Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.03.2020 23:50 - СТАРА ВЕЛИКА БЪЛАРИЯ = СТАРАТА ИМПЕРИЯ БЪЛГАРИЯ (20)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 105 Коментари: 0 Гласове:
0



 Заселили се трайно в долините между Карпатите и Виена още от времето на инвазията на Реан* (488-521/25), голяма част от българите в Сулу* – Панония, Чехо-Моравия и пр. (Панонските българи*, които вер. още от V в. обитавали тази област), останали да живеят по тези земи завинаги и през вековете се вплели в общностите, създадени на З. и СЗ от Карпатите. Същевременно през 658 г. от там, заедно със Самбат*, тръгнали разноетнически маси, които се установили в областта около Киев, в т.ч. и Панонски българи. Те, както и аристокрацията им, се включват в обществото на Дулебия*, станало по-късно база за формирането на по-големи и малки държавни образувания от долината на Десна* до И. Карпати и Полша. В същото време границите на България към 658 г. продължавали да стигат до към Висла и Варта*; не случайно точно по поречието на Висла през ІХ в. покръствали Кирил и Методий*, а български епископии имало до 996 г. във Вроцлав и Краков, както и в Прага до 993 година. В своето време Крум* (>796-814 или 797-814) отново включил в България областта Панония и земите на склавите североизточно от нея, владени след 499 г. от Реан* (по-късно и от аварите). В част от тях Симеон І* (893-927) настанил унгарците към 894-900 г., а други райони влезли по-късно в тепърва създаващите се славянски княжества.

[За да се ориентираме по-точно в ситуацията през ІХ и Х век в Източна Европа, тоест в земите на изток от границата на Свещената Римо-Германската империя (800-1806), ще проследим някои показателни факти. Първият легендарен Полски княз е Пяст (842-861), но за основател на новопоявилата се Полша се смята Мечислав или Мешко І (960-992); за първи княз на Моравия* се смята Моймир (?-840), а на Великоморавия* – Ростислав или Растица* (840-870); първият Княз на Бохемия (Чехия) е Боривой или Борживой (857-895); първият руски, но всъщност варягски* (скандинавски) Киевски княз според руската историография е Олег* (882-912) или Игор (912-945), но на практика това е Святослав І* (ок. 960-972) или даже Владимир І Святой* (980-1014).

Появата на Великоморавия и Бохемия (Чехия) като автономни субекти – съответно към и след 855 г. и 857 г., говори преди всичко за равновесието на силите на България и на Римо-германската империя в граничната полоса между двете държави при управлението на Борис І Михаил* (837/852-914) и на Людвиг І Германски (843-876), и по-точно след войната между “франките” (германците) и българите през 852 година. В същото време късната поява на Полша (960), успоредно с видимия стремеж за разширяване на Киевското княжество на юг и изток около 964-968 г. при Святослав І* (род. 942, княз 945-972, син на Олга* /941-969/), показва, че териториите на тези княжества вече са се откъснали или правят опити да се откъснат от пряката власт на Българския цар (император). Същевременно Българската православна христова църква (БПЦ) имала епископии в Прага до 993 г., а във Вроцлав и Краков до 996 г. (областите на Краков и Вроцлав влизат в Полша през 999 г.), като успоредно с това от 988 (990) г. основала и управлявала насетне четирите епископии на Руската Киевска православна християнска църква, в която всички духовници – от епископите и свещениците до дяците, псалтите и учителите-черноризци, включително и деловодителите в княжеската канцелария и в държавната Киевско-русийска администрация, били българи (вж. ПВ*)];

Ето как волжко-българският хронист Гази-Барадж описва в своята хроника (създадена в периода 1229-1246 г.) събитията в България от към VІ до Х-ХІІІ век. Преди всичко авторът иска да определи кога ислямската Волжка България* се е отделила като самостоятелен политически субект, което всъщност е тема, преминаваща през целия му труд:

“... Някои твърдят, че Българската държава - Ак Булгар Йорти (Ак: “изток”, т.е. “Източна Българска Даржава”, но тук става въпрос за единната Стара Велика България*) - била образувана от бащата на Курбат (Кубрат* /605-665/) - Албури (Гостун* /603-605/, убит през 618 г.), в 605 година, други – [че била образувана] от Бу-Юрган (Бат Оркан* /602-603/, брат на Гостун*) или Курбат в 618 г., трети - от Курбат в 619 година. Аз четох в “Историята на Шамс”, че Улуг Булгар Йортъ (“Великата Българска Държава” – т.е. Стара Велика България*, и след периодите Авитохол* /153-453/ и Ирник* /453-603/) е била образувана от Албури (Гостун*) в 603 година и считам това сведение за най-вярно...” (ДТ*, с. 315; “Йортъ” е “Държавата”, “Булгар Йортъ” = “Българска държава”, а “Улуг-Булгар” в хрониката е името и на Дунавска България – факт, който само потвърждава, че Аспарух не образува някаква нова държава през 679-680 година).

Това сведение проследява последователността на събитията след така наречените периоди на Авитохол (153-453) и Ирник* (453-602), във времето от (!) 602 до 619 г., които се известни и от други източници и ще припомним по-долу.

Албури - Гостун* е младшият брат на Бат Оркан* (602-603) [Бат Оркан е именуван и “Арбуга Юрган”, т.е. Арбуга Оркан, като Арбуга е от корена Ар-* (Хар*) + наставката -ба-: “върховенстващ” (Арба-) + -га: “имащ, притежаващ”, и то може би е синонимно название на Ор-кан, което е от корена Ар-* = вин. п., зв. п. Ор- + титлата “кан”]. Баща им – Българският кан Тубджак, “управлявал 15 години” (587-602). Той е син на Боян-Челбир (Челебир, в писаната през ХІІІ в. история, е може би тюркизирания превод на титлата на Боян; и синовете на емира Баязид /1389-1402/ “българските извори наричат” с епитета-сан Челеби /ББ*, с. 493/; тоест думата Челбир, Челебир е др.-българска и следва да се свърже с Чело*, Челен, Челник, а наставката Ба* е със значението “върховенстващ”, докато окончанието “ра” се отнася към цялата дума, превръщайки я според българските езикови закони в съществително: срв. др.-бълг. родово нарицателно Чакар и личното име Чакарар, а също Врата* и Вратар: “охранител на портата”).

Кан Тубджак (587-602) “оставил на своя старши син Бу-Юрган (Бат Оркан*, Арбуга Оркан) обширна  държава, от Учулы (Карпатите) до река Аксу (най-вер. Сулак* или друга още по-източна река; Аксу, според Волгобългарския език* на хрониката, е от Ак-: “изток, източен”, срв. авест. axšaēna: “тъмен; източен; зора, изгрев”, и от Су: “река”, авест. sūra-: “силен, могъщ”), и от Кук-Куян-тау (Киевските възвишения с крепостта Аскал*) до Джалдъ (Крим*)”.

Т.е. тези земи, които управлявал и Кубрат* (605-665), са владени от България и в края на VІ век, и по-рано - от времето преди заселването на Аварите* в Панония и околните територии към 566-567 г. При това Дербент* на брега на Каспийско море* (дн. Дербент, Дагестан), е влизал в територията на Стара Велика България поне до 652 г., когато е завладян от арабите. В хрониката се съобщава, че още Кан Алип-би, т.е. Алавив*, Алатей (378 - сл. 420), което съвпада с владетелското име Албури, носено от Гостун* (603-605), е владеел земите, наречени по-късно Азърбайджан, а също, че в тези територии управлявал Аспарух* (668-699) преди да се премести “на страната на Дунав” през 668 г. Така сведенията потвърждават, че източните граници на Стара Велика България стигали до Каспийското крайбрежие на Голям Кавказ. Точно нам се намират и големите български градове-крепости Булгар-Балк*, Вабандар* и Самандар*.

Гази-Барадж ни съобщава причината за отстраняването на Бат-Оркан*: след едно неуспешно за аварите* нападение над византийски град, в което участвали анчийци* и българи (като анчийците са български васали), Аварския хакан обвинил за разгрома на аварските войски Кан Оркан. Военната офанзива станала вер. в края на 602 или през първите месеци на 603 година. Хаканът успял да организира и осъществи преврат в България, при който на престола бил поставен младшия син на Тубджак, наричан Албури = Гостун* (603-605).

Отстраненият от престола Кан Оркан* се оттеглил с войските си в Крим, където за кратко преминал на византийска служба - т.е. сключил договор с Византия, чрез който си осигурил византийска защита срещу своите врагове - аварите. “Неговото пребиваване на византийска служба било кратко, защото властта на Аварския хакан скоро след поражението (заради което бил отстранен Оркан) се разклатила и той (Оркан) можал да се завърне при любимата си река Буга-Идель (Южен Буг). Самият Балтавар* (Кан Оркан) станувал между реките Бурат (Прут*) и Буга-Идель (Южен Буг), а резиденцията му била в крепостта Кашан (дн. Кишинев). Старшият син на Албури (Гостун* /603-605/) - Курбат (Кубрат* /605-665/), станувал тогава между сакланската (българската) крепост Аскал* (Киев*) на Бури-чай (елин. Бористенес, дн. Днепър*) и крепостта Харька* (Харка: “цитаделата”) на Аксу (в случая Аксу - “източна река”, вер. Сулак* или Самур*, е именувана спрямо апанажните владения на Кубрат, защото иначе Гази-Барадж използва името Харка при Кичи-Шир, Донец* е Кичи-Шир: “Малък Дон”, докато Дон* е Шир, и Дяу-Шир: “Велики Дон”, от др.-бълг., в.-бълг. Дяу: “велик, грамаден; дев, дива, алп*, езически дух”, срв. Дявол*), а резиденцията му била крепостта Балтавар* (дн. Полтава, Украина)(ДТ*, с. 16);

Тези сведения се отнасят за времето след 603 г. и преди възкачването на Кубрат* през 605 г., месец “вечем” (ІІІ-ти месец, т.е. месец май). От текста се вижда, че Балтавар (дн. Полтава) е резиденция на Кубрат в средищната област на Държавата, защото в югоизточната област той по-късно поставил да управлява Аспарух*, а пък брат си Самбат* в северозападната част или в цяла Западна България – от Киев и Днепър на запад, удостоявайки го със Западно-Българската корона. Именно Западна България управлявал и баща му Гостун (603-618) до смъртта си през 618 г., а същевременно като “наместник същ” заемал и престола на Източна България от 603 до 605 г., до възкачването там на сина му Кубрат в 605 година. От това следва изводът, че епохите Авитохол* (153-453) и Ирник* (453-603) са общи за двете части на България, а Именника* проследява поименно върховените канове в България от наместничеството на Гостун (Албури) насетне, от когото започва нов династичен клан на рода Дуло;

***

Фктите определят пътя на навлизане на българската култура в битността на северните т.н. славянски етноси и превръщането й в универсална, “междуетническа”, което пък било във връзка с нуждите на развиващите се народи. Своята роля изиграла и търговията - приоритет на българите, която е и средство за налагане на култура в И. Европа. При Борис І Михаил (852-914) приобщаването на всички т.н. славянски общности, които били под властта на България и съставлявали една обособена и ясно разграничаема група сред чуждите етноси в българските територии, става част от националната и държавната доктрина. В осъществяването на тази доктрина се включват етническите българи и висши български аристократи Константин-Кирил и Методий, техните ученици (Климент Охридски и Наум по произход са висши велможи от Мизия - ДМБ*), както и цялата държавна структура на България и на новосъздадената, вер. и с тази цел, Българска православна църква*, с всички произтичащи от това възможности и последици (вж Кирил и Методий*, Б.П.Ц*, Борис І*, Симеон І*, Петър І* и пр.).

Тази събрана в юмрук мощ на Българската държава, допълнена с целенасочените действия на най-видните за периода личности, с които тя разполага - започвайки от Царя, и прилагането на българския като църковно-каноничен и държавно-административен език във всички, зависими от България земи, води до нова вълна на налагане на българска терминология в славянските общности [И до днес голяма част от термините в славянските езици се смятат от учените езиковеди и етимолози като навлезли чрез “църковно-славянския” език в тях. Но тази позиция, която установява само очебийния факт, че дадените термини са външни за славяните*, въобще не отчита, че т.н. “църковно-славянски” е всъщност старобългарския език (ст.-бълг.) = средновековно-български = словенски* (за разлика от славянски = склавински), както и това, че българите не са славяни*, а Българският език* не е Славянски.  Не се отчита също и влиянието, което българите оказват върху славяните по-рано - поне от V век до въвеждането на старобългарския = словенски* език през ІХ век.

Напротив, смесвайки българите със славяните, както Сталин уеднаквява Волжките българи* с татарите и създава Татаристан = Татарская АССР в РСФСР или СССР, учените-езиковеди получават такава каша, от която не само не могат да излязат. Но и до голяма степен не искат да излязат, след като позицията им е обществено възприета от ХVІІІ век и в т.с. улегнала и с отдавна разработена база, подържана от Русия*, Полша, Словакия, Сърбия* и пр. славянски страни, както и от основните славяноведи от Запада и другите части на Света, като същевременно не носи опастност за главоболия по политически причини. Т.е. тази теория е станала рутинна. Но тя не отчита важният факт, че Българският език е пряко свързан с Авестийския от ХV-ХІІ в. пр. Хр., което, от една страна, е напълно чуждо за Славянските езици (създадени след VІ-ІХ в. от н.е., те ползват езици-посредници), а от друга, че авестийско-българската връзка е лесно проследима. Това води до изключително интересни факти, свързани не само с древния, стария и съвремения български, но и с античния език на източна и централна Западна Азия, с акумулиралите авестийски термини средновековен пехлевийски и днешен турски, с декодиране на формирането на славянските езици, и пр., което носи толкова атрактивност за етимолозите, че неминуемо ще ги заинтересува. При това езиковата връзка на българския с авестийския се потвърждава от историята, митологията и етнграфията на българския народ];

Промените, настъпили през вт. пол. на VІІ век в следствие на Арабската инвазия от И. към С. Кавказ, към Армения* и пр., нарушили политическият баланс както във Византия, така и в С.В.Б. Те активизирали Хазарите*, които нахлуват в 673 г. в Приазовието и създават Каганат (Хаканат) върху част от българските земи - от Каспийско море* до Дон, включващ и Канството на Батбаян* с васалите му Славяни*, Алани* и пр. племена. Вторият Кубратов син Котраг*, се оттеглил с клана си зад Среден Дон или зад Донец - може би дори на север от противостоенето Дон-Волга, където през VІІІ и ІХ в. намираме Волжка България*. Аспарух* установил силите си зад долни Днепър - територия с много естествени препятствия - р.р. Ингулец, Ингул, Ю. Буг, Днестър, като границата с Хазарския каганат* минавала в степите между Дон и Днепър, на север - източно от Ср. Днепър и южно от дн. Полтавска област и Харков*, като вероятно първоначално била обща с тази на Котраг. Може би още през периода до 679 г., и вер. във връзка с натиска на хазарите, станало преразпределение на териториите между трите български клана, като някои племена препотвърдили васалитета си към Батбаян, ставайки фактически данъкоплатци на Хазария, и разделили Котрагова от Аспарухова България* (всъщност в “Джагфар тарихи”, където се говори за автора на “Дъщерята на кана”, се споменава за преки комуникации между Киев и Волжка България* преди и до 882 г., което поставя под въпрос възможностите на Хазария* да разделя двете Българии - Дунавската и Волжката).

Може би това е накарало Котраг да увеличи дистанцията си с Хазария*, оттегляйки се още по-северно, и подтикнало Аспарух* да усили позициите си като разшири държавата с българските земи и сили в Мизия. Естествено е поведението на Император Константин ІV (668-685), който през 679 г. с голяма армия и флота се опитал да предотврати разширението на България южно от свещената границата на ойкуменето и таксиса (цивилизования ред), която минава по Дунав. Но целта му едва ли е включвала нещо повече от поход за “демонстрация на желание”. Защото срещу него освен съединените сили на мизийските и Аспаруховите българи, била и армията на Кубер*, който в координация с Аспарух влиза през 679 от Панония във Византия и към 680 г. стабилно да се укрепява в Македония* - в  Долната земя охридска* (вж Реан*, Кубер*, Вардара*, Кирил и Методи*, Аспарух*), застрашавайки Западна Тракия и Солун.

Освен това в Константинопол много добре познават укрепения район при устието на Дунав - т.н. Онгъл*, който е изграден още в нач. на VІ в. - при подготовката или при настъплението на Реан-Еран* през 493-504 г. (при Южния бесарабски вал, дълъг ок. 130 км, са открити землянки на работниците - славяни, с пражка и пенковска керамика от VІ и VІІ в. Обектът е напълно изолиран от славянските средища, а издигането на вал* е извън контекста на строителната култура на славяните* /вж Град*/. Възможно е - в един или два различни периода - освен по строежа и поддръжката на съоръжението, славяните да са изпълнявали и второстепенни охранителни задачи - често срещана практика при българите).

Онгълът е строен по време на война срещу Византия, насочен е към Дунава и със своите 350 кв. км вътрешна площ първоначално служи като основна военна база на С.В.Б. в земите от Черно море до Железна врата*, с гарнизон, който да спира корабите идващи от морето и да прегражда връзката между византийската речна и морска флота, да противостои на евентуален десант на имперските войски и да не позволява настъпление на изток - към Вътрешна (Черна*) България. След подобряване на българо-византийските отношения и договора от 597 г., Онгъла е охранаявал своеобразната врата между З. Европа с Балканите и И. Европа (Скития, Сарматия, terra incognita на север от тях, а също и Азия), като е преграждал теснината между делтата на Дунав и Карпатите, както Дербент* - владян от българите поне до арабското нашествие от 652-653 г., е бил основната Кавказка врата.

Това съоръжение с Галацкия, Южния Бесарабски и Северния Бесарабски валове и реките Серет, Прут и Днестър, е било надеждна преграда срещу номадските племена, служело е за вход към С.В.Б. и към Византия, било е граничен пункт и митница, контролирало е земите на запад поне до река Олта* и на изток до Ю. Буг и Днепър. Вер. между 652 и 665-668 г. Онгъла* е бил допълнително подсилен във връзка с усложнената политическа обстановка, напускането на Алцеко* и Кубер, разрушаването на Томи (Констанца), враждебните отношения с аварите и тюрките до и след 623 г. и пр., и пр. През 668 г. Аспарух не случайно се насочва точно към Онгъла, където е разполагал със стабилна защита и бойна армия (срещу Авария), като отстъплението му към Днестър е означавало “към Дунав”, въпреки че източната част на укрепения лагер е отдалечена от 200 до 130 км от делтата на великата реката. За подценяването на Онгъла от Константин ІV и стратезите му вероятно е изиграл роля и фактът, че той е бил извън ойкуменето (както и от таксиста, доколкото в тясната си конкретика той обхваща земите до Дунав, т.е. точно до там, до където се простирали злободневните интереси на Императора в този период) и значи извън специалното внимание на византийците, за които самото нарушаване на свещената граница по Дунав е имало много по-голямо, решаващо значение за предприемане на мощни, но необмислени действия към делтата;

Аспарух предприел включването на земите южно от Дунав към държавата си през 679 година [на Събора във Византия през 681 г., в изказване на 9 август, се казва, че Византия претърпяла загуби от България “през тази година”, фиксиращо сключен мирен договор между двете държави. Но византийската година е от 1 септември (680 г.) до 31 август (681 г.), което предполага, че Българо-Византийския мирен договор най-вероятно е от септември-ноември 680 година. Това не противоречи на българско настъпление през 679 г. и разбиване на императорската армия в района на Добруджа през пролетта на 680 година, последвано от нахлуване на Аспаруховите войски “отвъд Тракия” (ИБИ*) – тоест до Беломорското крайбрежие]. 

Разширяването на България на юг от Дунав в 679 г. (а не договора от 680 г., с който поставената на тясно Византия признала това разширение) и общите действия на Аспарух*, Кубер* и мизийските българи, може да се приеме като начало на битието на Дунавска България*. И поради това - съвсем механично - за край на С.В.Б. Но тази датировка напълно се разминава с началото на Българското (същинско) средновековие* (вж), което започва с конкретни действия най-късно към 603 г. и е фиксирано в “Именник на българските канове” с възкачването на “наместника същ” Гостун* или Албури* (603-618) – бащата на Кубрат. Дадената датировка, която изключва дори царуването на дядото и на чичото на Аспарух – Тубджак* (587-602) и Бат Оркан* (602-603), не отговаря на произволното твърдение на някои от днешните български историци за създаване на нова българска държава, защото такова няма: след като стабилизира позициите на България между 668 и 679 г. - дебалансирани в следствие на на византийските и арабските действия, като хазарското нашествие е само функция от тях - Аспарух координира и провежда наложително за възстановяване на мощта и гарантиране на бъдещето на страната разширяване на територията й и кооптиране на ресурсите й.

Ходът на Аспарух е предопределен от разположението и големината на силите в И. Европа - на З. е относително мощната и винаги опасна Авария, на Ю. - Византия с почти неизчерпаемите си имперски ресурси, на И. е Хазария, разполагаща с войските на С. Кавказ, на Батбаян и вер. на значителна група васали, на СЗ в долините и горите на Карпатите и зад тях - племена, които лесно биха станали оръдия на чужди интереси срещу България, както византийски, така и германски. При това и Византия и Хазария са притискани - за добро и лошо, от Арабския халифат на Омеядите (661-750), което прави и техните вътрешни борби, и действията им навън - непридвидими. В граничната зона между Аспаруховата държава и Хазария* няма буферни племена, а връзката с Котраговото Канство вер. е прекъсната след преминаване на Севери и Радимичи към Батбаяновото Канство*. Последното, като раздвоява още веднъж С.В.Б., силно намалява възможностите за общи действия, но от друга страна освобождава Аспарух от зависимстта му спрямо старшинството на по-големите братя – Бат Боян* (665-690) и Котраг* (665-?), поставя го в позиция на самостоятелен кан и старши спрямо Кубер в Панония, Алцеко в Ю. Италия и всички българи западно от река Дон и Батбаянова България, заедно с васалите им. Съвкупността от тези обстоятелства и продължаващото феодализиране на обществото и държавите в Източна Европа, в т.ч. и българското, което изисква централизиране на властта и обединяване на силите, правят наложителни и логични предприетите от Аспарух през 679-680 г. актове.

След тях границите на страната, заедно с разширенията били: на Ю - северните склонове на Балкана* от Черно море до Железни врати и р. Черна* на запад. На север включвали билото на Ю. Карпати и минават по средното и горното течение на Муреш*, стигали до блатата на Припят (включвайки земите на Дулеби*, Древляни, Поляни и др.), горни Днепър и равнината на р. Десна*. На изток от Чернигов* обхващали Кучково* (Москва*) и се спускала на юг край земите на Севери и Радимичи, минавайки на повече от 150 км източно от средното течение на Днепър като включвала Харка* (дн. Харков) и Балтавар* (дн. Полтава), и свещените земи с могилата-пантеон на Бат Оркан* и на Кубрат. Областта на Тана*, Кримският п-ов и поречието на Кубан* били до 690 г. под управлението на Бат Боян, като изключим Византийските райони в тези земи.

За това, че българо-хазарската граница минавала дълго време в степта между Дон и Днепър говорят както фактите от археологическите разкопки (в бита на българите живеещи в Хазарския хаканат постепенно настъпват някои промени, свързани с обичаите и протокола, и са ясни селищата, където е имало хазарски /и хорезмийски/ военни отряди), така и късното установяване на хазарите в крепостта Саркел* на източния бряг на Дон – едва след смъртта на Омуртаг* (814-831), между 832 и 834 г. Същевременно към това време в Европа вече отдавна действа законът за задължителното подчиняване на всички земи, които били извън властта на голяма и достатъчно мощтна, за да се противопостави, държава. Т.е. всички територии, които били извън юрисдикцията на Франкската държава, на Византия и на Хазария, чак до Балтийско море*, влизали във владенията на България. Потвърждава го и българското име на ранния Новгород - Хълмград (вж. Киев*). Както и руските хроники, в които пише, че северните прото-руски племена се видели принудени да поканят руски (= скандинавски, варягски*) княз, които да ги управлява и да ги съди (ПВ*), едва след един период от 3-годишно нахлуване на варяги (поставено в “Повест временных лет” от 859 до 862 г.), когато останали без сюзерена си (България) - налагащ им правилата за съвместно съществуване.

И това станало само в най-северните територии, където живеели чудите, словените, кривичите и весите, и е поставено към същата 862 г. По това време България, управлявана от Борис І* (852-914), хвърляла всичките си сили в осъществяването и легитимирането на епохалната реформа за покръстване и ограмотяване на цяла И. Европа. Затова и не се заела с възстановяването на статуквото върху откъсналите се в периферията най-северни племена, което вер. смятала за третостепенен проблем и временно (860-868 г. е ранно време и за идването на варягите Асколд и Дир в покрайнините на Киев, вж. Олга*, Олег*; всъщност Дир е анчиец* и българин).

Гробът на Аспарух, открит на изток от Днепър, който според българските канони е свещен и е издигнат в центъра на държавата (тогава от Железни врати на Дунав до горни Днепър, Харков* и Москва*), и гробът на велможата Корсис* - Копан* на Кан Омуртаг* (814-831), който загинал при преминаването на същата река, допълнително потвърждават големината на територията на България. Заповедта на Симеон І* (893-927), издадена след победата му в българо-византийската война от 894-896 г. - да се отрежат “за срам на ромеите” носовете само на “хазарите” (вер. Кавари: три племена от угърско-хазарски произход с общ архонт) от пленените войски на Лъв VІ Философ (886-912), изглежда има пряка връзка с гроба на Кубрат край Полтава (и/или на Аспарух при с. Вознесенка, Запорожка обл., Украина), и опита на угри и хазари (кавари, водени от Принц Левенте, ? = Арбат*) да завладеят земите около него по време на угро-българската война през 893-895 г. Това косвено сочи, че границата продължава да минава на изток от Днепър и през Х век.

Въпреки настъпилите промени, част от Днепър с Полтавска и Харковска област са влизали в състава на България вер. не само до 944 (927) г., когато Киевският княз Игор или Угър-Лъчин* (921-944) изпратил Печенегите* да разграбят България (рус. “воевать” - военен жаргон, означаващ “грабя, плячкосвам”; и за коя България става дума - Черна България /2/* на Половците* или Царството ?, и къде ?). А те били в Царство България най-малкото до 965-968 г., когато Киевският княз Святослав І* (964-972, род. 942 г.) разграбил Хазария (вж Петър І* /927-971/, Олга* /941-969/). Остава все още неизвестно точно кои “отвъддунавски земи” отвоюва след 991 г. властващият Самуил* (Цар: 997-1014). И какво още е получило Царство България заедно с правото да покръства  от начало  до край Русия (от 988-990 г. насетне), при положение, че и четиримата Епископи на Киевска Рус са български и българи, както и “всички попове, дяци и псалти” - т.е. цялата църковна власт и администрация, учители и училища, литература и пр., което остава факт в голяма степен поне до ХVІ в. (вж. Григорий Цамблак*, Св. Киприян*, Патриарх Евтимий*, Б.П.Ц*). Това не е ли правото България да управлява териториите си, дори фиктивно да са Киевско владение, като се знае, че от една страна българските ресурси в тях - производствен, човешки, военен, властово-аристократичен, културен и пр. (в т.ч. и високата степен на феодализиране, т.е. модерност) са достатъчно големи. А от друга, че дори само администрирането на тези ресурси е най-малкото извън възможностите на ограничените варяжки (шведски, руски*) сили?

Защо това тотално българско присъствие в т.н. Руски (от Х в. натам) земи толкова се крие, заобикаля и игнорира от учените-официози дори в ХХІ в. Нали без признаването му не би могъл да се разбере даже такъв страничен въпрос, като този защо Цар Калоян* (1197-1207) в писмата си до Папа Инокентий ІІІ (1198-1216) смята, че С. Черноморие е българска сфера на влияние, и че единствено българите (БПЦ*) имат право да покръстят “езичниците” (половци*) живеещи там. Или това какви са тези руси - т.н. бродници, заедно с кумани (половци*) и алани, в състава на Калояновата армия при обсадата на Солун през 1207 г. Ясно е обаче, че Омуртаговите думи: “от Бога владетел в земята, в която се е родил” отговарят буквално на истината, и че тъй наречената от съвременните историци Дунавска България* - със своите граници, простиращи се източно от Днепър и чак до Дон поне до средата на Х в., по същество и територия е същата онази, която са наричали С.В.Б. в края на нейната античност и началото на средновековието й. Както и това, че никога Аспарух не е основавал някаква нова България през 680 г., просто защото такова нещо тогава не е било нужно. Въпросът е кому през ХІХ и ХХ в. е притрябвало да основава нова българска държава в (?!) 681 година ?;

В потвърждение на това, че България е заемала горепосочените територии от времето на Аспарух* (668-699), е свидетелството в ранните арабски източници: “Бурджан* (България) е от потомците на Юнан син на Яфет. Държавата на Бурджаните е голяма и обширна. Те нападат Гърците. От Цариград до Бурджаните има 15 дни път (толкова дълга, според арабските хронисти, е визант. област Тракия; АИ*). Страната на Бурджаните има 20 дни надлъж и 30 нашир”, както и още: “Бурджаните са огромен, могъщ и войнствен народ, който е подчинил всички съседни народи. Един техен конник ... може да излезе наглава със 100 или 200 конника на неверниците”;

[Тук твърдението, че Българите били потомци на Яфет, което напълно противоречи на Симитския им произход, бит и терминология, вер. е продиктувано от географското им положение, свързвано с мита за земите, управлявани от Сим*, Яфет и Хам – вж. Зиези*. Българите са Заратустрийци*, почитат Митра*, Фа*, Фарн*, Мада* и пр., а в VІІ-ХІ век, когато арабите заели З. Азия и стигнали до Византия и Хазария*, култа към Тангра* (вж.) е широко разпространен всред тюркските народи, водещи родословието си именно от Ноевия син Яфет или Йафас ибн Нух (ТШ*). Освен това свързват бурджаните (= българите) пряко с Яфетовия син Хавар, което според някои се отнася по-скоро за тюркизираните Авари*. В същото време още древната Арменска география разграничава “Туркестан”, където живеят тюркските народи и племена, от Българите и съседите им, населяващи определен ареал в Ср. Азия - вж. в Древните българи* две от 43-те номадски племена - Алхон* и Валхон*, които живеят край народа Булх* при Имеон*.

Колкото до думата “неверници”, ползвана от хрониста, от която П. Добрев (ПД*) произволно прави заключението, че втория пасаж (! от същият документ) се отнася за друг географски район (! но тогава и за друго време - кога?), и не за Аспарухова, а за мюсюлманизираната Волжска България*, то тя има своето обяснение. “Неверници”, в това военно-разузнавателно описание, занимаващо се, подобно на “Стратегикон”, с базата и възможностите на вероятните арабски врагове и съюзници, се отнася пряко до византийците-християни. Именно ромеите са основен противник на Арабия. Т.е. авторът описва и силата на техните противници - българите, спрямо своя враг - неверниците-византийци].

От цитираният арабски текст ясно се вижда, че околните народи са подчинени на българите - т.е. влизат във Външна България* (вж). И размерите на държавата. Тя започва на Ю. от Балкана* (граница, която не е приемана от Византия до Цар Петър І* (927-971) и по-вер. тук е взет лимеса на византийското ойкумене, т.е. Дунав) и е приблизително дълга от Донец* (смятан тогава и за Дон*) - при вливането на Оскол, до към Железни врата* - 30 дни по 36 км = 1080 км [ако приемем, че пехотен тежко въоръжен отряд с обоз от волски коли изминава средно по ок. 25 км в ден = 750 км, колкото е разстоянието от Железни врата до Ю. Буг, включващо Онгъла*. За срв. Александър ІІІ Велики (336-323) направил преход с една военна част от 3300 стадия (594 км) за 11 дни, като изминавал ср. по 54 км в ден (ПЖ*- А., 42), а Цезар (60-44) стигнал от Рим до река Родан - дн. Рона във Франция, за 8 дни (ПЖ*- Ц., 17), като изминал над 850 км, т.е. към 110 км в ден. При това не бива да се забравя, че сведенията на Арабските хронисти имали не само описателен, а и военен характер, като дължината “ден” вероятно била свързана и с армейски преход, при употреба на коне и камили].

Дълбочината на С.В.Б. от 20 дни преход е равна на ок. 720 км [според Херодот (Х* - ІV, 101) един дневен преход е средно 200 стадия (по 180 м), т.е. 36 км, а пътя от Дунав (Истър) до Днепър (Бористенес) се изминавал за около 10 дни]. Това включва поне Ю. Карпати със Седмоградско* (Трансилвания) до р. Муреш* и Изт. Карпати с долините на Прут*, Днестър* и Днепър* до Припят* и Десна*. При всички случаи обаче, по това време в България влизали Дулебия*, Киевска област, района на р. Десна* и пр.;

Друг арабски географ – Фазари (VІІІ в.), съпоставя така съседните на България страни с нея: Държавата на Хазарите и Аланите* (Сакланите*) е дълга 700 и широка 500 фарсаха (фарсах = 2250 м; може изчисленията да са правени в зависимост от пътя в дни; според ал-Мас`уди река Дон* - дълга 1870 км и плавателна от р. Сосна само 1604 км /ГЕ*/, е 300 фарсаха /АИ*/, или 1 фарсах = 6 или 5,3 км., като някои сочат дължината на фарсаха за 5760 м. /ФА*, 14/), държавата на Бурджаните* (Българите) - 1500 на 300 фарсаха (300 фарсаха = дължината на р. Дон* от изворите до устието), а Римската империя - 3000 на 700 фарсаха”.

Знаем, че Римските земи са от Испания и Британия до Персия и Кавказ, а Византия е от Лазика (Колхида) и Кавказ, до Словения, Италия, Корсика и Африка, на дължина ок. 3200 км и над 3600 км по най-преките морски и земни пътища, а Хазария* е разположена от към Дербент* и Колхида до Дон, Крим и Волга, като столицата й Итил - срещу Царицин (дн. Волгоград), едва ли е в края на държавата. Това потвърждава, че България при Аспарух* (668-699) и Тервел* (699-720) заема земите, разположени в широк полумесец, с външни граници по Балкана и равнината край р. Дон, с дълбочина средно 750-850 км. Тези сведения, подкрепени от много други преки и косвени факти, определят големината (над 800 000 кв. км) и границите на България след 668 г., категорично показвайки, че Аспарух не може да образува нова държава по смисъла на териториалното й разположение.

Принуден да отстъпи на Хазарите земите до Дон през 673 г., Аспарух разширява обхвата на страната поне до Железни врата на З. и р. Муреш (Марош, Марица*) на север, като географския център на С.В.Б. остава във владенията му. Същевременно той изгубил голямата част от основните стари стопански области и бил заставен да създава нови (в т.ч. завладяване на рудодобивни центрове в Балкана* - общата верига на Стара планина* и Карпатите, срещу загубените мини в С. Кавказ и в Урал, и възстановяване на металургичното производство, необходимо за войската, земеделието и пр.). С намален икономически и военен ресурс, в процес на преустройство на държавата, на предислоциране на бежанците от източните територии на запад, и формиране на новите параметри на Черна и Външна България, с крепостните райони в тях, в началните години след 668 г. Аспарух в началото не е в състояние да води сериозни настъпателни операции. Но към 679 г., той вече е достатъчно мощен, за да не се притеснява от настъпление на Хазарите от изток и да прехвърли повече сили на юг, срещу основната цел - Византия, чийто патриций е, по силата на наследеното от Кубрат* (това е още една от причините, поради която наследствения - от Кубрат през Аспарух - Патриций Тервел получава титлата Кесар /съвладетел/ от Император Юстиниан ІІ /685-695, 705-711/ - по-ниска или равна на патриций титла той не може да получи);

Стопанството на С.В.Б. е естествено и безконфликтно продължение на това в Балхара* (Бългхара - наричана от елините и от персите, Бактрия*) при масива Имеон*. В синхрон с изповядвания от българите Тангризъм* и Заратустризъм*, то е свързано с планините и има своята вертикална структура. За животновъдството и коневъдството са отделени високите и полупланинските пасеща, докато в равнините се развива приоритетно земеделие и овощарство (срв: след заселването на българите, още през І-ІІ в., се наблюдава рязко развитие на земеделието в долините на С. Кавказ, Кубан и пр., докато след идването на татаро-монголите, същите полета, от най-развити земеделски райони, запустяват и се превръщат в пасища). От житните растения на първо место са просото и пшеницата - предимно меката, и ечемика (донските казаци още наричат вид пшеница “болгарка”, а в земите при някогашна Волжска България* вид едро просо се нар. “болгарско пшено”, срв още Булгур*, Балур*, Баница*, Бара*, Баришница*, Бент*, Бел*, Блана*, Боб*, Боза*, Брана*, Рало*, Черясло*, Брашно*, Вършея*, Грапа*, Ечемик*, Просо*, Пшеница*, Жъна*, Ора*, Плевел*, Зърно* и пр.).

За разлика от ползваните в Европа дървени рала, в бълг. области се използват рала с обковани в желязо накрайници, които се развиват до железни лемежи, теглени от четири вола (откритият от Йенсен лемеж е 8,615 кг. и дълъг 60 см; намерени са и големи железни ножове-черясла*, дълги 45 см и шир. 5,5 см). Във връзка с донесената от Балкхара култура на земеделие, която гарантира високи добиви и жизнен стандарт (имащи пряка връзка с прираста на населението в този период, вж ІІ*, Славяни*; Хазарите*, които имат номадското стопанство, са с малък прираст, докато Българите са в демографски подем /БИХ*/), още от І-ІІ в. се наблюдава скок в размерите на хромелите, които стават двойно по-големи. Зърното се съхранява предимно (?) в специално направени в земята ями, като вер. някои от тях са използвани и за ферментиране на семената, от които получавали боза* и вид алкохолна напитка. Освен хляб правели и каша, която до сега в Кавказ някои наричат Паста* (срв Пистил*).

Ибн Фадлан, посетил в 922 г. Волжска България*, пише: “Храната им е просо и месо, а също така в основата си включва и пшеница и ечемик, и то в голямо количество. Който нещо е посял, го взема за себе си. Царят няма право над тея посеви с изключение на данъка, който те му плащат ежегодно от всяка къща във вид на кожи от златка и самур... От ечемика те правят особен вид супа, може да се нарече и напитка, тъй като я пият на малки глътки”. В овощарството на първите места са лозата* (която най-вер. от Бактрия* е пренесена в Китай; ПЛ*) и ябълката* (селектирана ~2000 г. п.н.е. по долината на Инд!), а мащабите му се виждат от овощните градини, открити при делтата и в полетата на юг от Кубан*. Производството на мед* (вж Пчела* от буча*, Рой*), от който се правят и напитки, също е добре развито и се подчертава от хронистите. Животновъдството е свързано главно с овцата, вола, прасето, като особено важно место заема коня* - не само като военно и транспортно средство, а и като свещено животно (вж Аспандеат*), използвано в ритуали.

Транспортът (и по косвени данни) се извършва с волове, коне и катъри, предимно от четириколесни каруци* (двуколки* са бойните колесари*), впрегнати с три до осем животни, като се предпочита широко успоредно впрягане на четири, пет и шест животни. Ловът и риболова имат второстепенно, но важно место в стопанството на С.В.Б. - някои данъци се плащат с кожи на диви животни, които вер. служат и като мярка за определяне на цените на други стоки (при равнището на производството, търговията, законовата и данъчната с-ма в С.В.Б., мерните единици - Крина*, Аршин*, Шиник*, Лакът*, Педя*, Зърно* и пр., и цените на територията й са били уеднаквени най-вер. още преди ІІ хдл пр. Хр. в Балхара).

Интересно е да се отбележи специалното отношение към “българската риба Ксистон*” (Чига*), която се налага и на пазара във Византия (изглежда Чигата е пренесена от Ц. Азия и развъдена от българите в И. Европа), както и това, че от някои (?) риби се извлича рибно масло, което се ползва в бита. С планините (и свещените тайнства) са свързани рударството - за добив на скъпоценни камъни и руди, и металургията - черна и цветна. Предимство има желязото, като се произвежда всичко: от лемежи и всякакви сечива (Черясло, Рало, Шило*, Игла* и пр.), ризници (Кюбе*), оръжия (Чигат*, Акинак*, Меч* и пр.) и амуниция, до златни и сребърни съдове и бижута.

Развита е керамиката - фина и за ежедневна употреба, строителна, декоративна, както и стъкларството. Строят се от домове (Кът*, Кат*, Къща*, Кучково*, Ки*), до градове (Балк, Хумар*, Вабандар, Вананд - над 300 само в района на С. Кавказ. В др.-елинските хроники още Бактриа е наричана “страната на хилядата градове” /ПД*- КИ, 91/; вж Град, Зидчия*, Каменар*), крепости, цитадели, кули (Хар), светилища (Аскал*, дн. Киев*). Каменни укрепления за временни войскови убежища се вдигали по върховете на възвишенията и естествено защитените места още от идването на българите в Европа и са разпространени от С. Кавказ и І в. пр. Хр., до Ю. Полша и Х в. (Лишец*, Варшава*, Вроцлав*, Хелм*). Градят се мощни защитни комплекси от валове с окопи, дървени стени и каменни фортове (Дербент*), които оформят крепостни райони от стотици квадратни километри (Онгъла*, Черна България* в Долнодунавската равнина - м/у Новакова бразда* и Балкана, укрепена в периода 668-695/721 г.?). Строят се и напоителни канални системи, свързани с водохранилища (язовири), каквито бяха открити в Плиска.  




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 111479
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031