Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.03.2020 00:45 - СТАРА ВЕЛИКА БЪЛАРИЯ = СТАРАТА ИМПЕРИЯ БЪЛГАРИЯ (9)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 195 Коментари: 1 Гласове:
0



… В дните [на Първия Аршак”, който “властвал 13 години и воювал с Понтийското царство* (301-63 г. пр. Хр.)] станали големи размирици във веригата на огромната Кавказка планина (т.е. Голям Кавказ със Северен Кавказ), в земите на българите, от които много като се отделили дошли в нашата земя (Армения*, Задкавказието) и за дълго време се преселили на юг от Кох (Колхида), в плодородни и хлебоносни области”.

Т.е. българите, които като потомствени уседнали земеделци (и строители) търсели плодородни земи за установяването си, обитавали С. Кавказ преди възкачването на Арменския първи цар Аршак или “Първият Аршак”. Тоя Арменски владетел е отъждествяван, главно по 13-те години на властването си, от най-различни учени-изследователи с приемника на Вахаршак – Аршак Арменски (127-114 г. п.н.е.) и с Артаксий ІІ Аршак (от 34/33-30 до 20 г. п.н.е.), както и с Аршак І (35 г. сл. Хр.), който обаче не царува 13 години, а едва една (ПД*). При това не бива да се пропуска, че и предшественикът на Аршак Арменски (127-114) – Вахаршак (?-127), е също “Аршак”, а може да е “Първият Аршак” (срв. Ва-х-Аршак, без значение дали е Вах-Аршак, Ва-Харшак или Ва`Аршак).

Всъщност, обаче, моите проучвания показаха, че явно “първият Арменски владетел Аршак (Արշակ)" е точно известният със своето име-епитет владетел Вахаршак (Va-h-Arshak, Vaʼ-Arshak), като съставната представка Ва- (Va-) означава “първи“ – армен. Առաջին: “първи“, а пък Ва-Аршак или Ва-х-Аршак означава на арм. Առաջին Արշակ: "Първи Аршак". Изглежда устно-говоримото ВаʼАршак е записано по някакви граматични правила във формата Вахаршак, Ва-х-Аршак (Va-h-Arshak), при което междинното “-х-“ (-h-) е само граматично необходимо и не се произнася, подобно нпр. на междинното и/или финалното “-ъ- в др.-българския (нпр. др.-бълг. и ст.-бълг. Въкѹсъ: “вкус“, БлъгарнΝъ: “Българин“ – със съкращението Бл-, Блъ- = фонет. “Бъл-, Бвл-, Бӕл-, Бәл-, Бфл-, Бœл-, Бѹл-“, Анъдреи: “Андрей“, Вълаӡъ: “влаз, вход“, и прочее), или пък както не се фонетизира и елинската “сигма“ в античния елински, за което свидетелства Херодот (ок.495/485-425 г. пр. Хр. – Х*, кн. I, бел. 98). При това Ва-х-Аршак (140-127) е управлявал точно 13 години, колкото е управлявал и неговия наследник Аршак Арменски (127-114 г. пр. Хр.);

Именно времето преди смъртта на Вахаршак (127 г. пр. Хр.) съвпада със засилване на тюркското настъпление към областите Согдиана* и Бактриана*, които са освободени от значима част от българите, заради което пък турките заели свободните райони до 100 г. пр. Хр., а най-вероятно нахлули и във Фергана* и целия северен периметър на Танкан* (кит. Тян-Шян). Тюркското придвижване е свързано и с мощен натиск на Китай от изток на запад върху етносите в Ценрална Азия, чийто своеобразен връх са двата китайски военни похода до Тарима* и Танкан* (Тян-шян*) в периода 127-121 г. пр. Хр.

От фактите следва, че при всички случаи българите на Вунд минали след 160 г. пр. Хр. от земите си в Северен Кавказ, където вече се били установили българите, към по-южните Арменски територии – “на юг от Кох” (Колхида), където се заселили най-късно през І в. пр. Хр., но преди 63 г. пр. Хр. – завземането на Понтийското царство* (301-63) от Рим. А това, в синхрон с другите известни ни детайли, конкретно съвпада единствено с царуването на Вах-Аршак (ок. 140-127) и на сина му Аршак Арменски (127-114); обаче Аршак Арменски не отговаря на условието, че преселението на Българския кан Вунд е осъществено по времето на управлението на “Първия Аршак“, който бил от Арменската владетелска династия.

Конкретна причина за основното преселение на българите от Бактрия* (Балгхара*) в С. Кавказ, което станало преди преселването на Вунд* от С. Кавказ в Горни Басен (Вананд*), вер. са напреженията в т.н. Елино-Бактрийско царство* (пр. 250-160 г.п.н.е.) и свързаните с това конфликти и промени. Известните ни жалони, трасиращи промените в Средна Азия, са навлизането на Тюрките в Согдиана* от 160 до 130 г. пр. Хр. и заемането от тях на теригтории в областта Бактриана в 100-на г. пр. Хр. – т.е. има база и е съвсем вероятно преселването на българите от Бактрия към С. Кавказ да е започнало именно през периода от 160 до към 100 г. п.н.е., което, от друга страна, включва отново управлението на Арменския цар на Вахаршак (ок. 140-127 пр. Хр.).

Известно е, че това преселение на българите се е извършвало на етапи и има сведения, че отделни български групи се оправяли към Дон* до ІV-VІ в. – една такава група от 20 000 човека стигнала през VІ в. от Ср. Азия до Дон само за броени дни. Може да се предположи като най-вероятно, че групата на европейските българи, подложена на натиска на някакви непреодолими проблеми, са напуснали родните си земи, в които са се заселили прииждащите от изток в Западна Азия тюркски племена, в периода от към 160 до 100 г. пр. Хр.

Българите мигрирали не само към С. Кавказ и Европа, а също и към Партия* – Партското царство* (250 г. пр. Хр. – 224/226 г. сл. Хр.) и наследилата го Сасанидска Персия (224/6 г. – 651/61 г.), както и към южен Синд* (Пенджаб и долен Инд) – около долното течение на р. Инд, където българи се установили още от 190 г. пр. Хр. (вж Древните българи*).

Отделните пикове на преселението сигурно били не толкова пряко свързани, колкото пряко отразени, във върховете на активно тюркско нахлуване на запад-югозапад от Танкан* (Тян-шян) и разширяването на окупираните от тях земи. Защото навлизането на тюрките в Согдиана през 160-130 г. пр. Хр. и конкретно в повечето райони на Бактриана през 100-тна г. пр. Хр., не може да се свърже с военно надмощие и агресия. То по-скоро е акт на заселване в територии, обезлюдени вследствие на оттеглянето на българите, предизвикано от природно бедствие с продължителен характер – нпр. поредица от земетресения в период от няколко години, които не само променили природните условия, разбили напоителната канална система и селищата – с отбранителната им и социалната им структура, но и правели невъзможно възстановяването в онази минимална степен, която да гарантира нужната жизненост на стопанството и обществото.

Известно е сведението, че българите започнали да се преселват от Бактрия и Согдиана в района на Северен Кавказ, след като столицата им Балх* или Балг* била разрушена, вероятно пагубно, от земетресение (ББ*; вж. Древните българи*, Каспийско море*).

Същевременно това физическо разрушаване на Балг и голяма част от Балгара* (Бактрия*) и околните земи – с жизнено важните плавателно-напоителни канали, диги и иригационните съоръжения – и вмирисването на водите с гниещите водорасли и мъртви риби, обхващащо обширния равнинен регион на север от Иранската планинска област с Куш и Хинду-Куш, и на изток от огромното антично Каспийско море* до масивите Памир, Алай, Танкан* (кит. Тян-шян) и най-вероятно с Кун-Лун, цял Тибет и Хималаите, било плод на продължителна във времето поредица на мощни и унищожителни земетресения, което във вида си на едно единно бедствие е възприето от Древните българи* като Божие наказание и прокълнаване на тези обетована земя; точно както по подобен начин това се случило по време на известния Библейски Потоп*, причинен от Господа за наказание и възмездие над прегрешилите хора. И именно такъв извод логично произлиза от отношението на Древнобългарите към постигналото ги зло, като знаем – благодарение на Българския кан и хронист Гази-Барадж* (пр. 1190-1246) и на българина-менли Абдаллах или Абд Аллах (ок. 736-†817, дядото на Микаил Бащу* /ок. 819-900/), традиционните някогашни митологично-философски представи на българите за огромния божи Потоп*:

Обаче след смъртта … [на (светѝя древен български владетел) Камар-Батър*] някои от самарците (шумер?) замърсили с нечистотии водата, забравяйки че тя се счита също за свещена, понеже отразявала тяхното [Върховно] божество Тара* (Сара*). Разгневеното Божество решило за този им грях да потопи цялата земя Самар (Шумер, обаче явно в периода преди отиването на шумерите в Двуречието в последната трета на IV хдл. пр.н.е., а когато все още живеели на север от Хинду-куш* – в Масагетия или Изт. Скития /ДТ*, стр. 11/, т.е. край река Сърдаря*, Заравкан* или Амударя* = река Самар, извираща от масива Самар = Хара*, Хон*, Имеон*, Машу*, Сара*, Тара = Тангра*?, = Памир с Хинду-куш, с Алай и с Танкан* = кит. Тян-шян*), но първоначално предупредило хората със страшен глас. От този [Божи] глас се заразтресла земята и изпопадали всички листа от дърветата. Част от самарците, изплашени, отишли още по далече на запад, и се нарекла в памет на знамението “агачири“ – тоест хората дървета. Те достигнали Мисра (Египет), където също живели известно време и издигнали немалко могили* (планини, върхове)Самари или Джукетау (срв. Чука*, Чука-връх, връх Чуката* – много разпространен български топоним; срв. бълг. Ча*, Чар*: “стоящ над, най-висш, върховен“).

Сред онези пък, които останали (в земите си), бил един род самарци, не оскърбяващи водите. Всевишният се смилил на него и го дарил с кораб, за да се спаси, а после потопи цярата [земя] Самара. Когато водата отново се оттекла по волята на Тангра*, корабът останал на върха на планината Самар, а спасилия се род, назовавайки се Нау/Нов [ﻭﺎﻥ] (“Нов“), се спуснал от нея на земята (от върха на планината в равнината). Този род постепенно станал многочислен и започнал да се прекланя и на върха, и на кораба. Но веднъж част от него род се възмутила и смъкнала кораба долу, считайки че никаква вещ не трябва да бъде на Джукетау (Чуката*) – свещения молителен връх. …” (ДТ* – Гази-Барадж тарихи, стр. 12);

А трябва да се каже, че за древността на народа на българите така разказва сеид Якуб в своята “Кади китаби“ (“Книга на съдията“ или “На съдията книгата“), основавайки се на “Хазар тарихи“ (“Хазарска история“) на Абдаллах бине Микаил Бащу (ок.840 - сл.925, сина на Микаил Бащу* /ок.819-900/), … Камарците не изтърпели това, че останалите синдийци започнали да придават на каменните изваяния на Върховното синдийско божество – Тара* или Тангра* – кощунствения вид на обикновен човек, а не [с вида] на островърхата каменна планина Самар, с гладки равни склонове, и се върнали от Синд* (Пенджаб с долен Инд) на предишното си местоживеене – на река Самар (дн. Амударя*, Сърдаря* или Заравкан* с град Самарканд*) при планината Самар (също Хара*, Хон*, Имеон*, Машу*, Тара*, Тан-кан*, “Божията планина“ или Балкан* и пр. – общият масив на Памир с Хинду-куш, Алай и Танкан* – кит. Тян-шян*). Тяхната област започнали да наричат Туран (нарицателно в звателен и  винителен падеж от божественото име Тара* = Сара*, Хара*, Имеон*, Машу*)

Обаче, когато една част от туранците ( = синдийците в Туран – по името на масива Тара* = Хара*, Хон*, Машу*, Имеон* и пр.) започнала да прави изваяния на [божеството] Тара от чисто злато, а другата – от глина, то третата [част] ги изоставила и се поселила в друга местност, назована [от тях] в чест на предишното местопребиваване – Самар/а. Тях почнали да ги наричат самарци, а всички останали – масагети* (Саки*, Саклани*, част от които са т.н. Сабани*, а част от тях – Баджанаки или Печенеги*; срв., че град Самар-канд/а*, който е по средата между реките на масагетите Сърдаря*, Чу и пр., и главната река на българите Амударя*, е на река Заравкан* – днес с тюркизирано-китаезираното име Зеравшан – вж. карта: 004-8а. …)“. (ДТ*, “Гази Барадж тарихи“, стр. 11);

Много точно са описани етапите на колосалното божие бедствие, изпратено за наказание на човеците. Първо земята започва силно да бучи и заедно с това растенията вехнат и губят листата си (а птиците и насекомите млъкват и напълно изчезват). После следва разрушителен земетръс. И това бучене, последвано от мощни земетресения, и то в периода на мащабно повсеместно топене на ледниците в Северното полукълбо през последния период на I хилядолетие пр.н.е., се повтаряло многократно в продължение на година-две или повечи, докогато трае пѝкът на активните разрушителни напрежения в земната кора (Тян-шян* с Памир, Хиндукуш и Тибет с Кун-Лун са активен земетръсен район и до сега, като дори само за последните два века – ХIХ и ХХ век – някои техни върхове са се издигнали с метри). А след такъв продължителен начален унищожителен етап, когато разрухата на селища, съоръжения, канали, диги, градини и гори, се редели едно върху друго в безкрайна зловеща поредица, е естествено хората да очакват и известната им от древната човешка история кулминация – пагубният повсеместен воден Потоп, подготвен им за наказание от Всемогъщият!

Представата за изобразяването на древно-българското божество Тара* или Фара* (араб. ﺎﺭﺎﻑ, елин. Θαρα-) с глава като тристенна пирамида – във форма подобна на високопланински белоснежен блестящ връх, беше потвърдена неочаквано от едни скорошни археологически разкопки. Това стана чак в самия край на Съветска Россия и в началото на мимолетното формално демократизиране на Кремълската диктатура около началото на последното десетилетие на ХХ век, при проучването на един италиански археолог и екипа му в района на Уч-Аджи (1891 г. – Utsch Adschi, 1895 г. – Utch Aji), в територията на сегашния пустинен регион Каракум;

*

Доколкото обаче от 160-150 г. пр. Хр. – началото на българското преселение от Балгара* (Бактриа*) в Източна Европа (Северен Кавказ), до началната 153 г. сл. Хр. – създаването на автономната Европейска българска държава* от Авитохол*, има период от цели три века (между 310 и 290 години), то този период следва да бъде разграничен като “преходен”. Едва с категоричното създаване, или преместване, на българския държавен център и столицата (град Булгар Балк*, или столиците – заедно с Вабандар* и други градове, изпълняващи ролята на областни центрове) в земите на Северен Кавказ през 153 г., се бележи и краят на този преходен период.

Интерес представлява фактът, че създаването на Европейската българска държава* относително точно съвпада с първото отбелязване на Каспийско море* като безотточно езеро, което е фиксирано през началните десетилетия на ІІ век сл. Хр. от Птолемей (80-160 г. сл. Хр.). До тогава, в сведенията на Ератостен (275-194), Страбон (64 г. пр. Хр. – 20 г. сл. Хр.) и Маркус Випсаниус Агрипа (І в.), то е отбелязвано като отточно – през руслото на р. Об* (по коритата на Тобол и Об) в Северния Ледовит океан (вж. Каспийско море*). Тази промяна на физическите, а от там и на жизнените параметри на района между огромното Каспийско море*, Памиро-Танканскиа масив (Имеон*, Хара*, Машу*), Сърдаря* и Балхаш*, е в синхрон с причините, довели до преместването на българите от древните си земи и съсредоточаването им в областта на С. Кавказ; а също и с датата, когато тоя процес получил завършен вид с държавата, създадена от кан Авитохол* (153 – сл. 173/span>) в началото на март 153 г. от новата ера или в 5661 г. от Сътворението на Света (вж. Древно-българския календар*);

Картината на събитията във Вътрешна и Средна Азия от ІІ в. пр. Хр. до VІІ в., показваща навлизането на тюрските етноси в тази част на континента и развитието на процеса на взаимното проникване на тюрките и завареното местно древноиранско население, наред с продължението на културогенните процеси от VІІ в. натам, когато започва арабското нашествие, са достоверно описани в “епоса за Рустам” (ШН*) и са основа за повествованието в него. [Някои учени смятат, че Сарматите* влизат в Европа още в ІV-ІІІ в., което съвпада както с похода на Александър ІІІ Велики (331-323) в Азия, така и с бруженията след смъртта му (вж. Сармати*).

Такова преселване на българи заедно със Сарматите или след тях – в периода преди този от втората половина на ІІ в. пр. Хр., обаче не е споменато никъде. При това едно уседнало население, каквото са българите, е обвързано както с плодородните си земи и напоителната система от канали, така и със суровинните си източници на руди и пр. минерали в планините, с ловните си райони, с териториалните светилища и свещени места, установени за продължително време – векове, и свързаните с тях религиозни традиции, с градовете и крепостно-отбранителната си система, с търговските пътища минаващи през страната им и пр., и пр. В т.с. за уседнал народ с вековни традиции трябват много по-важна причина, за да напусне исконните си територии, отколкото това се отнася за “номадска скитническа” общност, която може да се премести на стотици и хиляди километри дори само заради намаляване на популацията на някой от животинските видове в областта. А това съвпада и се потвърждава от сведенията в арменската география, която фиксира българите – “народът Булх” (Булгх), през ІІІ-ІІ в. пр. Хр. в Бактрия*, при масива Имеон*, между Туран и Арея – в Апартах (Партия), по времето, когато Ефталитите – хуни* вече се били настанили по североизточната границата на областта, в земите по източния бряг на Сърдаря*;

Историята на Стара Велика България и на Волжка България*, писана в 1229-1246 г. от Българския кан Гази-Барадж* (пр. 1190-1246), също обръща внимание на този преходен период. Уводната глава – “Най-древната история на българите” (ДТ*, ДТК*), е съставена от две части. Първата се базира върху по-нови хроники, има по-скоро митологично-идеологически характер, като цели, най-вече, да оправдае и провъзгласи съществуването на единна мюсюлманска българо-тюркска общност, и отразява преди всичко времето на пристигането и установяването на тюркоидо-хоните в районите от реките Ишим и Тобол до равнината на Дон, в границите от ІV-V до VІ-VІІ век (самите българо-хони, заедно с т.н. утигури, се настаняват в земите от р. Ишим до Кама още в 38-40 г. от н.е., създавайки под върховенството на утигурските владетели общата държава Буляр*; от 340 г. управлението на Буляр било поето от Българският кан Булимир* /340-378/, от Българската владетелска династия Дуло*).

Втората част, макар и носеща елементи от първата и прехвърляща паралели към събитията от новата ера, явно се опира на по-древни сведения, а изглежда и на древни документи.

 




Гласувай:
0



1. kirk - Както и на друго място в този блог
15.03.2020 14:02
Както и на друго място в този блог вече писах и обясних - няма арменски цар на име Вахаршак - има неграмотни преводачи и ентусиазирани агрономи-псевдоисторици. Вахаршак именно означава Първия Аршак или Ранния Аршак. Аршакидите не са първите ни арменски царе - преди тях са Ервандуни, Ервандидите или Оронтиди, както ги наричат на запад. Дичо Дичев къде и от кого се научи на арменски??? "Ва- (Va-) означава “първи“ е една от най-жголемите тъпни, които съм чел. Продължавай в същия дух!!! Сведението за прабългарите у Мовсес Хоренаци не е нищо друго, а предание и се датира не по-рано от IV в. Въпросните българи все още не са имали точно самоназвание. Не са имали дори етническа идентичност - нещо средно между прототюрки и протомаджари. Бързо са били асимилирани и християнизирани. "“на юг от Кох” (Колхида)" е пхоредната тъпня - арменският топоним "Кохб" не е Колхида!!! Прабългарите нямат нищо общо с Бактрия или Балхара, освен че може да са участвали в разрушаването им.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 115196
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Юни, 2022  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930