Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.03.2020 16:40 - СТАРА ВЕЛИКА БЪЛАРИЯ = СТАРАТА ИМПЕРИЯ БЪЛГАРИЯ (Хазария и Хазарска мисия на св. Кирил и Методий)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 96 Коментари: 0 Гласове:
1



С възкачването на Йосиф ІІ, става бек на Хазария (т.е. велик везир, отговарящ на днешното “министър-председател”) съратникът му Кубар (944-969), син на Хан Гали; бекът Кубар е насечен на части в Итил от тюркмените на Микаил (?-969) – съюзник на Волжко-Българския властител Талиб (960-981, кан от 976 г.), които се разярили след като един от Кубаровите стрелци убил хана им (Микаил); когато първоначално Иосиф Уз-бек и Кубар завземали Хазарската столица Итил и властта в Хазария през 944 г., Юсуф (943-944) и Мал* избягали;

Хазария е многоетническа държава, в която големите народностни групи, влизащи в състава й от 70-те години на VІІ в., са относително автономни. По-специално България на Бат Боян вер. има не само политическа независимост, но продължава пряко да управлява подчинените си (славянски) племена, като участва с подобаваща тежест и в държавните, политическите и военните дела на Хаканата. Предпоставка за това е масата на българите в пределите на Х. и голямата им военна сила - останалите с Кана си Бат Боян* (665-690) към една пета от населението на Стара Велика България*. И то с армия - поне равна по численост и по мощ на хазарската, която Бат Боян отблъснал сам при р. Калка* (при това за разлика от хазарската номадска войска, която се събирала в единна орда, армията на Батбоян* била разпределени в крепостните гарнизони, експедиционни и гранични отряди, опълчение, гвардия на Кана и основно ядро, което след разделянето на Кубратовите синове в 665-668 г. вер. е дислоцирано поне на два фронта – на запад и север срещу Аспарух* и Самбат*, и на североизток против Котраг).

Освен това българските земи в Хаканата заемат стратегическото положение в Черноморските територии и играят ролята на буферна зона спрямо основните сили на Хазарите, както и спрямо византийския анклав в Южен Крим. Явно те са имали значение и за земите в С. Кавказ, в които живеели останалите в Х. българи, и с влиянието си и връзките си със съседните страни (Аспарухова и Котрагова България, и Византия) и над околните гранични племена. Много е вероятно с наемането на тюркски войски като военна гвардия на Хазария, управниците на хаканата да са целели точно противопоставяне на българските си поданици, които представлявали голяма и организирана етническа сила. Чрез тюрките-наемници Хазарските хакани са преследвали постигане на равновесие във вътрешното положение на страната. 

За територията, която заемали Батбояновите българи в Х. можем да съдим по археолог. разкопки на некрополите от Салтово-Маяцката култура (някъде от ср. на VІІІ в., но основно през ІХ и Х в.), които се определят като български погребенията между Ингулец (десен приток на Днепър), р. Сула, горното теч. на Сев. Донец и Оскол, Цимлянското водохранилище и лявобрежието на Кубан*, заедно с равнината и хребета между Азов* и Черно море, и почти целия п-ов Крим, без тясна ивица в Ю. част, която е с византийски паметници от същото време. Вероятно в “българската територия”, очертана в Салтово-Маяцкия пласт, са наложени два момента от живота на “хазарските” българи: от 668 г. до политическото отделяне на (вж) Черна България (3)* и на пространството, заемано от последната до Х-ХІ в. За предходния период, включващ Кубратова България (605-668), времето преди това и времето след него (поне до Омуртаг* /814-831/ или до Петър І* /927-970/) - културата Малая Перешчепина*; вж Харков*;

Хаканатът е обединение, съюз, оглавяван (председателстван) от Хакан* - “върховен на (всред) върховните” - формула и форма на държавност (съюзност), позната още от Персия* (VІІ-ІV в. пр. Хр.; срв. “Цар на царете”, “Царство на царствата”), в която българите и други народи са участвали, и която вер. е намерила продължение на съществуването си в периодите Авитохол* (153-453) и Ирник* (453-603), и е стигнала до държавата на Хазарите от 673 г. до Х век. Още през V-VІ в. сирийския историк Захарий Ритор изброява 13 народа, които живеят в близост един до друг в долината между Кавказ и Каспийско море на Север от Дербент (2)*, в днешен Дагестан, сред които Българи* и Кутригури* (Котраги*), Хазари*, Авари*, Савири (Сабири, Сабари*, Сабани* = Масагети*), Угри* и пр. Повечето вер. са били в състава на Сасанидска Персия (ІІІ-VІІ в.) и са познавали (и приели) устройството й – една система, която е сработвала добре в голямо полиетносно обединение (държава). Тя е съизмерима с днешната Конфедерация и подсказва, че отделните му компоненти (народи, канства) са имали най-малкото вътрешна самостоятелност и самоуправление, и вероятно са продължавали еднолично да управляват и подчинените си племена (славяни* и др.), с които са влезли в съюза (хаканата). Във връзка с това може да се предположи, че като субект на Хазария от 690 г. натам и Батбаянова България* е запазила своята самостоятелност, устройство (вж Черна и Външна България*), териториална цялост и васални племена, а сина на Бат Боян* или Безмер* (665-690) – Бат Тимер или Бат Джураш (690-700), запазил положението си на самовластен кан в държавата си.

Това обстоятелство и събитията в България от периода 662-668 г. (изселването още в 662/663 г., или в 665 г. - непосредствено след смъртта на Кана Сибиги Кубрат* (605-665), на Алцеко* с 30-35 000 воина и семействата им, чийто брой е с пъти повече, и на Кубер*, с не по-малко българи; оттеглянето на Котраг* в 665/68 г. на север - зад ср. течение на Дон*, и на Аспарух* в 668 г. на изток - м/у Днепър* и долни Дунав*; влизането през същата 668 г. на Батбаян в Хазарския хаканат), правят вероятен извода, че стремежа на най-големия Кубратов син (Безмер*, Батбаян) към еднолична власт в Стара Велика България* води до разцеплението на българските сили и редукцията на положението на страната в Източното Причерноморие.

В действителност обаче, нещата не стоят толкова елементарно. От една страна настъпилата феодализация в българското общество налага по-тясно централизиране в управлението и засилване властта на държавния глава - проблем, който се вижда от Батбаян и го кара да търси решаването му, в т.ч. и в промяна на статута си от Бат* в Кана Сюбиги*. Но той може да осъществи това все още само като се опира на старата система, основана върху нормите на античната епоха - единствената, която в тоя момент е в състояние да гарантира постигането на целта и запазването на върховното му положение. Такава позиция обаче сама по себеси го превръща в защитник на традиционния архаичен и патриархален консерватизъм [за оправдаване на действията си Батбаян - Безмер се базира, освен на традиционния закон, уреждащ възкачването на нов Кан Сибиги, също и на правата си на старшинство: по възраст, по сан (той е Канартикин: “престолонаследник”), по длъжност - командващ на центъра на бълг. войска и държащ централната област на държавата, поради което носи и званието Бат: “старши”; освен това още и върху завета на Кубрат към него и братята му, който е в синхрон със съвластието, познато на българите вер. от дълбока древност – съвместно управляващата божествена триада в Божествения пантеон е позната от ІV хдл пр. Хр., но следите й се губят във времената преди това (вж Тангра*)]. Тази позиция на Бат-Боян го противопоставя на прогреса, който е овладял българското общество и го поставя в остър конфликт с братята му. Особено с Котраг - командващ дясното крило на армията и страната, и с Кана на лявото крило (и.д. Кавкан*) Аспарух*, които, според устройството на България, заедно са разполагали с около две трети (⅔) от военния и стопанския ресурс на страната: 200-250-хилядна армия (на различни позиции в схемата на охраната на държавата) и съответния процент от народа.

В този смисъл е много вероятно Бат Боян, който активно и последователно преследва целта да стане Кан на Стара Велика България*, но е разполагал с недостатъчно сили (между 120 и 150 000-на войска - в т.ч. окупационни гарнизони, експедиционни и гранични отряди, при над 2 милиона население), сам да е потърсил по един или друг начин Хазарите и да е подготвил съюза с тях. Само така той е могъл да запази старата система (ползвана и от хазарите), гарантираща правата му, да се наложи като едноличен лидер в държавата и да се сдобие с достатъчно сили, за да се противопостави на обединената мощ и действия на Самбат* (618-676), Аспарух* (665-699) и Котраг* (665-?) – т.е. да осъществи намеренията си като наложи философията си и издигне властовата си позиция от Бат* в Кана Субиги*.

Това, макар и косвено, се потвърждава от факта, че след смъртта на Бат Боян или Безмер (в 690 г., като вер. е роден в десетилетието 605-615 г.), военните действия между Хазария и България променят характера си и инициативата се поема от Аспарух*, а границата на военните сблъсаци стабилно се установява в равнината между долни Дон и Днепър. Земите около гроба на Кубрат са свещена реликва според българската традиции, с която вер. е свързан и легитимността на властта не само в Българското канство, но и в Хазария [вж Ашина*, Цуло*; Кубрат-Адам е тема дори в разговора между Константин-Кирил Философ и хазарите почти два века по-късно – при мисията на Кирил и Методий* (вж) в Хазария през 858 година. Носената от Кубратовия гроб символика и юрисдикция е вероятната причината, заради която Симеон І* (893-927) реже носовете (само) на пленените (!) хазари  от армията на Лъв VІ (886-912) и е важен дразнител във войната с маджарите през 893-895 г. (всъщност казаните “хазари” са угри, маджари, изпратени от Хазария срещу България)].

Тези свещени български земи на изток от Днепър са владени и целенасочено защитавани, и са основен политически фактор в политиката от Кубрат* (605-665), Самбат* (618-676), Аспарух* (668-699) и следващите архонти, до Самуил* (991-1014), Калоян* (1197-1207), Иван Асен ІІ* (1218-1241) и пр. Те са основен претекст, за да се даде именно на България покръстването на Киевска Рус в 988-990 г., и то въпреки острата българо-византийска политическа криза в този период. Те са в контекста и на искането на Калоян*, отправено към Римския папа Инокентий ІІІ (1198-1216), да покръсти българите Половци* (Кумани*) – живеещи от Днепър до Дон, фиксиращо българските претенции върху тези територии още от ХІІ в., но всъщност сочещо, че земите им са неразделна част от България. И прочее. Защото чрез притежанието на Кубратовия гроб (в Мала Прещипина или рус. Малая Перещепина) се удостоверяват правата на Дунавска България над териториите между Волга, Сев. Кавказ и Днепър, и над наследствената власт върху земите и етносите в Хазарския хаканат (!), над Волжка Българея*, Вардарска (Куберова) България* и Панонска България* (вж Хрун ІІІ* и Крум*), а и над васалните славянски и други васални племена в района между Германия и Седморечието* (източно от Урал и на запад от Иртиш);

Самбат* и Аспарух* се отделят от Бат Боян, който влязъл в договорни отношения с Хазарския хакана през декември 668 г., а според Др.-българският календар* и “Именник на българските канове*” през година Верени* (= 668 г.), в месец  Алем* – 13-ти допълнителен месец в края на всяка високосна година. Месец Алем най-вер. има 14 дни (Малък сечко*) и съвпада относително с 14-28 февруари 669 г., защото др.-българската календарна година започвала приблизително от 1 март, с празника на Мартениците* (за разлика от византийската година, която е от 1 септември).

Но и след това васалните племена – славянски* (склавски), саклански* и други, останали зависими, като били поделени между Самбатово-Аспарухова България и Бат-Боянова България (в този смисъл и Хазария, с която Бат-Боян е в съюзни отношения) според новите граници на държавите. При това “хазарските” данъкоплатци най-вероятно останали, по силата на завареното положение, под властта на Батбояновото канство, както изисквали традиционните конфедеративни взаимоотношения и вътрешната автономност на общностите и в България, и в Хазария.

Не може да се пренебрегва и тежестта на човешкия и военния ресурс на българите в съюзната структура, създадена с договора м/у Бат Боян и Хакана на Х., нито стратегическото положение на Батбоянова България спрямо Аспарух, Котраг, Славянските племена, Византийската част от Крим, Кавказките българи и номади-алани и пр. Това съхранило силата на българското влияние върху всички славяни* от ареала на Стара Велика България* и го разширил с подчиняването на нови племена, които с прогонването на Аварите* от някогашните земи на Гостун* (603-618) и чак в равнината на запад от Карпатите, попаднали от 623 г. под зависимостта на Самбат* (618-676) и на Аспарух* [Северите, ако те са “славяни”, и т.н. “Седем славян. племена”, включващи Сърби*, Хървати, Тимочаните по р. Тимеш* (днес в ЮЗ Румъния), Панонските славяни и др., които били преместени и закрепостени в буферните зони по границите с Византия и Авария*; вж Славяни*]. Както и над евентуалните по-източно базираните от Тубджак* (587-602) славяни (склавини*), ако такива са останали под властта на Котраг, който разширил владенията си на С. и СИ – зад Дон*, и може би по течението на Волга*, като по всяка вероятност не загубил пряк граничен контакт с Аспаруховия и Самбатовия ареал – лявото крило на държавата [за териториите, в които се разпореждал Котраг след 668 г. можем да съдим по някои топоними, които често са напълно чужди на славяно-руския език, но отговарят на българския език, култура и държавното устройство: левия приток на Днепър* - река Десна* (дължина 1130 км, днешен дебит 360 куб. м/сек.) с град Чернигов*, известен от 815 г., но основан като укрепен търговски стан и пост по-рано; реките Деркул*, Самара*, Варскла*, Сура*, Ока*, Мста*, Сухона*, Кама*, Кинел*, град Болгар*, Бугур-услан* (срв. Бугараш във Франция), Бугул*, Казан*, наред с Канев*, Киев* и др.].

Вер. границата между двете крила на държавата, лявото - Аспарухово, и дясното - Котрагово, минавала на И. от средното течение на Днепър, а с Хазарския хаканат (потвърдено и от археологическите проучвания) е минавала на ЮИ от долни Днепър и вер. по Дон или на югоизток от него (до ІХ в., когато хазарите овладяват земите до брега на река Дон и строят крепостта Саркел*). Това косвено се потвърждава и от претенциите към земите на С. Черноморие, които имат българските царе през ХІІ-ХVІ в., както се вижда от кореспонденцията на Калоян* (1197-1207) с Папа Инокентий ІІІ (1198-1216) и от картите на Черноморието в ХІV-ХVІ в.; вж Батбаян*, Хазария*, Каган*, Хакан*, Асен*, Аспа Асеневич*, Асеневичева*, Кубрат*, Искорестен*, Киев*, Борис /5/*, Олег*, Итил*, Саркел*, Микаил Бащу* и пр.;

***

Със споменаването на Хазария и хазарите е свързано и едно от съобщенията в др.-руската хроника “Повест временных лет”, което ясно датира компилирането на тази хроника към последната трета на ХVІ в. или дори по-късно. Още в началото на летописа е поставено т.н “Предание за хазарския данък”, където се казва:

С преминаването на времето, след смъртта на братята тези (Кий*, Шчек и Хорив – основателите на Киев*), започнали поляните (населението на Киев и областта) да ги притесняват древляните и други околни люде. И хазарите [така] ги (поляните) намерили, седящи в планината тази (Киевските възвишения) в гората и им казали: “Платете ни данък”. Поляните, посъвещавайки се, им дали от дим (комин) по меч, и отнесли ги хазарите при своя княз и при старейшините свои, и им казали: “Ето, нов данък намерихме ние”. Ония пък ги попитали: “Откъде?”. Тея пък отвърнали: “В гората на планината над река Днепър”. Пак попитали ония: “А какво дадоха?”. Тези пък показали меч. И казали хазарските старейшини: “Не е добра тази дан, княже: ние я придобихме с оръжие, остро само от едната страна – със саби, а у тези оръжието е двуостро – мечове. На тях им е съдено да взимат дан и от нас, и от другите земи”. И се сбъднало всичко това, нали не по своя воля говорили те (старейшините), а по Божия повеля. …; така и е: владеят руските князе хазарите и в днешния ден.” (ПВ*).

Като оставим настрана факта, че в текста за славянорусите се ползва късния етноним “руси, руснаци”, ще отбележим ситуацията, че “руските князе владеят хазарите” в момента на писането на хрониката. Обаче знаем, че от 966 г. Хазарският хакан Иосиф ІІ Уз-бек (944-966




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 111490
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031