Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.03.2020 15:56 - СТАРА ВЕЛИКА БЪЛАРИЯ = СТАРАТА ИМПЕРИЯ БЪЛГАРИЯ (Хазар, Хазари)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 351 Коментари: 3 Гласове:
3

Последна промяна: 09.03.2020 15:58

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ХАЗАРИ – евр. Казарим, идиш Казарн; срв. перс. хазар [ﺤﺎﻈﺮ], мн. хазэрин [ﺤﺎﻈﺮﻳﻥ] и хозар, хъзар [ﺤﻈﺎﺮ]: “1., присъстващ, който е налице; а.), вездесъщ; б.), който вре носа си навсякъде; 2., готов; съглбсен; 3., даден, същински, истински, както и какъвто трябва” (ПС*, І, стр. 487); вероятно “те…са от скито-угърски произход и са тюркизирани на по-късен етап от историята си” (БИХ*), но може би по-скоро са група от тюркизирани др.-ирански етноси. За разликата между Х. и Българи вж. Аспандеат*; Според Хазарския каган или хакан Йосиф ІІ (944-966673




Гласувай:
3



1. dichodichev1 - История на Българите
09.03.2020 15:58
ХАЗАРИ – евр. Казарим, идиш Казарн; срв. перс. хазар [&#65188;&#65166;&#65224;&#65198;], мн. хазэрин [&#65188;&#65166;&#65224;&#65198;&#65267;&#65253;] и хозар, хъзар [&#65188;&#65224;&#65166;&#65198;]: “1., присъстващ, който е налице; а.), вездесъщ; б.), който вре носа си навсякъде; 2., готов; съгл&#225;сен; 3., даден, същински, истински, както и какъвто трябва” (ПС*, І, стр. 487); вероятно “те…са от скито-угърски произход и са тюркизирани на по-късен етап от историята си” (БИХ*), но може би по-скоро са група от тюркизирани др.-ирански етноси. За разликата между Х. и Българи вж. Аспандеат*; Според Хазарския каган или хакан Йосиф ІІ (944-966<), който причислява съставните на Хазария* народи към синовете на Тогарма, обитателите на страната, които общо отговарят на нарицателното “хазари”, са следните: “Угри*, Дурсу, Авари*, Хуни*, Тарниахи, Хазари, Сабири (Печенеги*), както и Българи – очевидно обитаващите Хазарския хаканат Черни българи*” (ПД* - НП*, ІІ, с. 35).
Всъщност тук става въпрос за всички българи в Хазария*, които обхващат както Батбаяновите българи във и около Крим, така и тези в долините на С. Кавказ (нпр. по р. Кубан* и в дн. Балкария), в Източен Кавказ (Джураш: “Дагестан и Вайнахстан”), в Западен Кавказ (Бурджан*) и по Каспийското крайбрежие до Дербент* и река Кура*, а възможно и Волжките българи*, относително васални на Хаканата поне от към ? 910 до месец май 922 г. (вж. Микаил Бащу*); напълно е възможно, когато византийските автори наричат с различни имена явно български военни отряди, те да имат предвид точно различните български формации, както извън Хазария, така и в състава на Хазария*.
Същевременно се вижда, че съставните и влизащи в общото понятие “хазари” етноси, са от доста разнообразен вид – освен българите, влизат както тюркизирани др.-ирански племена (Авари*; вж. Саклани*), така и тюрки (Хуни*, Угри). Точно такъв етносъстав на Хазария е отбелязан както във византийските, така и в арабските източници;
Следва да се има предвид и факта, че след приемането на йудаизма (еврейството) от част от хазарите, те се разделили на Бели хазари и Черни хазари. „Белите хазари“ били изповащите йудаизма, а „Черни хазари“ били онези от хазари, които се придържали към своята традиционна антична религия или пък изповядвали наложения им от арабите през 737-738 г. ислям; вж. Тикан /3/*; вж. Авари*, Алани*, Хуни*, Хони*, Саклани*, Стара Велика България*, Волжка България*, Хазария*, Микаил Бащу*, Харков*, Цуло*, Половци*, и пр.;
ХАЗАРИЯ – pax Khazarica (673-968/969), Хазарски хаканат*, Хаканат* или Каганат* (за разлика от Аварски хаканат* или Аварски каганат, N-хаканат), когато става въпрос за Хазария в периода й на възход и най-активни взаимоотношения с поне три Българии според византийските извори (ИБИ*): Аспарухова, Котрагова и Батбоянова, във времето от 673 г. насетне до 969 г. (вж Батбаян*, Каганат*).
Хазарските земи при настаняването на хазарите в ЮИ Европа през 673 г. и установяването на страната Хазария (pax Khazarica) се определят в пасищните равнини на изток от Азовско море и на север от планината Кавказ, където обаче обработваемите земи оставали във владение на Кримските българи на Бат Боян* (665-690), на Българския кан Кумък* (>673<) – внука на Бат Оркан* (602-641/645), и на другите Кубански и Кавказки българи (ДТ*);
Границите на Хазария след средата на ІХ век, в периода 858-860 г., по времето на управляващия я Хазарски бек и военачалник (воевода*) от български произход Илияс (842-870) и напълно зависимия от него Хазарски хакан Исхак (858-895), са определяни в конкретните параметри между делтата на Волга*, Азовско море* и билото на Голям Кавказ*. Тоест, държавните граници на Хазарския хаканат не са претърпели съществени промени в периода от 673 до 859 година. Вероятно на изток Хазария не достигала до река Урал* (в.-бълг. Джаик, Яик), вливащата се в Каспийско море*, където се разпореждали Кук-огузи*, Башкорти* и други етнически групи; защото през 922 г. именно покрай северното Каспийско крайбрежие преминал с огромния си керван ибн-Фадлан (ІХ-Х в.), пътувайки от Багдат през Хорезъм и устието на Сърдаря* към град Болгар* и обратно, като преследвал конкретната цел да заобиколи отдалеч земите на вражеската Хазария (ФА*).
Тогавашните граници на Хазария са описани в житието на Св. Кирил Фирософ (826-869), написано от Св. Климент Охридски* през ІХ век. Там, във връзка с Хазарската мисия* (858-860) на Българките първоучители Кирил и Методий*, се казва, че след като Константин-Кирил Философ напуснал византийския град Херсон и бил нападнат от някакви маджари – живеещи около река Донец*, той се отправил на път с кораб, изглежда по Донец* и Дон* към Хазария, вероятно към столицата Итил*, намираща се недалеч от по-сетнешния Царицин* (дн. Волгоград), но в района на срещуположния източен бряг на Волга*. Конкретният текст е: “Като се качи на кораб, Философът [с цялата му дружина] се упъти за Хазарската страна, [която се ширеше в земите] между Меотидското (Азовското) езеро и Каспийските врати (порти) на Кавказките планини” (СБЛ*). Знае се, че Каспийските порти на Кавказ е крепостта Дебрент* или друга крепост по тясното крайбрежие между Кавказ и Каспийско море, като например българския град-крепост Самандар* (ДТ*). На север от Итил* хазарите владеели южната част на областта Буртас, наричана “Хазарски Буртас” със столица Мухтасар (ДТ*, стр. 99).
Хазария е завладяна от Волжка България* окончателно през 969 г. (ДТ*) и с това е сложен край на нейното съществуване. Името Хазария днес може да се види в наименованието на Азърбайджан ~ Азербайджан, от етноназванието Хазар ~ Азар ~ Азер ~ Азър, и наставката -байджан: “княжество, държава, страна”;
Хазария се създава като държавен субект в района на Източна Европа през 673 г. и просъществува до 966 г., когато Хаканът Йосиф ІІ (944-966<) бяга в Бухара, и формално до 969 година, когато земите й са включени изцяло във Волжка България* (ДТ*). През тези години Х. битува като важен фактор в Изт.-Черноморските степи и териториите на формирането си – Източната част на Северен Кавказ и на Голям Кавказ, и част от Западното Каспийското крайбрежие. Създаването й като съюз от вече тюркизирани др.-ирански племена, под водителството на вожда Хазар (ДТ*), трябва да се търси преди 673 г. – може би не по-рано от периода 530-560 г., когато към 566 г. Хазарите или “Хазарските тюрки” подгонили Аварите* на запад и последните намерили подслон в Европа* (където в Панония създали Авария* към 566-568 г.). При това си придвижване към Панония племето на Аварите воювало с Българите, които трябвало да ги пропъдят от района на Днепър и от земите край Дунав. Всъщност след една битка между Аварите и Българската войска, за която се споменава и вероятно е станала на запад от река Урал и на изток от Волга, Българският кан Боян Челбир (ок. 565-587, род. 507 г.) и Аварския владетел Тубджак (Боян /7/*, пр. 565-582 г.) сключили мирен и съюзен договор, според който Аварите се настанили в притежаваните от България земи в областта Панония*.
Приема се в научните среди не много точното обобщение, че Хазарския хаканат прекратява съществуването си около средата на ХІ век в земите на Северен Кавказ и край Каспийско море, след като още през Х век (966-969 г.) е изтласкан от Черноморието и долното течение на Волга. Всъщност териториите на Хазария са напълно присъединени към Волжка България* още през 969 г. (ДТ*; вж. също Борис /5/*).
Владетелите на Хазария, според историята на Волжка България* и според формата на имената им във Волжкобългарския диалект* (ДТ*), включително и доминиращите над хаканите от средата на ІХ в. бекове-военоначалници, които стават действителните владетели-управници на държавата (БИХ*), са:
Хазар (?) – полумитичен обединител на група от номадски племена, които са по културната си принадлежност североизточно-др.-ирански, тюркизирани др.-ирански и тюркски групи-родове; по името му Хазар се нарекло и създаденото от него конгломератно племенно обединение, което започнало да носи нарицателното “Хазар”, а отделните му членове – епитета Хазар/Хазари* (ДТ* - ХІІ-ХІІІ в.);
&#8595;
...
&#8595;
Урус І (?), брат на Хазарския хакан Калга (?-673); от името-епитет може да се заключи, че майката на Урус е княгиня от племето на сакланите-Уруси (може да се предположи, че Урус и Калга са полу-братя, деца от един баща, но от различни майки); Урусите, които са др.-ираноезични саклани*, са културно и езиково родствени с Древните българи*, и идват в Европа от района на древна България (Бактрия*), обхващащ Североизточната част на Западна Азия. При установяването си в Европа – на запад от Волга, което станало към 370 г. сл. Хр., и възцаряването си на престола на Западна България (Кара-Булгар*) Българският кан Булимир* (ок. 340-378) заварил сакланите-Уруси някъде в района между Днепър* и Дон*, вероятно на изток от Днепър* (Бористенес* или Борис-река), в източната периферия на областта на бъдещия Аскал* (по-късно Бащу* и Самбатис*, а днес Киев*), защото наскоро преди това (месеци ?) те били разбити от Вест-готите (вж. Готи*) и изтласкани на изток от земите по Днепър, които до тогава населявали. Изглежда в същото време друга част от Урусите все още живеели в земите на изток от реките Волга и Урал, където станали част от етническия конгломерат Хазари*;
&#8595; брат на Урус І (Калга може да е и узурпатор);
Калга (?-673), Хазарски хакан, убит в 673 г. при р. Калка* от Българския кан Кумък* (?>673< ?; или Хумък) – внук на Бат Оркан* (602-503, † ок. 641-645), което станало в битката между нахлулите на запад от Волга хазари* и войските на Бат Боян* (665-668, †690);
&#8595; син на Урус І
Кабан, Хазарски хакан (673-690);
&#8595; син на Калга
Айбат, Ай-бат*, Хазарски хакан (690-698/699); името-епитет е от Ай (Ава*): “пръв, първи, първопоставен, основоположник”, и от Бат* – втори по сан владетел в Българската държава, обикновено роден брат на върховния владетел или негов пряк наследник при неочаквана смърт на върховния владетел; Ай-бат е убит от племенника си Кук-Куян (699-745) към началото на 699 година. Тогава българските войски “обърнали Хаканската столица [Итил] нагоре с дъното”, а затворения от Ай-бат в зандана Кук-Куян бил освободен. Всичко това станало след битките от края на 698 г. (1 март 698 – 28 февруари 699 г.) и в началото на 699 г. (започваща от 1 март 699 г.), когато към момента на завършването на сраженията между българи и хазари е убит или починал от естествена смърт и Аспарух* (668-699), а в боевете загиват общо около 50 български висши военачалници-аристократи (явно хазарските загуби в тези сражения са много по-големи; вж. Възнесенка*); следва да се има предвид, че Ай-бат е син на Калга (?-673), който е враг на брат си – Хазарския хакан Кабан (673-690), с когото Бат Боян* (665-690, починал 2-3 месеца преди Кабан) е в близки и приятелски отношения. Видимо Аспарух* (668-699), независимо, че сам губи живота си, осъществява главната задача, която преследвал в тази започната от Хазарския хакан Ай-бат завоевателна война (Аспарух е наследен от Тервел* /ок. 699 – ок. 720/, който може би още преди това е издигнат за Аспарухов наследник – от към 676-677 г., когато починал Самбат*; срв., че годините на властване на Тервел са 41). Аспарух и Тервел постигат напълно стратегическата цел на българската политика на изток, а именно да се постави на Хазарския престол сина на Кабан (673-690) – Кук-Куян (699/700-745), който, както баща си, бил приятелски настроен спрямо българите и България; това следва да се разглежда в пряка връзка с доста нестабилните отношения между България и Визинтия в този период, и липсата на гаранции за провеждане на дългосрочна мирна политика на християните-византийци спрямо българите, които са митрианци-заратустристи в късната форма на религията от времето на тъй-наречения Елинизъм* (след края на ІV в. пр. Хр.) и на пост-елинизма (ІІ-VІІ в.), вж. Митра*, Заратустра*, Мада*, Мадара*, Древните българи*, Максимин І*, Реан*, Аспар*, Булгар /4/*, Заберкан*, Богомили*, Възнесенка* и пр.;
&#8595; син на Кабан (673-690), който по бащина линия е саклан*;
Кук-Куян, Хазарски хакан (699-745, род. към 674 г.?);
&#8595; син на Кук Куян
Шадчин или Саксин;
&#8595; син
Асен-кул*, женен от 765 г. за Na. Сарачинина;
&#8595; син
Урус ІІ, Хазарски хакан (824-840, род. 766);
&#8595; син
Чинвъз*, принц (832 – сл. 865);
&#8595; син
Арслан (от Арша), Бек на Хазария (870-921);
&#8595; син на Арслан и на маджарка-княгиня
Маджар, Бек на Хазария (921-943)
&#8595; син на Маджар и на тюркменска княгиня,
дъщеря на Курук – Хан на Узите;
Йосиф ІІ Уз-бек, Хазарски хакан (944-966<);
&#8595; поколение на Йосиф ІІ в Бухара …

&#8595; син на Ай-бат (690-700) и приемен син на Кук-Куян (700-745)
Барджил, Хазарски хакан (745-759/760, роден преди 700 г.);
&#8595; син
Булан, Хазарски хакан (759/760-805);
&#8595; синове
Бен-Амин, Хазарски хакан (805-812) + Карак;
&#8595; брат, син на Булан
Карак, Хазарски хакан (812/813-821/822); действал в съюз с импер. Лъв V Арменец (11 юли 813-820), по чието желание – богато подплатено със злато и други екстри – подвел Българския велик кан Крум* (787 – 13 април 814) да започне наказателна акция срещу Угрите, обитаващи в региона между Донец, среден и горен Дон, Десна и средна Волга; но Карак не изпратил обещаните хазарски войски да воюват срещу Угрите (Себери, Маджари, Мишари, Турци, др.-рус. Торки, др.-рус. Северяни) съвместно с българските сили, както било договорено. Безспорно е, че Крум бързо разбрал измамата и бил наясно, че в основата &#1117; стои Византийския император. Но предпочел сам да се разправи сурово с Угрите и да ги прогони на изток и североизток, за да не нападнат българските земи и градове в гръб, докато той с основните български сили е зает през лятото и есента на 814 г. с предстоящата, щателно и мащабно подготвяна обсада на Константинопол и неминуемото му завладяване (тук става въпрос единствено за враждебно настроените Угърски родове и племена, които сътрудничели на Византия срещу България, и то при условието, че Хазарите според действащия договор (от 699 г.) нямали право да нападат България и българите; защото пък друга, доста голяма част от Угрите, била в съюзни и даже в родствени отношения с българите – вж. Юлай-Бата*). Крум стигнал на североизток до средата на долната половина на р. Ока, където при бързото и внезапно настъпване на зимата към началото на декември 813 г. изградил укрепен лагер-селище за войската си и презимувал (селището получило името Кан* – т.е. синоним на "столица", понеже Българският върховен кан се намирал там; по-късно това селище на р. Ока, което станало важен търговски център и значим град, било наречено Муром* и носи това име до ден днешен).
През април 814 г., когато условията за пътуване на юг станали добри и Крум се готвел за връщане към Плиска*, Одрин*, Аркадиопол (дн. Люле Бургаз) и Константинопол, лагера-крепост била обсадена от Угрите, които също се били възползвали от подобрилите се природни и пътни условия. Те нямали сили и мощ да се сражават в открито сражение с бронираната българска войска, но явно изпълнявали задълженията си по богато платения им със злато договор, който били сключили през 813 г. с Византийския император, чрез подлото посредничеството на Хазарския хакан Карак. На 13 април Крум*, който строил конната си войска за първия целодневен преход и начало на пролетната офанзива срещу Угрите, преди да предприеме похода си към Киев* и делтата на Дунав (Никулицел*), заповядал да отворят портите на укрепения лагер и се устремил страховито с авангарда си срещу враговете. За жалост, обаче, убеден във всепобедоносната си мощ, той не бил закопчал подбрадника на шлема си и една случайна угърска стрела се забила във врата му. Както пише в едно сведение – кръвта потекла обилно от гърлото, устата, носа и ушите му, и Канът скоро издъхнал. Във византийските извори е записано следното:
“… Преди да започне пролетта, както казват някои избягали от България пленници, на Велики четвъртък пред Великден (13 април 814 г.), Първият българин, прочутият Крум, който имал намерение да превземе Столицата, завършил живота си, заклан от невидима ръка, като през устата, ноздрите и ушите му бликали потоци от кръв” (ИБИ*, Scriptor incertus).
Всъщност и Византийският император Лъв сам се хвали в своите писма, че убил Крум със стрелата си:
“Прочее Лъв, възгордян, като че ли сам той, а не Бог е сразил неприятеля, изпратил послания до всички градове и страни, в които известявал: “Намирих (достигнах) българите… и благодарение на моята предвидливост, храброст и съобразителност ги прогоних [от земите на Византия] всички, като пронизах със стрела Първенеца им [Крум]. И по такъв начин умря Нашият враг.” (ИБИ*, Scriptor incertus).
Император Лъв V (29 юни 813 – 25 декември 820) не лъже. Защото той със свойто злато, тоест със златото на Византийската империя, купил фактически и Угрите, и конкретната угърска стрела, която със същото това “свое“ злато коварно насочил смъртоносно срещу Българския владетел.
Карак е свален е от власт във връзка с погрома, който над 100-хилядната обединена хазарско-тюркска армия претърпяла от войските на Българския велик кан (= император) Омуртаг* (814-831) при крепостта Харка* (днес Харков*, Източна Украина) и равнината от Харка до река Донец*, където били закотвени хазарските кораби. В тази битка от основното хазарско войсково ядро от “70 хиляди обковани в желязо”, тоест тежко бронирани с железни ризници, шлемове и щитове воини, в Хазарската столица Итил* “се върнали… в най-жалък вид едва 7 хиляди” (ДТ*, с. 31). Претекст за войната бил фактът, че кан Айдар* (814-855), управляващ източно от Киев* и полу-брат на Българския кан Омуртаг* (814-831), не бил плащал 5 години (тоест вече 6-та година) данък на Хазария* (673-969), а същевременно Хазарския хакан бил успял да разгроми башкирите-угри (маджари*) по поречието на река Саса-идел (дн. рус. Сосн&#225;, фонет. Сасна, десен приток на Дон) и околните територии, и да ги подчини, и по този начин освободил армията си за други действия, като допълнително наел и 70 000 киргизи (“кър-гузи”, т.е. “равнинни, полски гузи/узи”).
В битката с хазарите Канът на източната българска област Айдар* (814-855) участвал с 20-хилядна армия, състояща се от 10 хиляди анчийци*, 5 хиляди кара-българи (етнически западно-българи), 3 хиляди уруси (саклани* от района на Киев и на юг от него до полето на р. Рос*) и предвожданите от българския таркан* (= губернатор) Будим още 2 хиляди датчани-наемници и изток-уруси (тези „изток-уруси“ са сборно население от саклани-уруси* и от славяни* или по-точно склави* и други васални етнически групи, наричани с общото нарицателно на др.-рус. уличи, от др.-бълг. улчийци, улчии: „васали“, от в.-бълг. Улаг, др.-бълг. Олгу*: „Империя, Държава“; тези изток-уруси са военизирано население, преселени са от района на Киев и Киевско на североизток и са заселени в земите и селищата от Смоленск* и Чернигов* до Новгород*, Ростов* и Муром*; българинът велможа Будим – господар-предводител на изток-урусите, е бащата на познатия от др.-руските хроники Дир /ПВ*/, чието име изглежда е форма на др.-бълг. Дара* ~ Дере*, обаче е наричан във волжко-българските текстове и езикова практика от XII-XIII век с формата Джир или Чир: “върховен, висш”, синонимна с Дара, Дере).
Първоначално войските на Айдар отблъснали едно хазаро-тюркско нападение край Харка* (Харков), където на река Донец акостирали хазарските кораби и стоварили вражеската армия, но после 15 хиляден корпус от Айдаровата найска били разбити и подгонени от многобройните агресори.
Тогава в битката изненадващо за хазарите връхлетели пристигащите откъм Днепър и от Дон войски на Омуртаг и водените от него маджари*. Тези маджари – съюзни на женения за маджарска княгиня от 814 г. Айдар*, и по-точно дадените маджарски войски, към времето на началото на активното напрежение между Хазарския хакан Карак и областния кан Айдар, не били в земите си – между горен Донец* и Десна*, и източно от Волга (в Башкирия). Те били отишли, по добре платена поръчка на Карак, чак в Авария*, “в набег срещу Сулските (Панонските, Средно-Дунавските) българи, притесняващи тамошните авари” (ДТ*, стр. 31). Следва да се знае, че Сула* е “Дунав”, Сулу* е “Среден Дунав” – Панония и пр., Сулски българи означава “Дунавски българи”, а пък държавата Авария* (568-796) е васална на България още от 623 г. (вж. Самбат*, Кубрат*, Аспарух*, Боян /5/*), като източната й половина напълно е включена в българските граници през 796 година от Крум* (787-814; тогава част от западните аварски територии са подчинени на Германия в 796 г. от Карл І Велики /768-814/, който е съюзник на Крум).
С изпращането на маджарските войски да подкрепят въстанието на аварите в Панония, Хазарският хакан Карак целял: І., да отклони вниманието на Омуртаг* на запад и да лиши от подкрепата му Източно-българския кан Айдар; ІІ., да лиши Айдар от подкрепата на съюзните му маджари. По това време се надигнали и славяните Тимочани* от поречието на река Тимиш* или Тимеш (вж. Тимиш-вар*; броженията на Тимочаните започнали още от 818 г. /КК*/).
При тези обстоятелства Карак първо изпратил свои хора при Айдар да искат данъка към Хазария, а пък Айдар явно съобщил за това на Омуртаг* (814-831), който от 820 г. бил в мирни договорни отношения с Византйския император Михаил ІІ Балба (820-829). Към същото време Тома-славянина (склава), който вдигнал въстание във Византия и обсадил Константинопол в края на 821 г., бил разгромен край византийската столица от Омуртаг*, а през 823 г. се “навършвало едно десетилетие от 30-годишния мирен договор” между Византия и България (КК*), като видимо се има предвид сключеното временно примирие в 813 година между Крум (787-814) и Лъв V Арменец (813-820), служещо за основа на всички следващи договори между двете страни (Лъв V може да е и от български род от Армения).
Под диктовката на конкретните обстоятелства Омуртаг изпратил посланици при Римо-германския император Людовик І Благочестивия (814-840) по повод на славянските брожения (по това време няма славяни* нито словени*, а само склави*) и причинения от тях граничен спор между България и Германия. Самият Омуртаг* лично отишъл с оперативната си стратегическа армия в района на Среден Дунав (Сулу*). Там усмирил аварите и славяните (склавите), разбил и подчинил дошлите им на помощ от Днепро-Донските земи маджари* (угри*, себери*). После заедно със същите разбити и покорени угри (маджари) се отправил по суша и с флотата си от Среден Дунав в другия край на държавата си – на изток срещу Хазария, където унищожил край Харка (Харков) при река Донец нахлулите хазаро-тюркски сили.
Унищожаването на хазарския флот в река Донец* от българските кораби дава отговор на огромните загуби на облечените в желязо хазаро-тюрки (само няколко години по-късно – през 927 г., Омуртаг с флотата си нападнал настъпващата в българските владения имперска Германия на Каролингите по реките Дунав*, Драва* и Сава*, тоест в областта на град Срем*, и я разгромил); Когато след погрома при Харка военачалника на хазарите Буртас (по-сетне Бек на Хазария) заявил, че войските му “не били разбити от хора, а от Мардукани* на врани коне, летящи над знамената”, то езичниците-хазари се вдигнали на бунт и поставили на трона Урус ІІ (който има български произход и това е главната причина, за да бъде издигнат на трона на Хазария). Карак избягал в Самандар*, но тамошните българи, мъстейки му за неговите зверства (през 817 г. Карак избил много хора от града и района, и обесил на минарето на джамията молла Абдаллах – дядото на Микаил Бащу*), го разкъсали на парчета, заедно с приближените му и неговите синове-иудеи. Спасил се само Буртас, понеже бил езичник, и малолетния син на Карак – Манас, когото Буртас представил за свой син (ДТ*);
&#8595; син на Асен-кул* (765-805) и пра-внук на Кук-Куян (700-745);
Урус ІІ, Хазарски хакан (822-840); родовото владетелско име Урус говори за пряката връзка между Урус І (?) и Асен-кул* (765-805) – през Кабан, Кук-Куян и Шадчин (или Саксин), по линия на сакланите*, като следва да се има предвид, че съпругата на Асен-кул и майка на Урус ІІ (824-840) е Българска принцеса – дъщеря на Българския кан Сарачин* (759-787, наричан и Тат-Утяк, *Тат&#970;-Утэк&#970;), който е брат на Тат-Угек Бесерман* (759-787) – основателят в 745 г. на град Болгар* (Мардукан*), бъдещата столица на Волжка България*; Сарачин* и Бесерман* са синове на Българския кан Севар* (727-759), от рода Дуло* (Именник на българските канове*); прави впечатление, че Урус ІІ не предприел никакви действия спрямо българските земи, включително и управляваните от Айдар* (814-855), чак до смъртта на Омуртаг* (814-831), а първият му такъв акт е едва през 832 година; тоест Хазарският хакан Урус ІІ предприел за първи път агресивни действия срещу българските земи, т.е. срещу България, по българския календар между 1 март 832 г. и 29 февруари 833 г., а по византо-руския – след 1 септември 832 г. и до 31 август 833 г., като това според тогавашната практика в земите на север от Черно море станало най-вероятно през зимата на 832-833 г., след началото на месец ноември 832 г. (Конст. Багр.), когато вече се бил подготвил за инвазията (този факт пък говори, че Омуртаг* починал неочаквано – между 1 март 831 г. и 29 февруари 832 г., в разцвета на силите си, във възраст, която по принцип не предполагала естествена смърт); вж. също Волго-Донски канал*;
Урус ІІ има син, познат с епитета
Чинвъз* (832-?), който в 832 г. бил
издигнат за хазарски наместник на
областта Новгород*; майката на
Урус е родна сестра на майката на
Айдар (814-855), от рода Услан на
сакланите-уруси, което означава,
че и двете са дъщери на Сарачин*
(759-787), но може да са и полу-
сестри (вж. Оморта*); Айдар* е
полу-брат на Омуртаг* (814-831),
което дава отговор на въпросите
защо точно Омуртаг, а на Айдар,
трябвало да се справя с Хазария,
и защо до смъртта на Омуртаг
властника на Хазария – Урус, не
смеел да си позволява агресивна
политика спрямо България (Стара
Велика България*);
&#8595; син на Карак (812/813-821);
Манас, Хазарски хакан (840-858), под властта на бека Буртас (от
към 821-842) и на бека Ильяс
или Илияс (842-870; вж. Микаил
Бащу*, Волжка България*);
&#8595; син на Манас (840-858);
Исхак, Хазарски хакан (858-895), наричан подигравателно от в.-
българите Аксак Тимер; “хаканства” под властта на бека Илияс
или Ильяс (842-870), който е син на
Князът на Тмутаркан* Дамян или Бураш
– отровен по заповед на Хазарския бек
Буртас (824-842), и е внук на Тат Угек
Бесерман* (759-787), който е син на
Българския кан Севар* (727-759);
При управлението на Хазария от българския принц
Илияс (842-870), през 858 г. в Цариград е пратена
хазарска делегация, която, уж официално от името
на новопоставения и млад Хазарски хакан Исхак,
предала на 18-годишния Император Михаил ІІІ
(842-867): “евреите ни убеждават да приемем
тяхната вяра, а сарацините (“арабите”, т.е.
мюсюлманите, т.е. Абасидските халифи на Багдат
/750-1258/, когато Багдатски халиф е Джафар ал-
Мутауаккил /847-861/) от друга страна, като ни
обещават мир и много дарове, скланят ни към
своята вяра, думайки: нашата вяра е най-добра,
отколкото оная на другите народи… Молим да
ни изпратите учен човек, за да приемем вашата
вяра, ако той в препирните с евреите и
сарацините надвие.” (ИЗ*). Тогава в Хазария бил
изпратен Св. Константин-Кирил* (826-869), който
водил усилни препирни с “хитрите и лукави
еврейски учители” (ИЗ*, Панонско житие на Св.
Кирил); вж. Микаил Бащу*;
От 870 г. Хазарски бек става Арслан
(870-921), син на Чинвъз* (832 - сл. 865),
който се държал повече като съюзник на
Хазарския хакан Исхак, отколкото като
негов настойник и ръководител (ДТ*), и
това изглежда се дължало най-вече на
разликата във възрастта и опита им;
&#8595; син на Исхак (858-895);
Бакчуар, Хазарски хакан (895-918 ?); под властта на бека Арслан
(870/895-921) – син на Чинвъз*, внук на Урус (824-
840), правнук на Асен-кул* и пра-правнук на Тат
Утяк Сарачин* (759-787) – брата на Тат Угек
Бесерман* (759-787), които пък са синове на Кан
Севар* (700-727); именно Арслан, като съюзник на
Византия и импер. Лъв VІ Мъдри (886-912) праща
Арбат* да нахлуе през 893-894 г. с маджарите си в
Царство България на Борис І* (852-914) и Симеон
І* (893-927); Арслан бил в съюз и със Саманидите,
като дори от към 912 г. се признал за техен васал,
наред с цялата Хазария и подвластния му хакан;

&#8595; синове-близнаци на Бакчуар – Алан и Юсуф (Йосиф);
Алан (? 918-944), Хазарски хакан; явно майка му е Аланка –
тоест от българския род Хайлан-дури = Оногон-дури*,
а това означава, че е българска принцеса; Алан е под
властта на Хазарския бек Арслан (870-921), а след
това и на сина му – Хазарския бек Маджар (921-
943), който свалил от власт баща си Арслан и
изпратил след него своите хазарски войски, за да го
заловят в Самандар* и да го убият;
&#8595; брат на Алан
Юсуф или Йосиф І (?-943), Хазарски хакан; овладял Хазарския трон с помощта на сина на Кан Алмъш* (895-925) – принц Мал*, управляващ областта Кара-Булгар със столица Батавил (Путивл); брат му – Хазарският хакан Алан, избягал във Волжка България* заедно със своя син-мюсюлманин Дауд и двамата се заселили в град Банджа*, който при Волжко-Българския кан Ашраф-Балък (1028-1061) вече имал 80 хиляди жители;
&#8595;
Йосиф ІІ (944-966<) – Угуз-бек или Уз-бек, бек на Узи-те (по-точно във в.-бълг.-рус. “бекът Гуз” /ДТ* - стр. 50/ = “бек Хуз, бек Уз”; в.-бълг. Бек: “княз на род, родов княз, княз по рождение”); Йосиф ІІ е последният Хазарски хакан; той е син на бека Маджар (921-943) и на дъщеря на Тюркменския (Узкия) хан Курук или *Кърък, който служел при Саманидите (874-999); именно Саманидите поставили Йосиф Уз-бек за Хазарски хакан от страх, че Хазария (673-969) ще се присъедини самоволно към Волжка България* (ДТ*) [Йосиф нарича Аспаруховите и Бат-Бояновите българи Оногон-дури* или Хайлан-дури с името В-н-н-три или В-н-н-дри (БКА*, с. 45, 46), т.е. Вананатри, *Уананатри, *Хананатри = Ванандури, *Ханандури, което е Хайлан-дури*, Хайлан-Дара или Алани – познато и като Оногондури* (ПД* и др.)]; Йосиф или Уз-бек избягал през 966 г. пред настъпващите към Хазарската столица Итил войски на Киевския княз Борис /5/* или Святослав І* (964-972) в съседния Хорезъм (в.-бълг., араб. Хорасан), а от там се установил в Бухара, и повече не се завърнал в Хазария*, чиито земи били присъединени всецяло към Волжка България* през 969 г.;
цитирай
2. dobrodan - Еми то за мене много няма да остане :):):),
09.03.2020 16:43
жив и здрав, да пишеш!
цитирай
3. eva666 - :-))
09.03.2020 18:27
дааа....точноо така е..било...
благодаря...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 111522
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031