”. Там се съобщава, че Микаил Бащу* - авторът на “Сказание за дъщерята на кана”, напуска Киев* през 882 г., където обитавал една отшелническа пещера край киевската крепост Бащу* и пишел “Сказанието” - за да отиде във Волжка България*. Причина за бягството на Микаил Бащу* от околностите на Киев* може да е появата в областта на Олег, което сложило край на законността, подържана от българските власти. При това Асколд и Дир изглежда били владетели на някоя от съпътстващите Киев крепостни съоръжения (вж. ПВ*), докато Олег, според “Повест врем. лет” (ПВ*), през 882 г. наложил своята еднолична и тиранична власт над същинската крепост и града. Всъщност в Гази-Барадж тарихи се казва, че през 882 г. в Киев нахлули и останали да управляват и хазари.

В случая обаче е важно кога за първи път е започнало да се говори за Руснаци*, Русия* и Руска власт в смисъл на славянско-руска, каквато тя съществува и до днес. Това според “Повестта” явно става през 882 г., когато Олег установява руската (= варяжката) власт над населението в Киев* и околния район, което може би е било с преобладаващ славянски елемент, но не и чисто, монолитно славянско (или по-скоро в 1113 г., когато е завършена руската хроникя “Повест временных лет”, се е смятало, или пък е било нужно да се заяви, че населението е било монолитно славянско и руско през отдалечената с повече от 230 години 882-ра година). В т.с. споменаването в “Повестта” на 852 г., като начало на това съществуване на руския етнос, всъщност фиксира най-общо периода на царстването на Борис І Михаил (852-914), по време на когото - в 882 г., е станало пристигането на Олег в Киев* и създаването на първият руски, в смисъл на руско-варяжки, прото-държавен субект. За срв. Полските славяни създават първото си държавно образувание - първата Полша - към 960 година, докато за техени първи князе се смятат Пяст (842-861), Семовит (пр. 861-892), Лешек (892-921), Земосмысл (пр. 913-961) и Мечислав І или Мешко І (пр. 960-992).

На фона на по-късните твърдения в руската историография (натрапвани и до сега) за еднозначното доминиране единствено на връзката Русия - Византия, е впечатляващо, че най-древната руска хроника, завършена в (!) 1113 г., подчертава като основна само връзката България-Русия. При това именно от тази Българо-Руска връзка се извежда князуването на първите руски владетели и от там - на цялата история и държавност на Русия*. Ето как е проследена хронологията според “Повестта”: “От Адам и до Потопа 2242 години, от Потопа до Авраама 1000 и 82 години, а от Авраама до изхода на Моисей 430 години, а от изхода на Моисей до Давида 600 и 1 години, а от Давида и от началото на царстването на Соломона и до пленяването на Йеросалима 448 лета, а от пленяването до Александър (ІІІ Велики - Искандър* /336-323 г. пр. Хр./) 318 лета, а от Александъра до Рождество Христово 333 години (до тук общо 5494 г., вж. Тангра*), а от Христовото рождество до Константина (І Велики, 324-337) 318 лета, от Константина до Михаила (Борис І*, 852-907) всичко 542 години.” (ПВ*).

Според логиката в това изброяване - от първа година на царуване на Константин Велики (324 г.) до първата година на Борис І* (852 г.), се получават 324 + 542 = 866 година (или 318 + 542 = 860 г., което явно е фактологична грешка, защото Рождество христова е строго фиксирана дата). Това отбелязва не нещо друго, а точно приемането на Християнството от България и налагането му в цАелиа Европейски изток - от границите на Франкската империя до Волжка България* и Хазария*, което е в пълен синхрон с библейската и християнската основа на повествованието. Друг въпрос е незначителното разминаване от 1 година, което е тема на спорове и в съвременната историография, и може да се обясни дори с разликата между византийската календарна година, простираща се от 1 септември на Y г. до 31 август на следващата Z г., и българската календарна година - от 1 март Y г. до 28/9 февруари Z година. Самият Борис І*, заедно с водещите велможи, приема кръщение в християнството през 863 г., а официалното покръстване на България или налагането на християнството в цалата страна става в 865, а според други - през 866 година.

Всъщност Константин І е Цезар от 306 г., а Август от 310 г., докато Луциний е Август от 307 г.; начална за общото им управление се приема 306 година, като пък Константин управлява сам от 324 до 337 г. (ДИВ*). Дори и приемайки датирането от 310 г., когато Константин станал Август, то, като се прибавят “542 години [от Константина до Михаила]…”, се получава 852 – годината на възкачването на Борис І Михаил*.

“Повестта” продължава така: “А от първата година на царстването на Михаил (852 г.) до първата година на князуването на Олег (882 г.), руският (= скандинавският) княз, [изминали] 29 лета, а от първата година на князуването на Олег, от момента в който той седна в Киев*, до първата година на Игор (Рюрикович, 912-945) - 31 години, а от първата година на Игор до първата година на Святослав (І Игоревич, 945-972) - 33 години, а от първата година на Святослав до първата година на Ярополка (І Святославич, 972-980) - 28 лета; а княжил Ярополк 8 лета, а Владимир (І) княжил 37 лета…

[Владимир І Святой*, по баща Святославич, Киевски княз от 978/980 до 1015 г. Той е роден след полу-братята си Ярополк (роден в 961 г.) и Олег, най-късно към 968-69 г. Явно е кръстен с неславянското българско име Владимир* в отсъствие на баща си Святослав І* (942-972). Кръстница най-вероятно е баба му, управляващата Княгиня-майка, християнката Олга* (941-969). При князуването на Владимир І Святой*, през 988-990 г., България започва християнизирането на Киевска Рус (вж Анна /3/*, Роман Симеон*, Михаил /4/*, Самуил* и пр.). Владимир І Святой* е Новгородски княз от 970 г. След смъртта на полубрат му Олег - убит по нареждане на брат си Ярополк и неговия настойник Свенелд, през 972 или 973 г. Владимир, сигурно с вуйчо си – българина Добрина*, бяга и се крие, а 3 г. по-късно - към 976, се завръща пак в Новгород. После води война, за да се ожени за Рогнеда*, дъщеря на княза на Полоцк* (но може би тя е от т.н. Половци*). Чак след това Владимир І гони от Киев полубрат си Ярополк, Велик княз 972-980 г. Убийството на Ярополк става по-късно в Киев, когато отива на среща с Владимир, и то е следствие от борбите за надмощие между варягите. Ярополк тръгнал от град Родна – в устието на р. Рос* (вж. Канев*), където се бил укрепил, изглежда разчитайки на помощ от местните български феодали, и стигнал до Киев*. След като Ярополк влязъл през градската порта двама варяги го вдигнали на мечовете си и го съсекли. Едва след смъртта му в 980 г., Владимир І вече можел да приеме титлата “Велик княз” - т.е. доста време след като е взел властта в Киев*. Вер. завладяването на Киев от Владимир І е станало през 978 г., и именно от тогава се изчисляват 37 години на управлението му];

 …, а Ярослав (І Владимирович - Мъдри, 1015-1054) княжил 40 лета. По този начин, от смъртта на Святослав (март 972 г.) до смъртта на Ярослав – [има] 85 (84) години; от смъртта на Ярослав до смъртта на Святополк (ІІ Изяславич, 1093-1113) - 60 лета” (ПВ*). 




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 111558
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031